Карл Май
Съкровището в Сребърното езеро ^[0] (5)

5. Индианска ловкост

Вълнистата прерия беше обляна от обедното слънце. Хълмовете се редяха един след друг, обрасли в гъста трева, която се поклащаше от лекия вятър. Така те приличаха на смарагдово море, чиито вълни са били внезапно вкаменени от някоя вълшебна сила. Всяка една от тези „вълни“ приличаше на друга по дължина, височина и форма, а ако човек навлезеше от една падина в друга, той не намираше никаква разлика между двете. И наоколо, докъдето ти стигат очите, не се виждаше нищо друго освен вълнисти хълмове. Ако човек се опиташе да се оправи тук без компас или без помощта на слънцето, той положително щеше да се заблуди, както неопитният пътник в малка лодка се загубва сред безбрежното море.

Изглежда, че в тази зелена пустиня нямаше живи същества. Само горе високо във въздуха кръжаха два черни лешояда, като едва забележимо раздвижваха крилете си. Дали те не бяха единствените живи същества наоколо? Не, защото тъкмо в този момент се чу силно пръхтене и иззад един от хълмовете се появи ездач, и то твърде странен ездач.

Този човек имаше обикновена фигура: нито беше висок, нито нисък, нито дебел, нито слаб, но изглеждаше много як. Носеше дълги панталони, жилетка и късо яке, направени от непромокаема гумирана материя. На главата му се мъдреше коркова шапка със спусната към тила му кърпа; такива шапки носеха обикновено английските офицери в Източна Индия и другите горещи страни. Краката му бяха обути в индиански мокасини.

Човекът седеше на коня си със стойката на опитен ездач; лицето му — да, всъщност лицето му беше твърде странно. Изразът му можеше да се нарече направо глуповат, и то не само заради носа му, който имаше две съвсем различни половини. Лявата половина беше с бял цвят и имаше леко извита форма на обикновен орлов нос. Ала дясната му половина бе надебелена, стоеше като подута и цветът й представляваше нещо средно между червено, зелено и синьо. Лицето му бе заобиколено с брада, чиито дълги и редки косми стърчаха във всички посоки. Брадата се подпираше от висока твърда яка, чийто синкав блясък издаваше, че и ризата му е от гумирана материя.

На двата ремъка до стремената отляво и отдясно висеше по една пушка. Прикладите на пушките се допираха до краката на ездача, пъхнати в стремена с формата на обувки. Отпред на седлото висеше дълга металическа тръба или кутия, предназначението на която будеше известно недоумение. Човекът носеше на гърба си кожена раница със средни размери, по която бяха накачени няколко тенекиени съдове и телове с най-причудливи форми. Коланът му беше също от кожа, широк, и приличаше на онези колани, в които хората си носеха парите. По него бяха окачени различни торбички. Отпред се подаваха дръжките на един нож и няколко револвера, а отзад бяха прикрепени две чантички, в които, изглежда, си носеше патроните.

Конят беше съвсем обикновено животно — нито добър, нито лош за тежките премеждия, които обикновено предлага Западът. По него нямаше нищо особено, като се изключи едно много скъпо пъстро одеяло, служещо на коня за чул.

Ездачът, изглежда, беше на мнение, че конят му разбира от прерия много повече от самия него. Поне не се забелязваше да го управлява, беше го оставил да върви както си иска и накъдето си иска. Конят мина през няколко падини, после се изкатери по един хълм, спусна се лениво по него, мина доброволно в тръс, след това отново забави ход, накратко, човекът с корковия шлем и глупавата физиономия, изглежда, нямаше определена цел, но затова пък имаше доста свободно време.

Внезапно конят спря, наостри уши, а ездачът се стресна, защото пред него се разнесе остър повелителен глас:

— Стоп, ни крачка напред, иначе стрелям! Кой сте, мастър?

Ездачът погледна пред себе си, после назад, наляво и надясно. Не се виждаше жив човек. По лицето му не трепна нито мускул, той махна капака на продълговатата кръгла металическа кутия, прикрепена под седлото, изтърси от нея далекоглед, изтегли частите му, така че той придоби дължина на около пет стъпки, примижа с лявото си око, поднесе далекогледа към дясното и насочвайки го нагоре, почна продължително да оглежда небето, сериозен и задълбочен, докато най-сетне отново се чу същият глас, който сега се смееше:

— Я си приберете телескопа! Не се намирам на луната, а тук долу, на старата майка земя. А сега ми кажете откъде идвате!

Ездачът се подчини, събра отново частите на далекогледа си една в друга, пъхна го в кутията, затвори я грижливо и бавно, като че ли нямаше никаква бърза работа, и посочвайки с ръка зад гърба си, отвърна:

— Идвам оттам!

— Знам го, момчето ми! А накъде отиваш?

— Натам! — отвърна ездачът и посочи с ръка пред себе си.

— Ама ти наистина си чудесно момче! — изсмя се другият, който все още оставаше невидим. — Но понеже веднъж си тръгнал из тази благословена прерия, предполагам, че познаваш законите й. Тук скитат толкова често съмнителни банди, че честният човек се вижда принуден да бъде внимателен при всяка среща. Назад можеш да се върнеш с божията помощ и ако нямаш нищо против. Но ако искаш да продължиш напред, както ми се струва, ще трябва да ни отговориш, и то самата истина. И така започвай! Откъде идваш?

— От замъка Кестълпул — отвърна запитаният като някой ученик, принуден да отговаря пред строгия учител.

— Не ми е известно това място. Къде се намира?

— На географската карта на Шотландия — обясни ездачът и лицето му придоби още по-глупав вид.

— Бог да се смили над разсъдъка ти, сър! Какво ме интересува Шотландия?! А къде отиваш?

— Към Калкута.

— И това име не ми говори нищо. Къде се намира този хубав град?

— В Източна Индия.

— Lack-a-day!^[1] Значи след като си тръгнал от Шотландия, имаш намерение през този слънчев следобед да прекосиш Съединените щати и да стигнеш до Източна Индия?

— Е, днес няма да стане.

— Тъй, тъй? Нямаше и да ти бъде леко. Сигурно си англичанин?

— Йес.

— Каква ти е професията?

— Лорд.

— Гръм и мълния! Английски лорд с кръгла капела на главата! Трябва да те разгледаме по-добре. Ела, Чичо, този човек сигурно няма да ни изяде. Много ми се иска да му вярвам. Или е откачен, или наистина е английски лорд с пет хектолитра сплин^[2] у себе си.

На съседния хълм се появиха две човешки фигури, които до този момент се бяха крили в тревата — едната от тях беше висока, а другата много дребна. Двамата бяха облечени съвсем еднакво, изцяло в кожа, като истински уестмани, дори и широкополите им шапки бяха от кожа. Фигурата на дългия стоеше на хълма вдървено, сякаш там бе побит кол, а дребният пък беше гърбав и имаше ястребов нос, който изглеждаше като острието на нож. Пушките им представляваха стари, много дълги карабини. Малкият гърбушко беше опрял приклада на карабината си на земята, но въпреки това дулото й стърчеше малко над шапката му. Той, изглежда, говореше винаги от името на двамата, защото, докато дългият не беше казал още ни една дума, малкият продължи:

— Мастър, не мърдай все още, защото ще стреляме! Още не сме свършили.

— Да се обзаложим ли? — попита англичанинът, като вдигна глава към тях.

— На какво?

— На десет долара, или на петдесет или сто, както искате вие двамата.

— А за какво ще се обзалагаме?

— Че ще ви застрелям, преди вие да можете да ме застреляте.

— Тогава ще загубиш!

— Така ли мислиш? Well, да заложим по сто долара.

Той посегна към един от патрондашите, висящи отзад на колана му, издърпа го отпред, отвори го и извади оттам няколко банкноти. Двамата на хълма се спогледаха учудено.

— Мастър — извика малкият, — ако не се лъжа, влачиш у себе си из прерията цяла торба банкноти.

— А нима можех да сключвам облози, ако нямах пари у себе си? И така, по сто долара казахме, нали? Или някой от вас ще заложи повече?

— Ние нямаме пари.

— Няма значение. Ще ви дам назаем, докато можете да ми ги върнете.

Тези думи бяха изречени толкова сериозно, че дългият зяпна с уста, а гърбушкото извика смаяно:

— Ще ни заемеш пари, докато можем да ти ги върнем ли? Значи си сигурен, че ще спечелиш?

— Уверен съм!

— Но, мастър, за да спечелиш, би трябвало да ни застреляш, преди ние да успеем да го сторим, а как ще ти платим, като умрем?

— Все едно! И без това ще спечеля, а имам толкова много пари, че не са ми потрябвали вашите.

— Чичо — каза малкият на дългия, поклащайки глава, — такова чудо нито съм виждал, нито съм чувал. Ще трябва да слезем при него, за да го поразгледаме по-отблизо.

Той заслиза с бързи крачки, а дългият го последва бавно и толкова вдървено, сякаш бе глътнал бастун. Щом стигнаха долу, гърбушкото каза:

— Прибери си парите. От този облог няма да излезе нищо. И чуй какъв съвет ще ти дам: не показвай кесията си никому, защото може да съжаляваш горчиво или да заплатиш с живота си. Аз наистина не знам какво да мисля за тебе и какво да те правя. Струва ми се, че не всичко е наред в главата ти. Но ми се ще да те поизпитам. Ела с нас малко настрани.

Той протегна ръка, за да хване юздите на коня му, но в този миг в ръцете на англичанина блеснаха два револвера и той извика кратко и строго:

— Махни си ръката, иначе ще стрелям!

Малкият отскочи уплашено и се опита да вземе пушката си.

— Остави я! Никой да не мърда, иначе стрелям! — Държането и лицето на англичанина изведнъж корено се бяха променили. Нямаше го вече предишният глупав израз, а очите му излъчваха такава интелигентност и енергия, че другите двама не пророниха нито дума.

— Нима си помислихте, че действително съм откачен? — продължи той. — И наистина ли ме взехте за човек, пред когото можете да играете ролята на собственици на прерията? В такъв случай сте се излъгали. Досега вие питахте, а аз отговарях. Но сега и аз искам да знам с кого си имам работа. Какви сте и как се казвате?

Тези въпроси бяха отправени към дребосъка. Той срещна изпитателния поглед на непознатия, който му направи съвсем необичайно впечатление, и отговори полуядосано, полузамислено:

— Не си запознат с тази страна и този начин на живот, затова не ни и познаваш. А нас ни знаят хората от Мисисипи до Фриско^[3] като честни ловци и трапери. Сега отиваме към планините да потърсим някоя група ловци на бобри, към които да се присъединим.

— Well, а имената ви?

— Няма да имаш полза от рождените ни имена. Наричат ме Хъмпи^[4] Бил, понеже за съжаление съм гърбав, но пък и нямам намерение заради това да си посипвам главата с пепел; моят приятел е познат под името Чичо Гънстик^[5], защото винаги ходи тъй, сякаш е глътнал някоя харбия. Така, сега ни познаваш и ще ни кажеш истината и за себе си, без да правиш глупави шеги.

Англичанинът ги изгледа проницателно, като че ли погледът му искаше да проникне дълбоко в сърцата им, след това чертите на лицето му отново добиха приятелско изражение. Той извади от кесията си някакъв документ, разгърна го и им го подаде с думите:

— Не съм се шегувал. Понеже ви считам за добри и честни люде, можете да видите този паспорт.

Двамата разгледаха и прочетоха документа, спогледаха се, после дългият разтвори очи и уста, доколкото му беше възможно, а малкият каза с извънредно учтив тон:

— Наистина сте лорд, лорд Кестълпул! Но, милорд, какво търсите в прерията? Животът ви е в…

— Pshaw! — прекъсна го лордът. — Какво търся тук ли? Искам да се запозная с прерията и Скалистите планини и ще се отправя после към Фриско. Вече съм бил из целия свят, само Съединените щати не ми бяха познати. Но хайде доведете конете си! Въпреки че никъде не ги виждам, все пак мисля, че не сте тръгнали пеша.

— Разбира се, че имаме коне; ей зад този хълм са, където бяхме спрели, за да си починем.

— Тогава последвайте ме!

Сега и неговият тон бе станал заповеднически. Той слезе от коня си и закрачи пред тях в падината. Зад хълма пасяха два коня, които простонародният език нарича обикновено кранти, козли или направо мърши. Неговият кон го беше последвал като куче. Сега другите два коня се опитаха да се приближат до него, но той изцвили гневно и ритна към тях два-три пъти със задните си копита, за да ги откаже от намерението им.

— Ама че отровна змия! — каза Хъмпи Бил. — Изглежда доста необщителен.

— О не — отвърна лордът. — Той разбира само, че още не съм се сприятелил с вас, и затова засега желае също да остане на разстояние от конете ви.

— Нима може да е толкова умен? Няма такъв вид. Струва ми се, че по-рано е теглил рало на нивата.

— Ха! Той е чистокръвен кюрдистански жребец, ако нямате нещо против.

— Тъй ли? А къде се намира пък тази страна?

— Между Персия и Турция. Собственоръчно закупих животното в Кюрдистан и го отведох у дома.

Той каза всичко това с такъв безразличен тон, като че ли да пренесеш цял кон от Кюрдистан до Англия и оттам до Съединените щати, не е по-трудно от пренасянето на едно канарче от Харц до Тюрингер Валд^[6]. Двамата ловци си размениха скришом погледи. Но той се разположи удобно в тревата, където двамата бяха почивали преди това. На земята се намираше печен сърнешки бут, който бе вече наченат. Англичанинът извади ножа си, отряза едно голямо парче и започна да яде, сякаш месото не беше на двамата, а негова собственост.

— Само така! — обади се гърбавият. — В прерията няма нужда от много церемонии.

— Затова и не се церемоня много — отвърна той. — Ако вие сте застреляли вчера някакъв дивеч за вас и за мене, то аз пък ще застрелям днес или утре за трима ни.

— Тъй ли? А сигурен ли сте, милорд, че утре ще бъдем все още заедно?

— И утре, и още дълго време ще сме заедно. Да се обзаложим ли? Ако искате, мога да заложа десет долара пък и повече.

Той посегна към парите си.

— Оставете банкнотите си на мястото, където са — отвърна Хъмпи. — Не искаме да се обзалагаме.

— Тогава седнете при мен! Ще ви обясня.

Те се настаниха на земята срещу него. Той отново ги изгледа изпитателно и каза:

— Пътувах по Арканзас и слязох в Мълвейн. Там се опитах да наема един или двама водачи. Но всички се оказаха негодници. Тръгнах сам, като си казах, че човек може да намери истински прерийни ловци само в прерията. Сега ви срещнах и ми харесахте. Ще тръгнете ли с мене за Фриско?

— Ама така си ги приказвате, сякаш след един ден пътуване сме там.

— Пътуването си е пътуване. Дали ще трае ден, или година, ми е все едно.

— Хмм. Добре. А имате ли представа какво може да ви се случи по пътя?

— Надявам се да разбера.

— Без такива пожелания. Впрочем и без това няма как да ви придружим. Не сме така богати като вас, живеем от лов и не можем да си позволим неколкомесечно отклонение към Фриско.

— Аз ще ви плащам!

— Тъй ли? Е, тогава можем да пообсъдим тази работа.

— Умеете ли да стреляте?

Гърбавият хвърли към лорда полусъжалителен поглед и отговори:

— Дали може да стреля един прериен ловец! Това е още по-нелепо от въпроса дали вълкът може да яде. И двете неща са така естествени, както и гърбицата ми.

— Все пак бих искал да ви изпитам. Можете ли да свалите онези два лешояда горе?

Хъмпи измери на око височината, където се рееха двете птици, и отвърна:

— Защо не? Наистина за вас туй е невъзможно с тези парадни пушки. — Той посочи към коня на лорда. Пушките висяха все още край стремената. Бяха тъй излъскани, че изглеждаха като нови. А това ужасява всеки уестман.

— Тогава стреляй! — заповяда лордът, без да обърне внимание на последната забележка на гърбавия.

Дребният ловец стана, вдигна пушката си, прицели се бързо и натисна спусъка. Всички видяха, че един от лешоядите беше ударен. Той размаха бързо криле, опита се да се задържи във въздуха, но напразно. Беше принуден да се спусне, отначало по-бавно, а после все по-бързо. Най-сетне полетя надолу с прибрани криле и тупна на земята като тежка буца пръст.

— Е, милорд, какво ще кажете? — попита стрелецът.

— Не беше лошо — гласеше безразличният отговор.

— Какво? Само „не беше лошо“ ли? Ами я си помислете на каква височина летеше, а куршумът ми попадна право в сърцето му, защото още във въздуха умря! Всеки познавач би нарекъл този изстрел майсторски.

— Well, а сега другия! — кимна лордът на дългия ловец, без да отговори на упрека на гърбавия.

Чичо Гънстик се надигна непохватно от земята, подпря се с лявата ръка на своята дълга карабина, вдигна десницата си във въздуха като някой декламатор, отправи поглед към небето, където летеше другият лешояд, и заговори с патетичен глас:

Рей се орелът в простора небесен,

лети над реки и скали безсловесен;

страстно копней за аромата на мърша,

но ще му бързо живота аз свърша!

Докато изричаше тези рими, позата му беше вдървена и непохватна като на някое чучело. Досега той не беше продумал нито една дума и затова смяташе, че тази великолепна поема ще направи толкова по-силно впечатление. Поне той си мислеше така. Ето защо, след като свали вдигнатата си ръка, Гънстик се обърна към лорда и го изгледа в гордо очакване. От доста време лицето на англичанина отново беше придобило глупаво изражение. Сега то имаше такъв вид, сякаш по него смехът и плачът се бореха помежду си.

— Слушахте ли добре, милорд? — попита гърбавият. — Да, Чичо Гънстик си го бива. Бил е артист, а и досега си е останал поет. Иначе дума не продумва, но отвори ли си устата, проговорва с езика на ангелите, тоест в рими.

— Well! — кимна англичанинът. — Дали говори в рими, или бръщолеви глупости, си е лично негова работа, а не моя. Но дали може да стреля?

Дългият поет направи гримаса, при което устата му достигна до дясното ухо и махна широко с ръка, което трябваше да изрази презрението му. После вдигна карабината си, за да се прицели, но скоро я свали. Беше пропуснал удобния момент, понеже по време на поетичните му излияния женският лешояд, изплашен от смъртта на мъжкия, реши да избяга. Птицата се беше отдалечила значително.

— Не е възможно вече да бъде улучен — каза Хъмпи. — Не си ли на същото мнение, Чичо?

Гънстик вдигна двете си ръце към небето по посока на отдалечаващия се лешояд и отговори с глас, който можеше да събуди и мъртвите:

Отнасят го далеч крилата, далеч високо над земята,

и радва се в блаженство тайно, че ми убегна най-случайно.

Който иска да го хване, трябва сам орел да стане.

— Глупости! — извика лордът. — Наистина ли мислите, че вече не е възможно да бъде улучен?

— Да, сър — отвърна Хъмпи. — Никой уестман не може сега да го свали.

— Аха!

Докато лордът изговаряше тази единствена дума, по лицето му пробягна странна усмивка. Приближи се бързо до коня си, взе една от пушките, махна предпазителя й, вдигна я, прицели се, натисна спусъка — всичко това стана за съвсем кратко време, после свали пушката, седна и посегна към бута, за да си отреже още едно парче месо. След малко каза:

— Е, можеше ли да се улучи, или не?

Лицата на двамата ловци изразяваха голямо учудване, дори смайване. Птицата беше ударена, и то точно, защото започна да пада към земята по спирала, чиито кръгове се стесняваха все повече.

— Wonderful!^[7] — извика Хъмпи въодушевено. — Милорд, ако не е случайност…

Той млъкна. Англичанинът седеше на земята и спокойно дъвчеше, обърнал гръб на падащата птица. Това вече беше просто невероятно!

— Но, милорд — продължи ловецът, — обърнете се, де! Не само че улучихте лешояда, но го и убихте!

— Знам — отвърна англичанинът, без да се обърне, и сложи в устата си парче месо.

— Но вие не гледахте какво ще стане!

— И не беше необходимо, знам какво стана. Куршумът ми никога не отива напразно.

— Но тогава вие сте човек, който спокойно може да се мери с нашите най-прочути уестмани, с Винету, с Олд Файерхенд, с Олд Шетърхенд — поне що се отнася до стрелбата! Нали, Чичо?

Фамозният Чичо Бастун отново зае театрална поза и отвърна, жестикулирайки и с двете си ръце:

Орелът беше поразен, от майсторска ръка свален,

от славата се аз отказвам…

— … и няма в рими да приказвам! — обади се англичанинът, като го прекъсна. — Защо е това стихоплетство и този шум. Исках само да разбера що за стрелци сте двамата. А сега сядайте пак и да продължим да преговаряме. Значи тръгвате с мене, а аз ще ви плащам разноските по пътуването. Съгласни ли сте?

Двамата се спогледаха, кимнаха си и отвърнаха „да“ в един глас.

— Well! А каква сума искате?

— Милорд, този въпрос ме поставя в затруднено положение. Никога не сме служили някому, а смятам, че не може да става дума за редовно заплащане на скаути^[8], каквито ще бъдем ние.

— Ол райт! Харесва ми вашата гордост. Наистина може да става въпрос само за един хонорар, към който ще прибавя и допълнително възнаграждение, ако бъда доволен от вас. Дошъл съм тук, за да преживея нещо интересно, да се запозная с прочути ловци, и ще ви направя следното предложение: за всяко преживяно приключение ще ви плащам по петдесет долара.

— Сър — изсмя се Хъмпи, — тогава ще станем богати хора, защото тук не липсват приключения, но за един чужденец е по-разумно да избягва приключенията, вместо да ги търси.

— Но аз ги търся! Ясно ли е! Искам да се срещна и с известни ловци. Преди малко споменахте три имена, които вече неколкократно съм чувал. За всеки от тези трима ловци ви плащам по сто долара — в случай че ги срещнем.

— По дяволите! Нима имате толкова много пари у себе си, милорд?

— Имам толкова, колкото ми трябват за из път. Вашите пари ще си получите едва във Фриско, при моя банкер. Така доволни ли сте?

— Да, разбира се! Ето ръцете ни!

Двамата му подадоха ръка. Той посегна към втората чантичка, висяща отзад на колана му, и извади една книжка.

— Това е моят бележник, където нанасям всичко — обясни той. — Ще открия на всеки от вас сметка, а отгоре ще поставя името и главата му.

— И главата ли? — попита гърбавият учудено.

— Да, и главата! Я застанете за известно време неподвижно! — Той отвори бележника и взе един молив. Те видяха, че поглеждаше ту към тях, ту към хартията, и същевременно движеше молива насам-натам. Не след дълго им показа какво беше нарисувал; те разпознаха сполучливо изобразените си глави, под които стояха имената им.

— На тези листове ще нанасям постепенно сумите, които ще ви дължа — обясни им той. — Ако ми се случи нещастие, ще вземете бележника и ще отидете във Фриско при банкера, чието име написвам ей тука! Той веднага ще ви изплати пълната сума, без да ви прави никакви пречки.

— Чудесно измислено, милорд — каза Хъмпи. — съвсем не ви пожелаваме да… behold, Чичо, я погледни конете ни! Размахват уши и издуват ноздри. Наблизо сигурно има нещо, което ги е разтревожило. Опасна е вълнистата прерия. Ако се изкачиш на хълма, ще те видят, а ако останеш долу, не можеш да забележиш приближаването на врага. Ще се кача за малко горе.

— И аз идвам — заяви лордът.

— По-добре да си останете тук, сър! Може да изпортите всичко.

— Pshaw! Няма да изпортя нищо.

Двамата се заизкачваха към върха на хълма. Малко преди да го достигнат, легнаха на земята и пропълзяха внимателно до самия връх. Тревата прикриваше телата им, а главите им се подаваха само дотолкова, доколкото бе необходимо, за да се оглеждат.

— Хмм, като новак не започвате чак толкова лошо, сър — похвали го Хъмпи. — Едва ли аз самият бих могъл да се справя по-добре. Но я вижте онзи човек на втория хълм пред нас, забелязвате ли го?

— Йес! Изглежда, е индианец, нали?

— Да, червенокож е. Да имах… ах, сър, върнете се бързо долу и донесете вашия далекоглед, за да мога да разгледам лицето му.

Лордът изпълни желанието му.

Индианецът лежеше в тревата на върха на споменатия хълм и се взираше настойчиво на изток, където обаче не можеше да се забележи нищо. На няколко пъти той се показваше до пояс над тревата, за да огледа местността наоколо по-добре, но всеки път се скриваше бързо пак в тревата. Ако очакваше някого, то това можеше да бъде само някой неприятел.

Сега лордът донесе далекогледа си, нагласи го и го подаде на гърбавия. Точно в този момент индианецът се обърна да погледне и назад и бе възможно лесно да се разпознае лицето му. Хъмпи свали веднага далекогледа, скочи на крака, така че цялата му фигура можеше да се забележи от мястото на червенокожия, сложи ръце на устата си и извика силно:

— Менака танка, Менака танка! Нека моят брат дойде при белия си приятел!

Индианецът се обърна бързо, позна гърбавата фигура, сръчно се спусна от върха на хълма и изчезна в падината.

— Сега, милорд, може би твърде скоро ще имате възможност да ни платите първите петдесет долара — каза Хъмпи на англичанина и пак се скри в тревата.

— Приключение ли ще има?

— Твърде вероятно, защото съм убеден, че вождът се оглеждаше за врагове.

— Този индианец вожд ли е?

— Да, истински мъж, вожд на осагите. Чичото и аз сме пушили с него лулата на мира, сключили сме братство и следователно сме задължени да му помагаме.

— Well, тогава ми се иска да очаква повече врагове, а не само един-единствен!

— Не си търсете белята! Подобни желания са твърде опасни, защото се сбъдват много лесно. Хайде да слизаме! Чичото ще се зарадва, но ще бъде и доста изненадан да види вожда по тези места.

— Как нарекохте червенокожия?

— На езика на осагите се казва Менака танка, а то означава Доброто слънце или Голямото слънце. Той е много смел и опитен воин и при това не е отявлен враг на бледоликите, въпреки че осагите се числят към голямото племе на все още непокорните сиуси.

Когато се озоваха долу, завариха Чичото във вдървена театрална поза. Беше чул всичко и беше заел тази стойка, за да посрещне червенокожия си приятел по възможно най-достойния начин. След малко конете започнаха да пръхтят и веднага след това видяха, че индианецът се задава. Той се намираше в разцвета на силите си и носеше обичайното индианско облекло от кожа, което бе изпокъсано на няколко места, а на други беше изцапано с прясна кръв. Нямаше оръжия. На всяка от страните му беше татуирано по едно слънце. Кожата на китките му бе ожулена до кръв, навярно е бил вързан, но после е успял да разкъса ремъците около ръцете си. Едно бе сигурно — той бягаше и беше преследван.

Въпреки опасността, която го застрашаваше и изглежда, бе твърде близко, индианецът се приближи бавно и подаде ръка на двамата ловци, без да обърне отначало внимание на англичанина. Със спокоен тон и на много добър английски той каза:

— Веднага познах гласа и фигурата на моя брат и приятел, радвам се, че мога да ви поздравя.

— Ние също се радваме, че те виждаме — бъди сигурен! — отвърна Хъмпи.

Дългият Чичо простря ръце над главата на червенокожия, като че ли искаше да го благослови и извика:

Поздрав искрен приеми, вожде, много пъти ти,

при приятели седни и спокойно отдъхни;

бързо дай си малко труд и изгризкай този бут!

Той посочи в тревата към останките от бута, пощадени от лорда, а именно кокъла с парчета сухожилия, които бяха устояли на ножа.

— Мирувай, Чичо! — сопна му се Хъмпи. — Сега наистина не е време за стихотворенията ти. Не виждаш ли в какво състояние се намира вождът?

Смъмреният Чичо отвърна патетично:

От подъл враг пленен, избягал той след ден,

о, щастие, завчас, насочил се към нас.

Гърбавият се обърна, посочи към лорда и каза на осага:

— Този бледолик стреля много майсторски и отскоро е наш приятел. Нека бъде и твой приятел, както и на цялото ти племе.

Сега червенокожият подаде десницата си и на англичанина с думите:

— Аз съм приятел на всеки добър и честен бледолик. Но крадците, убийците и мародерите ще паднат под ударите на томахока ми!

— Нима си се срещал с толкова лоши хора? — осведоми се Хъмпи.

— Да. Нека братята ми държат пушките си готови, защото моите преследвачи могат да се появят всеки миг, въпреки че досега не съм ги видял. Те имат коне, а аз трябваше да тичам. Но краката на Доброто слънце са бързи и издръжливи като краката на елена, който не може да бъде стигнат от никакъв кон. Описах много дъги и кръгове, а няколко пъти се връщах и в обратна посока. Искат да ме убият.

— Много ли са?

— Много, много са, няколко стотици лоши хора, които бледоликите наричат трампове.

— Трампове? Как ли са дошли дотук и какво ли търсят в тази отдалечена местност? Къде се намират?

— В онази част на гората, която се нарича Осаге-нук, но която ние кръстихме „Място на убийството“, защото там беше подло убит нашият най-славен вожд заедно с най-храбрите си воини. Всяка година, щом луната наедрее за тринадесети път, пратениците от нашето племе посещават това място, за да изпълнят на гробовете на падналите герои танца на смъртта. Така и аз тръгнах тази година от нашите ловни полета с още дванайсет воини и се отправих към Осаге-нук. Завчера стигнахме целта си и се настанихме край гробовете да лагеруваме. Днес започнахме тържеството. Бях поставил два поста, но въпреки това бледоликите успяха да се промъкнат близо до нас незабелязано. Навярно са видели следите, оставени от нашите крака и от копитата на конете ни. Нападнаха ни по време на танца, бяхме толкова изненадани, че съпротивата ни трая само няколко мига. Бяха неколкостотин души. Убихме неколцина от тях, те застреляха осем души от моите воини, аз и още четирима бяхме повалени и вързани. Разбрахме, че днес вечерта са решили да ни измъчват при огъня и накрая да ни изгорят живи. Те се разположиха край гробовете, а мен ме отделиха от моите воини, за да не можем да говорим помежду си. Вързаха ме здраво за едно дърво и поставиха до мен един бледолик, за да ме пази, ала ремъкът, който стягаше ръцете ми, не беше здрав. Скъсах го. Вярно, че се вряза дълбоко в месото ми, но бях свободен и като използвах момента, когато моят пазач се отдалечи за малко, успях да се измъкна.

— А четиримата ти спътници? — попита Бил.

— Още са там. Или смяташ, че трябваше да ги потърся? Нямаше да мога да ги спася, та щяхме само да загинем заедно. Реших да бързам към фермата на Бътлър, който е мой приятел, и да поискам помощ от него.

Хъмпи Бил поклати глава и каза:

— Това е почти невъзможно. От Осаге-нук до фермата са цели шест часа на кон, а ако имаш лош кон, ти трябва и много повече време. Как ще успееш да се върнеш до вечерта, когато твоите другари ще бъдат убити?

— Краката на Доброто слънце са също така бързи, както и краката на коня — отвърна вождът самоуверено. — Бягството ми ще ги принуди да отложат убийството и те най-напред ще положат усилия да ме хванат пак. Така помощта би дошла все пак навреме.

— Този твой извод може да е верен, но може и да не е. Добре стана, че се срещнахме, защото сега не е необходимо да тичаш до фермата на Бътлър. Ние тръгваме с тебе, за да освободим воините ти.

— Наистина ли моят бял брат е решил да ми помогне? — попита индианецът зарадвано.

— Разбира се! Та може ли да бъде иначе? Осагите са наши приятели, а трамповете са врагове на всеки честен човек.

— Но те са толкова много, толкова са многобройни, а ние заедно имаме само осем ръце и осем крака.

— Pshaw! Четири умни глави могат да рискуват да се промъкнат до една орда трампове, за да освободят няколко пленници. Какво мислиш по въпроса, стари Чичо?

Чичо Бастун разпери ръце, притвори унесено очи и извика:

На коня си крилати сега ще полетя

и трамповете подли след миг ще връхлетя;

а братята осаги, попаднали във плен,

свободни ще посрещнат пак утрешния ден.

— Добре, а вие, милорд?

Англичанинът си беше извадил бележника, за да запише името на вожда, сега го прибра на мястото му и отговори:

— Разбира се, че идвам и аз, та това е приключение!

— Но е много опасно, сър!

— Толкова по-добре! Ще платя десет долара повече, значи стават шестдесет. Но ако трябва да яздим, ще се наложи да намерим отнякъде един кон за Доброто слънце!

— Хмм, да — отвърна гърбавият, като го погледна изпитателно. — ама откъде ще го намерим, а?

— Естествено, че от преследвачите му, които вече вероятно са по петите му.

— Съвършено вярно, съвършено вярно! Вие съвсем не сте загубен човек, сър, и ми се струва, че ще се сработим горе-долу. Но освен това щеше да е добре, ако нашият червенокож приятел имаше и някакво оръжие.

— Отстъпвам му една от моите пушки. Ето я. Ще му обясня как се борави с нея. А сега не бива да се бавим повече, трябва да се разположим така, че когато пристигнат преследвачите, да се окажат заобиколени от всички страни.

Изразът на учудване върху лицето на дребния ловец ставаше все по-очебиен. Той измери англичанина с въпросителен поглед и отвърна:

— Говорите като някой стар и опитен ловец, сър! Как смятате, че трябва да се разположим?

— Много просто! Един от нас ще остане на хълма, където бяхме двамата. Той ще посрещне негодниците, също както и вие ме посрещнахте. Останалите трима ще опишат дъга и ще се качат на трите съседни хълма. И когато трамповете се появят, ще се намерят между четирите заети от нас височини, ще ги държим в шах, защото горе имаме прикритие и можем да пречукаме когото си пожелаем, а те ще видят само дима от пушките ни.

— Говорите като по книга, милорд! Я ни кажете честно, за пръв път ли идвате в прерията?

— Разбира се. Но по-рано съм бил на някои други места, където човек трябва да бъде не по-малко предпазлив, отколкото тука. Вече ви говорих за това.

— Well! Виждам, че няма да берем много ядове с вас, и туй ме радва. Признавам, че щях да направя същото предложение. Съгласен ли си, драги Чичо?

Чичо Бастун направи театрално движение с ръка и каза:

— Ще бъдат обградени, с куршуми умъртвени!

— Добре, значи аз оставам тук, за да ги заговоря веднага щом дойдат. Милордът ще тръгне надясно, ти — наляво, а вождът ще застане на най-предния хълм. По този начин те ще попаднат между нас, а дали ще ги убием, или не, ще зависи единствено от тяхното поведение. Ще говоря с тях толкова високо, че ще можете да чувате всяка дума и ще знаете какво трябва да правите. Ако застрелям някого от тях, ще бъде сигурен знак да започнете да стреляте по другите. Никой не бива да ни се изплъзне. Не забравяйте, че са убили осем осаги, без да са видели нищо лошо от тях! Но да щадите конете, те ще ни трябват. А сега — на работа, мешърс! Мисля, че не бива да се бавим повече.

Той се изкачи на близкия хълм и се скри в тревата, откъдето неотдавна заедно с англичанина беше наблюдавал индианеца. Останалите трима изчезнаха в страничните падини. Конете си останаха на място. Лордът взе далекогледа със себе си.

Измина около четвърт час, без да се появи някакво човешко същество. След това откъм височината, на която се беше разположил англичанинът, се чу вик:

— Внимавайте, идват!

— Тихо! — обади се гърбавият.

— Pshaw! Не могат да ме чуят, сега са все още на около една миля от нас.

— В каква посока?

— Право на изток. Току-що видях с далекогледа на един хълм две фигури, които гледаха насам — сигурно търсят вожда. Оставили са конете си в падината.

Отново измина известно време, после чуха конски тропот, който наближаваше. В падината, разпростряла се пред гърбавия, се появиха двама конници, които яздеха един до друг. И двамата бяха много добре въоръжени, а и конете им бяха чудесни. Те не откъсваха поглед от следите на вожда. Веднага след тях се появиха още двама ездачи, а после и още един — следователно преследвачите бяха петима. Щом достигнаха средата на падината и така се озоваха между четиримата залегнали мъже, Бил извика:

— Стоп, мешърс, нито крачка напред! Иначе ще чуете гласа на пушката ми!

Те се спряха изненадани и погледнаха нагоре, но не забелязаха никого, защото гърбавият се беше скрил във високата трева. Но все пак се подчиниха на заповедта му и човекът, който ги водеше, отговори:

— По дяволите! И по тези пътища ли дебнат разбойници? Я се покажи и ни обясни с какво право ни спирате!

— С правото на всеки ловец, който среща непознати хора.

— И ние сме ловци. Ако сте почтен човек, покажете се да ви видим!

И петимата трампове бяха взели пушките си, видът им никак не беше миролюбив, но въпреки това дребният ловец каза:

— Тъй като съм честен човек, мога да ви се покажа. Ето ме!

Той скочи на крака, което им даде възможност да огледат фигурата му. Но той нито за миг не ги изпускаше от очи.

— Zounds! — извика един от тях. — Ако не се лъжа, този е Хъмпи Бил!

— Така ме наричат.

— Но тогава и Чичо Гънстик е наблизо, защото двамата са неразделни!

— Нима ни познавате?

— Струва ми се, че да, още от по-рано имам да си говоря с вас!

— Но аз не ви познавам!

— Възможно, защото сте ме виждали само отдалече. Момчета, този тарикат ни пречи, дори ми се струва, че се е съюзил с индианеца. Да го смъкнем от хълма!

Той се прицели в малката фигура и натисна спусъка. Бил веднага падна в тревата като подкосен от куршум.

— Heigh-day, добър изстрел! — извика човекът. — А сега остана само Гън…

Той не можа да довърши изречението си. Бил се беше хвърлил нарочно на земята, за да не бъде ударен от куршумите; сега от двете цеви на пушката му изскочиха пламъчета, а веднага след това изтрещяха и пушките на другите трима. Петимата трампове паднаха от конете си на земята, а четиримата победители слязоха от височините в падината, за да попречат на конете да се разбягат. Претърсиха трамповете.

— Добре си свършихме работата — каза Бил, — нито един изстрел не е отишъл на вятъра. Смъртта им е настъпила веднага.

Вождът на осагите разгледа двамата убити от него, в чиито чела се беше целил. Погледна малките дупки от куршумите непосредствено над основата на носа и се обърна към лорда:

— Пушката на моя брат има доста малък калибър, но тя е превъзходно оръжие, на което може да се разчита.

— И аз мисля така — кимна англичанинът. — Поръчах си двете пушки специално за прерията.

— Нека моят брат ми продаде тази пушка. Ще му дам сто боброви кожи за нея.

— Не я продавам!

— И за двеста ли няма да я продаде?

— Не, ако ще бобровите кожи да са десет пъти по-големи от кожата на слон.

— Тогава аз ще му предложа най-голямата цена, каквато изобщо е възможна — срещу тази пушка ще дам най-добрия жребец на осагите!

По лицето му си личеше, че предложената от него цена е нещо невиждано, но лордът поклати глава и отвърна:

— Лорд Кестълпул никога не разменя и не продава. Какво ще правя с твоя кон, когато моят има поне същите чудесни качества като него?

— В цялата савана няма по-хубав кон от моя. Но понеже не искам да принуждавам моя бледолик брат да продаде пушката си, аз му я връщам. При убитите има предостатъчно оръжие.

Той му върна пушката, но по лицето му се четеше голямо разочарование. От убитите взеха всички полезни вещи. Докато претърсваха джобовете им, Бил рече:

— Този негодник каза, че ме познавал. Но аз не мога да си спомня да съм го виждал някога. Няма значение! Кой знае колко злодеяния предотвратиха нашите куршуми. Сега вождът ще получи и един кон, а ни остават още четири — тъкмо колкото ни трябват за осагите, които искаме да освободим.

— Веднага ли тръгваме към трамповете? — попита англичанинът.

— Разбира се! Познавам местността и знам, че не можем да пристигнем в Осаге-нук, преди да настъпи вечерта, тъй като и без това не бива да се движим по най-правия път, а ще опишем дъга, която ще ни отведе в гората зад трамповете.

— А труповете?

— Ще ги оставим тук. Или имате желание да погребем тези негодници, да им построим мавзолей, а? Нека лешоядите и койотите ги погребат в стомасите си. Не заслужават по-добра участ!

Тези думи навярно могат да се нарекат жестоки, нехристиянски, но нежността и чувствителността в Дивия запад изглеждат по̀ иначе. В онези места, където наоколо те заплашват смърт и гибел, много често се виждаш принуден да се съобразяваш преди всичко със самия себе си и да избягваш онова, което би могло да застраши личната ти сигурност.

Навързаха свободните коне един зад друг, яхнаха конете си и препуснаха, отначало право на север, за да завият по-късно на изток. Вождът яздеше пред всички. Целия следобед препускаха през откритата вълниста прерия. Когато слънцето се канеше да залезе, в далечината се показа тъмна ивица гора и осагът каза:

— Това е краят на гората. В началото й тревистата прерия се вдава навътре и образува ъгъла на мястото, наречено от нас „Място на убийството“, където се намират гробовете на нашите убити съплеменници. Щом влезем в гората, ще ни е необходим само четвърт час, за да достигнем до лагера на трамповете.

Тогава Бил спря коня си, слезе и седна в тревата, без да каже нито дума. Чичото и индианецът последваха примера му, сякаш се разбираше от само себе си. Накрая и англичанинът слезе от коня си, но се осведоми:

— Мисля, че не бива да губим време. Как ще освободим осагите, ако седнем тук и скръстим ръце в скута си?

— Грешите много, сър — отвърна гърбавият. — Да не мислите, че трамповете ще останат да седят спокойно в лагера си?

— Едва ли!

— Сигурно не! Трябва да ядат и ще отидат на лов. Те са се пръснали из гората. А там, където ще влезем в гората, тя е широка само четвърт час и е лесно да се предположи, че тъкмо там ще има хора, които могат да ни забележат. Тъй че се налага да чакаме тук търпеливо, докато се стъмни, след това тези разбойници ще се приберат в лагера си, а ние ще достигнем гората незабелязано. Сега ясно ли ви е?

— Well! — кимна лордът и седна на земята. — Не съм мислил, че мога да бъда толкова глупав!

— Щяхте да се напъхате право в ръцете на тези мили хорица, а аз и Чичото щяхме да носим бележника ви до Фриско, без да получим нито един долар.

— Без да получите нищо ли? Защо?

— Защото още не сме преживели приключението си напълно.

— Преживяхме го! Вече мина и е нанесено. Срещата с вожда и убиването на петимата трампове е едно завършено приключение за петдесет долара. Вече е отбелязано. Освобождаването на осагите е ново приключение.

— Йес!

— Е, тогава записвайте все така старателно, сър — засмя се Бил. — Ако продължавате да разчленявате всяко приключение на приключения ще трябва да ни платите във Фриско такава сума, че ще има да се чудите откъде да я вземете!

Лордът се усмихна под мустак:

— Все ще се намери. Ще ви платя, без да се наложи да продавам замъка Кестълпул.

Слънцето се скри и вечерните сенки пробягнаха по падините, заизкачваха се все по-нависоко по хълмовете и накрая ги покриха целите. Скоро цялата земя изчезна в мрачната им одежда. Небето също беше тъмно и беззвездно.

Настана време за тръгване. Отначало не стигнаха до самата гора. Предпазливостта налагаше да оставят конете на открито.

Всеки уестман носи у себе си дървени колчета, които се забиват в земята, за да се завържат за тях поводите на коня. Животните бяха вързани по този начин и всички се отправиха към гората в индианска нишка.

Червенокожият вървеше най-напред. Краката му стъпваха толкова тихо по земята, че не можеше да се долови никакъв шум. Лордът, който го следваше, се мъчеше да върви също така безшумно. Наоколо не се чуваше нищо освен лекият шепот на вятъра, който леко поклащаше върховете на дърветата.

Сега индианецът хвана десницата на англичанина и му пошепна:

— Нека моят бял брат подаде другата си ръка назад, на следващия, така че всички бледолики да образуват верига, която ще водя аз.

Докато с едната си ръка той опипом намираше пътя, с другата водеше белите след себе си. На лорда му се стори, че вървяха цяла вечност, защото в подобни положения минутите се превръщат в часове. Най-после вождът спря и прошепна:

— Нека братята ми се ослушат. Аз чух гласовете на трамповете.

Всички напрегнаха слух. Дочуха се гласове, но от такова разстояние, че нищо не можеше да се разбере. След като повървяха още малко, те забелязаха слаба светлина, която им помагаше вече да различават стволовете на дърветата.

— Нека моите братя ме почакат тук, докато се върна — каза осагът. Той се шмугна между дърветата и в следващия миг изчезна от погледите им. Измина повече от половин час, преди да се появи. Не можеха нито да вървят, нито да чуят завръщането му, той просто изникна пред тях като че ли изпод земята.

— Какво става? — попита Бил. — Какви са вестите?

— Дошли са още трампове, още много трампове.

— Проклятие! Дали тези вагабонти не са решили да провеждат тук някое сборище? Тогава тежко на фермерите, които се намират наоколо. Можа ли да чуеш какво си говореха?

— Запалени са много огньове и цялата околност е осветена. Трамповете са образували голям кръг и по средата стоеше един бледолик с червена коса, който държеше дълга реч на висок глас. Вниманието ми бе заето изцяло в търсене на мястото, където са моите червени братя, и затова успях да запомня много малко от онова, което той говореше.

— Е, а какво запомни? За какво ставаше дума?

— Той каза, че богатството било натрупано от богатите за сметка на бедните и трябвало да им се отнеме. Твърдеше, че държавата не бивало да събира данъци от поданиците си и затова трябвало да й се вземат всички пари, които имала в касите си. Каза, че всички трампове били братя и можели да забогатеят бързо, ако приемели предложенията му.

— Дявол го взел! А после?

— Не обърнах повече внимание на думите му. Говореше се за някаква пълна голяма каса, за строежа на някаква железопътна линия и че трябвало да я оберат. Повече не чух нищо от думите му, защото забелязах мястото, където се намират моите братя.

— Къде е то?

— Близо до един по-малък огън, край който никой не седеше. Вързани са за стволовете на дърветата и при всекиго е поставен по един трамп, за да го пази.

— Тогава няма да е лесно да се промъкнем до тях.

— Но не и невъзможно. Аз можех да прережа ремъците им, но исках преди това да взема със себе си моите бели братя. Все пак се промъкнах до един от моите воини и му прошепнах, че ще ги освободим.

— Тези трампове не са никакви уестмани. Направили са голяма глупост, като не са поставили пленниците си в средата на лагера. Води ни към мястото, където се намират!

Вождът поведе четиримата, които започнаха да прибягват от дърво към дърво, като се стремяха, доколкото бе възможно, винаги да остават в сянката на дърветата. Така те наближиха бързо лагера, където можаха да преброят осем огньове. Най-малкият от тях беше запален в онзи край от откритата площ, който се врязваше най-дълбоко в гората и се намираше много близо до дърветата. Натам се отправи и вождът. Той се спря веднъж за няколко мига и прошепна на тримата бели:

— Сега край този огън седят няколко бледолики. Преди нямаше никой. Между тях е и човекът с червената коса. Изглежда, тези хора са водачите на трамповете. А виждате ли на няколко крачки от тях моите осаги край дърветата?

— Да — отвърна гърбавият. — Червенокосия е свършил речта си и сега тези негодници са се отделили от другите, за да се съветват. Ще бъде много важно, ако успеем да научим намеренията им. Тук не могат да се съберат толкова много трампове само заради някаква дреболия. За щастие виждам между дърветата няколко храста. Ще се опитам да пропълзя дотам, за да чуя какво си говорят.

— Нека по-добре моят брат се откаже от това — предупреди го вождът.

— Защо? Да не мислиш, че ще се оставя да ме спипат?

— Не. Знам, че моят брат умее да пълзи безшумно, но все пак биха могли да го забележат.

— Да ме забележат да, но не и да ме хванат.

— Да, моят брат има бързи нозе и лесно ще избяга, но след това ще ни бъде невъзможно да освободим осагите.

— Не е така. За няколко мига ще пречукаме пазачите и ще срежем ремъците им, после изчезваме бързо в гората и отиваме при конете. Бих искал да видя трампа, който би ни попречил! И така, ще се промъкна към огъня. Ако ме забележат, тичате веднага към пленниците. Нищо не може да ни се случи. Чичо, дръж ми пушката!

Той му подаде карабината си, легна на земята и запълзя към огъня. Задачата му се оказа много по-лесна, отколкото си беше мислил. Трамповете говореха толкова високо, че той се спря насред пътя, защото вече можеше да чува всяка дума.

Вождът беше казал, че четиримата насядали мъже около огъня са сигурно водачите на трамповете, и наистина не се бе излъгал. Единият от тях, червенокосият, беше Корнъл Бринкли, пристигнал тук привечер с малцината свои хора, спасили се от рафтърите. Той говореше в момента и Хъмпи Бил го чу да казва:

— Мога да ви предвещая голям успех, защото там се намира главната каса. Значи сте съгласни?

— Да, да, да — отвърнаха другите трима.

— А какво става с фермата на Бътлър? Искате ли да участвате и там? Или сам да свърша тази работа, като взема тридесетина от вашите хора?

— Разбира се, че ще участваме и ние! — обади се един от тях. — Не виждам защо трябва да те оставим да туриш в джоба си всичките пари! Но все още е открит въпросът дали парите вече са пристигнали.

— Още не са. Рафтърите не са успели веднага да си намерят коне, а аз още на следващото утро се сдобих с едно хубаво животно. И така, те не могат да са вече във фермата. Но Бътлър и без това е достатъчно богат. Ще нападнем фермата, ще я ограбим и ще дочакаме спокойно пристигането на рафтърите и на онези подлеци, които ги водят.

— Сигурен ли си, че те наистина ще се отправят към нея?

— Стопроцентово. Олд Файерхенд трябва да отиде във фермата заради един инженер, който във всеки случай е вече там.

— Какъв е този инженер? Какво пък търси той там?

— Нищо. Това е друга история, която изобщо няма да ви интересува. Може би ще ви я разкажа някой друг път. Възможно е да ви вербувам после и за един друг удар, при който могат да се спечелят маса пари.

— Говориш със загадки! Да си призная откровено, не ми се ще особено да си имам работа с този Олд Файерхенд.

— Глупости! Какво би могъл да ни направи? Помисли си, че около нас са се събрали четиристотин юнаци, които биха тръгнали и срещу дявола!

— Хмм, тук си прав. А кога ще потеглим?

— Утре по обед, за да стигнем фермата привечер. Тя е голяма и от нея ще стане хубав огън, на който бихме могли да направим чудесно печено.

Хъмпи Бил беше чул достатъчно. Той запълзя към своите другари и ги подкани да се заловят с освобождаването на осагите. По негово предложение всеки трябваше да се промъкне зад един от пленниците, ала вождът го прекъсна:

— Това, което предстои да става сега, не е работа на бледоликите мъже, а на червенокожите. Аз тръгвам сам и моите братя ще ми се притекат на помощ само ако бъда забелязан.

Той легна на земята и се запромъква като змия.

— Какво иска да направи? — попита англичанинът тихо.

— Ще ни даде урок по ловкост — отвърна Бил. — Наблюдавайте пленниците внимателно! Ако се объркат нещата, трябва веднага да изтичаме при тях и да помагаме. Необходимо е само да прережем ремъците и да бягаме към конете.

Лордът последва указанията му. Огънят, около който седяха четиримата предводители на трамповете, беше отдалечен на около десет крачки от края на гората. На едни от първите дървета бяха завързани пленниците. Бяха вързани прави за ръцете и краката. До всеки пленник седеше или лежеше по един въоръжен пазач. Англичанинът напразно напрягаше зрението си, за да види вожда. Забеляза само че един от пазачите, който досега седеше, легна, и то с по-рязко движение, като че ли се беше отърколил. И другите трима пазачи се раздвижиха един след друг, странното беше само, че главите на всичките останаха да лежат в сенките на дърветата. При това не се беше чул ни най-малък шум.

Измина още малко време и изведнъж лордът забеляза, че вождът лежи между него и Бил.

— Какво, свърши ли? — попита Бил.

— Да — отвърна индианецът.

— Но твоите осаги са все още вързани! — прошепна му лордът.

— Не, те само останаха в същото положение, за да мога да говоря с вас. Ножът ми прониза сърцата на пазачите, след което им взех скалповете. Сега ще се промъкна пак до дърветата, за да отида с моите червени братя при конете на трамповете, където се намират и нашите коне. Понеже всичко мина тъй добре, не ни се иска да си тръгнем без конете.

— Защо ви трябва да се излагате и на тази опасност? — опита се да го предупреди Бил.

— Моят бял брат се заблуждава. Вече няма никаква опасност. Щом видите осагите да изчезват от дърветата, можете да тръгвате. Скоро ще чуете тропота на конете и виковете на трамповете, които ги охраняват. После ние ще дойдем на мястото, където слязохме от конете, хау!

Последната дума потвърждаваше, че всяко възражение е излишно. След това той внезапно изчезна. Лордът започна да наблюдава пленниците. Те стояха изправени непохватно до дърветата, но после мигновено се изгубиха от погледа му, сякаш потънаха в земята.

— Wonderful! — прошепна той въодушевено на гърбавия. — Също както става в романите!

— Хмм! — отвърна дребосъкът. — Ще има да преживеете при нас още най-различни романи, но четенето е по-лесно от преживяването.

— Ще тръгваме ли?

— Още не. Иска ми се да видя физиономиите на тези негодници, когато разберат цялата работа. Почакайте още малко.

Не мина много време и откъм другата страна на лагера се разнесоха уплашени викове, последваха ги нови крясъци и си личеше съвсем ясно, че произхождат от индиански гърла. После се дочу такова пръхтене, цвилене и тътен от конски копита, че земята потрепера.

Трамповете наскачаха. Всички викаха, крещяха и питаха какво се е случило. Тогава проехтя гласът на Червения Бринкли:

— Осагите са избягали! По дяволите, кой ги е…

Той изведнъж прекъсна думите си. Беше се приближил бързо до пазачите и хвана един от тях, за да го изправи. Ала видя изцъклените му очи и окървавения череп, където косата липсваше. Бринкли издърпа в светлината на огъня и втория, и третия, и четвъртия и изкрещя ужасен:

— Мъртви! Скалпирани и четиримата! И червенокожите са избягали! А накъде?

— Индианци, индианци! — чуха се викове от посоката, където бяха конете на трамповете.

— На оръжие! На конете! — изрева Корнъл. — Нападнати сме. Искат да отвлекат конете ни!

Последва сцена на неописуем хаос. Всички тичаха един през друг, но никъде не се виждаше врагът и едва след известно време, когато духовете малко се поуспокоиха, се установи, че липсват само плячкосаните от индианците коне. Претърсиха околността на лагера, но без никакъв успех. Решиха, че в гората са били скрити и други осаги, които са се промъкнали, за да освободят другарите си. При това са убили пазачите с нож в гърба и са ги скалпирали, след което са взели индианските коне. Необяснимо остана за трамповете само съвършено безшумното убийство на пазачите. А как ли биха се учудили, ако можеха да разберат, че всичко е извършено от един-единствен човек. Един-единствен човек, който беше показал истинско индианско майсторство и ловкост!

Когато след известно време водачите на трамповете се събраха отново около своя огън, Корнъл каза:

— Тази случка не беше кой знае какво нещастие за нас, но ще ни принуди да променим утрешния си план. Ще тръгнем колкото се може по-рано оттук.

— Защо?

— Защото осагите са чули всичко, каквото приказвахме. Цяло щастие е, че не знаят нищо за намеренията ни при Игъл Тейл, защото за тях не говорихме тук, а при големия огън. Но знаят какво ще правим при фермата на Бътлър.

— И ти мислиш, че ще предупредят фермата?

— Разбира се!

— Нима тези диви негодници са приятели с Бътлър?

— Дали са приятели, или не, няма значение, ще го предупредят, за да ни отмъстят и да ни подготвят „топъл“ прием.

— Наистина е доста вероятно, затова и аз смятам, че е много уместно да тръгнем колкото се може по-бързо. Любопитен съм само къде се бавят още петимата, които тръгнаха да гонят вожда!

— И аз не мога да разбера. Ако беше побягнал из гората, щеше да бъде много трудно да го открием, ако не и невъзможно. Но следите му водят далеч в откритата прерия и той няма кон. Без съмнение са го спипали.

— Разбира се. Но сигурно нощта ги е изненадала на връщане и са объркали посоката. Или пък са спрели да нощуват, за да не се заблудят, и утре сутринта ще се присъединят към нас. Положително ще видим следите им, защото те тръгнаха в посоката, в която ще потеглим и ние.

Но той се заблуждаваше. Небето или по-точно облаците се погрижиха да заличат дирите. По-късно започна да вали дъжд, който трая няколко часа и унищожи всички следи, оставени от хората и конете.