Карл Май
Съкровището в Сребърното езеро ^[0] (12)

12. На живот и смърт

Изглежда, че индианците бързаха много. Най-често яздеха в тръс, без да се съобразяват ни най-малко с двамата вързани пленници, единият от които имаше рана, опасна за живота му. Смъкването на кожата на главата е лошо нараняване. Наистина тук и там може да срещнете някой бял, който е бил скалпиран, но е успял да спаси живота си. Това обаче са редки изключения, защото независимо от всички други неща човек трябва да има изключително здрава и жилава натура, за да преживее такова нараняване.

Планините се приближаваха все повече и привечер достигнаха първите възвишения. Индианците свърнаха в дълга и тясна клисура, по чиито страни се издигаше гора. След това пътят им продължи през няколко странични клисури, като се изкачваше все по-нагоре в планините. Въпреки тъмнината индианците следваха пътя си с такава лекота, сякаш беше светъл ден. По-късно луната изгря и освети обраслите с гъста гора стръмни скатове, между които ездачите се движеха мълчаливо, без да спират. Едва към полунощ, изглежда, вече се бяха приближили до целта, защото вождът нареди на няколко от хората си да избързат напред, за да съобщят за завръщането на воините. Пратениците изчезнаха мълчаливо.

Не след дълго достигнаха твърде широк поток, чиито високи брегове скоро толкова се отдръпнаха встрани, че едва можеха да бъдат различавани въпреки обилната лунна светлина. Гората, която отначало достигаше почти до самата вода, също остана нейде встрани и отстъпи място на обрасла с трева савана, в която далече напред се виждаха огньове.

— Уф! — чу се гласът на вожда за първи път, откакто беше започнала ездата. — Там са вигвамите на моето племе и там ще се реши съдбата ви!

— Още днес ли? — осведоми се Олд Шетърхенд.

— Не. Моите воини се нуждаят от почивка, а борбата ви със смъртта ще трае дълго време; тя ще ни достави по-голямо удоволствие, ако преди това възстановите силите си и се наспите.

— Добре измислено! — обади се Дебелия Джими, като си послужи с немски, за да не го разбере индианецът. — Борбата ни със смъртта! Говори, сякаш колът на мъчението изобщо няма да ни се размине. Какво ще кажеш, приятелю Франк?

— Засега и дума не мога да кажа — отговори безгрижно дребният саксонец. — Ще говоря по-късно, когато му дойде времето. Искам да отбележа само че още нямам никакво вътрешно чувство за умирачка. И тъй, ще изчакаме развитието на нещата! Но ако все пак без време и с брутална сила се опитат да ме съберат с моите деди, ще браня кожата си с всички сили и отсега знам, че над надгробния ми камък ще плачат много вдовици и сираци на онези, които ръката ми преди това ще е изпратила на онзи свят.

Моментът на посрещането беше настанал. Обитателите на индианското село се бяха приготвили да поздравят завръщащите се воини. Сега те тичаха срещу тях на големи групи — отпред бяха мъжете и момчетата, а след това идваха жените и девойките.

Олд Шетърхенд беше очаквал да види обикновено индианско село от кожени шатри, но за свое разочарование разбра, че се бе излъгал. Големият брой огньове показваше, че тук се намираха много повече воини, отколкото можеха да се поберат във вигвамите. Бяха се събрали жителите на много други села на юта, за да обсъдят предстоящия поход за отмъщение срещу белите. Изпратените предварително индианци бяха вече разказали, че вождът води със себе си шестима бледолики, и сега червенокожите даваха израз на радостта си. Размахваха оръжията си и крещяха с всички сили, при което можеха да се чуят най-ужасни закани.

Когато достигнаха големия лагер, Олд Шетърхенд забеляза, че той беше изграден от шатри от бизонова кожа и колиби, направени набързо от клони. Те образуваха широк кръг и вътре в него спря цялата колона. Двамата трампове бяха свалени от конете и хвърлени на земята. Ужасните стенания на ранения Кнокс се заглушиха от крясъците на червенокожите. След това и четиримата ловци бяха отведени при тях. Воините образуваха около белите широк кръг, а жените и момичетата излязоха напред, за да крещят и танцуват около пленниците.

Това поведение беше груба обида. Да оставиш жените да танцуват около пленниците, е голямо безчестие за тях не само според индианските разбирания и обичаи. Който преглътне безропотно такова отношение, си печели презрението на индианците. Ето защо Олд Шетърхенд подвикна няколко думи на съперниците си, след което те застанаха на едно коляно и приготвиха пушките си за стрелба. Самият той даде един изстрел с Мечкоубиеца, чийто гръм успя да надделее над околния шум, а после приготви за стрелба карабината „Хенри“. Веднага настъпи дълбока тишина.

— Какво е това? — извика той силно, за да го чуят всички. — Аз пуших заедно с Големия вълк лулата на съвещанието и се съгласих воините на юта сами да обсъдят и решат дали да се отнесат към нас като към врагове, или като към приятели. Но дори да бяхме пленници, нямаше да търпим жените и девойките да играят около нас, сякаш сме страхливи койоти. Ние сме само четирима воини, а мъжете на юта наброяват стотици. Въпреки това аз питам, кой от вас ще се осмели да обиди Олд Шетърхенд? Ако има такъв, нека излезе напред и се бие с мен! Бъдете внимателни! Видяхте пушката ми и знаете как стреля. Ако на жените им хрумне пак да затанцуват около нас, пушките ни ще заговорят и земята наоколо ще се обагри от кръвта на онези, които се покажат коварни и нарушат условията, подпечатани с лулата на съвещанието.

Тези думи направиха силно впечатление. Фактът, че прочутият ловец се осмеляваше да заплашва в присъствието на толкова много воини, импонираше на червенокожите. Жените и девойките се оттеглиха сами, без никой да им нареди. Мъжете започнаха да си разменят забележки на полувисок глас и най-често се чуваха думите „Олд Шетърхенд“, „омагьосаната пушка“, или „пушката на смъртта“. Неколцина от воините, които носеха в косите си пера, се приближиха до Големия вълк и го заговориха. След това вождът пристъпи към четиримата ловци и им съобщи на езика на юта, тъй като и Олд Шетърхенд си бе послужил с този език:

— Вождът на ямпа-юта почита калюмета на съвещанието и знае какво е обещал. Утре, щом се съмне, съдбата на четиримата бледолики ще бъде решена. Дотогава те ще останат във вигвама, който ще им бъде посочен. Но другите двама са убийци и моето обещание не ги засяга. Те ще умрат, както са и живели — окъпани в кръв. Хау! Олд Шетърхенд съгласен ли е с моите думи?

— Да — потвърди ловецът. — Но имам едно желание — нека конете ни останат край нашия вигвам.

— Вождът ще удовлетвори и него, въпреки че не разбира защо Олд Шетърхенд иска подобно нещо. Да не би да мисли, че ще може да избяга? Овутс Ават му казва, че вашата шатра ще бъде заобиколена от няколко редици воини и бягството ви е невъзможно.

— Обещах да изчакам резултата от съвещанието ви. Затова не е необходимо да поставяш постове да ни пазят. Но ако въпреки това си решил така, нямам нищо против.

— Тогава елате с мен!

Когато четиримата уестмани последваха вожда, индианците образуваха край тях мълчалив шпалир. Вигвамът, отреден за белите, беше един от най-големите. От двете страни на входа му бяха забити няколко копия в земята, а трите орлови пера, които ги украсяваха, подкрепяха предположението, че това е всъщност жилището на Големия вълк.

За врата служеше една рогозка, която сега беше отметната настрана. На около пет стъпки от входа гореше огън и осветяваше вътрешността на вигвама. Ловците влязоха вътре, сложиха пушките си на земята и насядаха. Вождът се отдалечи. Но след малко се приближиха няколко червенокожи и се разположиха на известно разстояние от шатрата така, че всяка нейна страна беше зорко наблюдавана.

След няколко минути се появи млада жена, постави пред белите два съда и се отдалечи мълчаливо. Един от съдовете беше пълен с вода, а другият — широк металически съд — съдържаше няколко парчета месо.

— Охо — усмихна се доволно Хобъл Франк, — сигурно е нашата вечеря, а? Глинен съд с вода — изискано! Хората се престарават. Искат да ахнем от възхищение пред кухненските им съдове. Я вижте колко бизонско месо, поне осем пфунда!^[1] Да не би да са го поръсили с миша отрова?

— Миша отрова? — изсмя се дебелият. — Откъде ще намерят индианците миша отрова? А впрочем месото е от елен, а не от бизон.

— Пак ли искаш да се изкараш по-умен от мене? Каквото и да направя или да кажа, ти все ми противоречиш. Но днес не искам да споря повече с тебе, а ще ти хвърля само един унищожителен поглед, от който можеш да разбереш какво безкрайно превъзходство чувства моята личност пред твоята фигура на пигмент.

— Сигурно искаш да кажеш „фигура на пигмей“ — поправи го Джими.

— А бе ти ще млъкнеш ли за по-продължително време? — скара му се дребосъкът. — Не ми дразни жлъчката, а ми отдай нужното уважение, което ми се полага благодарение на необикновената ми биография! Защото само при това условие ще се съглася да благословя с безспорното си кулинарно изкуство месото и ще го изпека както трябва.

— Хайде, опечи го! — подкани го Олд Шетърхенд, за да разсее раздразнението му.

— Лесно е да се каже „опечи го“. А откъде да взема лук и дафинов лист? Освен това изобщо не знам дали ще ме пуснат да отида с този тиган до огъня.

— Опитай!

— Да, опитай! А ако не им хареса и ми пратят някой куршум в стомашната област, тогава ще ми е все едно дали това месо се е движило във формата на елен или бизон. Е, хайде — хоп! — излизам навън!

Франк занесе съда с месото при огъня и се залови да го готви, без да бъде безпокоен от пазачите. Другите останаха във вигвама, откъдето наблюдаваха заниманията на индианците.

Луната хвърляше наоколо обилна светлина. Тя осветяваше насреща близкия планински масив, покрит с тъмна гора, по който, лъкатушейки, се спускаше широка, сребристо блестяща лента — голям поток или рекичка, — вливаща се в подножието на масива в голям воден басейн. От този воден басейн изтичаше по-надолу реката, по чийто бряг се бяха изкачили до индианския лагер. Близо до езерото не се виждаха храсти или дървета. Околността му изглеждаше открита и гола.

Около всеки огън се бяха разположили индианци и новодошлите наблюдаваха как жените им печаха месо. От време на време някой от тях се надигаше и се приближаваше бавно до вигвама на вожда, за да хвърли поглед на белите. Кнокс и Хилтън нито се виждаха, нито се чуваха. Във всеки случай положението им никак не беше розово.

След около един час Хобъл Франк се върна с димящия тиган. Седна при другарите си и каза със самочувствие:

— Ето ви едно великолепно ядене. Любопитен съм да видя как ще опулите очи. Е, наистина липсват подправките, но моята вродена дарба е успяла да ги замести.

— По какъв ли начин? — попита Джими и приближи малкото си носле до тигана. Месото все още се пържеше и димеше силно, така че в скоро време вигвамът се изпълни с остър мирис на загоряло.

— По един толкова прост начин, че успехът ми е направо цяло чудо — отвърна малкият. — Чел съм, че дървените въглища не само заместват солта, която ни липсва тук, а могат и да премахнат лошия мирис на едно такова съмнително месо. Нашето печено си имаше известен лош дъх и затова се възползувах от споменатото средство и взех стрити дървени въглища, в които го пържих. Огънят ми понадникна неколкократно в тигана, но моят готварски гений ми подсказа, че тъкмо туй е оказало несъмнено влияние за образуването на хрупкава коричка.

— Олеле мале! Еленово печено с дървени въглища? Ти с всичкия ли си?

— Не дрънкай врели-некипели! Аз съм си винаги с всичкия. Трябва най-сетне да го разбереш. Прахът от дървени въглища е химически противник на всички алхимистически нечистотии. Хапни си от този елен, както се полага на разумен човек и тогава месото му ще ти понесе много добре и ще придаде на дебелата ти глава необходимите й физически и духовни сили!

— Но — обади се Джими клатейки глава — … ти сам каза, че огънят ти понадникнал в тигана. Месото е горяло, сега е негодно за ядене.

— Не приказвай, а дъвчи! — ядоса се Франк. — Страшно нездравословно е да се пее или приказва по време на ядене, защото тогава ти се отваря кривото гърло и храната ти попада в далака, а не в стомаха.

— Да, дъвчи! Та кой ли може да сдъвче такова нещо! На, погледни! Това месо ли е?

Джими набоде на ножа си парче месо и го поднесе под носа на малкия. Месото беше прегоряло до черно и бе покрито с тъмен и мазен слой пепел.

— Разбира се, че е месо. Та какво друго може да е? — отвърна Франк.

— Ама е черно като китайски туш!

— Ти само го опитай! Ще се учудиш на вкуса му!

— Не се и съмнявам. И тази пепел!

— Може да се очисти, да се изтрие.

— Я ми покажи как става!

— Съвсем лесно, детска работа! — Франк извади едно парче месо и започна да го трие насам-натам по кожената стена на вигвама, докато пепелта остана по нея.

— Ето така трябва да се направи — продължи той, — но на тебе ти липсва необходимата сръчност и присъствие на духа. А сега ще видиш какъв деликатес е това, като си отхапя едно парченце и го сдъвча. Ето…

Той млъкна внезапно, защото се беше опитал да отхапе от месото, но след това извади парчето от устата си, при което тя остана широко отворена, а той изгледа смаяно тримата си другари един подир друг.

— Е? — обади се Джими. — Отхапи си де!

— Да си отхапя — ама как? Дявол го знае защо така скърца и пука също като… като, е, като печена четка за дъски. Кой можеше да предположи, че е възможно на човек да му се случи такова нещо?

— Лесно можеше да се предвиди. Мисля, че старият тиган е по-мек от това месо. Сега ще трябва сам да си ядеш произведението на твоите духовни способности!

— Е, може би ще се намери някое парче, което да не разполага с толкова твърд характер. Ще потърся.

За щастие намериха се няколко парчета, които все още горе-долу можеха да се ядат и горе-долу успяха да наситят четиримата.

Но Франк си беше подвил опашката.

На другия ден Кнокс и Хилтън трябваше да умрат на кола на мъчението, а може би същата участ очакваше и четиримата уестмани. Това даваше повод на червенокожите да организират голям празник, за който трябваше да се подготвят. Ето защо те налягаха да спят. От огньовете останаха да горят само два — огънят пред вигвама на Олд Шетърхенд и другарите му, и огънят, край който лежаха Кнокс и Хилтън заедно с пазачите си. При първия огън имаше тройна верига от постове, а и навън край селото бяха поставени на пост много червенокожи. Всяко бягство бе много трудно и опасно, ако не и невъзможно.

Олд Шетърхенд беше спуснал рогозката пред входа, за да не чувства цяла нощ отправените към тях погледи на индианците. Сега белите лежаха на тъмно и напразно се мъчеха да заспят.

— Какво ли ще става с нас утре по това време? — обади се Дейви. — Може би вече ще сме във Вечните ловни полета.

— Поне един, двама или трима от нас — отвърна Джими. — Какво мислиш, мистър Шетърхенд?

— Не вярвам току-така да ни подарят живота и свободата, но е вероятно да ни накарат да се борим за тях.

— Хмм! Би било равнозначно на обикновено убийство, защото ще ни поставят такива условия, че да загубим при всички случаи.

— Разбира се. Но въпреки всичко не бива да губим кураж. Белият притежава същата сръчност и хитрост като червенокожия, а в издръжливостта дори го превъзхожда. Гордостта на червенокожите воини няма да им позволи да ни противопоставят многоброен противник. Ако въпреки това постъпят така, ние ще ги принудим чрез подигравки да се откажат от подобно намерение.

— Но — обади се Хобъл Франк, който мълчеше досега — изгледите, които ни чертаеш, не са особено радващи. Индианците ще се постараят да ни създадат по възможност най-големи неприятности. Да, на тебе ти е лесно с твоята волска сила. Все ще се отървеш, било с юмруци или с нож. А какво да кажем ние, тримата слабаци, които днес се наслаждават може би на последните земни радости!

— Да нямаш предвид твоето печено? — попита Джими.

— Пак ли започваш да ядосваш най-добрия си приятел и боен другар, тъй скоро преди възнесението му към небето? Не ми нарушавай сега хода на мислите. Трябва да насоча целия си мисловен процес към нашето спасяване.

Франк легна и притвори очи. От другата страна се чу звук, който приличаше на тихо, едва сдържано кискане. Той не му обърна внимание. Настъпи дълбока тишина, нарушавана от време на време само от пропукването на главните в огъня. Полека-лека сънят надви уморените хора и те отвориха отново очи едва когато навън се чуха силни викове и рогозката на вратата бе повдигната. Показа се един индианец, който каза:

— Нека бледоликите станат и ме последват.

Олд Шетърхенд и другарите му се изправиха на крака, взеха оръжията си и последваха индианеца. Огънят беше изгаснал и слънцето се бе издигнало над хоризонта на изток. То обливаше с лъчите си споменатия планински масив така, че водата на спускащия се от него поток искреше като течно злато, а повърхността на езерото блестеше като полирана метална повърхност. Сега околността можеше да се разгледа по-добре, отколкото в лунната нощ. Равният терен, в чиято западна част се простираше езерото, беше дълъг около две английски мили и около една миля широк. От всички страни бе заобиколен с гора. В южната му част се намираше индианският лагер, който се състоеше от неколкостотин шатри и колиби. По бреговете на езерото пасяха конете. Животните на четиримата ловци се намираха близо до техния вигвам.

Навсякъде между вигвамите се движеха или стояха индианци, които се бяха окичили с бойните си украшения, за да отпразнуват смъртта на двамата заловени убийци. Те се отдръпваха встрани, когато четиримата бели минаваха покрай тях; оглеждаха ги с втренчени погледи, в които се четеше по-скоро любопитство и изпитателност, отколкото враждебност.

— Какво им е станало? — попита Франк. — Оглеждат ни като коне за продан.

— Оглеждат телата ни — обясни Олд Шетърхенд. — Това е признак, че моето предположение ще се окаже вярно. Сигурно ще трябва да се борим за живота си.

— Добре! Моят живот няма да ми струва евтино. Джими, страхуваш ли се? — Гневът му към дебелия се беше изпарил. По неговия тон можеше да се долови, че той мислеше повече за своя приятел, отколкото за себе си.

— Не ме е страх, но не съм спокоен. Страхът сега само би ни навредил; важното е да сме съсредоточени и спокойни.

Извън лагера бяха забити в земята два големи кола. Наблизо стояха петима воини, окичени с пера. Между тях беше и Големия вълк. Той направи няколко крачки към белите и каза:

— Овутс Ават повика бледоликите, за да видят как червените мъже наказват враговете си. Убийците ще бъдат доведени веднага, за да умрат на кола на мъчението.

— Нямаме желание да гледаме — каза Олд Шетърхенд, като направи отрицателно движение с ръка.

— Да не сте страхливци, които изпитват ужас, щом потече кръв? Ако е така, ще се отнасяме към вас като към страхливци и тогава не е необходимо да спазя обещанието си.

— Ние не сме индианци. По нашите разбирания не е никакво геройство да заколиш беззащитния си противник или да умъртвиш чрез мъчения някой полужив човек. Когато сме принудени, убиваме неприятелите си, но бързо, без да ги измъчваме.

— Но сега сте при нас и трябва да се съобразявате с нашите обичаи. Ако откажете, ще ни обидите.

Олд Шетърхенд знаеше, че вождът говори сериозно и че той и другарите му биха се изложили на голяма опасност, ако откажеха да присъстват на бавното убиване на двамата трампове. Ето защо той заяви:

— Ще останем.

— Тогава седнете при нас! Ако се държите като воини, и към вас ще се отнасят като към воини. — Овутс Ават се настани в тревата с лице към коловете. Другите вождове последваха примера му и белите трябваше да сторят същото. Тогава Големия вълк издаде силен вик, който проехтя надалече; отговори му всеобщ радостен крясък. Това беше сигналът, че ужасното зрелище трябваше да започне.

Воините се стекоха от всички страни и образуваха полукръг около коловете, в средата на които седяха вождовете с белите ловци. След това се приближиха жените и децата и се разположиха в полукръг срещу мъжете, така че сега се получи един затворен кръг. Скоро бяха доведени Кнокс и Хилтън, които бяха вързани така здраво, че не можеха да вървят, а трябваше почти да бъдат носени. Ремъците се бяха врязали дълбоко в плътта им и Хилтън стенеше. Кнокс мълчеше. Беше обхванат от треска след нараняването си и доскоро беше бълнувал. Видът му бе страшен. Завързаха ги за коловете изправени; ремъците им бяха предварително намокрени с вода и при изсъхването си те щяха да се свият така, че да причинят най-страшни болки на тези жертви на една жестока справедливост.

Очите на Кнокс бяха затворени и главата му бе клюмнала тежко надолу. Беше в безсъзнание и не забелязваше какво става с него. Изпълненият с ужас поглед на Хилтън шареше наоколо. Когато забеляза четиримата ловци, той извика:

— Спасете ме, спасете ме, мешърс! Нали не сте диваци! Да не би да сте дошли да гледате как ще умрем от такава ужасна смърт и да се наслаждавате на мъките ни?

— Не — отвърна Олд Шетърхенд. — Принудени сме да седим тук и не можем да направим нищо за вас.

— Можете, само да искате! Червенокожите ще се вслушат в думите ви.

— Няма да се вслушат. Сами сте си виновни за вашата участ. Който има смелост да върши злини, трябва да има и смелостта да посрещне наказанието си.

— Невинен съм! Не съм застрелял нито един индианец. Кнокс убиваше.

— Не лъжи! Само страхът и подлостта могат да те накарат да прехвърляш цялата вина на него. По-добре се помъчи да умреш достойно, та да спасиш донякъде поне в това отношение честта на бялата раса в очите на индианците!

— Но аз не искам да умра, не искам да умра! Помощ! Помощ!

Хилтън закрещя тъй силно, че виковете му се разнесоха надалече; същевременно той така яко задърпа ремъците си, че от месата му потече кръв. Тогава Големия вълк стана и направи знак с ръка, че иска да говори. Всички погледи се отправиха към него. Той бе добър индиански оратор и описа със силни и завладяващи думи какво се беше случило. Разказа за предателското поведение на бледоликите, с които бяха живели в мир, и думите му направиха толкова силно впечатление на индианците, че те издадоха одобрителни викове. После той заяви, че двамата убийци са осъдени да умрат на кола на мъчението и че мъченията им ще започнат веднага. След като свърши, отново се чу гласът на Хилтън, който се опитваше да накара Олд Шетърхенд да се застъпи за него.

— Е, добре, ще опитам — отговори ловецът. — Ако не мога да ви отърва двамата от смърт, то може би ще ми се удаде поне да ви спестя мъченията. — Той се обърна към вожда, но не беше успял още да си отвори устата, когато Големия вълк гневно му кресна:

— Ти знаеш, че Овутс Ават говори езика на бледоликите и разбра какво обеща на това куче. Нима вождът на юта не направи достатъчно за вас, като ви постави при толкова благоприятни условия? Нима искаш да се обявиш против решението му и да разгневиш воините ни така, че и Големия вълк да не може да те защити срещу тях? Мълчи и не казвай повече нищо!

С тези думи той се обърна и даде знак с ръка, след което напред пристъпиха около една дузина воини. После заговори отново към Олд Шетърхенд:

— Пред тебе са роднините на убитите. Тяхно право е да започнат наказанието. Най-напред ще хвърлят ножове по злодеите.

Когато индианците решат да умъртвят някой свой враг на кола на мъчението, то те се стремят да удължат мъките му колкото се може повече. Раните, които му нанасят в началото, са леки, но постепенно стават все по-тежки и по-сериозни. Обикновено се започва с хвърляне на ножове, като винаги се обявява коя част от тялото или крайниците трябва да бъде улучена. Целта се избира така, че да не се получи силно кръвотечение, защото измъчваният може да умре преждевременно от загуба на кръв.

— Десният палец! — заповяда Големия вълк.

Ръцете на пленниците бяха вързани така, че от китките надолу висяха свободно отстрани на тялото. Избраните червенокожи се разделиха на две групи — едната за Хилтън, другата за Кнокс. Наредиха се един зад друг на дванадесет крачки от пленниците. Застаналият най-отпред хвана ножа си между първите три пръста на дясната си ръка, прицели се, хвърли го и улучи палеца. Хилтън нададе вик от болка. И Кнокс бе улучен, но беше изпаднал толкова дълбоко в несвяст, че не усети нищо.

— Показалецът! — заповяда вождът.

По този начин той посочваше пръстите, които трябваше да бъдат засегнати, и наистина всички бяха улучени с учудваща точност. Ако отначало Хилтън беше надал един-единствен вик, то сега ревеше непрекъснато. Кнокс се съвзе когато лявата му ръка стана прицел на ножовете. Отначало се огледа наоколо с невиждащ поглед, но после отново затвори кръвясалите си очи и нададе нечовешки вой. Бе разбрал какво става с него, треската все още не го беше оставила и делириумът и смъртният му страх изтръгнаха от гърлото му такива звуци, които едва ли някой бе чувал някога да излизат от човешка уста.

Мъченията продължиха под нестихващите викове на двамата. Ножовете улучваха дланите, китките, мускулите под лакътя и над него и по същия ред бяха ранени и краката им. Това продължи около четвърт час и все пак беше леко начало на едно мъчение, което щеше да трае часове. Олд Шетърхенд и тримата му другари извърнаха глави. Не можеха да наблюдават зрелището. Но нямаше как да не слушат крясъците на двамата.

Всеки индианец бива привикван от най-ранно детство да понася физическа болка. Чрез упражнения индианецът достига дотам, че може да издържи на най-големи мъчения, без да му мигне окото. Може би и нервите на червенокожите са по-здрави от нервите на белите. Ако някой индианец бива заловен и измъчван до смърт на кола на мъчението, той понася с усмивка всички болки, пее на висок глас песента на смъртта на племето си и я прекъсва само от време на време, за да се присмее на мъчителите си или да отправи обидни думи към тях. Индианците не могат да си представят хленчещ мъж на кола на мъчението. Те презират всеки, който вика от болка и колкото по-силно вика, толкова по-голямо става презрението им. Имало е случаи, когато измъчвани бели са били пускани на свобода, защото с вайканията си са доказвали че не са мъже, а баби, от които никой не бива да се страхува и чието измъчване се превръща в истински позор за всеки воин.

Можете да си представите какво беше впечатлението от крясъците на Хилтън и Кнокс. Индианците започнаха да им обръщат гръб, разнесоха се викове на възмущение и презрение. След като роднините на убитите получиха своето удовлетворение, бяха поканени да излязат напред други индианци, за да продължат измъчването по някакъв друг начин. Ала не се намери нито един воин, който да има подобно желание. Никой не искаше да се докосва до такива кучета, койоти и жаби. Тогава се изправи един от главатарите и каза:

— Тези хора не заслужават да умрат от ръката на някой смел воин. Нека ги предоставим на жените. Който умре от ръката на жена, неговата душа се появява във Вечните ловни полета като жена, загубила всички достойнства и права на истинските воини, и трябва да работи вечно. Аз казах!

След кратко съвещание предложението му бе прието. Бяха извикани майките и жените на убитите. Дадоха им ножове, с които да порязват леко осъдените на смърт на онези места, които им посочваше Големия вълк.

Един европеец трудно би повярвал, че е възможно да има жени, способни на такава жестокост. Но индианците са просто по-различни от нас, имат по-други схващания, а в случая масовите убийства, извършени от тези двама души и предизвикали отмъщението, задушаваха всяка мисъл на милосърдие. Думите на вожда, който направи предложението да оставят двамата на жените, отразяваха също така и особеното отношение на прерийните индианци номади към труда. Те виждат в труда едно занимание, което е недостойно за воините.

Жените, повечето възрастни, се заловиха с изпълнението на задачата си и ревовете и хленченето на двамата бели започнаха отново, и то така силно, че станаха непоносими дори и за ушите на червенокожите. Големия вълк заповяда на жените да спрат и каза:

— Тези баби не заслужават след смъртта си да станат и жени. Те трябва да умрат, но нека се преселят във Вечните ловни полета като койоти, които вечно ще бъдат гонени и преследвани. Оставете ги на кучетата! Аз казах.

Започна се пак съвещание, чийто изход Олд Шетърхенд можеше да предвиди и очакваше с ужас. Няколко индианци се отдалечиха, за да доведат кучетата. Вождът се обърна към четиримата бели:

— Кучетата на юта са дресирани да се нахвърлят върху бели. Разбира се, само ако бъдат насъскани. Но тогава разкъсват всеки бял, когото видят наблизо. Затова ще ви отведем във вашия вигвам, където ще бъдете пазени, докато кучетата отново бъдат вързани.

Нареждането му се изпълни. Навън стана тихо около десетина минути; само понякога се чуваха стенанията на Хилтън. После изведнъж се разнесе силно, задъхано лаене, което скоро премина в кръвожаден вой. Два човешки гласа изкрещяха в неистов предсмъртен страх. След това отново се възцари тишина.

— Слушайте! — каза Джими. — Чувам трошенето на кости. Мисля, че са оставили кучетата да разкъсат двамата.

— Не е изключено! — обади се Олд Шетърхенд. Но шумът от трошенето на кости съществува само във въображението ти. И моето въображение е превъзбудено. Добре поне че не ни принудиха да присъстваме на края им!

Сега четиримата бяха отново изведени от вигвама и откарани на мястото на кървавото зрелище. Далеч към вътрешността на лагера можеше да се видят четирима или петима червенокожи, които отвеждаха обратно кучетата, завързани с дебели ремъци. Дали животните надушиха следите на белите, не може да се каже, но едното от тях едва го удържаха с ремъка. То се огледа и забеляза четиримата ловци. С един мощен скок се освободи и се втурна към тях. Разнесоха се викове на уплаха. Кучето беше толкова едро и силно, че изглеждаше напълно невъзможно сам човек да се справи с него. Въпреки това никой от индианците нямаше намерение да стреля по ценното животно. Дейви вдигна пушката си и се прицели.

— Стой, не стреляй! — извика му Олд Шетърхенд. — Индианците може да ни се разсърдят за смъртта на това великолепно куче, а и същевременно искам да им покажа какво може да стори юмрукът на един бял ловец. — Тези думи бяха изговорени с трескава бързина. Изобщо всичко се разви много по-бързо, отколкото може да бъде разказано или описано, защото кучето измина цялото разстояние с такива скокове, които без преувеличение приличаха на скоковете на пантера. Олд Шетърхенд излезе срещу него с бързи крачки, държейки ръцете си отпуснати.

— Загубен си! — извика му Големия вълк.

— Не прибързвай! — отвърна му ловецът.

Кучето вече се бе приближило. Разтворило широко паст, то се нахвърли върху противника си с хищно ръмжене. Ловецът го наблюдаваше внимателно. То се приготви за скок и щом излетя във въздуха, той се хвърли срещу него с широко разтворени ръце; последва мощно сблъскване между кучето и човека, Олд Шетърхенд сключи ръце зад тила на кучето, насочило челюстите си към гърлото му, притисна главата му здраво към себе си, така че животното не можеше да го ухапе. Последва едно още по-здраво стисване и кучето започна да се задушава. Краката му, които до този момент драскаха по дрехите на ловеца, се отпуснаха безсилно надолу. Олд Шетърхенд отдалечи с бързо движение на лявата си ръка главата на звяра от себе си и като му нанесе силен удар с десницата по муцуната, го отхвърли далеч от себе си.

— Ето го къде лежи! — извика той, обръщайки се към вожда. — Нареди да го вържат, за да не направи някоя беля, щом се съвземе!

— Уф! Уф! — разнесоха се учудените възгласи на индианците. Никой от тях не би имал смелостта за подобно нещо. Големия вълк даде нареждане да приберат животното, приближи се до Олд Шетърхенд и без да скрива искреното си възхищение, каза:

— Белият ловец е герой. Краката на никой червенокож мъж не биха стояли тъй здраво и гърдите на никой друг човек не биха издържали подобно сблъскване. Защо Олд Шетърхенд не разреши да се стреля?

— Защото не исках да ви лишавам от това чудесно животно.

Вождът го погледна с учудване и възхищение и го отведе настрани, където четиримата бели трябваше да седнат извън кръга на червенокожите, за да не могат да слушат съвещанието им. После той се отправи към предишното си място.

Погледът на ловеца се спря на двата кола. Там висяха разкъсаните тела на убийците, задържани от малкото останали ремъци, непрегризани от кучетата. Гледката бе наистина ужасна.

Ето че започна решаващият съвет, проведен по типично индиански начин. Дълго време говори Големия вълк, последван и от останалите вождове. След това Големия вълк започна отново, после говориха пак другите вождове. Обикновените воини нямаха правото да говорят. Те стояха прави в кръг и слушаха почтително. Индианецът е мълчалив, но при съвещание говори много и с удоволствие. Има индианци, добили голяма известност като оратори.

Съвещанието продължи може би два часа — твърде дълго време за онези, чиято съдба се решаваше сега. Най-сетне едно високо и всеобщо „Хау“ извести края на съвещанието. Белите бяха доведени. Те трябваше да пристъпят в средата на кръга, за да чуят решението относно съдбата си. Големия вълк се надигна и с достойнство започна:

— Четиримата бледолики знаят защо сме изровили томахоките. Заклехме се да убиваме всички бледолики, попаднали ни в ръцете. Вие сте бели, но въпреки това сте приятели на червените мъже и затова няма да споделите съдбата на другите бледолики, които ще пленим. Те ще бъдат връзвани веднага на кола на мъчението, но вие получавате правото да се борите за живота си.

Той направи пауза, която бе използвана от Олд Шетърхенд, за да попита:

— А с кого? Ние четиримата срещу всички вас ли? Добре, съгласен съм. Моята омагьосана пушка ще изпрати много от вас във Вечните ловни полета!

Олд Шетърхенд взе карабината си. Вождът не можа съвсем да прикрие уплахата си. Той направи бързо успокоително движение с ръка и отговори:

— Олд Шетърхенд се заблуждава. Всеки от вас ще има един определен противник, с когото ще си мери силите, а победителят ще има правото да убие победения и да получи имуществото му.

— Съгласен съм. Но кой ще има правото да избере нашите противници, ние или вие?

— Ние. Овутс Ават ще подкани да се явят доброволци.

— А как или с какви оръжия ще мерим сили?

— Така, както определи доброволецът от наша страна.

— Това е несправедливо.

— Справедливо е. Вече толкова пъти показвахме към вас снизходителност, че не би трябвало да разчитате на повече отстъпки.

— Добре. Но аз искам само честни условия. Ти казваш, че победителят ще има правото да убие победения. Какво ще стане, ако аз победя и убия твой воин? Ще мога ли тогава спокойно и свободно да напусна лагера?

— Да. Но ти няма да победиш. Никой от вас няма да победи.

— Разбирам те. Тъй ще подбереш твоите воини и ще изберете такова оръжие, че ние да бъдем в неизгодно положение. Така искаш да ни победите. Но не се заблуждавай! Листът може да се обърне много лесно. Искам думата ви, че онзи от нас, който излезе победител от борбата, ще остане ваш приятел.

— Обещаваме ти.

— Добре! Попитай воините си кой ще излезе срещу нас!

Сега настъпи голямо оживление, обсъждаха се условията. Олд Шетърхенд се обърна към другарите си:

— За съжаление не можех да прекалявам с изискванията ни, защото можехме да изгубим и малкото, което постигнахме. Но не съм доволен от тези условия.

— Трябва да сме доволни просто защото не можехме да получим по-добри условия — обади се Дългия Дейви.

— Тревожа се заради вас. Що се отнася до мене, нямам грижа. Любопитен съм да видя дали ще се намери противник за мен.

— Разбира се. Самият Голям вълк! Тъй като няма да се обади никой друг, той ще трябва да спаси честта на племето си. Той е голям здравеняк, истински бик.

— Ха! Не ме е страх от него. Ами вие какво ще правите! Ще ви изберат най-опасните противници и ще ви наложат такъв начин на борба, който ще е най-неизгоден за всеки един от нас. Така например моят противник никога няма да избере юмручния бой. Но да се тревожим и страхуваме предварително, няма никакъв смисъл. Трябва само да държим мускулите си готови и очите отворени!

— И акълът да ни е на място — прибави Хобъл Франк. — Що се отнася до мене, аз съм спокоен като някой километричен камък край пътя. Днес индианците ще разберат какво представлява един саксонец от Морицбург. Тъй ще се бия, че ще хвърчат искри чак до Гренландия!

Ето че сред индианците отново настъпи ред и спокойствие. Пак се наредиха в кръг и Големия вълк събра около себе си трима воини, които се бяха обадили доброволно за борбите.

— Определи сега двойките! — помоли го Олд Шетърхенд.

Вождът побутна първия от доброволците си към Дългия Дейви и заяви:

— Тук стои Пагу-ангаре^[2], който ще плува с този бледолик за живота си.

Индианците бяха направили добър избор. По фигурата на дългия и сух като върлина Дейви можеше да се види, че той не се чувствува добре във водата. А червенокожият беше човек със закръглен таз, широки мускулести гърди и силни крайници. Несъмнено той бе най-добрият плувец в племето. Ако някой не беше разбрал това от името му, можеше да го прочете в презрителния поглед, който хвърли на Дейви.

После вождът изкара пред ниския дебел Джими висок широкоплещест мъж, чиито мускули изпъкваха като стоманени кълба, и каза:

— А този воин се казва Намбов-ават^[3] и ще се бори с дебелия бледолик. Ще бъдат вързани гърбом един за друг. Всеки ще получи нож в дясната си ръка и който успее първи да събори другия под себе си, има право да го убие с ножа.

Големия крак носеше името си напълно заслужено. Имаше грамадни крака, на които сигурно стоеше така здраво, че ниския Джими не изглеждаше да има някакви шансове.

Сега беше останал третият индианец, кокалест човек, висок и строен, но със силно развит гръден кош и много дълги крака и ръце. Вождът го отведе до Хобъл Франк и рече:

— А това е То-октей^[4], който е готов да се надбягва с този бледолик за живота си.

Бедний Хобъл Франк! Докато този Скачащ елен с великанските си крака направеше две крачки, дребният ловец трябваше да направи десет, а както ви е известно, той куцаше малко с десния си крак! Да, индианците добре си бяха осигурили всяко предимство.

— А кой ще мери сили с мен? — попита Олд Шетърхенд.

— Овутс Ават — отговори гордо Големия вълк и изпъна великанската си фигура. — Ти беше казал, че се страхуваме. Вождът ще ти покаже, че си се излъгал.

— Твоето решение ми харесва — отвърна белият дружелюбно. — Досега съм избирал противниците си винаги измежду вождовете.

— Ще бъдеш победен! Кой може да се похвали, че е победил Овутс Ават?

— Нека не се бием с приказки, а с пушките си. — Олд Шетърхенд каза тези думи с лека подигравка. Знаеше, че вождът никога няма да се съгласи. И наистина червенокожият бързо рече:

— Овутс Ават няма работа с твоята омагьосана пушка. Борбата между нас ще бъде решена от ножа и томахока.

— И от това съм доволен.

— Тогава скоро ще бъдеш труп, а вождът ще получи цялото ти имущество заедно с твоя кон.

— Вярвам ти, че моят Хататитла ти е възбудил апетита. Но омагьосаната пушка е още по-скъпоценна. Какво ще я правиш?

— Големия вълк не я иска, а и никой друг не желае да я притежава. Тя е твърде опасна. Ще я закопаем някъде, за да стане безопасна завинаги.

— Тогава нека онзи, който се докосне до нея, да внимава много, иначе ще докара голямо нещастие за цялото племе на ямпа юта. А сега ми кажи кога ще започнат двубоите и какъв ще бъде редът!

— Първо ще бъде плуването. Но на нас ни е известно, че белите изпълняват преди смъртта си някакви тайнствени обреди. Ще ви дадем за това времето, което вие, бледоликите, наричате един час.

Червенокожите отново бяха образували около белите кръг с единствената цел да видят по-ясно уплахата на бледоликите от представените им противници. Но след като не можаха да забележат нищо подобно, те се разотидоха. Човек добиваше впечатлението, че вече изобщо не се интересуват от ловците. Но белите знаеха много добре, че са строго охранявани. Те седяха един до друг и обсъждаха възможностите за спасяването си. Най-непосредствената опасност грозеше Дългия Дейви, понеже неговият двубой щеше да е първи. Изразът на лицето му беше сериозен.

— Червената риба! — промърмори той. — Естествено този мошеник е получил името си само затова, защото е отличен плувец.

— А ти? — попита го Олд Шетърхенд. — Виждал съм те да плуваш, но само когато сме се къпали или сме преплували някоя река. Как умееш да плуваш?

— Не особено добре.

— Олеле-е!

— Да, олеле! Какво съм виновен аз, че тялото ми се състои само от кокали? И освен това ми се струва, че моите кокали тежат много повече, отколкото кокалите на което и да е друго човешко същество.

— Значи на бързина не можем да разчитаме. Но какво е положението с издръжливостта ти?

— Издръжливостта ли? Pshaw! Мога да издържам колкото пожелаеш. Имам достатъчно сили. Но придвижването ми напред става бавно. Изглежда, че ще трябва да се простя със скалпа си.

— Не бъди толкова сигурен. Още не съм загубил надежда. Можеш ли да плуваш по гръб?

— Да, и ми се струва, че така плувам по-добре.

— Наистина известно е, че кльощави и неопитни плувци умеят да плуват по гръб по-лесно. Лягаш по гръб, потапяш главата повече във водата, а краката държиш по-нависоко; с тях ще нанасяш равномерни и силни удари и ще си поемаш въздух винаги, когато извършваш замаха с ръцете зад гърба си!

— Well! Но няма да ми помогне много. Въпреки всичко Червената риба ще ме победи.

— Може и да не те победи, ако моята хитрост успее. Ти ще трябва да плуваш по течението, а той — срещу него.

— Ах, дали ще може да стане така? Има ли изобщо течение?

— Предполагам.

— Но ние все още не знаем къде ще плуваме.

— Разбира се, че в езерото. То има овална форма; дълго е около петстотин крачки и е широко около триста, доколкото може да се прецени оттука. Планинският поток пада доста отвисоко в него, и то, както се вижда, откъм левия му бряг. Там сигурно се образува течение покрай брега, което обхваща три четвърти от обиколката на езерото — до мястото, откъдето водата изтича надолу. Оставете ме да действам! Ще направя всичко възможно да докарам работата дотам, че да победиш съперника си с помощта на течението.

— Би било голям майтап, сър! Да предположим, че успея, трябва ли после да намушкам онзи нещастник с ножа си?

— А ти искаш ли?

— Той сигурно не би се поколебал да ме убие, и то само за да получи малкото неща, които притежавам.

— Прав си. Но самите ние сме заинтересовани да бъдем милостиви.

— Добре. Но какво би направил ти, ако той ме победи и се нахвърли с ножа си върху мен? Нали нямам право да се защищавам!

— В такъв случай ще съумея да ги принудя да отложат убиването на противниците, докато завършат всички единоборства.

— Well! В най-лошия случай и това е все пак утеха; засега съм спокоен. Но, Джими, ти какво ще направиш?

— Положението ми не е по-розово от твоето — обади се дебелият. — Моят съперник се казва Големия крак. Знаеш ли какво означава това? Той стои така здраво на краката си, че никой не може да го помръдне, а какво остава за мен, дето съм с две глави по-нисък от него. А има мускули като хипопотам. Нима моите сланини могат да се сравняват с тях?

— Не се страхувай, драги Джими! — успокои го Олд Шетърхенд. — И аз се намирам в същото положение. Вождът е значително по-висок и по-широкоплещест от мене, но сигурно не е толкова сръчен и пъргав; освен това ми се струва, че съм по-силен и физически от него.

— Да, но силата на твоите мускули е едно изключение. А аз срещу този Голям крак! Ще се браня колкото мога, но все пак ще бъда победен. Де да можеше и тук да се намери някоя хитрост като това течение!

— Разбира се, ще се намери! — обади се Хобъл Франк на родния си диалект. — Ако аз имах работа с този дангалак, хич нямаше да ме е страх!

— Ти. Ти, който си по-слаб и от мене!

— Телесно да, но не и духовно. А човек трябва да побеждава с духа си. Разбираш ли ме?

— Та какво мога да направя с моя дух срещу тази мускулна маса?

— Виждаш ли се, това си ти! Все знаеш повече от мен, но когато става въпрос за живота и за скалпа ти, си като муха в петмез. Мърдаш безпомощно ръце и крака, а не можеш да се измъкнеш.

— Казвай де, ако ти е хрумнало нещо!

— Ако ми е хрумнало! Ето пак как се изразяваш! Нямам нужда от хрумване, винаги съм си богат на идеи. Опитай се само да си представиш положението! Вие двамата ще стоите обърнати с гръб един към друг, също като красивото съзвездие на Сиамските близнаци в Млечния път. Всеки ще има нож в ръката си и така ще започне борбата между вас. Победител е онзи, който повали другия под себе си. Но как можеш да повалиш противника под себе си от подобно положение? Само като му отнемеш опората под краката, а туй ще стане най-добре ако го ритнеш изотзад здравата в прасеца или се опиташ да захванеш крака му с твоя крак и го вдигнеш във въздуха. Прав ли съм, или не съм?

— Прав си. Казвай по-нататък!

— Спокойно! Всичко трябва да се обмисли добре и няма защо да се бърза. Ако опитът ти сполучи, твоят противник ще се пльосне на носа си, а ти ще се озовеш върху него, за съжаление, разбира се, по гръб върху неговия гръб, при което самият ти можеш да загубиш много лесно европейското си равновесие. Всъщност трябва да ви завържат лице срещу лице. Дали индианците замислят някаква хитрост с тези опаки държавни отношения, не мога да кажа отсега. Знам само, че тяхното лукавство ще ти донесе изгода.

— Но как? Говори най-сетне!

— Боже мили, та нали говоря вече цели петнадесет минути! Ти само слушай! Червенокожият ще те ритне заднешком, за да ти отлепи един от краката от земята и да те накара да загубиш равновесие. Но това няма да ти навреди никак, защото при безсрамната дебелина на твоите прасци ще усетиш ритниците му едва след две седмици. Ще изчакаш онзи миг, когато той замахне с крака си и остане да стои само на един крак. Тогава ще се наведеш с всички сили напред, ще го вдигнеш на гърба си, ще прережеш бързо въжето или ремъка, който ви свързва, и с рязко движение ще го претърколиш през главата си, та да пльосне на земята. Но тогава трябва да се хвърлиш светкавично върху него, да го стиснеш за гърлото и да допреш ножа си до гърдите му! Разбра ли какво искам да ти кажа, старий празнодумецо?

Олд Шетърхенд подаде ръка на дребничкия ловец и каза:

— Франк, ти си славен мъж. Този съвет е отличен и сигурно ще му донесе успех.

Добродушното лице на Франк просия от удоволствие, когато разтърси подадената му ръка:

— Добре, добре, скъпи учителю! Не мога да се възгордея, че съм казал нещо толкова естествено. Но то е още едно доказателство колко често неразумните хора вземат диаманта за керемида. Ето защо мисля…

— Искаш да кажеш кремък, а не керемида! — прекъсна го Джими. — Небеса, ама че диамант би бил тоя — голям колкото керемида!

— Абе ти ще млъкнеш ли веднага, стар непоправим дърдорко! Аз ти спасявам живота с моето духовно превъзходство, а ти от благодарност ще хвърляш по главата ми някаква груба, неполирана керемида! Ако веднъж завинаги не престанеш да се заяждаш с мене, може да се стигне лесно дотам, че да обявя края на приятелството ни и тогава ще видиш как ще се оправяш без мене в този свят. Мисля, че е крайно време вече да се вразумиш.

— Прав си — каза Джими примирително. — Но какво ще правиш ти, скъпи Франк?

— Скъпи Франк! — повтори дребосъкът. — Каква добра акустика имат тези думи! Какво ще правя ли? Ами ще тичам, какво друго!

— Туй ми е добре известно, но ще изостанеш. Необходими са ти три крачки, докато твоят противник направи една!

— За съжаление!

— Освен това се питам какво разстояние ще пробягате и дали ще издържиш. Как си с дишането?

— Превъзходно. Белите ми дробове са като на пчела. Мога да си летя и бръмча цял ден, без да се задъхвам. Мога да тичам, научих се още като бях кралски помощник-лесничей в Саксония.

— Не можеш да се мериш с такъв дългокрак индианец!

— Хмм. Не се знае.

— Името му е Скачащия елен! Следователно най-развитото му качество е бързината.

— Хич не ми пука как се казва, важното е да стигна целта преди него.

— Точно това няма да направиш. Я сравни краката си с неговите!

— Ах, да, краката! И ти мислиш, че всичко зависи от краката?

— Разбира се! От какво друго би могло да зависи едно състезание по бягане на живот и смърт?

— И от краката зависи, но те не са най-важното нещо. Най-често решава главата.

— Но тя не участва в бягането!

— Участва, и то как! Да не би краката ми сами да хукнат напред, а останалото ми тяло да ги чака, докато се върнат? Тази история би била доста опасна. Ако краката ми после не могат да ме намерят, ще съм принуден да стоя и чакам, докато ми пораснат нови, а това ставало само при жабите. Не, главата трябва да участва в бягането, защото тя върши и най-важната работа…

— Не мога да те разбера! — подхвърли Олд Шетърхенд, учуден от безгрижието на Франк.

— И аз не се разбирам, поне засега. В този момент знам само че една-единствена умна мисъл върши повече работа от сто крачки или скока, които преминават покрай целта.

— Значи имаш някаква идея?

— Не съвсем. Но ми се струва, че щом мога да дам на Джими един добър съвет, няма да изоставя и себе си. А сега не знам все още къде ще бягаме. Когато се реши, едва тогава ще видя какъв номер ще скроя. Не се тревожете за мен! Един вътрешен теноров глас ми подсказва, че няма да обърна гръб на земния свят тук в това индианско село. Аз съм роден за велики дела, а световноизвестните личности никога не умират, преди да са си изпълнили задачите, и то така далеч от благите сладости на цивилизацията.

Ето че Големия вълк и другите вождове се приближиха отново, за да подканят белите да се отправят заедно с тях към езерото. Около езерото гъмжеше от хора, стари и млади, мъже и жени, защото тук предстоеше да се реши двубоят в плуването.

Когато стигнаха до брега, Олд Шетърхенд видя, че предположението му се оправдава. В езерото имаше течение. Формата на езерото беше приблизително елипсовидна. В горната му тясна част се вливаше планинският поток и образуваното течение минаваше най-напред покрай лявата надлъжна страна, после край долната тясна страна и се отправяше към мястото, където езерната вода изтичаше. И тъй течението минаваше почти покрай три четвърти от обиколката на езерото. Ако Дейви съумееше да го използва, може би щеше да се спаси.

Жените, момичетата и момчетата се бяха пръснали по продължението на целия бряг. Воините се събраха при долната къса страна на езерото, защото състезанието щеше да започне оттам. Всички погледи се отправиха към двамата участници. Червената риба гледаше гордо и самоуверено над езерото, като човек, който е сигурен в успеха си. И Дейви изглеждаше спокоен, ала често преглъщаше — адамовата му ябълка се движеше непрестанно. Който го познаваше, знаеше, че това е признак на вътрешна възбуда.

Големия вълк се обърна към Олд Шетърхенд:

— Мислиш ли, че можем да започваме?

— Да, но ние все още не знаем подробностите — отвърна ловецът.

— Ще ги чуете. Точно тук пред мен и двамата ще влязат във водата. Щом плесна с ръце, това ще бъде знакът за тръгване. Ще обиколят езерото един път, но плувците трябва винаги да се придържат на един човешки бой разстояние от брега. Който се опита да скъси пътя си, ще се смята за победен. А който пристигне пръв на това място, ще може да забие ножа си в победения.

— Добре! А в каква посока ще плуват двамата? Надясно или наляво?

— Наляво. Значи ще се върнат при нас отдясно.

— Един до друг ли ще плуват?

— Да!

— Тогава моят спътник ще плува от дясната страна на Червената риба.

— Не, обратното.

— Защо?

— Защото онзи, който плува отляво, ще е по-близо до брега и ще трябва да преплува по-голямо разстояние.

— Това не е нито правилно, нито справедливо; двамата не бива да плуват в една и съща посока. Сам ще признаеш, че е по-справедливо да започнат плуването в противоположни посоки. Един от тях ще тръгне оттук надясно, а другият ще се отправи покрай левия бряг. В горната част на езерото ще се срещнат и ще се разминат, след което ще се върнат пак тук.

— Нека бъде така — съгласи се вождът. — Но кой ще тръгне наляво и кой надясно?

— За да бъдем справедливи и сега, ще теглим жребий. Ето виж, взимам два стръка трева и двамата плувци ще теглят по един стрък. Който изтегли по-дългото стебло, ще плува наляво, а другият — надясно.

— Добре, нека бъде тъй. Хау!

Последната дума на вожда означаваше спасението на Дейви, защото тя показваше, че решението на Овутс Ават е непоклатимо. Олд Шетърхенд откъсна два стръка трева, които бяха еднакво дълги. Той се приближи най-напред до Червената риба и го остави да си избере едно от стръкчетата. После подаде останалото стръкче на Дейви, като успя да откъсне едно малко парченце от него. След това сравни двата стръка трева. Оказа се, че по-късото парче е у Дейви, и той щеше да плува надясно. Противникът му прие жребия съвсем безразлично. В момента той изобщо не подозираше в какво неизгодно положение беше изпаднал. Затова пък лицето на Дейви просия. Той огледа водната повърхност и прошепна на Олд Шетърхенд:

— Не знам как успях да изтегля по-късата тревичка. Но тя ме спасява, защото се надявам да пристигна първи на финиша. Течението е силно и ще затрудни индианеца.

Той хвърли дрехите си и навлезе във водата, която на това място беше плитка. Червената риба стори същото. Ето че вождът плесна с ръце, последваха два скока и плувците заплуваха в противоположните посоки — червенокожият наляво, а белият покрай брега надясно.

— Дръж се, Дейви! — извика Хобъл Франк след приятеля си.

Отначало не можеше да се забележи някой от двамата да набира преднина пред другия. Индианецът загребваше с ръцете си бавно, но неговия замах беше широк и мощен и по цялото му поведение си личеше, че във водата се чувства като в стихията си. Той гледаше само пред себе си и избягваше да поглежда към белия, защото по този начин щеше да загуби ценно време. Дейви плуваше по-неспокойно и по-неравномерно. Не беше опитен плувец и трябваше да измине известно време, преди да заплува в равномерно темпо. Като забеляза, че отначало не му върви плуването, той се обърна по гръб и започна да се придвижва по-бързо. Течението на това място беше незначително, но все пак му помагаше да не изостава от червенокожия. Сега и двамата се намираха край двете надлъжни страни на езерото.

Но ето че индианецът започна да разбира, че му се е паднала по-трудната обиколка. Предстоеше му да преплува цялата страна на езерото до мястото, където се вливаше планинският поток, а с всеки изминат метър насрещното течение ставаше все по-силно. Той все още пестеше силите си, но скоро разбра, че трябва да вложи цялото си умение и сили. Започна да загребва толкова силно, че при всеки тласък тялото му изскачаше над водата до средата на гърдите.

От другата страна, където плуваше Дейви, течението ставаше все по-слабо, а посоката му беше благоприятна за него. Освен това той плуваше с все по-добре съгласувани движения, които ставаха по-равномерни и разумни. Той наблюдаваше резултата от всяко свое движение и бързо разбра кои от тях са неправилни. По този начин скоростта му се удвои и скоро изпревари индианеца, което пък накара последният да напрегне още повече силите си, вместо да ги пести за по-нататъшните по-големи трудности.

Дейви се приближаваше вече към мястото, откъдето изтичаше водата от езерото, и течението стана по-силно. То го бе подхванало и се стремеше да го повлече в потока извън езерото. Там Дейви трябваше да води тежка борба и пак изостана от индианеца. Това беше и моментът, който решаваше всичко. Приятелите му стояха на брега и го следяха с голяма тревога.

— Индианецът отново го застигна — каза Джими страхливо. — Моят Дейви ще загуби.

— Ако успее да премине само още три метра по-нататък — обади се Олд Шетърхенд, — ще преодолее силата на изтичащата вода и ще бъде спасен.

— Да, да — съгласи се Франк. — Изглежда, го разбира. Гледайте само как работи с крака и ръце! Ето, само така, напредва, премина. Ура, ура, да живее!

Дългият бе успял да преодолее съпротивата на изтичащата вода и плуваше в спокойни води. Скоро остави зад гърба си дясната надлъжна страна на езерото, докато индианецът не беше преплувал още цялата лява страна. Дейви зави покрай късата страна към мястото, където се вливаше планинският поток.

Индианецът забеляза това и започна да гребе с ръце като обезумял, опитваше се да спаси живота си. Но дори и най-силният му замах не можеше да го придвижи повече от половин метър, а Дейви плуваше два пъти по-бързо. Сега той попадна във водите на вливащия се поток и те го повлякоха със себе си. Оставаше му само една трета от обиколката, докато индианецът беше преодолял едва своята първа третина. Двамата профучаха един покрай друг.

— Ура! — извика Дейви, който не можа да се сдържи. Индианецът отговори със силен гневен вик.

Плуването не беше вече напрежение за Дейви, а удоволствие. Беше достатъчно само леко да загребва с ръце, за да се придържа в необходимата посока. Постепенно с отслабване на течението трябваше да употребява отново повече сили, но това не му се струваше толкова трудно и той имаше чувството сякаш цял живот се е занимавал само с плуване. Скоро стигна до определеното място на брега и излезе на сушата. Като се обърна, видя, че червенокожият е достигнал мястото, където езерото се изтичаше, и отново се бореше с течението.

Разнесе се кратък, разкъсващ нервите крясък на индианците. С него те искаха да кажат, че Червената риба е загубил борбата и че ще трябва да умре. Дейви обаче нахлузи бързо дрехите си и отиде най-напред при приятелите си, за да ги поздрави, сякаш бе възкръснал за втори живот.

— Можеше ли някой да предположи! — каза той, като разтърси ръката на Олд Шетърхенд. — Победих най-добрия плувец на юта!

— С помощта на едно стръкче трева! — усмихна се ловецът.

— Как успя да направиш този номер?

— За това — по-късно. Беше малък фокус, но не можем да го считаме за измама, защото от него зависеше животът ти, а индианците нищо не губят от тази работа.

— Така е — съгласи се Франк, който беше безкрайно щастлив от победата на приятеля си, — животът ти висеше на една тревичка. Подобно е положението и при бягането. Само краката далеч не решават победата. Кой знае какво стръкче ще ме спаси и мене. Е да, в краката си трябва да имаш малко по-здрави мускули, но в главата си трябва да имаш повече неща. Я вижте, идва Нещастната риба!

Индианецът се задаваше отдясно, с повече от пет минути закъснение от белия. Изкачи се на брега и седна с лице обърнато към езерото. Никой от индианците не го погледна, никой не се помръдна. Всички очакваха Дейви да забие ножа си в победения.

Сега индианецът се огледа за Дейви и щом го видя, му извика:

— Нани вич, нине покай! — (Къде е ножът ти, убий ме!)

Дългият обаче махна с ръка и смесвайки английските думи с думи от езика на юта, който той не владееше, каза:

— Но вич — нот покай!

След това му обърна гръб и се приближи до приятелите си. Индианците видяха и чуха всичко. Вождът попита:

— Защо не го убиеш?

— Защото не съм чудовище. Подарявам му живота.

— Но ако той те беше победил, щеше да те убие!

— Червената риба не ме победи и следователно не може да ме убие. Нека живее.

— Но ще вземеш имуществото му, нали? Оръжието, коня, жената и децата му?

— И през ума не ми минава. Нека си запази всичко.

— Уф, Големия вълк не може да те разбере. Червената риба щеше да постъпи по-разумно.

И другите индианци, изглежда, не разбираха постъпката на Дейви. Погледите, които му хвърляха, говореха ясно, че те бяха много изненадани от поведението му. Никой от тях не би се отказал от правото си. Червената риба се отдалечи тихомълком. И той не можеше да разбере защо бледоликият не го уби и скалпира. Срамуваше се, че беше победен, и смяташе за най-уместно да изчезне.

Ето че се приближи Намбов-ават, Големия крак, и попита вожда дали може вече да започне борбата с втория бледолик. Големия вълк кимна и нареди всички да се отправят към определеното за целта място. То се намираше близо до двата кола на мъчението. Както обикновено и тук бе образуван широк кръг, до средата на който вождът придружи Големия крак. Дебелия Джими беше заведен до мястото на борбата от Олд Шетърхенд. Последният искаше отблизо да се увери, дали срещу дебелия нямаше да бъде използвана някаква измама.

Двамата противници се съблякоха до кръста и застанаха гърбом един до друг. Главата на Джими не можеше да достигне рамото на индианеца. Вождът държеше в ръката си ласо, с което завърза двамата един за друг. Ласото мина през пояса на индианеца и през гърдите на белия. Обаче за щастие и изгода на трапера дължината на ласото стигна дотам, че краищата му трябваше да бъдат вързани върху гърдите на дебелия; вождът ги завърза на джувка.

— Сега изобщо не е необходимо да режеш ласото, а само да го развържеш — каза му Олд Шетърхенд на немски.

След това двамата получиха по един нож в дясната си ръка и борбата можеше да започне. Вождът се оттегли и Олд Шетърхенд го последва.

— Дръж се, Джими, не се оставяй да те хвърлят! — извика Му Хобъл Франк. — Нали знаеш, че ако те намушка, ще остана завинаги сираче, а не вярвам да искаш да ми сториш това зло. Остави го да те ритне, а после хоп, и веднага върху него!

И червенокожият чуваше от много страни окуражителни викове. Той им отвърна:

— Намбов-ават не е Червената риба, който се остави да бъде победен. Намбов-ават само за няколко мига ще събори и смачка тази малка дебела жаба, увиснала на гърба му.

Джими не каза нищо. Гледаше спокойно и сериозно пред себе си, но фигурката му действително изглеждаше доста смешна зад високия индианец. Предвидливо беше обърнал лицето си настрани, за да може да наблюдава движенията на краката на червенокожия. Нямаше намерение да започва първи схватката; това и не беше изгодно за него. Искаше да предостави началото на индианеца.

Големият крак стоя дълго време тих и неподвижен. Искаше да изненада и надхитри противника си с внезапна атака, но не му се удаде. Когато изведнъж протегна назад единия си крак, за да направи на Джими „марка“, белият ритна толкова силно другия му крак, който в момента му служеше за опора, че той за малко щеше да падне на земята.

След това нападенията се заредиха едно след друго. Червенокожият беше по-силен, а белият пък по-предпазлив и разсъдлив. Постепенно индианецът се ядоса от безполезността на усилията си. Но колкото повече беснееше и риташе назад, толкова по-спокоен ставаше белият. Изглежда, борбата щеше да продължи дълго. Не можеше да се каже, че някой от двамата получи някакво превъзходство над другия. Затова пък индианецът бе замислил да сложи толкова по-изненадващ край на борбата чрез една коварна постъпка.

С досегашното си поведение Намбов-ават бе имал единствена цел да приспи бдителността на противника си. Белият трябваше да си помисли, че той не знае никакъв друг начин за нападение. Но ето че индианецът хвана ласото, издърпа го здраво пред себе си, така че да се образува малко свободно място, за да може да обърне тялото си и се извъртя — само че наполовина.

Ако номерът му бе успял, той щеше да се намери с лице към гърба на белия и можеше просто да го смачка под себе си. Но Джими беше голяма лисица и внимаваше много. А и Хобъл Франк веднага разбра подлото намерение на червенокожия и бързо извика на дебелия:

— Хвърли го! Обръща се!

— Вече знам! — отвърна Джими.

Докато той изговаряше тези думи, индианецът бе успял да извърши полуизвъртането си и нямаше никаква здрава опора; Джими се наведе светкавично, рязко повдигна противника си и развърза ласото. Червенокожият размаха ръце във въздуха, преметна се през главата на Джими и падна на земята, изпускайки ножа си. Дебелият коленичи светкавично до него, сграбчи го с лявата ръка за гърлото, а десницата му опря ножа до гърдите на Намбов-ават. Може би Големия крак беше имал намерение да не се предава в никакъв случай, а да се защищава до последен дъх. Обаче премятането и падането му така го бяха смаяли, а очите на дебелия го гледаха заплашително от такава близост, че той сметна за най-подходящо да остане да лежи неподвижно. Тогава Джими погледна към вожда и попита:

— Признаваш ли, че той загуби?

— Не — отвърна Големия вълк, като се приближи.

— Защо не? — намеси се веднага Олд Шетърхенд, който също пристъпи към тях.

— Намбов-ават не е победен.

— Аз твърдя противното: победен е.

— Не е вярно, ласото се развърза.

— За това е виновен само Големия крак, защото се обърна, при което се развърза и ласото.

— Никой не е видял такова нещо. Пусни го! Той не е победен и борбата ще почне отначало.

— Не, Джими, не го пускай! — заповяда ловецът. — Ако се осмели да мръдне, забий му ножа си!

Тогава вождът гордо изпъна тяло и попита:

— Кой заповядва тук, ти или Овутс Ават?

— И ти, и аз — двамата. Ти си вождът на твоите хора, а аз заповядвам на моите. Ние двамата определихме условията на борбата. Който не спазва тези условия, нарушава нашия договор; той е лъжец и мошеник.

— Ти се осмеляваш да ми говориш така пред моите воини?

— За това не е необходима смелост. Казвам само истината и искам вярност и почтеност. Ако искаш да ми забраниш да говоря, добре, тогава ще заговори омагьосаната пушка. — Олд Шетърхенд беше опрял приклада на карабината си на земята. Сега я вдигна заплашително нагоре.

— Казвай какво искаш! — каза вождът малодушно.

— Признаваш ли, че двамата трябваше да се борят прави с гръб един към друг?

— Да.

— Но Големия крак дръпна ласото и се обърна. Нима е правилно? Ти нали го видя?

— Да — призна вождът колебливо.

— По-нататък беше уговорено да умре онзи, който бъде съборен и притиснат от другия. Спомняш ли си и това условие?

— Големия вълк го помни.

— Е, кой е отдолу?

— Големия крак.

— Кой е победеният?

— Той — беше принуден да отговори вождът, защото Олд Шетърхенд държеше карабината си така, че дулото й почти опираше в гърдите на индианеца.

— Имаш ли нещо да възразиш?

При тези думи ловецът погледна вожда с такъв властен поглед, че въпреки великанската си фигура той се присви и отговори, както се и очакваше:

— Не. Победеният принадлежи на победителя. Кажи на твоя приятел, че може да убие Големия крак!

— Няма нужда да му го казвам, защото го знае вече. Но той няма да го направи.

— Да не би и той да иска да му подари живота?

— Ще решим по-късно. Но нека дотогава Големия крак бъде вързан със същото ласо, от което искаше да се освободи.

— Защо да го връзваме? Няма да ви избяга.

— Отговаряш ли за него?

— Да.

— Твоята дума ми стига. Сега може да отиде където си иска, но след завършването на другите единоборства трябва да се върне при победителя си.

Джими стана от земята и се облече. А Големия крак скочи и си проби път през кръга от индианци, които сами не знаеха дали да го презират, или не.

Индианците юта едва ли бяха преживявали друг път подобно нещо: един бял, в случая Олд Шетърхенд, да се отнася с тях и техния вожд по подобен начин и те да не смеят да му откажат онова, което желаеше. Всичко това беше резултат от силата на неговата личност и от почти легендарната слава на името му.

Вождът беше, разбира се, ядосан, защото вече двама от най-добрите му воини бяха победени от противници, които изглеждаха далеч по-слаби от тях. Погледът му падна върху Хобъл Франк и настроението му веднага се подобри. За това джудже беше съвършено невъзможно да настигне Скачащия елен. Поне тук победата на индианеца бе сигурна.

Той повика при себе си Скачащия елен, заведе го до Олд Шетърхенд и каза:

— Този воин е бърз като вятъра и досега не е побеждаван от никой друг. Не е ли по-добре да посъветваш приятеля си направо да се признае за победен?

— Не.

— Ще умре бързо и тази смърт няма да е позорна.

— А не е ли най-големият позор да се предадеш без борба? Не считаше ли и ти Големия крак за непобедим, не каза ли и той, че ще смачка противника си, жабата, за няколко минути? Мислиш ли, че Скачащия елен ще има повече щастие от другите двама, които започнаха единоборствата така гордо, а ги завършиха така скромно и тихомълком се измъкнаха?

— Уф! — извика Скачащия елен. — То-октей може да се състезава и със сърните!

Олд Шетърхенд го огледа сега по-подробно. Да, той имаше телосложението на добър бегач, а краката му несъмнено бяха способни да изминават големи разстояния, без да се уморяват. Но изглежда, умствените му способности не се бяха развили пропорционално с краката. Той имаше истинско маймунско лице, лишено обаче от умния израз на тези животни.

Хобъл Франк също се бе приближил и огледа Елена.

— Какво мислиш за него? — попита Олд Шетърхенд.

— Прилича ми на един от онези глупаци, които наскачали в пропастта, изпълнена с мъгла като мислили, че е памук — каза дребният ловец. — Що се отнася до краката, той ме превъзхожда трикратно. Но що се отнася до главата, смятам, че моето превъзходство е същото. Нека най-напред се опитаме да разберем какво разстояние ще пробягаме. Може би ще тичам с главата си по-добре и по-бързо, отколкото той с краката си.

Олд Шетърхенд се обърна отново към вожда:

— Решено ли е вече, къде ще се състои надбягването на живот и смърт?

— Да. Ела, Овутс Ават ще ти покаже!

Олд Шетърхенд и Хобъл Франк го последваха през кръга от индианци. Скачащия елен остана на мястото си. Той вече знаеше докъде щяха да бягат. Вождът посочи на юг и каза:

— Виждаш ли дървото, което се издига по средата на разстоянието между нас и гората?

— Да.

— Ще тичат до него. Победител ще бъде този, който обиколи три пъти около дървото и се върне първи тук.

Хобъл Франк измери разстоянието на око, а след това и цялата околност, разположена на юг, и после каза на английски език, който говореше, разбира се, правилно, без никакъв диалект:^[5]

— Надявам се, че и двете страни са длъжни да бъдат честни!

— Да не би да искаш да кажеш, че от нас може да се очаква измама? — попита вождът остро.

— Да.

— Искаш ли да те смачка Големия вълк?

— Опитай се! Куршумът на моя револвер ще бъде по-бърз от ръката ти. Не се ли обърна преди малко Големия крак, въпреки че бе забранено? Честно ли беше?

— То не беше нечестно, а хитро.

— Аха! Значи такива хитрости са позволени?

Вождът се замисли. Ако кажеше да, тогава щеше да оправдае поведението на Големия крак, а може би щеше да даде възможност и на Скачащия елен да се възползва от някоя хитрост. Тези бели умееха да постигат повече, отколкото можеше да се очаква. Може би и това дребно човече бе някой добър бегач. Ето защо не беше излишно да се остави някоя вратичка и за червенокожия. Затова вождът отвърна:

— Хитростта не е измама. Защо да бъде забранена?

— Добре, аз съм съгласен и съм готов да започна надбягването. Откъде тръгваме?

— Ще забием в земята копие. Оттам ще започне и там ще завърши бягането.

Големия вълк се отдалечи за малко и белите останаха сами.

— Навярно имаш някаква идея? — попита Олд Шетърхенд.

— Да. Личи ли ми?

— Разбира се, нали виждам самодоволната ти физиономия.

— Да се спукаш от смях. Вождът искаше да ми навреди с неговата хитрост, а става тъкмо обратното — прави ми огромна услуга.

— Как така?

— Сега ще чуете. Що за дърво е онова, около което ще трябва да обикаляме три пъти?

— Прилича ми на бук.

— А сега погледнете малко наляво! Там расте друго дърво, но се намира почти на два пъти по-голямо разстояние. Какво е то?

— Бор.

— Добре. А накъде трябваше да бягаме?

— Към бука.

— Но аз ще тичам право към бора.

— Да не си откачил?

— Не. С главата си ще тичам към бука, а с краката си към бора, въпреки че до него разстоянието е почти двойно.

— Но защо?

— Ще разберете по-късно и ще има да се радвате. Струва ми се, че няма да се излъжа в очакванията си. Щом погледна фасадата на Скачащия елен, всяко заблуждение ми изглежда изключено.

— Франк, бъди предпазлив! Става въпрос за живота ти!

— Ами, ако се отнасяше само до живота ми, нямаше защо да се напрягам толкова. Ако ме победят, пак ще остана жив. Големия крак и Червената риба трябва всъщност да умрат, а ти сигурно ще пратиш вожда на земята. Би могло да бъда разменен срещу тримата. Ето защо не се страхувам за живота си. Но освен това става дума за честта ми. Нима може да пише в историята на четвъртата четвърт от деветнадесетия век, че аз, Хобъл Франк от Морицбург, съм бил надбяган от този индианец с овча физиономия? Няма да допусна такова нещо.

— Но обясни ми поне, какво намерение имаш. Може би ще мога да ти дам добър съвет!

— Почтено благодаря! Сам си дадох вече съвет и искам сам да си използвам изобретението. Само едно искам да ми кажеш: как е думата „бор“ на езика на юта?

— Овомб.

— Овомб? Странно наименование! А как ще бъде краткото изречение: „към онзи бор“?

— Инч овомб.

— Та то е още по-кратко, само две думи. Няма да ги забравя.

— Какво общо има това „инч овомб“ с плана ти?

— Туй изречение е пътеводната звезда в моя маратон. Но сега мълчете! Вождът идва!

Големия вълк се приближи отново. Заби едно копие в меката тревиста земя и заяви, че бягането започвало веднага. Франк свали всичките си дрехи, освен панталона. Скачащия елен носеше само една кожена престилчица. Той огледа противника си с такъв израз на лицето, който трябваше да изразява презрение, но всъщност беше олицетворение на глупостта.

— Франк, напрегни всички сили! — предупреди го Джими. — Спомни си, че Дейви и аз победихме!

— Само не ми хленчи! — успокои го Франк. — В случай че още не знаеш дали имам крака, или не, сега ще видиш как ще се размахват като крила на пеперуда.

Вождът плесна с ръце. Скачащия елен нададе остър вик и полетя напред, а дребосъкът Франк се понесе след него със скокове, от които личеше, че понакуцва. Жителите на цялото село се бяха събрали пак, за да гледат надбягването. Още отсега, след три-четири секунди, за тях вече нямаше съмнение кой ще бъде победителят. Еленът беше изпреварил далеч своя противник и с всяка нова крачка преднината му се увеличаваше. Червенокожите ликуваха. Би било голяма глупост да се твърди все още, че белият би могъл да настигне, а камо ли да изпревари червенокожия.

Но направо учудващ беше и начинът, по който Франк използваше краката си въпреки телесния си недъг. Те се движеха толкова бързо, че почти не можеше да се различат, но въпреки това той продължаваше да изостава.

Изведнъж индианците станаха неспокойни. Чуха се отделни подигравателни викове, някои злорадстваха, смееха се и вярваха, че имат пълно основание за подобно поведение. Причината беше следната. Букът се намираше право срещу лагера, в средата на прерията, на разстояние, което нямаше хиляда метра. Вляво от него, но поне с шестстотин метра по-надалече, растеше споменатият бор и сега, когато двамата бегачи се бяха отдалечили достатъчно, можеше ясно да се види, че Франк тичаше не към буковото дърво, а към бора. Тичаше с всичките сили на малките си крачета към него. Картината бе наистина толкова смешна, че веселостта на индианците беше напълно разбираема.

— Твоят приятел ме е разбрал погрешно — извика вождът на Олд Шетърхенд.

— Не те е разбрал погрешно.

— Но той тича право към бора!

— Е да.

— Но така Скачащия елен ще го победи два пъти по-бързо!

— Няма да може.

— Няма ли? — попита Големия вълк учудено.

— Това е само хитрост, а употребата на хитрост беше разрешена от самия тебе.

— Уф, уф! Вярно!

— Уф, уф! — завикаха и другите индианци, когато вождът им съобщи думите на Олд Шетърхенд. Смеховете им заглъхнаха, напрежението у тях се удвои, не — би могло да се каже, че се удесетори.

За кратко време Елена стигна до бука. Трябваше да обиколи дървото три пъти. Още при първата обиколка той видя, че противникът му тича в съвсем друга посока, макар и само на триста крачки от него. Спря се смаян и започна да го следи с учуден поглед.

В този момент всички от лагера видяха, че траперът посочи с ръка към отдалечения бор. Но не можа да се чуе какво каза. А думите, които извика към червенокожия, бяха: „Инч овомб, инч овомб!“ (Към онзи бор, към онзи бор!)

Скачащия елен размисли дали беше чул добре. Мислите му го доведоха до единствения извод, че не бе разбрал правилно вожда и че целта на състезанието не е буковото дърво, а онзи бор. Франк беше отминал вече далеч-далеч нататък. Нямаше повече време за мислене и колебание. Ставаше въпрос за живота му! Червенокожият напусна бука и се понесе към бора. За кратко време той прелетя покрай противника си и продължи да тича към новата цел, без да се обръща повече.

Това предизвика голямо вълнение сред индианците. Те закрещяха и вдигнаха такъв шум, като че ли животът на всички бе заложен на карта. Но пък толкова по-голяма беше радостта на белите, и особено на Дебелия Джими, когато видя, че хитрия номер на приятеля му има такъв блестящ успех.

Щом Скачащия елен изпревари Франк, последният се обърна и затича към бука. Щом се озова при дървото, той го обиколи веднъж, три, четири, пет пъти и бързо започна да бяга обратно. Когато измина четири пети от разстоянието към лагера, той се спря, за да погледне към бора. Там Скачащия елен стоеше неподвижно. Разбира се, от това разстояние не можеха да се различат ясно нито ръцете, нито краката, а още по-малко пък лицето на червенокожия, но се виждаше добре, че беше застанал неподвижно като статуя. Той не знаеше какво да направи, а недостатъчно развития му интелект не му позволяваше да разбере какъв чудесен номер му бяха скроили.

Хобъл Франк бе извънредно доволен и измина останалото разстояние бавно и спокойно. Индианците го посрещнаха с мрачни погледи. Но той не им обърна внимание, а се приближи до вожда и го попита:

— Е, old pal^[6], кой победи?

— Който изпълни условията — отговори Големия вълк гневно.

— Това съм аз!

— Ти ли?

— Да, нима не бях при бука?

— Овутс Ават те видя.

— А не съм ли първи тук?

— Да.

— Не обиколих ли дървото пет пъти вместо само три пъти?

— Защо го обиколи два пъти повече?

— От искрена любов към Скачащия елен. След като той обиколи дървото един път, побягна в друга посока, и аз допълних заради него липсващите му две обиколки, та да не му се сърди букът.

— А защо побягна той към бора?

— И аз исках да го питам. Но той профуча покрай мене толкова бързо, че просто не ми остана време. Като се върне, може би ще ти обясни.

— А ти защо тръгна най-напред към бора?

— Защото мислех, че е ела. Олд Шетърхенд твърдеше, че е бор, и аз реших да видя кой от двамата ни е прав.

— А защо се върна, преди да беше стигнал до него?

— Понеже Скачащия елен отиде дотам. И от него мога после да разбера също така добре дали аз съм се лъгал, или Олд Шетърхенд.

Франк изрече това спокойно и непринудено. Вождът кипеше от гняв. Той почти изсъска, когато попита:

— Да не си подвел Скачащия елен?

— Да съм го подлъгал ли? Да не искаш да те смачкам? — престори се Франк на разгневен, като си послужи с предишните думи на вожда.

— Или си използвал някоя хитрост?

— Хитрост? За какво ли би ми послужила?

— Да изпратиш Елена към бора.

— Но това би било много глупаво от негова страна. Човек, който се състезава на живот и смърт, не се оставя да го пратят така далече от целта. Ако той направи подобно нещо, значи е без мозък, а неговите близки би трябвало да се срамуват, че не са го отгледали и възпитали по-добре. Само глупак би накарал такъв човек да се състезава с някой бял на живот и смърт. Не мога да те разбера, не проумявам и подозренията ти, защото по този начин засягаш собствената си чест.

Ръката на вожда посегна към пояса и сграбчи дръжката на ножа. Той изпитваше голямо желание да забие ножа си в смелия и хитър Франк. Но разбра, че трябваше да усмири гнева си.

Хобъл Франк се приближи до другарите си, които го поздравиха тихо, но сърдечно.

— Доволен ли си от мене? — попита той Джими.

— Разбира се! Много хитро измислено. Направо майсторска работа.

— Наистина ли? Тогава си го запиши старателно в паметта, на страница сто тридесет и шеста, и си го препрочитай винаги, когато те прихване нещо и започнеш да се съмняваш в превъзходството ми! Но ето че Скачащия елен идва, само че не скача, а едва пълзи. Изглежда, съвестта му не е съвсем чиста, защото гледа да се измъкне встрани, сякаш ще го бият. Вижте само лицето му! И с такъв човек трябваше да се състезавам! Да, да, дори и при бягането краката не играят главната роля, а главата!

Изглежда, Елена искаше просто да се скрие някъде, но вождът го извика при себе си и му крясна:

— Кой победи?

— Бледоликият — гласеше смутеният отговор.

— Защо ходи при бора?

— Бледоликият ме излъга. Каза ми, че трябвало да тичаме до бора.

— И ти му повярва? Овутс Ават ти каза докъде да бягаш!

Олд Шетърхенд преведе на Франк, че го бяха нарекли лъжец. Малкият хитрец се обърна към вожда:

— Казал, че съм го излъгал, така ли? Бил съм му рекъл да тича до бора? Не е вярно! Видях го, че стои при бука. Гледаше ме учудено и имаше вид, сякаш щеше да умре от страх и мъка, че не разбира какво ли съм замислил. Тогава почувствувах състрадание към този нещастник и му извиках „инч овомб“ Казах му, че искам да отида до бора. Но защо той отиде дотам вместо мен, хич не мога да проумея. Може би и той самият не знае. Аз казах. Хау!

Олд Шетърхенд едва сдържа смеха си, когато малкият хитрец си послужи накрая с индианския начин на изразяване. Но това разгневи вожда още повече. Той извика:

— Да, ти каза и свърши. Но Овутс Ават още не е свършил и ще говори с тебе, щом му дойде времето. Сега вождът трябва да спази дадената дума. Животът, скалпът и имуществото на Скачащия елен ти принадлежат.

— Не, не! — размаха ръце Франк. — Нищо не ми трябва. Запазете си го за вас! Може да ви потрябва, особено ако пак се организира надбягване на живот и смърт.

Между индианците се разнесе тихо ядовито шушукане, а вождът изскърца със зъби на подигравката на ловеца и отвърна:

— Сега все още можеш да бълваш отровни думи, но по-късно ще хленчиш за милост до небесата. Всяка отделна част от тялото ти ще умре по различен начин, а душата ти ще бъде изкарана на малки парченца от тебе, така че умирането ти ще продължи дълго време.

— Какво можете да ми сторите? Аз победих и съм свободен.

— Тука има един, който още не е победил: Олд Шетърхенд. Почакай малко и той ще лежи пред нас в прахта и ще моли да пощадим живота му. Тогава Овутс Ават ще му го подари срещу твоя живот и ти ще станеш моя собственост. Всички да дойдат с мене! Сега ще започне последната, най-голяма и решителна борба!

Индианците последваха вожда в безпорядък. Белите закрачиха бавно след тях.

— Прекалих ли с приказките си? — попита Хобъл Франк угрижено.

— Не — отвърна Олд Шетърхенд. — Добре е веднъж да се поокърши гордостта на воините им. Но вече разбрахме, че на тези червенокожи не можем да имаме вяра. Убеден съм, че в никакъв случай няма да ни оставят току-така да си идем миролюбиво. Решиха се на тези единоборства, защото бяха твърдо уверени, че ние всички ще загубим. Но тъй като надеждите им не се оправдаха, сега ще измислят нещо друго. Трябва да бъдем нащрек.

Бяха достигнали до кръга, образуван от колибите и вигвамите. В центъра на този кръг започна подготовката за предстоящия вълнуващ двубой. Сред една камара от камъни, тежки по няколко десетки килограма, стърчеше дебел кол, за който бяха вързани две ласа. Всички мъже и жени на селото се бяха събрали наоколо, за да бъдат свидетели на зрелището. Олд Шетърхенд пристъпи в средата на кръга, където вождът беше вече застанал. Големия вълк, изглежда, не се съмняваше в успеха си. Той посочи двете ласа и обясни:

— Виждаш тези ремъци. Единият край на ласото е вързан за кола, а другият ще бъде завързан около поясите ни.

— Защо?

— За да се движим само в този тесен кръг и да не може никой да избяга.

— Не, аз ще ти кажа истинската причина. Ти мислиш, че съм по-сръчен и по-повратлив от теб, но не и по-силен. Чрез връзването ни с ласо се надяваш да премахнеш моето преимущество. Но нека бъде тъй! Все ми е едно. С какви оръжия ще се бием?

— Всеки ще получи нож в лявата си ръка и томахок в дясната. Ще се бием с тези оръжия, докато един от нас падне мъртъв.

Беше ясно, че вождът е избрал този начин на борба, защото мислеше, че така ще получи превъзходство над белия. Но ловецът заяви спокойно:

— Съгласен съм.

— Виж най-напред силата ми! — Вождът се приближи към един от големите камъни, вдигна го над главата си и отново го пусна на земята. Той притежаваше невероятна физическа сила и беше уверен, че белият не ще може да последва примера му. Наоколо от индианските гърла се разнесе едно „уф“, което изразяваше задоволство.

— Силен мъж си — каза Олд Шетърхенд, — и се надявам, че ще разчиташ сам на себе си в тази борба!

— Така и ще направи Големия вълк. Та кой ще му помогне?

— Твоите воини. Изглежда, те все пак не изключват възможността да те победя. Защо са се въоръжили, сякаш отиват на битка?

— А твоите спътници не са ли въоръжени?

— Въоръжени са. Но ние ще отнесем всички наши оръжия във вигвама, който сте ни отстъпили. Ще покажеш ли, че и ти си смел?

— Нима искаш да обидиш Овутс Ават? — извика червенокожият гневно. — Той не се нуждае от помощта на други. Неговите воини ще отнесат всички свои оръжия във вигвамите си, ако и твоите приятели сторят същото.

— Добре! Съгласни сме. Аз ще задържа само ножа си.

Олд Шетърхенд даде пушката си на Хобъл Франк. Джими и Дейви последваха примера му. Същевременно той каза на Франк на немски език:

— Само привидно ще отнесеш оръжието във вигвама и когато никой не гледа натам, отново ще го измъкнеш навън под задната стена на вигвама. Няма да се връщаш. Всички ще гледат борбата и няма да забележат, че те няма. Ще пропълзиш под задната стена на вигвама и ще приготвиш конете ни за път.

Хобъл Франк се отдалечи. По заповед на вожда всички индианци дадоха оръжията си на жените да ги отнесат в шатрите. Вождът разголи горната част на тялото си, за да не му пречат дрехите. Олд Шетърхенд не последва примера му. Може би после с обличането си щеше да изгуби ценно време, което можеше да се окаже съдбоносно. Жените бързо се върнаха, за да не пропуснат нищо от зрелището. Погледите на всички бяха насочени към центъра на кръга и никой не обърна внимание на дребния саксонец.

— Сега желанието ти е изпълнено — каза Големия вълк. — Ще започваме ли?

— Най-напред един въпрос. Какво ще стане с моите спътници, ако ме убиеш?

— Ще бъдат наши пленници.

— Но нали победиха и са свободни да отидат накъдето пожелаят?

— Ще бъдат свободни, но на първо време ще останат при нас като заложници.

— Но това е против споразумението ни. Смятам обаче, че няма никакъв смисъл да си хабя повече думите. А какво ще стане, в случай, че те убия?

— Няма да има такъв случай — махна индианецът гордо с ръка.

— Все пак трябва да го предвидим като една възможност.

— Е, добре! Ако ме победиш, всички сте свободни.

— А никой ли няма да се опита да ни задържи?

— Абсолютно никой!

— Удовлетворен съм и можем да започваме.

— Да, нека започваме! Трябва да ни вържат. Ето ти един томахок.

Бяха оставени два томахока. Вождът, който, разбира се, беше въоръжен също така със собствения си нож, взе един от томахоките и го подаде на Олд Шетърхенд. Белият го разгледа и после го запрати високо и далече зад кръга от зрители.

— Какво правиш? — попита Големия вълк учудено.

— Хвърлям томахока, защото нищо не струва. Както виждам, твоят е изработен превъзходно. Но другият би се строшил в ръката ми още при първия удар.

Въпреки дебелия слой боя, който покриваше лицето на вожда, можеше да се забележи подигравателния му израз, когато каза:

— Никой не ти забрани да хвърлиш томахока. Но никой няма да ти даде друг.

— Не ми и трябва. Ще се бия само с ножа си, на него мога да разчитам.

— Уф! Да не си полудял? Първият удар на томахока ми ще те погуби. Овутс Ават има сега нож и томахок, а освен това ти не си толкова силен като него.

Олд Шетърхенд се наведе и хвана камъка, който преди малко бе вдигнат от Големия вълк, изтегли го първо на височината на пояса си, после го изтласка над главата си, задържа го малко, след което го запрати на около девет-десет крачки от себе си.

— Опитай се да направиш същото! — извика той на индианеца.

— Уф, уф, уф! — чуха се наоколо викове. Вождът не отговори веднага. Погледът му зашари от ловеца към камъка и после от камъка пак към белия. Беше изненадан и едва след известно време отново се чу гласът му:

— Да не мислиш, че ще изплашиш вожда? Не се самозалъгвай! Той ще те убие и ще вземе скалпа ти, ако ще борбата да трае и до довечера. Вържете ни с ласата!

Тази заповед беше отправена към двамата индианци, които стояха готови и чакаха. Те вързаха ласата около телата на вожда и Олд Шетърхенд, а после се отдръпнаха. Така двамата противници можеха да се движат само вътре в кръга, чийто радиус се определяше от Дължината на останалата част от ласата. Сега те бяха застанали така, че ласата образуваха права линия, т.е. диаметъра на кръга. Червенокожият държеше ножа в лявата ръка и томахока в десницата си, а Олд Шетърхенд имаше само нож в десния си юмрук.

Големия вълк, изглежда, си беше представял борбата така: единият от тях щеше да гони другия в кръг и щеше да има възможност да нанесе сигурен удар с томахока си или ножа. Той бе принуден да разбере, че противникът му наистина не му отстъпва по сила, но оръжията не бяха равностойни и вождът беше уверен в победата си, още повече че според него белият държеше ножа си съвсем неправилно. Олд Шетърхенд бе хванал ножа тъй, че острието му бе насочено нагоре, а не надолу. Следователно не му беше възможно да нанесе удар от горе на долу. Червенокожия тайно се радваше и не изпускаше противника от зоркия си поглед, за да не му се изплъзне нито едно от неговите движения.

Но и белият наблюдаваше индианеца зорко. Той нямаше намерение да напада пръв, а изчакваше нападението на противника си, като беше решил да търси решението на двубоя още в първата схватка. Най-важното в момента беше по какъв начин Големия вълк щеше да използва томахока си. Ако го употребеше за нанасяне на удари от непосредствена близост, нямаше основание за безпокойство. Но ако бе решил да го хвърли, тогава белият трябваше дяволски да внимава. Разстоянието между двамата не беше толкова малко и хвърленото оръжие можеше да бъде избягнато.

Противниците продължаваха да се дебнат неподвижно пет-шест минути. Вече започваха да се чуват тук и там между зрителите неодобрителни или окуражителни възгласи. Големия вълк подкани подигравателно противника си да започне. Отправи няколко обиди към него, но Олд Шетърхенд не отвърна нищо. Отговорът му се състоеше в това, че седна на земята тъй спокойно и непринудено, сякаш се намираше сред най-миролюбивото общество. Но всички негови мускули и жили бяха готови за мигновено действие.

Вождът възприе поведението му за израз на подценяване, докато то не беше нищо друго освен хитрост, целяща да предизвика индианеца към непредпазливи действия. И тя постигна целта си напълно. Червенокожият си помисли, че може да се справи със седнал противник много по-лесно, и реши бързо да използва това обстоятелство. Надавайки силен боен вик, той се втурна към Олд Шетърхенд с вдигнат томахок, готов да нанесе смъртоносен удар. На червенокожите им се стори, че вече виждат как този удар улучва белия. Мнозина от тях отвориха уста, за да нададат тържествуващ вик, когато белият, изправяйки се, отскочи настрани. Острието на ножа, което той държеше нагоре, свърши работата си. Ударът на вожда не улучи. Юмрукът му, който се спусна над ловеца с голяма сила, срещна изправеното острие на ножа му и томахокът се отърколи на земята. Един бърз удар на Олд Шетърхенд в лявата ръка на индианеца и неговият нож изхвръкна от ръката му. След това ловецът с мълниеносно, почти незабележимо движение на ръката удари своя противник с твърдата дръжка на ловджийския си нож в сърдечната област с такава сила, че червенокожият се строполи на земята като пън и остана да лежи неподвижно. Олд Шетърхенд вдигна ножа си и извика:

— Кой е победителят?

Никой не му отговори. Дори и онези, които бяха допускали, че вождът им може да бъде победен, не бяха вярвали, че е възможно да стане по такъв начин и толкова бързо. Воините на юта стояха като вкаменени.

— Той самият каза, че скалпът на победения принадлежи на победителя — продължи Олд Шетърхенд. — Следователно неговият скалп ми принадлежи. Но аз не го искам. Аз съм приятел на червенокожите мъже и затова му подарявам живота. Може би съм счупил някое от ребрата му, но той в никой случай не е мъртъв. Нека моите червени братя го прегледат. Аз ще отида във вигвама си.

Той се отвърза и си тръгна. Никой не му попречи, никой не попречи и на Джими и Дейви да го последват. Всеки искаше най-напред да се увери какво е състоянието на Големия вълк и всички се насъбраха около него. Така ловците стигнаха необезпокоявани до вигвама си. Зад него намериха оръжията си, там беше и Хобъл Франк с конете. Те се метнаха бързо на седлата и потеглиха; отначало подкараха бавно конете, търсейки прикритие зад колибите и шатрите. Но след това бяха забелязани от постовете, поставени около лагера. Червенокожите нададоха бойния си вик и започнаха да стрелят. Ето защо белите пришпориха конете и препуснаха в галоп. Когато се огледаха назад, видяха, че виковете и стрелбата на постовете бяха привлекли вниманието на останалите индианци и те се втурнаха между вигвамите в безредни групи, надавайки гневни крясъци след бегълците. Ехото от околните планини повтори многократно виковете им.

Ловците препускаха в права посока към мястото, където планинският поток се вливаше буйно в езерото. Олд Шетърхенд познаваше местността достатъчно добре, за да знае, че клисурата, през която протичаше потокът, им предлага най-добрата възможност за по-бързо отдалечаване от лагера. Той беше убеден, че индианците ще започнат да ги преследват веднага, и затова трябваше да се отправят към такава местност, където разчитането на следите им щеше да затрудни червенокожите най-много.