Карл Май
Из дебрите на Балкана (6)

Шеста глава
Вампирът

Щом излязохме от Мелник, ни обгърна тъмна нощ, въпреки това обаче успяхме да забележим, че се движим по утъпкан път. Пред нас беше Струма, която от Мелник се спуска на юг към плодородната равнина на Серес. Яздехме по непознати места. Знаех само, че трябва да се движим към Остромджа, наричащо се също и Струмица, по името на реката, на която бе разположено. Може би трябваше да поемем в посока към Петрич, но предполагах, че ще се досетят, че сме тръгнали натам, и щяха да ни преследват. Затова след известно време се насочих под прав ъгъл на север.

— Накъде, сихди? — попита Халеф. — Отклоняваш се от пътя!

— С основание. Внимавайте. Отивам да потърся пътека или път, на север към реката, в посоката, която следвахме досега. Искам да заблудя преследвачите ни.

— Тогава трябва да внимаваме, много е тъмно. Намирахме се в нещо като неразорана нива. Скоро забелязах, че отново излизаме на някакъв път. Вляво чух скърцащите колела на тежка волска каруца. Поехме в тази посока. Не след дълго настигнахме каруцата. Теглеха я два големи бивола, а отпред крачеше коларят. В средата на извития дъгообразно хомот беше окачен фенер.

— Накъде си тръгнал? — попитах аз коларя.

— За Лебница — отвърна той, сочейки с ръка напред.

Вече се ориентирах. Значи този път водеше към Лебница, разположена на едноименната, вливаща се в Струма рекичка.

— А вие накъде?

— Към Микрова.

— Тогава внимавайте. Пътят е лош. Мелничар ли си?

— Лека нощ! — казах аз, без да отговоря на въпроса му. Имаше основание да ми зададе такъв въпрос. На светлината на фенера беше забелязал, че двамата с Халеф изглеждахме така, сякаш бяхме извадени от брашнен чувал. Не ни беше останало време да се изчистим от прахоляка. Макар че не искахме да си съсипваме дрехите, трябваше да потърпим до сутринта.

След известно време пред нас чух тропот на копита. Настигнахме самотен конник, който учтиво ни поздрави. Той се осведоми:

— И вие ли идвате от Мелник? Отговорих утвърдително.

— Аз отивам в Лебница, а вие?

— Също — отвърнах аз.

— Това е добре. Иначе лодкарят няма да ме прехвърли от другата страна. Няма да иска да направи това за един-единствен човек в този късен час. Но щом и вие ще минавате отвъд, ще се съгласи, защото ще спечели повече. Мога ли да яздя с вас?

— Да, щом ти харесва.

Всъщност предложението му не ми харесваше особено, но тъй като можеше да ни служи за водач, не отхвърлих желанието му.

Изобщо не знаех за сала.

Не говорихме повече. Мъжът яздеше малко встрани зад мен и Халеф и ни наблюдаваше. Сигурно въпреки тъмнината беше забелязал оръжията ни, както и светлия слой мръсотия върху дрехите ни, но не знаеше за какви да ни смята. Тъй като не го заговорихме, и той мълчеше.

Като стигнахме до реката, той свърна към сала, който без него нямаше да намерим. На другия бряг се разделихме след кратко сбогуване.

Нямах никакво намерение да оставам в Лебница. Бях тръгнал по този път, за да заблудя преследвачите ни и да избягна Петрич. Оттам до Остромджа пътят води все покрай Струмица. На това място се намираха развалините, където щеше да чака Манах ал Барша. Смятах да стигна дотам още през нощта. Затова веднага продължихме нататък, към Дербент, югозападно от Лебница.

Скоро обаче забелязах, че кракът на Рих не беше добре. Дали убождането с карфицата щеше да има лоши последици? Ако благородното животно се разболееше, щях да съм с вързани ръце. Трябваше да го щадя и да му правя компреси. Затова се зарадвах, когато не след дълго забелязах встрани от пътя светлината на огън. Спряхме до него. Насред полето имаше продълговата, ниска дървена колиба, в която скоро разпознах салхана. Тези салхани са постройки, в които се колят говеда, за да извличат от тях лой. Османлиите не обичат телешко. Доскоро дори не са знаели как да използват стадата говеда. В тези салхани се изварява лой и се изпраща в по-големите градове. Филето се реже на тънки ивици, суши се и се продава за храна.

Пред такава колиба се намирахме в този момент. По-голямата половина от постройката служеше за кланица и за варене на лойта. По-малката, изглежда, беше жилищната част. Първото отделение имаше множество широки врати, които бяха отворени. Там бяха запалени няколко огъня, над които висяха огромни котли. Около тях седяха месарите — диви, мръсни, омазнени мъжаги. Огньовете осветяваха полето надалеч и от светлината им всичко наоколо придобиваше гротескни образи. Мъжете чуха, че идваме, и влязоха вътре. Поздравихме ги, а аз попитах дали ще има място за нас да си починем. Единият от тях се приближи до мен, огледа ме, а после през смях каза:

— Ларва на брашнен бръмбар, излязла от хамбара! Има ли наблизо някоя червеношийка, да дойде да го изяде?

Другите се присъединиха към смеха му и също се приближиха. Посрещането беше особено мило! Исках да ги срежа, но Халеф ме изпревари:

— Какво каза, градинска овесарко? Изближи си талка от лицето и по-добре вземи да си натъркаш мозъка с лойта, преди да се присмееш на другите! Няма да станеш по-хубав, като се смееш, защото тогава се виждат крокодилските ти зъби, а муцуната ти е като на булдог, ял хрян! Да имаш случайно син?

Този въпрос бе зададен така внезапно и неочаквано, прозвуча толкова настоятелно и самоуверено, че мъжът се хвана в клопката.

— Да — отговори той слисано.

— Е, горкото дете е потомък на човек, който няма мозък в главата си, защото е от племето на маймуните. Съжалявам го!

Едва сега месарят осъзна, какво му беше казано. Той посегна към вълнения парцал, увит около тялото му, в който имаше дълъг касапски нож, и гневно отговори:

— Добре ли чух? Какво каза?

— Виждам, че умът ти не е достатъчно голям, за да разбере думите ми, които бяха толкова ясни! Да ги повторя ли?

— Сефил джудже! (Нищожно джудже!) Искаш ли да те наръгам?

Исках да застана с коня си между него и Халеф, но тогава един от другарите му го хвана за ръката и каза:

— Съку дур онларъ вар копчай! (Млъкни, те имат копча!) Изглеждащата до момента толкова опасна сцена изведнъж доби друг обрат. Мъжът ни огледа по-внимателно, а после извинително каза:

— Аф сеир етмес дим! (Прощавайте, не видях!)

— Друг път отваряй прекрасните си очи по-широко — каза Халеф. — Не е трудно да се забележи, че този емир, който е наш приятел и господар, носи копча на главатар! Ти ни посрещна с обиди. Трябваше така да те ударя през лицето, че да се преметнеш чак до най-отдалечения казан с лой. Но съм милостив и ще ти простим. Кажете къде можем да си починем, дайте храна за конете и една четка за дрехите ни, за да можете да видите, наистина ли сме брашнени червеи!

Халеф беше наистина съвсем безстрашен човек. Досега самоувереното му държание винаги му бе носило успех. Ако пък се случеше да изпадне в затруднение, намесата ми го изваждаше от бедата. Затова и сега пред тези мъже показа храброст, въпреки че външността му не даваше основание за това.

Месарят, на когото Халеф бе държал конското, го гледаше с варварско благоволение, почти както американски кръволок би гледал джафкащо срещу него декоративно кученце. По лицето му ясно бе изписана мисълта: „Горкият червей! Ще те глътна на една хапка, но не искам да го правя, защото ми е жал за теб!“

Слязохме от конете и ни дадоха натрошена царевица за тях. Ние получихме месо на корем. Разбира се, най-напред се заех с коня и помолих за някакъв стар парцал, за да му направя мокър компрес. Като го сложих на жребеца, единият от месарите ме попита дали конят е с болен крак.

— Да — отвърнах аз. — Убол се е над копитото.

— И ти му слагаш отгоре вода? Наистина охлажда, но аз знам много по-добро средство.

— Какво?

— Всички в околността ме знаят като конски доктор. Знам един мехлем, който сваля температурата и бързо лекува всички рани. Ако изпробваш това средство, няма да съжаляваш.

— Добре, хайде да опитаме.

Не взех прибързано решение. Бях чувал, че в някои от тези салхани се правят лечения, които могат да засрамят и най-начетения ветеринар. Не съжалявах за доверието, което проявих. Рих носи този мехлем три дни на крака си и от раната от убождането не остана и следа.

Ние с Халеф спахме при конете на открито. Оско и Омар предпочетоха да влязат в колибата. Малко след разсъмване бяхме събудени от пастирите, които караха стадо вързани биволи, които бяха продадени на салханата поради това, че бяха стари или заради необуздаността им. За сън не можеше да става и дума повече, въпреки че бяхме спали само около два часа.

Животните щяха да бъдат заклани веднага. Исках да видя по какъв начин щяха да направят това. Връзваха съответния бивол за рогата с въже и го вдигаха нависоко на един кол. Горе на една напречна греда стоеше един мъж, който удряше по черепа на животното, докато умре. Борбата на живот и смърт беше страшна.

Помолих да ми позволят да застрелям осъдените на смърт животни. Изсмяха ми се. Не вярваха, че куршум може да проникне в тялото на едно толкова огромно и яко животно. Доказах им противното.

Първият бивол, по който стрелях, остана известно време неподвижно, с ниско наведена глава. Не помръдваше дори върхът на опашката му. Насочил към мен втренчен поглед, стоеше с широко разтворени крака, като излята от желязо статуя.

— Брадвата! Дайте брадвата и въжето! — извика някой. — Той ще се втурне напред!

— Стойте спокойно! — отвърнах аз. — Няма да се хвърли, а ще се сгромоляса.

Така и стана. Съвсем внезапно, сякаш едва сега го бе улучил куршумът, могъщото животно рухна на земята и не помръдна повече.

Същото се повтори и с останалите. Не беше голяма чест да се стреля по тези животни, но поне имах удовлетворението, че ще умрат, без да се мъчат.

Изненадах се, че не ни питаха нито откъде идваме, нито накъде отиваме. Може би се дължеше на обстоятелството, че носех копчата на главатар. Не смееха да ми задават въпроси. Преди да тръгнем, се запасихме с пастърма. Това месо издържа много дълго време и е много вкусно и хранително. Като попитах какво им дължим, ме помолиха да не мисля за плащане. Не пожелаха нищо и се разделихме с тези хора много доволни, въпреки че посрещането не беше особено миролюбиво.

След около час стигнахме до Дербент, а по обяд бяхме в Еникьой на левия бряг на Струмица. Тук спряхме за малка почивка, а после продължихме към Текирлик.

Конете бяха уморени — и нищо чудно, защото от Адрианопол дотук нито веднъж не бяха почивали както трябва. Затова яздехме бавно и спокойно, отляво беше реката, а отдясно възвишенията, водещи към платото на Плачковската планина. По време на това пътуване Хадеф бе увесил нос. Беше в лошо настроение, което при него се случваше рядко и затова ми направи впечатление. Попитах го какво му е и той отговори, че го болят гърдите.

Може би това имаше връзка с преживяването ни от предишния ден. Сигурно, като се беше продънил таванът, той се беше ударил в нещо при падането си в стаята. Разбира се, Халеф не можеше да си спомни, но аз се обезпокоих за любимия си приятел, затова реших да съкратя пътуването.

Като пристигнахме в Текирлик, попитах къде има хан. Посочиха ми една колиба, чиято външност не беше особено приветлива. Въпреки това слязохме от седлата, поверихме конете на грижите на Омар и влязохме. Гледката, която се откри пред нас, не беше особено примамлива.

В малкото, опушено помещение седяха доста мъже. Един от тях усърдно изрязваше ноктите на краката си с кама. До него клечеше друг и държеше в ръка нещо, което преди много години вероятно е било четка, и търкаше с нея онази част от облеклото си, която трябваше да представлява панталон. Беше толкова мръсен, а притежателят му работеше така усърдно с четката, че целият се бе обвил в облак прах. Срещу тях седеше трети, а между разкрачените му крака имаше паница с мляко. Кълцаше с ножа си чесън и го слагаше в млякото. До другата стена на пода седеше още един мъж, а в скута му беше главата на друг, когото той бръснеше. Последният беше арнаутин. На средата на напълно обръснатия му череп имаше кичур коса. Берберинът бръснеше цялата му глава, като удобно се бе опрял на стената и по време на работата си правеше такива физиономии, каквито не бях виждал да прави дори някой негър в Съединените щати. А това означава много, защото черните бръснари са много известни с неповторимите си гримаси.

Щом тези господа ни видяха да влизаме и чуха поздрава ни, първо ни измериха с поглед. После първият продължи с операцията на пръстите на краката си, а й този, който си чистеше дрехите, поднови заниманието си. Мъжът с млякото се възползва от прекъсването, за да пъхне в устата си опасна за живота доза чесън. Берберинът обаче скочи, поклони се дълбоко и каза:

— Хош гелдиниз, бендениз ел йопер! (Добре дошли! На вашите услуги!)

Понеже не изглеждахме толкова мръсни като човека, който си четкаше панталоните, той сигурно ни бе помислил за знатни люде.

— Механджи нерде? (Къде е гостилничарят?) — попитах аз.

— Дишар дадър. (Вън е.)

— Бербер сен? (Ти бръснар ли си?)

— Хей хей, им хеким башъ! (Не съвсем. Аз съм главният лекар тук!).

Той каза това с тон, който не беше нито горд, нито самоуверен, посочи към арнаутина и с важна физиономия добави:

— Ону да шине кояръм! (На него ще му слагам и вендузи!) Още преди да успея да му кажа, че това десетократно е увеличило уважението ми към него, арнаутинът силно го ритна и извика:

— Куче, кого трябва да обслужваш? Мен или този там? Да не мислиш, че ще лежа тук колкото ти кажеш! Ще ти покажа, че имаш пред себе си служител на падишаха!

„Главният лекар“ отново бързо клекна, хвана насапунисаната глава и продължи прекъснатото си занимание.

Бих си излязъл веднага, но изразът „ще му слагам вендузи“ ме накара да остана. Исках да видя по какъв начин този известен лечител ще извърши операцията. Така че и ние седнахме на пода, възможно най-близо един до друг, за да не влизаме в допир с ос таналите.

Когато дойде гостилничарят и попита какво искаме, единственото, което се реших да поискам, беше глътка ракия.

Бръснарят беше свършил и изтри лъскавия череп с кафтана си, но първо се изплю върху това място на дрехата, с което трябваше да свърши работата. После арнаутинът се съблече до кръста. Истинска чест беше за нас, че той благоволи да ни даде извинителното обяснение:

— Гидшишим вар. (Сърби ме кожата.)

Няколко силни удара с камшик сигурно щяха да бъдат по-полезни от вендузите!

Главният лекар донесе от ъгъла една торба и извади отвътре няколко предмета, които ми изглеждаха като стари кухи топузи за часовници. Теглото им сигурно беше около четиристотин грама. Освен това имаше и един инструмент, който приличаше на непотребна щипка за чистене фитилите на свещи. Запалиха ракия и докторът поднесе към пламъка един от топузите. Щом въздухът се разреди от топлината, арнаутинът трябваше да легне по корем, а берберинът се опитваше да постави на гърба му огромната вендуза.

Ръбът на съда се бе нагорещил. Арнаутинът почувства болка и залепи силен шамар на главния лекар, който се просна по цялата си дължина до него.

— Какво правиш? — вилнееше пациентът. — Трябва да ми сложиш вендузи, а не да ми изгаряш кожата!

— Какво да направя? — гласеше извинението. — Инструментът трябва да е горещ, иначе няма да се залепи.

След това обаче той внимаваше повече и успя да сложи две вендузи. Хвърли ми триумфален поглед, но бе изваден от възторга от гневния вик на арнаутина:

— Човече, да ме убиеш ли искаш! Кой може да понесе такива болки?

— Потърпи само още миг! Сърби ли те още гърбът?

— Не. Пари, боде и ме разкъсва!

— Виждаш ли, че ти помагам! Сърбежът вече премина. Сега е ред на стоманеното точило.

Той извади от торбата едно дълго желязо и започна да точи с него инструмента, който бях взел за щипка за чистене на свещи. Правеше това с такава решителна физиономия, сякаш трябваше да промуши тила на хипопотам. Изпробва инструмента в една греда на стената, а после коленичи до пациента. Междувременно вендузите бяха изстинали и съответно паднали, оставяйки след себе си две зачервени подутини.

Лечителят замахна и започна да брои:

— Бир, ики, юч! (Едно, две, три!) Аллах иллях! Какво правиш? Това ли ти е благодарността, че ти връщам здравето?

Тъкмо в този момент, в който арнаутинът беше убоден, лекарят получи втора плесница. Пациентът скочи и хвана чудотвореца за яката.

— Куче, ти едва не ме прободе! — изрева той. — Как може да проливаш така безразборно кръвта на един служител на султана? Да те намушкам ли, или да те удуша?

Аз също станах, но не заради случилото се, което изобщо не ме засягаше, а по съвсем друга причина. Мъжът, който бе зает с изрязването на ноктите си, бе свършил с това занимание, но за съжаление се зае с друго.

А именно бе свалил светлата кърпа, която носеше на главата си, увита като тюрбан, и я разстла пред себе си, после извади от джоба си един грубо издялан от дърво гребен и без да се стеснява, започна да прави пред очите ни нещо, което иначе на ориенталците не е разрешено да правят така открито и естествено. Изглежда, беше мохамеданин, защото носеше дълга коса — и то каква! Той удряше по сплъстената като филц коса с такава сила… но стига за това!

Тъй като операцията на лекаря, изглежда, щеше да има интересен край, той не искаше да изпусне забавлението. Стана и съвсем спокойно изтупа кърпата си, и то точно там, където седяхме ние.

Разбира се, в следващия миг се озовах навън, а същото направиха и другите. Халеф каза през смях:

— Афу, ефенди, техамюл етмез ди даха хайле уекит! (Прости му, господарю, той не можа повече да издържи!)

Платихме на гостилничаря и напуснахме това интересно само за колекционери на насекоми място. Дори и да имаше втори хан, едва ли щеше да бъде по-добър, затова спътниците ми се съгласиха с мен, като казах, че е по-добре да спим под открито небе, отколкото в подобна къща.

Извън селището настигнахме един бедно облечен човек, който вървеше бавно край двуколка, теглена от мършаво магаре. Поздравих човека и го попитах колко път има още до Радова и дали по пътя има странноприемница. Трябваше да яздим още два часа, а наоколо нямаше никакъв хан. Завързахме разговор. Той се държеше много смирено. Сякаш му струваше големи усилия да зададе въпроса:

— В Радова ли искаш да останеш, господарю?

— Може да се наложи да спра още преди това.

— Тогава ще трябва да пренощуваш на открито!

— Няма значение. Небето е най-благословеният покрив.

— Имаш право. Ако не бях беден и не бях християнин, щях да ти предложа подслон при мен.

— Къде живееш?

— Не е далеч оттук. Няколко минути път покрай потока и ще видиш колибата ми.

— А какъв си?

— Правя тухли.

— Тъкмо защото си беден и си християнин, ще остана при теб. Аз също съм християнин.

— Ти ли, господарю? — попита той учудено и същевременно зарадвано. — Мислех те за мюсюлманин.

— Защо?

Той вдигна рамене.

— Всички християни тук са бедни.

— И аз не съм богат. Не се тревожи. Носим със себе си месо. От теб няма да искаме нищо друго освен топла вода за кафе. Имаш ли семейство?

— Да. Женен съм. Имах и дъщеря, но тя почина.

Лицето му прие такова изражение, че не посмях да питам нищо повече.

Може би не беше правилно да притесняваме клетия човечец, но толкова пъти ми се бе случвало да се убедя, че тъкмо бедняците са щастливи и горди, ако могат да окажат гостоприемство на някой по-високопоставен. Този човек наистина беше много беден. Виждаше се по облеклото му, състоящо се от роба от лен и панталони от същия плат. Беше гологлав и бос.

След известно време стигнахме до един поток, който се вливаше в Струмица. Тръгнахме покрай него, докато приближихме колибата, намираща се до дълбока яма за глина. Вместо врата и прозорец тя имаше дупки, но коминът й бе истински. До вратата имаше калъпи за тухли. Зад къщичката видях малка зеленчукова градина, а до нея бяха засадени млади овощни дръвчета. Всичко това представляваше много приятна гледка. Отстрани на дълги редици бяха наредени тухлите, за да съхнат. Тъкмо в този момент жената излизаше от ямата. Беше чула, че идваме, но, изглежда, се изплаши от присъствието на напълно непознатите хора.

— Ела насам! — каза мъжът й. — Днес тези ефендита ще останат при нас.

— О, небеса! Шегуваш се! — извика тя.

— Не. Не се шегувам. Този ефенди е християнин. Можеш да го поздравиш с добре дошъл. Лицето й се разведри.

— Господарю, позволи ми да се измия! — каза тя. — Работих в ямата.

Тя отиде до потока, изми си ръцете, избърса ги в престилката, а после ми подаде дясната си ръка и каза:

— Досега не сме виждали при нас такива знатни гости. Много сме бедни и не знам какво да ви предложа.

— Имаме всичко необходимо — успокоих я аз. — Щяхме да продължим пътя си, но чух, че сте християни, и реших да останем при вас.

— Влезте тогава в колибата! Знаем каква чест ни спохожда днес.

Това прозвуча откровено, сърдечно и приятно. Тя също беше изключително бедно, но чисто облечена, въпреки мръсната работа, която вършеше. Полата, жакетът и престилката, които много пъти се бяха късали, бяха грижливо закърпени, а е приятно да се види подобно нещо. Двамата бяха с изпити лица, по които имаше отпечатък на душевно страдание. С други думи казано: веднага обикнах двамата старци.

Влязохме в малка стаичка, служеща за съхраняване на инструментите, както и за обор на магарето. Оттам през друга врата вляво се влизаше в стаята, където живееха.

Там имаше — да, действително — истинска печка от тухли. Освен това видях маса, пейка и няколко малки столчета, изработени от мъжа и изгладени до блясък. Върху няколко закрепени на стената дъски бяха наредени множество съдове. В задния ъгъл имаше легло, оградено с високи до тавана смолисти клони, а до него ниша с иконата на свети Василий и запалено пред нея кандило.

Всичко беше много бедно, но уютно.

Жената смутено погледна мъжа си с ням въпрос. Той й направи с ръка жест да излезе от къщата и кимна с глава. Докато си събличахме връхните дрехи, аз се приближих до прозореца и видях, че жената минава през потока с мотика в ръка, което се улесняваше от няколкото намиращи се в него камъка, а като стигна от другата страна, започна да копае близо до един храст. Веднага се досетих какво щеше да прави.

По онези места, а още повече в Гърция има обичай, разбира се, съблюдаван в християнските среди, в земята да се заравят добре затворени стомни или други подобни съдове с вино, за да бъдат отворени едва за сватбата на дъщерята. Тогава виното добива особено добро качество. На богатите сватби всичко е много пищно, не бива да остане и капка от виното.

— Остави го там — казах аз на мъжа. — Предпочитам водата, пък и спътниците ми не са християни, а мохамедани и не бива да пият вино.

— Не са християни ли? Но те се прекръстиха пред иконата на светеца!

— Защото са видели от мен. Те не презират друговерците и спазват обичаите им. Затова остави виното в земята!

— Откъде знаеш, че съм заровил вино в земята и съм изпратил да го извадят?

— Познах.

— Имам съвсем малко в една стомничка. Дъщеря ми я получи подарък от момчето, което после се сгоди за нея. Заровихме виното, за да имаме на сватбата празнично питие. Но тя почина, затова исках да го предложа на вас.

— Не съм съгласен. Ще ми бъде жал.

— Вземи го, господарю! Даваме го от сърце!

— Знам. Подаръкът от беден е стократно по-ценен. Все едно, че съм пил от него.

Излязох и извиках на жената да се върне. Тя се възпротиви, но ме послуша. Помолих я да стопли вода. Докато тя правеше това, заведохме конете на една гъсто обрасла с трева поляна и вързахме предните им крака. После дадох на жената кафе, да го счука. Изпитах голямо удоволствие, като видях радостното проблясване на очите й. Кой знае откога тези бедни хора не бяха пили истинско, вкусно кафе!

Щом то стана готово и изпълни стаята с аромата си, избавихме хората от затрудненото положение, като извадихме чашите си. После дойде ред на запасите ни от месо. Като изпихме кафето си, нощта вече бе настъпила и печеното подканяше за вечеря.

Двамата старци трябваше да седнат с нас на масата, но беше много трудно да ги накараме да направят това. Не взеха и парченце от месото.

— Прощавай, господарю — каза мъжът, — но днес не бива да ядем.

— Защо? Днес не е ден за пости.

— Не ядем в понеделник, сряда и петък.

— Знам, че при вас монасите не ядат в тези три дни, но вие сте миряни!

— Въпреки това постим. Така сме решили.

— Заради някакъв обет ли?

— Не. Не сме давали обет, така се разбрахме помежду си.

— Тогава ще ви дам малко от моето брашно, за да си опечете нещо.

— Благодаря ти! Но ние не ядем нищо, абсолютно нищо.

— Но дори и свещениците ви ядат по време на пости бобови растения, корени и треви.

— Ние не приемаме нито хапка. Не ни се сърди, господарю!

Тези съсухрени хорица седяха един до друг на трикраките столчета, а от изпитите им лица гледаше мъката. Дори и против волята си те не можеха да откъснат очи от хранещите се хора. Дожаля ми за тях. Залъкът ми преседна в гърлото. Станах и излязох навън. При никакви тревоги и отричане от земните наслади не бих могъл да стоя като безстрастен, спокоен наблюдател.

Потърсих място да легна и скоро намерих много подходящо. Вечерта не беше така мрачна като предишните, защото звездите ярко грееха. Зад къщата имаше гъсто обрасло с храсти възвишение, водещо към гората. Горе, където започваха дърветата, имаше малко, празно място, което бях видял отдолу при пристигането ни. Него търсех сега. Покрито бе с мека трева, върху която човек сигурно прекрасно би могъл да си почине. Под един чинар забелязах нещо четириъгълно и тъмно. Приближих се. Беше гроб. Откъм главата имаше кръст, закрепен за ствола на едно дърво.

Дали с този гроб бе свързана видимата мъка на нашите домакини? Техните пости? Сигурно.

Състраданието ми се увеличаваше, но реших да не разпитвам. Не е хубаво да се бърка в кървящи рани или да се разчоплят зарасналите. Слязох от възвишението и долу при къщата срещнах стопанина, който вероятно ме бе търсил.

— Господарю, ти излезе — каза той. — Аз ли те ядосах?

— Не. Защо да ти се сърдя?

— Отказах даровете ти. Идваш отгоре. Видя ли гроба?

— Да.

— На дъщеря ми е. Искам да те питам нещо важно. Може ли?

— Да. Имам време.

— Моля те да идем отвъд, където са конете. Никой друг не бива да чуе това, което ще ти кажа.

Тръгнахме към поляната. Там седнахме един до друг. Мина известно време, докато той заговори. Сигурно му беше трудно да започне. Накрая каза:

— Щом ти излезе, говорихме за теб. Чух, че си писател и пишеш книги, че си изучил всички съществуващи науки и че няма въпрос на който да не можеш да отговориш.

Онзи ветрогон, дребният хаджия, пак се беше раздрънкал! Разбира се, с колкото по-светли краски ме обрисуваше, толкова повече внимание обръщаше и върху себе си. Затова отговорих:

— Не е вярно. Има само една-единствена наука. Друга не познавам.

— Коя имаш предвид?

— Тя се съдържа в повелята на Светото писание: Стремете се единствено към Царството небесно, тогава останалото ще се изпълни от само себе си.

— Сигурно си прав. Знаеш ли Светото писание и ученията му?

— Занимавал съм се и съм го изучавал, защото в него е вечният живот, но човешкият дух е твърде слаб да понесе Божествената светлина. Често ми се е случвало по цели седмици да разсъждавам над една-единствена дума от Библията и съм установявал, че се държа дръзко. Тогава започвах да чета със сърцето и веднага намирах верния отговор.

— Със сърцето ли? Та кой би могъл да чете така? Намери ли какво казва Библията за смъртта и вечния живот?

— Да.

— Вярваш ли в живота след смъртта?

— Ако не беше тази вяра, щеше да е по-добре, нямаше да правя нищо. Вярата във вечното блаженство вече е началото на самото блаженство.

— Значи духът продължава да живее след смъртта?

— Със сигурност.

— А има ли чистилище? — Да.

— Ние твърдим че няма. А има ли призраци?

— Не.

— О, кой би могъл да повярва! Има души, които не могат да намерят покой и се връщат на земята като призраци. Знам го. Затова съм толкова нещастен и с жена ми постим. Мислим, че по този начин може би ще я спасим.

— Нея ли? Кого имаш предвид?

— Тази, на чийто гроб беше. Моята дъщеря.

— Да не би да искаш да кажеш, че тя се появява като призрак?

— Да.

— Нещастник! Кой е този злодей, който кара един баща да вярва, че дъщеря му се е превърнала в призрак?

— Знам, че е така!

— Виждал ли си я?

— Аз не, но други са я виждали.

— Не им вярвай!

— Да, но съм я чувал.

— Ти си луд! И в какъв образ се появява?

— Явява се като прилеп — каза той съвсем тихо, като приближи устата си до ухото ми. — Не бива да се говори за това, поне не на висок глас. Измъчвам се до смърт. Понеже чух, че си голям учен, си мислех, че знаеш средство, което може да я успокои.

— Нито един учен не знае такова средство. Но ако истински ми повярваш, че няма призраци, изведнъж ще се освободиш от мъката!

— Не мога, не мога. Нали я чувам! И то тъкмо в часа на смъртта й.

— Кога е това?

— Два часа преди полунощ. Тогава тя изсвистява във въздуха и чука на капаците на прозореца.

— Като прилеп? Чука?

— Не знам. Само съм я чувал, никога не съм я виждал. Но други хора са виждали прилепа, а сега годеникът й лежи смъртно болен и ще умре.

Тогава у мен се надигна подозрение. Попитах го:

— Мислиш, че тя се е превърнала във вампир ли?

— Да, така е!

— Господи! Но това е още по-ужасно, отколкото си мислех!

— Нали? Ще умра от мъка!

— Да, умри от мъка! Но от мъка по глупостта ти! Разбра ли? Държах се грубо, но не всяко лекарство е сладко. Той седеше до мен разплакан, а аз искрено му съчувствах. Суеверието в онези провинции е проникнало толкова дълбоко, че са необходими много силни средства, ако искаш да се бориш против него. Впрочем тук щях да остана само няколко часа, така че нямах време за разправии.

— Господарю, очаквах от теб утеха — каза той, — но не и такава подигравка!

— Не се подигравам с теб, а съм възмутен от предразсъдъците ти. Иди при твоя поп и го питай. Той ще ти каже какъв грях е да вярваш, че дъщеря ти е вампир.

— О, но аз бях при него!

— И какво ти каза той?

— Същото, което каза и на Властан, който също е ходил при него.

— Кой е този Властан?

— Най-добрият ми предишен приятел, но сега мой най-върл враг. Синът му беше сгоден за дъщеря ми. Сега тя излиза от гроба си и изсмуква кръвта от тялото му, затова той бавно чезне и ще умре.

— Хм! Значи той е ходил при попа! И какво му е казал свещеникът?

— Потвърдил е, че дъщеря ми е вампир.

— Невъзможно! Нима е умряла без изповед и опрощение на греховете? Казват, че винаги така става при вампирите.

— За съжаление, беше така. Попът живее далеч оттук и не можа да дойде. А не мога да погреба трупа в Тикерлик заради сипаницата.

— От тази болест ли умря дъщеря ти?

— Да. По онова време тук имаше много болни от едра шарка. На дъщеря ми й беше лошо, имаше главоболие и не можеше да се храни. Отиде при Властан, за да се грижи за жена му, която щеше Да й става свекърва. Скоро отново се върна вкъщи. Имаше треска.

Сигурно й се беше случило нещо, беше много уплашена, но не можах да науча причината. Само като бълнуваше, казваше, че синът на Властан, нейният годеник, ще умре. После избиха мехурите на шарката и тя почина, но преди смъртта си каза, че той ще умре. Сега тя е вампир и го вика при себе си, ако не използваме средството, което препоръча попът.

— Какво е то?

— Трябва да отворим гроба й и да забием в сърцето й остър, осветен кол, намазан с маста на заклано осем дни преди Коледа прасе.

— Ужасно, ужасно! И ти вярваш, че това средство ще помогне?

— Да. Но няма да позволя подобно нещо. Нека дойде попът и да стои до гроба й, тогава призракът й няма да може да отиде при него. Ако това се прави в продължение на дванайсет нощи, тя повече няма да се върне и ще бъде спасена. Но ако бъде прободена в гроба, ще отиде при дявола. Било ужасно да се слуша как крещи един вампир и дава обещания, когато трябва да бъде прободен с кол. Това се правело точно в полунощ. Тялото на вампира не се разлага. Лежи в гроба топло и червено, сякаш е живо. Властан стана мой смъртен враг, понеже не искам да позволя да отворят гроба на дъщеря ми.

— Какъв е този човек? — попитах аз.

— Прави печени тухли и керемиди, а аз само сушени. И двамата сме от Дряново и дойдохме тук да вземем под аренда глинените ями. Той беше благосъстоятелен, а аз съм беден. Властан обаче не беше горд и синът му искаше да ми стане зет. Сега всичко свърши.

— Далеч ли живее?

— Четвърт час път нагоре по потока.

— Утре сутринта ще го потърся и ще му кажа мнението си. И двамата сте невероятно глупави.

— Тогава и попът е глупав, така ли?

— Той сигурно още повече. Но кажи: дъщеря ти в определени дни ли долита, за да чука на прозореца ти?

— Не идва редовно.

— Ти не си ли излизал навън да видиш?

— Не. Как бих могъл да направя това? Който види вампир, умира!

— Е, как ми се иска да дойде днес!

— Днес е сряда, а най-често тя се появява в сряда.

— Добре! Ще я попитам, защо не те оставя да спиш.

— Господарю, това е лудост! Тогава ще трябва да погребвам още един труп!

— Възможно е.

— Но това ще си ти!

— Едва ли! Хайде сега да приключваме с разговора. Чувам, че спътниците ми разговарят. Наяли са се вече и ме търсят.

— Нали нищо няма да им кажеш?

— Ще разкажа само на дребния хаджия. Той ще ми помогне да излекуваме вампира.

— Господарю, най-сърдечно те моля, не бъди безразсъден! Глупаво рискуваш живота си!

— Напротив, много съм благоразумен. От много години мечтая да видя призрак и много ще се радвам, ако това ми желание се сбъдне днес.

— Чух, че от нищо не се страхуваш, и се досещам по каква причина. Ще имаш ли добрината да ми покажеш магията, която притежаваш?

— Да, с удоволствие. Ето я. Показах му свития си юмрук.

— Отвори си ръката, за да я видя!

— Виж я! Тя не е в ръката ми. Юмрукът е талисманът, за който ти говоря.

Повече не говорихме, защото другите излязоха при нас. Побъбрихме още малко пред къщата. Докато правехме това, дадох на тухларя да опита от тютюна ми, от което той бе направо щастлив. После казахме на него и жена му лека нощ. И двамата много се учудиха, като чуха, че ще идем да спим горе при гроба. Те разгорещено протестираха, но без успех. Човек може безгрижно да си полегне за малко през кратката нощ там, където завинаги е заспало едно уморено човешко същество.

Оско и Омар се изкачиха на възвишението, а ние с Халеф поостанахме още малко при къщата, за да нагледаме конете.

— Сихди, сигурно имаш да ми казваш нещо тайно, което тези двамата не бива да чуят? — каза дребосъкът.

— Да. Виждал ли си някога призрак, Халеф?

— Казват, че в пустинята и в горите, в планините и долините имало какви ли не джинове, но аз още не съм виждал нито един дух.

— Лъжеш се. Виждал си един.

— Къде?

— В страната на кюрдите. Духа на пещерата.

— Имаш предвид Марах Дуримех ли? Тя беше добра жена, а не зъл дух. Но действително бих искал да видя един истински джехин.

— Знам къде има такъв.

— Къде?

— Тук. Всяка вечер от въздуха се спуска призрак и чука на капака на прозореца.

— О, какво чудо! Мислиш ли, че и тази вечер ще дойде?

— Не знам, но ми се иска.

— На мен също. Бихме могли да попитаме този дух дали има паспорт от падишаха. Искаш ли?

— Да. След половин час настъпва времето, по което обикновено идва. Ако не дойде, губим само тези няколко минути.

— Къде ще го чакаме?

— Тук, при потока. Ще се разположим удобно в храстите, близо до къщата, така че с пет крачки да можем да стигнем до нея. Ще го почакаме, докато реши да си тръгне, и ще го хванем от двете страни.

— Ще използваме ли оръжие, ако се съпротивлява?

— По-добре да не го правим. Двамата все ще успеем да хванем един-единствен призрак!

— Правилно! Впрочем изобщо нямам нужда от теб. Аз съм твой приятел и закрилник. Ти спокойно би могъл да отидеш да спиш.

Казвайки това, той се скри зад един храст. Аз се притаих малко по-нататък, зад следващия храст. Правех всичко това pour passer le temps^[1]. Бях твърдо убеден, че вампирът няма да дойде. Затова изобщо не проявявах необходимата предпазливост и макар че бях на няколко метра разстояние от Халеф, го питах за болките му в гърдите и го помолих да се пази, ако се стигне до ръкопашен бой.

— Тихо, сихди! — отговори той. — Който иска да хване джехин, не бива да се издава с говорене на висок глас. Запомни това от мен.

Разбира се, подчиних се на тази заповед. Дребосъкът имаше право. Щом бяхме заели позиция, трябваше да се отнасяме сериозно. А ситуацията наистина бе сериозна. Много бях слушал и чел за тези вярвания във вампири. В най-добрия случай щях да видя в гръб този призрачен кръвопиец и да избавя двамата добри старци от страха и мъката им. Явно ставаше дума за измама.

Чакахме повече от половин час. Вече се канех да си тръгвам, когато откъм моята страна нещо се промъкна бързо и напълно безшумно. Беше тъмен мъжки силует, който се приближи до кепенците на прозореца с ловки движения и се ослуша за момент. После негодникът наподоби шум от свистене, какъвто веднъж бях чувал във Виенския пратер, в пиесата на кукления театър, когато дяволът идва да вземе доктор Фауст. А именно — изсвирва се високо, като тонът се усилва, после отново утихва, а после бучи с всичка сила. Звучи така, сякаш вятърът свири край някоя остра скала. После човекът удари два-три пъти силно по капака на прозореца и се накани бързо да се измъкне. Тогава обаче се чу гласът на Халеф.

— Дур, гизли юрюмджу, шимди сени бизим вар! (Стой, гадино, хванахме те!)

Той скочи към него, за да го хване. За призрак духът беше много съобразителен. Удари дребосъка в лицето и извика:

— Ереди а татарха!

Ако дребосъкът си бе държал устата и не бе извикал предварително, обстоятелствата щяха да вземат друг обрат. Човекът побягна в противоположната на мен посока, така че имаше голяма преднина. Въпреки това се спуснах след него. Префучавайки край дребния хаджия, гневно му извиках, че е глупак. Наказан по този начин, той веднага хукна след мен.

Беглецът тичаше бързо. В подобни случаи трябва да се напрегнат сили в първите няколко мига. Бях научил от индианците, вместо да правя скокове, повече да набирам скорост. Така бързо го настигнах и дори вече можех да го хвана с ръка. Но и сега той не изгуби присъствие на духа. С рязко движение се отклони от пътя и ме пропусна край себе си, така че направих скок във въздуха. Разбира се, аз също моментално се обърнах. Той тичаше направо към потока и вече беше почти до брега му. Опитах се да го настигна с голям скок. Успях. Тичах точно зад него и в същото време замахнах да го хвана. Успях да докопам пояса му. Забих единия си крак в земята, за да го съборя.

— Аз истинерт! — извика той. Дали бе успял светкавично бързо да разхлаби пояса, или той въобще не е бил здраво вързан, но в ръката ми остана само един парцал, а вследствие на това, че бях напрегнал всички сили, се олюлях и паднах назад. Духът обаче се шмугна в храстите, където нямаше смисъл да го преследвам.

— Хвана ли го? — попита Халеф зад мен, който също се бе приготвил за скок.

— Не, но теб веднага ще хвана, и то за ушите! Вчера се изтърси от гълъбарника, а днес прогони този човек с прибързаното си обаждане!

— Сихди, това си беше от въодушевление! Негодникът избяга от страх!

Това беше толкова забавно, че въпреки гнева си се разсмях.

— Разбира се, че от страх, а не от смелост! Сега иди да го търсиш, щом искаш да го питаш дали има паспорт от падишаха!

— На зазоряване ще намерим следите му.

— Да, тъкмо когато ще трябва да си тръгваме оттук.

— Нали поне успя да вземеш нещо от него. Какво е?

— Един стар парцал, който, изглежда, е използвал за пояс.

— Разбра ли какво ти каза?

— Да, беше на унгарски. Ще попитам тухларя дали познава някого, който говори този език. В пояса има нещо. Хайде да видим какво е.

Бях напипал в пояса нещо, което приличаше на кръгъл предмет с дръжка. Извадих го и исках да го вдигна към небето, за да видя какво е. Но миризмата, която ме облъхна, ми даде да разбера, без да е необходимо да гледам, че държах в ръцете си пропита с тютюнев дъх къса лула.

— Какво е това? — попита Халеф.

— Лула.

— Аллах иллях! Нима призраците пушат?

— Както изглежда, го правят понякога, но не пушат от най-добрия тютюн.

— Покажи ми я!

Той взе лулата, помириса я и извика:

— О, ужас! За да помирише човек това нещо, трябва да е без нос.

Той замахна да хвърли лулата, но аз му попречих.

— Стой! Какво правиш? Лулата ми трябва.

— Аллах да те пази! Да не би да искаш да пушиш от нея?

— Не. С нейна помощ ще разбера кой е бил призракът.

— Имаш право. Щях да я хвърля и така да извърша голяма глупост.

— Хайде да се върнем при тухларя!

Той беше чул силния вик на Халеф, както и думите на непознатия изпълнител на ролята на призрака, а после и стъпките ни. Беше изплашен до смърт. Като влязохме при него, лицето му бе бяло като тебешир, както и това на жена му.

— Ти видя ли вампира, господарю? — попита той, като бързо стана от мястото си.

— Да.

— Значи ще умреш. Който види вампир, не остава жив.

— Значи ще умра още по-бързо, защото не само видях призрака, но дори и го пипнах.

— Боже Господи!

— Щях да го хвана! Но за съжаление успя да ми се измъкне.

— Излетя ли?

— Не, както си му е редът, хукна по пътя, а после искаше да мине през потока. При това каза няколко думи.

— Какви?

— „Ереди а татарха“ и „аз истенерт“.

— Никой не би могъл да ги разбере. Сигурно това е езикът на призраците.

— Не! Съвсем сигурен съм, че това е езикът на унгарците. Духът беше много изплашен. Думите, които изкрещя, човек вика само в случай на уплаха. Знаеш ли дали наблизо няма някой човек с унгарско потекло?

— Да.

— Кой е той?

— Ратаят на Властан.

— Ах, колко странно! Познаваш ли го добре?

— Дори много добре.

— А познаваш ли тези два предмета? Показах му пояса и лулата.

— На ратая са — отговори той. — Специално лулата, много добре я знам. Той пуши от тази глинена лула с тръстикова тръба. Щом тръбата хубаво се напои с тютюнев сок, а той няма повече тютюн за пушене, отхапва част от тръбата и я дъвче. Казва, че това било най-голямото удоволствие. Той ми е враг, защото беше хвърлил око на дъщеря ми, но ние му посочихме вратата. Той ли беше вън?

— Не съм сигурен. Мисля, че вампирът няма да се върне. Утре сутринта ще ти го покажа. Имах намерение да си тръгна оттук с настъпването на деня, но ще остана още няколко часа, за да идем с теб при Властан.

— Какво си намислил, господарю! — каза той изплашено. — Той ще ни изхвърли през вратата!

— Давам ти дума, че макар действително да ни приеме нелюбезно, но ще ни изпрати приятелски. Ще се сдобриш с него напълно.

— Как ще го направиш?

— Сега не искам да мисля, затова ще си легна да спя. Той обаче не се съгласяваше. Нашето преживяване пред къщата беше за него загадка. Но аз сметнах за по-уместно да го накарам да почака, докато фактите го убедят, че няма вампири и призраци. Затова, отклонявайки въпросите му, излязох с Халеф и се изкачих на споменатото вече възвишение. Оско и Омар вече спяха горе. Не разговаряхме.

Убеден бях, че за да си отмъсти за отказа, ратаят бе стигнал до мисълта да обяви починалата дъщеря на тухларя за вампир. Смятах сутринта да хвана хубостника и да го накарам да си признае всичко.

Тъй като всички бяхме уморени, скоро сънят се спусна върху клепачите ни, но въпреки това спях много леко. Имах чувството, че ще ни се случи още нещо.

Сънувал ли бях, или бе действителност, но ми се стори, че чувам някакво трополене, както при отчупването на камък от скала, търкалящ се после надолу през храстите. Станах и се ослушах. Наистина. Приближаваха се крачки, но не на един, а на повече хора.

Бързо събудих тримата си спътници. Няколко кратки, тихо произнесени думи бяха достатъчни, за да се разберем. Спуснахме се към храстите в посоката, противоположна на приближаващите се стъпки.

Едва се бяхме притаили, и се появиха хората, които така безцеремонно бяха смутили съня ни. Разбира се, под чинара беше много по-тъмно, отколкото под откритото, обсипано със звезди небе, въпреки това доста ясно различих четирима души. Първият от тях, изглежда, носеше доста инструменти, които хвърли в тревата пред гроба. Зад него други двама водеха още някого, когото внимателно положиха на земята. Единият от тях беше жена.

— Дали да не започваме веднага, господарю? — попита пър вият.

— Да. Трябва да побързаме. Наближава полунощ. Дяволската вещица не бива да може повече да стане от гроба.

— Няма ли да сторим зло? — попита страхливо жената.

— Не. Казвал съм ти вече сто пъти, че вършим добро дело. Вземай мотиката, Андраш!

Андраш на унгарски ще рече Андрей. Веднага се досетих кои бяха тези хора. А именно старият Властан с жена му, сина и ратая.

Едва ли можех да очаквам по-добра възможност. Реших да не им позволявам да докосват гроба и да приключа всичко набързо. Достатъчни бяха само няколко думи към спътниците ми. Изскочихме иззад прикритието си. Чуха се викове и всеки от нас беше хванал по един от четиримата за яката, а в моите ръце бе ратаят.

— Nagy Isteh! (Велики Боже!) — изрева той. Повалих го на земята и го натиснах здраво, извадих ножа и опрях острието в гърлото му.

— О, eszerencsetlen, vege mindennek! (О, аз нещастникът, всичко е загубено!) — простена той.

Странно е наистина, че дори човек да владее много езици, в подобни моменти неволно прибягва до родния си език. Така постъпи сега и унгарецът. Не биваше да му давам време за мислене.

— Ти беше вампирът, нали? — изкрещях му аз.

— Да — отвърна той ужасен.

— За отмъщение, че дъщерята на тухларя не е можела да те търпи, нали?

— Да.

— Ти ли чукаше всяка вечер по капака на прозореца тук и се правеше на призрак?

— Да.

Всъщност това признание беше достатъчно, за да се убедят останалите трима, но тогава си спомних, че синът на Властан линее. Това можеше да стане и от страх от вампира, затова попитах:

— И ти си дал тайно на младия си господар да пие нещо нали?

— Милост! — простена той.

— Какво?

— Отрова за плъхове и мишки, но всеки ден по малко.

— Значи е трябвало да умре бавно?

— Да.

— Защо? Кажи истината, иначе ще забия ножа си в гърлото ти!

— Исках да стана техен син — запелтечи той.

Вече всичко ми беше ясно. Дъщерята на тухларя е била много изплашена и си е отишла ужасена вкъщи. Още преди смъртта си е казала, че годеникът й ще умре, но бе премълчала откъде знае това.

Стиснах негодника още по-здраво за гърлото и попитах:

— Годеницата на този младеж те е заварила как си му давал отрова за плъхове и ти я принуди да мълчи, като я заплаши, нали?

Дали от страх от ножа ми, или може би смяташе, че тук близо до гроба, който смяташе да оскверни, има работа със същества с нечовешки произход — накратко той призна:

— Заплаших я, че ще убия родителите й, ако й хрумне да ме предаде.

— Достатъчно. Елате сега всички, да идем при тухларя. Изправих ратая и го принудих да слезе по склона пред мен. Останалите ни последваха. Никой не каза нито дума. Стопанинът на къщата все още не спеше. Разбира се, беше много учуден, като видя, че влизаме в дома му с неговия смъртен враг.

— Ето — казах аз, блъскайки ратая към ъгъла, — ето го вампира. Хубаво го разгледай. Живее, гризейки стари тръбички на лули, а за удоволствие изравя трупове.

Добрият човек ни изгледа един след друг. Не можа да каже нито дума. Властан си възвърна говора. Протегна ръце към него и каза:

— Прощавай! Били сме измамени!

— Защо дойдохте тук?

— Искахме да отворим гроба. Донесохме осветен кол, за да го забием в сърцето й. Аз самият не знам как… как…

Повече не можа да каже. Чувствах, че нямам право да ставам свидетел на предстоящата сцена на помирение, и излязох навън. Халеф, Омар и Оско ме последваха.

Дребният хаджия правеше какви ли не коментари за заловения вампир. Междувременно чухме гласовете на високо разговарящите хора в стаята — първо гневно и заплашително — явно срещу ратая, — но след това по-спокойно, а накрая дори весело. После ни извикаха да влезем.

— Господарю — каза тухларят, разплакан от радост, — всичко дължим на вас. Вие ни спасихте от позора и мъката. Как да ви се отблагодаря?

Жена му също подаде ръка на всеки от нас, хлипайки. Но аз казах:

— Тази радост дължите само на самите себе си. Гостоприемно приютихте чужди хора въпреки бедността си. Ето че получавате награда за това: не е необходимо повече да постите от огорчение заради злите, безумни злословия, отравяли живота ви. Ако не беше ми изплакал мъката си, помощта нямаше да дойде толкова скоро.

— Да, чух, че разбираш от всички науки. А познаваш ли отровите?

Погледнах към сина на Властан, който седеше при нас с бледо лице и сбръчкани страни. Но-сега очите му сияеха от радост и надежда.

— От отрови, тяхното действие и противоотрови разбирам дотолкова, колкото да ви уверя, че този почтен млад мъж скоро ще оздравее, ако се обърнете към истински лекар, а не към шарлатанин. А онзи човек, който се свива в ъгъла, трябва да предадете на съдията. Трябва да получи наказанието си.

Дадената от мен преценка за здравословното състояние на младия мъж предизвика голяма радост у всички, а също и у него самия. Дори нещо повече, тя му вдъхна сили, защото той бодро скочи и силно стисна ръцете ми, както и тези на родителите си.

Без да каже нито дума, Властан взе едно въже, върза ръцете на ратая си и го отведе. Даде знак на жена си и тя го последва.

Когато след около един час се върнаха, тя носеше голяма, пълна с храна кошница, а мъжът й влачеше към вратата огромна стомна.

— Господарю — каза той, — поради това, че моят враг, станал отново завинаги мой приятел, е беден, не си искал да пиеш от предназначеното за сватбата вино. Но аз съм богат и от моето, което съм извадил специално за вас, можете да пиете.

— Добре, нека бъде така. Но за да ни се услади, ще ни обещаеш, че ще се погрижиш и твоят приятел да забогатее, за да не е необходимо като досега да напряга всички сили, за да преодолее нуждата и мизерията.

— С радост ви го обещавам. В потвърждение на това ти давам ръката си. Винаги, когато сме заедно, с радост ще си спомняме за вас и за тази вечер.

Започна празничната вечеря. Тримата ми приятели мохамедани гледаха как ни се услажда старото вино. Сигурно им течаха лигите. Тогава Халеф ми прошепна:

— Сихди, то изглежда толкова гъсто, а и е било заровено в земята. Значи вече не е вино.

— А какво тогава?

— Сега вече е кръв на земята. А това може да се пие, нали?

— Разбира се!

— Тогава позволи и ние да си налеем. Искаме да сме весели като вас!

Трябва да добавя също, че за сън и дума не можеше да става. А когато на сутринта отново се отправихме на път и долината остана зад гърба ни, дребният хаджия каза:

— Като се върна при Ханех, най-хубавата сред красавиците, ще я науча да прави от вино земна кръв, защото една капка от нея потушава всяка земна скръб. Аллах е велик, а Мохамед е неговият Пророк.