Карл Май
Жълтоликия (9)

Девета глава
Преследване

Като напуснахме хана на Колами, забелязахме, че тълпата пред него е намаляла. Достопочтеният старец досега бе говорил на хората, но явно не му се беше удало да заличи впечатлението от произнесената преди това насъскваща реч на мухтаря. Образуваха се две групи, едната от които беше на наша страна, а другата на страната на персиеца.

— Ону гетириорлар! (Водят го!) — извика един глас от едната група. — Кара Нирван кабахатсъз, сербест бракин ону! (Кара Нирван е невинен, освободете го!)

— Йок, йок, катилдир! (Не, не, той е убиец!) — чуваше се от другата страна. — Йолмеди, шимди, мутлак! (Трябва да умре, веднага, непременно!)

Двете групи напираха. Уговарях ги, едните — умолително, другите — заплашително, и им обещах, че случаят ще бъде подложен на строго разследване. След това прибавих и най-строго предупреждение, да не се приближават прекалено много до нас, защото ще застреляме всеки, който ни пречи. Това помогна. Държахме оръжията си в ръце. Наистина някои мърмореха, но все пак ни пуснаха да тръгнем. Разбира се, всички вървяха след нас. Никой не мислеше за работа. Ден като настоящия никога не бе имало досега в Ругова.

„Бащите на селото“ се бяха присъединили към нас. Старецът крачеше най-отпред, за да ни показва пътя. На останалите заповядах да вървят след нас. Трябваше да се намират между нас и напиращите отзад селяни, на които не можеше да се има особено голямо доверие. Така стигнахме до една тясна уличка, а после излязохме извън селото и се отправихме към планината. Къщите на Ругова изглеждаха изоставени. Не се виждаха дори деца. Всички жители се намираха или зад нас, или вече пред нас, в планината.

Персиецът не оказваше абсолютно никаква съпротива. Изобщо не изглеждаше смутен и вече не държеше очите си затворени. Шареше с поглед навсякъде. Вероятно очакваше таен знак от някой от привържениците си. Затова и аз си отварях очите на четири.

Ранко и хората му яздеха. Така бях пожелал аз, за да могат в случай на проява на враждебност веднага да стъпчат нападателите. Върху хубавите си коне, с добрите оръжия и великолепната си стойка те представляваха радваща сърцето гледка. По лицата им се виждаше, че ако се наложеше, нямаше да се поколебаят да превземат цяло Ругова.

Зад или по-скоро над селото имаше няколко мизерни ниви, а после следваше гората, в която дълбоко се врязваше пътят, по който трябваше да вървим. Тук-там дърветата отстъпваха назад, за да направят място на малки, алпийски тип ливади, по които пасяха няколко коня, говеда, кози и овце. Потъналото в тишина село зад нас и тези ливади с животни излъчваха спокойствие, което изобщо не съответстваше на целта на идването ни, както и на обстоятелството, че Ругова беше изходната точка за толкова много престъпления.

Не срещахме никого и това, което очакваше Жълтоликия, изглежда, нямаше да стане, докато накрая, като стигнахме хълма, над нас от края на пътя един глас високо извика: „Ям тамам низет е катре виет!“

Беше на албански и означаваше: „Аз съм точно на двайсет и четири години.“ Още преди да успея да помисля какво може да означава това, гласът продължи да вика: „Моти и емире!“ — което означава: Времето е много хубаво. После следваха думите: „Са ошт сахати“ — Колко е часът? На което друг глас отговори: „Ошт тамам катре сахати“ — Точно четири часът е.

Тези силни подвиквания се отнасяха, разбира се, за Жълтоликия. Вдигнах карабината и изпратих два куршума към мястото, където според звука от гласовете трябваше да се намират двамата мъже.

— Соти и йем, куку леле — ах, Господи, горко ми! — извика единият отгоре.

Бях го улучил. Никой не каза дума. Жълтоликия обаче се обърна към мен и ми хвърли пламтящ поглед, изпълнен с омраза. Щом отново обърна лицето си, аз ускорих крачките си. Исках да видя каква физиономия ще направи, защото той не полагаше никакви усилия да се преструва, тъй като смяташе, че не му обръщаме внимание. Като минавах покрай него, забелязах по лицето му да минава самодоволна усмивка. Щом ме видя, тя веднага изчезна.

Ясно беше, че виковете имаха за цел да успокоят Кара Нирван за положението му. Какво обаче означаваха всъщност? Това, че времето е много хубаво, сигурно значеше, че всичко ще се уреди добре. Но какво ли се имаше предвид с възрастта от двайсет и четири години? Дали това не беше броят на хората, които са подготвили освобождаването му? Вероятно! Не можех да намеря друго обяснение. А това, че е четири часът — какво ли означаваше това четири, от което явно зависеше всичко? Разбира се, не се казваше кое време на деня е. Тихо попитах спътниците си какво мислят по въпроса. Но и тяхната досетливост се оказа недостатъчна като моята. Не можехме да направим нищо друго, освен да бъдем предпазливи.

Скоро след този инцидент двете страни на пътя започнаха да се снижават и вече вървяхме по равен терен. Впрочем имах желание да заповядам шествието да спре тук, а аз да отида до мястото, по което бях стрелял, но си казах, че няма да намеря никого там, защото този, който не е бил ранен, е отнесъл ранения или поне го е скрил, и ми се стори, че не е разумно да се отдалечавам сега, тъй като отсъствието ми лесно можеше да бъде използвано от враждебно настроените хора за бунт. Така че продължихме пътя си нататък.

След известно време — вече бяхме завили надясно, но все още се намирахме в гората — към пътя ни се присъедини тясна пътечка. На това място имаше доста мъже, които, изглежда, очакваха идването ни.

— Накъде води тази пътека? — попитах ги аз.

— Към караула — гласеше отговорът.

— Там ли бяхте?

— Да.

— Има ли и други хора?

— Много. Претърсват камъните.

— И какво е положението?

— Кулата се е срутила напълно.

— Никаква следа от старата шахта не може да се намери?

— О, напротив! Съвсем близо до мястото, където беше кулата, земята доста е хлътнала. Получила се е дупка с формата на хуни^[1]. Никой обаче не се осмелява да слезе долу, защото камъните продължават да се ронят. Мястото би могло да пропадне и повече.

Жълтоликия направи няколко крачки встрани, сякаш искаше да тръгне по пътеката. Изглежда, очакваше помощ откъм караула. Но аз казах:

— Да оставим това! Няма какво да търсим там. Продължаваме направо към хана Каранирван!

Щом отново потеглихме, мъжете изчезнаха между дърветата и чухме силен вик:

— Помас! Майшпейчи те шпия! (Назад! Бързо към къщата!)

Да не би това да беше знакът към двайсет и четиримата, за които предполагах, че ни причакват в засада. Налагаше се да им извикат отдалеч, защото времето напредваше и на всяка цена трябваше да пристигнат в хана преди нас. Много ми се искаше да изпратя няколко ездачи напред, но не можех да се лиша от никого, а освен това смятах, че е опасно да се отдалечават.

Скоро гората свърши. Пътят минаваше през храсталаци. После видяхме ниви, разделени една от друга с редове от храсти. Те пречеха да може всичко да се обгърне с поглед. Затова нямаше да можем да забележим хората, които вероятно бързаха от караула към къщата.

— Къде се намира къщата на персиеца? — попитах аз стареца, който ни водеше.

— След около още пет минути път ще я видим — отвърна той. Щом това време измина, стигнахме до съдбоносното за цялата околност място. Вече вървяхме по пътя, водещ за Призрен и по който Ранко и спътниците му преди това бяха дошли от север до Ругова. Край него близо една до друга се намираха постройките на Каранирван хан, който толкова дълго време бяхме търсили и най-сетне виждахме пред себе си.

Главната сграда беше вляво от пътя, а второстепенните се намираха от лявата му страна. Те обграждаха голям двор, към който водеше широка порта. Портата беше заключена. Пред нея и пред входа на главната сграда се бяха събрали сигурно около пет дузини хора от двата пола. Изглежда, не им бяха позволили да влязат. Посрещнаха ни мълчаливо. Не чух никой да говори. Наистина физиономиите им не бяха заплашителни, но не бяха и приветливи. По всички тях се четеше израз на напрежение.

Насочихме се към къщата, чиято врата, въпреки че чукахме, не ни беше отворена. Халеф заобиколи откъм задната врата и като се върна, ни каза, че и другата врата е залостена.

— Заповядай да ни отворят! — наредих аз на Жълтоликия. — Иначе ще си я отворим сами.

— Не съм те канил — отговори той. — — Забранявам ви да влизате в къщата ми.

Тогава взех в ръце мечкоубиеца. Няколко удара с обкования с желязо приклад, и вратата се разби на парчета. Жълтоликия изруга. Тълпата напираше, за да влезе с нас в къщата. Аз обаче помолих Ранко да остане тук с петимата си конници и да се погрижи никой да не влиза без причина. После се отправихме към вътрешността на къщата.

Коридорът беше празен. Нямаше жив човек. Стените бяха тухлени. Вдясно и ляво имаше по две стаи, които бяха здраво заключени. Но и те бяха празни. Съдейки по наредбата, предположих, че двете предни стаи служеха за посрещане на гостите. Вляво в задната част вероятно живееше семейството на Жълтоликия, а десните покои явно бяха за прислугата. Като отворих задната врата, видях, че води на открито. Близо до нея, по средата на коридора, имаше тясно дървено стълбище, водещо нагоре. Качих се сам на таванския етаж, който се състоеше от три помещения. В средното, в което свършваха стълбите, имаше всевъзможни вехтории. От гредите на тавана висяха гъсти нанизи сушени царевични кочани и плитки лук. Двете други помещения бяха отделени от средното с тънки дъсчени стени. Почуках на едната врата, но не получих отговор. Тогава отново прибягнах до помощта на приклада и избих една дъска. Видях, че стаята е празна. От другата страна също никой не отговори на почукването ми. Надникнах през една дупка и видях една жена да седи върху ракла.

— Отвори, иначе ще разбия вратата! — заплаших аз. Тъй като и на тази подкана не беше обърнато внимание, изкъртих една дъска, бръкнах през дупката и дръпнах резето. Посрещна ме многогласен писък. Жената, която бях видял, беше на около трийсет и пет години. При нея имаше две стари жени. И трите бяха добре облечени и веднага забулиха лицата си. Убеден бях, че пред мен стои жената на Жълтоликия, сестрата на Деселим от Исмилан. Тя беше станала от мястото си и избяга в ъгъла. Прикривана от другите две, тя гневно ми извика:

— Какво правиш! Как се осмеляваш да влизаш при мен по този начин!

— Защото не е възможно по друг! — отвърнах аз. — Никога досега не съм виждал хан, който посред бял ден е затворен за гостите си.

— Ти не си гост.

— Откъде знаеш?

— Знам какво се е случило. Съобщиха ми, пък и аз ви видях да идвате.

Тя посочи към кръглата дупка в стената. Тъй като отворът гледаше към Ругова, са можели добре да ни наблюдават.

— И кой смяташ, че съм аз? — продължих да питам.

— Ти си най-злият враг на моя мъж.

— На твоя мъж ли? Кой е той?

— Кара Нирван.

— Значи ти си ханджийката! И по каква причина ме смяташ за ваш враг?

— Защото си арестувал моя господар и изобщо отдавна го преследваш.

— И ти вече знаеш всичко това? В такъв случай си се подготвила за моето посещение. Я ми кажи: не познаваш ли майстора на оръжия Деселим от Исмилан?

— Дори съм му роднина! — изкрещя ми тя гневно. — Той беше мой брат, но ти го уби. Аллах да те прокълне!

Настаних се удобно върху единия ъгъл на раклата. На въпроса ми кои са другите две жени, съпругата на Жълтоликия отговори:

— Това са майка ми и нейната сестра. Те много те обичат, защото си убиецът на брат ми!

— Отказвам се от любовта им, а омразата им ми е безразлична — отвърнах аз. — Това, че желаеш Аллах да ме прокълне, не звучи добре от устата на една нежна жена, а освен това е проява и на голяма непредпазливост от твоя страна. При сегашното положение на нещата трябва да избягваш да ме обиждаш. Имам власт да те накажа.

— А ние имаме властта след това да си отмъстим! — заплаши ме тя.

— Така ли? Изглежда, много добре знаеш с какви сили разполагате.

Явно мъжът ти доста ти се доверява.

Подигравах й се, за да провокирам непредпазливостта й и тя наистина продължи:

— Да, Кара Нирван ми има пълно доверие. Той ми казва всичко и много добре знам, че с теб е свършено!

— Да, бих могъл, разбира се, да допусна, че Жълтоликата знае всичко и…

— Жълтоликата ли?, — прекъсна ме тя. — Не съм тази!

— Ами! Не лъжи! Кара Нирван призна, че той е Жълтоликия.

— Това не е вярно! — продължи тя страхливо.

— Не лъжа. Той го призна пред цялото село, след като му казах, че го е страх да си го признае.

— О, Аллах! Да, такъв е Кара Нирван! Не понася да го упрекват, че е страхлив! Предпочита да обрече и себе си, и нас на гибел!

— С тези думи се присъединяваш към признанието му. Всъщност с вас, жени, няма да се занимавам, но ти си негова довереница, а следователно и съучастница, и ще трябва да споделиш съдбата му, ако не ни дадеш повод да се отнасяме с теб по-снизходително.

— Ефенди, нямам нищо общо с това!

— Имаш дори много! Години наред си била спътница в живота на престъпника и ще трябва да споделиш и наказанието му. Във всеки случай Жълтоликия ще бъде екзекутиран.

— О, Аллах! И аз ли?

— Разбира се!

Трите жени изпищяха от страх.

— Сега ревете — продължих аз. — Да бяхте се сетили по-рано да оплаквате съдбата си! Или наистина сте вярвали, че Аллах няма да извади на показ злодеянията ви? С всичките ви съучастници е свършено, а някои от тях ще трябва да се разделят с живота си.

Двете старици закършиха ръце. Жената на Жълтоликия мълча известно време, а после попита:

— Преди малко ти спомена нещо за снизхождение. Какво имаше предвид?

— Това, че можем да се отнесем по-милостиво с теб, ако ни дадеш такъв повод.

— И в какво трябва да се състои този повод?

— В откровено признание.

— Кара Нирван вече го е направил. Така че ще трябва да говорите с него, ако искате да узнаете повече.

— Правилно. Нямам намерение да ви устройвам разпит и да ви принуждавам да правите някакви признания. Разследването ще се води в Призрен и аз ще взема участие в него като свидетел. Но от моето изказване ще зависят много неща и можеш да повлияеш да кажа за теб добра дума.

— Кажи какво да направя!

— Е, ще бъда откровен с теб. Аз и моите спътници сме от чужди страни. Ще си отидем в тях и никога вече няма да се върнем. Затова на нас ни е все едно на кого сте навредили и дали ще бъдете наказани. Но не ни е толкова безразлично това, което предприехте срещу нас. Тъй като за щастие успяхме да спасим живота си, ще бъдем снизходителни, ако бъдем обезщетени за вредите, които са ни били нанесени. И ти можеш да дадеш своя принос.

— Доколкото знам, не си претърпял никакви загуби.

— Изглежда, си много добре осведомена. Аз също няма да пресмятам загубите си. Но вие сте обрали англичанина и търговеца Галингре. Надявам се, че всичко, което сте им отнели, все още е налице.

Жената на Жълтоликия сведе забулената си глава. Явно беше, че у нея се води вътрешна борба. Не вярвах обаче, че ще може да вземе правилно решение, а освен това нямах време за много приказки. Затова повторих последния си въпрос по-настойчиво. Накрая тя отговори:

— Да, ефенди, мисля, че всичко все още е налице.

— Къде е?

— В язихането^[2] на господаря ми.

— Млъкни! — извика изплашено майка й. — Да не искаш да предадеш Кара Нирван? Нима ще предадеш всичко, което е станало ваша собственост?

— Тихо! Знам какво правя — отвърна дъщерята. — Този човек има право. Извършили сме зло и трябва да изтърпим наказанието си. Но това наказание ще бъде толкова по-малко, колкото по-рано оправим случилото се.

Този обрат беше изключително бърз! Можех ли да му вярвам? Изключено! Още повече, че не ми харесваше как прозвуча гласът й. Тя успокоително махна с ръка на двете старици.

— Къде се намира язихането? — попитах аз.

— Отвън на двора. Ще го намериш по надписа на вратата.

— Вероятно предметите и парите не са прибрани там, а са скрити?

— Да. Такава плячка не се държи в каса.

— Опиши ми скривалището!

— Ще видиш сандъка до стената. Отмести го и зад него ще откриеш една дупка в стената, в която ще намериш всички предмети, които са били взети от англичанина и търговеца.

— Ако ме излъжеш, само ще утежниш положението си. Впрочем аз знам, че тук ще чакат двайсет и четири мъже, които трябва да ни обезвредят.

Жената на Жълтоликия смаяно мълчеше, но майка й и леля й нададоха викове на ужас. Но ханджийката каза:

— Излъгали са те, ефенди!

— Не. Никой не ми го е казал, така че не мога да бъда излъган. Сам го забелязах.

— В такъв случай си сгрешил.

— Не. Със сигурност знам, че са тук.

— И въпреки това не е така. Наистина, трябва да призная, че горе-долу толкова мъже бяха готови да излязат срещу вас, но не тук, а при караула.

— Още ли са там?

— Да. Мислеха, че първо ще идете там, преди да дойдете в хана.

— На коне ли са?

— Не. Какво могат да им донесат конете в боя с вас?

— Добре. А къде са ратаите ви?

— Те са при тези хора. Имаме дванайсет слуги, защото са ни необходими за конете, с които непрекъснато търгуваме.

— А останалите дванайсет?

— Те са тукашни хора.

— Които са подчинени на мъжа ти в ролята му на Жълтоликия?

— Да.

Тя отговаряше бързо, без да се замисля с подчертано откровен тон. Но не можех да вярвам на жената на Жълтоликия. Разбрах, че е безсмислено да се опитвам да узная от нея още нещо. Предполагах, че през цялото време ме беше лъгала. Затова станах от сандъка и казах:

— По откровеността ти съдя, че мога да препоръчам на съдията да е по-снизходителен към теб. Сега слизам долу. Няма да излизате от тази стая. Ако не всичко е така, както ми го каза, нямате право да предявявате претенции за милост.

— О, ефенди, убедена съм, че ще бъде така и може би дори ще отмените наказанието ми.

Като слязох долу, всички все още бяха в коридора. Персиецът изпитателно ме изгледа, но не успя нищо да прочете по лицето ми. Казах, че трябва да излезем на двора.

Вън скипетарите все още бяха върху конете си. Не се бяха държали враждебно към тях. Като почукахме на портата на двора, отново никой не ни отвори. Заповядах на Жълтоликия да нареди да отворят, но той отново отказа. Тогава си спомних паролата, която бях чул от лодкаря в Остромджа. Почуках пак и извиках:

— Ачиниз, сърдаш! (Отворете, свой!)

— Шимди! (Веднага!) — отвърна някой зад портата. Вътрешното резе беше дръпнато и портата се отвори. Появи се един ратай, който изплашено ни гледаше.

— Будала! — сряза го гневно Жълтоликия.

Влязохме, но заедно с нас нахълта и голяма част от тълпата. Заповядах на хората да останат вън, но напразно. Продължиха да влизат, докато изпълниха цялата ширина на портата. Можехме да изпаднем в опасност. Затова дадох знак на шестимата скипетари, след което те влязоха с конете си сред хората и намиращите се вече в двора селяни от тези, които стояха вън.

Чуха се викове на недоволство. Залостихме портата, а после аз казах на хората, че трябва да останат тук. За да не им хрумне да отворят портата, скипетарите трябваше да я охраняват. Ние останалите продължихме нататък. Цялата предна линия на четириъгълния двор се заемаше от дълга ниска постройка. Втората линия се образуваше от също такава сграда, а третата и четвъртата страна на четириъгълника бяха високи зидове. На третата страна, срещу нас, имаше шест постройки — дълги, тесни и ниски — наредени бяха успоредно като зъби на гребен. Изглежда, това бяха оборите. Обърнати бяха към нас с челната си фасада, а задната им страна опираше в зида. На един от тези фронтони прочетох думата „язихане“, а над нея беше изписан един арабски дал. Нямах представа какво можеше да означава тази буква. Язихане означава кантора. Вътре трябваше да се намира споменатата от жената на Жълтоликия ракла с пари.

Първо изпратих Халеф, Оско и Омар да огледат вътрешността на всички тези постройки. Аз останах при „бащите на селото“ и Жълтоликия, защото не биваше да го изпускам от очи.

След половин час приятелите ми се върнаха, а Халеф съобщи:

— Всичко е наред, сихди, вътре няма нито един човек.

— Какво има в тези къщички?

— Тези двете — той посочи към първата и втората от четириъгълника на двора — са складове, които имат изход само към двора. Шестте ниски постройки са обори, в които са конете.

— И там няма никой? Нито един коняр?

— Нито един.

— Всички тези обори еднакви ли са?

— Не. Тази, с надпис язихане, има в предната си част малка стаичка, в която видяхме ниска маса и няколко трикраки столчета. По масата имаше някакви книжа.

— Добре, нека първо огледаме тази стаичка. Персиецът ще дойде с мен, а ингилизът и мосю Галингре ще ни придружат.

— А аз няма ли да дойда? — попита Халеф.

— Не. Трябва да останеш на моето място и да пазиш. В никакъв случай не позволявай да се отваря портата и не напускай това място каквото и да става! Ще стоите с гръб към складовете и ще имате великолепно прикритие, като ще можете да държите под око и целия двор. Ако по време на отсъствието ми изпаднете в някаква опасност, използвайте оръжията си. Скоро ще се върна.

Ние тримата — Галингре, Линдси и аз — поведохме Жълтоликия към споменатия обор. Вратата се намираше в средата на постройката. Като влязохме, видях две редици коне. На задната стена имаше врата, а отпред друга водеше към така наречената кантора. Нямаше таван. Покривът беше сламен. В обора не забелязах място, което да послужи за скривалище на някой враг. Жълтоликия не беше въоръжен и ръцете му бяха вързани. Значи нямаше от какво да се опасяваме.

Но за да не пропусна някоя предохранителна мярка, отидох до задната врата, която отвътре беше залостена с резе. Отворих я и погледнах навън. Зад зида, до който шестте обора опираха под прав ъгъл, имаше втора външна порта. Между двете врати имаше тясно пространство, което се използваше за торище. Тъй като и там не видях никого, се успокоих, още повече че можех да залостя вратата отвътре. Направих го и се върнах при другите.

Влязохме в кантората. Тя се осветяваше само от едно малко прозорче. На стената срещу входа видях обкована с желязо ракла. Тъй като и тук нямаше никой освен нас, всяко безпокойство изглеждаше пресилено. Но жълтото лице на Жълтоликия беше малко пребледняло. Погледът му неспокойно шареше. Изглежда, беше страшно напрегнат.

Избутах го до стената и по фатално стечение на обстоятелствата така, че да може да гледа към вратата, а ние бяхме обърнати с гръб към нея. Аз казах:

— Ще стоиш така и ще отговаряш на въпросите ми! Къде съхраняваш парите, които ограбваш?

Персиецът подигравателно се изсмя.

— — Много ли искаш да го узнаеш?

— Естествено.

— Но все пак няма да го разбереш.

— А може би вече ми е известно.

— Тогава шейтанът ти го е издал!

— Ако наистина е бил дяволът, то той има фигура, от която човек не би се изплашил. Много приличаше на жена ти.

— Какво? — изръмжа той. — Тя ли ти е казала?

— Да, този дявол поне се представи за жена ти, като го видях горе в таванската стая. Каза ми, че ограбените пари се намират зад раклата.

— Тази глупава…

Кара Нирван спря посред изречението. Очите му блеснаха и той извика:

— Махнете ножовете! Не убивайте тези крастави кучета! Искам ги живи.

В същия миг той ме ритна под пояса, от което политнах и преди да успея да се обърна, някой ме хвана отзад. Бяха четири или шест ръце. За щастие карабината висеше на рамото ми. Бяха ме сграбчили заедно с пушката и по тази причина дясната ми ръка не беше така здраво хваната, както бе притисната лявата към тялото ми.

Трябваше да действам. Имах късмет, че нападателите не биваше да използват оръжията си! Англичанинът изкрещя, същото направи и Галингре. Бяха хванали и тях. Завъртях се, за да се обърна с лице към нападателите си. Успях. В малката стаичка бяха влезли около дванайсет или четиринайсет души, достатъчни, за да ни смажат. А вън в обора имаше още много. Всяко щадене щеше да е гибелно за нас. Исках да се отърся от тримата, които ме бяха сграбчили. Щях да успея, ако имаше достатъчно място.

Няколко от нахлулите мъже издърпаха Жълтоликия през навалицата, за да могат да го развържат. Тогава бръкнах с дясната ръка в пояса си и извадих револвера. Не можех обаче да вдигна ръката си и държах оръжието срещу телата на враговете. Стрелях три пъти и се освободих. Това, което направих после, не мога да опиша поотделно. С останалите три патрона освободих Линдси и Галингре, но само се постарах да обезвредя нападателите им.

Щом англичанинът се почувства свободен, изрева като лъв, който се нахвърля върху плячката си. Изглежда, беше забравил, че е въоръжен, грабна един голям чук, който лежеше върху масата, и се нахвърли с него срещу враговете. Галингре измъкна ножа на един от ранените мъже и се втурна напред.

Всичко това стана толкова бързо, че от появата на противниците не беше минала и минута. Те бяха убедени, че ще могат да ни надвият и моментално да ни обезвредят. Фактът, че толкова бързо се беше случило нещо съвършено различно, ги стъписа. Сякаш нямаха ръце и оръжия за съпротива. Тикаха се един друг навън. Всички се обърнаха с гръб към нас. Беше ги обхванал неописуем страх.

— Дур, дур, калън… атън… сокън! (Спрете, спрете, стойте, стреляйте, мушкайте!) — разнесе се сърдитият глас на Жълтоликия вън.

Преди това им беше забранил да използват оръжията си. Но сега заповедта му закъсня. Хората бягаха пред нас и не биваше да им даваме възможност да спират.

Англичанинът крещеше при всеки удар с чука:

— Пребийте ги! Насечете ги! Well!

— Хайде, сауш, дишари! (Бягайте, нататък, навън!) — виеха негодниците, блъскайки се един друг напред.

— Куртулинис, гелиорлар, гелиорлар! (Спасявайте се, те идват, те идват!)

Направо беше смешно. Страшните хора на Жълтоликия, наброяващи заедно с него деветнайсет души, бягаха пред нас тримата. Всички крещяха, конете се изплашиха, започнаха да цвилят и ритат. Настъпи страшна бъркотия.

Аз обаче мислех само за Жълтоликия. Пак ли щеше да успее да ми се изплъзне? Зидът беше толкова висок, че нямаше да може да се покатери на него. Трябваше да се върне между оборите в двора и да избяга през портата. Според мен тя беше единственият изход, а там пазеха не само скипетарите с конете си, но и Халеф беше наблизо. Разбира се, хаджията щеше да предпочете да го застреля, отколкото да го пусне да излезе през портата. Освен това обаче отвътре и отвън стояха хората от Ругова. Ако застанеха на страната на Жълтоликия, щяха да окажат силна съпротива.

Такива мисли се въртяха из главата ми, докато си проправях път след бягащия престъпник. Тогава от лявата ми страна един кон хвърли къч. Наистина високо вдигнатото копито не можа да ме улучи както трябва, но достатъчно силно ме блъсна по рамото, така че паднах.

Скочих и исках да продължа нататък, но тогава зад мен се чу гласът на хаджията:

— Сихди, какво става, какво се случи? Чух изстрелите от револверите ти, а после и виковете.

Бегълците тъкмо бяха излезли през задната врата, а с тях и Линдси и Галингре. Халеф не можеше да ги види, виждаше само мен.

— Бяхме нападнати — казах му аз бързо. — Жълтоликия отново е на свобода. Ще го подгоня към теб. Веднага намери бърз кон и като го насоча към теб, го прегази. Бързо, бързо! Не мога да се спирам, иначе на борбата ще бъде сложен край, а това може да има лоши последици за нас.

Продължих да тичам напред, излязох през задната врата и се насочих към торището между двете стени. Правилно бях предположил. Бягащите се готвеха за съпротива.

— Продължавайте, сър Дейвид! — извиках аз на Линдси на английски. — Не бива да им даваме възможност да спират.

Тогава той вдигна двете си ръце, извиси глас и се хвърли сред враговете. Аз също се присъединих. Галингре се държеше геройски. Противниците ни отново се спуснаха да бягат, а ние след тях. Минахме край следващия обор, който имаше N5, а после и край този с N6. Жълтоликия и първите бегълци вече не се виждаха.

Като завихме край ъгъла на шестия обор и стигнахме до втората страна от четириъгълника на двора, където беше другият склад, видях близо до него отворена порта. Беше на не повече от двайсет крачки от нас и бегълците тичаха към нея.

Беше ли излязъл вече Жълтоликия през нея? Какво да правим? Направих няколко скока, които ме отведоха сред бегълците. Разблъсках ги, стрелнах се към портата и излетях през нея. Да, така беше! Там, вляво, те тичаха през полето, а вдясно Жълтоликия препускаше на кон. Яздеше черен жребец. Въпреки гнева и възбудата, в които бях изпаднал, спрях удивен поглед върху животното. Широки, здрави жили, високи, стройни крайници, силно развита задница, хлътнали гърди, стройно тяло, дълга права шия, малка глава — по дяволите, това беше чистокръвен английски кон! Как се бе озовало това животно тук, в Ругова?

Възхитен бях от лекотата и бързината, с която се носеше. Почти бях забравил за ездача. Но не! Той не биваше да избяга. Вдигнах карабината до бузата си, за да се прицеля точно. Дали щях да го улуча? За стрелба с карабината вече беше прекалено далеч.

Тогава пред очите ми проблесна нещо. Беше нож, с който един от тичащите край мен врагове замахваше, за да ме прониже. Все още имах време да отскоча встрани. Но вместо Жълтоликия той получи куршума ми, и то в дясното рамо.

— Назад към двора! — извиках аз на англичанина. Без да обръщат внимание на враговете, той и Галингре се спуснаха след мен през портата между склада и шестия обор към двора. Там Халеф беше яхнал неоседлан кон.

— Жълтоликия бяга към Ругова, яхнал черен жребец — изпъшках аз, останал без дъх. — Хуквай след него, да не би да иде в хана на Колами и да открадне нашия Рих. Опитай се да разбереш в каква посока ще се отправи след Ругова! Във всеки случай ще се насочи към Скутари, за да се срещне с Хамд ал Амасат и да вземе парите от жената на Галингре, защото тук повече не бива да се вясва.

— Аллах е велик, а вие сте постъпили глупаво! — каза дребосъкът. — Докъде да следвам негодника?

— Докато със сигурност разбереш в каква посока поема. После се върни. Останалото е моя работа. Но не върши прибързани неща!

Той измести коня си настрани и се спусна към портата, като отдалече извика:

— Отворете!

По жеста ми Ранко разбра, че одобрявам желанието на Халеф. Той дръпна резето и отвори вратата. В следващия миг хаджията излетя навън, но не през стоящите навън хора, както си мислех, защото тях вече ги нямаше там.

Хукнах след него. Като стигнах до портата, забелязах, че хората тичат към селото. Бяха видели Жълтоликия да излиза иззад зида, тоест вече знаеха, че е свободен, и се бяха спуснали след него. Аз самият вече не можех да го видя, защото го закриваха храстите, които разделяха нивите. Халеф също изчезна зад тези храсти.

— Ефенди — попита Оско, — Жълтоликия избяга ли?

— Да! Но отново ще го хванем. Ела! Не бива да се бавим повече тук. Бързо трябва да свършим това, което ни остава да правим.

„Бащите на селото“ не бяха тръгнали с другите. Разказахме им какво се беше случило. Изглежда, им беше приятно, че Жълтоликия се е измъкнал. Дори достопочтеният старец въздъхна С облекчение и попита:

— Ефенди, какво ще правиш сега?

— Ще хвана Жълтоликия — заявих аз.

— И стоиш толкова спокойно. Когато някой иска да хване другиго, трябва да бърза!

— Вече бързам, но не така, както ти си мислиш.

— Кара Нирван ще ти се изплъзне, защото преднината му вече е голяма.

— Не се тревожи! Ще го настигна.

— И ще го върнеш отново тук?

— Не. Нямам време за това.

— Но нали трябва да се явиш като обвинител или свидетел срещу него!

— И други могат да направят това. Мога да го предоставя на вас. Знаете, че персиецът е Жълтоликия. Той го призна във ваше присъствие. От вас зависи дали ще го накажете, като се върне. А ако не го направите вие, Стойко ще го стори вместо вас.

— Да, наистина ще го направя — увери споменатият мъж. — Веднага щом отново се появи тук, ще е мой.

— Не мога да чакам дотогава — каза племенникът му. — Ефендито иска да го залови, а аз ще го придружа.

— Ще обсъдим и това — отговорих аз. — Сега ме последвайте в язихането.

Отправихме се натам. Накарах ги да отместят тежката ракла от стената. Наистина зад нея в стената имаше вдлъбнатина, която не беше с големината на раклата. Там намерих всичко, което е било отнето от англичанина и Галингре. Друго нямаше. Плячката от предишните обири явно се намираше на друго място. Все пак бях доволен от резултата. Англичанинът весело се подсмихна, щом откри дори шапката си, а Галингре ликуваше, че отново държи в ръце парите си.

После обиколихме шестте обора. Имаше коне от всички видове, цветове и цени. Най-добрите животни обаче бяха в обора до кантората. Като влязохме тук отначало с Жълтоликия, бях видял един великолепен кафяв кон. Халеф беше проявил моя вкус, защото въпреки голямата бързина, с която е трябвало да направи избора си, беше взел тъкмо този кон. Почти толкова скъпи коне избрах също и за Галингре и англичанина. По възможност трябваше да имаме най-добрите животни. За наетите слуги на Линдси не беше необходимо да се грижим, защото те отдавна бяха избягали.

Стойко изведе на двора няколко прекрасни коня. Разбира се, мухтарят не можеше да понесе това, но Стойко го сряза:

— Млъкни! Струват ли всички тези коне колкото живота на моя син! Много добре знам, че ще си поделите имуществото на Жълтоликия, ако той не се върне. Затова поне тези, които са пострадали от него, трябва да получат нещо. Впрочем, ако Кара Нирван се върне и нас вече ни няма тук, вие сте в състояние да го посрещнете така, сякаш нищо не се е случило. Познавам ви, но ще се погрижа той да не се чувства особено добре.

Останалите противници бяха изчезнали също като Жълтоликия. Дори ранените в кантората мъже ги нямаше. Вече ми беше ясно: буквата „дал“ означаваше 4.

Раклата с парите трябваше да остане заключена, докато от Призрен дойде някой чиновник. Разбира се, дотам не беше изпратен куриер. Заповядах на мухтаря да направи това по най-бързия начин и изобщо да се погрижи пазенето на Каранирван хан да бъде поверено в сигурни ръце. После яхнахме конете и препуснахме към Ругова, без да ни е грижа ще ни последват ли „бащите на селото“ или не.

Халеф вече ни чакаше в хана със съобщението, че е дошъл тъкмо навреме, за да попречи на открадването на Рих от Жълтоликия.

— Той беше далеч пред мен — разказваше хаджията, — а аз не можех добре да обуздая коня си по стръмния неравен път, защото нямах юзди а само оглавник. Не знаех къде е, но се насочих направо към двора. Видях, че е спрял там, а конярите на Колами му извеждаха от обора врания жребец.

— Как се е стигнало до това?

— Разбойникът им казал, че невинността му била доказана и бил натоварен със задължението да ти доведе коня. Хората от Ругова толкова много се страхуват от него, че никой не се осмелил да му противоречи.

— Беше ли въоръжен? Доколкото знам, след освобождаването си той нямаше достатъчно време, за да се снабди с оръжие.

— Не забелязах нищо подобно. Разбира се, аз веднага се противопоставих и заповядах да отведат Рих обратно в обора. Докато се карах с конярите, той изчезна по най-бързия начин.

— Накъде?

— Мина през моста. Но не продължи по пътя, по който предполагахме, покрай брега на реката, а се отправи през полето към горите на запад. Непрекъснато препускаше в галоп и аз го следвах, докато изчезна между дърветата.

След като обясних на Халеф за негово най-голямо разкаяние, че той, Оско и Омар са пропуснали да погледнат зад оборите, където са били скрити Хората на Жълтоликия, се събрахме в стаята на гостилничаря. Тук изложих пред спътниците си моя план:

— Времето напредва. Жълтоликия избяга и ние трябва отново да го хванем. Той беше принуден да остави всичко тук, за да може на първо време да спаси живота си. В този момент той е беден човек, без пари. За да се сдобие с такива, ще се насочи към Хамд ал Амасат, който води семейство Галингре. На тези хора ще им бъде отнето всичко, което носят със себе си. Ако успее, Жълтоликия отново ще има пари и по-късно, когато нас вече няма да ни има, ще се върне обратно и ще отрече всичко. Неудобните свидетели ще обезвреди по някакъв начин. При тукашните отношения не смятам за невъзможно да успее да накара хората да повярват в невинността му.

— За Бога! — извика Галингре. — Жена ми, дъщеря ми и зет ми се намират в голяма опасност. Ефенди, не се бави! Трябва да тръгнем веднага, веднага!

— Търпение! — предупредих го аз. — Не бива да прибързваме. Преди всичко трябва да знаем накъде води пътят, по който са поели.

— Мога да ти кажа — отговори Ранко, племенникът на Стойко. — Знам какви са намеренията на разбойниците. Роднините на този чужденец идват от Шкодра. Пътят, идващ оттам, минава през Скала, Гори, Паха, Спаса и накрая през Ругова. В Паха се отклонява на север към Спаса, а оттам отново се насочва на югоизток към Ругова. Така че се образува един доста голям ъгъл, което налага голямо заобикаляне. Жълтоликия го знае. Затова няма да тръгне за Спаса, а направо на запад към Паха. Наистина пътят в тази посока не е особено добре утъпкан и е много лош, но ако се върви по него, се избягва описването на огромна дъга и с добър кон вместо за седем часа до Паха се стига за половината от това време. Кара Нирван възнамерява да пристигне много по-рано от нас.

— Беглецът ще предположи, че го преследваме. Така че бихме могли да тръгнем по същия път. Вероятно ще открием тук човек, който ще ни служи за водач.

— Не ни трябва водач. Аз самият познавам пътя. Най-важното е да заловим Жълтоликия. Всички тръгваме с теб. После ще се върнем тук и ще поискаме сметка от Шарка и съучастниците му.

— Не те съветвам да правиш това, защото при пещерата ви очакват с нетърпение. Ако се забавите с отиването си там, е възможно убийците, на които искаш да отмъстиш за смъртта на братовчед си, да избягат от ареста си.

— Обясни ми го!

Принуден бях отново накратко да разкажа преживяванията ни. После обърнах вниманието на скипетарите върху факта, че преводачът Фан Хоти и двамата каменари може и да не са чак толкова благонадеждни, че да им се поверява за по-дълго време охраняването на пещерата. Те се съгласиха с мен.

— Правилно, ефенди — каза Стойко. — Не Жълтоликия е убиецът на моя син, а въглищарите са сторили това. Жълтоликия оставям на теб, но с останалите ще се заема аз. Въпреки че все още съм много слаб, веднага потеглям. Знам пътя, а освен това ние сме скипетари и можем да се осланяме на зрението и конете си.

— Е, добре, тогава не забравяйте, че богатството на въглищаря, това ще рече печалбата от грабежите и убийствата му, е скрито под печката на неговия зет, търговеца на въглища!

— Ще ида и ще го взема. На кого да го предам?

— Тези неща принадлежат на роднините на хората, от които са взети. Ако не можеш да ги откриеш, разпредели ги сред бедните и нуждаещите се на твоя род! В никакъв случай не позволявай обаче да попадат в ръцете на съда! Тогава няма да ги получат нито собствениците им, нито бедните.

— Ще направя, както казваш. Хората, които ще ги получат, ще узнаят имената ви, защото дължат благодарност на вас. А сега е време да се приготвяме за тръгване.

Тогава Ранко взе думата още веднъж:

— Аз настоявам на решението си да не тръгвам към пещерата. Чичо ми и петимата ми спътници ще отмъстят за смъртта на моя братовчед Любинко. Но Жълтоликия е държал чичо ми затворен повече от две седмици и е искал да го убие. Това също трябва да бъде отмъстено. Ефенди, на мен не ми е достатъчно, че ти преследваш разбойника. Аз трябва да присъствам лично, затова ще тръгна с теб. Впрочем ще можете да ме използвате и като водач, защото познавам околностите, през които трябва да яздим.

— Няма да оборвам решението ти — каза чичо му. — Но на вас ви трябват добри коне. Ще ти дам моя златист кон. Има с какво да го заменя. С това приключваме и аз ще тръгвам. А какво ще правиш с Жълтоликия, като го хванеш? — попита ме той.

— Сега не мога да кажа. Зависи от обстоятелствата, при които ще се срещна с него. Ако успея да го заловя без проливане на кръв, ще го предоставя на Ранко, да го доведе дотук. Какво ще стане с него по-нататък, е ваша работа.

Оставаше да решим въпроса с конете. Аз имах своя несравним Рих. Оско и Омар яздеха петнистите жребци на аладжите, Ранко получи златистия кон. Халеф, англичанинът и Галингре бяха взели трите най-добри коня от Каранирван хан. Конете, които Оско и Омар бяха яздили дотук, бяха оседлани с товарни седла, за да носят запасите от храна, които за всеки случай трябваше да вземем със себе си. Тези седла и храната купихме от Колами, на когото му беше много мъчно, че толкова скоро напускаме къщата му. Той ни благодари, че сме го освободили от неговия противник.

Сбогуването със Стойко и хората му беше изключително сърдечно. Той отправи към нас още няколко благословии, след като вече беше минал през моста, а после зави наляво към посоката, от която ние бяхме дошли.

Сигурно беше пристигнал благополучно в долината на въглищаря. Какво бе станало после с притежателя на смъртоносната пещера и неговата шайка, не знам и не бих искал да узнавам. Кръв за кръв, живот за живот!

Малко по-късно ние също потеглихме. Като напускахме Ругова, слънцето клонеше към залез. Жителите на селото гледаха след нас, но ние не се обръщахме назад, защото в никакъв случай не можеше да се твърди, че сърцата ни бяха останали там. Все пак, като се впуснахме в луд галоп през равната целина, аз още веднъж погледнах назад към дупката в скалата, където преди това се бе намирал караулът. Може би по-късно ще разкажа за него, за шахтата и непознатите мъже, заради които той изчезна.

Бяхме седем ездачи и притежавахме коне, на които надлъж и нашир нямаше равни. Затова не се съмнявах, че ще успеем да настигнем Жълтоликия. Ако човек ходеше пеша, от Ругова до гората щяха да са му необходими сигурно около три четвърти час. Ние стигнахме дотам за пет минути.

Планината беше зад нас. На югозапад се издигаха върховете на планината Фанди. Трябваше да преминем през северните й склонове. Сред дърветата в гората се изкачвахме около три четвърти час. Горе гората свършваше и се разпростираше доста обширно пространство, където растяха оскъдна трева и разни други буреняци. Тук сред високите растения следите на Жълтоликия се виждаха толкова ясно, че минаваха пред нас като тъмна линия. Отново пришпорихме животните.

През гората трябваше да се изкачваме нагоре един по един. Но сега теренът позволяваше да яздим един до друг. До мен яздеше Халеф. Кафявият кон, който бе яхнал, беше великолепно животно и без усилие вървеше в крак с моя Рих. Обърнах се назад и махнах на Галингре да се приближи. Той застана между двама ни.

— Имаш да ми казваш нещо ли, ефенди? — попита ме той на турски, понеже при нас беше и Халеф, който не разбираше френски.

— Да, бих искал да разбера как на така наречения Хамд ал Амасат се е удало да се промъкне в твоята търговия.

— Беше ми препоръчан от Стамбул, а и винаги се е изявявал като полезен и верен сътрудник.

— В сметките сигурно. Наистина ли си ликвидирал магазина си?

— Да. В Юскюб е купен друг вместо този. Но още не е платен. Жена ми трябва да носи парите и менителниците.

— Каква непредпазливост за една жена да носи такова състояние от Скутари до Юскюб!

— Не забравяй, че всичко стана против волята ми и по настояване на Хамд ен Насър.

— Правилно! А мога ли да узная от кой френски град си ти всъщност?

— От Марсилия. Оживените връзки, които моето семейство поддържаше със средиземноморските държави, ме накара по-късно да дойда в Турция. Имахме филиал в Алжир, който брат ми трябваше лично да посети заради грозяща опасност от загуби. Той ръководеше фирмата в Марсилия. Балансирането на дефицита беше възможно само с участието на сина му и той го изпрати. След известно време получих ужасната новина, че брат ми е убит в Блида.

— От кого?

— Заподозрян е един арменски търговец, когото обаче напразно преследваха. Пол, така се казваше племенникът ми, лично тръгна, за да открие този човек, но повече не се върна.

— Какво стана с фирмата в Марсилия?

— Тогава брат ми имаше омъжена дъщеря, както аз сега. Търговията пое нейният мъж.

— И ти повече нищо не чу за твоя племенник Пол и за убиеца на брат ти?

— Не. Писахме писмо след писмо, зетят на брат ми сам замина за Алжир и отиде в Блида, но всички усилия бяха напразни.

— Какво би направил, ако срещнеш убиеца и той те помоли за място в кантората ти?

— Ще получи място, но в ада. Но защо ми задаваш такива особени въпроси?

Разказах на французина за убития човек в Уади Тарфауи и за съдържанието на трите алжирски вестника, които за съжаление изгубих с дисагите си, когато конят ми потъна в солените води на Шот ал Джерид.

— Ефенди — извика Галингре слисан, — каква ужасна новина! Продължавай бързо нататък! Знаеш ли нещо повече за убиеца?

— Преди това ми кажи беше ли женен племенникът ти Пол.

— За кратко време. Когато той изчезна, младата жена умря от мъка по него.

— Как беше моминското й име? Започваше ли с буквите Е. П.?

— Да, ефенди. Казваше се Емили Пуйе. Но откъде знаеш началните букви на името й?

— Явно не е била толкова възрастна, колкото изглежда от числото на годината, което се чете върху вътрешната страна на пръстена.

Свалих от малкия си пръст пръстена, който някога бях намерил на ръката на мъртвия и оттогава носех. Галингре огледа гравирания надпис „Е. П. 15 юли 1830 г.“ и със затаен дъх каза:

— Годежният пръстен на моя племенник Пол, на моя изчезнал племенник! Той е.

— Но какво общо има това с годината 1830?

— Това е годежният пръстен на бабата на неговата годеница, чието моминско име е било Емили Палонжер. Тъй като буквите са същите, внучката е използвала пръстена на починалата си баба, но от детска любов, а не от пестеливост. У мъртвеца ли намери този пръстен, ефенди?

— Беше на пръста му и аз го взех. Вероятно убиецът не го е забелязал.

— Господи, Господи! Най-сетне знам нещо със сигурност, но какво е то! Ти не преследва ли убиеца?

— Да. Срещнахме се на соленото езеро, където яздехме върху страшната покривка на водата. Той застреля водача ни, бащата на Омар, който сега е с нас, за да отмъсти на убиеца на баща си. После го срещнахме още веднъж, но той успя да ни се изплъзне, което обаче сега няма да му се удаде.

— — Сега ли? Той тук ли е?

— Разбира се! Това е онзи Хамд ен Насър, всъщност Хамд ал Амасат.

— О, небеса! Нима е възможно! Хамд ал Амасат е убиецът на моя брат и неговия син?

— Да. Халеф беше мой придружител още тогава. Нека той ти разкаже всичко, също и как разбрахме за теб в Стамбул.

Хаджията само това и чакаше. Той много обичаше да разказва. Затова аз подкарах коня си напред към Ранко и оставих двамата сами. Скоро чух Халеф да говори високо и разпалено.

Междувременно бяхме стигнали до гористи хълмове, където отново се налагаше да яздим по-бавно. Като се огледах, видях, че Халеф, Галингре и Омар са заедно и продължаваха да обсъждат фаталната случка. Продължих да яздя отпред, защото нямах желание да участвам в плановете за отмъщение.

Когато гората отново започна да се спуска надолу, вече се здрачаваше, а като навлязохме в стръмната долина на Йошка, беше тъмно и пред себе си забелязахме светлините на Паха. Първата постройка в селото трудно можеше да се нарече къща. Пресилено щеше да бъде дори ако се назове и колиба. От зеещата дупка, която трябваше да представлява прозорец, светеше пламъкът на огнището. Отправих се натам и извиках. В отговор на повикването ми пред дупката се появи нещо кръгло и дебело. Щях да го сметна за сноп кълчища или сено, ако от средата на това кълбо не се беше разнесъл човешки глас:

— Куш ошт яще? (Кой е вън?) — попита той на албански. Значи предполагаемите кълчища или сено бяха косата на говорещото нещо.

— Дел (Излез) — отговорих аз на същия език. Понеже познанията ми не бяха достатъчни, продължих на турски: — Чужденец съм и искам да те питам нещо. Ако искаш да спечелиш пет пиастъра, излез навън!

— Бе… бе… беш гуруш! (Пе… пе… пет пиастъра!) — извика мъжът, въодушевен от необикновената сума. — Идвам веднага, веднага! Чакай! Не си тръгвай!

После на прага се появи дребна, мършава, кривокрака фигурка с огромна глава.

— Не си ли сам? — попита той. — Нали нищо няма да ми направите! Аз съм много беден човек, овчарят на Паха.

— Не се тревожи! Ако ни дадеш добри сведения, може да получиш дори десет пиастъра.

— Он гуруш! (Десет пиастъра!) — извика той учудено. — О, небеса! Мухтарят ми дава десет пиастъра за цяла година, а на всичко отгоре ме бие.

— Защо?

— Че паса овцете му.

— Значи не е нито добър, нито щедър човек?

— Не, съвсем не е. Предпочита повече да върти камшика, отколкото да бърка в кесията, а когато ми дава ядене, получавам това, което другите не искат.

Попитах за мухтаря, защото предполагах, че Жълтоликия е отседнал при него. Овчарят не беше млад, а освен това ми изглеждаше малоумен или най-малкото наивен. Може би тъкмо затова от него щяхме да научим повече, отколкото при някой друг.

— Сигурно пасеш овцете на цялото село? — осведомих се аз.

— Да, и всеки ми дава ядене за един ден, на мен и сестра ми, която седи вътре край огъня.

— Значи винаги сте в селото и не ходите никъде?

— О, аз ходя надалеч, когато трябва да отделям овцете за продажба. Преди известно време бях в Ругова, а съм ходил дори и в Гори.

Ние също трябваше да яздим към Гори, така че това ми беше добре дошло.

— В Ругова ли? — попитах аз. — И при кого си бил?

— В Каранирван хан.

— Познаваш ли ханджията?

— О, него го познава всеки! Видях Кара Нирван и днес, както и сестра ми, която седи край огъня.

— Значи е бил тук, в Паха?

— Да, и щеше да ходи по-надалеч. Поиска от мухтаря оръжия, защото не носеше никакви в себе си.

— Откъде знаеш всичко това?

— Видях го.

— Но тогава не си чул какво е говорил с мухтаря?

— Охо! Всичко чух, всичко! Тъкмо защото не биваше да чуя, подслушвах. Аз съм много умен, както и сестра ми, която седи край огъня.

— Мога ли да я видя?

— Не.

— Защо?

— Защото се страхува от чужденци. Бяга от тях.

— От мен не е необходимо да бяга. Ако ми разрешиш да я видя, ще ти дам петнайсет пиастъра.

— Пет… най… сет пиас… търа! — повтори той. — Веднага ще я извикам и ще…

— Не, не я викай! Аз ще вляза.

Може би този странен човек знаеше това, което исках да узная. Скочих бързо от коня, за да не му дам възможност да промени намерението си, и го бутнах към вратата. След това го последвах.

В каква дупка влязох само! Колибата беше издигната само от неодялани камъни, а покривът беше от плочи. Печката се състоеше от два камъка, върху които гореше огънят. Над него, върху друг камък, имаше голямо глинено гърне, на което обаче липсваше горната половина. Водата вреше и от нея се подаваха два крака. Крака на някакво животно. До него седеше едно момиче и бъркаше вътре с пръчката на счупен камшик. Единственото обзавеждане се състоеше от две постели от прогнила слама.

Ами домакините! Овчарят беше достойно за съжаление човече. Мършавото му тяло беше пъхнато в парцаливи панталони. Около кръста си беше омотал пояс. На раменете си беше надянал мръсна овча кожа. Огромната му глава имаше учудващо малко грахово носле, широка уста, посинели бузи и чифт неописуеми очички. Короната, украсяваща тази глава, беше космат гъсталак, неподдаващ се на описание.

Подобна външност имаше и сестра му, чието облекло също беше толкова недостатъчно. Единствената разлика между него и нея се състоеше в това, че тя бе направила неуспешен опит да сплете кичурите си коса в плитка.

Като ме съзря, тя силно изпищя, хвърли дръжката от камшика, спусна се към една от постелите, мушна се под изгнилата слама, така че навън останаха да стърчат само черните й като въглен ходила. Дожаля ми. И това бяха също хора!

— Не се крий, Яшка! — каза брат й. — Този сотни^[3] ще ни даде петнайсет пиастъра.

— Не е вярно — отвърна тя изпод сламата.

— Разбира се, че е вярно.

— Нека тогава ти ги даде, веднага!

— Сотни, дай ми ги! — помоли овчарят.

— Ако Яшка излезе оттам, ще ви дам дори двайсет!

— Два… два… двайсет! Яшка, излез!

— Нека първо да ги даде! Не вярвам. Никой не може да плати двайсет пиастъра!

Бръкнах в джоба си и му дадох споменатата сума в ръката. Той подскочи от радост, извика от възхищение, хвана сестра си и я издърпа, докато застане пред мен. Тогава й пъхна парите в ръцете. Тя ги погледна, подскочи, хвана десницата ми, целуна ръкава ми и потърси дръжката на камшика, за да продължи да бърка в гърнето.

— Какво готвите? — попитах аз.

— Ав ети^[4] — обясни ми той и млясна с език като гастроном.

— Дивеч ли? Какво е животното?

— Кирпи^[5], един кирпи, който хванах онзи ден.

— И го ядете?

— Разбира се! Та кирпито е най-големият нефиз йемек^[6], какъвто може да има. Я го виж! Ако искаш, мога да ти дам едно парченце защото ни подари нечувано много пари. С удоволствие ще ти го дам, а също и сестра ми, която седи там край огъня.

Хванах „дивеча“, който много странно, но е любимо ядене и на циганите, и го извадих. Брррр! Наистина милите хорица му бяха махнали бодлите, но не беше изкормен и почистен. Така че си вреше с всички вътрешности!

Излязох вън, отидох до единия от товарните коне, извадих хляб и месо й ги дадох на овчаря.

— Това за нас ли е? — извика той учудено, след което започна нескончаемо ликуване. Щом вълнението утихна, Яшка зарови двайсетте пиастъра в ъгъла, а брат й каза:

— Спестяваме всички пари, които печелим. Като забогатеем, ще си купя една овца и една коза. Те дават вълна и мляко. Сега отново можеш да говориш за гостилничаря на Каранирван хан, сотни. Всичко ще ти кажа. Никой досега не е бил толкова добър към мен, а също и към сестра ми, която седи край огъня.

— Значи си видял този човек да идва?

— Да, яздеше черния кон, който купи от пашата на Кьопрюлю, защото преди това го разболя. Яздеше сред стадото ми и сгази две овце, които бяха на мухтаря. Затова накарах сестра ми, която седи там край огъня, да дойде при овцете, а аз изтичах при мухтаря, за да му кажа всичко. Като стигнах дотам, човекът от Ругова стоеше пред къщата и както си беше на коня, ме удари по главата. Каза ми бързо да се махам и да не слушам какво ще се говори. Господарят ми стоеше до него. Но тъй като ме беше ударил и ми съсипа две овце, влязох в стаята и седнах край огъня, за да чуя всичко, което щяха да си приказват.

— И какво говориха?

— Кара Нирван попита дали не са минавали хора с каруца.

— Минавали ли са?

— Не. После каза, че щели да дойдат конници, един от които ще язди черен арабски жребец. Той щял да пита за него. Мухтарят трябвало да каже, че Кара Нирван е заминал за Дибри, а не по пътя за Гори.

— А той сигурно е тръгнал за Гори?

— Разбира се, аз видях. Гледах много внимателно.

— Колко път има до Гори?

— С добър кон трябва да се язди около дванайсет часа. Но Кара Нирван няма да ходи чак до Гори, а само до Невера хан. Невера е сръбска дума и означава „неверен, предателски“.

— Защо ханът има такова име? — попитах аз.

— Защото скалата, до която се намира, се нарича така.

— А скалата защо се казва така?

— Не знам.

— Какво ще прави човекът от Ругова там?

— Ще чака хора, които ще дойдат с каруца.

— Кои села се намират оттук до Невера хан?

— Бодети и Фуша Арзит, а после е ханът. Ако тръгнете сега, трябва да яздите до разсъмване, за да стигнете там, защото е на повече от осем часа път с кон.

— Ханът самотен ли е, или до него има село?

— Самотен е. Бил съм там.

— На коя страна на пътя?

— На дясната.

— Познаваш ли ханджията?

— Да, понякога идва тук и се казва Драгойло. Никой не може да го понася. Говори се, че богатството му е от грабежи.

— Чу ли нещо друго?

— Не, защото мухтарят влезе в стаята, за да вземе оръжия: една пушка, пистолет и нож. Човекът от Ругова не носеше своите. После бързо препусна.

— Колко време е минало оттогава?

— Да, господарю, това не мога да ти кажа, защото нямам джеб сахати^[7] като падишаха. Но мисля, че оттогава са минали повече от два часа.

— Кажи ми също лесно ли е да се намери пътят за Гори.

— Да, той идва откъм Йоска, по който трябва да яздите, откъм Спаса и продължава наляво. Ще ви изведа извън селото.

— Добре, направи го! Но вече е нощ. Няма ли опасност да се отклоним от пътя?

— Разбира се, че е възможно, ако не го познавате. Но до село Бодети не можете да сгрешите, а там сигурно ще намерите някого, който ще ви води колкото е необходимо, за да не се заблудите.

— Вече знам всичко. Доволен съм от теб. Колко струва тук една овца?

— Едногодишна — двайсет пиастъра.

— А една коза?

— Тя е много по-скъпа. Ако дава мляко, струва дори над трийсет пиастъра.

— Е тогава ще имаш повече от една овца и една коза. Виж тези сребърни монети! Правят двеста пиастъра. С тях ще можеш да си купиш поне четири овце и четири кози, ако лоши хора не ти вземат парите.

— Да ми ги вземат? Нека само някой да дойде! Ще ида при старейшината и той ще ми помогне. Но ти се шегуваш. Тогава ще сме нечувано богати, аз и сестра ми, която седи край огъня.

Извадих бележника си, откъснах един лист и написах няколко реда, които му дадох с пояснението:

— Ако някой ти каже, че не си спечелил честно тези двеста и двайсет пиастъра и искат да ти вземат парите, ще дадеш на мухтаря тази бележка. Тя съдържа уверението, че аз съм ти ги подарил, а също и подписа ми.

Преди да напиша бележката, му бях дал парите. Той стоеше като вкаменен, разперил ръце, гледайки ме невярващо. Сложих бележката върху парите, обърнах се, излязох навън и яхнах коня. Той изскочи след мен и ликуващо извика:

— Това наистина ли е мое?

— Да, разбира се!

— Мое и на сестра ми, която седи край огъня?

— Естествено! Но не крещи така! Обеща ни да ни заведеш до пътя, а ние нямаме време да те чакаме.

— Веднага, веднага, идвам вече, идвам!

Той все още държеше парите и бележката в ръцете си. Внесе ги вътре при „най-прелестната от дъщерите“, която „седи там край огъня“, а после се върна. Човекът искаше да изрази възхищението си с поток от думи, но аз му забраних и той мълчаливо закрачи пред нас. С един малък подарък бяхме направили щастливи двама души.

След като минахме покрай две-три постройки, продължихме по един дървен мост над Йоска. После започна същинската част на село Паха. Срещнаха ни няколко тъмни силуета, които учудено спряха, но никой не ни заговори. Така стигнахме до края на селото, откъдето щяхме да следваме пътя си, и се сбогувахме с нашия водач. Като изминахме известно разстояние, той извика след нас на албански:

— Нат е емире! Ухда е мбре! Ту ня тйета! (Лека нощ! Щастливо пътуване! Дълъг живот!)

Беше тъмна нощ. Не познавах добре другите коне, но на Рих можех да се осланям. Той нямаше да се отклони от пътя дори ако му отпусна юздите, затова застанах начело на колоната и го оставих да препуска свободно.

В началото пътят се изкачваше нагоре, после ставаше равен и накрая отново се спускаше надолу, като непрекъснато минаваше през храсти и гори. Ако Жълтоликия ни беше издебнал тук, можеше да свали някой от нас с изстрел от седлото. Мислех за това и напрягах очи и уши, за щастие напразно.

След повече от два часа стигнахме до село Бодети. Във всеки случай беше много по-добре да имаме водач. Наистина Ранко твърдеше, че познава местността, но както предполагах, повече за да има основание да тръгне с нас. Освен това беше тъмно, а луната щеше да изгрее по-късно. Ако сбъркаме пътя, Жълтоликия щеше да достигне целта си, преди ние да успеем да намерим верния път. Затова попитах първия срещнат без заобикалки дали срещу добро заплащане бихме могли да намерим водач. Човекът предложи самия себе си. Каза, че за десет пиастъра ще ни заведе до Невера хан, ако имаме време да почакаме, докато си доведе коня. Съгласихме се и докато той отново се върне при нас, минаха само няколко минути.

Разбира се, трябваше да бъдем предпазливи, защото не познавахме мъжа; Можеше да е човек на Жълтоликия, натоварен със задачата да кръстосва селския път, докато ни чака, и после да ни заблуди. Затова го накарахме да язди между нас, като му обещах двайсет пиастъра, ако е честен, и куршум в главата, ако ни измами.

Яздейки отново през гори и храсталаци, след около три часа стигнахме в село Фуша Арист. Едва зад него имаше равно поле, а после отново следваше гора. От време на време от лявата ни страна се чуваше ромолене на вода. Беше приток на Дрина. Името му съм забравил.

Най-сетне луната изгря и вече можехме сравнително добре да виждаме. Намирахме се сред див планински пейзаж. Навсякъде се издигаха скали и зъбери, огромни дървета, обграждаше ни влажен въздух и глухо шумолене от листата на дърветата, чиито причудливи сенки от светлината на луната падаха върху пътя ни.

А какъв беше пътят! И по него минавали каруци! Конете ни се спъваха всеки миг в големите камъни или пропадаха в разни дупки. Продължавахме да вървим така, докато започна да става по-студено и излезе утринният вятър. От водача си научихме, че се намираме сред планините Керуби, една от най-прочутите с лошата си слава местности. След един час трябваше да стигнем до Невера хан.

На въпроса ми защо това място носи името Невера, получих сведението, че в гладките скали често изведнъж се появявали дълги и дълбоки пукнатини. Ездачите не бивало да пускат конете си да препускат в галоп, защото не можели да спрат достатъчно бързо животните, ако пред краката им изведнъж зейне такава пукнатина. Много хора били загинали вече по този начин. Освен това се разказвало преданието, че по онези места имало хора, които хвърляли жертвите си в такива бездни. Тази новина не беше особено успокоителна.

 

След около половин час започна да се разсъмва. Размишлявах, че в Невера хан водачът ни може би щеше само да ни пречи, затова му предложих трийсет вместо обещаните двайсет, ако веднага се върне обратно. Той се съгласи и щом получи парите, бързо препусна назад. Възможно беше да не му е било много приятно в нашата компания. Почти не бяхме разговаряли и се отнасяхме към него с явно недоверие.

Изведнъж гората свърши. Наоколо се ширеше равнина, състояща се, както изглеждаше, само от твърди скали, покрити с хлъзгав мъх. Нямаше никакви дървета, а храсти се виждаха само тук-там. В далечината забелязахме черна точка. През далекогледа разпознах постройка. Явно това беше търсеният хан.

Пътят ни приличаше на тъмна линия след зеленината на мъха. После стигнахме до едно място, където следата се отклоняваше наляво. Слязох от коня и я огледах, Беше от каруца, придружавана от няколко ездачи. Стъпканите от копитата и колелата стръкчета мъх все още бяха плътно прилепнали към земята. Не бяха имали време да се изправят. Каруцата беше минала оттук преди няколко минути. Не се виждаше обаче нищо, защото посоката, в която беше тръгнала, се закриваше от редичка редки храсти.

Обхвана ме страх, но не го издадох. Скочих върху седлото и препуснах към хана, следван от спътниците си, които не можеха да си обяснят поведението ми. Като стигнахме до хана, видяхме, че се състои от няколко постройки, чийто вид беше особено гостоприемен. Пред вратата на къщата за живеене стояха две тежко натоварени и покрити с платнища каруци. Имаше следи и от трета кола, но нея вече я нямаше.

— Халеф, ела с мен вътре — казах аз. — Другите остават тук. Прегледайте здраво ли са стегнати коланите на седлата ви. Възможно е да се наложи да препускаме бързо.

— Да не би това да са каруците, с които пътува жена ми? — попита Галингре угрижено.

Не му отговорих и влязох с Халеф през вратата. Тъй като не беше залостена, обитателите на къщата сигурно вече бяха будни. В стаята седяха двама яки мъже и пиеха ракия. На друга маса имаше цяло семейство, пред което имаше пълна паница с храна. Семейството се състоеше от висок силен мъж, две момчета, една жена и вероятно едно момиче. Като влязохме, мъжът беше прав, изглежда, беше скочил от страх, като ни е видял вън. Аз грубо се обърнах към него:

— Това ли е Невера хан?

— Да — отвърна той. — Аз съм ханджията Драгойло.

— На кого са двете каруци вън?

— На хора от Скутари.

— Как се казват?

— Не запомних. Името беше чуждо.

— Хамд ен Насър с тях ли е?

По лицето му видях, че се канеше да отговори с „не“, но аз му хвърлих такъв поглед, че той се изплаши. Затова промълви едно разколебано „да“.

— Къде е той сега?

— Тръгна за Паха и ще продължи нататък.

— Сам ли?

— Не. Чужденците тръгнаха с него.

— Колко души бяха?

— Един мъж, една стара и една млада жена и каруцарят.

— Кога тръгнаха?

— Няма и четвърт час. Там седят каруцарите на другите две коли, които трябва да ги последват.

Драгойло посочи към споменатите в началото двама мъже.

— Имаш ли други посетители?

— Не.

— И от Ругова ли няма никой?

— Не.

— Лъжеш, Драгойло! Кара Нирван е бил тук и е тръгнал с Хамд ен Насър и каруцата. Пристигнал е тук през нощта!

Видях, че ханджията се разколеба. Явно беше съучастник на Жълтоликия и смутено промърмори:

— Не познавам никакъв Кара Нирван. Наистина преди около два часа пристигна един конник, но не от Ругова, а от противоположната посока, от Леш. Бързаше много и понеже чужденците тръгваха по същия път, по който щеше да язди и той, се присъедини към тях.

— Правилно! Понеже много е бързал, е продължил пътя си с волска каруца. Така, разбира се, се пътува по-бързо. Впрочем тази кола не е потеглила за Паха. Идваме оттам и щяхме да я видим. Ясен си ми, а знам също и какво се е случило тук. Ще се върнем и ще продължим разговора си с теб. Внимавай! Ще се погрижим хората да не пропаднат в някоя от бездните на скалите на Невера.

Обръщайки се към коларите, добавих:

— Ние сме от семейството, чиито вещи превозвате. Няма да напускате хана, докато не се върнем отново. Ще оставя вън нашите товарни коне. Заведете ги в обора и им дайте храна и вода!

Двамата мъже мълчаливо станаха и се запътиха да изпълнят заповедта ми. Двамата с Халеф бързо излязохме вън и скочихме на седлата.

— Връщаме се. Крои се пъклен план. Искат да хвърлят семейството на Галингре в някоя скална цепнатина — казах аз.

Галингре изплашено извика. Почти не го чух обаче, защото конят ми вече летеше в галоп. Останалите се спуснаха след мен.

Ранко изравни златистия си кон с мен и попита:

— С тях ли е Жълтоликия?

— Да.

— Слава на Аллаха! Значи ще го хванем!

Не говорихме повече. Стигнахме до мястото, където бях гледал следата от каруцата и продължихме по нея. Изглежда, конете разбраха, че от тях се изисква по-голяма бързина. Не беше необходимо да ги пришпорваме. Двата пъстри коня на аладжите направо летяха. Останалите животни също даваха това, което се искаше от тях, като на шега. След моя Рих най-добрият кон обаче беше златистият. Забелязах това сега.

— Сихди — извика Омар зад мен, — кажи ми само дали Хамд ал Амасат е с тях!

— Да, там е!

— Нека тогава адът се отвори веднага, защото ще му изпратя нещо за плюскане!

Префучахме край споменатата редица храсти. Излязохме на открито. Далеч пред нас, почти на края на полезрението ни, видях светла точка, не по-голяма от мида. Това трябваше да е каруцата. Светлееше покривалото й.

— По-бързо, по-бързо! — извиках аз. — Трябва да се приближим възможно най-много до тях, преди да са ни забелязали.

Досега не бях насилвал жребеца си. Извиках му само обичайното „Кавам“, и той се устреми така, сякаш до този момент само беше тичал в тръс. Направо летеше.

— Машаллах! Какъв кон! — извика Ранко.

Той беше единственият, който успяваше да се движи редом с мен, но трябваше да използва камшика си. Аз стоях съвсем спокойно на седлото, толкова равномерно препускаше Рих.

Светлата точка ставаше все по-голяма. Извадих далекогледа си и погледнах през него. Каруцата се движеше напред. Придружаваха я трима конници. Слава богу! Не бяхме закъснели. За да изпълни намерението си, Жълтоликия трябваше да спре каруцата. Това, че тя все още се движеше, беше доказателство, че на хората все още не им се беше случило нищо. Тримата ездачи явно бяха персиецът, Хамд ал Амасат и зетят на Галингре. Двете жени седяха в каруцата.

Вече можех с просто око да огледам английския кон на Жълтоликия. Тогава той се обърна и видя, че приближаваме. Сигурно бяхме на около километър от тях. Забелязах, че той спря коня си. Хамд ал Амасат направи същото. В продължение на няколко секунди гледаха към нас, а после препуснаха в галоп в различни посоки, като изоставиха каруцата. Искаха да ни разделят. Жълтоликия продължи направо, а другият препусна наляво.

Бях се опасявал, че като ни видят, от ярост ще застрелят зетя и жените. Това, че не го направиха, беше голям късмет. Като се обърнах, установих, че другите са далеч назад, но гласа ми щяха да чуят. Сочейки наляво им извиках:

— Хванете онзи там! Това е Хамд ал Амасат. Ние двамата ще се заемем с Жълтоликия! После подканих скипетаря:

— По-бързо, по-бързо, Ранко!

Той пришпори златистия си кон и го удари с камшика. Това, но също и честолюбието на жребеца го накара да напрегне всичките си сили и той излетя пред моя кон. Но едва го бе забелязал, Рих от само себе си увеличи скоростта си и изпревари златистия. Рих не понасяше пред него да има друг кон.

Стигнахме до каруцата. До нея стоеше зетят. Той не знаеше какво да прави и не можеше да си обясни защо двамата конници изведнъж ги бяха напуснали.

— Това бяха убийци! — извиках му аз, профучавайки край него.

Не можех да видя какво впечатление му бяха направили тези думи, защото едва ги бях изрекъл, и вече бяхме далеч от него. Като се обърнах още веднъж, видях, че спътниците ми ме бяха разбрали и препускаха след Хамд ал Амасат. Пъстрите жребци бяха пред всички.

Само Галингре продължаваше да язди в първоначалната посока, за което не можехме да му се сърдим. Той искаше преди всичко да се убеди какво е състоянието на семейството му. Повече нямахме нужда от него.

Засега Жълтоликия запазваше преднината си. Не бяхме успели да се приближим до него, въпреки че Ранко непрекъснато смушкваше коня си.

— Ефенди, няма да го хванем! — извика ми той. — Английският му кон е по-добър от нашите.

— Охо! Гледай! Все още не знаеш на какво е способен враният ми жребец.

Изправих се в стремената. Не беше необходимо да правя нищо повече, защото все още нямаше смисъл да използвам „тайната“. Но това единствено движение беше достатъчно. Рих забеляза, че искам да намаля товара му. Това засегна самолюбието му и той започна да прави още по-дълги скокове.

Имах чувството, че земята под нас изчезва. Но ако не си добър ездач, може да ти се завие свят. Ранко остана далеч зад мен, а аз все повече се приближавах към Жълтоликия. Първоначално беше на половин километър пред мен. Сега разстоянието се бе стопило наполовина, после останаха двеста метра… сто и петдесет… сто. Кара Нирван се огледа и нададе вик на ужас. Започна да налага коня си с приклада на пушката. Доброто животно правеше всичко, което беше по силите му. Протегнало глава напред, то летеше с големи скокове. От устата му капеше пяна, а кожата му заблестя от пот. Това не беше добър знак. На дълги разстояния английският чистокръвен кон не можеше да се мери с моя арабски жребец. По Рих не се забелязваше и следа от пяна или пот. Можех да препускам с него още четвърт час по този начин, без той да се изпоти или да започне да се пени. Но аз бях свикнал да щадя благородните животни.

Затова се замислих какво да правя. Да стрелям? Това беше най-бързо и сигурно. Мечкоубиецът ми можеше да стреля и на много по-дълго разстояние от това, на което се намираше Жълтоликия, а тъй като конят ми препускаше равномерно, нямаше да ми е трудно да сваля персиеца от седлото. Но не исках да го убивам. Или да стрелям по коня му? Тогава щеше да излети от седлото и да падне в ръцете ми. Жал ми беше обаче за хубавото, благородно животно. Не, имаше и друг начин да го хвана, без да убивам него или коня му. Нали ласото беше в мен. Размахах го.

Докато го въртях, чух Жълтоликия да надава пронизителен писък. Той вдигна коня си и направи голям скок. Беше преодолял една от онези цепнатини, за които ми беше говорил водачът. Няколко секунди по-късно над нея летеше и моят Рих. Беше широка около два метра и половина.

Жълтоликия отново се огледа. Бях се приближил към него. Тогава той се прицели с пушката си по мен. Наистина ли се беше научил да стреля като бедуините, обърнат назад в седлото? Не биваше да го чакам да стреля. За миг дръпнах петлетата на мечкоубиеца и двата изстрела изтрещяха един след друг. Не бях се целил, само исках да изплаша коня му и наистина постигнах целта си. Животното трепна, подскочи встрани и отново се стрелна напред с неравномерни скокове. Жълтоликия тъкмо щеше да натиска спусъка. Изстрелът му изтрещя, но не ме улучи. Метнах ремъка на пушката на рамо и навих ласото около лакътя и китката си, за да се разгъват след това последователно примките му. Трябваше да побързам, защото отпред се появяваше тъмната ивица на една гора. Ако Жълтоликия успееше да стигне до нея, беше спасен.

Той се опитваше да се задържи на седлото, когато конят му подскочи встрани и вече беше на път да успее. Сега беше моментът. Трябваше да използвам „тайната“. Затова поставих ръката си между ушите на жребеца и извиках името му „Рих“! За миг конят застина във въздуха, после силно изцвили, след което не мога да опиша каква скорост развива такъв кон, когато се използва тайната му. Ако друг яздеше жребеца ми и не беше свикнал с животното, трябваше да затвори очи, за да не падне от седлото.

Жълтоликия беше на около шейсет метра пред мен. Станаха петдесет, трийсет, двайсет. Той чу тропота от копитата на коня ми близо зад себе си, обърна се и ужасен извика:

— Аллах да те изпрати в ада, кучи сине!

Извади пистолета си и стреля по мен, но не ме улучи. После удари с дръжката му коня си по главата, който, напъвайки последните си сили, летеше напред като бесен. Напразно! Бях на петнайсет метра зад него, на десет й накрая на шест.

— Внимавай, Жълтолики, сега ще те хвана! — извиках му аз. — Нито човек, нито дяволът могат да те спасят!

Той ми отговори с оглушителен вик, който беше почти като рев. Мислех, че го е направил от гняв, и хвърлих примката на ласото над главата му. Но тогава видях, че искаше да отклони коня си встрани. Обаче не успя. Животното беше във вихъра си и от ударите по главата беше като полудяло. Чу се втори вик, какъвто човек издава само в голяма опасност или от ужас! Това не беше гняв, а смъртен страх!

Отклоних коня си леко встрани, за да мога да виждам Жълтоликия, който беше точно пред мен, като минавам покрай него. О, небеса! Напречно на посоката, в която препускахме, се простираше дълга, широка и тъмна ивица, на не повече от 30 метра от нас — цепнатина, дълбока и широка цепнатина, чийто отсрещен бряг беше с около метър по-висок от отсамния! Може би щях все пак да успея да отклоня коня си, но при невероятната скорост, с която летеше, това беше много съмнително. Така че напред! Това беше единствената възможност.

Свалих ръцете си с ласото, вдигнах високо главата на коня, отново сложих лявата си ръка между ушите му и извиках, не, по-скоро изревах: „Рих, иа Рих, иа Рих ет таиб, нат, нат, нат!“ (Рих, мой Рих, мой добър Рих, скачай, скачай, скачай!)

Жребецът знаеше, че „нат“ означава „скачай“, беше дресиран. Отвори уста, изпръхтя, което беше израз на въодушевлението му, стисна със зъби металния мундщук на юздата и излетя в широка дъга край Жълтоликия към цепнатината.

Двамата с персиеца нямахме време да се наблюдаваме един друг. Всеки от нас беше зает с коня си и със себе си. Но като прелетях край него, той изруга. Бяхме до цепнатината. Стиснах юздата и легнах върху шията на коня.

— Рих, халак, али, али! (Рих, сега високо, високо!) — извиках аз. Погледът ми беше зорко насочен към отсрещния бряг на скалата. Не виждах колко е широка цепнатината. Гледах само отсрещната точка, до която трябваше да се добера и която беше с един метър по-висока от отсамния край.

Храброто, несравнимо животно скочи и излетя нависоко. За по-малко от миг бях над страшната бездна. Отпуснах юздите и се облегнах назад, колкото и опасно и глупаво да изглеждаше това. Трябваше да го направя, за да отнема от тежестта върху предните крака на коня и за да не ме хвърли. Ако не се бях наклонил назад, с мен щеше да е свършено, защото въпреки несравнимостта на жребеца и въпреки силата, с която той прелетя над пропастта, скокът не беше съвсем успешен. Рих докосна скалата само с предните си крака.

— Али, али! — извиках аз още веднъж и се наклоних напред, ударих Рих под корема между задните крака с ласото, което все още държах в дясната си ръка. Така товарът върху задницата му се намали. Досега не бях удрял Рих. Като почувства удара по най-чувствителната част на тялото си, той замахна силно със задните си копита към корема и се сви така, че коланът на седлото се скъса, но успя да стъпи на скалата и със задните си крака. Скокът беше страшен. Аз се строполих на земята заедно със седлото, а конят продължи да препуска още известно време напред, но после спря.

Всичко това бе траяло само една-две секунди. Станах и погледнах назад. Тъкмо тогава скачаше жребецът на Жълтоликия. Чу се рев, див рев и конят и ездачът полетяха в пропастта.

Цялото ми тяло се вледени. Приближих се до ръба на цепнатината. О, небеса! Беше най-малко пет метра широка! Така ми се струваше. Както е известно, не е лесно да се прецени ширината на река или дълбока пропаст. Човек лесно можеше да се заблуди. Дълбочината беше толкова голяма, че дъното не се виждаше. Долу цареше гъст, черен мрак.

Това беше справедливо наказание! Жълтоликия намери смъртта, която готвеше на други. Защото беше мъртъв заедно с коня си. Не беше възможно да останат и двамата живи в тази бездна. Въпреки това известно време се ослушвах и извиках надолу към пропастта. Но отговор не получих, не се чуваше никакъв звук.

Отидох при Рих. Беше се върнал и отишъл до мястото, където беше седлото. Обвих ръце около шията му и притиснах главата му към себе си. Той потърка муцуна в рамото ми, а после близна ръката и бузата ми. Сякаш знаеше, че си бяхме спасили живота.

Едва сега си спомних за спътниците си. Ранко приближаваше със златистия си кон в бесен галоп. Той не виждаше цепнатината и ми извика. Дадох му знак да язди по-бавно.

От дясната ми страна останалите все още галопираха след Хамд ал Амасат. Той непрекъснато сменяше посоката с цел да намали голямата скорост на конете им. Приятелите ми се подлъгваха и следваха арменеца на зигзаг. Най-отпред беше Омар, който пръв искаше да настигне убиеца на баща си. Само един постъпваше по-умно от останалите, а именно дребният хаджия. Разбрал беше хитрината на беглеца и се опитваше да го пресрещне.

Но ето че Хамд ала Амасат забеляза този противник. Видя, че няма да може да мине оттам, и се обърна на юг, в посоката, в която бе поел първоначално Жълтоликия. Той умело използваше малкото храсти за прикритие. Така обаче арменецът щеше да стигне до опасната цепнатина, която сигурно не беше забелязал. Във всеки случай вече изпитваше страх от това какво изобщо щеше да стане. Какво го очакваше всъщност, разбира се, той не знаеше. Досега мислеше, че го преследват заради поведението му спрямо Галингре и семейството му. Каруцата продължаваше да стои все още там, където беше спряла при идването ни. До нея бяха Галингре и зет му. Ранко се бе приближил до цепнатината, погледна надолу вледенен от ужас и извика:

— Той е мъртъв, смазан, ефенди! Аллах, как успя да прескочиш от другата страна!

— По-късно ще говорим. Стой там, за да не идва насам Хамд ал Амасат. Аз ще тръгна срещу него.

— Но ти не можеш. Коланът на седлото ти е скъсан.

— Имам йедек^[8] в дисагите. След две минути ще е сменен.

— Но ти не можеш да дойдеш отсам при Хамд ал Амасат!

— Вероятно ще намеря някое по-тясно място на цепнатината, ако не, куршумът ми ще я прескочи.

Запасният колан се състои от късо парче ремък, на чиито краища има по една катарама. Той се закопчава върху скъсаното място и коланът на седлото може отново да се използва. Бързо оседлах и се метнах на коня, за да огледам отсамния край на цепнатината в източна посока, а Ранко остана от другата страна. Той трябваше да спре Хамд ал Амасат от запад. На изток блестеше ризницата на Халеф. От север преследваха врага останалите, а аз го чаках от южната страна. Беше обграден. Впрочем цепнатината също му препречваше пътя на юг.

В този момент видях, че арменецът спира и вдига пушката си срещу Омар. Омар накара коня си да отскочи встрани и не беше улучен. После обаче се втурна срещу Хамд ал Амасат, вдигнал пушката високо горе, за да го удари с нея. Омар искаше само да го зашемети и да го хване жив. Хамд ал Амасат не побягна, а остана на мястото си. Щом противникът му се приближи, той бързо извади пистолета си и стреля. Конят на Омар се вдигна на задните си крака и се преметна. Хамд ал Амасат продължи да препуска към цепнатината. Като забеляза препятствието, той се стъписа и се обърна на запад, където бях аз. Препуснах срещу него и стигнах до едно място, където цепнатината беше по-тясна. Оттук можех лесно да я прескоча, още повече че брегът, на който се намирах, беше по-висок от отсрещния. Върнах коня си малко назад, за да може да се засили.

Беглецът приближаваше. Той видя, че не държа оръжие в ръце и че цепнатината е между нас двамата. Разбира се, нямаше да се осмели да я прескочи.

— Ела отсам! — подигра се той. — Предавам се!

— Веднага! — отвърнах аз.

Извиках на Рих и той се засили към пропастта и я прелетя с великолепен скок. Хамд ал Амасат изкрещя от ужас и препусна назад, в посока към Ранко, а аз го последвах. Сега моментът беше подходящ за използване на ласото. Хвърлих примката и завъртях коня си. Дръпнах и Хамд ал Амасат излетя от седлото. В следващия миг бях вече до него.

Хвърлянето беше сполучливо. Примката здраво се беше стегнала около тялото и ръцете на пленника, така че той не можеше да се движи. Коленичих до него и омотах въжето още веднъж около тялото му. Падането от коня беше зашеметило леко Хамд ал Амасат. Той ме гледаше втренчено с широко отворени очи, но не каза нищо. После в бесен галоп пристигна и Омар и скочи от седлото.

— Е? — извиках му аз радостен. — Видях те, че падаш, и помислих, че те е улучил!

— Убиецът се прицели лошо — отвърна той. — Куршумът скъса юздата ми, затова конят ми падна. Най-сетне, най-сетне е в ръцете ми! И сега ще…

— Тихо! — помолих го аз. — Нека първо да говоря с него.

— Добре! Но после е мой!

Не му отговорих, защото в този момент дойде и Ранко. Скоро пристигнаха и останалите. Халеф беше последен, защото идваше от най-далеч.

Първо обсъждахме смъртта на Жълтоликия и моя скок над бездната. Спътниците ми потърсиха въпросното място и не можеха да се начудят как бях успял да мина на другата страна. Към Рих бяха отправени много похвали и всички го галеха, при което той радостно цвилеше.

Жълтоликия споменахме бегло. Най-добре беше повече да не се занимаваме с него. Що се отнасяше до Хамд ал Амасат, помолих все още да не му казваме кои сме. Щеше да бъде съден едва след връщането ни в Невера хан. Той отново беше в пълно съзнание и го вързахме върху коня. Оско и Халеф яздеха от двете му страни, за да го доведат до хана. Омар също искаше да го придружи, но аз откровено му казах, че му нямам пълно доверие. Ако тръгнеше да съпровожда пленника, съществуваше опасност да удовлетвори жаждата си за мъст без наше разрешение.

Докато тримата се отправиха по най-късия път към хана, ние останалите се върнахме при каруцата. Тя беше прекалено далеч, за да могат Галингре и близките му да следят развоя на преследването. Двете жени и зетят не бяха предполагали с какъв опасен престъпник са тръгнали на път. Те изпълнявали всичките му указания с най-голямо доверие, защото били убедени, че тези нареждания са били дадени от самия Галингре. Вярвали са, че Галингре е вече в Юскюб и е дал на Хамд ен Насър широки пълномощия. Но щом той после изведнъж побягнал, те не знаели какво да мислят за поведението му. Едва след като при тях се появил Галингре, разбрали каква опасност ги е заплашвала, защото той накратко, а може би и малко по-подробно им беше разказал какво е щяло да се случи по-късно.

Представиха ни на дамите и на зетя Мартин Рувие. Те бяха слезли от каруцата, за да ни посрещнат. Настояваха да им разкажем всичко, но аз помолих да оставим това за по-късно. Исках да разбера дали гостилничарят на Невера хан е бил привърженик на Жълтоликия.

— Разбира се! — заяви Рувие. — Тримата разговаряха тайно, а после Драгойло настойчиво ни посъветва веднага да тръгнем, а другите две каруци да дойдат след нас.

— Имахте ли някаква причина да не изчакате другите две коли да тръгнат заедно с вас?

— Жена ми не се чувстваше добре. Пътуването дотук я беше изтощило, а подобрение не можеше да се очаква дори и да бяхме останали да почиваме един ден в мръсния хан. Тогава персиецът каза, че в съседното село имал омъжена сестра, която с удоволствие ще приеме двете жени. Той ни представи тази възможност в толкова изгодна светлина, че накрая склонихме да се вслушаме в съвета му и да отидем при сестра му. Останалите коли с багажа спокойно щяха да ни настигнат, защото щяхме да останем там цял ден.

— Ах, така ли! Жълтоликия искаше да ви убие, а после да заграби вещите ви. Но как може да сте толкова непредпазливи, да продължавате да го следвате при положение, че той очевидно се отклонява от пътя?

— Не ни направи впечатление, защото той каза, че поемайки в тази посока, ще спестим време. Да се пътува през тази равнина е много по-приятно, отколкото да използваме коларския път, който е в ужасно състояние.

— Той щеше да ви закара до първата цепнатина, където каруцата нямаше да може да продължи. Там щеше да ви застреля, да ви ограби и да ви хвърли в дълбоката бездна.

— Господи, кой би помислил! — извика госпожа Галингре. — Хамд ен Насър се ползваше с пълното ни доверие, а и този персиец се държеше така, че го сметнахме за добър и услужлив човек. Каква милост Божия, че дойдохте точно в последния момент да ни спасите!

— Да, много дължим на тези мъже! — съгласи се съпругът й. — Спасиха всички нас от смърт, а мен от страшен плен. Вече ми беше върната значителна част от богатството ми, а това, което возите в колите — — останалата част от имуществото ни, — отново е наша собственост. С думи не можем да изкажем благодарността си, а тъй като животът не може да бъде заплатен, завинаги ще останем длъжници.

Така каза той сега. Но после, когато отново обърнахме каруцата и бавно яздехме след крачещия съсредоточено вол, той се приближи до мен, издърпа ме настрана и каза така, че никой друг освен мен да не го чуе:

— Мосю, едва сега разбрах колко голяма е била опасността, в която се е намирало семейството ми. Вие направихте много за мен. Първо ми донесохте дългоочакваната новина за безследно изчезналия ми племенник. После ме освободихте от шахтата и ми върнахте отнетите пари, сума, чийто размер вие изобщо не знаете, защото се отдръпнахте, като я броях, за да видя дали всичко е налице. След това спасихте семейството ми от ужасна смърт. Трябва да спомена също и имуществото, което заедно с това беше запазено. Всичките пари от продажбите бяха у жена ми, което е голяма непредпазливост и същевременно непростима търговска грешка. Но Хамд ен Насър ме уверяваше, че трябва да заповядам да се действа по този начин. Накратко казано, дължим ви безкрайна благодарност. Трябва ли да се нагърбя с потискащото бреме на длъжник и да го нося цял живот? Надявам се, че и вие не желаете това. Нещо повече, надявам се, че ще ми позволите да ви засвидетелствам по някакъв начин признателността си. Имате ли семейство?

— Родители, братя и сестри. — Богат ли сте?

— Не, дори съм много беден. Работя за тях и се надявам, че постепенно ще им създам по-добри условия.

— Значи ви трябват пари?

— Разбира се. Но ги печеля с професията си. Описвам пътуванията си и получавам за това сносни доходи, с чиято помощ издържам близките си.

— Тогава настоятелно ви моля да ми позволите да дам своя дял за тази издръжка.

— Благодаря ви за доброто намерение! Правите го добросърдечно, но аз не спасявам хора срещу заплащане. И което е главното: вие не ми дължите абсолютно нищо. Наречете късмет, случайност, съдба, Божия воля това, че ви срещнахме. Не съм аз този, който е подредил така събитията. Видяхме, че сте в беда, и бяхме в състояние да ви освободим, както и направихме. Радостта и удовлетворението, които изпитахме, че успяхме да станем оръдия на една по-висша воля, за нас е достатъчно възнаграждение.

— Но, мосю, аз съм богат, по-богат, отколкото можете да си представите!

— Радвам се, защото от сърце се наслаждавам на богатството на ближните ми. Щом сте богат, можете да извършите много добрини. Не аз, а Господ е ваш кредитор. На него никога не можете да му издължите капитала, но му изплатете лихвите, като станете благодетел на неговите по-малко надарени деца, със сърце и ръце винаги отворени за тях.

— Ще стана, да, ще стана! — обеща той дълбоко трогнат. — Но нали и вие сте по-беден от мен!

— Има различни дарове, както и много видове богатство. Нямам нито злато, нито сребро, но въпреки това съм богат колкото вас и не бих искал да се сменим.

— Мосю, това са горди думи, които ме принуждават да млъкна, поне що се отнася до вашата личност. Но се надявам, че няма да помрачите радостта ми, ако дам на спътниците ви това, което вие отказвате да вземете. Нали няма да го направите.

— Тези хора са господари на самите себе си. Нямам право да им заповядвам и могат да правят каквото искат.

— Радвам се. Значи няма да ги разубедите да ми позволят да им изразя благодарността си?

— Не. Знам, че отхвърлянето на благодарността обижда и натъжава. Така че действайте изцяло по своя воля! Убеден съм, че ще намерите подходящ начин за това, защото спътниците ми имат качества, най-изявеното сред които е тъкмо чувството за чест.

— Тогава сърдечно ви моля да ми кажете как най-добре ще мога да засвидетелствам благодарността си на всеки поотделно. Англичанинът…

— Той изобщо не влиза в сметките. Лорд е и многократен милионер. Едно искрено ръкостискане ще е много по-скъпо за него и от най-скъпоценния подарък. Всъщност на него не дължите нищо. И той като вас също беше спасен!

— Тогава да започнем с Оско.

— Дъщеря му е омъжена за сина на баснословно богат търговец в Стамбул. Той се връща там и всичките му потребности ще бъдат задоволени. Впрочем знам, че преди да тръгнем от Едирне, беше снабден от зет си с всичко необходимо за пътуването. Оско няма нужда от пари. Той е черногорец. На паричен подарък ще погледне като на милостиня и ще се почувства обиден.

— Какво е положението при Халеф?

— Той е беден. Младата му жена е внучка на един арабски шейх, който обаче никога не е бил богат.

— Значи мислите, че бих могъл да го зарадвам с пари!

— Да. Но ако не му ги предложите като благодеяние, а като знак на почтителност към „най-прекрасната от всички дъщери и дъщери“. Така той ще се върне в родината си горд и ще ви споменава с добро.

— А Омар?

— Той е още по-беден. И той като баща си Садек беше водач през соленото езеро Шот ал Джерид, занятие, което изисква безразсъдна смелост, както самият аз се убедих. Баща му беше убит от Хамд ал Амасат, като ни водеше през Шот ал Джерид, и Омар напусна родината си без абсолютно никакви средства, за да търси убиеца и да му отмъсти. Представете си само, той пътува от Южен Тунис, през Сахара, Египет и така нататък до Константинопол, а после с нас и дотук без пари, което е истинско изкуство. Като си отмъсти и трябва да се раздели с мен, той остава без средства, безпомощен в чужбина и не знам как ще стигне до далечната си родина. Наистина мога да му дам необходимите средства, за да утолява глада си, но… хм!

Нарочно бях представил положението на Омар в по-неблагоприятна светлина, отколкото беше в действителност. Богатият французин можеше да бръкне малко по-надълбоко в кесията си за бедния арабин. Той веднага отвърна:

— Голямо удоволствие ще бъде за мен да се погрижа за Омар. Нищо ли не бива да предлагам на Оско?

— Пари — не. Но някакъв малък спомен черногорецът ще приеме.

— Добре! Значи не смятате за обида да предложа някой скъпоценен предмет за спомен?

— Разбира се, че не.

— Е, надявам се тогава, че няма да ми се разсърдите, ако настоятелно ви помоля да си спомняте за мен понякога, като гледате този малък печат. Досега съм го носил само като украшение и името ми още не е гравирано върху него, така че можете да дадете да гравират вашето. Жълтоликия ми беше взел и часовника, но благодарение на вас си го получих обратно. Като откача една малка висулка от верижката му за вас, надявам се, няма да сметнете това за подарък, от чиято стойност ще се почувствате обиден.

Казвайки това, търговецът откопча от верижката на часовника малкото печатче й ми го подаде. Това той наричаше скромен подарък. Всъщност не беше чак толкова скромен. Висулката представляваше малка осмоъгълна пирамида от красив топаз, сложен във фина златна обковка, със сапфирено топче на върха — подарък за неколкостотин марки. Не можех да откажа и той искрено се зарадва, като се съгласих да го взема.

После отново се присъединихме към другите. Линдси оживено разговаряше с дамите. Радваше се, че може да общува с тях на френски и отново да пораздвижи езика си, което досега сред турците и албанците не беше възможно поради недостатъчните му познания.

Сър Дейвид им описваше мъчителния път оттук до Ругова, като ги уверяваше, че оттам нататък пътят за Юскюб от село на село става все по-лош. Разправяше им на какви лишения и неприятности биха се изложили, ако продължават да пътуват така бавно с волската каруца, и накрая ги помоли все пак да се върнат в Скутари и да тръгнат с него за Антивари, където френският параход сигурно все още е на котва и по море и много по-приятно ще ги откара до Салоники, откъдето биха могли да заминат за Юскюб с влака. Като ме попитаха какво ще ги посъветвам, за голямо съжаление трябваше да ги разубедя, защото железопътната линия все още не беше напълно готова. Това ядоса Линдси. Разбира се, англичанинът имаше достатъчно време и пари да Закара едно чуждо семейство до Салоники, та дори и по-далеч. В това отношение беше истински англичанин, който гледа на земното кълбо като на своя собственост и обича да се перчи с щедростта си.

Най-сетне стигнахме до Невера хан. Дамите слязоха, а ние отидохме в стаята. Там Халеф беше си поиграл на господар, както ме увери първият ми поглед. Най-отзад до масата седеше ханджията с хората си. Те бяха много повече, отколкото бяхме видели в началото. Бяха дошли още няколко мъже, които, изглежда, бяха ратаите. На предната маса седяха двамата колари. От лицата на всички се виждаше, че бяха заставени да застанат така от дребосъка. Бяха негови пленници.

Не го питах как го беше направил. Познат ми беше начинът му на действие. Той крачеше гордо напред-назад, а Оско и Омар пазеха коларите. Готовите му за стрелба пистолети бяха пред него. В тях се криеше властта, която упражняваше.

До стената върху глинения под лежеше Хамд ал Амасат, все още здраво вързан. Гледаше ни предизвикателно и упорито. Коларите трябваше да направят място на жените. Всички седнаха, където намериха място. Само ние двамата с Халеф останахме прави.

— Арменецът позна ли те? — попитах аз тихо Халеф.

— Едва ли! Поне не съм забелязал или той нарочно се преструва.

— Ти нищо ли не му каза?

— Нито дума, сихди. Изобщо не съм говорил с него. Но пък затова хубаво си поговорих с ханджията Драгойло. Не искаше да се подчини, докато не размахах пистолета под носа му.

— Защо?

— Нали трябваше да арестувам всички!

— Не съм ти заповядвал подобно нещо.

— Което не беше и необходимо. Знам какво да правя и без да ми заповядват. Ако бях оставил Драгойло спокойно да се разхожда наоколо с ратаите си, можеше да му дойде наум да освободи Хамд ал Амасат.

В това отношение, разбира се, Халеф имаше право.

— Каза ли на гостилничаря, че Жълтоликия е мъртъв?

— Не. Тъй като доведохме вързан само Хамд ал Амасат, Драгойло сигурно се сеща какво е станало.

Не вярвах, че хаджията е премълчал това, защото той се възползваше от всяка възможност да разказва за големи подвизи.

Тъй като всички гледаха към мен, заповядах на Халеф да свали ласото от пленника и само да върже ръцете на гърба му, за да може да седне. Той го изпълни. Вместо да ми бъде благодарен за облекчението или поне да седи спокойно, Хамд ал Амасат се нахвърли върху мен:

— Защо ме връзвате? Настоявам да ме освободите!

— Почакай още малко! — казах му аз. — И не говори с такъв тон, иначе камшикът ще те накара да се държиш по-почтително! С крадците, измамниците и убийците не се постъпва както с честните хора.

— Аз не съм крадец.

— Не си ли? И въпреки това доведе господаря си при Жълтоликия, който трябваше да му ограби всичко?

— Не познавам никакъв Жълтолик!

— Не лъжи! Не на нас тези номера. Не можеш да отречеш, че те познават в Каранирван хан.

— Бил съм там само един-единствен път, като придружавах Галингре.

— После си се върнал в Скутари и си излъгал близките на господаря си, че е дал някакви заповеди, за които той самият нищо не знае! Впрочем ти си се уговарял с другите подчинени на Жълтоликия в Каранирван хан.

— Не е вярно!

— Нямаш ли брат?

— Не.

— И не познаваш човек на име Баруд ал Амасат?

— Не.

— Както и сина му, който се казва Али Манах Бен Баруд ал Амасат?

— Също не.

— И все пак си писал на този Баруд!

— Докажи го!

— Тогава сигурно не знаеш нищо за бележката, чието съдържание гласи: „Ин пипех веете ла Каранирван хан али са панаир Мелникде“?

По лицето на арменеца се изписа ужас и той каза по-малко троснато:

— Говориш за неща, които са ми напълно непознати. Не съм виновен в нищо и ще докажа невинността си. Затова искам да бъда освободен!

— Защо избяга, като ни видяхте да идваме?

— Защото другият побягна.

— Ах, така ли! Познаваше ли го?

— Разбира се! Бил съм при него с Галингре. Кара Нирван беше гостилничар на хана край Ругова.

— И въпреки това ти одобри поведението му, когато той се представи за друг човек, за да отведе тези хора при цепнатината.

Хамд ал Амасат мълчеше.

— Ти нагло и дръзко ме предизвика да те пленя. Лошо си изпати от тази подигравка. Яздих по-добре, отколкото ти предполагаше, че мога, а после ще ти докажа, че и преди си имал случай да се убедиш, че съм добър ездач.

— Не те познавам.

По лицето му се виждаше, че човекът казваше истината. Възможно беше след онази страшна случка при Шот ал Джерид да е преживял толкова много неща, че да не си спомня вече за нас. Но все пак хора, срещнати при такива обстоятелства, човек запазва в съзнанието си за цял живот.

— — Познаваш не само мен, но и още някои от нас — отвърнах му аз. — Явно в последно време си извършил толкова престъпления, че ти е невъзможно да си спомниш за всичките. Но за това ще говорим по-късно! Първо искам да ти кажа, че е добре за теб, че нямаш брат и племенник, защото иначе щеше да научиш тъжната вест, че Баруд ал Амасат и синът му са мъртви.

Арменецът направи движение, сякаш щеше да скочи. Но аз продължих:

— — Али Манах беше застрелян в Едирне. Не знаеше ли?

— Не ме засяга.

— Я виж онзи мъж, който седи на ъгъла на масата! Казва се Оско и хвърли Баруд ал Амасат от Дяволската скала, защото Баруд беше отвлякъл дъщеря му Зеница. И за това ли не знаеш нищо?

Той стисна здраво зъби и мълча известно време. Лицето му беше станало тъмночервено. После гневно ми извика:

— Защо ми разправяш неща, които не ме засягат! Ако искаш да ми говориш, говори за мен! Кажи ми причините, поради които се отнасяш с мен като крадец и убиец!

— Добре, да говорим за теб. Да оставим настрана това, че Галингре трябваше да бъде убит в шахтата край Ругова, също и това, че искахте да убиете близките му тук. Ще говорим само за убийствата, които наистина си извършил.

— Ти сигурно си луд. Само от умопомрачение може да ти се привиждат такива глупости.

— Внимавай! Ако изречеш още една такава обида, ще опиташ камшика! Да си научил случайно от мосю Галингре, че той има брат, който е бил убит в Алжир, в Блида?

— Да. Разказвал ми е.

— А че синът на убития е изчезнал по загадъчен начин?

— И това ми каза.

— Да си познавал този брат или сина му Пол?

При този въпрос арменецът пребледня.

— Как бих могъл да го познавам — отговори той, — като не съм бил в Блида! Не познавам нито Алжир, нито другите страни в Северна Африка. Аз съм арменец и съм напускал родината си само като ходих до Стамбул и дотук.

— Арменец ли си? Странно! Този, който е убил Галингре, е бил тъкмо арменец!

— Това не ме засяга. Има стотици хиляди арменци.

— Да, така е, но много от тях отричат произхода си. Познавам например един, който веднъж се представи за член на племето уеляд ха-малек.

Той захапа долната си устна. От очите му ме стрелна такъв поглед, сякаш искаше да ме прониже. Изглежда, предчувстваше, че миналото му ми е много по-добре известно, отколкото той предполагаше. Той видимо се замисли над това къде може да ме е срещал, но, изглежда, не можеше да се сети, защото гневно извика:

— Говори за събития и хора, които са ми познати! Племето на уеляд хамалек ми е напълно неизвестно. Не мога също да имам и брат, който се казва Баруд ал Амасат, защото моето име е Хамд ен Насър.

— Не е ли Хамд ал Амасат?

— Не.

— Значи се казваш Хамд ен Насър. Спомням си един човек, който се наричаше Абу ен Насър. Не познаваш ли случайно този мъж?

Той отвори уста и изплашено се втренчи в мен.

— Отговаряй!

Но мъжът не отговаряше. Бялото на очите му почервеня, а вените на челото му изпъкнаха. Той запреглъща, но не можеше да изрече нито дума. Аз продължих:

— Този Абу ен Насър се наричаше „баща на сабята“, защото беше направил услуга на векила на оазиса Кбили, за която се е изисквало смелост. Спомни си!

Чертите на лицето му като че ли се бяха вкаменили. Той изломоти няколко думи, които никой не разбра.

— Същият Абу ен Насър е убиецът на Галингре. Той е убил после и сина му в пустинята. След това той уби също и водача Садек при Шот ел Джерид. Натъкнах се на трупа на Пол Галингре и…

Тогава той ме прекъсна. Нададе пронизителен, див вик и скочи, въпреки че ръцете му бяха вързани, и застана прав.

— Скут, улд ел бера! (Млъкни, кучи сине!) — изръмжа ми той, и то на арабски диалект от онази област, където се бяхме срещнали по онова време. — Сега знам кой си! Познавам те! Ти си онзи вонящ немец, който ме следеше до Кбили! Нека са проклети дедите и прадедите ти, а децата ти и децата на твоите деца да страдат от всички болести на тялото и душата! Нека всеки нов час им носи ново нещастие и…

— А този миг ще донесе на теб камшик! — прекъсна го Халеф, като скочи към него и го удари с всичка сила. — Сигурно си познал и мен, син на кучка и внук на гниеща хиена? Аз съм Хаджи Халеф Омар, който беше с Кара Бен Немзи ефенди, когато те срещна!

Хамд ал Амасат не помръдна. Приемаше ударите, без да мърда от мястото си. Гледаше втренчено дребосъка и, изглежда, изобщо не усещаше ударите.

— А мен не ме ли познаваш? — попита Омар на свой ред, като бавно се приближи и избута Халеф настрана. — Аз съм Омар, синът на Садек, на мъжа, когото ти уби в Шот ел Джервд, така че той сега лежи погребан под солта, в движещите се пясъци, и никой не може да посети това място, за да се помоли на Аллах и Пророка. Преследвам те от Кбили насам. Аллах не пожела да те открия веднага. Искал е да ти даде време за разкаяние. Но понеже ти прекали, той най-сетне те предаде в ръцете ми. Приготви се! Часът за отмъщение настъпи! Вече няма да можеш да ми избягаш, а под краката ти се отваря джехената, за да посрещне душата ти, която е прокълната и низвергната за вечни времена!

Каква разлика имаше между двамата! Омар стоеше спокойно, гордо изправен. По лицето му нямаше и следа от страстна омраза или жажда за мъст. От него лъхаше само студена и мрачна решителност. Хамд ал Амасат трепереше, не от страх, а от яд. Чертите на лицето му се разкривиха в грозна гримаса. Гърдите му се тресяха от учестеното дишане.

— Я мляики, я шиятън лаиш ана язир! (О, ангели, о, дяволи, защо съм вързан!) — съскаше той. — Ако ръцете ми бяха свободни, щях да ви удуша всичките… всички!

— Желанието ти ще бъде изпълнено — отвърна Омар. — Ти сам изрече присъдата си. Ще бъдеш удушен без милост и снизхождение. Ефенди, искаш ли да говориш още с него?

— Не — отвърнах аз. — Той не излъга. Свърших с него.

— Тогава искам да ми го предоставиш!

— Други също имат претенции към него.

— Моето право е най-голямо и най-отдавна. Кой ще се осмели да ми го отнеме?

Омар се огледа. Никой не отговори. Какво можех да направя? Знаех, че нито молбата, нито заплахата щяха да бъдат взети под внимание.

Все пак го попитах:

— Като страхливец ли ще го убиеш? Като…

— Не, не! — прекъсна ме той. — Оско също не уби брат му, а го победи в честен двубой. Ще направя същото. Аз не съм палач. Развържете убиеца на моя баща! Оставям оръжията си. Той искаше да ме удуши. Е, нека сега дойде! Ако успее да ме убие, пуснете го на свобода и нека върви накъдето пожелае.

Значи двубой. Моите възгледи за двубоя, които го отричат, тук не интересуваха никого. Но щом високопоставените представители на цивилизацията посягаха един друг на живота си за някоя прибързано изречена дума и смятаха за безчестие уреждането на въпроса по друг начин, можех ли да порицавам един обикновен арабин за това, че търси удовлетворение за смъртта на баща си? Не казах нищо и се отдръпнах назад.

— Да, развържете ме! — извика Хамд ал Амасат. — Ще удуша този подлец, така че душата му да не може да излезе от тялото и да иде в ада!

Омар остави оръжията си и застана в средата на стаята. Всички станаха от местата си по масите и се оттеглиха по ъглите. Дамите Галингре изчезнаха. Аз застанах до вратата, за да попреча на Хамд ал Амасат да избяга, в случай че иска да се измъкне от двубоя с бягство. Но, изглежда, той нямаше такова намерение. Той направо се задъхваше от желание да бъде освободен и да се нахвърли върху противника си. Халеф развърза ръцете му. Двамата пристъпиха един срещу друг, измервайки се взаимно с поглед.

Никой не проронваше нито дума. Хамд ал Амасат беше по-висок и жилав от Омар. Той обаче притежаваше повече гъвкавост, а спокойствието, което беше запазил, ни караше да се надяваме, че той ще бъде победителят. Наранявания нямаше да има, защото щяха да се борят само с ръце.

— Ела насам! — извика Хамд ал Амасат й заплашително протегна юмруци, вместо, както бяхме помислили, да се нахвърли върху Омар.

Спокойствието на арабина, изглежда, направи впечатление на арменеца. Изненадващо беше също, че у сина на Садек не се забелязваше ни най-малка възбуда. Той имаше изражение и поведение на човек, който е абсолютно сигурен, че той ще бъде победителят.

— Ела ти, ако имаш смелост! — отговори Омар. — Но преди това погледни навън! Там, над гората, изгрява слънцето. Виж го още веднъж, защото няма да го видиш никога вече, а ще потънеш в нощ и тъмнина! Ето тук е вратът ми, за да ме удушиш. Няма да ти преча да обвиеш ръцете си около него.

Странно беше. Какви намерения имаше? Той направи две крачки към противника си, вдигна брадичката си нагоре, така че беше съвсем лесно да бъде хванат вратът му, и скръсти ръце на гърба си. Хамд ал Амасат не изпусна този прекрасен случай. Той скочи към Омар и го сграбчи с две ръце за врата.

Но едва бе направил това, Омар протегна напред двете си ръце и хвана врага за главата, така че четирите пръста на всяка от ръцете му притискаха назад ушите, а палците — очите.

— Кучи син, в ръцете си ми! — скърцаше със зъби Хамд ал Амасат с дяволска радост. — Свършено е с теб!

Той стискаше шията на Омар така здраво, че лицето му стана моравочервено. Но аз разбрах какво възнамеряваше да прави арабинът. Той не отговаряше. Леко движение на палците му, после силен натиск и Хамд ал Амасат нададе рев като ранена пантера и пусна шията на противника си, защото Омар беше извадил и двете му очи.

Раненият вдигна ръце към очите си. С него беше свършено, защото сега Омар спокойно можеше да го удуши. Това, което щеше да последва, беше прекалено ужасно. Обърнах се и излязох през вратата. Душата ми се бунтуваше срещу случилото се. Ослепяването, а след това и удушването на противника ми се струваха направо животински. Но можех ли да изпитвам състрадание към човек като Хамд ал Амасат, който се бе държал по-лошо от животно?

Вън слънцето ярко грееше на небето. Мислех за стиховете на родния поет:

„Слънцето изплува пак на своя облак, но ме заслепява глупостта човешка, няма ли да се отдръпне то от този остров, тънещ във разруха стара, вековечна.“

В стаята беше настъпила тишина. Не се чуваха повече викове. Беше ли мъртъв Хамд ал Амасат? Вратата се отвори и Омар излезе. Ножът и пистолетите отново бяха в пояса му. Значи борбата беше свършила.

— Приключи ли? — попитах аз настръхнал.

— Да, отмъщението е извършено и душата на баща ми ще гледа доволна отгоре — отвърна тържествено Омар Бен Садек. — Сега мога да отрежа брадата си и да ида да се помоля в джамията, защото обетът, който дадох на соленото езеро, е изпълнен.

— Тогава изнесете трупа! Не искам да го виждам.

— Не е необходимо да изнасяме този труп. Той може да отиде където поиска.

— Какво? Арменецът не е ли мъртъв? Жив ли е?

— Да, сихди. Спомних си, че се отвращаваш от убиването на хора, и ослепих Хамд ал Амасат. Щом той застана пред мен безпомощен, не можах да си наложа да го убия. Нека носи бавно тъмния си живот към гроба. Той изгуби светлината на очите си и вече няма да може да навреди на никого. Така още веднъж ще има време да си припомни деянията си и да се разкае. Правилно ли съм постъпил?

Какво можех да му отговоря? Спомних си, че дори високопоставените християнски проповедници са поставяли условието извършителите на тежки престъпления да бъдат ослепявани, защото така, без да бъдат убивани, те стават безопасни за човешкото общество. Кимнах безмълвно и се върнах в стаята.

Зад вратата се сблъсках с Драгойло, който извеждаше Хамд ал Амасат, за да охлади очите му с вода от кладенеца.

— Свърши се, сихди — извика ми Халеф, — и ние сме съгласни десетократният убиец да бъде оставен жив. За него животът ще бъде по-лош от смъртта. А какво ще правим с обитателите на Невера хан? Те бяха в съюз с Жълтоликия.

— Оставете ги! Те не ни засягат. Вече се случиха прекалено много неща. Тръпки ме побиват от това място. Да побързаме да го напуснем!

— Имаш право, сихди. Аз също нямам желание да оставам повече тук. Конете ни са вън. Да заминаваме!

Но толкова бързо не ставаше. Галингре не продължи с нас. Върна се обратно. Същото направи и Ранко, който искаше да придружи каруцата до Ругова. Имаше много неща за обсъждане. А след това никой не искаше да бъде пръв при сбогуването.

Междувременно отидох до кладенеца. Струваше ми се нечовешко да оставям Хамд ал Амасат в неопитните ръце на ханджията. Но едва раненият беше чул гласа ми, и започна да бълва проклятия и ругатни, които ме накараха незабавно да се върна. Разходих се известно време в утринната тишина. Все още наоколо не се чуваха никакви птици или някакъв друг шум. Мястото беше подходящо за самовглъбяване. Но колкото по-дълбоко прониква погледът навътре, толкова повече човек разбира, че човешкото същество не е нищо повече от чуплив съд, пълен със слабости, грешки и… високомерие!

Като се върнах, семейство Галингре и Ранко се сбогуваха с мен. Щом каруцата тръгна, останахме да гледаме след нея, докато изчезна на изток После и ние яхнахме конете. Не се показваше нито Драгоило, нито някой от хората му. Щастливи бяха, че си заминаваме, и избягваха сбогуването, защото то щеше да бъде най-малкото радостно.

Така напуснахме тихо мястото, където се беше случило последното събитие от нашето дълго, дълго пътуване. След около четвърт час голата равнина свърши и гората отново ни обгърна със зелените си ръце. Халеф, Омар и Оско правеха щастливи, доволни физиономии. Хаджията често ме поглеждаше изпод вежди, сякаш искаше да ми съобщи нещо радостно. Оско беше разтворил широко обшитото си със сребро елече, което не беше обичайно за него. Скоро разбрах каква беше причината. Искаше да забележим дебелата златна верижка, която висеше на жилетката му. Значи беше получил часовника на Галингре като подарък. Щом той улови погледа, който бях хвърлил към верижката, изрази радостта си, че е получил такъв скъп спомен. Това отвори най-сетне устата и на дребосъка.

— Да, сихди — каза той, — изглежда, французинът е много богат, защото ни подари книжа, върху които има гербове и цифри. Сигурно имаше предвид банкноти.

— Какви са тези хартии? — пошегувах се аз. — Сигурно сметки, които трябва да платите вместо него?

— Какво говориш! Да остави на нас да плащаме дълговете му! Такъв човек едва ли дължи някому нещо. Не, това, което получихме, са бележки за пари, каквито в Европа се използват вместо злато и сребро. Имам много такива бележки. Даде ми ги за Ханех, най-хубавата и добрата от всички жени и дъщери.

— И ти си взел…

— Разбира се!

— Не си постъпил много умно, Халеф. В страната на шаммарите и хадедихните не можеш да ги размениш за злато или сребро. Трябва да го направиш в Скутари.

— А няма ли да ме измамят? Аз не знам каква стойност имат тези листчета.

— Мога да ти кажа. Ще дойда с теб, като ги обменяш. Покажи ми ги!

Подсмихвайки се под мустак, той извади кесията си, отвори я и ми подаде „паричните хартийки“. Бяха английски банкноти. Галингре наистина му беше направил порядъчен подарък.

— Е? — попита Халеф. — Има ли сто пиастъра?

— Много, много повече, скъпи! Изобщо не можеш да отгатнеш сумата. Тези банкноти са на стойност повече от дванайсет хиляди пиастъра. За тях би могъл да получиш три хиляди франка, ако искаш да имаш френски пари. Аз те съветвам обаче, ако можеш да вземеш талери „Мария Тереза“, защото те са валидни там, където „ухае великолепното цвете Ханех.“

Дребният хаджия ме гледаше безмълвно и клатеше глава. Този подарък не се побираше в представите му. Омар бързо извади кесията си. Той беше получил още повече. Като французин Галингре наистина им бе дал английски пари, но ги беше пресметнал според френската им стойност. Омар беше получил пет хиляди франка, което за двамата непретенциозни мъже беше огромна сума! Това бяха страхотни подаръци! Явно Галингре е бил твърдо убеден, че той и близките му нямало да бъдат живи, ако не сме били ние. И какво бяха в края на краищата осем хиляди франка за един човек, който притежаваше такова състояние.

Двамата радостно се развикаха.

— Какво богатство! — ликуваше Халеф. — Ханех, любимката на моята душа, от този момент нататък е най-богатата сред всички жени и внучки на атайбехите и хадедихните. Тя може да попита колко струват стадата на всички племена на шаммарите и да се облече с коприна от Хиндустан, и да украси косите си с перли и скъпоценни камъни. Тялото й ще се къпе в персийски благоухания, а краката й ще са обути в пантофки на принцеса. А аз ще пуша най-добрия латакия. Моят масура^[9] ще е от най-хубаво розово дърво, бис мин кахруба^[10] ще е толкова голям, че няма да мога да го лапна!…

Тези възторжени представи за размера на неговото състояние лесно можеха да тласнат хаджията към разточителство. Затова с различни примери му обясних, че състоянието му не е чак толкова голямо, колкото му се струва.

Радостта на Омар беше по-тиха. Той щастливо се усмихваше и каза:

— Галингре ми даде това, за което толкова мечтаех: сега мога да си избера родина. Ще отида с Халеф при хадедихните и ще си купя камила, няколко говеда и едно стадо овце. После ще си намеря една хубава дъщеря на племето, която ще стане моя жена. Хамдулиллях! Сега знам, че мога да живея.

Ако не всичко, Линдси беше разбрал най-важното. Той изръмжа:

— Глупости! Галингре! Търговец! Аз съм англичанин и също мога да правя подаръци. Но няма да е веднага! Какво ще кажете, сър, за това, че тези двамата искат да се върнат на пасищата? Как ще стигнат дотам? По кой път? С кораб до Яфа, а оттам през Палестина до Басра в Джебел Хауран! Нали?

— Това, разбира се, би било най-доброто — кимнах аз. — Но откъде ще вземат кораб до Яфа? А помислете и за парите, които ще трябва да платят!

— — Пфу! Французинът ме чака в пристанището. Ще платя всичко! Можем да вземем на борда и конете и да им ги подарим. Ще ги заведем до Йерусалим.

— Ние ли? Кого имате предвид?

— Вас и себе си, разбира се!

— Охо! Но аз трябва да се прибирам в родината си.

— Глупости! Нима ще пренебрегнем Йерусалим. Можем да наваксаме. Няколко седмици са без значение. Съгласен! Той ми протегна ръката си.

— Първо трябва да помисля, сър Дейвид — колебаех се аз.

— Тогава размишлявайте бързо, иначе ще отплавам за Яфа, преди да вземете правилно решение. Well!

Така беше. Неговата идея много ми харесваше и дълбоко в себе си се убеждавах да тръгна с него.

Междувременно бяхме стигнали до Гори. След по-малко от два часа се озовахме и в Скала, а оттам се спуснахме към Скутари, крайната точка на нашето пътуване през страната на скипетарите.

Линдси беше описал на Халеф и Омар плана си с жестове. Приет беше с възхищение и двамата така настоятелно ме замолиха, че накрая отстъпих, което, да си призная, не направих с неудоволствие. Случвало ми се беше и друг път да оставам по-дълго далеч от родината си, отколкото първоначално бях мислил.

Отседнахме в странноприемницата на Анастасио Папанико, който всъщност имаше само две стаи за чужденци и за щастие не бяха заети. Тук можехме добре да се освежим и да се освободим от чувството, че сме станали полудиви хора.

Сър Дейвид веднага изпрати куриер до Антивари, който да съобщи на капитана новия му план за пътуване. Аз нямах друга бърза работа, освен да отида на бръснар, а после да се снабдя с нов костюм и чисто бельо. Можете да си представите от какво къпане имахме нужда всички.

После като важни господа се разходихме с лодка по Скутарското езеро, от което се откриваше приказна гледка към брега. Като се прибрахме, ни чакаше полицейски чиновник, придружаван от трима облечени в червено заптиета. Гостилничарят беше съобщил за нас. Щом мъжът видя паспортите ми, се поклони почтително, за което вероятно особено много беше допринесъл богатият бакшиш, който англичанинът му даде.

Скутари има подчертано ориенталски облик. Част от него се намира в плодородна равнина, но другите му квартали са разположени върху група хълмове, които обграждат тази равнина, а на най-високото място има порутен дворец. Всъщност този град се състои от много села, които са свързани помежду си и чиито къщи са направени главно от дърво.

Оско остана един ден, а после се сбогува с нас, за да се отправи към Алиа, а оттам през Плавница към Риека, където преди беше живял. Ако беше пътувал по вода, щеше да стигне по-бързо. Той обаче смяташе, че не може да повери петнистия си кон на измамните вълни.

Раздялата беше тежка и за него, и за нас. Той обеща, като се върне в Едирне и Стамбул, да поздрави роднините си от нас и да им каже да ми пишат. Яздихме с него известно време.

Изпратеният от Линдси куриер до Антивари се върна едва на втория ден, защото, за да стигне от единия до другия град, с неизбежните почивки ездата продължаваше единайсет-дванайсет часа. Той съобщи, че капитанът чака в залива на Антивари и е готов да отплава по всяко време. Тъй като в Скутари не ни задържаше нищо, на следващата сутрин потеглихме рано.

Бяхме радостни, че притежаваме толкова добри коне, защото пътят беше лош. Питейна вода за нас и конете успяхме да получим само на едно-единствено място, до което стигнахме по обяд. Намираше се на гърба на планината, която се издигаше между Скутарското езеро и морето. Оттатъшните склонове на планината бяха толкова стръмни, че се налагаше да слизаме от седлата, за да щадим конете. Оттам в низината пред нас блесна морето.

Не можахме да посетим Антивари, който е разположен на един по-нисък склон на планината, защото се насочихме веднага към брега. Там видяхме четири постройки: една карантинна сграда, търговската къща на австрийското морско и застрахователно дружество, митница и странноприемница. Отбихме се там. Беше пет часът следобед.

През нощта останахме в странноприемницата. На следващата сутрин отплавахме заедно с конете и постепенно брегът на страната на скипетарите изчезна от погледа ни.

Друг път ще разкажа как стигнахме до Яфа и Йерусалим. Засега трябва само да спомена, че Линдси също богато надари хаджията и Омар и че помолих моя „приятел и закрилник“ да ми пише. Необходимо беше да изпрати писмото до Мосул, откъдето сигурно щеше да стигне до мен. За целта той взе със себе си хартия, а аз му написах адреса си върху един плик на турски и френски език.

Два месеца след като се бях прибрал в родината си, писмото стигна до мен. Халеф беше мислил, че щом адресът е написан на турски, на този език трябва да е и писмото. Турският му беше чудесно изпъстрен с арабски изрази, а привикналата му към оръжие, а не към перо ръка беше направила доста смешни грешки, но писмото беше мило и много ме зарадва. Ето и съдържанието му:

„Бъди благословен, о, сихди!

Пристигнахме, аз и Омар. Навсякъде радост и щастие! Пари! Броня! Слава, чест, блаженство! Слава, любов, почит, молитва за Кара Бен Немзи! Ханех, най-прекрасната, дъщерята на Амша, дъщерята на Малек, шейха на атайбехите, е здрава, хубава и чаровна. Кара Бен Хаджи Халеф, моят син, е герой. Излапва на един дъх четирийсет сушени фурми, о, Боже, о, небеса! Омар Бен Садек ще се жени за Шама, дъщерята на Хаджи Шукар еш Шамиан Бен Мудал Хакурам Ибн Садук Весилег, богато и хубаво момиче. Аллах да ти изпрати хубаво време! Рих, жребецът, те поздравява предано и почтително. Омар Бен Садек има хубава шатра и добра тъща. Ожени се скоро и ти! Аллах да те пази! Бъди винаги доволен и не се мръщи! Обичам те! Забрави печата! Нямам нито печат, нито восък за него! Бъди винаги добродетелен и избягвай греховете и престъпленията! Ела през пролетта! Бъди умерен, скромен, внимателен и не се напивай!

Изпълнен с уважение, почтителност, смирение и благоговение, твой искрен и верен приятел, закрилник и баща на семейство:

Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах.“