Стоян Михайловски
Философ и ангел

Стар философ горчиво се оплакваше: „О, боже,

от мъдрини какво ли може

да произлезе? Ето шестдесет години

как размишлявам върху земните съдбини,

как пиша книги подир книги,

шейсет години как говоря за любов и братство,

анатема как хвърлям върху ярем и вериги,

безстрашно как отбулям^[1] всяко светотатство —

и как, над личната угода, над власт и богатство,

възвеличавам всенародната духовна мощ…

Какъв плод дадоха най-сетне трудовете ми?

Плод никакъв не виждам! Нощ

навсякъде: тъми

преди шейсет години — и сега тъми! Едва

двамина-трима хорица можах

да отстраня от ямата на смъртоносний грях…

Шейсет години труд — за две-три клети същества!

Нещастник аз! О, да, нещастник! На каква

безумна работа се бях предал!“ Догдето

тъй охкаше, философът заспа… И ето

какво му се присъни: лъчезарен

небесен ангел сочеше със пръст една дъбрава

и думаше: „От дребен желъд виж какъв лес става!

Търпене не губи; от делото си благодарен

бъди —

макар да е съпрегнато^[2] с безчислени беди!

Реч мъдра духовете пресъздава!

Апостолски труд рано или късно ще роди

могъщество и слава!“