Елена Павлова
Зайчета и хвърчила (4)

КАКВО СЕ СЛУЧИ ДО ТУК:

Когато се къпеше на реката, зайчето Броколи видя прекрасна лодка. Докато я разглеждаше, заспа в нея и се озова далеч надолу по течението. Салджията Орехчо го спаси и го заведе в Мидения град. Докато Орехчо продаваше стоката си, Броколи се впусна в проучване на града. Закъсня да се прибере и за малко да бъде отвлечен от борсука Скубльо, но лисугерът Смрадльо го спаси и го запозна с морето. Орехчо бе обещал на Броколи да го върне вкъщи, но му се наложи да отплава в друга посока, за това той повери зайчето на керванджията Гащатко. Заедно с кервана, Броколи посети Киселото село, научи много за живота по пътя и силно желаеше да срещне разбойници. Мечтата му, за нещастие, се сбъдна в прохода на Кленовата планина, където Гащатко загина в боя, а зайчето бе отведено за да стане играчка на дъщерята на главатаря Лакоман.

1. ИСТИНСКИТЕ РАЗБОЙНИЦИ

Броколи плака дълго, притиснал лице в меката грива на Фалко. Пътят към леговището на разбойниците обаче беше още по-дълъг, така че зайчето имаше време да се поуспокои и дори да започне да се оглежда с интерес. Все още очакваше да види разбойници като описаните в книжките — напети и снажни, със скъпи дрехи и благородни лица… И толкова по-разочарован остана.

Някои от разбойниците яздеха дребни космати коне, които досущ приличаха на Фалко — само дето техните гриви и опашки висяха сплъстени, а по глезените им се бе спекла кал. Останалите бандити караха фургоните, а кончетата им подтичваха наблизо. Но нито един не беше напет, снажен и поне що-годе прилично облечен. Дрехите им бяха сиви от прах, доста поовехтели и тук-таме дори с кръпки. Те всички приличаха повече на Скубльо, отколкото на богаташи — муцуните им бяха унили, козината проскубана, а оръжията стари и износени. Лисугерът, който бе качил Броколи на Фалко и сега яздеше до него, също не правеше изключение. Наистина, конят му бе по-добре поддържан, а самият той — едър и с умно изражение, но все пак…

— Май взе да идваш на себе си? — лисугерът доволно се ухили, показвайки на зайчето пълната си с внушителни бели зъби уста — Знаех си аз, че от един умрял няма да се повредиш! Та, казвам се Лакоман! Добре дошъл в бандата!

— Бих искал също тъй добре и да си ида! — промърмори Броколи.

— Е, хайде сега! — Лакоман отново показа зъбите си — Ще си играете с щерката, пък като й омръзнеш след някое време, ще му мислим за изяж.. тъй де, за заминаването ти! Що се отнася до бандата — вярвам, че ще ти хареса! Хлапета като теб много си падат по разбойничеството!

— Хм! — отбеляза Броколи.

— Ама бая си порева… — лисугерът цъкна с език — Е, то вас, зайците, и капка кръв ви стига да ревнете!

— Гащатко ми беше приятел! — възрази Броколи — Ако не можеш да плачеш за приятел, казва татко, значи не си мъж, а отрепка!

Лакоман вдигна вежди:

— Толкоз приятели съм виждал да умират, да съм изплакал цяло езеро, ако бях ревал за тях!

— Значи не си мъж! — победоносно заяви зайчето.

— Ако не те водех при щерката, да съм те наръгал вече! — ядоса се лисугерът — Млъквай!

Броколи имаше още въпроси за задаване, но благоразумно си затвори устата.

След десетина минути конете излязоха на закътана скална площадка, в дъното на която зееше черният вход на пещера.

— Къде е замъкът? — изуми се Броколи.

— Какъв замък?

— В книгите пише, че разбойниците живеят в замъци и…

— А пише ли нещо за шамар зад врата?

От пещерата с радостни викове изскочиха сюрия хлапета на различна възраст и обградиха разбойниците. След тях наизлязоха и жени, които доволно се заеха да обсъждат достойнствата на заграбените товари.

Лакоман смъкна Броколи от седлото, стисна го под мишница и така влезе в пещерата.

Не приличаше на дворец и зайчето трябваше да признае, че Гащатко е бил съвсем прав — просто една мрачна и вмирисана пещера, в която живеят дрипави и подли разбойници.

— Това е дъщеря ми Рижла! — Лакоман стовари зайчето на пода — Рижи, това е Броколи!

Лисичето лежеше в уютна скална ниша върху наръч разкошни кожи. Край него — на една ръка разстояние — бяха разпръснати разнообразни играчки и дрънкулки. Това вече подобаваше на истинска разбойническа дъщеря от книгите и Броколи се усмихна. Гащатко бе сгрешил поне веднъж.

2. РИЖЛА

Лисичето и Броколи втренчено се гледаха няколко секунди, после Рижла каза:

— Какво ме зяпаш?

— За пръв път виждам разбойническа дъщеря! — обясни зайчето.

— И хубава ли съм? — Рижла се изкиска.

— Изглеждаш като принцеса! — увери я той — Само че…

Тя вдигна вежди.

В приказките за принцеси, сети се Броколи, винаги се споменаваше, че закуската им се сервирала в леглото.

— Закуската ли чакаш? — попита той — Не е ли малко късно за закуска?

— Гладен ли си? — учуди се Рижла.

— Не, просто… Принцесите са задължени да изядат закуската в кревата. Явно и при разбойническите дъщери е така. Необходимо ли е обаче да лежиш и докато чакаш?

— Глупак! — Рижла го замери с една от играчките си и обърна глава към стената.

— Ела! — Лакоман сграбчи отново Броколи и го замъкна настрани — Заслужаваш да те набия хубавичко!

— Защо? Не знаех, че засягам с нещо обичаите в бандата ти!

— Не става въпрос за обичаи! — лисугерът разтърси глава — Просто тя не може да става!

Броколи се ококори.

— Когато беше малка, — Лакоман въздъхна, — воювахме с друга банда. Проклетниците ни бяха издебнали и нападнаха жените и децата в пещерата. Рижла бе посечена с меч в гърба. Оцеля… Но не може да ходи!

— О! — Броколи прехапа долната си устна.

— Ще изпреваря въпроса ти и ще добавя, че съпругата ми загина тогава… Последният път, когато някога съм плакал!

— А какво стана с противниците?

— Изклахме ги до един. Но това не може да върне здравето на Рижла, нали? — Лакоман се усмихна печално.

Броколи кимна и си помисли, че след всичко, което лисугерът бе преживял, можеше да му се позволи да не плаче за приятел — и въпреки това да си остане мъж.

— Сега вече знаеш! — Лакоман го погледна несигурно.

— Съжалявам! Трябваше да ми кажеш по-рано! — Броколи му обърна гръб и се запъти към нишата на Рижла.

Лисичката гледаше в негова посока. По бузите й имаше сълзи.

— Извинявай! — каза й Броколи — Аз наистина съм глупак!

— Не си! — Рижла се усмихна — Не можеше да знаеш… Трябваше да се сетя, че татко не ти е казал!

— Значи ми прощаваш?

— Разбира се! — тя протегна лапичка и го побутна — Седни тук до мен и ми разкажи какво правеше с кервана!

Броколи се покатери върху кожите, намести се удобно и започна да разказва — за запознанството си с Гащатко, за Фалко, за Киселото село… Рижла го слушаше внимателно и на места пляскаше с лапи — например когато стигнаха до това как Броколи открил елен в капан и го освободил (после Гащатко много го гълча за похабяването на месото, но той не й каза за това). На свой ред тя му разправи за бандата — за техния живот на преследвани от закона, за някои от по-големите им обири… Беше почти като в книгите — дори по-вълнуващо в някои отношения. Изобщо, двамата прекараха един великолепен следобед и, когато една бобърка им донесе вечерята, Броколи бе убеден, че Гащатко напълно е грешил — вярно, разбойниците бяха дрипави и живееха в пещера, но не бяха нито глупави, нито неспособни и дори за озлоблението и жестокостта им си имаше причини.

3. ШКЕМБО

При разбойниците не беше чак толкова лошо и постепенно Броколи взе да свиква. Вярно, животът в бандата не беше точно като в книгите, но за това пък в пещерата беше весело. Тъй като съгледвачите не донасяха съобщения за нови кервани, Лакоман и останалите ходеха да ловуват, а вечер всички се събираха край големия огън, разказваха си най-различни истории, пееха шумни разбойнически песни и танцуваха груби разбойнически танци. Не само вечерите бяха забавни — Броколи и Рижла играеха до насита по цял ден, а когато Лакоман бе свободен, изнасяше дъщеря си пред пещерата и там тя и зайчето хранеха Фалко, сплитаха му украшения в гривата или пък лисугерът учеше Броколи на сложни ездачески номера.

Рано една сутрин обаче Лакоман събуди зайчето по необичаен начин:

— Трябва да поговорим за нещо!

Броколи го последва отвън и седна на един камък до него.

— Не е разбойническа работа да моля, — каза Лакоман, — но имам една молба към теб! Случайно чух как разказваше на Рижла за кервана и търговците… Не си я излъгал като спомена, че Гащатко те имал за талантлив, нали?

— Не съм лъжец! — обиди се Броколи.

— И аз така мисля! — кимна лисугерът — Днес трябва да се срещна с търговеца, на когото продавам, ъъъ, заграбеното. Шкембо е дебел и подъл измамник — дава ми грошове за стоки, които струват десеторно повече…

— И Гащатко така казваше!

— Май този Гащатко е бил много умен! Както и да е, моля те да дойдеш с мен. Аз съм разбойник, не умея да се пазаря с търговците. Може би ти, като талантлив керванджия…

— Ще дойда с удоволствие! — Броколи мръдна с уши — Нали може да взема и Фалко?

Потеглиха след час и почти цялата сутрин яздиха надолу по криви тайни пътечки, докато слязат от планината. Малко след пладне се озоваха на прекрасна малка полянка на брега на реката.

— Тук ще чакаме Шкембо! — Лакоман върза коня си за едно дърво — Ще събереш ли съчки за огъня?

Броколи също завърза Фалко — малко по-настрани обаче, където му се стори, че тревата е особено хубава. След десетина минути огънят весело пламтеше, а скоро пристигна и Шкембо.

Търговецът беше пор с лъскава козина, скъпи дрехи и златен пръстен на едната лапа. Беше толкова дебел, че едва ходеше и вместо да язди, пътуваше в ниска двуколка. Навярно, помисли си Броколи, Шкембо не би могъл да се качи на кон заради тлъстините си.

Търговецът седна край огъня с пъшкане, попи избилата по челото си пот с копринена кърпичка и попита мазно:

— Как са работите горе, Лакомане?

— Добре, се не оплак… — понечи да отвърне лисугерът, но Броколи здраво го настъпи.

— Добре, а? — Шкембо широко и престорено дружески се усмихна. Вятърът носеше киселата му миризма право в ноздрите на Лакоман и той неволно кихна.

— Само колко е благороден! — Броколи подсмръкна — Погледнете го, господин Шкембо, едва се държи на краката си, горкият, а твърди, че всичко е наред за да не ви развали настроението!

Порът го зяпна. Зайчето с мъка удържа усмивката си. Гащатко многократно му бе казвал, че всеки търговец си има слабо място, което трябва да откриеш и използваш. Той очевидно бе напипал правилното място у Шкембо и бързо продължи:

— Всъщност той горкият вече се чуди дали да не слезе да се предаде, вместо да удължава мъките си…

— А? — Лакоман също го зяпна в недоумение.

— Ако продължава така, просто няма да му останат хора за да обере и самотен пътник, да не говорим за керван!

Шкембо нервно се облиза. Бандата бе добър източник на доходи за него — Броколи беше наясно с това. Шкембо получаваше сензационни печалби. Всъщност, колкото по-малко плащаше на разбойниците, толкова повече товар бяха принудени да му носят те… Но и прекалено мизерното заплащане не водеше до добро — Шкембо със сигурност бе мислил доста по въпроса. Да, точно на това трябваше да се наблегне, реши зайчето и продължи:

— Те умират от глад там горе, господине! Мечовете им се начупиха, наконечниците за стрелите свършиха, няма вече надежда за тях… Ето на, последният керван ужким им бе в кърпа вързан, ала без добри оръжия мнозина паднаха покосени в боя и сега Лакоман се чудеше дали има смисъл да се види с вас или направо да предаде хората си — в затвора поне ще имат изобилна храна и… Нали така, Лакомане?

— Какво? А, ъъъ, да! — лисугерът объркано кимна.

Броколи продължи да изрежда какви несгоди бяха сполетели бандата — спомена срутвания, мор по конете и какво ли още не, но главната работа вече бе свършена. Шкембо се бе облещил и мъчително преглъщаше. Търговецът разбираше, че зайчето преувеличава ситуацията, но не знаеше доколко — а, както Гащатко казваше, съмненията са най-добрият начин да изкопчиш нещо при пазарлъка. Накрая зайчето любезно попита:

— А вие как сте, господин пор?

— Ами, ъъъ, и при мен нещата не вървят добре… — поде Шкембо, но си личеше, че умът му е другаде.

Пазариха се повече от час и Лакоман започна отегчено да се прозява. Броколи също се бе уморил и реши, че три пъти повече отколкото Шкембо плащаше обикновено, е добра цена, така че се съгласи с нея. Порът и Лакоман се уговориха за предаването на стоките и Шкембо побърза да се качи в двуколката си.

— Чудесен беше! — призна лисугерът — Наистина имаш талант!

Броколи се усмихна:

— Поровете са хитри търговци… Но този не може да стъпи и на малкото пръстче на Горделивко от Киселото село. Ако Гащатко беше тук… — той сведе глава. Много му се искаше катерицата наистина да е с него, да го похвали, да го прегърне… Само че Гащатко бе мъртъв, убит от Лакоман и бандата му…

Броколи стана, безмълвно се премести до брега, топна крака във водата и взе безцелно да хвърля камъчета в реката. Вече не се чувстваше доволен, че ловко се е справил с Шкембо. Беше самотен, тъжен и объркан.

4. БРОКОЛИ СЕ ИЗМЪКВА

Броколи продължи да се чувства нещастен и вечерта, докато мълчаливият Лакоман приготвяше храната. На зайчето му се искаше изобщо да не бе идвало на срещата с Шкембо. Можеше да прекара един приятен и весел ден с Рижла… За изминалата седмица в бандата почти бе успял да забрави и Орехчо, и Гащатко, та дори и Детелиновото селце… Сега се чувстваше виновен за това. Хвърли едно камъче във водата и си помисли за малката къщичка, където мама Карфиолка сигурно плаче по цял ден за скъпото си синче, което, представете си, се забавлява с разбойници! Следващото камъче му напомни за Орехчо — някъде на север, на брега на морето, той навярно седеше край буен огън и си мислеше, че „находката“ му скоро ще се прибере у дома, нали беше в сигурните ръце на Гащатко… Мисълта за катерицата окончателно вкисна настроението на Броколи. Гащатко го бе научил на толкова много неща и му бе станал отличен приятел — а ето че сега зайчето си живееше щастливо с убийците му и дори им бе помогнало…

— Ела да хапнеш! — повика го Лакоман.

Броколи без желание се надигна и се премести при огъня. Бе започнало да се смрачава. Конете тихо пръхтяха. Ветрецът носеше аромат на диви цветя. Изобщо, вечерта бе великолепна — като се изключи, че това само го правеше още по-нещастен. Времето щеше да е в синхрон с настроението му, ако плискаше порой и небето бе пълно с печални облаци…

— Съжалявам, че ти развалих деня! — Лакоман седна до него — Мислех, че разходката ще ти хареса, пък и наистина ми беше от помощ!

— Хареса ми! — Броколи зяпаше някъде встрани.

— Нещо много важно ли беше запланувал за днес с Рижи, та се цупиш?

Колко несхватлив бе Лакоман… Зайчето въздъхна. Всъщност повечето възрастни често бяха несхватливи. С изключение на Орехчо и Гащатко, може би… Особено на Гащатко! Все пак Броколи счете за безсмислено да обяснява това на Лакоман и отговори на въпроса така:

— Мислех да й разкажа за морето… Имам една раковина, която много й хареса и…

— Хубаво нещо е морето! — съгласи се Лакоман — Имам в Мидения град една приятелка, като малък се кълнях да се оженя за нея… — лисугерът изхъмка — Само дето Кики е катерица, нали разбираш!

— Кики ли? — оживи се Броколи.

— Така се казва. Мислех по едно време да й пратя Рижи — разбойничеството не е място за малки момиченца… Само че после Рижла осакатя, а кой би се хванал да гледа сакато лисиче само в името на старата ни дружба… Пък и с Кики отдавна сме се забравили — тя сега държи „Счупената котва“…

— Познавам я! — зайчето чак подскочи от радост — Покани ме да се отбия при нея, щом се върна в града! Ако искаш, мога да ида да я питам дали…

Лакоман поклати глава:

— Не искам! Пък и, не забравяй, ти си пленник… И не си първото хлапе, което водя на Рижи, не си въобразявай!

— Какво стана с останалите?

— Омръзнаха й! — лисугерът злобно го стрелна с поглед — Абе какво ти става, цял ден мълча като риба, а сега си се раздрънкал!

Броколи обидено се нацупи и повече не проговори.

Лакоман си легна рано:

— Уморен съм, пък и утре ни чака дългият път до вкъщи! Лягай и ти!

— Само малко ще погледам звездите…

Лисугерът бързо заспа.

Броколи седеше край огъня и се вслушваше в нощта. Усърдно скърцаха на цигулките си щурци, конете пасяха и пристъпваха насам-натам, реката шумолеше тихичко… Зайчето не можеше да си представи, че след този покой ще се върне обратно в умирисаната разбойническа пещера. Пък и никак не му се харесваха тайнствените думи, че когато омръзне на Рижи…

Лакоман започна да хърка.

Броколи извади раковината от джоба си и я сложи до дисагите. Не трябваше да си тръгва без да си вземе сбогом с Рижла, нали? А и в крайна сметка той притежаваше спомените си за морето, а тя — нищо.

Лакоман продължаваше равномерно да хърка.

Броколи вдигна седлото си, безшумно го занесе до Фалко и му го сложи. След това отвърза коня.

Лисугерът все още спеше кротко.

— Съжалявам! — прошепна Броколи — Но трябва да си ида вкъщи!

Чувстваше лека вина, дето се измъква като крадец в тъмното, макар че всъщност беше пленник и, ако не избягаше сега, със сигурност го очакваше неприятна съдба. Смушка коня и, докато се отдалечаваше, отново повтори:

— Съжалявам!

Бягството се бе оказало смешно лесно, каза си той по-късно, а Фалко препускаше ли препускаше в мрака. Дали Лакоман изобщо не бе допускал че зайчето ще му се измъкне или пък в крайна сметка се бе оказал достатъчно схватлив, бе го загризала я съвест, я жалост и той нарочно го бе оставил да си отиде? Броколи така и не можа да си отговори на въпроса.