Карл Май
Жълтоликия (3)

Трета глава
В дяволската клисура

Като напускахме арената на нощното си приключение, където старият мюбарек бе намерил ужасния си край, беше чудно хубава есенна утрин, свежа и уханна. Яздехме между стръмни склонове, а зад тези планини се издигаха непристъпни масиви, мрачни като страшни великани. След около час път гледката наоколо беше такава, сякаш се движехме през клисурите на Пиренеите.

За открит изглед и дума не можеше да става. Обградени бяхме от тъмна вековна гора. Има няколко вида такива гори. Девствените тропически гори, гъстите, излъчващи миризма на гнилоч литовски гори, величествената, рядка вековна гора на американския Запад, естествените, засадени като от градинар в права линия паркове на Тексас, всички те са много различни една от друга. Тази гора в Шар Даг не можеше да се сравни с нито една от споменатите вековни гори. Тук човек неволно започваше да мисли за отмрели култури, върху които сега смъртта бе хвърлила сянката си.

След около три часа езда теренът започна да се спуска стръмно надолу, и ние трябваше да пресечем изпречилата се на пътя ни широка долина, чийто отсрещен край се издигаше почти отвесно нагоре. Това беше истинска скална стена, привидно непрекъсната, простираща се от север на юг на много часове път. В пукнатините и на издатините здраво бяха вкопчили корени огромни смърчове и ели, а високо горе, върху зъбера на тази стена като черна линия се ширеше тъмна гора. Дъното на долината обаче бе обрасло с прекрасна трева, затова предложих да направим на това място почивка за около четвърт час, та да могат конете ни да се насладят на тази зеленина.

Водачът ни с готовност се съгласи и веднага скочи от коня. Благодарение на този престой се увеличаваше необходимата на търговеца на въглища преднина. Джемал не предполагаше, че спирах повече заради този Юнак, отколкото заради тревата.

Тук имаше един доста голям ручей. По брега му растяха редки храсти. Веднага след като излязохме изпод дърветата от отсамната страна на долината и тя се ширна пред нас, видях една линия, която водеше от мястото, на което се намирахме, напряко през тревата към отсрещния бряг. Тази линия беше следата на търговеца на въглища. Беше ни смятал за много глупави, щом е допуснал, че тази следа няма да събуди подозрението ни.

Водата все още беше дълбока и изпълваше коритото с форма на копаня така, че заплашваше да прелее. Тревата беше мека, затова предполагах, че ще мога да намеря ясен отпечатък до рекичката. Конакчията изобщо не обърна внимание на следите. Той седна, извади стария си чибук, натъпка го с тютюн и го запали.

— Халеф! — попитах аз така високо, че Джемал да чуе, — каква е тая линия, дето минава през тревата?

— Това е следа, сихди — отговори той, горд, че може да блесне с придобитите от мен познания.

— От животно ли е или от човек?

— За да кажа точно, първо трябва да я огледам по-добре. Той тръгна, впил поглед в дирята, и след като измина няколко крачки, каза:

— Сихди, може да е човек, но може и да е животно.

— Така ли? За да установиш подобно нещо, не е необходимо първо подробно да я оглеждаш. Значи може да е бил човек, но не е изключено и да е животно. А защо да не е възможно тук да се е разхождал например дворецът на падишаха?

— Подиграваш ли ми се? Обзалагам се, че и ти не можеш да определиш кой е оставил следата. Ела да видиш!

— За да го разбера, изобщо не е необходимо да идвам. Оттук е минал бос човек.

— Как ще го докажеш?

— Много лесно. Може ли тази диря да бъде отъпкана от четириного създание?

— Не.

— Значи е човек или двукрако животно, или голяма птица. А коя е най-голямата птица, която би могла да мине оттук?

— Ами например лейлек^[1].

— Правилно! Но щъркелът върви бавно и съсредоточено. Той високо вдига краката си един след друг и крачи гордо. Би трябвало отделните стъпки ясно да се виждат. Така ли е в този случай?

— Не. Този, който е минал оттук, не е стъпвал внимателно, а е влачил краката си през тревата по права линия.

— Точно така. Следата не се състои от отделни отпечатъци на стъпки, а от непрекъсната двойна линия. Краката на щъркела са дебели колкото един пръст, а тези линии са по-широки от човешка длан. Възможно ли е оттук да е минал щъркел?

— Не, сихди. Явно е бил човек.

— Да продължим! Ти твърдиш, че не си видял отпечатъци от стъпки. Колкото по-стара е дирята, толкова по-изсъхнала трябва да е пречупената и отъпкана трева. Но тук не е увехнала нито една тревичка. Какво следва от това?

— Че следата е съвсем прясна.

— Правилно. Следователно отпечатъците от краката би трябвало добре да си личат. На какво се дължи това, че те все пак не се виждат?

— За съжаление не мога да кажа.

— Кой може да е бил този забързан бос човек? Джемал, живеят ли хора в тази гора?

— Не, никой не живее тук — отвърна той.

— Предполагам, че търговецът на въглища Юнак от недоглеждане е поел в погрешна посока. Но затова няма да стигне до Глоговик, а до Дяволската скала.

— Какво говориш, ефенди! Той не би могъл да допусне такава грешка! Ако не бяхте спали, щяхте да го видите накъде тръгва.

— Хаджи Халеф Омар ми каза, че през нощта един човек е излязъл от къщата и е изчезнал зад нея. Но в коя посока е поел, Халеф не могъл да разбере.

— Сигурно е бил Юнак, защото той тръгна още по тъмно, за да може да се върне вечерта, преди още да е станало много късно.

— Значи все пак в тъмнината се е заблудил и вместо наляво е тръгнал надясно. А може и да го е направил нарочно и тъй като по следата му разбирам, че много е бързал, сигурно е имал желание да съобщи на въглищаря за идването ни възможно най-бързо.

— Странни мисли ти минават през главата, ефенди — каза конакчията смутено. — Какво го засяга Юнак, че ще се отбием при Шарка?

— Това, разбира се, не проумявам и аз.

— Признай, че е невъзможно да е бил той.

— Напротив, аз твърдя, че е той. Дори веднага ще ти го докажа.

— Не е възможно. От следите ли?

— Да.

— Както за свое учудване видях, те биха могли да ти кажат, че оттук е минал човек, но не и кой е бил той.

— Казват ми го, и то много ясно. Стани и ела!

Закрачих към брега на рекичката, а останалите ни последваха. Там, където мъжът бе минал през водата, беше стъпвал бавно и внимателно. Дъното на потока до брега беше меко. Вътре не се виждаха нито пясък, нито камъни. Толкова по-ясно се открояваха в бистрата плитка вода обаче стъпките от краката.

— Погледни тук, Джемал! — казах аз. — Виждаш ли стъпките във водата?

— Да, ефенди. Виждам също, че както ти правилно предположи, човекът е бил бос.

— Сега сравни следите от двата крака. Намираш ли някаква разлика?

Той се наведе, сигурно за да не можем да виждаме лицето му. Разбираше какво щеше да последва.

— Какво виждам! — извика хаджията. — Този човек е имал на левия си крак само четири пръста! Юнак е бил, сихди, и никой друг!

Водачът ни бе овладял смущението си, изправи се и каза:

— Не може ли и някой друг да е изгубил пръста си и да е минал оттук?

— Разбира се — отговорих аз, — но би било много странно. Питам се само какво намерение преследва Юнак, като ни лъже? Ако планира някакво коварство, вместо сол ще получи селитра, може би с добавка от сяра и дървени въглища. Знаеш ли какво означава това?

— Да, но все пак не те разбирам. От тези три неща се прави барут. Това ли имаш предвид?

— Разбира се, а ако в него има и кръгло парче олово, лесно може да стане така, че вместо при Дяволската скала да иде в ада. Дълбока ли е тази река?

— Не. Няма да се наложи конете да плуват. Може да се мине през нея с навити крачоли. Ще тръгваме ли?

— Да, вече изтече повече от четвърт час. Накъде води пътят, след като се мине през реката?

— Виждаш ли тъмната отвесна ивица в скалите отсреща? Там има вход към една тясна клисура. Тя се нарича Дяволската клисура, защото води към Дяволската скала. Натам ще вървим.

— И след колко време ще стигнем до скалата?

— Малко повече от половин час. Ще се чудиш, като видиш какви скални масиви има от двете страни на клисурата. В тази тясна цепнатина човек се чувства като малък червей между високи до небето стени.

— Няма ли друг път на запад?

— Не, само този е.

— Тогава сме принудени да вървим по него. Преди това обаче все пак искам да се опитам да намеря следите на хората, след които яздим.

В тревата такива вече не се забелязваха, защото тя отново се бе изправила за един ден, но в плитката вода може би ще се виждат.

Предположението ми се оказа вярно. Шестте коня бяха прекосили реката малко по-нагоре по течението. Нямаше смисъл да продължавам да търся. Минахме през потока и спряхме пред входа на клисурата. Широка беше, колкото през нея да могат да яздят двама конници един до друг. После разстоянието между скалите се увеличаваше.

Това беше затворен скален масив, огромна, висока повече от сто метра грамада от плутонски камък, в средата на която някоя подземна сила беше прерязала тази цепнатина. Ако човек вдигне поглед нагоре, му се струва, че отвесните стени събират горе краищата си. Изкачването дотам не беше възможно нито отдясно, нито отляво. Скалите бяха голи и само тук-там имаше места, където някой храст или самотно дърво бяха намерили условия за макар и мизерно съществувание.

— Сега вярваш ли, че шейтанът е направил тази пукнатина с юмрук? — попита водачът ни.

— Да, това е адски път. Човек трябва да се свива като малко насекомо, над което се рее гладна птица. Бързо напред!

Дотук Джемал беше яздил сред нас. Но сега се стремеше да излезе начело. За целта той се промуши покрай Халеф и Оско, които яздеха отпред. Това ме накара да предположа, че се приближаваме към мястото, което трябваше да стане съдбоносно за нас. Той искаше да бъде пръв, за да може да осъществи замислената хитрост.

Изведнъж срещу нас се появи бистра рекичка, съвсем плитка и тясна, която течеше встрани от пътя и изчезваше в една дупка в скалите. Същевременно забелязахме, че горе върховете се раздалечаваха. Скалата от лявата ни страна образуваше широко стъпало, обрасло с храсти и дървета, но да се изкачи човек там беше невъзможно. Това стъпало беше високо около шестнайсет метра, а търговецът на въглища бе казал, че за да се стигне до мястото за нападение, трябва да се изкачат петдесет-шейсет крачки в коритото на реката. Явно, че бе имал предвид това скално стъпало.

Още преди да тръгнем, като оседлавахме конете, бях казал на спътниците си как трябва да се държат. Те също забелязаха, че се намираме близо до въпросното място. Тайно ми отправяха въпросителни погледи и аз им потвърдих с кимане на глава.

Малкото планинско поточе тихо ромонеше срещу нас. Скоро обаче чухме силно плискане. Стигнахме до мястото, откъдето от високото се чуваше шумът. Водата беше издълбала процеп в една жила от по-мек камък, в който ромолеше от стъпало на стъпало. Изронените ситни камъчета се бяха натрупали от двете страни и с времето бяха образували пласт, достатъчен за подхранването на растения. По него имаше всякакви треви, които обичаха хладината и водата, а също папрат, на която тази местност, изглежда, беше особено богата. На около две височини на ездач един от тези папратови храсти беше изтръгнат наполовина. Спрях коня си и погледнах нагоре.

— Хайде, идвайте! — подкани ни конакчията, защото и спътниците ми се бяха спрели.

— Почакай малко! — казах аз. — Я се върни! Искам да ти покажа нещо много интересно.

Той се приближи.

— Трябва да слезеш от коня — рекох му и скочих от седлото.

— Защо?

— Така ще можеш да го видиш по-добре.

— Губим си времето!

— Досега не си бързал толкова. Изглежда, това е много тайнствена река.

— Как така? — попита той любопитно, без нищо да подозира. Стоях в подножието на ручеичето и наблюдавах най-долните стъпала. Конакчията скочи от коня и се приближи към мен. Останалите също слязоха.

— Погледни онази папрат горе! Не ти ли прави впечатление, че е отскубната?

— Не! И защо?

— Мисля, че някой се е изкачвал оттук, искал е да се задържи за растението и го е измъкнал от земята.

— Сигурно е от бурята.

— Бурята ли? Тук, където сме почти във вътрешността на земята, никога не е имало буря! Не, бил е човек.

— Нас какво ни засяга това?

— Засяга ни, и то много, защото е наш познат.

— Невъзможно! И кой е той?

— Юнак.

Като казах това, Джемал пребледня.

— Ефенди, какво си се хванал за Юнак? Та той замина за Глоговик!

— Не, той е горе. Тук, долу, където водата се спуска до пътя, се е струпал пясък. Този търговец на въглища е много непредпазлив. Като е заповядал да ни кажат, че отива в Глоговик, не е трябвало да бъде толкова глупав, да докосва с босите си крака този пясък. Нали вече знае, че тази нощ забелязах липсващия му пръст, а тук виждаш отпечатък от крак с четири пръста, както долу при брега на реката. Какво търси там горе?

— Не е той, ефенди! — уверяваше ме изплашено водачът. — Хайде да продължим ездата си!

— Първо искам да се убедя. Ще се изкача горе.

— Господарю, може да паднеш и да си счупиш врата и краката.

— Умея да се катеря добре, а Хаджи Халеф ще ме придружи. Надявам се да се доберем догоре благополучно. Много по-опасно ми изглежда да продължим да яздим нататък.

— Защо?

— Предполагам, че горе има хора; хора с чакани и прашки. Това е.

— Аллах! — извика той изплашено.

— А там пред нас пътят прави завой и…

— Откъде знаеш това? Та той изобщо не се вижда!

— Предполагам. Подобно място е опасно за всеки, който минава отдолу, защото горе може да го издебнат. Затова ще ида да огледам там.

Лицето на Джемал стана пепелявосиво и той запелтечи:

— Наистина не мога да разбера мислите ти!

— Но те лесно биха могли да бъдат обяснени. И за да не ми объркаш сметките, те моля отсега нататък да говориш съвсем тихо.,

— О, ефенди! — възпротиви се той, като страхът му премина в гняв.

— Не си прави труда! Не се страхуваме от теб, защото нямаш оръжие.

С бързо движение извадих пистолета и ножа от пояса на Джемал. Пушката му беше окачена на седлото. Същевременно Оско и Омар го сграбчиха здраво, така че не можеше да помръдне. Той се опита да вика, но се отказа, защото опрях собствения му нож в гърдите и го заплаших:

— Ако кажеш високо само една-единствена дума, ще те намушкам! Няма да ти се случи нищо, ако мълчиш. Знаеш, че не ти вярвам. Ако сега ни се подчиниш, недоверието ни може и да изчезне. Ще те завържем, а Оско и Омар ще те пазят, докато ние с Халеф се върнем. После ще решим какво да правим с теб. Ако се развикаш, те ще те надупчат, но ако се подчиниш, ще си получиш оръжията обратно и ще ни придружаваш, както и преди.

Джемал се опита да протестира, но Оско веднага опря върха на ножа в тялото му. Това го накара да млъкне. Вързаха го и затова се наложи да седне.

— Знаете какво трябва да правите — казах аз на двамата оставащи при него мъже. — Внимавайте конете да стоят кротко. Пътят е толкова тесен, че лесно бихте могли да го отбранявате. Никой не бива да премине оттук против волята ви. А ако се случи нещо непредвидено, при първия от изстрелите ви ще се върнем. Но ако вие ни чуете да стреляме, стойте си тук спокойно, защото няма защо да се опасявате за нас.

Без да обръщам внимание на гневния поглед, който ми хвърли конакчията, тръгнах да се катеря нагоре. Халеф ме следваше. Изкачването беше малко трудно, но не и опасно. Рекичката беше плитка, а издълбаните стъпала бяха достатъчно дълбоки и следваха толкова бързо едно след друго, че човек можеше да се изкачи по тях като по стълбище.

Юнак правилно беше казал. Направихме петдесет-шейсет крачки и се озовахме горе. Скалното стъпало, върху което се намирахме сега, беше широко около стотина крачки. Повърхността му беше разрушена от атмосферните влияния и върху нея постепенно се бе образувал доста дълбок хумусен слой. Там иглолистните и широколистните дървета с храстите между тях бяха толкова близо едно до друго, както само можехме да си пожелаем. Така можехме незабелязано да се прокрадваме.

— А сега? — прошепна Халеф.

— Ще се промъкнем напред. Юнак каза че по това скално стъпало трябва да се върви около сто и петдесет крачки, за да се стигне до завоя. Разбойниците сигурно са се скрили там. Но ние още отсега ще проявяваме възможно най-голяма предпазливост. Ще вървиш непрекъснато зад мен!

— Възможно е някой да стои отпред и да наблюдава приближаването ни.

— В такъв случай наблюдателят ще седи отпред на ръба на скалата. Ако продължим наляво, тоест зад него, той няма да може нито да ни види, нито да ни чуе. Ако все пак някой ни срещне, ще го обезвредим, като по възможност ще избягваме вдигането на шум. За целта съм взел няколко ремъка.

— Знаеш, че и аз винаги нося ремъци в себе си, често се налага бързо да се прибягва до тях.

— Ще използваме пушките си единствено ако срещу нас излязат повече нападатели. Аз ще стрелям само в краен случай, но дори и тогава не бива да убиваме. Един изстрел в крака събаря и най-яростния враг на земята. Хайде да тръгваме!

Промъквахме се напред, като полагахме усилия да докосваме колкото може по-малко клони. Имахме намерение да се придържаме в посока наляво, но не бяхме минали много път, когато вдясно от себе си чухме шум, който ни застави да спрем.

— Какво може да бъде това? — прошепна ми Халеф.

— Някой точи ножа си в камък. Ама че непредпазливост!

— Та той дори и не предполага, че може да ни хрумне да се изкачим на това място. Ще минем ли край него?

— Не. Трябва да разберем кой е човекът. Залегни на земята! Сега се налага само да пълзим.

Лазехме към мястото, откъдето бяхме чули шума, и скоро стигнахме до ръба на скалата. Там седеше на пост шпионинът Суеф и така усърдно точеше ножа си в острия камък, сякаш за тази работа щяха да му платят в сребърни пиастри. Обърнат беше с гръб към нас.

Всъщност трябваше да е обърнат към нас, но той си бе избрал тъкмо това място, от което щеше да ни забележи едва като стигнем почти до него. Разбира се, ако бяхме продължили ездата си само още на няколко крачки, щеше да ни види.

— А сега? — прошепна дребосъкът. — Ще го оставим ли да си седи спокойно?

— О, не! Наоколо е обрасло с мъх. Отскубни една шепа от него! Аз ще сграбча Суеф отзад за тила, така че да отвори уста. Тогава ти бързо му натикай мъха, преди да е успял да извика. Тръгвам напред. Щом стигна на около една човешка дължина до него, можеш да станеш и да се хвърлиш отгоре му.

Запромъквахме се предпазливо напред. Недалеч зад него имаше едно дърво, което ми послужи за прикритие, така че стволът му да е между Суеф и мен. Стигнах до дървото. След две секунди се бях приближил до шпионина. Зад мен се изправи Халеф, готов за скок. Но дребосъкът бе син на пустинята, а не индианец. Той настъпи един сух клон. Клонът изпука и Суеф се обърна с лице към нас.

Никой художник не е в състояние да предаде израза на ням ужас, който се бе изписал по физиономията на шпионина, като ни съзря. Искаше да извика, но нямаше да може да издаде никакъв звук дори и да му бях оставил време за това. Моментално се хвърлих към него и го сграбчих с две ръце за врата. Той размаха ръце и крака и отвори уста, за да си поеме въздух. След миг Халеф се озова до нас и пъхна мъха между зъбите му. Държах го здраво още известно време. Суеф престана да мърда, а като свалих ръцете си от него, беше в безсъзнание.

Вдигнах го и го отнесох между храстите. Беше изпуснал ножа си, а пушката му лежеше до него. Не знаех откъде я беше взел. Халеф донесе оръжията му. Опряхме Суеф седнал до едно дърво и го вързахме за него, така че извитите му назад ръце да обгръщат ствола. После прикрепихме нагънатия на няколко ката пеш на дрехата му върху устата, за да не може да избута с език мъха.

— Така! — кискаше се тихо Халеф. — Добре се погрижихме за него. А какво ще правим по-нататък, сихди?

— Ще продължим пътя си. Слушай!

Долавяше се шум като от стъпки. И наистина чухме, че някой идва. Изглежда, приближаващият се човек отиваше към мястото, където беше седял Суеф.

— Кой може да е? — прошепна ми Халеф. Очите му блестяха от желание за бой.

— Не бързай! — заповядах му аз.

Надникнах между храстите и забелязах Бибар. Огромното му туловище стоеше до дървото, което преди това бях използвал за прикритие. Не можех да видя добре лицето му. Като че ли се учудваше, че не вижда Суеф, и продължи бавно да крачи нататък.

— Внимавай! — прошепнах аз. — След десет-дванайсет крачки и той би могъл да съзре нашите спътници, ако погледне надолу, а той сигурно ще го направи. Да се промъкнем съвсем тихо след него!

Трябваше бързо да се прокрадна зад аладжата и успях да го направя точно навреме. Погледът му се плъзна надолу към пътя. Видя чакащите ни долу трима души и бързо се отдръпна няколко крачки назад, за да не го видят.

Докато се оттегляше, Бибар не се обърна, при което разстоянието между него и мен се скъси толкова, че можех да го хвана. В миг го сграбчих с лявата си ръка за врата, а с десния си юмрук го ударих в слепоочието. Той се свлече, без да издаде никакъв звук. Халеф вече беше застанал до мен.

— И него ли ще вържем? — попита той.

— Да, но не още сега. Помогни ми! Тежък е. Ще занесем великана при шивача и също ще го вържем за някое дърво. — Устата му не беше добре затворена. За да я отворя напълно, си послужих първо с острието, а после и с дръжката на ножа си. Размотахме пояса на зашеметения човек и го използвахме, за да му запушим устата. Понеже Бибар беше много силен, се налагаше да бъде двойно по-здраво вързан, така че ремъците ни свършиха. Ако ни паднеше още някой в ръцете и трябваше да го вържем, не биваше да използвам ласото, защото лесно можех да изгубя скъпоценното въже. Пистолетите и въжето, които бяха затъкнати в пояса на Бибар, сложихме при оръжията на Суеф.

— Останаха още трима — каза Халеф. — Сандар, Манах ал Барша и Баруд ал Амасат.

— Не забравяй и търговеца на въглища, който също е тук.

— Този негодник не го смятам. Какво представляват тези четиримата в сравнение с нас двамата! Хайде открито да излезем срещу тях и да им вземем пушките, сихди!

— Би било прекалено безочливо.

— Защо тогава се изкатерихме тук?

— Не съм имал определен план. Исках да ги проследя. Какво да предприемем, щеше да се разбере след това.

— Е, ето че се разбра. Двама вече са обезвредени. Другите не ни интересуват.

— Мен ме интересуват, и то много. Е, ако бяхме пипнали и Сандар, бързо щяхме да се справим с останалите двама.

— Хм! Де да можеше да дойде!

— Би било по-голям късмет, отколкото бихме могли да се надяваме.

— Или… сихди, хрумна ми една идея! Не можем ли да го примамим?

— По какъв начин?

— Защо Бибар да не го повика?

— Тази идея не е лоша. Разговарял съм с аладжите часове наред и познавам добре гласовете им. Гласът на Бибар е малко дрезгав и мисля, че лесно бих могъл да го наподобя.

— Направи го, сихди!

— Тогава нека идем на някое място, откъдето Сандар трябва да мине, без да ни види.

— Такова място лесно може да се намери, някой храст или дърво.

— Разбира се! Хайде да опитаме!

— Да опитаме ли? Сихди, много обичам да те слушам да говориш по този начин.

Той гореше от ентусиазъм. Дребосъкът можеше да бъде отличен войник. Роден беше за герой.

Продължихме внимателно да крачим напред, докато стигнахме до едно място, където плътно един до друг растяха три храста, така че човек можеше да стой незабелязано зад тях. Промъкнахме се помежду им и аз извиках, но не много високо, като наподобявах гласа на Бибар:

— Сандар! Сандар! Бана гел! (Ела при мен!)

— Шймди гелирим! (Идвам веднага!) — отговори той от мястото, където предполагах, че са скрити мъжете.

Изглежда, хитростта ни щеше да успее. Стоях готов за бой с карабината в ръка. След известно време чух приближаващият се аладжа да пита:

— Нереде син? (Къде си?)

— Бурадаим! (Тук съм!)

Отговорът ми насочи крачките му в желаната от нас посока. Чух го да се приближава направо към храстите, а като погледнах през клоните, вече го виждах. Изпълнен с очакване, като гледаше право напред, той се готвеше да мине край нас, но за съжаление не толкова близо, колкото ми се искаше. Нямаше време нито за колебание, нито за съмнения. Изскочих от храстите.

Сандар ме видя. Ужасът го прикова към мястото му само за секунда, а после той се опита да отскочи назад, но вече беше твърде късно. Ударих го с приклада така, че той се строполи на земята. Той също не носеше със себе си нито пушка, нито чакан, а само пистолети и нож.

— Хамдулиллях! — ликуваше Халеф почти на висок глас. — Успяхме! Колко време ще му трябва, за да дойде в съзнание?

— Нека първо да видим какво му е положението. Ако беше друг човек, такъв удар би могъл да го убие.

Пулсът на аладжата едва се усещаше. Можехме да бъдем сигурни, че няма да се събуди още най-малко четвърт час.

— В такъв случай не е необходимо да му запушваме устата — каза Халеф. — Но все пак ще трябва да го вържем!

— За целта ще използваме платното, служещо на аладжата за пояс. — Вече не беше необходимо да внимаваме толкова много.

Не се промъквахме, а вървяхме право напред, макар и съвсем тихо.

Стигнахме до мястото, където пътят долу правеше споменатия вече завой. Ръбът на скалата горе също следваше тази извивка, от което се получаваше издатина, нещо като бастион, върху който бяха залегнали негодниците. Там имаше само няколко храста. Скрити зад единия храст, седяха Манах ал Барша, Баруд ал Амасат и Юнак. Разговаряха, но не толкова високо, че да можем да ги разбираме, въпреки че бяхме съвсем близо до тях.

Много добре бяха подбрали мястото за намеренията си. Щяха да ни видят, като идваме, и от тази засада всеки сполучливо хвърлен чакан щеше да улучи целта си. На известно разстояние зад тях по посока към нас бяха скупчени на пирамида шест пушки. Значи и Юнак беше донесъл своята. При тях бяха и чаканите на аладжите, както и кожените прашки, които беше домъкнал Юнак. До прашките имаше малка купчинка гладки, тежки речни камъни. Хвърлен от тренирана ръка, такъв камък би могъл да причини дори смърт.

Тримата ни бяха в кърпа вързани. Те седяха на ръба на издатината. Манах ал Барша беше на около три крачки. Ако се опитаха да избягат, трябваше да минат край нас. Да се скача надолу беше истинска лудост. Виждаше се, че са в напрегнато очакване. Погледите им бяха насочени към посоката, откъдето трябваше да дойдем. Най-много говореше Юнак. От движенията му можеше да се направи изводът, че разказва за приключението с мечката. Постояхме, докато чухме някои негови думи, които можахме да разберем:

— Иска ми се всичко да мине така, както сте го намислили. Тези четирима негодници са способни на всичко. Още с идването си се разпореждаха в дома ми като господари. А Джемал после ще ви разкаже как са се отнесли с него. Цяла нощ е бил заключен в мазето с всичките му близки…

— И той се е подчинил? — извика Манах ал Барша. — Не са ли могли да се съпротивляват?

— Вие да не би да сте се защитавали? Препуснали сте по най-бързия начин!

— Заради войниците, които тези чужденци за съжаление бяха довели.

— Както по-късно Джемал разбра, с тях не е имало нито един войник.

— Шейтан! Наистина ли!

— Така е! Измамили са ви с хитрост. Тези хора не само са нахални като ябани кедилер^[2], но и са хитри като гелинджиклер^[3]. Внимавайте да не надушат и сегашната клопка! Отвратителният ефенди подозира конакчията, а също и мен. Много се бавят. Би трябвало вече да са тук. Надявам се да не са се сетили, че ги чакате на това място.

— Не биха могли. Сигурно ще дойдат, а тогава с тях ще е свършено. Аладжите се заклеха жив да нарежат алемана на парчета. Баруд ще се заеме с черногореца Оско, а в моите ръце ще падне малката отровна жаба, хаджията. Много е сръчен с камшика, но сега ще види на какво се казва бой. Няма да го докоснат нито куршум, нито нож, ще умре от камшик. И изобщо никой от тях няма да бъде убит веднага. Аладжите няма да се целят по главите им, а и аз само ще зашеметя хаджията. Не искам да се лиша от блаженото удоволствие да го пребия от бой. Но защо се бавят толкова? Вече нямам търпение.

Много ми се искаше да ги послушам какво ще кажат още и се надявах, че ще говорят за Каранирван хан. Но хаджията не можеше да издържи повече. Това, че Манах ал Барша толкова копнееше да го пребие до смърт с камшика, го разгневи. Той изведнъж се приближи плътно до враговете и извика:

— Е хайде, ето ме, макар че изобщо не ме очакваш! Появата му предизвика у тях необикновен ужас. Юнак изкрещя и отбранително протегна ръце напред, сякаш бе видял призрак. Баруд ал Амасат скочи и втренчено се вгледа в хаджията като отнесен. Манах ал Барша също отхвръкна нагоре като пружина, но се съвзе много по-бързо от останалите. Чертите на лицето му бяха разкривени от гняв.

— Кучи син! — изръмжа той. — Тук си значи? Но този път няма да успеете! Ти си мой! Сега те хванах!

Манах понечи да измъкне пистолета от пояса си, но петлето или спусъка явно се бе заклещило някъде. Той не можа да извади оръжието толкова бързо, колкото искаше. А в следващия миг Халеф вече беше върху него и му заповяда:

— Махни ръката от пояса си, иначе ще те застрелям!

— Ще застреляш един от нас! — инатеше се Баруд ал Амасат. — Но само един! Вторият ще улучи теб!

Той извади ножа си. Тогава аз бавно излязох напред, без да казвам нито дума. Държах готовата за стрелба пушка, насочена към говорещия.

— Ефендито! И той е тук! — изкрещя Баруд.

Той отпусна ръката, с която държеше ножа, и от страх отскочи встрани. При това налетя на Манах ал Барша, и то толкова силно, че от сблъсъка той се озова на ръба на скалата. Манах размаха ръце във въздуха, вдигна единия си крак, за да се задържи, но от това окончателно изгуби равновесие.

— Аллах, Аллах, Ал…! — изрева той и изчезна от ръба на издатината. Чу се как главата му се удря долу.

Никой не посмя да се обади, аз също мълчах. Мигът беше ужасяващ. От такава височина! Тялото сигурно се беше пръснало!

— Аллах така отсъди! — извика накрая Халеф, чието лице бе мъртвешки бледо. — А ти, Баруд ал Амасат, си палачът, който го изпрати в бездната. Хвърли ножа, иначе ще излетиш след него!

— Не, няма да го хвърля! Стреляй! Но въпреки това ще опиташ острието му! — изскърца със зъби Баруд. Той приклекна за скок и замахна с ножа. Това беше достатъчно основание за Халеф, за да стреля. Но той не го направи, отскочи назад, обърна пушката си и посрещна противника си с удар на приклада, който просна Баруд на земята. Арменецът беше обезоръжен и вързан със собствения му пояс.

Сега оставаше да се справим само с търговеца на въглища. Храбрецът продължаваше да седи, без да мърда. Дали появата на Халеф го беше стреснала толкова много, или това, което се случи, бе удесеторило страха му. Той протегна ръце към мен и замоли:

— Пощади ме, ефенди! Нищо не съм ви сторил. Знаеш, че съм ваш приятел!

— Ти, наш приятел? Откъде бих могъл да знам?

— Нали ме познаваш!

— Откъде?

— Нали тази нощ бяхте отседнали при мен. Аз съм Юнак, търговецът на въглища.

— Не вярвам. Наистина много приличаш на него, особено що се отнася до чистотата ти. Мръсен си толкова, колкото и той, но не си ти самият.

— Аз съм, ефенди! Не виждаш ли? А ако не вярваш, попитай Хаджи Халеф!

— Не е необходимо да го питам. Очите му не са по-добри от моите.

Търговецът на въглища не би могъл да бъде тук, защото е заминал за Глоговик да купи сол.

— Не е вярно, ефенди!

— Жена му ни го каза, а на нея вярвам повече, отколкото на теб. Ако наистина беше Юнак, мисля, че щях да съм ти задължен и наистина щях да се отнеса с теб много по-снизходително, отколкото с всеки друг. Но тъй като се оказа, че не би могъл да бъдеш този човек, трябва да очакваш същата строгост като чистите си приятелчета, които искаха да ни убият и затова проиграха живота си. Така че ще трябва да увиснеш на това хубаво дърво заедно с тях.

Това го накара да стане. Той скочи и обладан от страх, извика:

— Не е така, ефенди, изобщо не е така. Аз наистина съм Юнак. Ще ти разкажа всичко, което се случи в къщата ми, и какво сме говорили. Не можеш да обесиш човека, който ви е приел така любезно при себе си!

— А за любезно посрещане изобщо не би могло да се говори. Но ако наистина си Юнак, кажи, как стана така, че се озова тук, а не си в Глоговик?

— Аз… аз… исках да взема сол оттук!

— Ах! А защо нареди да ни излъжат, че тръгваш в друга посока?

— Понеже… понеже… — пелтечеше той — по пътя ми хрумна да дойда тук.

— Не лъжи отново! Дошъл си, за да си вземеш дела от плячката. Затова съжаляваше, че конят ти е мъртъв и трябва да ходиш пеша.

— Ефенди, това сигурно го е казал конакчията! Джемал сигурно ни е измамил и ти е разказал всичко.

— Я виж какво признание ми правиш с въпроса си! Знам всичко. Трябваше да бъда нападнат на това място, въпреки че ти ги съветваше обратното. Затова си донесъл на враговете ни тези прашки. В случай, че това нападение излезе неуспешно, трябва да бъдем подмамени в Пещерата на съкровищата и да ни убият в нея.

Юнак наведе глава. Вероятно предполагаше, че знам всичко това от конакчията. Нямах намерение да го убеждавам в противното.

— Е, говори! — продължих аз. — Само от теб зависи дали ще те смятам за толкова лош, колкото останалите. Сега съдбата ти е в твоите собствени ръце.

След дълга пауза на размишление той призна:

— Не бива да мислиш, че планът за убиването ви е излязъл от мен. Тези хора отдавна го бяха намислили.

— Знам. Но от престъпна жажда за печалба ти взе участие в него. Това не можеш да отречеш.

— Може би Джемал ме е представил за по-лош, отколкото съм.

— Не правя преценките си по мнението на други хора. Имам очи и уши. А те ми казват, че наистина ти не си инициаторът на този план, но че си част от тази сган. Впрочем нямам време да се занимавам повече с теб. Хвърли ножа си! Хаджията ще те върже!

— О, не, не! — развика се Юнак изплашено. — Ще направя всичко, каквото поискаш, само не ме обесвай!

— Не знам какво би могъл да направиш за мен. Нямам полза да те оставям жив!

Студеният тон, с който казах тези думи, увеличи още повече страха му и щом Халеф измъкна ножа от парцаливия му пояс, той извика:

— Мога да ви бъда от полза, ефенди, мога!

— Как?

Търговецът на въглища се загледа замислено в земята. По лицето му се четеше борбата между страха и лукавството. Ако наистина искаше да ни бъде от полза, трябваше да стане предател спрямо шурея си, въглищаря. Може би обмисляше някаква лъжа, която щеше да го освободи от сегашното му затруднено положение. След известно време той вдигна очи към мен с доверчив поглед и каза:

— Нямаш представа каква опасност грози живота ти, ефенди. Това, което те очакваше тук, е нищожно в сравнение с това, което ти предстои.

— Какво имаш предвид?

— Наистина ли ще ми подариш живота, ако ти кажа?

— Да. Само не мисли, че можеш да ми кажеш нещо ново.

— О, напротив! Убеден съм, че нямаш представа от опасността, която те заплашва. Нали искаше да намериш Жълтоликия?

Кимнах утвърдително с глава.

— Ти си неговият най-зъл враг. Мюбарекът изпрати при него бърз куриер да го предупреди за теб. Той съобщаваше на Жълтоликия също, че го преследвате и че ще ви подмами след себе си, докато паднете в ръцете му. Останалите обаче, които вие победихте тук, искаха да вземат това, което им се полага. Направиха ви тази засада, от която се измъкнахте благополучно. Но Жълтоликия е на път за насам. Сигурно вече е наблизо и с вас ще бъде свършено, ако аз и шуреят ми не ви спасим.

— Но Шарка също иска да ме убие!

— Разбира се, защото е привърженик на Жълтоликия. Но като му кажа, че сте пощадили живота ми, въпреки че съм бил в ръцете ви, враждебността му ще се превърне в приятелство и той ще направи всичко, за да ви спаси. Аз самият ще ви преведа по един път през планината, та наистина да избегнете опасността.

Престорих се, че му вярвам и попитах:

— Познаваш ли Жълтоликия?

— Разбира се, той често е идвал при мен.

— И къде живее?

— В Ороси. Предводител е на миридитите и притежава огромна власт.

— В Ороси ли? Казаха ми, че живеел в Каранирван хан. Юнак се стресна, като назовах това име, но после се засмя и поклати глава:

— Казали са ти го, за да те объркат.

— Но място с такова име има, нали?

— Не знам подобно нещо, а съм много добре осведомен за околностите. Повярвай ми, защото ти мисля доброто и съм откровен с теб.

— Наистина ли? Е, тогава ще видим. Колко път има оттук до шурея ти?

— Само четвърт час езда. Стига се до една голяма, кръгла долина, наречена Долина на развалините. Като се обърнеш надясно от вливането на пътя в нея, скоро ще видиш дима, който се издига от въглищарските клади на Шарка.

— И ти ще ни заведеш при него?

— Да, и от него ще научиш много повече неща, отколкото аз бих могъл да ти кажа. Животът ви зависи от това, дали ще ми повярвате. Е, прави каквото искаш!

Халеф хапеше долната си устна. Той едва удържаше гнева си, че този човек ни смяташе за толкова лекомислени. Аз обаче направих любезна физиономия, махнах доверчиво на негодника и отговорих:

— Много вероятно е да казваш истината. Да проверя ли още веднъж дали намеренията ти са почтени?

— Провери, ефенди! — извика търговецът на въглища зарадван. — Ще видиш, че не те мамя.

— Е, добре, подарявам ти живота. Но все пак ще трябва да те вържем за известно време.

— Защо?

— Защото останалите не бива да разберат, че си преминал на наша страна. Трябва да изглежда така, сякаш и ти ще споделиш съдбата им.

— Но нали ми даваш думата си, че отново ще ме развържете?

— Обещавам ти, че скоро отново ще бъдеш свободен и няма защо ни най-малко да се страхуваш от нас.

— Завържете ме тогава!

Той протегна ръцете си напред. Халеф разпаса пояса му и върза с него ръцете на гърба му.

— Сега стой при тези двамата тук — казах аз на хаджията. — Отивам да доведа нашите приятели.

Баруд ал Амасат все още беше в безсъзнание. Ударът на Халеф се беше оказал много силен.

Върнах се по пътя, по който бяхме дошли. Нямаше причина да проверявам още веднъж околностите тук горе.

Подходът ми към Юнак не даде желания резултат. Исках да науча нещо по-определено за Жълтоликия и Каранирван хан. Наистина можех да опитам да изтръгна някакво признание от него с камшика, но нямах желание да използвам това средство и се надявах да постигна целта си и без него.

Потърсих Сандар. Той все още лежеше неподвижно! Пулсът му беше станал по-силен. Сигурно скоро щеше да се съвземе. После се отправих към мястото, където бяха вързани Бибар и Суеф. И двамата бяха в съзнание. Като ме видя, аладжата се задъха от гняв, гледаше ме втренчено с кръвясалите си очи и напрегна сили да се освободи от ремъците.

— Не се мъчи! — казах му аз. — Не можете да избегнете съдбата си. Смешно е, че хора като вас, които нямат мозък в главите си, си въобразяват, че могат да хванат един франкски ефенди. Доказах ви, че замислите ви винаги са само момчешки лудории. Вярвах, че най-сетне ще разберете колко сте глупави, но снизходителността ми беше напразна. Търпението ни вече се изчерпа и вие ще получите онова, което заслужавате, смърт. Друго не сте искали.

Знаех, че нищо не може да обиди така дълбоко аладжата, колкото да го нарека глупак. Впрочем малко страх от смъртта нямаше да му навреди. После се приближих до ръба на скалата, откъдето можех да виждам спътниците си. Оско ме забеляза и извика:

— Ти ли си, ефенди? Слава на Аллаха! Значи всичко е наред!

— Да. Развържи конакчията, за да може да се изкатери горе. Изкачвай се след него и донеси всички ремъци и въжета, които имате при вас. Нека Омар остане при конете.

След малко двамата дойдоха горе с конакчията начело. Посрещнах го с насочен към него револвер.

— Предупреждавам те да не правиш нито една крачка без мое разрешение. Ще ми се подчиняваш незабавно за всичко, иначе ще те застрелям.

— Защо, ефенди? — попита той изплашено. — Наистина не съм ти враг. Нищо не знам и долу стоях съвсем кротко.

— Не говори прекалено много! Още в Треска конак знаех с кого си имам работа. Не успя да ме заблудиш нито за миг. Играта вече свърши. Напред!

Тръгнахме към издатината на скалата, където Халеф пазеше двамата пленници. Баруд ал Амасат беше дошъл в съзнание. Щом Джемал видя двамата, изплашено извика.

— Е, Юнак ли е това или не? — попитах го аз.

— Аллах! Той е! — отвърна конакчията. — Как е стигнал дотук?

— Точно както и ти. Изкачил се е от онова място там. Вземи Баруд ал Амасат и го носи! Краката на Юнак не са вързани и той ще може да върви след нас. Напред!

Негодниците трябваше да ни последват до Бибар и Суеф. Погледите, които си размениха, бяха повече от пронизващи, но никой не каза дума.

Оско беше донесъл няколко въжета. Освен това съблякохме кафтана на Баруд ал Амасат и го нарязахме с ножа на дълги ивици, които усукахме на въжета, за да вържем с тях Баруд и Юнак. После се отправихме към Сандар, който, изглежда, току-що бе отворил очи. Дишаше тежко като диво животно и се бореше с въжетата си.

— Стой кротко, скъпи! — засмя се Халеф. — Когото хванем веднъж, държим го здраво.

И този аладжа беше отнесен там, където се намираха останалите. Дърветата растяха нагъсто едно до друго и пленниците бяха привързани към стволовете им така, че да не могат да се освободят. Накрая дойде ред и на конакчията, който дотогава не беше вързан, за да може да носи другите.

Отпушихме устите на победените мъже, за да могат да говорят, но те предпочитаха да мълчат. Видях, че лицето на Халеф прие тържествено изражение, за да им държи конско евангелие, но го изпреварих с разпореждането да донесе всички оръжия на пленниците. Събрани заедно, представляваха представителна колекция.

— Тези оръжия трябваше да бъдат използвани, за да бъдем убити — казах аз. — Сега по право те са наша плячка, с която можем да се разпореждаме, както искаме. Ще ги унищожим. Счупете дръжките на пушките и пистолетите, а с чаканите изкривете цевите!

Никой не изяви по-голяма готовност за това от Халеф. Ножовете също бяха счупени, а накрая аз с моята хайдушка брадва направих чаканите на аладжите неизползваеми. Физиономиите, с които досегашните притежатели на оръжията наблюдаваха унищожаването им, бяха неописуеми. Но мъжете продължаваха да мълчат, само Юнак се развика, когато счупиха неговата пушка:

— Спрете! Тя е моя!

— Вече не е — отвърна Халеф.

— Но нали аз съм ваш приятел!

— И то най-добрият, когото имаме. Не се тревожи! Ефендито ще спази обещанието, което ти даде.

После хаджията се обърна към останалите с такава физиономия, която ме наведе на предположението, че има намерение да държи някоя от прочутите си речи. Дадох му знак с ръка да ме последва и се отдалечих от полезрението на пленниците.

— Защо да не им поговоря, сихди? — попита той.

— Защото няма смисъл. Ако тръгнем, без да кажем нито дума, ще ги е страх много повече, отколкото, ако им държим големи речи.

— Ах, така ли? Тръгваме ли?

— И няма да се връщаме.

— Аллах! Това е страхотно! Защо да не си направя удоволствието да им кажа за какви ги смятам?

— Те вече го знаят.

— Ще останат тук да умрат от глад ли? Те няма да могат да се освободят сами. Освен това ти обеща на Юнак да го развържеш! Няма ли да удържиш на думата си?

— Напротив! Не се тревожи! Въглищарят знае много добре къде се намират и скоро ще се помъчи да ги избави от това положение.

— При него ли ще идем?

— Да. Хайде идвай!

— Само още миг, сихди! Нека поне една дума да им кажа, иначе ще умра.

Той бързо се върна при пленниците, а аз го последвах, за да му попреча да прави глупости. Той застана пред тях, изпъчи гърди и каза:

— От името на ефендито и от мое име ви предупреждавам, че преди да ви хванем и вържем, заровихме под тези дървета три оки барут. Сложили сме и фитил и като решим по-късно, ще го запалим отдалеч, без вие да можете да ни видите. Тогава парчетата ви ще се разлетят на всички страни и никой няма да е по-щастлив от мен, прочутия Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах!

След като от тези думи му олекна на душата, той се върна и попита:

— Не беше ли хубаво, сихди? Какъв страх ще ги гони сега тези чудовища, като мислят, че седят върху барутна мина, която всеки момент може да избухне.

— Опитът ти да изплашиш тези мъже не беше особено умен. Нека вярват или не, че си им казал истината, но неизвестността, в която се намират, е вече достатъчно наказание за тях.

— Убеден съм, че ще повярват.

— Ако искахме да убиваме хората на Жълтоликия, можехме да минем по-евтино, отколкото с прахосването на такова количество барут, каквото по тези места трудно може да се намери. За съжаление са, ако повярват, че носим със себе си три оки барут.

Слязохме долу при Омар, който пазеше конете. Свалих седлото и юздите от жребеца на конакчията, хвърлих ги на земята и подгоних животното в посоката, от която бяхме дошли. Нямах намерение да вземам този кон. Трябваше да го оставя да се оправя сам, но беше по-добре, ако по него няма нищо. Иначе юздите му или някое от стремената можеха да станат причина да се заплете в гората и да умре.

Яхнахме нашите коне и скоро стигнахме до мястото, където лежеше Манах ал Барша. Размазаното му тяло представляваше ужасяваща гледка. Не слязохме от седлата, защото нямаше смисъл да оглеждаме трупа. Конете ни и бездруго нямаше да искат да се приближат.

— Каква сурова присъда — каза Халеф, извръщайки лице встрани. — Ръката на Аллах достига всички безбожници, някои по-рано, други по-късно, но те не искат да влязат в правия път. Да се махаме от това ужасно място!

Той бързо подкара коня си напред, а ние мълчаливо го последвахме.

Скалните стени на клисурата ставаха все по-високи и силно се сближаваха като в началото. В това имаше нещо неописуемо потискащо. Тази каменна грамада с право носеше името Дяволска скала.

След като бяхме яздили около четвърт час, клисурата се отваряше към една кръгла, широка долина, при вида на която неволно спрях жребеца си. Тя приличаше на дълбока паница, по чийто диаметър можеше да се мине за около един час. Но каква беше гледката вътре!

Скалистите й стени се издигаха почти отвесно нагоре. Там, където някакви растения бяха успели да пуснат корени, имаше вековни, тъмни иглолистни гори, на чийто мрак ярко контрастираше зеленината на огромни широколистни масиви. На юг и запад, изглежда, долината имаше доста по-широк изход. Дъното й почти изцяло беше покрито със скални отломъци, размерите на които бяха от многоетажен палат до камъни, големи колкото юмрук. Над тези скали се ширеше блестяща покривка от всякакви виещи се растения, а празното пространство между тях се заемаше от пищни храсти, така че преминаването през това място изглеждаше немислимо.

Дали скалите не са били разтърсени от някое земетресение, или тук е имало подземно езеро, чийто каменен свод изведнъж се е пръснал? Долината изглеждаше така, сякаш някога я е покривал купол, който дяволът е разбил с юмрук.

От мястото, където бяхме спрели, надясно покрай склона на долината имаше следи. Тръгнахме по тях. Това беше посоката, за която бе говорил Юнак. Напразно дълго се взирах да видя въглищарски клади, каквито той казваше, че имало тук. Най-сетне на светлината на слънцето забелязах, че въздухът над храстите трепка. Това беше белег, че наблизо има огньове, от които не се вдига дим.

— Там трябва да е жилището на въглищаря Шарка — казах аз. — Няма и пет минути до него. Най-добре е първо да направя оглед. Влезте с конете в храстите и ме чакайте!

Поверих коня и пушките си на Халеф и продължих нататък пеша. След известно време стигнах до едно празно място, почерняло от въглищен прах. В средата му стоеше изградена от груби камъни къщичка, а наоколо забелязах горящи въглищарски клади или следи от такива.

Една от тези конусовидни купчини, най-голямата от всички, беше вдясно от мен, до края на просеката и съвсем близо до скалите на издигащата се отвесно нагоре стена на долината. Това ме учуди. Тази клада ми се стори още по-странна, като вдигнах поглед нагоре и над гъстите върхове на иглолистните дървета видях да се издига могъщата корона на огромен дъб. Огледах се наоколо, но не открих друго такова дърво. Дали това не беше високият дъб, през вътрешността на който минаваше тайният път към пещерата? В такъв случай много възможно беше намиращата се зад него отвесна клада да е свързана по някакъв начин с тази пещера.

В близост имаше каменна пейка, обрасла с мъх, на която седяха двама мъже, пушеха и както изглеждаше, оживено разговаряха. Единият от мъжете беше облечен в градски дрехи. Костюмът му не беше за тази обстановка. По набитата фигура на мръсния и бедно облечен човек личеше, че това или е въглищарят, или някой от помощниците му. Какво искаше почти аристократично облеченият мъж от изцапания със сажди въглищар? Разговаряха като хора, които си имат взаимно доверие. От другата страна на въглищарската клада чакаше един оседлан кон и хрупкаше листа от храстите. Храстите, при които стоях, стигаха чак до кладата и продължаваха нататък, като опираха и в пейката. Над нея хвърляха сянка клоните на отдавна прецъфтяла жълта акация. Дали да не се опитам тайно да се промъкна зад пейката? Като че ли не беше толкова трудно. Може би щях да чуя нещо важно.

Затова се дръпнах няколко крачки назад и се запромъквах в храстите по посока на пейката. Това, разбира се, не беше толкова лесно, колкото си мислех. Храстите растяха много близо един до друг и за да не ме издаде движението на клоните им, често се налагаше да пълзя по земята.

Като стигнах до скалите, за моя изненада забелязах една доста добре утъпкана пътека, която, изглежда, се спускаше от хълма. Дали този път не водеше към дъба? Тръгнах по него в противоположната посока и скоро се озовах пред въглищарската клада, където долната й част така плътно се допираше до скалата, че изглеждаше като сраснала с нея. Пътеката най-неочаквано свършваше в подножието на кладата. Това ме накара да се замисля.

Кладата беше пред мен, скалата от дясната ми страна, а гласовете на двамата мъже чувах отляво. Пейката беше отделена от пътя, от скалата и моето място с малък храсталак. Легнах на земята и се промъкнах между стеблата, докато стигнах до акацията.

Бях толкова близо до пейката, че почти я докосвах с ръка, но не можеха да ме видят, защото листата образуваха плътна завеса. В момента тъкмо говореше гражданинът. Изразяваше се кратко и ясно. Като се настаних, го чух да казва:

— Това е странна история. Един алеман да преследва мюбарека, аладжите и придружителите им. Не ги изпуска от очи и не им дава покой ни денем, ни нощем. Защо?

— Не знам — отвърна въглищарят.

— И сега го причакват в клисурата ли? Той наистина ли ще дойде? Ще успеят ли?

— На всяка цена. Враговете няма да могат да минат, без да бъдат убити. Юнак, който донесе вестта, че ще дойдат, се е присъединил към останалите. С Джемал стават общо седем души срещу четирима, които освен това нищо не подозират.

— След всичко, което ми разказа за четиримата, мисля, че не са за подценяване. Ами ако при първия признак за нападение обърнат конете си и избягат?

— Още първият признак на нападение ще е смъртта им. Аладжите никога не пропускат целта си, като хвърлят чакани. А да избягат на чужденците изобщо няма да им хрумне, защото са прекалено смели.

— Е, дано успеят! И на мен ми се иска. А ако конят на този немец наистина е такова великолепно животно, както казваш, тогава Жълтоликия ще плати хубав бакшиш и за него. Добре е, че точно сега се случи да съм тук. Така ще мога веднага да взема коня и да го отведа в Ругова.

От радост едва не се издадох, като чух името на мястото. Направих неволно движение и листата прошумоляха. Но за щастие двамата мъже не обърнаха внимание на това. Значи Жълтоликия живееше в Ругова! Но беше ли в такъв случай той търговецът на коне Кара Нирван? Веднага получих отговор на въпроса си, защото човекът добави:

— Може да ни потрябват такива коне, защото Кара Нирван е решил да организира нападение през сръбската граница и за целта събира храбри мъже край Прищина, които трябва да притежават добри ездитни животни. Той самият ще ги предвожда и един такъв великолепен жребец ще му е добре дошъл.

— Нападение с толкова хора? Не е ли опасно?

— Не е чак толкова, колкото изглежда. Сега навсякъде ври. Вече никой не говори за разбойници, а само за патриоти. Хората от занаята нахлупиха тюрбана на политиката. Който иска да отнеме собствеността на другите, се прави, че иска да направи народа си свободен и независим. Но аз не съм дошъл, за да говоря с теб за тези неща, а да ти предам поръчение на Жълтоликия. Свободна ли е сега пещерата?

— Да.

— А в близко време очакваш ли някой обитател на тайния затвор?

— Не. Всъщност имах намерение да подмамя в нея алемана с тримата му спътници, но това вече не е необходимо, защото ще ги убият при Дяволската скала. Но дори и да се наложеше да го направим, за два часа щяхме да свършим. Щях да запаля кладата зад нас. Димът щеше да влезе в пещерата и щеше да ги задуши.

— Но димът сигурно остава вътре дълго, така че никой не може да влиза в продължение на няколко дни?

— О, не. Той излиза през кухия дъб. Като отворя вратата тук долу, се получава такава тяга, че след няколко часа не може да се забележи и следа от дим.

— Великолепно е измислено! Значи сега пещерата не ти трябва?

— Не.

— Това ще е добре дошло за Жълтоликия. Хванахме един чужденец, който трябва да бъде подслонен тук, за да му вземем откуп.

— Пак ли? Нямате ли място в караула?

— Не. Сега е там заедно с другия, за когото знаеш, има и един търговец от Скутари, който падна в ръцете ни благодарение на Хамд ал Амасат. Семейството му ще плати, така че от него ще получим цяло състояние. Хамд ал Амасат е познавал семейството от по-рано и прояви истинско майсторство, за да се докопа до този търговец.

Това, което чух, беше безценно. Тук, до старата клада, узнах всичко, до което досега напразно се бях домогвал! Значи Жълтоликия наистина беше онзи персийски търговец на коне Кара Нирван и живееше в Ругова. Там имаше караул, тоест стара наблюдателна кула, в която се намираше в плен някакъв търговец от Скутари, явно Галингре, за да му бъде отнето цялото състояние. Роднините му трябваше да платят, подмамени с дяволска хитрост. Запланувано беше и нападение в Сърбия, при което Жълтоликия трябваше да язди моя Рих! За щастие жребецът все още беше мой и не изпитвах никакво желание да позволявам да ми го отнемат или убият.

Размишленията ми спряха дотук, защото чух една новина, която погълна цялото ми внимание. А именно, въглищарят попита:

— Заслужава ли си да бъде настаняван тук човекът, когото искате да ми изпратите?

— Разбира се. Изглежда, е необикновено богат.

— Каза, че бил чужденец. В такъв случай не живее тук, в страната на арнаутите?

— Не, ингилиз е.

— Да, разбира се, те обикновено са богати. Хванали ли сте го вече?

— Още не, но ингилизинът ни е сигурен. Живее в хана на Ругова и, изглежда, чака там някого, който обаче няма да дойде. Пристигна с коне под наем и прислуга. Има дори и Драгоман^[4], на когото плаща дневно по трийсет пиастъра и дневните му разноски. Този човек е с много смешна външност. Страшно дълъг и сух е, пред очите си носи две сини стъкла, устата му е като кьопек балагъ^[5] и нос, за който всеки опит за описание ще е подигравка. Необикновено дълъг е, като хъяр^[6], а освен това, изглежда, наскоро е имал халеб чибани^[7]. Живее като султан и никой не е в състояние да му приготви ястията достатъчно добре. Като отвори кесията си, вътре блестят само жълтици. Въпреки това се облича като палячо от театъра на сенките. Костюмът му е изцяло сив, а на главата си носи сива шапка, която е висока като минарето на Омаядската джамия в Дамаск.

Като чух това, сякаш някой ме удари през лицето. Това описание съответстваше съвсем точно на английския ми приятел Дейвид Линдси, с когото неотдавна се бях разделил в Константинопол и който ми беше казал, че след няколко месеца ще е в Старата Англия.

Всичко съответстваше точно: костюмът, богатството, сините очила, широката уста, огромният нос. Само той беше! Преценявах наум дали би било възможно сега той да се намира в страната на скипетарите, в Ругова. Да, вероятно, да. Ако е напуснал Стамбул малко след мен на кораб и е слязъл на суша в Алесио или Антивари.

— Въпреки че е много смешен, е тлъста плячка — продължи междувременно човекът, — може би най-богатата, която някога сме имали. Ще го хванат тази вечер и ще го затворят в караула. Веднага след завръщането ми обаче ще го преместим тук по обиколни пътища, където никой няма да ни срещне. Приготви се за пристигането му.

— Така! — изръмжа въглищарят. — Тази вечер ще бъде задържан. Ако тръгнеш оттук още днес, ще пристигнеш в Ругова рано, защото познаваш пътищата. Караулът е толкова усамотен, че дори и през деня можете веднага да потеглите с ингилиза, без някой да ви види, тогава още вечерта би могъл да пристигне при мен. А я кажи, той умее ли да се разбира с другите?

— За съжаление не. Затова води преводач със себе си.

— Това е неприятно. Залавям се с тази работа без желание, но трябва да се подчиня на Жълтоликия. Щом ингилизинът не разбира нито турски, нито албански, вероятно ще ми създава големи неприятности. Надявам се, че Жълтоликия ще има това предвид, като определя възнаграждението, което ще получа.

— Ще останеш доволен. Знаеш, че нашият главатар не е стипца, защото на всеки трябва да се признават заслугите. Значи този въпрос е уреден. Утре сигурно ще пристигна тук, преди да се е стъмнило, и ще доведа не само ингилиза, но и преводача му. Няма да е трудно да го хванем, а в негово присъствие ще ти е по-лесно да се оправяш с пленника.

— Как трябва да наричам пленника? Как се казва?

— Не знам. Има някаква титла, която се изговаря като „сьор“ или нещо такова, а и името му е чужда дума, която досега не съм чувал и не го разбирам. Нещо подобно е на Линзех. Запомни го!

Вече нямаше никакво съмнение, че това е англичанинът. Наистина ставаше дума за моя стар, добър, макар и малко странен приятел Дейвид Линдси. А с титлата се имаше предвид английската дума „сър“.

Какво правеше англичанинът в Ругова? Какво го беше накарало да тръгне от Константинопол и да дойде толкова бързо в Албания? Не можех да разбера. След кратка пауза гражданинът продължи:

— След това, което чух от теб, нападението над немеца отдавна би трябвало да е извършено. Безпокои ме фактът, че аладжите и придружителите им все още не се връщат.

— Може алеманът да е тръгнал по-късно, отколкото е предполагал Юнак. Когато Юнак се е измъкнал от колибата си, чужденците още са спели. При напрежението през последната нощ нищо чудно, че са били уморени. Впрочем бях възложил на Джемал да се погрижи да не яздят прекалено бързо, така че това обяснява защо още не са пристигнали.

— Мен обаче това закъснение ме тревожи, Шарка. Предпочитам да отида до Дяволската скала, за да видя какво е положението.

— Не бива да го правиш. Би могъл всичко да развалиш и да пристигнеш там тъкмо в момента, в който чужденците се намират на въпросното място. Появата ти може да събуди подозрението им. Не, стой тук! Имаме още време. Няма никаква вероятност засадата да се провали.

— Добре, тогава ще потърпя. Междувременно би могъл да ми покажеш пещерата.

Двамата станаха от пейката. Тъй като предполагах, че тайният вход към пещерата е свързан по някакъв начин с кладата, до която се намирах, сметнах за благоразумно да се оттегля по най-бързия начин. Затова бавно се върнах до пътеката пълзешком, а после хукнах към мястото, където спътниците ми се бяха скрили в храстите.

Там веднага забелязах, че Оско го няма. Още преди да успея да попитам къде е, Халеф каза:

— Сихди, черногорецът не е тук, но скоро ще се върне.

— Къде отиде?

— Не знам. Щом ти тръгна, той бързо и припряно каза: „Изчезвам за малко, след половин час ще се върна.“ И препусна, без да можем да му попречим.

— Накъде? В посоката, от която дойдохме ли?

— Да, сихди!

— Вече ми е ясно защо се е върнал. Има да отмъщава на Баруд ал Амасат, който отвлече дъщеря му. Макар враговете ни често да са били толкова близо пред нас, че да може да стреля по него, той все пак не го направи. Като завързвахме пленниците при скалата, той имаше възможност да си отмъсти. Но пак не го стори, понеже се е страхувал, че бих могъл да му попреча да извърши убийство. Продължи да язди с нас привидно доброволно, но сега се е върнал, за да изпълни тайното си намерение. Нямаше ме повече от четвърт час. През това време той е стигнал до Дяволската скала и вече е невъзможно да спася Баруд. Но все пак ще се опитам. Конят ми е бърз. След пет минути ще съм там. Крийте се тук, докато се върна.

Отново се метнах на седлото. За Рих беше достатъчна една думичка „кавам“(бързо)! Едва я бях изрекъл, и той полетя като стрела. За по-малко от минута стигнах до тясната клисура. Жребецът се стрелна между скалите като болт в стъкларска тръбичка. После още една минута и още една… след три минути видях проснатия труп на Манах ал Барша. Тъкмо конят летеше край него и навлизаше в неколкократно споменавания завой на клисурата, когато горе над мен се разнесе такъв страховит вик, че не само аз се стреснах, но и жребецът, както се носеше в галоп, се изправи на задните си крака и щеше да се преобърне, ако бързо не бях пренесъл тежестта на цялото си тяло напред. Задържах коня на задните му крака и погледнах нагоре.

От това, което видях, кръвта ми замръзна във вените. Толкова се бях отдалечил от завоя, че виждах издатината на скалата. На ръба й, на мястото, откъдето беше паднал Манах ал Барша, видях да се бият двама мъже: Оско и Баруд ал Амасат. Пленникът вече не беше вързан и свободно можеше да си служи с ръцете и краката. Бяха се вкопчили здраво един в друг. Всеки се стремеше да се отдалечи от ръба на скалата и да събори противника си долу.

Не мърдах от мястото си. Колкото и да бързах, пак нямаше да успея да отида навреме. Дори и да можех да се изкача и после да измина сто и петдесетте крачки горе, борбата щеше да е решена. Дотогава един от двамата сигурно щеше да лежи долу размазан… а може би и двамата!

Оско бе проявил своеволие против желанието ми. Нямах намерение да убивам Баруд ал Амасат, но животът на Оско ми беше по-скъп от неговия. Сега и двамата бяха еднакво застрашени, защото изглеждаше, че всеки от тях притежаваше толкова сила и ловкост, колкото и другият. Дали и двамата нямаше да загинат? Не! С единия от тях непременно щеше да бъде свършено, но това в никакъв случай не биваше да е Оско. Скочих от седлото и се прицелих с мечкоубиеца. Трябваше да застрелям Баруд ал Амасат. Разбира се, това беше много трудно. Двамата се бяха вкопчили така здраво, че се осмелявах да стрелям само защото добре познавах пушката си и можех да се осланям на хладнокръвието си.

Целих се дълго. Куршумът трябваше да улучи главата на Баруд. Двамата борещи се мъже видяха какво възнамерявам да правя. Баруд полагаше големи усилия, да не попада под мушката ми. Оско се страхуваше да не го улуча, защото извика:

— Не стреляй, ефенди! Слизам долу! Внимавай!

Видях, че той пуска противника си. Баруд се отдръпна настрана, за да си поеме въздух. Тогава Оско също отскочи встрани, за да го приклещи между себе си и пропастта. Вдигна юмрук, сякаш искаше да го удари по главата. Но това беше само номер, защото, щом Баруд протегна и двете си ръце напред, за да отбие удара, Оско се наведе светкавично бързо и го удари в стомаха. В същия момент черногорецът се хвърли на земята, за да не може противникът му да го хване и повлече със себе си. Баруд ал Амасат залитна назад, понечи да се хване в тялото на противника си, но не успя и се сгромоляса долу. Падна до трупа на Манах. Отвърнах поглед ужасен.

Оско отново скочи, наведе се, за да види тялото на Баруд и триумфално извика:

— Зеница е отмъстена! Този човек вече никога няма да краде дъщерите на приятелите си. Душата му ще иде в пропаст, по-дълбока от клисурата, в която падна тялото му! Слизам!

— Къде са другите? — извиках му аз.

— Все още там, където ги оставихме. Никой няма да може да се освободи. Погрижил съм се за това.

Оско се отдръпна от ръба на скалата, а аз се отправих към водопада, където беше пътеката. След известно време той слезе. Още преди да започна с укорите си, той ме изпревари:

— Не говори за това, ефенди! Станало е и вече не може да бъде променено. Таях злобата в себе си. Твоята вяра ти забранява отмъщението, но в планините на моята родина властва законът на разплатата. Господ ни го е дал и ние трябва да го следваме.

— Не, не го е дал Господ — отвърнах му аз. — В ежедневните си молитви се молиш да се изпълни неговата воля и за опрощение на вината ти, както ти прощаваш на длъжниците си. Може ли тогава волята Божия да бъде да му отнемеш правото да съди? Баруд ал Амасат беше отвлякъл дъщеря ти, но не я беше убил. Дори и да си бил убеден, че имаш право да му отмъстиш за стореното, не биваше да му отнемаш живота.

— Да, Баруд ал Амасат не уби Зеница, но я продаде като робиня, а какво е преживяла в Египет, знаеш по-добре от мен, защото ти я освободи. Било е много по-лошо, отколкото ако беше я убил. Към това се прибавя и страданието, което причини на мен и Исла Бен Мафлей. Напразно я търсих из всички ислямски страни. Нейният похитител си заслужи смъртта и бързо я намери. Няколкото мига смъртен страх, които изпита, са нищо в сравнение с голямата скръб, която ни причини!

— Но ти все пак извърши убийство!

— Не, ефенди, не беше убийство, а честен двубой между двама мъже! Можех да го убия, както си беше вързан за дървото, но аз го развързах и го заведох на издатината на скалата. Там освободих ръцете и краката му от въжетата, хвърлих оръжията си и му казах, че е дошъл часът на разплатата. Обясних му, че постъпвам с него благородно, като му давам възможност да се защитава. Да, дори известно време го щадях. Аз съм по-силен от него. Едва като видях, че искаш да стреляш, при което куршумът ти можеше да ме улучи, се възползвах от превъзходството си. Ще ме упрекнеш ли пак?

— Да, защото ти действа в разрез с моите намерения.

— Трябваше, защото знаех, че ще ми попречиш да го накажа.

— Но като си го развързал, ти сигурно си разхлабил въжетата и на останалите.

— Не, напротив, стегнах ги по-здраво. Няма да могат да се освободят сами. Знаех, че ще се ядосаш. Предвиждах го й съм готов да понеса последиците от гнева ти върху себе си. Но удържах на клетвата, която бях дал някога. Прави с мен каквото искаш!

— Яхвай коня и тръгвай! — отвърнах му аз кратко. Какво можех да направя? Мъртвият не можеше да се върне към живот, а възгледите, в които беше възпитан черногорецът, го караха да смята отмъщението за свой свещен дълг. Не бях доволен от него, но нямах право да се превръщам в съдник на делата му.

Яздех отпред в лошо настроение и мълчах. Като стигнахме до труповете, затворих очи. Докато конят ми ги прескачаше, ми се стори, че чувам стон. Тогава зад мен изтрещя изстрел.

— Какво беше това? — попитах аз, без да се обръщам.

— Още беше жив — отвърна Оско. — Куршумът ми го довърши. Не бива да страда повече.