Елена Павлова
Зайчета и хвърчила (8)

КАКВО СЕ СЛУЧИ ДО ТУК:

Броколи заспа в една лодка, която го отнесе надолу по течението на реката. Спаси го Орехчо, който го закара в Мидения град. Беше му обещал да го върне вкъщи, но му се наложи да тръгне в друга посока и за това запозна Броколи с Гащатко — с неговия керван зайчето потегли нагоре към Детелиновото селце. В Кленовата планина обаче ги нападнаха разбойници и Броколи бе отвлечен. След няколко дни главатарят Лакоман го взе със себе си на преговорите с търговеца Шкембо и зайчето успя да избяга. Може би Лакоман щеше да го хване, но костенурката Черупчо заведе зайчето на Костенурковия остров. Чрез ферибота Броколи успя да спести почти седмица път. Костенурките обаче забравиха да му кажат да не минава през Рогатите поляни и той бе арестуван. За да се освободи, трябваше да хване едно чудовище. Звярът се оказа кучето Роро, с което Броколи се сприятели. Двамата почти бяха стигнали целта си, когато невестулките от село Яйцеядците ги поканиха на пир. На следващата сутрин всички невестулки се бяха разболели. Броколи отиде да доведе лекар, помогна им и накрая им остави коня си, за да ходят с него до болницата. Той самият си построи сал.

1. ХВЪРЧИЛОТО

Невестулките си бяха взели сбогом предишната вечер — или поне явно те така го разбираха, защото никой не се появи да изпрати Броколи и Роро.

Зайчето все още не бе посветило кучето в плана си за придвижването на сала. След като натовариха багажа, Роро попита:

— Няма гребла, пък и нито един от двама ни не би могъл да гребе срещу течението… Очевидно аз ще тегля! По брега ли да тичам или препочиташ да плувам?

— Нито едното от двете! — със смях отвърна Броколи — И ти, както и аз, ще се возим! Ако имаме късмет, довечера ще сме в Детелиновото селце!

— Дори Фалко не би могъл да стигне така бързо!

Вместо отговор зайчето извади и разгъна пакета с хвърчилото.

— О! — възкликна Роро — Съвсем го бях забравил! Искаш то да тегли сала като онзи… феррибот на костенурките?

— Точно така!

Броколи се зае да сглоби хвърчилото. Четири тънки летвички се прикачаха към малка кръстачка. Още четири съединяваха краищата на получения кръст. Върху тях се закрепваше яркото парче специално насмолена коприна. Към кръстачката трябваше да бъде вързано тънкото, но здраво въженце. В единия ъгъл на хвърчилото се поставяше шарената опашка, която да направлява движението му.

— Готово! — Броколи огледа произведението си — Какво ще кажеш?

— Пррекррасно е!

— Всички на борда! — зайчето се качи на сала — Готови за пускане на хвърчилото!

Вятърът поде и издигна високо копринения квадрат. Опашката бодро заплющя. Въжето се изпъна и салът потегли — отначало бавно, но после все по-бързо и по-бързо…

2. ВИДРАТА ВЪЛНИЧКА

Салът пореше вълните с безумна скорост. Предният му край леко се бе издигнал нагоре, дърпан от хвърчилото. Водата от двете страни се пенеше и заливаше задния край.

— Все пак, не е лодка! — със съжаление отбеляза Броколи.

— Чудесно е! — Роро ловеше с уста водните пръски и подтичваше напред-назад като малко кутре.

Внезапно зайчето забеляза нещо лъскаво недалеч пред тях. Секунда по-късно салът се разтърси от удар. Можеха и да подминат видрата, ако Роро не се бе навел светкавично и не я бе издърпал на борда.

Тя беше в безсъзнание — гърдите й слабо се повдигаха.

— Горката! — Броколи изпитваше угризения — Как можахме да я блъснем?

— Добррре ли е? — Роро също се чувстваше виновен — Ще се опрррави ли?

— Хм, не виждам кръв, не напипвам и нищо счупено… Ударът просто я е зашеметил. Ако не я беше издърпал, сигурно щеше да се удави!

Видрата дойде на себе си след минута-две. Простена, надигна се и се хвана за главата:

— Ох, боли… Къде съм?

— На нашия сал! — Броколи извинително разпери лапи — Блъснахме те…

— Ох! — видрата седна — Ама и аз съм една зяпла… Да не видя цял сал!

— Доста бързо се движим! — обясни Роро — Извинявай!

— Няма нищо! Впрочем, казвам се Вълничка!

— Приятно ми е, Броколи! А това е ротвайлерът Роро!

— И закъде сте тръгнали?

— Прибираме се в Детелиновото селце!

— Така ли? Дали не бихте ме закарали до там? Тъкмо се връщах нататък…

— А къде си ходила?

— Търся една лодка! Стигнах чак до Киселото село, но никой не я е виждал! Изчезнала като с магия…

— О! И каква е била тя? — Броколи изпитваше определени подозрения — Да не би случайно да е бяла, с триъгълно платно и много, много бърза?

— Точно така! Прилича на излитащ лебед или поне така я описа Картофчо. Да не би да си я виждал?

— Дори повече от това… — зайчето въздъхна — Така се случи, че заспах в нея и… Продадена е в Мидения град. Нямаше да мога да се върна с нея. Но нося парите!

— Това поне е нещо! — съгласи се Вълничка — Горкият Картофчо щеше да се побърка. Разбираш ли, той е турист и не бърза заникъде — но без лодката не може нито да продължи, нито пък да се върне вкъщи!

— Може би хвърчилото ще му помогне?

— Ще трябва да говориш с него самия! — Вълничка сви рамене — А дали няма да се намери нещо за хапване при вас?

Предишната вечер Броколи бе прибрал една кокошка и, понеже и без друго бе време за обяд, той я раздели между Роро и видрата.

— Не е риба… Но е вкусно! — Вълничка лакомо се нахвърли върху порцията си.

3. КАРТОФЧО ЧАКА НА КЕЯ

Малко преди свечеряване салът пристигна в Детелиновото селце.

— Готови за спускане на хвърчилото! — извика Броколи.

Салът плавно се плъзна към брега. Вълничка скочи с въже в лапата и здраво го върза към кея.

— У дома! — Броколи блажено се усмихна.

— Виж! — Вълничка посочи с лапичка — Това е Картофчо!

По брега към тях бързаше закръглено розово прасе. Още отдалеч то се провикна:

— Откри ли я?

— Нещо такова! — Вълничка се усмихна — Картофчо, това са Броколи и Роро!

— Приятно ми е… — прасето мимоходом кимна на зайчето и продължи — Къде е?

— Мисля, че аз трябва да обясня… — Броколи въздъхна — Аз съм виновен за изчезването на лодката. Просто исках да я разгледам. После легнах в люцерната и съм заспал, а тя се е отвързала… Стигнах чак до Мидения град. Само че не можех да се върна с нея и Орехчо я продаде…

— Лодката ми! — изквича Картофчо.

— Ето парите! — зайчето свали кесийката от врата на Роро — Много съжалявам, че така се получи! Не беше нарочно, наистина! Знам, че положението е неприятно, но… Мога да ти предложа хвърчилото. Със сала то е по-тромаво, но ако го вържеш към лодка, сигурно ще пътуваш почти толкова бързо, колкото и с…

Картофчо горестно въздъхна.

— Знам една подходяща лодка! — предложи Вълничка — Видях я като слизах надолу. Съвсем наблизо е, в Маргаритеното селце! Мога да я купя и да я докарам до утре…

— Е, Броколи, поне си честен! — Картофчо отново въздъхна — Можеше да задържиш парите и да не се връщаш изобщо — или пък да се върнеш и да твърдиш, че никаква лодка не си виждал… Благодаря!

— Не съм се замислял по въпроса! — призна Броколи — Просто така ми се стори правилно… Ще вземеш хвърчилото, нали?

— Да, за него също съм ти благодарен! Вълничке, ще докараш онази лодка, нали?

Видрата кимна.

— Добре тогава! — Картофчо изгрухтя — Да се връщаме в селото, започнах да огладнявам!

4. БРОКОЛИ СЕ ВРЪЩА У ДОМА

Докато стигнат Детелиновото селце, съвсем се смрачи. Когато Броколи зърна топлите светлинки на прозорците, той си спомни думите на Орехчо за това, какво точно е домът. Едва сега той болезнено усети колко много му е липсвало селото. Нямаше търпение да се прибере вкъщи.

— Беше много интересно да пътуваме… — прекъсна размишленията му Роро — Обаче не ми се заседява на едно място. Ще имаш ли нещо против да тръгна с Картофчо?

— Стига той да е съгласен…

— О, да! — прасето радостно кимна — Наистина имам нужда от добро куче-пазач… и от приятел и спътник!

— Пррррекррррасно! — Роро облиза зурлата му — Можеш да ррразчиташ на мен!

Къщите на селцето изплуваха от мрака. Картофчо, Роро и Вълничка свиха към хана.

Съвсем сам, Броколи продължи към улицата. Приятни спомени летяха из главата му — ето там живееше Морковчо, вечният палавник и беладжия. Там пък бе домът на Тревичка… А ето и къщата на Детелинка…

Най-сетне той стигна до малката бяла къщурка, чиито прозорчета грееха особено дружелюбно и привлекателно. Отвътре се разнасяха смях и весели писъци — братчетата и сестричетата му си играеха. Той бутна портичката и несигурно спря в дворчето. Толкова весели бяха… Дали пък не бе сгрешил — дали всъщност семейството му не се чувстваше по-добре без него? Може би щеше да е по-хубаво да отиде в хана и утре да потегли а път с Картофчо без дори да им се обади? Почти се бе обърнал да си тръгне, когато чу гласа на майка си:

— Толкова ми липсва… Как мислиш — дали е жив или лежи някъде отдавна погребан?

— Броколи ли? Той е умно зайче! — баща му въздъхна — Надявам се, че е жив и е добре… Само колко ми се иска да се върне у дома…

— Каква грешка щях да направя! — Броколи се плясна по челото — Рижла бе права, наистина съм голям глупак!

Той бързо прекоси дворчето и отвори вратата.

Всички го гледаха, вцепенени от изумление. Първа се опомни мама Карфиолка. Тя изтича и го прегърна:

— Синко! Само колко си порастнал…

По бузите й се стичаха сълзи. Трогнат, Броколи нежно я целуна:

— Всичко е наред, мамо… Върнах се вече!

— Като че ли знаех, че ще дойдеш… Приготвила съм детелинови цветчета… Гладен си, нали?

— Добре дошъл у дома, сине! — татко Брюксел на свой ред притисна Броколи в прегръдката си — Много ми липсваше!

Братчетата и сестричетата на зайчето го обсадиха с радостни писъци:

— Какво ни носиш? Какви подаръци си ни приготвил?

— Не съм ви взел нищо… — Броколи се засмя — Но имам цял куп интересни истории за разказване…

— Оставете брат си на мира! — сгълча ги мама Карфиолка — Нека хапне и си почине, след това ще ни разказва!

Така и стана. Вечеряха — Броколи не си спомняше някога да е хапвал по-вкусна детелина. Натъпка се така, че едва мърдаше.

След като масата бе разтребена, той се намести по-удобно на стола си и поде разказа:

— Лодката беше прекрасна. Тясна, с висок нос и скосен бак, тя приличаше на готов за излитане лебед. Забелязах я още докато тичах с останалите надолу по хълма. Не я бях виждал друг път, но, Господи, беше прекрасна…

Затаили дъх, зайчетата слушаха с внимание и възторг.