Карл Май
Жълтоликия (5)

Пета глава
Освобождаването на Линдси

На следващата сутрин и на обяд ядохме печено мечешко като предишната вечер, а разговорът ни се въртеше изключително около последните преживявания. Чувствахме се освежени и укрепнали, а и на конете ни им личеше, че дългата почивка им се е отразила благотворно. И ние, и животните бяхме готови да понесем нови натоварвания.

След като обядвахме, аз тръгнах сам, за да потърся при скалите, обграждащи Пещерата на съкровищата, място, където добре да можем да скрием конете си. Въглищарят беше казал, че англичанинът може да бъде доведен още вечерта. Значи по това време трябваше да сме наблизо, за да му се притечем на помощ. Наложи се да мина по обиколен път, за да не бъда забелязан. Скоро бързият ми кон ме отведе на желаното място и успях да намеря подходящо за намеренията ми скривалище. Намираше се близо до входа на долината.

Като се върнах при спътниците си, беше станало време за тръгване, защото слънцето вече клонеше към залез, а докато стигнем до Скривалището, щеше напълно да се стъмни. Не полагахме усилия да прикриваме следите си, вечерта и бездруго нямаше да могат да ги забележат. Скрихме конете в храстите, след което ние двамата с Халеф отидохме да шпионираме бандитите. Оско и Омар, които трябваше да останат при конете, получиха указание да чакат спокойно и в никакъв случай да не напускат мястото преди завръщането ни.

Вече беше съвсем тъмно, но тъй като познавахме местността сравнително добре, успяхме безпрепятствено да се приближим до къщата на въглищаря. Между нея и кладата гореше голям огън, около който бяха насядали всички, които очаквахме да намерим тук. Прокрадвайки се внимателно по края на малката просека, стигнахме до храстите от другата страна, откъдето поехме към тесния път, който идваше откъм дъба и свършваше при кладата. Там се притаихме.

Мъжете седяха на такова разстояние от нас, че добре чувахме гласовете им, но не можехме да разберем какво говорят. Както изглеждаше, не бяха в добро настроение. По погледите, които често хвърляха към входа на долината, можеше да се предположи, че очакват скорошната поява на „алима“ и неговия пленник.

Не бе минал и четвърт час, откакто шпионирахме, когато чухме конски тропот. Седящите край огъня мъже скочиха. Пристигнаха шестима ездачи. Двама от тях бяха вързани за конете: Линдси, без шапка, и още един, явно преводачът. Сред другите четирима беше мнимият учен. Той скочи от седлото и се приближи към чакащите го край огъня хора. Беше посрещнат с видимо задоволство. После развързаха пленниците от конете, смъкнаха ги и отново вързаха краката им. На ръцете им също имаше въжета. Сложиха ги на земята. Мъжете от охраната облегнаха пушките си на зида на къщата и също седнаха край огъня.

Жалко, че нищо не можехме да разберем от разговора на противниците си, защото сега той бе особено оживен. Но не продължи дълго. Скоро хората на Жълтоликия станаха, за да занесат пленниците до кладата, чийто вход въглищарят отвори по описания вече начин. Бяха толкова близо до нас, че можехме да чуваме всяка дума. „Алимът“ се обърна към вързания преводач:

— Вече ти казах, че няма от какво да се страхуваш. Взехме те, защото не можем да се разбираме с ингилиза. Дори ще получиш бакшиш за изживения страх. Ингилизът ще плати и него. Разбира се, досега той отказваше да изпълни исканията ни, но ние знаем как да го принудим и разчитаме на помощта ти. Ако го посъветваш да се откаже от твърдоглавието си, ще бъде от полза и за теб самия, защото колкото по-скоро плати, толкова по-бързо ще бъдеш освободен.

— А него ще освободите ли, щом ви плати парите? — попита преводачът.

— Не е твоя работа. Но въпреки това ще ти загатна какво ще му се случи. Трябва ли да бъде освободен някой, който след това би могъл да си отмъсти? Това обаче няма да му казваш. Сега ще ви затворим в една пещера. Говори с него! След около четвърт час ще вляза. Ако и тогава продължава да се опъва и не ми даде хавале^[1] до неговия сараф^[2], здравата ще го набием, което сигурно ще го накара да поумнее. Няма да получава нито храна, нито вода, докато се подчини. Напротив, богато ще бъде нагостен с бой.

— Какво казва негодникът? — попита Линдси на английски.

— Че сега ще ни затворят в една пещера — отговори драгоманът. — Нямало да получавате нито храна, нито вода, а само бой, докато не напишете исканото нареждане. Но не бива да го правите, защото току-що чух, че въпреки това пак ще ви убият. Разбира се, това не биваше да ви го казвам. Но вие ме взехте на служба и аз съм на ваша страна, а не на страната на тези негодници. Може би все пак ще успеем да избягаме по някакъв начин.

— Много ви благодаря! — отвърна англичанинът лаконично. — Мошениците няма да получат пукната пара. Дори да ме пребият от бой! Well!

— Е, какво отговори той? — попита Марко.

— Че няма да плати нищо.

— Скоро ще говори друго. Хайде влизайте тогава! След четвърт час отново ще дойда.

На всеки от тях мушнаха по едно въже под мишниците, а двама от помощниците на въглищаря пълзяха напред и ги влачеха към пещерата. Щом двамата помощници излязоха, във вътрешността на кладата чух дрънченето на верига, от което следваше, че входът е запушен с камъка.

— Не бихме ли могли веднага да извадим нашия приятел оттам? — прошепна ми Халеф.

— Не, пушките ни не са при нас.

— Какво от това? Нали имаме ножове и пистолети, а ти носиш и револверите. Това е достатъчно.

— Дори да успеем в началото да прогоним разбойниците, после те пак ще ни нападнат, докато развързваме пленниците. Не, трябва да действаме предпазливо. Хайде да идем до дъба!

Тръгнахме натам, като повече се осланяхме на паметта и осезанието си, отколкото на зрението, защото под дърветата беше толкова тъмно, че и да ни бръкнат в очите, нямаше да видим. Въпреки това след десет минути стигнахме до дървото. И тук цареше направо египетска тъмнина. Но ние знаехме каквото ни трябва и се качихме горе по същия начин, както бяхме направили предишния ден.

Трябваше да внимаваме да не вдигаме шум, защото „алимът“ сигурно беше вече някъде наблизо. Посъветвах Халеф да не слиза по напречните въжета на стълбата, а да се спусне като мен само на ръце. Аз се плъзнах надолу пръв и той ме последва.

Като се озовахме в ъгъла зад зида, всичко наоколо беше тъмно. Едва бяхме докоснали пода с крака, и изведнъж стана светло. Изкачих се няколко стъпала по-нагоре по стълбата, надникнах през ръба на стената и видях „алима“, който току-що бе влязъл и стоеше пред двамата вързани пленници. В едната си ръка държеше лоена свещ, а в другата камшик. Ножа и пистолета беше оставил, защото бе мислил, че ще му пречат при пълзенето.

Разговорът, който последва, се водеше, като поставяните на турски език въпроси се превеждаха от преводача на английски, а отговорите, които Линдси даваше на английски, бяха предавани на Марко на турски.

„Ученият“ първо развърза въжетата на краката на преводача и каза:

— Ще ти разхлабя връзките, за да можеш да се изправиш. Ръцете ти, разбира се, ще останат вързани. Сега го питай дали ще даде парите.

Преводачът предаде въпроса.

— Никога! — изръмжа англичанинът.

— И все пак ще го направиш, защото ние ще те принудим!

— Никой не може да изнудва един Линдси.

— Щом никой човек не може да направи това, то тогава ще го стори камшикът, с който умеем да си служим добре.

— Само посмей!

— О, това съвсем не е риск!

Марко удари веднъж англичанина. Халеф ме сръга. Искаше да действам незабавно. Но аз не позволих да ме подведе към прибързани действия.

— Негодник! — извика англичанинът. — Ще ти отмъстя за това!

— Какво казва той? — попита „алимът“.

— Че с бой няма да можете да го принудите — преведе драгоманът.

— Друго ще запее, като получи петдесет или сто удара. Знаем, че притежава милиони. Той самият го каза. Трябва да плати. Кажи му го!

Излишно е да повтарям заплахите, които трябваше да накарат Линдси да омекне. Той продължаваше да държи на своето, въпреки че получи още няколко удара.

— Е, добре! — извика Марко накрая. — Давам ти един час време. После ще се върна и ще ти ударя сто камшика по гърба, ако не си склонен да се подчиниш.

— Само посмей! — заплаши го отново Линдси чрез преводача. — Ще получиш тройно повече удари!

— От кого? — засмя се другият.

— От ефендито, за когото говорихме по пътя.

— Този чужденец никога няма да узнае нищо за теб, въпреки че беше тръгнал да го пресрещаш.

— Той ще ме намери.

— В такъв случай трябва да е всезнаещ. Той няма представа, че го търсиш.

— В Ругова ще го узнае. Бил съм там и изведнъж съм изчезнал. Ще тръгне по следите ми и ще се озове тук. Yes!

— Следите ти ли? И как ще ги намери? Никой не знае къде си. Изчезнал си вечерта, а оттогава са те виждали само нашите приятели.

— Ще принуди негодниците да му го кажат.

— Но ще трябва да разбере, че си бил затворен в караула. А това го знаят само двама души: Жълтоликия и аз.

— Не пречи! Пак ще успее да го научи. Какво сте вие двамата в сравнение с него и неговия хаджия!

— Не говори така, кучи сине! Абсолютно невъзможно е алеманът да те намери. А ако успее, с него ще е свършено. Ще падне в ръцете ни и ще го бием с камшик до смърт. Не се залъгвай с безсмислени надежди! Никой не може да те открие тук и можеш да се спасиш само с привеждането на исканата сума. За да ми повярваш, ще ти кажа, че в този момент твоят ефенди вероятно е пъхнат в караула, от който те извадих, той и тримата му спътници. А на тях никога няма да направим предложението да се откупят. Никога повече няма да се видят свободни и ще трябва да се разделят с живота си.

— Глупости! — извика англичанинът, щом тези думи му бяха преведени. — Моите приятели пленени? Изключено. Само ако на тях така им харесва! Yes!

— Ставаш смешен! Ще ти докажа, че тези негодници ще се хвърлят по очи пред нас в прахта и ще хленчат за милост. Ще бъдат напъхани с теб в една дупка и ще умреш заедно с тях, ако продължаваш да упорстваш и не искаш да се откупиш. Сега тръгвам. Имаш един час време. Помисли си добре и избери единственото средство за спасението на живота си. Не мисли, че ще можеш да се измъкнеш оттук. От всичките четири страни се издигат скали и от тази дупка има само един-единствен изход. Той обаче е затворен, а вие сте вързани така, че да не можете да предприемете нищо. За облекчение на преводача ти ще оставя краката му развързани. Той не е виновен, че ти си толкова твърдоглав и отказваш да изпълниш заповедта ми.

Марко легна на пода и отново изпълзя навън. Чухме затварянето на дупката с камъка и окачването на веригата.

В продължение на няколко мига цареше тишина, после чухме англичанина да казва:

— Хубаво положение, мистър Фан Хоти^[3]! Нали?

— Да — съгласи се преводачът. — Не вярвам, че е възможно спасение.

— Пфу! Дейвид Линдси няма да умре в тази скална дупка.

— Значи ще се откупите?

— И през ум не ми минава. Веднага щом получат парите, негодниците ще ме убият.

— Със сигурност. Но как ще излезем? Убеден съм, че това е единственият вход и изход. А дори и да имаше друг път, въжетата ни пречат да предприемем каквото и да е за освобождаването си. Трябва да се откажем от мисълта за спасение.

— Глупости! Ще се освободим!

— Как?

— Ще излезем навън. Well!

— Но кой ще ни отвори?

— Моят приятел, когото мерзавците наричат немския ефенди.

— Нали чухте, че вече е пленен!

— Едва ли!

— Не бъдете толкова сигурен! Видяхте какво се случи с нас! Изобщо нямахме време за съпротива.

— На него не му трябва. Не е толкова глупав като нас, та да влезе в такъв капан.

— Дори разбойниците да не са успели да го хванат, не можем да разчитаме на него. Няма как да разбере какво ни се е случило и къде се намираме.

— Не го познавате. Със сигурност ще дойде! Yes!

— Съмнявам се, сър Дейвид. Как ще се удаде това на вашия приятел?

— Негова работа! Залагам главата си, че ще дойде!

— Вече е тук — извиках аз високо. — Имахте право, сър Дейвид. За известно време настъпи гробна тишина, после се разнесе ликуващият глас на англичанина:

— The devil^[4]! Това беше неговият глас! Познавам го много добре. Тук ли сте, мистър Кара Бен Немзи?

— Да, и Халеф е с мен.

— Heigh-day!^[5] Те са! Те са! Не ти ли казах! Великолепно, прекрасно, чудесно! Сега ние ще раздаваме камшици. Но къде сте?

— Тук, в ъгъла. Веднага ще дойда при вас. Халеф можеше да остане, аз обаче прехвърлих долния край на стълбата през зида и минах от другата страна.

— Ето ме! Дайте насам ръцете и краката си, сър Дейвид, за да срежа въжетата. После ще изчезнем по най-бързия начин.

— О, не! Оставаме тук. Well!

— Защо?

— За да напердаша негодника със собствения му камшик, като дойде после.

— Ще го направим, разбира се, но не тук. Камшикът е по-маловажна работа, главното е свободата. Искаме да хванем не само „алима“, а и останалите. Ставайте и елате с мен до зида!

Срязах въжетата им и ги избутах към стената.

— Какво има там? Врата ли? — попита сър Дейвид.

— Не, но има дупка в скалата, която излиза нагоре като комин и свършва в едно кухо дърво. В него е окачена въжена стълба, по която ще се изкачим. Опасявам се, че няма да можете да се осланяте на ръцете си.

— Щом трябва да получим свободата си, те ще дадат своя дял. Well! Вече усещам как кръвта ми се раздвижва във вените. Yes!

Двамата разтъркаха ръцете си, за да ги раздвижат. Аз извадих фенерчето си, пуснах в него въздух и осветих стълбата и стената така, че да могат добре да се ориентират. Обясних им също и устройството на цялото приспособление.

— Разбрах! — каза англичанинът. — Ще бъде великолепно. Само се ядосвам, че не ми оставяте време да причакам тук негодника.

— Ще го намерим вън.

— Наистина ли? Сигурно ли е?

— Да. Ще се спуснем надолу към въглищарската клада, през която ви натикаха в пещерата. Там приятелчетата седят край огъня и най-любезно ще им правим компания.

— Very well^[6]! Хайде по-бързо да отидем при тях! Ще разправяме и ще ти благодарим по-късно! Нали?

— Разбира се! Качвайте се първи вие! Следвам ви. После ще се изкатери мистър Хоти, а накрая ще бъде Халеф.

— Той ли? Къде е хаджията?

— Чака от другата страна на стената. Напред, сър Дейвид! Ще ви придържам, ако ръцете откажат да ви се подчиняват.

Изкачването започна. Не ставаше много бързо, защото се оказа, че ръцете и на двамата много бяха пострадали от въжетата. Въпреки това благополучно излязохме навън. След като им помогнах после да слязат от дървото, което се налагаше поради тъмнината, отново се спуснах в отвора и изтеглих въжената стълба нагоре. Извадих я от дупката, срязах я и я хвърлих на земята. После слязох при другите. Сгънахме стълбата и я взехме със себе си.

Тъй като англичанинът и преводачът не познаваха местността, трябваше да ги водим. Щом се отдалечихме толкова, че върховете на скалите закриха светлината на огъня, сложихме въжената стълба на земята и я запалихме. Хвърляхме върху нея сухи клони, за да я унищожим напълно.

Този пламък осветяваше пътя ни и слизането по стръмнината ставаше по-лесно. Завоите, които правеше пътят, бяха доста добре осветени, без огънят да може да бъде видян от намиращата се зад скалите долина.

Като стигнахме долу, се провирахме възможно най-бързо през храстите, защото трябваше да се появим при враговете си, преди Марко отново да влезе в пещерата. Спрях с двамата мъже на едно подходящо място, а Халеф хукна към Оско и Омар, за да ги доведе и донесе пушките ми.

Отначало никой не говореше. Едва като стана време очакваните от нас приятели да дойдат, сър Дейвид попита:

— Какво ще правим с негодниците, сър? Да не искате да ги оставите да си вървят, без да ги накажете? Познавам ви!

— О, не! Достатъчно снизходителност съм проявявал досега. Номерът, който ви изиграха, трябва да бъде наказан. Искаха не само парите, но и живота ви.

— Well! И какво ще правим?

— Първо трябва да ги хванем, а по-нататък ще видим. Ние сме шестима, а ще имаме работа с дванайсет мъже. Значи на всеки от нас се падат по двама. Съотношение, което при настоящите условия не смятам за неблагоприятно.

— Аз също, но ако имах оръжие.

— Ще получите по една пушка, ако не и повече. Както забелязах, въглищарят и хората му нямаха оръжие при себе си, значи то е в стаята, откъдето лесно можем да го вземем.

Застанали бяхме така, че добре виждахме цялата банда. Пушките на четиримата новодошли също не бяха при тях, а както вече споменах, ги бяха облегнали върху зида на къщата. Така че от тези пушки нямаше защо да се страхуваме, а по-скоро от старите неблагонадеждни пистолети, които трима от тях бяха затъкнали в поясите си. Марко все още не беше взел ножа и пистолетите си.

Ето че дойде и Халеф с двамата ни спътници. Възложих им да влязат в къщата през прозореца и да изнесат пушките. За целта се промъкнахме към неосветяваната от огъня страна на къщата. Отворът на прозореца беше достатъчно голям, за да може хаджията да се промъкне през него. Той ни подаде отвътре седем заредени пушки.

— Сихди — каза дребосъкът, като излизаше отвътре, — този въглищар сигурно има склад за оръжие. Предишния ден той даде на аладжите две пушки, а тук има още седем, за него, четиримата му помощници, Суеф и Джемал, чиито оръжия унищожихме. Вчера тук не бяха окачени седем пушки. Изглежда, този Шарка се грижи за въоръжаването на цялата банда на Жълтоликия.

Проверихме пушките. Имаха калибър като тези на Оско и Омар. За сър Дейвид и преводача това беше предимство, защото щяха да могат да използват патроните на спътниците ни. Линдси нарами четири пушки, а преводачът три. Всичко изглеждаше доста страшно, но не беше особено опасно, защото пушките бяха едноцевки.

— И какво? — попита сър Дейвид. — Вече имам оръжие. Остава да стрелям. Yes!

— Само когато наистина е необходимо — предупредих го аз. — Няма да ги убиваме.

— Но те все пак искаха да ме убият! Ще ги застрелям, без да ми мигне окото. Well!

— Убиец ли искате да ставате? Ще ги напердашим с камшик. Вчера видях в каруцата въжета. Сигурно са още там. Халеф, донеси ги! А вие, сър Дейвид, ще трябва да се промъкнете с Фан Хоти надясно. Ние останалите ще отидем наляво, така че шайката да остане между нас. Не бива да излизате от храстите, докато не чуете аз да ви казвам. Внимавайте да не ви забележат.

Те се отдалечиха. Халеф домъкна цял куп въжета и ги хвърли на земята. Иначе можеха само да ни попречат.

Предпазливо се промъкнах заедно с другите към задната страна на колибата и се прокраднахме покрай нея до ъгъла. Там легнахме на земята и бавно запълзяхме към огъня. Сенките, които хвърляха отразяващите се на огъня предмети, падаха върху нас, така че беше трудно да бъдем различени върху земята. Като се озовахме между противниците си и стената, на която бяха облегнати пушките им, вече можехме да се покажем.

— Засега останете тук — прошепнах аз на тримата си придружители — и внимавайте никой да не се приближава до пушките! Стреляйте по всеки, който не ми се подчини, но само в краката! Можем да поемем върху съвестта си осакатяването на такива негодници като тези. Ако не действаме твърдо още от самото начало, с нас ще е свършено.

Изправихме се и аз тръгнах към огъня. Първи ме забелязаха тези, които бяха обърнати с лице към мен. Това бяха „алимът“ и тримата му спътници. Той скочи и изненадано извика:

— Аллах! Немецът идва!

От изненада Марко изпусна камшика, който държеше в ръка. Въглищарят също скочи и изплашено се втренчи в мен, сякаш виждаше призрак. Другите обаче останаха по местата си. Суеф и Джемал, изглежда, не можеха да помръднат от уплаха. Всички бяха насочили погледите си към мен, поради което не забелязваха тримата ми останали в сянка приятели.

— Да, немецът — повторих аз. — Не ти ли казах вчера, Шарка, че сигурно отново ще дойда, ако се наложи?

— Да, каза — отвърна въглищарят. — Но кое е това наложително нещо, което те води насам още днес?

— Една малка сделка, която искам да направя с твоя приятел „алима“.

— С мен ли? — попита споменатият мъж.

— Да, с теб. Не се ли сещаш за какво става дума?

— Нямам представа.

— Седни тогава, за да ти обясня спокойно каква е работата.

Впечатлението, което внезапната ми поява направи, беше такова, че Марко моментално се подчини. Дадох на въглищаря лек, повелителен знак и той също седна долу. Негодниците бяха смаяни от това, че ме виждат така ненадейно сред тях.

— Първо трябва да ти съобщя, че изобщо не съм ходил в караула — обърнах се аз към „учения“. — Така че ти допусна голяма грешка.

— В караула ли? — попита той слисано. — Не знам за какво говориш.

— Много бързо забравяш! Нали каза, че сигурно вече съм в караула в Ругова?

— Ефенди, не знам такъв караул, а и не съм казвал подобно нещо.

— Тогава сигурно не споделяш и мнението, че там ще ме пребият до смърт с камшик?

— Не. Изобщо не те разбирам.

— Щом въобще не ме разбираш, тогава наистина съм готов да повярвам, че смяташ за невъзможно да намеря следите на англичанина.

Марко не отговори. Гласът му секна и той с усилие си поемаше дъх. Затова аз продължих:

— Естествено, никой друг освен теб и Жълтоликия не знае как англичанинът ще попадне в ръцете ви, но той те уверяваше, че въпреки всичко аз ще ги намеря. Постъпи много глупаво, като не му повярва. Човек, който е следвал в университет, би трябвало да е по-разумен.

— За какъв англичанин говориш?

— За този, на когото искаше да удариш сто камшика!

„Алимът“ запреглъща, но не пророни нито дума.

— Ефенди — извика въглищарят, — какво право имаш да идваш тук и да говориш неща, които никой не разбира?

Шарка се опита да стане, но аз го натиснах надолу и отговорих:

— Успокой се! С теб ще се заема после. Този „алим“ може и сам да ми отговори. Търся ингилиза, който той е довел.

— Но през целия си живот аз никога не съм виждал англичанин! — твърдеше Марко.

— Слушай, това е опашата лъжа. Вчера ти беше дошъл тук само за да осигуриш при Шарка подслон за един ингилиз.

— Не, не, това не е вярно!

— Е, добре, ще видим! Дошъл съм да платя откупа за него.

— Ах! — извика той. — Кой те натовари с тази задача?

— Аз самият. По собствено желание реших да ти го донеса. Той ме гледаше с глупав поглед. Въглищарят беше по-умен от гражданина. Шарка бе разбрал, че съм дошъл с враждебни намерения, защото скочи и извика:

— Лъжа, това е само лъжа! Тук никой нищо не знае за никакъв англичанин. Ако мислиш, че можеш да ни обиждаш, грешиш! Още вчера…

— Млъкни! — срязах го аз. — Разбира се, не е твоя заслугата, че сега стоя тук пред вас здрав и читав. Ти искаше да ни убиеш при езерото до скалите. За щастие не съм чак толкова глупав, колкото си мислеше. Сядай!

— Ефенди — изкрещя ми той, — не се осмелявай повече да изказваш такива подозрения! Би могло да ти се случи нещо лошо!

— Сядай! — повторих аз. — Не позволявам да ми се противоречи. Ако някой от вас стане без мое разрешение, ще заповядам да го съборят. Сядай, Шарка, моментално, иначе…

— Хайде, събори ме! Ето ме, стоя, а това е ножът ми! Ако още…

Въглищарят не можа да продължи. Беше извадил ножа от пояса си и го бе вдигнал срещу мен. Тогава зад нас изтрещя изстрел и той падна, като извика от болка. От страх другите подскочиха, но аз извиках:

— Останете си по местата, иначе ще бъдете улучени от куршум. Обкръжени сте!

— Не му вярвайте! — ръмжеше Шарка, който седеше на земята и държеше крака си с две ръце. — Донесете пушките! Облегнати са на стената, а в къщата има още много.

— Да, облегнати са там. Вземете си ги!

Казвайки това, посочих към стената и всички видяха тримата ми спътници, които бяха заели позиция с насочени към тях пушки. Беше стрелял Халеф.

— Нападнете ги, нападнете ги! — заповяда Шарка, но никой не се подчини. Виждаха, че ако направят опит да послушат въглищаря, щяха да получат куршум. Шарка страшно ругаеше. Тогава вдигнах приклада си и го заплаших:

— Млъкни! Още една дума, и ще те смажа! Още вчера ви доказахме, че не се страхуваме от вас, а сега сме много повече.

— Дори и да сте сто, не се страхувам. Напразно заповяда да стрелят по мен. Сега…

Шарка грабна ножа си, който беше паднал на земята, и го хвърли по мен. Отскочих встрани, а в следващия миг стоварих приклада върху него и той изпадна в безсъзнание.

Това направи необходимото впечатление. Никой не се осмеляваше да направи заплашително движение. Държах под око тримата, които бяха въоръжени с пистолети, но те не посмяха да си послужат с тях.

— Виждате, че не се шегуваме — обясних аз. — Марко трябва да ми отговори. А останалите да стоят кротко. Къде е ингилизът?

— Няма такъв тук — отвърна той.

— И в пещерата ли?

— Да.

— Прав си, защото той вече излезе от нея.

— Ве… че из.. ле.. зе от… нея? — запелтечи той.

— Ако искаш да го видиш, огледай се! — Махнах към посоката, където знаех, че се намират Линдси и преводачът. Двамата се приближиха. Марко замръзна от уплаха.

— Сега вярваш ли, че съм намерил следите му? — засмях се аз. — Едва си го довел, и вече е освободен. Впрочем можете да видите, че дори имат и пушки, от тези, които бяха в стаята. Вие сте в ръцете ни и настояваме тези трима храбри мъже да ни дадат пистолетите си. Преводачът ще ги извади от поясите им. Те самите не бива да докосват оръжията си. А после всеки от вас ще му предаде и ножа си. Който се противопостави, ще бъде застрелян.

Аз приготвих карабината си за стрелба, а англичанинът вдигна една от пушките до бузата си, въпреки че не беше разбрал какво бях казал. Това окончателно сплаши хората. Те предадоха оръжията си, без да кажат нито дума.

— Халеф, въжетата!

Дребосъкът изпълни заповедта ми за по-малко от три секунди.

— Вържи „алима“!

— Ефенди, какво говориш! — извика „ученият“. — Да вържат мен? Няма да позволя!

— Ще позволиш, и то послушно, иначе ще ти пусна един куршум в черепа. Да не мислиш, че можеш да биеш един лорд от Англия и затова да се отнасят с теб като с падишах? Не знаеш ли каква обида е боят с камшик? Ще бъдете вързани всички до един. На останалите давам думата си, че нищо няма да им се случи, ако са покорни. Ти обаче ще си получиш ударите с камшик с лихвите.

Въпреки това Марко се съпротивляваше на Халеф. Тогава Линдси попита преводача:

— Как се казва на турски: ще помогна?

— Ярдъм едеджеим — отвърна драгоманът.

— Well! Значи: ярдъм едеджеим!

Той вдигна камшика, който Марко преди това беше изпуснал, и го удари няколко пъти толкова силно, че човекът се отказа да се съпротивлява. Вързаха го, а после дойде ред и на другите. Те не се противяха, защото много се страхуваха от насочените срещу тях пушки. Вързахме здраво ръцете им на гърба, за да им е невъзможно да се развържат един друг. Разбира се, краката им също бяха добре стегнати.

После прегледах крака на въглищаря. Раната не беше опасна. Куршумът беше минал през месото над коляното и след това сигурно беше паднал в горящия огън. Превързах раната му, а после и Шарка също беше вързан, при което той дойде в съзнание. Хвърляше ни гневни погледи, но не каза нито дума. Дадох знак на спътниците си да се дръпнат настрани. Пленниците не биваше да чуват какво ще си говорим.

— Слушайте, сър, направихте голяма глупост — каза ми Линдси.

— Имате предвид това, че обещах на тези хора нищо да не им се случили?

— Разбира се, yes!

— Не смятам, че е глупост, а само принцип на човечност.

— Стига с вашата човечност! Тези негодници искаха да убият и вас, и нас. Вярно ли е, или не е?

— Разбира се.

— Yes! Тогава не разбирам защо и ние да не изпитаме подобно желание! Или не познавате закона, по който се действа тук?

— Знам го толкова добре, колкото и вие. Но ако тези полудиви хора го прилагат, това в никакъв случай не означава, че и ние трябва да се ръководим от него. Вие имате срещу вас разбойници, но те си имат работа с джентълмен, който е християнин и отгоре на това пер на старата Англия. Ще бъде ли много джентълменско от негова страна, ако действа по законите на тези разбойници?

— Хм! — изръмжа той.

— Впрочем те не са причинили никаква телесна повреда нито на вас, нито на нас. Всички се измъкнахме здрави и читави. Така че убиването на тези хора в никакъв случай не би могло да бъде оправдано със закона за възмездието.

— Добре, няма да ги убиваме, но здравата ще ги напердашим!

— Съвместим ли е такъв побой с достойнството на един Дейвид Линдси?

Знаех слабото му място. Успехът не закъсня. Той замислено почеса посинелия си нос, а после попита:

— Мислите, че такъв празник на боя не подхожда на един англичанин ли?

— Да, това е моето мнение. Прекалено много уважавам личността и народа ви, за да допусна, че подобно грубо отмъщение може да ви достави голямо удоволствие. Лъвът не закача мишката, която дърпа гривата му.

— Лъв… мишка… много добре! Отлично сравнение. Well! Да оставим тези мишки на мира! Като лъв, трябва да съм великодушен. Но този негодник, когото вие наричате алим, не смятам за мишка. Той ме удари.

— В това отношение сме на едно мнение. Марко и Шарка са водачите на останалите. На съвестта и на двамата тежи не един човешки живот. Не бива да се отърват безнаказано. Що се отнася до въглищаря, той беше наказан от куршума на Халеф. Но другият ще опита камшика. Петдесет удара по гърба и нито един по-малко.

— Но, сър, аз щях да получа сто!

— Петдесет са достатъчно. Цял живот ще ги помни.

— Съгласен съм! Well! А после какво ще правим?

— Ще ги затворим всичките в пещерата.

— Много добре! Ще ги хвърлим в собствения им гроб. Но вътре те ще умрат от глад и жажда, а вие не искахте да ги убивате!

— Ще се погрижа да ги освободят навреме. Доста назидателно наказание ще бъде да погледат в продължение на няколко дни призраците на глада и жаждата пред себе си. Сигурно ще намерим някой техен съзаклятник, който да знае пещерата. Ще го изпратим тук да ги освободи. После няма да могат повече да ни навредят, защото междувременно ние отдавна ще сме напуснали тези места.

— И накъде ще поемете?

— Първо към Ругова.

— Великолепно! Yes! И аз не бих отишъл на друго място. Имам сериозен разговор с този проклет Кара Нирван.

— Аз също, но за това ще говорим по-късно! Лично ли го познавате?

— Yes! По-добре, отколкото бих искал.

— Значи сме на едно мнение по отношение наказанието на нашите пленници?

— Yes! При положение, че алимът получи петдесет удара.

— Ще ги има.

Фан Хоти, който бе разбрал водения ни на английски език разговор, одобрително каза:

— Аз също не бих искал тези хора да бъдат убивани. Смъртният страх, който ще изпитат в пещерата, е достатъчно наказание. Пита се обаче дали това наказание изобщо да бъде изпълнено. Много е възможно скоро да дойде някой от хората на Жълтоликия, който добре да познава пещерата. Като не намери никого в долината, ще провери в пещерата и ще освободи хората.

— Можем ли да го предотвратим?

— Не, а тогава те веднага ще тръгнат да ни преследват като кръвожадна хайка.

— Бихме могли да им попречим, като вземем конете им с нас. Мислил съм вече за това. За да се стигне до Ругова пеша, е необходимо толкова време, че като пристигнат, нас отдавна няма да ни има. Вероятно ще намерим по-краткия път дотам.

— Никога досега не съм идвал в тази долина — отвърна преводачът — и не вярвам, че сме в състояние да намерим пътя през гората и пущинака, по който бяхме доведени тук. Знам само, че като тръгнахме най-напред към Коласчин, пътят беше открит. Ако тръгнем в същата посока, може би ще пристигнем толкова бързо, колкото и ако тръгнем да търсим пътеки през диви планини и главоломни долини и клисури.

— Така мисля и аз. Във всички случаи най-напред ще потегля към Коласчин. Сигурно няма да ни е трудно да намерим пътя дотам. Както въглищарят каза, по него има следи от каруца. Първо обаче трябва да направим най-важното, а именно да отнесем разбойниците в пещерата, след като Марко пред очите ви получи наказанието си.

Съобщих на останалите, които не знаеха английски, какво решение сме взели. Те го одобриха. Хаджията, който обикновено с готовност посягаше към камшика, ми обясни, че не е палач, а удря от време на време само когато се налага да вдъхне респект. Затова решихме, че наказанието ще бъде изпълнено от един от помощниците на въглищаря.

Избрахме най-силния от тях. Казахме му какво се иска от него и че залага живота си на карта, ако не върти достатъчно силно камшика. После го развързахме и той заедно с Омар трябваше да донесе един пън, който бяхме видели зад къщата. На този пън бе вързан алимът. Мнимият учен се опитваше да отклони наказанието с молби, но напразно.

— Ефенди — извика той накрая, изпълнен от страх, — защо постъпваш така жестоко? Знаеш, че и аз като теб съм геолог, защото съм изучавал строежа на земята! Наистина ли ще заповядаш да бият твоя колега?

— Не каза ли, че трябва да бъда пребит до смърт? Не се позовавай на следването си! То те доведе дотам, че сега камшикът най-подробно ще изучи строежа на собственото ти тяло.

Дадохме камшика на помощника на въглищаря. Халеф застана до него с пистолета си и го заплаши, че ще го застреля веднага, ако някой от ударите му не е достатъчно силен. Наказанието започна.

След това отново вързах ръцете на помощника на гърба му, дръпнах го настрани и го попитах:

— Господарят ти има коне, нали?

— Не — излъга той.

— Слушай, вчера ги видях, като ходихте в долината, където трябваше да ни нападнете. Ако не ми кажеш истината, веднага ще заповядам да ти ударят петдесет камшика по гърба като на Марко.

Това помогна.

— Ефенди — каза той, — нали няма да ме издадеш, ако ти кажа истината?

— Няма.

— Не искам да ме биете. Въглищарят има четири коня, единият от които е отличен бегач.

— Значи Шарка не е беден?

— О, не! Неговият зет Юнак също е заможен, въпреки че не им личи. Имат скрити много пари.

— Къде?

— Не знам. Ако знаех, отдавна да съм избягал с тях.

— Тук има много оръжие. В такъв случай Шарка има и много муниции?

— Ще намериш всичко в стаята под леглото: оръжия, барут, олово, фитили, а също и кремъци за пушките.

— Познаваш ли добре алима?

— Не.

— Той не е учен, въпреки че пред мен се представи за такъв. С какво се занимава всъщност?

— Не знам.

— Но Кара Нирван познаваш, нали?

Той отговори едва след като отново го заплаших.

— Познавам го, защото често идва тук.

— Къде се намира ханът му? В Ругова ли?

— Не, извън града.

— А караулът, който използва за скривалище?

— В гората, през която преди минаваше пътят, който представляваше граница на земите на миридитите. Покрай тази граница имаше много караули за отбрана, от които, изглежда, е останал само този.

— А ти виждал ли си някога старата наблюдателница?

— Не.

— И не знаеш как изглежда и какво има вътре ли?

— Не. Жълтоликия го пази в тайна.

— Но Марко сигурно знае?

— Мисля, че е довереник на Жълтоликия.

— Добре! Сега ще ми покажеш конете на въглищаря. Но не се опитвай да ми се измъкнеш! Виж този револвер! Стреля шест пъти. Ще го държа в ръка, а ти ще вървиш на една крачка пред мен. При първото непозволено движение, което направиш, ще те застрелям. Тръгвай!

Той вървеше напред, мина зад къщата, после рязко зави надясно, в посока, в която още не бях ходил. Един доста добре утъпкан път, който досега не бях забелязал, водеше към храстите, между които още преди да направим и двайсет крачки, се озовахме пред широка, висока около човешки ръст тъмна постройка.

— Там вътре са — каза помощникът на въглищаря.

— Какво е това? Някаква постройка?

— Обор, построен от греди и камъни.

— В него има място само за четири коня. Къде са останалите?

— От другата страна, зад огъня.

— Където вчера бяха конете на аладжите ли?

— Да.

— Вече знам достатъчно. Хайде да се връщаме!

Слугата се колебаеше.

— Ефенди — каза той, — виждаш, че се подчиних. Направи ми поне услугата да ми кажеш дали ще ни убиете.

— Ще останете живи. Казах, че нищо няма да ви се случи и ще удържа на думата си. Но ще ви затворим за малко в пещерата.

— И наистина ли нищо друго няма да ни се случи?

— Не.

— Благодаря ти! Можеше да ни се случи и нещо по-лошо.

Затварянето не му изглеждаше особено страшно. Отгатнах мислите му, затова казах:

— Нямаме намерение да бъдем към вас толкова милостиви, колкото си мислиш. Няма да можете да се освободите без чужда помощ.

Той мълчеше.

— Стълбата вече не е там — продължих аз.

— Стълбата ли? Не е вече там? — попита той смаяно. — — Ти знаеш за нея?

— Да, вчера бях в пещерата. Влязохме през дъба и искахме да огледаме мястото, откъдето възнамерявахме да освободим англичанина.

— Аллах! — извика той слисано.

— Бяхме в пещерата и днес, като дойде Марко, за да говори вътре с ингилиза. Разкажи това и на другите, за да разберат колко малко мозък имат в главите си.

— Но, ефенди, тогава ние никога няма да можем да излезем от пещерата! — каза той страхливо.

— И не бива да го правите.

— Значи ще умрем вътре от ужасна смърт?

— Няма да е голяма загуба.

— Но нали ни обеща, че нищо няма да ни се случи?

— Да, и спазвам обещанието си. Вие самите сте направили тази ужасна подредба в пещерата и сами ще си бъдете виновни, ако тя се превърне във ваша зла орис.

— Ефенди, не прави това. Ще умрем като жалки псета!

— Много други са се задушили също толкова мъчително. Няма да ви направим нищо, но ще ви отнесем на мястото, където са се намирали вашите жертви. Какво ще стане по-нататък, не ни интересува.

— Ще затворите ли входа с камъка?

— Разбира се.

— О, Аллах! Няма никакво спасение! Този камък не може да се махне отвътре нито с брадва, нито с нож. А ние нямаме никакви инструменти! Краката и ръцете ни също ще бъдат вързани! Няма ли поне за мен да направиш изключение?

— Заслужаваш ли го?

— Нали видя, че бях покорен.

— От страх пред куршума ми. Изобщо не си достоен за милост. Друго щеше да бъде, ако се беше разкаял за постъпките ви!

Той недоумяващо ме гледаше.

— Да се разкайвам ли? Да не съм стара жена, която започва да хленчи, щом направи някоя глупост? А това, че се оставихме да ни победите, не беше нищо друго освен чиста глупост.

— Добре, добре! Ако това е всичко, което имаш да ми казваш, вече съм готов с теб. Ще бъдеш затворен заедно с другите. Тогава той ядно каза:

— Да те вземе шейтанът дано и те запрати в най-дълбоката дупка на ада! Ти си най-злото и краставо от всички кучета на земята! Нека твоят край е хиляди пъти по-жалък и мъчителен от нашия!

Не бях очаквал друго. Моментното му подчинение не можеше да ме подведе. Той беше най-силен от всички, а също и най-суровият и безчувственият сред ратаите на въглищаря. Веднага го бях разбрал. Казах му това нарочно, за да каже на останалите всичко, което узна от мен. Те нямаше да останат дълго в пещерата, но щяха да разберат какво е смъртен страх.

Като се върнахме при огъня, където краката му отново бяха вързани, той побърза гневно да съобщи на съучастниците си каква съдба ги очаква. Като чуха това, те се разкрещяха и се опитваха да разкъсат въжетата си. Само въглищарят стоеше спокойно и надвика крясъците им:

— Млъкнете! Нищо няма да направите с реване. Няма да направим услугата на тези негодници, които искат да ни убият, да им покажем, че изпитваме страх. И трябва ли да се страхуваме? Казвам ви не, сто пъти не! Някакъв нехранимайко от чужбина иска да ни погуби, затова сам Господ ще слезе и ще ни спаси. Този негодник не бива да триумфира над нас!

— Знам какво имаш предвид — отвърна слугата му. — Господ не може да слезе при нас в пещерата, защото стълбата я няма. Този чужденец се е промъкнал през дъба и е махнал стълбата.

За минута настъпи ужасяваща тишина. После въглищарят попита, изпълнен със страх, от който дъхът му почти секваше:

— Вярно ли е?

— Да! Той самият ми го каза.

— Как е научил тайната?

— Дяволът, който му е приятел и съюзник, сигурно му я е издал.

— Тогава с нас е свършено, ще умрем от глад и жажда!

Спокойствието му го бе напуснало напълно. Той дърпаше стягащите го въжета и крещеше с пресипнал глас:

— О, Господи, пусни огън от небето и унищожи тези чужденци! Нека от земята изскочи вода и ги удави! Нека от облаците завали отрова и ги убие, както се унищожават червеи!

Другите се присъединиха към тези проклятия, които ни доказаха, че бяхме намерили най-доброто средство да изпитат мъченията на смъртния страх. Шумът, който вдигаха, беше толкова силен, че побързахме да ги отнесем в пещерата. Наредихме ги вътре един до друг, а после изпълзяхме навън и залостихме камъка с веригата.

Виковете на ужас на съюзниците на Жълтоликия продължаваха, но отвън не се чуваха толкова силно.

Хванахме се за работа. Започнахме да пренасяме дървата от кладата към огъня, така че отворът се освободи. Дори Линдси помагаше. Дървата бяха достатъчно за поддържането на огъня през цялата нощ.

Докато правехме това, хаджията ме хвана за ръката, направи дяволита физиономия и ми каза:

— Сихди, току-що ми хрумна една добра идея.

— Така ли? Обикновено и най-добрите ти идеи нищо не струват.

— Тази обаче струва хиляди пиастри!

— Едва ли ще ти ги дам за нея.

— Но все пак ще се радваш, като я чуеш.

— Говори тогава!

— Преди това ми кажи, изпитваш ли съчувствие към онези там вътре.

Той посочи към пещерата.

— Не, абсолютно никакво.

— В сравнение с престъплението, което са извършили, наказанието, което им определихме, е направо нищожно. Утре или вдругиден те отново ще са свободни и всичко бързо ще бъде забравено. Нямаше ли да е по-добре малко да усилим страха им, за да си спомнят по-дълго за него?

— Нямам нищо против. Но какво смяташ да правиш?

— Трябва да накараме тези престъпници да мислят, че ще загинат от същата смърт, от която са загинали техните жертви.

— От задушаване ли?

— Да. Ще запалим огън пред пещерата и ще отворим дупката, за да влезе малко дим вътре.

— Но тогава те наистина ще се задушат.

— О, не! Ще бъде съвсем малко огънче, а тъй като ще гори на открито, голяма част от дима ще отива във въздуха. Кладата е направена така, че да тегли навътре, а при нашето огънче няма да е същото. Достатъчно е само негодниците да забележат, че отваряме пещерата, а после да помиришат и дима, без той да влиза при тях на плътна маса, и неописуемо ще се изплашат. Нали, сихди!

— Наистина е така.

— Кажи тогава може ли да го направя!

— Добре! Ще бъде от полза за душите им, ако успеем да направим така, че този ден да бъде повратен в живота им.

Хаджията освободи веригата и издърпа камъка обратно, но така че веригата все още го придържаше отвън. После натрупа малко дърва пред дупката и ги запали с един горящ клон. След това клекна пред дупката и така усърдно духаше дима навътре, че от очите му потекоха сълзи.

— Остави това, Халеф! — засмях се аз. — Ти самият ще се задушиш.

— О, не! Доставя ми голямо удоволствие! Хората на Жълтоликия така ще се изплашат, сякаш са в нажежения тиган, в който шейтанът пържи най-предпочитаните си любимци.

Докато той всеотдайно се занимаваше с огъня си, ние останалите взехме една главня и влязохме в къщата. Там намерихме цял куп борини, а също и няколко лоени свещи, с които можехме да осветим стаята.

Претърсихме леглото. Отместихме го настрана и стигнахме до стара, скована от дъски врата. След като я отворихме, пред нас зейна доста дълбока четириъгълна дупка, чието съдържание извадихме. Открих истинска колекция от пистолети, чакани и ножове. Значи това беше оръжейният склад, чието съществуване предполагахме. Другата част от съдържанието на ямата се състоеше от няколко големи парчета олово, няколко ламаринени кутии, пълни с фитили, купчинка кремъчни камъчета и малко буре с барут. Бурето беше пробито, но дупката беше запушена с навит като тапа парцал.

Коленичих до него, за да извадя парцала и да проверя колко барут има, но бутнах едното парче олово и то падна обратно в дупката. Чу се звук, който ме накара да се заслушам. Беше издрънчало на кухо.

— Да не би под тази дупка да има още една? — попитах аз. — Чуйте!

Хвърлих долу още едно парче. Чу се същият звук.

— Yes! — каза Линдси. — Вероятно е с двойно дъно. Нека се опитаме да го отворим. Yes!

Запушихме отново бурето и го изтъркаляхме настрани, за да не влезе в допир с някоя искра от борините. После, доколкото позволяваше мястото, легнахме по корем около дълбоката около един метър дупка и задълбахме с ножовете си пода, който изглеждаше да е от здрава почва. Издълбаната пръст изхвърляхме с ръце.

Скоро не можехме да достигаме с ръцете си достатъчно надълбоко. Извикахме и Халеф. Понеже беше най-дребният сред нас, трябваше да се пъхне в дупката и да продължи работата. Той се мушна вътре и продължи усърдно да копае.

— Любопитен съм да видя що за крилат бик ще извади оттам — смееше се сър Дейвид, припомняйки за изследователската си страст в развалините край Ефрат и Тигър.

Изведнъж Халеф престана да копае. Звукът, който се бе чул от удара на ножа му, беше съвсем друг.

— Земята свършва — съобщи дребосъкът. — Натъкнах се на дърво.

— Продължавай! — помолих го аз. — Опитай се да разчистиш пръстта от дървото!

— Това са дебели колкото ръка напречни греди, сихди. Под тях има кухо пространство.

След малко почвата свърши и се появиха две букови греди.

— Тук има повече от двайсет такива и са наредени една до друга — каза той. — Скоро ще видя какво има под тях.

Халеф извади доста дървета, докато долу останаха толкова, колкото да може да коленичи върху тях. После бръкна в отворилата се дупка. Предметът, който напипа, беше с такива размери, че не можеше да го извади през отвора.

— Кожа е — обясни той, — но омотана с въжета и доста тежка.

— Ще ти пусна ласото си — отвърнах аз. — Мушни го под въжетата, а после махни и останалите греди! Така ще можем да изтеглим това нещо нагоре с помощта на ласото.

Хаджията направи необходимото, а после излезе от ямата, а ние изтеглихме предмета с ласото. Той беше пъхнат в здраво завързан и грижливо омотан с въжета кожен чувал. Вътре се чуваше дрънчене на метал. Като развързахме въжето и отворихме омотания чувал, извадихме съдържанието. Всички присъстващи, включително и аз, нададоха вик на учудване, защото пред нас лежеше безценно, старинно скипетарско пълно бойно снаряжение.

Състоеше се от сребърна или вероятно посребрена ризница, чиито бримки изкусно бяха вплетени една в друга. Човекът, направил тази броня, явно е бил майстор в занаята си и са му били необходими много месеци, за да изработи този великолепен шедьовър. Този, за когото е била предназначена ризницата, е бил дребен на ръст, приблизително като Халеф.

Освен това намерихме два пистолета с кремъчно запалване, богато инкрустирани със злато, и една дълга, широка, двуостра кама, чиято дръжка беше от розово дърво, също украсена със злато. На края на дръжката имаше голяма синкава перла.

Последната вещ от снаряжението беше крива турска сабя, мушната в обикновена кожена ножница, чието лаково покритие се бе напукало. Подавахме си я от ръка на ръка, без някой да пророни дума. Накрая Халеф ми я даде и каза:

— Виж я и ти, сихди! Не е като останалите предмети. Дръжката беше толкова мръсна, че не може да се разбере от какво е направена. Сякаш нарочно бе нацапана толкова. Но извитата стоманена шийка под дръжката ярко блестеше на светлината на горящите борини. Бях достатъчно добър познавач на оръжията, за да забележа веднага, че върху нея имаше фино гравиран надпис на арабски. Не беше трудно да се прочете и гласеше: „Исми ессаика — името ми е поразяващата мълния.“

Това ми беше достатъчно, за да предположа, че държа в ръце скъпоценно оръжие. С помощта на стария, окачен на стената кафтан, в чиито джобове хаджията бе пъхнал охлювите, почистих дръжката от мръсотията и видях, че е направена от слонова кост, в която бе гравирана и оцветена с черен байц първата сура на Корана. Върхът й бе украсен с два златни полумесеца, които се кръстосваха. В пространствата между тях имаше арабски букви, а именно: в първото „Джим“, във второто „Сад“, после отново „Джим“ и в последното видях „Ха“, „Мим“ и „Дал“. Тези думи означаваха името на майстора на оръжието, мястото и годината на изработването на сабята. От буквите от първите три междини се получаваше:

„Ибн Джорджани (име)

ес сайкал (ковач)

феш Шам (в Дамаск).“

В четвъртото междинно пространство се съдържаше цифрата на годината. „Ха“ означава 600, „Мин“ — 40 и „Дал“ — 4, тоест сабята беше изкована през 644 година на Хиджра, което съответства на периода от 18 май 1246 до 6 май 1247 година по християнското летоброене.

Извадих острието от ножницата. Намазано беше с мръсна смес от масло и очукани дървени въглища. Като я избърсах, тя блесна като светкавица.

А щом я разгледах по-отблизо, разбрах, че това беше истинска сабя, изкована от индийска голкондска стомана^[7], нажежавана в огън, накладен от камилска тор, а после калявана в зехтин. От едната й страна ясно се четеше надписът: „Дир балак! (Внимавай!)“, а от другата — „Искини дем! (Дай ми да пия кръв!)“. Тя беше толкова гъвкава, че почти можех да я увия около бедрото си.

— Е, Халеф — попитах аз хаджията, — наистина ли тази сабя не е част от другото снаряжение?

— Кой би помислил! — отвърна той. — Сигурно е истинска.

— Разбира се. Тя има много по-голяма стойност от всичко останало, което намерихме в ямата. Тя опровергава и мнението, че подобни истински саби са били изработвани не в Дамаск, а само в Мешед, Херат, Керман, Шираз, Исфахан и Хорасан. Ще ви покажа как се проверява такава стомана.

До нас имаше един пън, който, изглежда, е бил използван вместо стол. Сложих върху него твърд камък с големината на два юмрука, за да го разсека със сабята. Опитът успя още с първия удар, а по острието на сабята нямаше дори драскотина.

— The devil! Истинска е! — извика англичанинът. — Открихте скъпоценна находка. Купувам сабята от вас. Колко искате да ви платя?

— Нищо.

— Какво? Нищо? Няма да я взема безвъзмездно!

— Не мога нито да я продавам, нито да я подарявам, защото не е наша.

— Познавате ли собственика?

— Трябва да се опитаме да го открием.

— А ако не го намерим?

— Ще предадем вещите на властите. Снаряжението вероятно е било откраднато. Законният му собственик трябва да си го получи обратно, сър Дейвид. Не вярвам да сте на друго мнение.

— На друго мнение съм! Да не би да искате месеци наред да кръстосвате из цялата страна и да търсите истинския собственик? Или ще ги предадете на някой чиновник? Ще ви се изсмее и ще задържи вещите за себе си. Yes!

— Нямам такива опасения. Като споменах властите, нямах предвид някой турски валия и подчинените му. Тези хора нямат абсолютно никаква власт тук, в планините. Родовете на планинците са абсолютно независими както едни от други, така и от турското господство. Начело на всеки род има по един байрактар, който управлява рода с помощта на няколко помощници. Извършените в някой род престъпления не се наказват от държавата, а от потърпевшия и членовете на семейството му, поради което тук с пълна сила процъфтява кръвното отмъщение. Ако дам снаряжението на някой такъв байрактар, съм сигурен, че няма да го присвои дори и да е собственост на човек от друг род.

— И къде ще намерим такъв байрактар?

— Веднага ще разбера още в следващото село. Всъщност изобщо не е необходимо да полагам подобни усилия. Мога да науча името на притежателя още тук.

— От кого?

— От въглищаря. Щом е скрил вещите, би трябвало да знае от кого са били взети. Нека Халеф, Оско и Омар го доведат веднага.

— Не може, сихди — каза Халеф.

— Защо?

— — Защото запалих огъня пред пещерата. Не можем да влезем.

— Тогава загаси огъня си, драги.

— Добре! Но после отново ще го запаля.

Тримата мъже тръгнаха и след известно време донесоха въглищаря. Не го положиха особено нежно на земята, поради което той силно изкрещя, но не толкова от болката, която му причини грубото отношение, колкото от страх при вида на предметите. Все пак бяхме проникнали в съкровищницата му. Шарка така стисна зъби, че те изскърцаха, и хвърли гневен поглед към нас и лежащите на земята предмети, Щом погледът му спря върху отворената яма, лицето му странно потръпна, което аз изтълкувах така: в ямата имаше още нещо, което ние не бяхме намерили.

— Заповядах да те донесат при нас — казах му аз, — за да ни дадеш сведения за тези предмети. Чии са били?

Въглищарят мълчеше. Не отговори и след като му повторих въпроса си.

— Сложете го по корем и го бийте с камшика, докато проговори! — заповядах аз.

Моментално го сложиха в съответното положение и Халеф извади камшика. Като видя, че намеренията ни са сериозни, Шарка извика:

— Спрете! Снаряжението е моя собственост.

— Можеш ли да го докажеш?

— Да, винаги е било мое притежание.

— И защо си го заровил? Човек не крие това, което притежава законно.

— Щом живее сам в гората, трябва да го направи, ако не иска да се изложи на опасността да му го отмъкнат крадци.

— Крадците са твои приятели. Няма защо да се страхуваш от тях. По какъв начин се сдоби с това снаряжение?

— Наследих го.

— От твоите родители ли? Възможно ли е прародителите на един въглищар да са били от богато и знатно семейство?

— Да, прадедите ми са били изтъкнати воини. Но от тяхното богатство до мен за съжаление е стигнало само това снаряжение.

— Нямаш ли други богатства?

— Не.

— Хайде да проверим!

Запалих нова борина и осветих вътрешността на ямата. В единия от ъглите имаше два завити в парцали вързопа, които бяха останали скрити под един чувал. Халеф слезе да ги извади. Като ги разклати, се чу звън като от пари.

— Тежки са — каза той. — Мисля, че съдържат някой и друг пиастър.

Въглищарят изруга гневно и извика:

— Не пипайте тези пари! Те са моя собственост!

— Млъкни! — заповядах му аз. — Невъзможно е да са твои, защото току-що твърдеше, че освен снаряжението нямаш други богатства.

— Всичко ли съм длъжен да ви казвам?

— Не, но за теб е препоръчително да си откровен. Лъжите ти доказват, че тези неща не са твои.

— Да не би да искате да ви покажа състоянието си, за да ме ограбите?

— Ние сме честни хора и няма да ти вземем и една пара, ако се убедим, че парите наистина са твои. Впрочем би трябвало да ти е безразлично дали ще вземем тези неща или не, защото теб и бездруго те очаква сигурна смърт.

Междувременно парцалите бяха размотани и кесиите отворени. Те бяха от велур и украсени с хубава везба от мъниста, в средата на която се четеше името „Стойко Витяз“. Буквите бяха на кирилица, с която си служат и в Сърбия и граничещите с нея страни. Витяз означава „рицар“. Явно собственикът на тези пари е носел името Витяз, защото прадедите му са били рицари. От тяхно време по всяка вероятност беше и снаряжението. И до днес по онези места могат да се видят понякога такива ризници или брони, които, разбира се, се носят само при тържествени случаи в мирно време, понеже в бой с днешните огнестрелни оръжия не биха могли да устоят.

— Можеш ли да четеш? — попитах аз въглищаря.

— Не.

— Ти се казваш Шарка. Това е малкото ти име. А как е фамилията ти?

— Висош.

— А как се казва онзи твой дядо, който си е поръчал тази ризница?

— Също Висош.

— Лъжеш. Сега се хвана. Това снаряжение и парите са на човек на име Стойко Витяз. Ще отречеш ли?

Той ме гледаше безкрайно учуден. Не знаеше, че везмото образуваше букви, и не можеше да си обясни откъде бях разбрал името.

— Ти си в съюз с дявола! — изсъска той.

— А ти веднага ще отидеш при него, ако не ми кажеш къде мога да намеря този Стойко.

— Не познавам човек с такова име, а вещите са мои. Мога да се закълна във всичко.

— Е, в такъв случай трябва, разбира се, да ти повярвам и следователно нямаме право да ти отнемаме имуществото. Нека загине с теб. Вземи го със себе си при прочутите ти прадеди, които сигурно живеят в ада!

Изтъркалях бурето с барута до него и извадих тапата. Отрязах с ножа си долния край на споменатия вече кафтан и го усуках на фитил, единият край на който мушнах в бурето, а другия запалих с горящата борина.

— Какво правиш, ефенди? — извика той изплашено.

— Ще хвърля теб заедно с къщата и всичко, което тя съдържа, във въздуха. Хайде, останалите, елате бързо да се отдалечим да не ни ударят камъните!

Дадох си вид, че наистина тръгвам, а другите ме последваха. Фитилът бавно продължаваше да тлее.

— Спрете, спрете! — ревеше Шарка след нас. — Имайте милост!

— Ти също не си проявявал милост към жертвите си — извика му Халеф. — Върви в ада! Желаем ти бързо пътуване!

— Върнете се, върнете се! Всичко ще ви кажа, всичко! Извадете фитила! Вещите не са мои.

Вече бях излязъл навън, но бързо се върнах и го попитах:

— А на кого са?

— На същия този Стойко Витяз, чието име преди това каза. Извади най-сетне фитила!

— Само при условие, че кажеш истината!

— Да, да! Махни фитила от барута!

— Добре! Бих могъл и после да го запаля. Халеф, изгаси искрите! А на теб, Шарка, казвам: ако още веднъж те хвана в лъжа, отново ще запалим фитила и всички твои молби ще са напразни. Нямаме намерение да се оставяме да ни разиграваш. Къде взе от този Стойко парите и снаряжението?

— Тук.

— Ах! Но той не е бил сам, защото никой не би тръгнал през тази местност с такива съкровища без придружители.

— С него беше синът му и един слуга.

— Уби ли ги?

— Стареца не. Другите се съпротивляваха и ни принудиха да ги застреляме.

— Значи Стойко още е жив?

— Да.

— Къде е сега?

— В караула до Ругова.

— Разбирам. Искаш да го принудиш да плати откуп, нали?

— Да, Жълтоликия настоява. Ако го получи, ще мога да задържа тези неща за себе си.

— А ако не го получи?

— Ще трябва да деля с Жълтоликия.

— Кой още знае за тези неща?

— Никой освен Жълтоликия и слугите ми.

— Значи са присъствали при нападението над Стойко?

— Да. Сам не бих могъл да надвия тримата мъже.

— Вие наистина сте дяволска банда! А алимът нищо ли не подозира?

— Нищо не е научил, защото иначе и той щеше да иска да участва в подялбата.

— Какво направихте с труповете на двамата убити?

— Заровихме ги.

— Къде?

Шарка се бавеше с отговора. Но като видя, че Халеф поднесе горящата борина към фитила на бурето, бързо каза:

— Не го пали пак! Мястото не е далеч оттук. Да не би да искате да го търсите?

— Разбира се, че ще го направим.

— И ще ги изровите ли?

— Вероятно.

— Ще се омърсите с труповете!

— Ти също си го направил, без да се притесняваш. Дори ще ни заведеш дотам. Ще те носят.

— Не е необходимо. Лесно ще намерите мястото сами, ако идете до каруцата и после влезете в храстите. Ще забележите купчина пръст и пепел, под която са погребани двамата мъже. Има също кирка и лопата.

— Отиваме. Ако не е така, както казваш, ще излетиш във въздуха. Впрочем убеден съм, че не сте ги убили, защото са се съпротивлявали. Трябвало е да умрат на всяка цена, за да не ви издадат. Старият Стойко също ще трябва да се прости с живота си, но едва след като плати откупа. И как ти хрумна идеята да го затвориш в караула? Ако го беше задържал тайно в пещерата си, щеше да вземеш откупа само за себе си и нямаше да е необходимо да делиш с Жълтоликия.

— Той дойде тъкмо в момента, когато битката беше приключила. Видя всичко и не можех да премълча случилото се. Тогава той веднага взе Стойко със себе си.

— Как се озова Стойко тук?

— Искаше да остане при мен през нощта. Идваше откъм Злокучие, където е байрактар на рода си.

— Накъде беше тръгнал?

— Към планините Акраба за Батера, което се намира преди Кроя. Синът му щеше да си взема от там невеста.

— О, небеса, Шарка, ти си истински дявол! Вместо на сватба младежът е отишъл на смърт! Скъпоценното снаряжение той е взел, за да се нагизди с него за празника. Нито едно наказание не може да бъде достатъчно жестоко за теб! Синът е мъртъв. Но поне старият баща трябва да бъде спасен. Първо ще ми кажеш кога се случи всичко това.

— Преди две седмици.

— По-нататък! Как се стига до караула?

— Не знам. Жълтоликия го държи в строга тайна. Само Марко би могъл да ви каже. Ефенди, виждаш, че всичко признавам. Нали няма да ме убиеш?

— Не, няма да ви убием. Заслужавате повече от десетократна смърт, но ние не искаме да се цапаме с кръвта ви. Вие сте чудовища, с които не може да се сравнява нито едно диво животно. Сега отиваме да проверим мястото, където са погребани мъжете. Ти ще останеш тук до нашето връщане. Омар ще те охранява.

Взехме борини и тръгнахме да търсим мястото. Впрочем не бива да оставате с впечатлението, че този негодник толкова бързо и гладко отговори на въпросите ни. Често се бавеше, но Халеф го принуждаваше да говори, като непрекъснато приближаваше борината към фитила.

Намерихме купчината, която се състоеше по-скоро от пепел, отколкото от пръст. Разровихме я с помощта на намиращите се наблизо инструменти. Мъртъвците не бяха погребани, а изгорени. Четири овъглени черепа свидетелстваха за това, че по същия начин е било постъпвано и с други трупове. Гледката беше ужасяваща. Напуснахме мястото потресени. Халеф и англичанинът дадоха израз на дълбокото си възмущение. Искаха незабавно да приключим с въглищаря и помощниците му. В началото изобщо не им отговарях. Изпитвах неизразим гняв.

— Защо не говорите, сър? — избоботи Линдси. — Тези престъпници трябва да бъдат наказани!

— Ще бъдат.

— Пфу! Сам казвате, че властите нямат никакво влияние по тези места. Трябва да им дадем заслуженото възмездие, иначе тук ще се напълни с обесници. Искате дори да им изпратите някой да им отвори пещерата.

— Наистина ще го направя, но няма да е някой от техните приятели, а човек, който не знае милост и пощада. Вярно е, че досега възнамерявах да ги изплаша до смърт, но да пощадя живота им. Можем да забравим какво са ни причинили, а останалото не ни засяга. Но след разкриването на това ужасно злодеяние, макар да продължавам да настоявам да не се занимаваме с тях, все пак те трябва да получат наказанието си. Ще освободим Стойко Витяз й ще го изпратим тук. Не вярвам в негово лице да намерят мекушав или снизходителен съдия.

— Well! Одобрявам. Байрактарят ще им отмъсти както трябва. А ако преди това дойде някой приятел на въглищаря и освободи негодниците? Тогава?

— Разбира се, трябва да сме готови и на това, но никой от нас не може да остане тук, за да го предотврати.

— Защо? — попита преводачът. — Аз съм готов да го направя. Сър Дейвид няма повече нужда от моята помощ, защото вие сте с него. Наистина трябва да се откажа от възнаграждението си, щом вече няма…

— Глупости, мистър Фан Хоти! — прекъсна го Линдси. — Ще ви платя. Well!

— В такъв случай няма да претърпя загуби. Оставам тук да охранявам чудовищата, докато дойде Стойко. Или мислите, че няма да изпълня достатъчно добре задачата си? Или че съм склонен дори да помогна на тези хора?

— Не — отвърнах аз. — Имах възможност да ви изпитам. Чух какви предложения ви бяха направени, които вие не приехте. Не скрихте от сър Дейвид, че ще умре дори и да плати исканата сума. Знам, че сте на наша страна, а не на страната на въглищаря и привържениците му, но не знам дали притежавате достатъчно разум и енергия да направите това, с което доброволно се заемате.

— Не се тревожете, сър! — отвърна Фан Хоти. — Аз по рождение също съм скипетар. Като преводач често съм имал работа с хора, които са били също толкова подли и вероломни. Ще отклоня вниманието на хората, които биха могли да дойдат тук от пещерата. Ако хитростта не е достатъчна, имам оръжие и ще употребя сила.

— Наистина ли ще го направите?

— Разбира се! Не си ли давате сметка какво чакаше и мен, ако не бяхте Дошли? Обещана ми беше свобода, но никога нямаше да я видя. Нямаше да ме оставят жив, защото бих могъл да издам всичко. Аз съм глава на семейство, имам жена, родители и няколко деца, чийто баща щеше да бъде убит. Като си спомня за това, и през ум не ми минава да проявявам снизхождение към убийците.

— Well! Много добре! — каза Линдси. — Наистина не ми трябва повече преводач, но ще платя за работата ви, както и двайсет фунта за днес. Освен това се полага и хубав бакшиш, ако всичко стане както трябва, well!

— Ще бъде наред. Но как ще ми платите, сър Дейвид — засмя се албанецът, — след като ви отнеха цялото имущество?

— Ще си получа всичко обратно от Жълтоликия. А ако не — подписът на Дейвид Линдси струва толкова, колкото пожелае.

— В случай на нужда, аз също съм на разположение — казах аз. — Сър Дейвид може да използва моите запаси, които за съжаление не са неизчерпаеми като неговите.

— Аха! — засмя се той. — Не ви стигат парите ли? В Стамбул можехте да ми продадете коня си. Плащах добре. Yes! Обаче имате толкова корава глава, че скоро ще ви поникнат рога. Well!