Елена Павлова
Зайчета и хвърчила (6)

КАКВО СЕ СЛУЧИ ДО ТУК:

Зайчето Броколи заспа в една лодка, която се отвърза и го отнесе далеч надолу по рката. Спаси го салджията Орехчо, който го заведе в Мидения град. Докато разглеждаше града, Броколи за малко не стана жертва на борсука Скубльо но лисугерът Смрадльо го спаси.

Орехчо бе обещал на зайчето да го върне вкъщи и за това го запозна с керванджията Гащатко. В Кленовата планина обаче ги нападнаха разбойници и Броколи бе отвлечен от Лакоман за играчка на дъщеря му. Няколко дни по-късно главатарят го взе със себе си на срещата с търговеца Шкембо. Вечерта Броколи успя да избяга.

На следващата сутрин той срещна моторната костенурка Черупчо, който го заведе на Костенурковия остров. Костенурките настояваха Броколи да остане при тях, но накрая дори му помогнаха да се качи нагоре по реката с техния теглен от хвърчило ферибот.

1. БРОКОЛИ В ПЛЕН НА КРАВИТЕ

Както костенурките му бяха обяснили, Броколи стигна до Рогатите поляни късно следобед.

— Ще ги познаеш! — бе обещал Черупчо и наистина стана точно така.

Гората внезапно свърши и пред погледа на зайчето се ширна пасторална равнина. Продълговати вълнисти хълмове я разделяха на десетки закътани долчинки. Огромни дървета простираха прохладни сенки край утъпканите пътечки между хълмовете. Тревата бе висока, зелена и свежа. Реката правеше широк завой, а по брега буйно цъфтяха маргаритки и детелина.

Фалко се насочи към маргаритките и Броколи одобри избора му. Като всички зайци, той също обичаше детелинови цветчета — тази вечер щеше да пирува.

Около час след като се бяха настанили на поляната и Броколи вече приключваше с беритбата на вечерята си, иззад близкия хълм се чу приглушено мучене. Малко по-късно се появиха две крави. Устите им методично дъвчеха. Набъбналите им вимета се клатеха при всяка крачка и Броколи се сети за великолепното мляко, което майка му купуваше от кравите в Детелиновото селце.

— Здравейте, уважаеми госпожи! — учтиво поздрави зайчето — Добра ли е пашата днес?

— На Рогатите поляни тя винаги е добра! — отвърна едната крава — За съжаление обаче идваме да те арестуваме, а не да пасем тук!

— Защо? — учуди се Броколи — Нищо лошо не съм направил, струва ми се… Освен ако не съществува закон против това да се ядат само цветчетата на детелината…

— Рогатите поляни са затворени за преминаване! — обясни втората крава — Самият факт, че си тук, е вече нарушение!

— Но… Костенурките не ми казаха нищо такова!

— Костенурките, — първата крава се усмихна, — са забавен народ! Емоционални и весели… Самот дето никога нищо не успяват да завършат до край… Пък и са склонни да забравят всичко, което им е казано преди повече от седмица!

— Все пак…

— Пристанът на техния смешен кораб е чак в началото на Рогатата пътека, ако си забелязал! Когато търгуваме, ние ги чакаме там. И това не е случайно!

— Не знаех! — призна Броколи — Много съжалявам!

— Незнанието не намалява вината ти! — кравата поклати глава — Ще тръгнеш ли с нас доброволно?

— Мога ли да си взема детелината?

Двете крави се спогледаха и кимнаха.

Броколи хвана Фалко за юздата и ги последва навътре в Поляните.

— Донякъде имаш късмет! — съобщи му кравата Минзухарка — Утре ще бъде Голямото лятно празненство!

— Какво е това? — полюбопитства зайчето.

— Един чудесен кравешки празник. След като теленцата вече са се родили, се събираме да се похвалим пред всички с тях. Най-старите от рода ни ги оценяват — важно е кои от тях са перспективни и с добри качества. Ние, кравите, не можем да сеем зърно, нито пък да ловуваме — търгуваме единствено с млякото си, за това и трябва да сме по-добри и по-млечни!

— Да оценяваш децата си по този начин е… малко необичайно! — внимателно отбеляза Броколи.

— Повярвай ми, така е правилно! — кравата се засмя — Ако теленцето не получи добра оценка, аз няма да го обичам по-малко! Просто, когато порастне, то ще отиде да работи извън Поляните — силни и търпеливи работници като нас много се търсят!

— След оценката на теленцата, — добави Зюмбюлка, другата крава — има бой на бикове. Победителят ще носи Короната цяла година, а и през есента най-много от нас ще го изберат за баща на теленцата си!

— О! И все пак…

— По принцип биковете охраняват Поляните, но тази вечер почиват преди състезанието! Ако някой от тях те беше открил, сигурно направо щеше да те намушка на рогата си — законът ни за пришълците тук е много строг! Но по традиция, в Деня на Летния празник престъпниците имат право да се борят за живота си!

— Срещу бик ли? — ужаси се Броколи.

— Не, съветът на Рогатите поляни определя какъв подвиг трябва да извършат. Ако се справиш със задачата, ще бъдеш свободен. Дори нещо повече, ще получиш правото да минаваш през Поляните когато пожелаеш!

— Да, сигурно догодина, като отивам при костенурките…

— Не бързай да се радваш! — предупреди Минзухарка — Наистина, доста рядко имаме пришълци на Празника, но до сега само един се е справил с поставеното му изпитание!

— Благодаря за предупреждението! — кимна Броколи. Бе се измъкнал от какво ли не, само за да умре, набучен на рогата на бик… Горчиво съжали, че не е приел предложението на костенурките да остане при тях. Почти се бе разплакал, но си помисли как ли би реагирал на неговата слабост Черупчо, в чиито очи беше велик герой. Това го накара да преглътне сълзите и гордо да вдигне глава. Каза на кравите:

— Ако утре… не се справя с изпитанието, предайте на костенурките, че съм загинал опитвайки да се прибера у дома!

2. ЛЕТНИЯТ ПРАЗНИК

Броколи си мислеше, че няма да може да заспи през нощта — всъщност спа чудесно и сънува хубави сънища. Събуди се едва когато кравите се размърдаха.

— Време е вече! — благо му каза една от тях.

Не вървяха дълго — празникът щеше да се проведе на една голяма поляна наблизо.

Броколи пусна Фалко да пасе и си проби път до двете му вчерашни придружителки — Минзухарка и Зюмбюлка.

— Добро утро, зайче! — Минзухарка го побутна с влажната си муцуна — Ако искаш, можеш да се покачиш на врата ми — от там ще виждаш много по-добре!

Тя се наведе и Броколи яхна дебелата й шия. Закривените рога му предлагаха чудесна опора.

Празникът скоро започна. Редиците прелестни теленца бяха невероятна гледка. Всички до едно бяха толкова сладки и красиви, че зайчето се зачуди как изобщо някои могат да бъдат оценени зле.

— Тази година, — отвърна Зюмбюлка, — май всички ще получат отлични оценки! Миналогодишният победител Синчец се оказва чудесен баща!

След теленцата на поляната излязоха биковете. Огромни и мускулести, с дълги заострени рога, те пристъпваха бавно и разтърсваха глави, а налетите им с кръв очи проблясваха в червено.

— Този там, с венеца, е Синчец! — пошушна Минзухарка — Гледай го внимателно, сигурно ще победи и тази година! Между другото, — в гласа й прозвуча гордост, — той ми е брат!

Схватките между биковете бяха най-странното и величествено нещо, което Броколи някога бе виждал. Грамадните зверове се засилваха един срещу друг от двата края на поляната и се сблъскваха по средата така, че земята се разтрисаше. Телата им се сплитаха за секунда, рогата изчаткваха, после биковете се отдръпваха и отново се блъскаха, докато единият от двамата не падне на колене и не отстъпи. По вратовете и хълбоците им се стичаше кръв, но те сякаш не чувстваха болка — връхлитаха ли връхлитаха един върху друг с кървясали очи…

Синчец наистина победи и тази година. Стоеше в средата на поляната, окъпан в кръв и пот, но с щастлива усмивка на муцуната. Едно съвсем младо биче сложи на рогата му нов венец. Кравите скандираха:

— Син-чец! Син-чец!

Бикът вдигна глава и се усмихна още по-широко. В погледа му вече нямаше злоба — напротив, кафевите му очи бяха кротки и благи.

— Благодаря! — простичко каза той и си тръгна, пристъпвайки бавно и гордо, както подобава на победител.

— Сега е твой ред! — Минзухарка коленичи и помогна на Броколи да слезе.

Разтреперано, зайчето излезе на полянката. Пет много стари крави с увиснали вимета го последваха.

— Той би трябвало да умре! — обяви едната от тях — Но, както повеляват традициите, днес ще има право да спечели не само живота си, но и възможността свободно да пресича Поляните…

— Мислихме дълго! — допълни втората — И решихме, че задачата му ще бъде да плени или убие страшния звяр, който от два месеца живее в Северния участък и с когото дори Синчец не можа да се справи!

В настъпилата мъртва тишина Броколи можа да чуе как Минзухарка възкликна:

— Олеле, горкото зайче!

Но нямаше път назад, така че той свирна на Фалко, метна се на седлото и каза:

— Готов съм!

— Имаш време до залез слънце! — третата стара крава леко му се усмихна — Пожелавам ти успех!

Зайчето смушка коня и препусна на север.

3. НА ЛОВ ЗА ЧУДОВИЩЕТО

Северният участък не бе от най-хубавите пасища на кравите, но пък предлагаше многобройни скривалища за всякакъв вид чудовища. Земята вече не бе просто хълмиста, а нагъната и причудливо набраздена. Навсякъде бе осеяно с разнообразни по размери камънаци. Кравите мъдро бяха посели тук люцерна, която така или иначе не можеха да ядат прясна. Както още предишната вечер Минзухарка бе обяснила на Броколи, имаха споразумение с таралежите от близкото село — в замяна на мляко (ежковците ужасно го обичаха), те идваха да вършат земеделската работа, за която трябваха ръце — сеитба, коситба… Таралежите бяха единствените с право да влизат безнаказано в Рогатите поляни. Но сега дори те не бяха посмели да нагазят в люцерната и тя бе израстнала по-висока и от Фалко.

Броколи спря кончето на едно възвишение и се огледа. Из люцерната личаха пътеки — явно чудовището я бе смачкало, докато е тичало насам-натам. Но от самото него нямаше и следа.

— Хм! — Броколи свали въжето от седлото на Фалко — Как мислиш, дали пък не си е отишло?

Отговори му далечен басов звук, силно наподобяващ злобен лай.

— Лаещо чудовище? Що за чудо! — зайчето сложи ръка над очите си да засенчи слънцето.

След малко го видя — по-право, видя люлеещата се люцерна и следата, която чудовището оставяше в нея. Беше доста далеч все още, но бързо се приближаваше.

— Предай се! — изкрещя Броколи, смушка Фалко и се втурна в атака.

В гъстата люцерна не се виждаше абсолютно нищо. Кончето сляпо препускаше в галоп и зайчето можеше само да се надява, че спазват правилната посока. Препускаха, препускаха…

Внезапно точно пред тях изникна грамадната олигавена глава на чудовището, което също тичаше с все сили. Броколи нямаше време дори да дръпне юздите, преди да се сблъскат. Ударът го изхвърли от седлото, но за щастие люцерната омекоти падането.

Той се надигна с въжето в ръце. Фалко лежеше наблизо в несвяст — под него, също в безсъзнание, беше чудовището. Броколи не губи нито секунда — ловко омота с въжето краката на звяра. Едва след това можа да го разгледа.

Всъщност, това беше куче. Никога не бе попадал на такова, но бе съвсем сигурен. Беше черно на цвят, с оранжеви крака и муцуна, а от опашката му, кой знае защо, бе останало само заоблено чуканче. На ръст трябва да беше почти колкото Фалко… Интересно, какво правеше по тези места?

Фалко се размърда пръв. Успя да се изправи на крака, но изглеждаше доста замаян. Подуши кучето, изпръхтя и, олюлявайки се леко, се оттегли встрани да пасе.

На звяра му трябваха още няколко минути да се съвземе. Щом отвори очи и видя Броколи, взе гърлено да ръмжи.

— Спокойно, куче! — каза му зайчето — Не се каня да ти сторя нищо лошо!

— Ти си врррраг! — изръмжа кучето — Ще те ррррразкъсам!

— Защо? — полюбопитства Броколи.

— Мотаеш се около кррррравите и ще кррррадеш от тррррревата им! — кучето понечи да се надигне, но лапите му бяха вързани и то само се изви настрани.

— Всъщност бих казал, че е точно обратното — кравите ме арестуваха и ме накараха да дойда насам… Както и да е! Казвам се Броколи и съм от Детелиновото селце!

— Аз пък съм Рррорро от Герррм!

— Един мой приятел тръгна за Герм — това е на север по крайбрежието, нали? Той отиде в Кучеград…

— Точно от там съм!

— Куче си, нали?

— Рразбиррра се! Аз съм ррррротвайлеррр! Какво мислеше, че съм — звяррр?

— Както си се държал с кравите…

— С тях тррябва да се дърржиш така — гониш ги и ги хапеш внимателно по глезените! — обидено отвърна Роро — Пазиш ги да не влизат в люцеррната, нали разбираш?

— Ама те много добре знаят, че…

— Крравите са глупави! — възрази кучето — Те знаят само да пасат и да мучат! Научават някои ррработи, то се знае — наляво, надясно, тичай, спррри… И това е! Ако не ги опазиш от люцерната, те се подуват и се ррразболяват!

— Тези в Герм може и да са глупави, но тукашните не са!

— Ами!

— Така си е! Всичко сами правят — и тази люцерна те са я сели и я косят…

— Бррррей! — Роро примигна — Защо тогава постоянно се вряха в тррревата?

— Май са се опитвали да те прогонят от тук!

— Мен? Кррравешкия пастиррр?

— Мислят те за чудовище!

— О! — кучето замълча за няколко минути, потънало в дълбок размисъл.

Броколи използва момента да провери как е Фалко. Конят напълно бе дошъл на себе си и усърдно скубеше туфа трева край близките камънаци.

— Брроколи? — обади се Роро.

— Да?

— Дали няма да е най-добре да се извиня на крравите?

— И аз така мисля!

— Ще ме развържеш ли?

— Хм! — зайчето се поколеба — Преди малко искаше да ме разкъсаш…

— Мислех, че си престъпник — със сигурност не можеше да си собственикът на кравите, нали?

Ръмженето на Роро съвсем бе затихнало. Чуканчето на опашката му помръдваше насам-натам. Доколкото Броколи знаеше, това бе признак на дружелюбие. Така че той рискува и освободи кучето.

Роро се надигна, раздвижвайки внимателно лапите си.

— Благодаря! — каза той и близна зайчето по муцунката — Ще тръгваме ли?

4. РОРО И КРАВИТЕ

Кравите пасяха мирно около голямата поляна. Броколи се усмихна, като ги видя да вдигат глави при появата му. Не пришпорваше силно Фалко и им даде време да се съберат, преди да стигне до тях.

Най-отпред, както и преди, застанаха петте стари крави.

— Е? — попита едната от тях — Уби ли чудовището?

— Не, доведох го! — Броколи се усмихна по-широко — Преди да го повикам обаче, държа да ви предупредя, че не е необходимо да се плашите от него. Всъщност той дойде с мен да ви поиска прошка!

— Ще го имаме предвид! — обеща кравата.

— Добре! — зайчето се обърна и извика — Роро, можеш да дойдеш!

Ротвайлерът се приближи тичешком, размахал добродушно опашчицата си.

— И така, — представи го Броколи, — това е Роро! Роро, това са кравите!

— Доста дребно, но все пак чудовище! — констатира Минзухарка.

— Глупости! — Роро я изгледа учудено — Аз съм ротвайлерр, крравешки пастиррр!

— Спри да ръмжиш! — сръга го Броколи.

— А, да! — кучето въздъхна — Уважаеми крави и бикове, бих искал,ъъъ, да ви поднеса извиненията си! Мислех, че трябва да ви пазя от люцерната!

Кравите се засмяха.

— Така съм научен! — обясни Роро — Предците ми до един са били пастири, това е и моята професия… И тррябва да добавя, че говедата в Герм имат горе-долу толкова мозък, колкото и ей-този кон. Така че — моля да ме извините за грешката!

Една от старите крави се усмихна:

— Извинен си! Моля и ти да ни простиш, че не се сетихме веднага каква е работата — но, в крайна сметка, минали са твърде много години, откакто сме се нуждали от куче-пастир и… — тя се обърна към Броколи — Не знам как да ти благодаря, малко зайче! Вероятно сме ти се сторили малко груби и негостоприемни, но повечето пришълци искат единствено да откраднат земята, тревата и млякото ни! Разбира се, сега си свободен. Можеш да си отидеш когато пожелаеш — а също и да се връщаш колкото пъти поискаш. Но бих желала да поканя теб и Роро да останете по време на нашия празник — вече като почетни гости!

Броколи и кучето се спогледаха, после Роро кимна:

— С удоволствие, госпожо!

Празникът при кравите бе особен — не подскачаха и не пееха (зайчето не можеше да си представи, че тромавите говеда са в състояние да изтанцуват разбойнически танц). Вместо това те се състезаваха — колко мляко може да даде всяка крава наведнъж и чие е най-вкусното, каква тежест могат да дръпнат или избутат, кой най-бързо ще пробяга определено разстояние…

Съветът прояви желание Роро да демонстрира уменията си и набързо събраха малко стадо, чийто водач Синчец обеща всички да се държат възможно най-глупаво. Кучето охотно ги подкара — тичаше в кръг около кравите, излайваше отривисто командите си и лекичко гризкаше непокорните за глезените. Всички много се забавляваха, особено когато Роро трябваше да укроти уж подивелия Синчец. Бикът сумтеше, ровеше земята с копита и размахваше рога, но ротвайлерът все пак успя да го върне при кравите и да го усмири.

Изобщо, следобедът бе великолепен. Кравите много харесаха изпълненията на Роро, а също и хвърчилото, което Броколи сглоби и пусна.

Късно вечерта, когато всички заспаха уморени, Роро се примъкна до зайчето. Попита:

— Какво гледаш?

— Звездите! Толкова са много… и са красиви!

— Чудех се… — Роро се поколеба — Тук е чудесно, особено след като се запознах с кравите. Но те нямат нужда от мен. А, освен пастир, аз мога да бъда и добър пазач — окачваш кесийката с парите си на врата ми и си напълно сигурен, че никой не може да я вземе… Пък и не само това — я виж какви зъби имам! И… Ние, кучетата, сме верни и добри приятели!

— Кажи просто, че искаш да дойдеш с мен!

— Да, така е… Ако може!

— Ще се радвам да те имам за спътник!

— Наистина ли? — Роро възторжено изскимтя и щедро облиза зайчето, а чуканчето на опашката му така бясно се размахваше, че цялата му задница се люлееше.

— Ще последвам съвета ти, що се отнася до кесийката! — добави Броколи.

На следващата сутрин продължиха пътя си. Кравите ги изпратиха чак до края на Рогатите поляни и дълго мучаха за сбогом.