Карл Май
Съкровището в Сребърното езеро ^[0] (8)

8. Драма в прерията

Из прерията бавно и уморено крачеше един пешеходец — рядко явление из онези места, където и последният бедняк притежава кон. Беше много трудно да се определи към кое съсловие принадлежи този човек. Дрехите му бяха градски и много износени, а това му придаваше вид на миролюбив човек, но към този вид някак си не отиваше старата огромна, дълга пушка, която бе преметнал през рамо. Лицето му беше бледо, а страните му хлътнали — изглежда, вследствие на лишенията, съпътстващи подобно продължително странстване пеша.

Понякога се спираше, за да си почине, но надеждата да срещне хора отново го караше да напряга уморените си нозе. От дълго време той неспирно оглеждаше хоризонта, докато най-сетне очите му пробляснаха радостно — далеч на хоризонта забеляза човек, също пешеходец, който се приближаваше откъм дясната му страна, тъй че двамата трябваше да се срещнат. Това придаде нова сила на краката му; той закрачи широко и бързо и скоро видя, че другият го забеляза, защото се спря, за да го изчака.

Другият човек беше облечен извънредно странно. Носеше син фрак с права червена яка и жълти копчета, три четвърти панталони от червено кадифе и високи ботуши с обърнати маншети от жълта кожа. Около врата му беше увита синя копринена кърпа, завързана отпред на голяма широка двойна джувка, покриваща целите му гърди. Широкопола сламена шапка предпазваше главата му от слънцето. Около врата и пред гърдите му минаваше ремък, на който беше закрепено сандъче от полирано дърво. Мъжът беше висок и мършав, слабото му гладко избръснато лице имаше остри черти. Който видеше тези черти и погледнеше в малките хитри очи, щеше веднага да познае, че има пред себе си истински янки, и то един янки от онзи сорт хора, които бяха станали пословични със своята хитрост и лукавство.

Когато двамата се приближиха дотолкова, че можеха да се чуят, притежателят на сандъчето повдигна леко шапката си и поздрави другия:

— Good day, приятелю! Откъде идвате?

— От Кинсли — отвърна запитаният, като посочи с ръка зад гърба си, — а вие?

— Идвам от къде ли не. Последното място, където бях, е фермата, останала зад мене.

— А накъде отивате?

— Накъде ли не. Най-напред отивам във фермата, която се намира пред нас.

— Има ли ферма пред нас?

— Да. Ще я достигнем след не повече от половин час.

— Слава богу! Не бих могъл да издържа повече.

Той изрече последните думи с дълбока въздишка. Беше се приближил съвсем и беше спрял. Виждаше се, че се олюлява.

— Не можете да издържите ли? Защо?

— От глад.

— По дяволите! От глад ли? Нима е възможно? Почакайте, мога да ви помогна. Я седнете тук върху сандъчето ми. Веднага ще получите нещо между зъбите си.

Той свали сандъчето, сложи непознатия да седне върху него, измъкна от вътрешния джоб на фрака си два огромни сандвича с масло, извади от предния си джоб голямо парче шунка и като подаде всичко това на изгладнелия човек, продължи:

— Хапнете си, приятелю! Не е кой знае какъв деликатес, но ще задоволи глада ви.

Другият започна бързо да се храни. Беше така изгладнял, че понечи веднага да натъпче хляба в устата си, но като че ли размисли, задържа ръката си и каза:

— Вие сте много добър човек, сър, ала тези неща са определени за вас; ако ги изям, ще трябва и вие самият да гладувате.

— О, не! Във фермата ще получа толкова много храна, колкото си пожелая.

— Значи ви познават там?

— Не. Никога не съм идвал в тази местност. Но не говорете сега, ами яжте!

Другият последва подканата му, а странният янки седна в тревата, загледа го и лицето му светна от радост, като видя колко бързо изчезнаха огромните залци зад здравите зъби на непознатия. Когато хлябът и шунката се свършиха, той го попита:

— Ясно е, че не можахте да се наситите, но мисля, че на първо време гладът ви е задоволен.

— Чувствувам се като новороден, сър. Помислете си, от три дни съм на път, и то без да сложа хапка в устата си.

— Как е възможно! От Кинсли дотук нищо ли не сте яли? Защо? Не можахте ли да си приготвите някакви провизии?

— Не. Заминаването ми беше съвсем внезапно.

— Аха-а! Но нали имате пушка; можехте да застреляте някакъв дивеч!

— О, сър, аз не съм никакъв стрелец. По-скоро ще улуча месечината, отколкото някое клекнало пред мен куче.

— Но защо ви е тогава тази пушка?

— За да плаша при случай червенокожи или бели бандити.

Мъжът го изгледа изпитателно и после каза:

— Слушайте какво, мастър, при вас нещо не е в ред. Струва ми се, че бягате от някого, а изглеждате толкова безобидна личност. Къде отивате всъщност?

— Отивам в Шеридън, на железопътната линия.

— Толкова далеч и без провизии! Аз съм ви непознат, но когато човек е в нужда, винаги е най-добре да прояви доверие. Я ми кажете къде ви стиска обувката.

— Няма много за разказване. Казвам се Халер. Родителите ми бяха немци. Преселиха се от Европа, за да постигнат тук нещичко, но нямаха щастие. И моят път не беше постлан с рози. Занимавах се с какво ли не, докато преди две години станах писар в една железопътна станция. В последно време бях назначен в Кинсли. Сър, аз съм човек, който не може да смачка и мравка, но когато много ме обидят, кръвта ми кипва. Имах спречкване с тамошния редактор, след което последва дуел. Представете си, дуел с пушки! А аз никога в живота си не съм похващал такъв инструмент за убиване! И така, дуелът беше с пушки, на тридесет метра разстояние! Само като го чух, и ми причерня пред очите; ще бъда кратък — уговореният час настъпи и ние застанахме един срещу друг. Сър, можете да си мислите за мен каквото си щете, но аз съм миролюбив човек и не исках да ставам убиец. Само при мисълта, че можех да убия противника си, кожата ми настръхна така, че стана бодлива като ренде. Затова се прицелих нарочно един-два лакътя встрани. И двамата натиснахме спусъците едновременно. Чуха се изстрели и… представете си, аз не бях улучен, но моят куршум бе минал точно през сърцето му. Побягнах ужасен, без да изпусна пушката от ръката си; а тя дори не беше моя. Убеден съм, че дулото й е криво; бие цели три лакътя вляво. Но което е най-лошото, редакторът има многобройни и влиятелни приятели, а туй е от голямо значение тук в Дивия запад. Трябваше да бягам веднага и едва намерих време да се обадя на моя началник, за да се сбогуваме набързо. Той ме посъветва да отида в Шеридън и ми връчи отворено препоръчително писмо до тамошния инженер. Можете да го прочетете, за да се убедите, че ви говоря истината.

Той измъкна от джоба си едно писмо, отвори го и го даде на високия янки. Последният прочете следното:

„Драги Чарой!

Изпращам ти мастър Йозеф Халер, моя доскорошен писар. Той е от немски произход и е прилежен и честен човек, но имаше нещастието да стреля малко накриво и тъкмо затова да улучи смъртоносно противника си. Трябва да се махне за известно време оттук и ще ми направиш услуга, ако му намериш работа в твоето бюро, докато тук се забрави историята.

Твой

Бент Нортън“

Високият янки сгъна отново писмото, върна го на собственика му и каза, като се усмихваше полусъжалително и полуиронично:

— Вярвам на думите ви, мастър Халер, вярвам им и без това писмо. Който ви види и ви чуе да говорите, ще разбере, че има пред себе си един съвършено честен човек, който не може никому да мъти водата. И моята съдба е като вашата, и аз не съм голям ловец и стрелец. Но това не е недостатък, защото човек не живее само с помощта на оловото и барута. Но на ваше място аз не бих бил все пак толкова страхлив. Струва ми се, че сте се оставили доста да ви посплашат.

— О, не! Работата наистина беше опасна.

— Значи сте сигурен, че са ви преследвали?

— Положително! Затова постоянно избягвах фермите, да не би да разберат в каква посока се движа.

— А убеден ли сте, че ще ви посрещнат добре в Шеридън и че ще получите работа?

— Да, защото мистър Нортън и мистър Чарой, инженерът в Шеридън, са много големи приятели.

— А каква заплата мислите, че ще получавате там?

— Досега получавах седмично по осем долара и мисля, че и там ще получавам толкова.

— Аха! А аз знам една друга работа, при която ще получавате двойно повече, тоест шестнайсет долара седмично, и освен това безплатна храна и квартира.

— Какво? Наистина ли? — извика зарадвано писарят, като скочи. — Шестнайсет долара? Та човек направо ще забогатее! А къде може да се намери такава работа?

— При мене.

— При… вас? — прозвуча разочарованият му глас.

— Разбира се. Изглежда, не ви вдъхвам доверие, а?

— Хмм! Не ви познавам.

— На това може веднага да се помогне. Аз съм магистър доктор Джеферсън Хартли, специалист по хуманна и ветеринарна медицина.

— Значи лекувате коне и хора?

— Аз съм лекар за хора и животни — кимна слабият янки. — Ако имате желание, можете да станете мой помощник и ще ви заплащам споменатата заплата.

— Но аз не разбирам нищо от тези работи — обясни Халер скромно.

— Аз също не разбирам — призна си магистърът.

— Не разбирате ли? — попита го другият учудено. — Но нали сте следвали медицина?

— И през ум не ми е минавало.

— Но щом сте магистър и доктор…

— Да, такъв съм! Наистина имам тези почтени титли, съвсем съм сигурен, защото сам съм си ги дал.

— Вие… вие… сам?

— Разбира се! Към вас съм откровен, защото мисля, че ще приемете предложението ми. Всъщност аз съм шивач, после станах фризьор, а след това учител по танци; по-късно основах школа за възпитание на млади госпожици; когато прекратих и тази своя дейност, грабнах една хармоника и станах странстващ музикант. Оттогава насам съм се подвизавал славно в десетина или двадесет други професии. Опознах хората и живота и тези мои познания ме доведоха до върховната мъдрост, че една умна глава не бива никога да бъде глупак. Хората искат да бъдат лъгани; просто им правиш най-голямата услуга, когато ги забаламосаш майсторски, за което те после са ти извънредно благодарни. Особено трябва да хвалиш техните грешки и недостатъци, техните духовни и телесни недостатъци. Насочих се към последните и станах лекар. Я поразгледайте аптеката ми!

Той отключи сандъчето и вдигна капака. Вътрешността му имаше доста изящен вид; имаше петдесет преградки, които бяха облечени с кадифе и украсени със златисти линии и заврънкулки. Всяка преградка съдържаше шишенце с продълговата шийка, напълнено с красиво оцветена течност. Можеха да се видят всякакви цветове във всички възможни нюанси.

— Това значи е вашата аптека! — обади се Халер. — А откъде получавате лекарствата?

— Сам си ги правя.

— Струва ми се, че вие не разбирате нищо от тази работа!

— О, разбирам, и още как! И децата могат да го направят. Това, което виждате, не е нищо друго освен малко боя и малко повече вода, наречена „аква“. Тази единствена дума представлява всичките ми познания по латински. Другите изрази са чисто моя измишльотина; трябва да звучат красиво. Ето тук виждате надписи като „Аква саламандра“, „Аква пелопонезия“, „Аква химборасолария“, „Аква инвокабулатория“ и други. Няма да повярвате, ако ви разкажа какви лечения съм извършил вече с тези води, но не мога да ви се сърдя за това, защото и самият аз не мога да повярвам на тези лечения. Най-важното е да не се изчаква ефектът, а да си прибереш хонорара и после дим да те няма. Съединените щати са голяма територия; докато ги обиколя, могат да изминат много, много години, а междувременно ще съм забогатял. Ежедневната ми прехрана не ми струва нищо, защото, където и да отида, ми предлагат повече, отколкото бих могъл да изям и когато си тръгвам, ми натъпкват джобовете. Няма защо да се страхуваме от индианците, защото ме считат за жрец и лечител и за тях съм свещена и неприкосновена личност. Съгласете се! Ще станете ли мой помощник?

— Хмм — измърмори Халер, като се почеса зад ухото. — Тази работа ми се струва съмнителна. Просто не е честно.

— Я не ставайте смешен! Внушението прави много неща. Моите пациенти вярват във въздействието на лекарствата ми и оздравяват само от това. А то измама ли е? Опитайте поне веднъж! Сега силите ви се възвърнаха и тъй като отиваме към една и съща ферма, няма какво да губите.

— Е, ще опитам, щом казвате, поне от благодарност ще опитам, но никак не умея да лъжа хората.

— И не е необходимо, ще го върша самичък. Вие само ще мълчите страхопочтително и цялата ви работа ще се състои в подаване от сандъчето на онова шишенце, което ви посоча. Ще трябва единствено да се примирите, че ще ви говоря на „ти“. И така, напред! Да тръгваме!

Той нарами отново сандъчето и двамата закрачиха към фермата. Не измина и половин час и те я съзряха в далечината. Фермата не беше голяма. Сега Халер трябваше да вземе да носи сандъчето, тъй като това не подобаваше на шефа, доктора и магистъра.

Главната сграда на фермата беше построена от дърво; от двете й страни и зад нея се намираха добре поддържани овощни и зеленчукови градини. Стопанските сгради бяха на известно разстояние от дома на фермера. Пред къщата стояха вързани три коня — сигурен признак, че вътре имаше гости. Бяха се разположили в голямата стая и пиеха бира, която фермерът си беше правил сам. Те забелязаха приближаването на знахаря и помощника му.

— Гръм и мълнии! — извика един от тях. — Не ме ли лъжат очите? Този трябва да го познавам! Ако не се заблуждавам, той е Хартли, музикантът с хармониката!

— Твой познат ли е? — попита вторият. — Имал ли си работа с него?

— Разбира се! Този човечец беше направил добри гешефти и джобовете му бяха пълни с пари. И аз направих също така добри гешефти, като изпразних джобовете му през нощта.

— Знае ли кой го е обрал?

— Хмм, вероятно. Добре, че вчера боядисах червената си коса пак в черно! Не ме наричайте нито Бринкли, нито Корнъл! Тоя би могъл да ни обърка сметките!

Двамата се бяха приближили вече до къщата; жената на фермера излезе от обора, поздрави ги дружелюбно и ги попита какво желаят. Като научи, че пред нея са застанали лекар и неговият помощник, тя се зарадва много и ги помоли да влязат в стаята.

— Мешърс — извика тя през вратата — идва един високообразован лекар със своя аптекар. Мисля, че компанията на тези господа няма да ви бъде неприятна.

— Високообразован лекар! — промърмори Корнъл под носа си. — Безсрамен мошеник! Иска ми се да му дам да разбере какво мисля за него!

Новодошлите поздравиха и без да се бавят много, седнаха на масата. Корнъл забеляза със задоволство, че Хартли не го позна. Излъга го, че е трапер и че отива с двамата си другари нагоре в планините. После, докато домакинята се занимаваше край огнището, завързаха разговор. Когато обядът беше готов, тя излезе пред къщата и според обичая в онези местности, наду един рог, за да извести на всички хора от фермата, че е време за ядене. Те заприиждаха от близките ниви. Появиха се фермерът, синът му, дъщерята и един ратай. Поздравиха гостите и особено лекаря с искрена сърдечност и седнаха при тях, за да се нахранят. Преди и след яденето казаха кратка молитва. Бяха най-обикновени, непринудени и набожни люде, които в никой случай не можеха да се мерят с „остроумието“ и „сърдечността“ на един истински янки.

По време на обяда фермерът беше мълчалив, но след това той запали лулата си, облегна лакти на масата и каза с обнадежден тон към Хартли:

— Докторе, след малко ще трябва пак да излезем на полето, но сега имаме още малко време да поговорим с вас. Може би изкуството ви ще ни помогне. От какви болести разбирате?

— Ама че въпрос! — отвърна шарлатанинът. — Аз съм хуманен и ветеринарен лекар и лекувам болестите на всички хора и всички животни.

— Well, тогава вие сте човекът, от когото имам нужда. Надявам се, че не сте от онези мошеници, които обикалят наоколо, като твърдят, че са били всичко и обещават всичко, но всъщност нищо не са следвали?

Хартли изпъчи гърди:

— Нима изглеждам като един от тези вагабонти? Щях ли да издържа изпита си за доктор и магистър, ако не бях следвал? До мен седи моят помощник. Попитайте го и той ще ви каже, че хиляди хора, да не броим животните, ми дължат живота си.

— Вярвам ви, сър, вярвам ви! Идвате тъкмо навреме. В обора ми се намира една крава. Сигурно знаете какво означава това. По тези места кравите стоят в обора само когато са тежко болни. От два дена не е яла нищо и е провесила глава чак до земята. Вече съм я отписал.

— Pshaw? Аз отписвам един болник едва тогава, когато вече е умрял! Нека ратаят ми я покаже, после ще ви кажа мнението си.

Той отиде в обора, за да прегледа кравата. Когато се завърна, лицето му имаше сериозен вид и той каза:

— Беше крайно време, иначе кравата до довечера щеше да свърши. Пасла е буника^[1]. За щастие има сигурна противоотрова. Още утре сутринта ще бъде здрава и читава. Донесете ми кофа с вода, а ти, помощнико, ми извади шишенцето с „Аква силвестрополия“!

Халер отвори сандъчето и извади въпросното шишенце, а Хартли сипа няколко капки във водата, от която кравата трябваше да изпива по един литър на всеки три часа. След това дойде ред на хората. На жената беше започнала да се образува гуша и тя получи „Аква суматралия“. Фермерът страдаше от ревматизъм и получи капки „Аква сензациония“. Дъщерята беше съвършено здрава, обаче се съгласи веднага да получи няколко капки „Аква фурония“ срещу няколкото лунички, които имаше. Ратаят понакуцваше още от дете, но се възползва от случая да отстрани недъга си чрез „Аква министериалия“. Накрая Хартли попита и тримата гости дали би могъл да им услужи с нещо. Корнъл поклати глава и отвърна:

— Благодаря, сър! Ние сме съвършено здрави. А ако някога се почувствувам неразположен, аз се лекувам по шведската метода.

— Как така?

— Чрез лечебна гимнастика. Накарвам някого да ми изсвири на хармоника някой бърз танц и танцувам, докато се изпотя. Това средство е изпитано. Нали ме разбрахте?

При тези думи той му кимна многозначително. Лечителят замълча пообъркан, обърна му гръб и попита фермера къде се намират най-близките ферми. Най-близката ферма била на осем мили в западна посока, а имало и една друга на север, която се намирала на петнайсет мили. Магистърът заяви, че ще потегли незабавно към първата ферма; тогава фермерът го попита за хонорара му. Хартли поиска пет долара и те му бяха дадени на драго сърце. После той се отправи на път с помощника си, който отново нарами сандъчето. След като се отдалечиха от фермата дотолкова, че не можеше да бъдат забелязани от нея, той каза:

— Наистина тръгнахме на запад, но сега ще завием на север, защото би било много глупаво да отидем в първата ферма. Ще отидем в другата. Кравата беше толкова зле, че сигурно ще умре след един час. Ако фермерът реши да яхне коня си и да ме догони, може да ми се случат неприятни неща. Но не е ли примамливо да получиш цял обяд и пет долара за десетина капки анилинова вода? Надявам се, че няма да тръгнете против интереса си и ще постъпите при мен на служба!

— Надеждите ви са напразни, сър — отвърна Халер. — Парите, които ми предлагате, са много, твърде много; но пък лъжите, които трябва да измислям, ще бъдат още повече. Не ми се сърдете! Аз съм честен човек и искам да си остана такъв. Моята съвест не ми позволява да приема предложението ви.

Гласът му беше толкова сериозен и непоколебим, че магистърът разбра безполезността от всякакви по-нататъшни увещания. Затова, поклащайки съжалително глава, той каза:

— Мислех ви доброто. Жалко, че имате такава чувствителна съвест!

— Благодарен съм на провидението, че не съм се родил с друга съвест. Ето, вземете си сандъчето. Много бих искал да се покажа признателен към вас за услугата, която ми направихте, но не мога по този начин, невъзможно ми е.

— Well! Волята на човека е неговото царство небесно, затова няма да настоявам повече. Въпреки всичко моето предложение не бива да става причина да се разделим веднага. Поне до следващата ферма можем да останем заедно.

Той взе пак сандъчето си. Но отсега нататък стана мълчалив, едно обстоятелство, по което можеше да се съди, че честността на писаря му бе направила впечатление. Така те продължиха да крачат напред, без да се обръщат или оглеждат, докато дочуха зад себе си конски тропот. Като се обърнаха, видяха тримата мъже, с които се бяха срещнали във фермата.

— Woe to me! — изплъзна се от устата на Хартли. — Изглежда им трябвам аз. Нали тези лъжци щяха да отиват към планините! Защо не яздят на запад? Нямам им никакво доверие, имат по-скоро вид на скитници, отколкото на трапери.

За своя зла участ скоро щеше да разбере, че не се беше излъгал в предположението си. Конниците спряха до двамата пешеходци и Корнъл се обърна подигравателно към мнимия доктор:

— Мастър, защо сте тръгнали в друга посока? Сега фермерът няма да може да ви намери.

— Да ме намери ли? — попита дългият янки.

— Да. След като си тръгнахте, аз му разказах най-откровено как стои работата с вашите звучни титли и той незабавно тръгна подир вас, за да си прибере парите.

— Говорите глупости, сър!

— Не са глупости, а чиста истина. Отиде към фермата, която вие уж искахте да ощастливите с вашето присъствие. Но ние се оказахме по-умни от него. Умеем да разчитаме следи и проследихме вашите дири, за да ви направим едно предложение.

— Не виждам какво може да бъде то. Не ви познавам и нямам никаква работа с вас.

— Но затова пък ние имаме работа с вас. Познаваме ви. Ние си мълчахме, докато лъгахте тези честни хорица, и по този начин станахме ваши съучастници, тъй че ще бъде съвсем справедливо и почтено, ако ни дадете част от хонорара си. Вие сте двама, а ние сме трима; и така на нас ни се полагат три пети от сумата. Виждате, че постъпваме справедливо. А ако не се съгласите, тогава… вижте тук моите приятели!

Той посочи другите двама, които веднага насочиха пушките си към Хартли. Последният счете всяко възражение за излишно. Беше се убедил напълно, че има работа с разбойници, и тайничко се радваше, че ще се отърве така евтино. Ето защо той извади три долара от джоба си, подаде ги на Корнъл и каза:

— Изглежда, ме бъркате с някой друг и се намирате в положение, в което ви е абсолютно необходима тази част от моя заслужено спечелен хонорар. Ще погледна на искането ви като на шега, в която ще участвувам с удоволствие. Ето ви трите долара, полагащи ви се според вашата собствена сметка.

— Три долара ли? Да не си полудял? — изсмя се Корнъл. — Да не мислиш, че яздим подир вас за такава дреболия? Не, не! Нямах предвид само парите, които взе днес; искаме нашата част от всичките пари, спечелени от тебе досега. Предполагам, че у вас ще се намерят доста парички.

— Сър, нямам никакви пари! — извика Хартли изплашено.

— Ще проверим! Тъй като отричаш, ще те претърсим. Мисля, че ще се държите спокойно, защото приятелите ми не се шегуват с пушките си. Животът на някакъв си нещастен свирач на хармоника за нас не струва и лула тютюн.

Той слезе от коня си и се приближи към слабия янки. Последният запротестира енергично, за да предотврати някак си надвисналата го беда, но всичко беше напразно. Дулата на пушките го гледаха така заплашително, че той се примири със съдбата си. Остана му само тайната надежда, че Корнъл няма да намери нищо, защото парите му според него бяха скрити добре.

Червеният Корнъл, който впрочем сега беше чернокос, претърси всичките му джобове, но намери само няколко долара. След това опипа сантиметър по сантиметър цялото му облекло, за да се убеди дали няма някъде зашити пари. И това беше безуспешно. Хартли помисли, че опасността се е разминала вече, но Корнъл беше хитър човек. Той отвори сандъчето и го огледа внимателно.

— Хмм! — каза той. — Тази аптека, облечена в кадифе, е доста дълбока, а не виждам отделенията да достигат до дъното й. Я да проверим дали не са подвижни.

Хартли пребледня, защото разбойникът беше на вярна следа. Корнъл хвана с две ръце вътрешните стени на отделенията, дръпна ги… и наистина, цялата аптека се измъкна от сандъчето и отдолу се показаха няколко пакетчета, увити в хартия. Когато ги отвори, видя, че са пълни с банкноти от най-различна стойност.

— Аха, ето къде било скритото съкровище — засмя се той доволно, — така си и мислех! Лекар, който лекува и хора, и животни, печели безбожно много пари; следователно трябва да са скрити някъде.

Той понечи да прибере банкнотите в джоба си. Това накара американеца да побеснее. Той се нахвърли върху него, за да му вземе парите. Разнесе се изстрел. Куршумът сигурно щеше да го прониже смъртоносно, ако в момента не беше направил бързо движение. Така изстрелът го рани само в ръката над лакътя, като строши костта му. Той нададе вик и се свлече в тревата.

— Така ти се пада, негоднико! — извика Корнъл. — Ако се осмелиш да станеш или да кажеш само една дума, която не ми харесва, вторият куршум ще те улучи по-добре от първия. А сега да претърсим и мастър Фамулус^[2].

Той напъха парите в джоба си и се приближи към Халер.

— Не съм негов помощник, срещнахме се малко преди фермата — продума той изплашено.

— Така ли? А кой сте тогава?

Халер каза истината. Той дори даде на Корнъл препоръчителното си писмо, за да докаже, че говори истината. Корнъл прочете писмото, върна му го и каза презрително.

— Вярвам ви. Всеки ще забележи още при пръв поглед, че сте честен до мозъка на костите си, но също така и че не сте откривателят на барута. Вървете си в Шеридън, аз нямам работа с вас.

После отново се обърна към ранения янки и продължи:

— Говорих, че ще си вземем частта, но понеже ни излъга, нямаш право да се оплакваш — ще взема всичките пари. Постарай се и занапред да правиш добри сделки. Ако се срещнем отново, ще делим поравно.

Хартли се примоли да получи поне част от парите си, но единствения резултат беше, че му се изсмяха. Корнъл яхна коня си и заедно със спътниците си се отправи на север, като с това доказа, че не е никакъв трапер и не е имал никакво намерение да отива на запад, към планините. Пътьом тримата скитници говориха за преживяното приключение и се смяха, след което решиха да си поделят парите, без да споменават пред другарите си нито дума за тях. Щом намериха подходящо място, където никой нямаше да ги види и чуе, а те самите можеха да оглеждат околността, слязоха от конете си, за да преброят плячкосаните пари. Когато всеки бе прибрал своя дял, един от трамповете каза на Корнъл:

— Трябваше да претърсиш и другия. Не се знае дали каза истината и дали е писар. Какво пишеше в писмото, което ти показа?

— Беше препоръчително писмо до инженера Чарой в Шеридън.

— Какво? Наистина ли? — скочи човекът. — И ти му го върна?

— Да. За какво ни е притрябвал този парцал?

— Много, много ни трябва! Как можеш да питаш още! Съвсем ясно е, че това писмо би улеснило провеждането на нашия план извънредно много. Оставихме нашите хора да ни чакат, за да огледаме тайно как стоят нещата. Трябва да се запознаем с околността и да видим как бихме могли да се доберем до касата, а всичко това се усложнява от обстоятелството, че изобщо не искаме да се мяркаме пред хората. А ако бяхме взели писмото от този човек, един от нас можеше да отиде в Шеридън и да се представи на мястото на писаря. Сигурно щеше да получи работа в бюрото, щеше да има достъп до всички книжа и може би на първия или на втория ден щеше да бъде в състояние да ни даде всички необходими сведения.

— Дявол да го вземе! — извика Корнъл. — Вярно! Как не можах да се сетя! А пък и тъкмо ти можеше да изиграеш тази роля, защото преди често си държал перото.

— И сигурно щях да се справя добре. С един замах щяха да отпаднат всички трудности. Дали не е възможно все още да наваксаме пропуснатото?

— Разбира се! Все още не е късно! Нали знаем накъде отиват двамата; фермерът им описа пътя и той минава наблизо. Просто ще трябва да ги почакаме да дойдат.

— Прав си, така да направим! Но не е достатъчно само да вземем писмото от писаря. Той пак ще отиде до Шеридън и ще ни развали цялата работа. Значи трябва да попречим на писаря, а и на онзи шарлатанин да стигнат до Шеридън.

— Това е съвсем ясно. Всеки от тях ще получи по един куршум в главата и ще ги заровим някъде. После ти тръгваш с писмото за Шеридън, ще се опиташ да научиш всичко необходимо и ще ни уведомиш.

— Но как и къде?

— Ние двамата ще се върнем и ще доведем другите. Ще ни търсиш в местността, където железопътната линия минава през Игъл Тейл. Предварително не може да определим точното място. Ще поставя няколко поста в посока към Шеридън, на които ти непременно ще се натъкнеш.

— Добре! Но ако моето изчезване събуди подозрения?

— Хмм, наистина трябва да се подготвим и за такава възможност. Но това би могло да се избегне, ако не си сам, а вземеш и Дъгби със себе си. Ще излъжеш, че си го срещнал по пътя, а той пък ще каже, че търси работа по строежа на железопътната линия.

— Великолепно! — съгласи се другият трамп. — Веднага ще ми дадат работа, а и да не ми дадат, още по-добре, защото тогава ще имам време да ви съобщя новините в Игъл Тейл.

Те обсъдиха плана с подробности и решиха да го приведат в изпълнение. После зачакаха идването на доктора шарлатанин и неговия спътник. Но няколко часа изминаха и никой от тях не се появи. Можеше да се предположи, че са променили посоката, за да не се срещнат отново с тримата трампове. Затова те решиха да се върнат обратно и да тръгнат по следите им.

А що се отнася до двамината, заплашени от тази нова опасност, то те превързаха най-напред как да е раната на американеца. Ръката му бе ранена зле и се налагаше да потърси място, където някой можеше да се грижи за него поне през първите няколко дни. Това можеше да стане във фермата, за която бяха тръгнали, но тъй като и трамповете се бяха отправили натам, дългият янки каза:

— Но защо отново да отиваме право в ръцете им? Може би вече съжаляват, че не са ни ликвидирали; ако сега се срещнем пак, може да сторят пропуснатото. Вярно, че ми взеха парите, но, не ми се ще сам да им поднеса и живота си. Нека си изберем друга ферма!

— Кой знае кога ще стигнем до някоя друга ферма — отвърна Халер. — Ще издържите ли такъв дълъг път?

— Струва ми се, че да. Аз съм жилав човек и сигурно ще стигнем целта си, преди да е настъпила треската от нараняването. Надявам се, че в никой случай няма да ме изоставите преди това.

— Разбира се. А ако някъде по пътя ви напуснат силите, ще потърся хора, които биха могли да ви приберат. Но нека не губим повече време. Накъде ще тръгнем?

— Пак ще тръгнем на север, но малко по-надясно. Там се тъмнее нещо на хоризонта. Изглежда, има гора или храсти, а където има дървета, там има и вода, а тя ми е необходима, за да промия раната си.

Халер взе сандъчето и двамата напуснаха съдбоносното място. Предположението на американеца се потвърди. След известно време те се намериха в една местност, където между високи зелени храсти течеше поток, на който смениха превръзката на раната. Хартли изля оцветената вода от шишенцата си и ги напълни всичките с чиста вода, за да може пътьом да мокри превръзката си и да разхлажда раната. След това отново тръгнаха на път.

Сега двамата вървяха през прерия която бе обрасла с толкова ниска трева, че следите от стъпките им едва можеха да бъдат забелязани. Само окото на много опитен уестман можеше да определи дали следата бе оставена от един, или от двама души. След известно време забелязаха, че на хоризонта отново се появява тъмна линия, сигурен признак, че отново наближаваха някое гористо място. По едно време раненият янки случайно се обърна назад и забеляза, че зад тях се движеха няколко малки точки. Точките бяха точно три и за него нямаше вече никакво съмнение, че трамповете се връщаха. Сега животът на двамата висеше на косъм. Някой друг човек би показал преследвачите на писаря. Но Хартли не стори това, а само удвои бързината си и когато Халер се учуди на тази припряност, той му отвърна, че болките му се били усилили.

— Известно е, че един конник може да бъде забелязан от по-голямо разстояние, отколкото един пешеходец. Ездачите се намираха все още толкова далече, та Хартли можеше да предположи, че трамповете не са успели да ги забележат. Именно на това обстоятелство градеше той плана за собственото си спасение. Беше му ясно, че всяка съпротива е излишна; ако трамповете ги настигнеха, двамата бяха загубени. Възможност за спасение съществуваше най-много за един от тях; но в този случай трябваше да бъде жертван другият, а тази жертва щеше да бъде естествено писарят. Той не биваше да разбере какво го заплашва. Затова хитрият янки си замълча.

Така те продължиха да бързат напред, докато достигнаха гористата местност, където растяха предимно високи храсти, като тук-там се издигаха върховете на някои дървета — хикория, дъбове, орехови дървета и брястове. Гористата ивица не беше широка, но на дължина се простираше далече надясно. Когато двамата я прекосиха на ширина и достигнаха другия й край, американецът спря и каза:

— Мастър Халер, виждам колко много ви преча. Вие искате да отидете в Шеридън, а заради мене трябваше да се отклоните от пътя си. Кой знае кога и дали ще достигнем в тази посока някаква ферма; в такъв случай вие в продължение на дни ще се измъчвате с мене, докато има едно много просто средство да направим излишна вашата саможертва.

— Какво е това средство? — попита нищо неподозиращият Халер.

— Вие просто си продължавате с божия благословия пътя, а аз се връщам във фермата, където бях, преди да се срещна с вас.

— Не мога да се съглася, много е далече.

— Съвсем не е далече. Най-напред вървях на запад, а после с вас право на север под ъгъл от деветдесет градуса. Сега ще трябва просто да го пресека и ще вървя най-много още три часа, а такъв път ще издържа сравнително лесно.

— Сигурен ли сте? Щом искате, добре, но ще ви придружа. Нали ви обещах да не ви изоставям.

— Ще ви освободя от това обещание, защото не искам да се излагате на опасност. Успях да разбера, че жената на фермера е сестра на шерифа в Кинсли. Ако са започнали да ви преследват, залагам сто долара за един, че шерифът сигурно ще се отбие в тази ферма. Така сам ще му влезете в ръцете.

— Нямам такова намерение — каза Халер уплашено. — Наистина ли сте решили да посетите тази ферма?

— Да. Това е най-добрият изход за мен и за вас.

Той продължи да убеждава писаря в предимствата на решението си с такъв искрен и убедителен тон, че нещастният Халер се съгласи най-после да се разделят. Хартли си взе сандъчето. Те си разтърсиха ръцете, пожелаха си всичко най-добро и се разделиха. Халер продължи да върви по-нататък през откритата прерия. Хартли погледна малко след него и си каза: „Жал ми е за този нещастник, но няма друг изход. Ако бяхме останали заедно, пак щеше да умре, но тогава и аз щях да отида по дяволите. А сега е крайно време да се махам. Когато го настигнат и попитат за мене, ще им каже, че съм тръгнал надясно. Следователно трябва да офейкам наляво и да си намеря място, където мога да се скрия.“

Той не беше нито ловец, нито трапер, но знаеше много добре, че не бива да оставя никакви следи; някога беше чул какво трябва да се направи, за да заличиш следите си. Докато се промъкваше из храсталаците, той си избираше такива места, по които краката му не оставяха следи. Ако забележеше след себе си отпечатък, той го заличаваше внимателно с ръка. Наистина сандъчето и раната му пречеха доста, тъй че се придвижваше бавно напред, но за свое щастие успя скоро да открие едно място, където храстите растяха толкова нагъсто, че образуваха непроницаема стена. Промъкна се навътре, свали сандъчето на земята и седна върху него. Едва бе сторил това, и дочу гласовете на тримата ездачи и тропота на конете им. Те преминаха наблизо, без да забележат, че оставената следа беше вече само от един човек.

Сега Хартли разтвори внимателно шумака в посоката, накъдето бяха отминали. Пред него се откриваше прерията. Вече доста надалеч крачеше Халер. Трамповете го забелязаха и препуснаха към него. Той ги чу, обърна се и спря уплашен. Скоро го настигнаха; заговориха го и той посочи на изток; сигурно им обясняваше, че американецът се е върнал към фермата в тази посока. След това се разнесе пистолетен изстрел и Халер падна на земята.

— Свърши — измърмори Хартли. — Почакайте, подлеци! Само да ви срещна отново, ще ми платите за този изстрел! Но сега съм любопитен да видя какво ли ще предприемете!

Той видя, че те слязоха от конете си и се заловиха със застреляния. После започнаха да се съвещават, след което отново яхнаха конете. Корнъл прикрепяше на седлото пред себе си трупа на убития. За голямо учудване на американеца Корнъл тръгна обратно, а двамата му спътници продължиха по-нататък. Корнъл достигна храсталака, навлезе навътре с коня си и хвърли трупа на земята; сега трупът се намираше недалеч от Хартли и не можеше да бъде забелязан отвън. След това Корнъл се измъкна от храсталака и препусна. Хартли не можа да види накъде. Известно време се чуваше само тропотът на конските копита, а после настана тишина.

Студени тръпки побиха ранения янки. Сега почти съжаляваше, че не беше предупредил писаря. Беше станал свидетел на това подло убийство, а трупът лежеше толкова близо до него. Изпитваше силно желание да се махне оттук, но не смееше, тъй като предполагаше, че сега Корнъл ще го търси. Измина четвърт час и после още толкова. Най-сетне той се реши да изостави ужасното място. Но първо огледа прерията още веднъж и тогава съзря нещо, което го накара да не излиза от скривалището си.

Отдясно, откъм прерията, се приближаваше един конник, който държеше в ръката си поводите на друг кон без ездач. Той се натъкна на следите на двамата трампове и се спря, за да слезе от коня си. След като се озърна внимателно на всички страни, той се наведе, за да разгледа следите. После тръгна по тях, докато стигна мястото на убийството. Конете сами го последваха. Отново се спря, за да огледа земята. Измина доста време, преди да се изправи, а после тръгна към храстите, без да откъсва поглед от следата на Корнъл. На около петдесетина крачки от храстите той се спря, издаде особен гърлен звук и посочи с ръка към храсталака. Това, изглежда, беше знак за коня му, който се приближи до храстите, описвайки малка дъга, спря се и пое дълбоко въздух през ноздрите си. Тъй като той не показа признаци на безпокойство, ездачът остана доволен и също се приближи до гъсталака.

Сега американецът забеляза, че пред него бе застанал индианец. Той носеше кожени панталони с ресни, а ловната му риза бе украсена с извезани фигури и по шевовете й също имаше ресни. Малките му крака бяха обути в мокасини. Дългата му черна коса бе сплетена в шлемовидна прическа, но тя не беше окичена с нито едно орлово перо. Около врата му висеше тройна огърлица от мечи нокти, лулата на мира и неговият амулет. Ръката му държеше двуцевна пушка, чийто приклад беше обкован с многобройни сребърни гвоздеи. Лицето му имаше матов светлокафяв цвят с лек бронзов оттенък. Чертите му бяха почти римски и само леко изпъкналите скули напомняха за типа на северноамериканските индианци.

Всъщност близостта на един червенокож беше напълно достатъчна да изпълни със страх този янки, който поначало не бе роден герой. Но колкото по-дълго разглеждаше лицето на индианеца, толкова повече му се струваше, че нямаше защо да се бои от него. Червенокожият се беше приближил на двадесетина крачки, конят му бе дошъл още по-наблизо, докато другият кон стоеше зад гърба на индианеца. Но сега конят, който се канеше да направи още една крачка напред, се вдигна на задните си крака и отскочи назад, като изпръхтя силно и настойчиво. Изглежда, бе надушил Хартли или убития. В същият миг индианецът отскочи встрани като пантера и изчезна; след него изчезна и вторият кон.

Хартли остана сгушен тих и неподвижен дълго, много дълго, докато ухото му долови приглушения вик на индианеца „уф!“. Той чу само тази сричка и щом обърна глава в тази посока, видя, че индианецът беше коленичил над трупа на писаря, като го оглеждаше и опипваше. След това червенокожият се оттегли и около четвърт час не се появи никакъв, докато Хартли изведнъж се стресна, защото съвсем близо до него се разнесоха думите:

— Защо бледоликият се е скрил тука? Защо не излезе да се покаже пред погледа на червенокожия воин? Нима няма да каже някъде избягаха тримата убийци на другия бледолик?

Когато Хартли обърна главата си, видя индианеца клекнал до него, да държи в ръка закривения си нож. Думите му показваха, че е разчел следите правилно и разполага с много остър ум. Той не смяташе Хартли за убиец. Това успокои американеца и той отговори.

— Крия се от убийците. Двама от тях продължиха през прерията. Третият захвърли тук трупа, а аз не смея да изляза, защото не знам дали си е отишъл.

— Отишъл си е. Следата му води от храстите на изток.

— Значи се е отправил към фермата, за да ме преследва. Но наистина ли не е вече тук?

— Не. Моят бял брат и аз сме единствените живи хора, които се намират тук. Нека той излезе от храстите и ми разкаже какво се е случило.

Индианецът говореше английски много добре. Неговите думи и начинът, по който говореше, спечелиха доверието на Хартли. Той изпълзя от храстите и като се огледа, видя, че двата коня бяха привързани за колчета на доста далечно разстояние. Индианецът оглеждаше белия с поглед, който сякаш проникваше чак до сърцето му. След малко каза:

— От юг са се приближили пеша двама души, един от тях се е скрил тук и това си ти; другият е продължил през откритата прерия. Тогава пристигнали трима конници, които го преследвали. Убили го с пистолетен изстрел в главата. Двама от тях поели пак по пътя си. Третият взел трупа на коня си, стигнал до храсталака, захвърлил трупа и препуснал в галоп на изток. Така ли е било?

— Да, точно така — кимна Хартли.

— Тогава кажи ми защо са застреляли твоя бял брат. Кой си ти и защо си дошъл в тази местност? Някой от тези трима мъже ли те рани в ръката?

Дружелюбният тон, с който бяха зададени тези въпроси, доказа на Хартли, че червенокожият е добре настроен към него и не изпитва никакви подозрения относно държанието му. Той отвърна на въпросите му. През това време индианецът гледаше нейде встрани, но щом свърши, той го изгледа проницателно и попита:

— Значи твоят спътник е трябвало да заплати живота ти със своя собствен живот?

Хартли сведе очи и отвърна почти заеквайки:

— Не. Помолих го да се скрие с мене, но не пожела.

— Тогава ти си му казал, че зад вас идват убийците?

— Да.

— А каза ли му също, че искаш да се скриеш тук?

— Да.

— А защо е показал към изток, когато убийците са го попитали към коя ферма си се отправил?

— За да ги заблуди.

— Искал е да те спаси и е бил истински другар. А ти беше ли достоен за него? Само Великият Маниту знае всичко; моето око не може да проникне в сърцето ти. Но ако можеше, ти вероятно щеше да се срамуваш сега от мене. Аз ще мълча. Нека твоят бог те съди. Познаваш ли ме?

— Не — отвърна Хартли тихо.

— Аз съм Винету, вождът на апачите. Ръката ми препречва пътя на злите хора, но ръката ми защищава всеки, който има чиста съвест. Ще прегледам раната ти. Но кажи ми най-напред защо са се върнали убийците, защо са ви последвали пак. Знаеш ли нещо?

Хартли беше чувал много пъти за Винету. Сега той отговори още по-учтиво:

— Вече ти казах каквото знаех. Искаха да ни премахнат, за да не се разбере, че са ме обрали.

— Не. Ако е била само тази причината, те са щели да ви убият веднага. Сигурно е имало и нещо друго, за което са се сетили едва по-късно. Претърсиха ли те старателно?

— Да.

— Всичко ли ти взеха? А на твоя спътник?

— Не. Той им обясни, че е нещастен беглец и ги убеди, като им показа писмото.

— Писмо ли? Те взеха ли го?

— Не, върнаха му го.

— А той къде го прибра?

— Във вътрешния джоб на палтото си.

— Но там го няма вече. Претърсих всички джобове на убития и не намерих никакво писмо. Следователно то е причината, която ги е накарала да се върнат и да ви настигнат.

— Едва ли! — рече Хартли поклащайки глава.

Индианецът не каза нищо. Той измъкна трупа от храстите и го претърси отново. Мъртвецът представляваше ужасна гледка; не поради огнестрелната рана, а защото цялото му лице беше нарязано от ножове, така че бе станало неузнаваемо. Джобовете му бяха празни. Естествено, бяха му взели и пушката.

Индианецът замислено гледаше в далечината. След малко каза с тон, в който звучеше непоклатимо убеждение:

— Твоят другар е искал да отиде в Шеридън. Двама от убийците са се отправили на север, в посоката, където се намира това населено място. И те искат да отидат там. Защо са му взели писмото? Защото им трябва, искат да си послужат с него. Защо са обезобразили лицето на мъртвеца? За да не го познае някой, за да не се разчуе, че Халер е мъртъв; той просто не бива да е мъртъв, защото един от убийците ще се представи за Халер.

— Но с каква цел?

— Не знам, но ще разбера.

— Тогава си решил да ги последваш?

— Да. Бях тръгнал към реката Смоуки Хил, а Шеридън се намира наблизо; ако мина през Шеридън, пътят ми няма да се удължи особено. Тези бледолики несъмнено замислят нещо лошо. Може би ще успея да го предотвратя. Ще дойде ли с мене моят бял брат?

— Бях решил да отида до някоя близка ферма, за да се погрижа за ръката си. Но разбира се, че е много по-добре да отида в Шеридън. Може би там ще получа откраднатите пари.

— Тогава ще яздим заедно.

— А раната ми?

— Ще я прегледам. Във фермата моят бял брат ще намери кой да се грижи за него, но няма да намери лекар. А Винету разбира от лекуване на рани. Той умее да направи счупената кост здрава и има чудесно средство срещу треската. Покажи ми ръката си!

Още писарят беше разпрал ръкава на фрака на американеца; сега той успя да разголи ръката си. Винету го прегледа и заяви, че раната не била толкова зле, колкото изглеждала. Куршумът не беше раздробил костта, а я беше направо пробил, защото бе изстрелян съвсем отблизо. Червенокожият извади от дисагите на седлото си някакво изсушено растение, намокри го и го сложи върху раната. После издяла две дървени шини и превърза с тях ръката така изкусно, че и най-опитният хирург не би могъл с такива подръчни материали да направи по-добра превръзка. След това каза на Хартли:

— Моят брат може спокойно да язди с мене. Той изобщо няма да има треска или ако тя се появи, ние вече ще бъдем в Шеридън.

— Но няма ли най-напред да се опитаме да разберем какво прави третият убиец? — попита Хартли.

— Не. Той те търси, но тъй като няма да намери следата ти, ще се присъедини към другите двама. А може би има и други спътници, при които ще отиде сега, за да се отправят заедно към Шеридън. Аз идвам от населени местности и научих, че в Канзас се събират много от онези бледолики, които се наричат трампове. Възможно е тези хора да са от тях, а трамповете да са замислили нещо срещу Шеридън. Не бива да губим повече време, трябва да бързаме и да предупредим белите, които живеят там. Винету знае пътя на убийците и не му трябват следите им. Ще тръгнем по друг път.

— А кога ще пристигнем в Шеридън?

— Не знам дали моят брат е добър ездач.

— Е, не съм изкусен ездач. Не съм седял дълго време в седлото, но няма да се оставя на коня да ме хвърли на земята.

— Не бива да препускаме устремно, но ще поддържаме равномерно бързо темпо. Ще яздим през цялата нощ и утре сутринта ще достигнем целта си. Убийците, които искаме да заловим, ще лагеруват някъде през нощта, тъй че ще пристигнат по-късно в Шеридън.

— А какво ще правим с трупа на нещастния Халер?

— Ще го погребем и моят брат ще каже някоя молитва.

Почвата беше мека и скоро издълбаха достатъчно дълбока яма, въпреки че си служеха само с ножовете. Положиха вътре мъртвеца и после го засипаха с изровената пръст. Хартли свали шапката си и сключи ръце за молитва. Дали се молеше истински, бе доста съмнително. Апачът гледаше сериозно и съсредоточено към залязващото слънце, сякаш погледът му се опитваше да надзърне отвъд далечния запад във Вечните ловни полета. Той беше езичник, но сигурно се молеше. След това двамата се отправиха към конете.

— Нека моят бял брат се качи на моя кон — каза индианецът. — Походката му е лека и равномерна като плъзгащо се кану по водната повърхност. Аз ще яхна другия кон.

Те възседнаха конете и потеглиха — отначало на запад, а след това завиха на север. Конете сигурно бяха изминали дълъг път, но се движеха тъй бодро, сякаш току-що се бяха завърнали от паша. Слънцето слизаше все по-ниско и по-ниско. Най-после то изчезна зад хоризонта, вечерният сумрак трая много кратко време и скоро настъпи черна нощ. Това направи Хартли неспокоен.

— Няма ли да объркаш пътя в тази тъмнина?

— Винету никога не бърка пътя — нито през деня, нито през нощта. Той е като звездата, която се намира винаги на своето място. Той познава всички местности на тази страна така добре, както един бледолик познава помещенията на къщата си.

— Но може да има толкова много препятствия, които не се виждат!

— Очите на Винету виждат и през нощта. А ако има нещо, което той не може да забележи, то няма да убегне на неговия кон. Нека моят брат не язди до мен, а зад мен — така неговият кон няма да направи погрешна стъпка.

Наистина беше почти невероятно с каква сигурност се придвижваха конят и ездачът. Заобикаляха всяко препятствие и така минаваха час след час, ту ходом, ту в тръс и дори в галоп. На пътя им се изпречваха блата и потоци, минаваха покрай ферми; Винету знаеше обаче винаги къде се намира и нито за секунда не се поколеба в коя посока да продължат пътя си. Хартли се чувстваше вече съвсем спокоен. Раната му беше създавала тревоги, но сега усети, че билката има чудодейна сила. Дори от време на време изобщо не чувстваше болка и единственото нещо, от което би могъл да се оплаче беше необичайната за него езда. Спираха няколко пъти, за да могат конете да пият вода и да бъде мокрена превръзката на раната със студена вода. След полунощ Винету измъкна парче месо и го даде на Хартли. Нищо друго не прекъсна ездата им и когато се почувствува наближаването на утрото по засилващия се хлад, Хартли си помисли, че би могъл спокойно да издържи още доста време в седлото.

Небето на изток посивя, но предметите наоколо още не можеха да се различат, защото наоколо се стелеше гъста мъгла.

— Това са мъглите край Смоуки Хил — обясни вождът. — Скоро ще я достигнем.

Той искаше да каже още нещо, но изведнъж спря коня си и се заслуша в равномерния тропот на конски копита, който се приближаваше отляво. Конят галопираше. И ето, той се появи и префуча покрай тях, ventre à terre^[3], мълниеносно като някой фантом. Двамата не успяха да видят нито коня, нито ездача, а само една тъмна широкопола шапка, която се бе показала за секунда над ниско разстилащата се мъгла. Конският тропот заглъхна след няколко секунди.

— Уф! — извика Винету изненадано. — Бледолик! Тъй, както препускаше този човек, могат да яздят малко бледолики! Така яздят Олд Шетърхенд и Олд Файерхенд; но Олд Шетърхенд не може да е наблизо, защото имаме среща с него горе, при Сребърното езеро, а Олд Файерхенд трябва да се намира сега в Канзас. Да не би да е бил той?

— Олд Файерхенд? — обади се Хартли. — Това е един прочут уестман.

— Той и Олд Шетърхенд са най-добрите, най-опитните и най-храбрите бледолики, които познава Винету. Той е техен приятел.

— Изглежда, този човек бързаше много. Накъде ли отива?

— Към Шеридън, защото посоката, в която препускаше, съвпада с нашата. Вляво от нас се намира Игъл Тейл, а пред нас е бродът, където се прекосява реката. Скоро ще го достигнем. А в Шеридън ще разберем кой е бил този човек.

Мъглата започна да се разнася, утринният вятър я разкъса и скоро двамата забелязаха пред себе си река Смоуки Хил. И сега апачът отново доказа изключителното си чувство за ориентация — той излезе на реката точно при мястото, където се намираше бродът. Тук водата достигаше само до коремите на конете, така че реката можеше да се премине лесно и безопасно.

След като излязоха на другия бряг, конниците пресякоха най-напред ивица от храсталаци и дървета, които растяха край реката, после отново излязоха в открита местност, обрасла само с трева, и не след дълго пред очите им се появи Шеридън, тяхната цел.