Елена Павлова
Зайчета и хвърчила (2)

КАКВО СЕ СЛУЧИ ДО ТУК:

Когато отиваше да се къпе на реката, зайчето Броколи видя една много красива лодка. Тъй като дълго време собственикът й не се появи, Броколи реши да я разгледа, но заспа в нея и не усети, как лодката се е отвързала. Люляно от вълните, зайчето спа до сутринта и когато се събуди, откри че е отплавало далеч надолу по реката. Ужасено то си мислеше, че ще умре, носено завинаги от водата, но попадна на Орехчо, който го спаси и го завърза за сала си. Заедно с Орехчо, Броколи стигна до делтата на реката и за пръв път видя изумителния Миден град.

1. „СЧУПЕНАТА КОТВА“

Броколи за пръв път виждаше пристанище и остана очарован. Миденият град имаше десет големи кея, които изглеждаха направо претъпкани. Имаше лодки с най-различни размери, множество салове и дори два огромнти морски кораба с обрасли с водорасли и миди бордове.

Орехчо остави сала си на един от крайните докове и Броколи търпеливо го изчака да се договори с някакъв дебел борсук за разтоварването на стоката.

— Сега, — каза му Орехчо, след като приключи с това, — ще отидем да се настаним в моя хан!

— Ти имаш хан?

— Не, не! — заекът поклати глава — Но в „Счупената котва“ ме познават — свикнал съм да отсядам там, нали разбираш!

И в Детелиновото селце имаше хан, така че Броколи смяташе, че знае какво да очаква. Отново се бе излъгал — „Котвата“ беше масивна двуетажна къща с кръгли прозорци. Над вратата висеше половина от голяма корабна котва. Долният етаж представляваше екзотична кръчма — масите и пейките бяха завинтени за пода, на стените бяха опънати морски карти, а над грамадното огнище бе окачен красиво гравиран корабен рул.

Голяма част от посетителите поне приличаха на морски вълци — такива, каквито Броколи си ги представяше. Само дето нито един не беше вълк.

Обслужваше ги закръглена катерица, която широко се усмихна при влизането на Орехчо и се втурна към него с разтворени обятия.

— Почти бях почнала да мисля, че си се удавил някъде! — възторжено извика тя — Или че си предпочел някое друго местенце… Дай да те разгледам! Реката ти се отразява чудесно!

— Пак ме ласкаеш, Кики! — Орехчо се измъкна от прегръдката й — Впрочем, запознай се с моето приятелче Броколи!

— Добре дошъл в „Котвата“, хлапе! — Кики се усмихна още по-широко — Имам една хубава стая точно като за вас двамата… Елате да ви я покажа! Ще ви допадне, обзалагам се!

Стаята наистина се хареса на Броколи. Не беше просторна, но бе слънчева, а от прозореца се виждаха пристанището и морето — и дори салът на Орехчо.

— Вече сме настанени! — отбеляза Броколи — Сега ще ми покажеш ли града?

— Съжалявам, момчето ми, но имам много работа за вършене! Трябва да се срещна с неколцина търговци, да се споразумея с някой от тях за цената на подправките, да уредя превоза…

— Да, разбирам! — Броколи въздъхна — Значи ще си стоя тук…

— Не, не разбираш! — Орехчо гальовно му смачка ушите — Просто исках да кажа, че нямам време да се правя на екскурзовод. Но ти си свободен да ходиш и да разглеждаш каквото си искаш!

— Но…

— Свикнал си родителите да ти дават разрешение за всичко, нали? Е, не забраяй, че сега си сам за себе си… Що се отнася до мен, аз съм просто благосклонен спътник и нищо повече! Ето, вземи — тези пари би трябвало да ти стигнат да си купиш някое лакомство и да се позабавляваш на пазара! Запомни добре — можеш да стигнеш до пристанището от всяка точка на града. Достатъчно е да вървиш в посока към морето. Що се отнася до „Котвата“, тя е в третата пресечка, броено от кантората на борсука. Като знаеш това, няма начин да се загубиш. Тръгвай и приятно прекарване… О, да — бих искал да се върнеш до смрачаване — нощем Миденият град може да бъде, хм, доста опасно място!

Броколи стисна монетите в лапичка и кимна:

— Ще се видим довечера!

За да е сигурен, че може да намери „Котвата“, той три пъти се разходи до кантората на борсука и обратно. Ханът наистина се намираше в третата пресечка, пък и на всеки ъгъл висеше по една табелка, която сочеше към кръчмата. Успокоен, Броколи се втурна да проучва града.

2. МИДЕНИЯТ ПАЗАР

Тъй като зайчето нямаше определена цел и просто се мотаеше наоколо, то тръгна натам, накъдето вървяха повечето минувачи. Градът му се струваше огромен и чудесен. Бе пълен с нови миризми, гледки и причудливи неща, които до едно изискваха вниманието му. Спираше да зяпа витрините на магазините, проучи особено апетитния аромат на сергията с печени кестени и похарчи една от монетите за да опита лакомството… Въпреки всичкото бавене, стигна до пазара след около час.

Миденият пазар бе най-голямата забележителност на града. Бе заграден с висока каменна стена във вид на гигантска окръжност и, гледан от делтата на реката, представляваше центъра на Мидения град — спираловидно намотана пъстра ивица, насечена от прави линии. Както Броколи откри, отблизо спиралата се оказа съставена от разположени в кръгове сергии, а линиите бяха алеи, оставени за удобството на клиенти, които нямат време да обикалят и да зяпат.

Броколи имаше повече от достатъчно време, така че тръгна покрай сергиите, дъвчейки бавно разкошните печени кестени.

Пазарът бе неописуемо пъстър и шумен — много повече, отколкото ежегодният есенен панаир в Детелиновото селце.

Продавач на платове бе проснал по алеята мостри от стоката си и я хвалеше с пълно гърло. В съседство друг бе подредил разнообразни кошници и ги прославяше с мощни крясъци. Точно до тези двамата спретната коза с пъстра забрадка се дереше:

— Прясно млечице! Вкусно сиренце! Сладко масълце! И бяла с-мееее-тана!

Броколи се задържа най-дълго край сергията за украшения. Заоблени и продълговати миди с гланцирани черупки, раковини в различни цветове — някои намотани на спирала, други с многобройни стърчащи рога, причудливи корали…

— Можеш да чуеш морето, ако допреш раковината до ухото си! — съзаклятнически смигна продавачът.

— Наистина ли? — Броколи се ококори.

— Пробвай сам!

Действително, чуваше се равномерно туптене и съскане като плясък на вода.

— Така ли звучи морето? — полюбопитства Броколи — Не е… много внушително!

— Ха! — продавачът се разсмя — Дошъл си в Мидения град и не си видял морето!

— Е, плавах по него… Със сал!

— Не е същото! — продавачът поклати глава — Щом ти остане някоя свободна минута, изтичай на брега — но не на пристанището, а от другата му страна, където е плажът. Там ще разбереш какво значи море… И вземи раковината — считай я за подарък от Къртичко за теб!

— О, благодаря!

— Няма защо! Ха! — продавачът отново се изкиска — Да дойдеш в Мидения град и да не посетиш морето е като да стигнеш до джунглата и да не зърнеш лъва!

— Кого?

— О, няма значение! Сега изчезвай, преди да съм размислил!

На пазара имаше какво ли не: сергии с оръжия, от ками до огромни мечове и от леки лъкове до масивни арбалети; сергии с домашни любимци — големи колкото палец маймунки, шарени папагали, лъскави рибки и всякакви странни зверчета; имаше храни — пресни и консервирани, познати навсякъде и донесени от чудновати задморски страни; имаше също люлки и забавления, за които Броколи похарчи по-голямата част от парите си. Той се повози на въртележката, яде захарен памук, поязди миниатюрно пони, хвърли десетина топки по ухилен до уши клоун, който смешно падаше в корито с вода, щом бъде улучен… Изобщо, зайчето прекара великолепен следобед. Някак си съвсем неусетно над Мидения пазар падна здрач и сергиите опустяха.

— Е, малкия, слизай вече! — невестулката, която пускаше въртележката, меко побутна Броколи — Време е да затварям!

— Не може ли само още един път? Моля ви!

— Наистина трябва да приключвам! Мръкна се вече! Пък и родителите ти сигурно ще се притесняват за теб!

— Те не са тук! — Броколи неохотно слезе от въртележката — Наистина, не може ли да…

— Виж, синко, за мен — а особено пък за теб — е много опасно да замръкваме на открито! Хайде, все има някой, който да се грижи за теб! Върви си вкъщи!

Броколи се сети, че бе обещал на Орехчо да се прибере в „Котвата“ преди здрач и кимна:

— Утре мога да дойда пак, нали?

— Разбира се! А сега бягай вкъщи!

— Накъде е морето?

Невестулката му посочи една далечна примигваща светлинка:

— Това е фарът, който се намира на остров Фод, навътре в морето. Няма начин да сбъркаш посоката!

— Благодаря! Довиждане и до утре!

— Всичко хубаво!

Броколи опипа раковината в джоба си и, спокоен, че не я е загубил, хукна надолу по посока на фара.

3. ЛИСУГЕРЪТ СМРАДЛЬО

Миденият град някак изведнъж бе изгубил привлекателността и дружелюбието ди и това много учуди Броколи. Бе все още сравнително рано, но всички магазини бяха със спуснати решетки, на прозорците на къщите висяха плътни пердета, а по тъмните улици минувачите бяха рядкост. Зайчето подмина няколко ярко осветени кръчми, от които се носеше музика — но това само правеше тишината из пресечките още по-зловеща.

— Никога повече! — прошепна Броколи, докато се оглеждаше за фара на един ъгъл — Никога повече!

— Какво „никога“? — стресна го нечий дрезгав глас.

Зайчето се озърна. На близкия вход се бе облегнал дребен и доста проскубан лисугер.

— Ами, ъъъ… — Броколи се колебаеше как да постъпи.

— Не се страхувай, няма да ти сторя нищо лошо! — лисугерът се приближи — Казвам се Смрадльо! А ти?

— Броколи! — зайчето неволно отстъпи назад. Откъм лисугера се разнасяше отвратителна смрад на гнило, канал и мърша.

— И, хм, закъде си се разбързал, Броколи? — Смрадльо пристъпи още малко към него.

— Ами, прибирам се вкъщи, господине!

— И къде е това?

— „Счупената котва“! Там сме отседнали… Само че май аз… — Броколи отново се огледа. Къщите бяха твърде високи и фарът изобщо не се виждаше.

— Май си се загубил, а? — Смрадльо въздъхна — Обзалагам се, че не можеш да откриеш фара на Фод!

— Откъде знаете?

— И аз не го виждам от тук! — лисугерът меко се засмя — Е, ако нямаш нищо против, мога да те заведа до „Котвата“!

Броколи се поколеба. Наистина имаше нужда от помощ — градът го плашеше до смърт. Но и Орехчо, и невестулката го бяха предупрждавали за опасностите след здрач — а Смрадльо вонеше ужасно и определено изглеждаше опасен. Така че зайчето отговори:

— Не, благодаря! Само ми кажете накъде да тръгна!

— Както желаеш! — лисугерът сви рамене — Ето натам! След няколко пресечки вече би трябвало да можеш да видиш фара!

Броколи кимна и хукна по улицата.

Смрадльо му бе казал, че скоро ще забележи фра, но той започна да си мисли, че е бил излъган. Бягаше и бягаше, а мигащата светлинка не се появи. Накрая Броколи спря разтреперан и изхлипа. Започваше наистина да се плаши, че окончателно се е изгубил и вече никога няма да открие Орехчо… Зловещата тишина наоколо го караше да си представя спотаени навсякъде чудовища.

— Проблем ли имаш, хлапе? — попита някой зад гърба му.

Броколи подскочи с писък, но топлият приятелски глас принадлежеше на представителрен борсук със засукани мустаци. Борсукът вдъхваше доверие и зайчето се успокои.

— Загубих се! — каза то.

— В Мидения град това е едно от най-лесните неща! — съгласи се борсукът — Къде са родителите ти?

— В Детелиновото селце!

— С кого си тук тогава, така далече от къщи?

— С никого. Е, с Орехчо, но той ми е просто спътник!

— Хм! И накъде беше тръгнал?

— Към „Счупената котва“!

— Случайно ми е на път… Да те заведа ли?

— Ами…

— Ела, хайде, не се страхувай! Ела по-близо!

Броколи се приближи. Борсукът с изненадваща сила го сграбчи. В свободната му лапа се появи къс нож, който той опря до гърлото на зайчето с обиграно движение:

— Ако викаш, ще те заколя!

— Аз…

— Тръгвай с мен — и нито звук повече!

Броколи изхлипа. Изобщо не бе очаквал такъв развой на нещата. Бе се измъкнал благополучно от един бандит само за да се натъкне на друг и…

— Спри, Скубльо! — тихо, но зловещо заяви Смрадльо.

— А? — борсукът сепнато се огледа — Уплаши ме, знаеш ли! Помислих, че е някой полицай!

— По-лошо е! — Смрадльо излезе от мрака на близкия ъгъл — Това хлапе работи за мен!

— Но… — Скубльо отдръпна ножа, без обаче да пуска Броколи — Той не каза нищо такова!

— И да не е луд! А ако ти си ченге под прикритие?

— Май си прав! Съжалявам! Наистина не знаех!

— Просто го пусни и се махай!

Борсукът направи точно това. Броколи искаше веднага да хукне, но краката му бяха като залепнали за земята.

— Неразумно от твоя страна да се доверяваш на първия добре изглеждащ минувач! — Смрадльо цъкна с език — Ела, ще те заведа в „Котвата“!

Броколи се разтрепера, когато той го докосна.

— Няма страшно! — Смрадльо го притисна към гърдите си и ласкаво го потупа — Отиде си вече! Хайде, да вървим!

— Но… За-за-за-защо? — заекна Броколи.

— Скубльо с това си изкарва хляба. Отвлича малки дечица, обучава ги и ги продава като слуги…

— А ти?

— Аз съм само дребен просяк! — Смрадльо поклати глава — Не съм нищо по-добро от Скубльо, но, уверявам те, поне не посягам на деца… Що се отнася до теб, приятелче, ще е по-добре да научиш едно-друго за Мидения град. Пък същите неща важат навсякъде!

— Да не се доверявам на представителни господа, а на такива като теб ли?

— Не! Всъщност не се доверявай на абсолютно никого, когото не познаваш! Не искам излишно да те плаша, но всеки непознат е опасен — особено тези, които те разпитват подробно! Ако си се загубил, по-добре потърси полицай, който да те упъти… Иначе може да се окажеш отвлечен — или дори по-лошо, пребит, ограбен и дори убит!

— О!

— Също така, никога не замръквай на открито в града! Самотно хлапе, което се мотае по тъмно, просто си търси неприятности!

— О!

— Стига с това „О!“, моля те! Градът е интересен, но и опасен… Винаги е така — всяко хубаво нещо си има и лоша страна!

— А какъв е този шум?

Смрадльо се ослуша и поклати глава:

— Не чувам нищо!

— Прилича на… плисък?

— О, сигурно имаш предвид морето? Съвсем близо сме до плажа!

— Може ли…

— Да го видиш? Разбира се!

4. БРОКОЛИ И МОРЕТО

Броколи и Смрадльо подминаха последната редица къщи и излязоха на плажа. Пясъкът бе още топъл и приятно хрускаше под лапите на зайчето.

— Това е морето! И според мен то трябва да бъде видяно и усетено именно по тъмно! — каза Смрадльо.

Свежият бриз бе изпълнил въздуха със силен солен аромат. Шумът на вълните се бе превърнал в равномерен тътен, който заглушаваше всичко.

Броколи се приближи, потръпвайки не толкова от студ или от страх, колкото от могъщия зов на морето, което неустоимо го привличаше.

В тъмното водата приличаше на огромно, но ласкаво и спокойно животно, което спи и кротко диша, а властният плисък на вълните е неговият пулс…

— Не вярвах, че продавачът на раковини казва истината! — прошепна учудено Броколи.

— Прекрасно е, нали? — Смрадльо тихичко се засмя — Мога да стоя тук цяла нощ и просто да слушам… Бих ти предложил да се окъпем, но мисля, че някой в хана ще се притеснява за теб!

— Вярно! Съвсем забравих за Орехчо!

— Ела! — лисугерът го хвана за ръката — Утре ще дойдеш тук по светло!

— Ще ми се да бъдем заедно!

— Едва ли ще стане… И не забравяй — не се доверявай на никой непознат!

— Но ти не си…

— Наистина, вече не съм непознат за теб! — съгласи се Смрадльо — Е, може и да се видим в близките дни, но не разчитай на това!

Орехчо бе седнал пред огнището в „Котвата“ и бавно отпиваше бира от халбата си. Когато забеляза Броколи, той се надигна:

— Бях почнал да се чудя…

— Радвам се да те видя, Орехчо! — зайчето се притисна в прегръдката му — Да знаеш само колко неща ми се случиха!

— Сядай да хапнеш и ще ми разкажеш!

След като вечеря и разправи на Орехчо за пазара, невестулката, Скубльо, Смрадльо и морето, Броколи едва успя да стигне до леглото си — толкова бе уморен. Заспа с раковината до ухото си, вслушан в равномерния пулс на морето.