Брайън Перо
Гневът на Енки (17)

16
Ал Баб

Бартелеми излезе от леговището си и установи размера на разрушенията наоколо. Главният град на крал Арата беше пуст и в руини. Десет дни по-рано улиците му бяха пълни с хора, пазарният площад гъмжеше от търговци, палави дечурлига играеха по уличките, носеше се миризма на печено, имаше звънки смехове и красиви жени. На някои кръстовища имаше задръствания от каруци и във всички кътчета на града забързано крачеха пешеходци. В определени часове гъсти тълпи излизаха от храмовете под виковете на амбулантните търговци на чай. Гостилниците предлагаха местни специалитети, а извън ресторантите готвачи печаха овнешки наденички и сардини от Мрачното море. Изпълненият с живот някога град сега беше мъртъв.

Рицарят целуна земята и благодари на своята богиня, че го е спасила. Без закрилата й със сигурност нямаше да е между живите. За да спаси собствения си живот, Бартелеми трябваше да пожертва хората си, но не съжаляваше. Вече едва ги помнеше! Владетелят на Брател велики окончателно бе загубил ясния си разсъдък.

Понякога се случва така, че някое трагично събитие разклаща и най-благородния и добродетелен човек. Бартелеми бе страдал много по време на насилственото си пребиваване при червеношапковците. Тази травма бе преобърнала ценностната му система и бе поставила под въпрос смисъла на целия му живот. Заря-Зорница бе успяла да се възползва от тази слабост. Рицарят бе видял твърде много омраза и насилие. Бе станал недоверчив и язвителен към другите, не беше склонен да им се довери. Богинята се беше появила в живота му в най-удобния момент, за да запълни празнотата в душата му, а после да го манипулира както й се ще.

Заря знаеше какво прави. Отначало тя омагьоса рицаря с приятната си и безобидна външност. Познаваше рицарските правила за поведение и знаеше, че Бартелеми никога няма да откаже да й се притече на помощ.

Тя умело го бе поласкала, за да му втълпи по-лесно нови представи: своите собствени! Сега имаше абсолютна власт върху действията и мислите на рицаря. Богинята го управляваше като кукла на конци и го бе накарала да предаде хората си. Естественото другарско чувство, което рицарят хранеше към подчинените си, се бе стопило и той вече нямаше да го изпита към никой друг. Сега бе самотен в душата си и следователно още по-уязвим за манипулациите на богинята. Бартелеми вече нямаше морални устои и психически нестабилен, той вече не бе способен да възвърне критическия си дух.

— Виждаш ли какво е останало наоколо? — каза Заря-Зорница, след като се материализира до рицаря. — Нищо… Само прах и пясък, ето какво оставят след себе си боговете на злото.

— Дали наистина злото е предизвикало тази разруха? — попита Бартелеми в последен проблясък на прозорливост.

— Да — без капка свян излъга богинята.

Заря-Зорница знаеше отлично, че първоначално Енки беше бог на доброто, но бе попаднал в плен на високомерието.

— Злото е навсякъде около нас — продължи богинята. — За щастие ние сме тук, аз и ти, за да съхраним доброто и да осигурим на хората мир и благоденствие.

— Вчера слънцето не изгря — каза Бартелеми. — Защо? Заради злите богове ли?

— Именно — залъга го богинята. — Попречиха ми да си свърша работата! Бях пленница на силите на злото и бях изтезавана. Също като теб. Но за щастие успях да се измъкна, за да се роди новият ден.

В действителност Заря-Зорница беше твърде слаба, за да се противопостави на волята на Енки. Както другите богове, чието задължение беше всяка сутрин да осигуряват появата на зората, тя се бе опитала да изпълни дълга си. Мощта на големия шумерски бог се бе противопоставила на слабите й силици и Заря-Зорница бе потънала в мрак, който не можеше да разпръсне. Прекалено плътна и непроницаема, нощта се бе стоварила върху деня и го бе смазала с цялата си тежест.

— Но какво можем да направим срещу злото, което се разпространява по света и дебне всяко наше движение? — объркано попита рицарят.

— Ще го победим с голяма армия! — възкликна Заря. — Помниш ли твоята идея? Да станеш крал на петнайсетте кралства?

— Да… да, спомням си — потвърди Бартелеми с блуждаещ поглед. — Да стана крал. Да обединя кралствата. И да поведа хората към освобождение.

— Към голямото освобождение! — уточни богинята пламенно. — Ти ще изобличиш злото и ще унищожиш създанията на мрака! Ще поведеш големия съюз на хората за завладяването на света и ще изтребиш всеки, който откаже да се подчини на доброто!

— Ще постъпя като Йон Пречистващия — продължи Бартелеми — и ще разпръсна светлина във всички тъмни ъгълчета на света, ако е нужно, и със сила! Осъзнавам, че не съм оценявал правилно този човек и днес усещам тежестта, която той вероятно е носел на плещите си. Съжалявам го и сега мисля, че щом е убил баща ми, значи е имал сериозно основание да го стори.

— Върви! — заповяда му Заря-Зорница. — Върни се в твоята страна и следвай съдбата си. Аз ще бдя над теб. Всяка твоя стъпка ще бъде крачка към славата и успеха!

Рицарят вдигна гордо глава и ненаситно целуна богинята. После с бодра крачка се върна в къщата, опакова малко провизии и си тръгна на бегом. С изпъчени гърди и радостна усмивка, владетелят на Брател велики изчезна в далечината, като размахваше широко ръце за поздрав към божествената си любима.

Заря-Зорница се завъртя на пети и се появи отново в друго измерение — в параклиса на своя господар. Мястото беше страховито — стените и подпорните му греди бяха изградени от човешки кости.

Точно пред нея върху златен трон седеше бог с глава на змия. Светлочервената му кожа леко сълзеше, а мощните му ръце приличаха на орлови крака.

— Направих онова, което очакваше от мен, Сет — любезно съобщи Заря-Зорница. — Сега освободи сестрите ми, както обеща!

— Всичко едва започва, красива богиньо.

— Ти обеща! — възпротиви се Заря. — Спази думата си! Сключихме сделка, помниш ли? Ако успея да съблазня рицаря и го накарам да вземе властта над петнайсетте кралства, ти ще освободиш двете ми сестри, които са твои заложнички!

— Това беше само първият етап — усмихна се Сет. — Сега ще продължиш с него по пътя му! Не искам да се разколебае и да възвърне разсъдъка си.

— А ако откажа? — попита богинята.

— Ще накарам сестрите ти вечно да страдат! — изсмя се богът-змия. — Нямаш избор, дребна незначителна богиньо! Трябва наистина да си глупава колкото Бартелеми, за да повярваш, че ти си спасила къщата му от гнева на Енки. Заслугата е изцяло моя! Теб те бива само да сипеш роса върху тревата и да разтваряш цветята, мила ми Заря… нищо повече! Незабавно изпълни каквото ти заповядвам!

— До… добре — отвърна колебливо богинята. — Като че ли нямам избор.

— Когато ти се обяснява надълго и широко, схващаш бързо! — подигра й се богът. — Онова, което не успяха да постигнат Кармакас и Йон Пречистващия, ще свърши Бартелеми! Упоритостта ми е възхитителна, нали? Получавам винаги каквото искам, макар понякога това да отнема малко повече време от предвиденото.

— Какво трябва да направя сега? — запита Заря.

— Да изчезнеш и да си готова да изпълниш заповедите ми! — грубо изрече Сет. — Не забравяй да си държиш езика зад зъбите за нашия съюз. Това е нашата малка тайна! Гледай да не се разсърдя и сестрите ти да бъдат подложени на изтезания.

Богинята се поклони и изчезна от злокобния храм на Сет. Богът се намести удобно на трона си и избухна в безумен смях.

* * *

Най-сетне кулата! Тя се извисяваше величествено пред смаяния поглед на юношите. Никога не биха повярвали, че е толкова висока и внушителна. Ал Баб не приличаше на обикновена кула: с ръста си по-скоро наподобяваше свещена планина, израснала от земята. Повече от триста етажа вече бяха построени и хиляди роби работеха денонощно по по-нататъшния й строеж.

От малкия хълм, където се намираха Амос и другарите му, можеше да се види бързо разрастващият се град околовръст. Истински мравуняк гъмжеше около кулата. Роби, поклонници, наемни работници, скулптори, готвачи, войници, търговци, жени и деца — всички имаха дял в успешната работа на строежа.

— Е, хайде! — провикна се Беорф. — Да посетим тази кула и да хапнем нещо в града! Толкова съм гладен, че сам мога да изям цял вол!

— Не смятам, че е добра идея! — отговори Амос, като поразмисли. — Не ми се вярва, че един минотавър и една горгона ще са добре дошли в този град. Виж, Беорф, робите на западния склон на кулата са бикоглави. Погледни и там, малко по-напред, удрят с камшик тъмнокожи мъже! Лолия също ще бъде в опасност, ако влезем накуп в този град.

— Но няма да стоим тук да гледаме пейзажа! — подхвърли беоритът, измъчван от глада. — Трябва да измислим нещо, при това бързо! Гладен съм.

— Двамата с теб ще отидем в града да потърсим нещо за ядене за всички — предложи Амос. — Тъй като нямаме пари, май ще се наложи да откраднем храна! Щом всички се наядем, ще започна да издирвам майка ми.

— Кутубиа сигурно щеше да иска да дойде с вас — помисли си на глас Лолия.

— И на мен ми се иска да е с нас — призна Амос. — Неговата помощ ужасно ми липсва.

Юношите застинаха в мълчание.

— Е, да вървим! — заповяда Амос.

— Няма да мърдаме оттук и ще чакаме да се върнете — обеща Лолия. — Не се тревожете, ще намерим къде да се скрием.

Момчетата се сбогуваха с приятелите си и тръгнаха рамо до рамо към града. Разминаха се с неколцина пастири, които караха стадата си към околните пасища. Небивалите бедствия, които се бяха стоварили върху тази страна, не бяха засегнали ни най-малко кулата и съседните й земи. В радиус от няколко километра около Ал Баб всичко беше както обикновено. В нивите растяха буйни жита, местните жители бяха в отлично здраве и градушката очевидно не бе нанесла никакви щети.

Един пълен батальон шумерски войници беше разположен на входа на града. Стражите разсеяно наблюдаваха кой влиза и излиза, защото бяха твърде заети да играят на зарове. Юношите минаха през контролния пост, без някой да ги попита каквото и да е, и скоро изчезнаха в криволичещите улици на града.

Почти всички жилища бяха изработени от платно, килими или тъкани. Импровизираните палатки в най-различни форми, цветове и стилове създаваха невероятното впечатление за лекота.

Повечето от жителите бяха новопристигнали и се справяха с подръчни средства. Бяха оставили всичко по родните си места, бяха взели само най-необходимото върху мулетата си. По една случайност част от тях бяха пристигнали в Ал Баб преди големите бедствия. Други, не чак такива късметлии, бяха видели реките от кръв и бяха преживели нашествието от жаби. Все още говореха за това с ужас и благодаряха на Енки, че ги е довел при себе си в най-подходящия момент.

— Там, ето там! — Беорф спря Амос с ръка. — Има пазар, виждаш ли го?

— Виждам го, да — отвърна Пазителя на маските, — но е много малък. Понеже тук никой не ни познава, търговците ще се усъмнят и веднага ще ни набележат. Трябва да сме хитри, за да…

— Хрумна ми нещо — прекъсна го дебеланкото, чийто стомах вече виеше от глад. — Ще се разделим, за да сме по-ефикасни при събирането на храна, и ще се срещнем след няколко часа при входа на града. Става ли?

— Мисля, че не е много, благоразумно — отговори Амос. — Трябва да останем заедно, за да се защитаваме един другиго, ако се случи нещо непредвидимо!

— Всъщност искаш да кажеш, че се тревожиш за мен, защото не съм способен да открадна малко храна, без да ме хванат! — разсърди се беоритът, възбуден от уханието на печено месо.

— Вземи се в ръце, Беорф — посъветва го Амос. — И говори по-тихо, хората започват да ни гледат.

— Слушай, Амос — възрази беоритът. — Приятел си ми, но понякога ми се струва, че се отнасяш към мен твърде бащински! Твоето благоразумие започва да ми лази по нервите и… откровено казано, мисля, че това дразни и Медуза, и Лолия. Искаше ми се да ти го кажа по друг начин, но карай. Виж, винаги ти вземаш решенията, ти ни спасяваш живота, все ти си прав за всичко. Уф! Нали разбираш, че почва да става малко изнервящо! Остави ме на спокойствие и нека се срещнем след няколко часа на входа на града, точно след стражевия пост. Гладен съм и ще си намеря нещо за ядене на този пазар! Довиждане! До скоро.

Изненадан от упреците на приятеля си, Амос не отговори нищо, а кимна в знак на съгласие. Дебеланкото се врътна и влезе в пазара.

Само при мисълта за истинска храна, на Беорф му потекоха слюнките. Всичко наоколо ухаеше толкова вкусно! Не беше ял до насита от заминаването от Арнакеш и сега беше на път да обезумее. Дишаше с пълни дробове миризмата на месо, печено на жар, а финото ухание на плодове го опияняваше. Искаше да яде до насита, да смеси вкусовете и цветовете на храните, да си устрои празник край някой печен овен и да пие сладки плодови сокове. Около него цареше изобилие! За съжаление нямаше пари и трябваше да намери начин да се нахрани без тях. Повече не можеше да чака, тялото му го умоляваше да яде.

Неспособен да си служи с хитрости, дебеланкото внезапно протегна ръка към един плод и пред погледа на продавача направо го поднесе към устата си. Точно преди устните му да го докоснат, една ръка иззад гърба му го стисна за ухото. Юношата се вцепени. Непознатата ръка леко бе притиснала един нерв на шията му и беоритът, с пълна със слюнка отворена уста и с поглед, втренчен в плода точно пред очите му, не можеше да помръдне. Тогава зад него се чу глас:

— Тишината е нещо прекрасно. Тя е като обвивка на лук и притежава няколко измерения. Има я в нощта, в липсата на движение, в душата на слушащия и в безкрайната музика на безсловесните звезди. Трябва да умееш да слушаш звездите, за да опознаеш симфониите, които те свирят всяка вечер, в един и същи час, макар никой да не ги чува. В уроците си винаги казвам на моите ученици, че тишината е най-сигурният начин да стигнеш до истината, тоест тя е начин да пиеш от скрития извор на знанието на най-големите мъдреци и най-великите философи. Ала как, господин Бромансон, можете да пазите тишина в ежедневната какофония на вашия стомах?

Човекът отпусна ухото на Беорф. Съвършено объркан, дебеланкото се обърна и невярващ, трябваше на два пъти да разтърка очи. Това беше… ами да, беше той! Сартиган, от плът и кръв! Беше тук, със сплетената си брада, която му служеше за шал, с традиционните си оранжеви дрехи и… уф, все така неприятния му дъх!

Беорф се хвърли в прегръдките му и Сартиган силно го притисна. На стареца му бе домъчняло за ученика и тази нова среща го изпълни с радост.

Учителят хвърли една монета на търговеца на плодове, за да плати закуската на ученика си, и рече на беорита:

— Не е хубаво да се краде! Дори в краен случай винаги има друго решение, освен кражбата. Изяж плода и ела с мен в жилището ми, имам с какво да запълня подобаващо стомаха ти. Я ми кажи, Амос не е ли с теб?

— Ъъъ… да… — заекна момчето, малко засрамено. — Ние се разделихме и трябва да се срещнем при входа на града след няколко часа.

— Амос Дарагон и Беорф Бромансон разделени? — учуди се Сартиган. — Трябва да ми обясниш какво се е случило!

— Аз съм виновен — призна си Беорф, като наведе очи. — Бях нетърпелив… бях… бях много гладен и…

— Не ми казвай повече — възпря го учителят. — Познавам и теб, познавам и Амос. Това малко недоразумение скоро ще бъде забравено.

— Я почакайте! — учуди се Беорф, докато отхапваше от плода. — Ама вие говорите нашия език! Говорите нордически!

— Майката на Амос ме научи — усмихна се Сартиган, твърде горд със себе си. — Тя е чудесен учител, но трябва да се каже, че и аз съм добър ученик!

— Тя жива ли е? Жива и здрава? — зарадва се момчето и дори заподскача.

— Да — потвърди Сартиган, — и ще я измъкнем оттук по-късно тази вечер, когато нощта ще може да ни скрие.

— Какво ще правим с Амос? Ще го търсим ли? — тревожно попита Беорф.

— Трудно ще ни е да го открием в тълпата — констатира старикът. — Ще го чакаме заедно на вашата среща.

— Мислех, че и вие сте пленник като Фрила.

— Не, съвсем не! — развесели се Сартиган. — Ще видиш, тук всички ме смятат за луд. Мислят, че съм изветряло старче. Живея от благодеяния и дребни поръчки. Така мога да се движа навсякъде — както между войниците, така и между робите. Всъщност аз ви напуснах, за да осигуря защита на Фрила, докато дойдете. Знаех, че Амос и ти ще успеете да стигнете до Ал Баб. Но край на бъбренето засега! Хайде бързо да ядем, за да ми разкажеш за вашето пътуване до острова на Фрея и приключенията по пътя!

— Да, чудесно! — възкликна Беорф, като се облизваше. — Ще ми трябва и храна за останалите!

— Останалите? Какви останали?

— Ще ви обясня.