Карл Май
Из дебрите на Балкана (3)

Трета глава
В опасност

След няколко минути навлязох в същинската част на село Джнибашлк. Минах през него и отново се озовах сред поля, засадени с царевица и други растения, до които се простираше и едно пасище, граничещо със споменатата вече гора.

Следите от колелата на големите груби волски каруци се виждаха ясно. Вървях по тях в указаната югозападна посока и почти бях стигнал до гората, когато забелязах един конник, идващ отляво през равнината. Тъй като яздех по-бавно от него, той скоро ме настигна.

— Аллах билиндже! (Бог да е с теб!) — поздрави той.

— Мютешекюрюм! (Благодаря ти!) — отвърнах аз. Той изпитателно ме изгледа, а и аз направих същото, но не така явно като него. Във външността му нямаше нищо особено. Конят му не беше хубав, лошо беше и облеклото му, а лицето му не правеше много по-приятно впечатление. Само пистолетите и ножът в пояса му изглеждаха доста добри.

— Откъде идваш? — попита той.

— От Джнибашлк — отвърнах аз услужливо.

— А накъде отиваш?

— В Кабач.

— Аз също. Познаваш ли пътя?

— Надявам се, че ще го намеря.

— Надяваш се? Значи си чужденец по тези места?

— Да.

— Мога ли да се присъединя към теб? Ако ми позволиш, може би няма да се объркаш.

Не ми правеше приятно впечатление, но това не беше причина да го обиждам. Вероятно все пак беше почтен човек. А дори и да не беше така, нямаше полза да го отпращам. Най-много да си навлека гнева или желанието му за мъст. Понеже ми изглеждаше като човек, който в такива случаи ще е склонен да ме убеди в благонадеждността на оръжията си, отговорих:

— Много си любезен! Нека продължим заедно!

Той доволно кимна и се приближи с коня си до мен. Известно време яздихме мълчаливо. Той наблюдаваше жребеца и оръжията ми с видим интерес. Освен това ми се стори, че от време на време загрижено се оглежда наоколо. Имаше ли тук нещо, от което можеше да се страхува? Сметнах, че е благоразумно да не поставям въпроси. По-късно, разбира се, узнах причината за тези тревожни погледи.

— След Кабач ще продължиш ли нататък? — попита ме той вече по-любезно.

— Не.

— Ще ходим ли там при някого на гости?

— Да.

— Мога ли да узная при кого? Нали не познаваш тези места, вероятно ще мога да ти покажа къщата му.

— Отивам при сахатчията Али.

— О, познавам го! Ще минем покрай къщата му. Ще ти я покажа.

Разговорът отново замря. Нямах никакво желание да се впускам в приказки. А, изглежда, и спътникът ми имаше същото настроение. Така изминахме доста голямо разстояние, без да си кажем нито дума повече.

Пътят все повече се изкачваше нагоре, между дърветата в гората. Стигнахме до споменатото от пекаря възвишение и мястото, където следите от каруците завиваха надясно. Забелязваше се, че все пак някои хора бяха продължили ездата си на запад. В тази посока поехме и ние, а после скоро се показа и потокът, за който беше ставало дума.

След известно време стигнахме до една малка просека, в чийто край забелязах продълговата колиба. Беше изградена много грубо от камъни и покрита с нацепени дърва, наредени като керемиди. Виждаше се ниска врата и едно малко прозорче. В покрива имаше отвор, чието предназначение беше да отвежда навън дима. Могъщи дъбове разперваха клони над тази самобитна постройка която създаваше впечатление за тъжна самота.

Сякаш между другото спътникът ми посочи към колибата и каза:

— Там живее един просяк.

Той не даде вид, че смята да спира коня си. Това обстоятелство премахна подозрението, което хранех. Спрях жребеца си и попитах:

— Как се казва този просяк?

— Шабан.

— Не е ли бил преди майстор на метли?

— Да.

— Тогава трябва да отида при него за малко. Трябва да му предам една милостиня.

— Направи го. Той сигурно има нужда от нея. Аз бавно ще продължа нататък, в посока към потока. После, ако ме следваш, ще можеш да ме настигнеш.

Той действително продължи нататък. Ако беше слязъл веднага, това щеше да ме накара да удвоя подозренията си. Сега се чувствах спокоен. Потеглих към колибата и я обиколих веднъж, за да видя дали случайно наблизо има някой.

Въпреки че клоните им се допираха, буковите и дъбови дървета стояха толкова надалеч едно от друго, че между дебелите им стволове можех да виждам далеч навътре в гората. Не открих следа от човешко същество.

Направо ме досрамя, че се бях усъмнил. Какво би могъл да ми направи един беден, болен просяк! Нямаше засада или поне не около колибата. Мислех, че съм успял да се убедя в това. Ако имах още някакво основание за опасения, то трябваше да се търси вътре в мизерната колиба, а там не беше трудно човек да се измъкне от опасността.

Слязох от коня пред големия отвор, в който нямаше и следа от врата, не го вързах, за да мога, ако се наложи веднага, да го яхна и да препусна. Държах револвера в ръка готов за стрелба и бавно влязох.

Намерението да вляза навътре изглеждаше абсолютно невъзможно, а и както се убедих от пръв поглед, беше абсолютно безполезно.

Вътрешността на къщата представляваше едно-единствено помещение, което беше толкова ниско, че главата ми почти опираше в тавана. Видях един почернял камък, който явно служеше за печка, няколко черепа на волове и коне, представляващи столове, а в левия заден ъгъл имаше направено от листа легло, в което лежеше неподвижна човешка фигура. До него на земята имаше едно гърне, няколко счупени бутилки, нож и разни други жалки дреболии. Това беше всичко, което можеше да се намери в колибата. От какво можех да се страхувам тук?

Внесох пакета и се приближих с него до леглото. Мъжът лежеше все така неподвижно.

— Гюнюнюз хаир ола! (Добър ден!) — поздравих аз на висок глас.

Тогава той бавно се обърна към мен, погледна ме втренчено, сякаш съм го събудил от сън, и попита:

— Не истерсинизз султанъм? (Какво ще заповядате, господарю?)

— Ад ън Шабан? (Шабан ли е името ти?)

— Баш юстюне, султанъм! (На твоите заповеди, господарю!)

— Бояджи Бошак танимар сен? (Познаваш ли бояджията Бошак?)

Зарадван, той се надигна и седна, а после отговори:

— Пек ей, султанъм! (Много добре, господарю!)

Този човек наистина изглеждаше много болен и нещастен. По тялото му висяха само парцали и приличаше на скелет. Очите му жадно гледаха към пакета, който държах в ръката си.

— Той ти изпраща вино и сладкиши. При тези думи коленичих състрадателно до леглото му, за да отворя омотания с лико пакет.

— О, колко си добър, господарю! Гладен съм!

Той ме гледаше с горящ поглед. Наистина ли беше глад това или нещо друго, опасно за мен? Нямах време да довърша мислите си докрай. Зад себе си чух шум. Обърнах глава. През вратата влизаха двама, трима, петима мъже. Първият държеше пушката обърната като за удар и скочи към мен.

Тогава извадих револвера си и… скочих. Не, исках да скоча, но дългите, сухи ръце на просяка се вкопчиха в шията ми като пипалата на морски полипи и отново ме повлякоха надолу. Спомням си само, че бързо насочих дулото на револвера към главата на стареца и натиснах спусъка, но не можах да се прицеля. Някой страшно ме удари отзад по главата.

Бях като мъртъв. Сякаш вече нямах тяло, а само душа, дух. С бясна скорост летях през някакъв огън, чийто пламък щеше да ме погуби, после през бучащи вълни, от чийто студ замръзнах, през безкрайни пластове облаци и мъгла, високо над земята. После чувствах само, че летя, точно както луната обикаля около слънцето, без да ме вълнуват каквито и да е мисли или желания. В мен и около мен цареше неописуема пустота. Постепенно скоростта намаляваше. Вече не само чувствах, но и можех да мисля. Но какво мислех? Безкрайни, безподобни глупости. Да говоря обаче не можех, колкото и усилия да полагах да издам някакъв звук.

Постепенно в мислите ми се възцари ред. Спомних си името си, положението, възрастта, с които бях умрял, но как и кога бях намерил смъртта си, не знаех…

Продължавах да падам все повече и повече. Вече не се носех около земята, а се приближавах към нея като леко перце, което, подухвано насам-натам, пада от някоя кула. Колкото по-ниско падах, толкова повече неща си спомнях за земното си съществуване. Непрекъснато се сещах за разни хора и преживявания. Постепенно всичко ми се проясняваше. Спомних си, че бях предприел далечно пътуване, като в съзнанието ми бавно изплуваха страните, през които бях минал — че последно бях в Стамбул, в Едирне, после исках да се връщам в родината и пътьом бях пребит в една каменна колиба, в подножието на планината. Убийците ме бяха съборили върху леглото, в което преди това бе лежал просякът, а после наобиколиха печката и запалиха огън, на който щяха да пекат нещо…

Бях умрял и го осъзнавах: Бях чул дори гласовете на убийците и колкото повече се приближавах към земята, толкова по-ясно ги чувах…

И о, чудо! Паднах отново в колибата през покрива, върху вонящата постеля, а убийците все още бяха там. Чух ги да говорят. Усетих миризмата на месо, което те печаха на огъня. Исках да ги видя, но не можех да отворя очи, нито пък да се движа…

Наистина ли това беше само душата, само духът ми? Горе, където преди беше главата ми, в задната част нещо гореше и болеше адски. Струваше ми се, че главата все още е моя, но беше десет, сто, хиляда пъти по-голяма отпреди и в нея беше цялото огнено ядро на земята, на чиито острови Вулкан и милиони циклопи размахват чуковете…

Отначало усещах само главата, скоро обаче забелязах, че имам също и тяло, ръце и крака. Но не можех да помръдна. Затова пък съвсем ясно чувах всяка дума, произнесена от хората около огъня. До слуха ми дори достигна конски тропот. Вън двама ездачи слязоха от седлата.

— Калънджа гелир! (Дебелият идва!) — каза някой. Не беше ли това гласът на човека, с когото бях яздил до колибата? Как се бе озовал тук? Нали продължи пътя си?

— Be бир икинджи! (С още някой!) — обади се друг глас.

— Ким дир? (Кой е?)

— Яху, бре силяхджи Деселйм Исмиладан! (Майсторът на оръжия Деселим от Исмилан!)

Чух, че седящите в колибата мъже бързо излязоха навън и поздравиха новодошлите с радостни възгласи.

— Ахмакъ тут дунуз? (Хванахте ли глупака?) — попита дебел глас.

Познах го. Беше на шишкавия бояджия пекар от Джнибашлк. Какво? Мен ли имаше предвид, като казваше глупак? Ако можеше да ми падне в ръцете, ще го… ах, ето че успях да свия пръстите си в юмрук! На какво е способен гневът!

— Евет, алдат дък ону. (Да, изиграхме го.) Тези думи бяха изречени от просяка. Значи куршумът ми не го беше улучил.

— Гене нерде дир? (Къде е онази овча въшка?)

Това вече беше прекалено! Ако някой немец иска да обиди друг човек по-грубо, го нарича „говедо“. Турците обикновено използват думата „коюнджи“, която означава приблизително същото. А този ме смяташе за такъв глупак, че дори не заслужавах да бъда наречен „коюнджи“, а „гене“, което означава овча въшка.

Ръцете ме засърбяха и, виж ти, сега вече можех да свия и двата си юмрука вместо единия, както преди това. Чувствах се така, сякаш съм жив и никога не съм умирал. Най-малкото желанието, което изпитвах, беше съвсем земно. То в никакъв случай не се отнасяше до някаква свръхестествена дейност, а до нещо, което турчинът изразява с означаващите приблизително едно и също нещо думи: дьоймек, вурмак, даяк, йедирмек, което немецът казва с любезния израз „бия“.

На какво се дължеше обстоятелството, че главата ми вече не гореше и не болеше? А и описаните й преди това размери, изглежда, се бяха свили.

— Кулюбеде дир (В колибата е) — отговори просякът.

— Синджиред а? (Вързан е, нали?) — попита мъжът, който ме беше нарекъл овча въшка и чийто глас не познавах.

— Евет, анджак дейл ла иладж. (Да, но не е необходимо.)

— Ничюн? (Защо?)

— Чюнки дир мютивефа. (Защото е мъртъв.) Гласовете утихнаха до шепот. Едва след известно време отново чух някой високо да заповядва:

— Ону бана гьостерин! (Покажете ми го!) Влязоха в колибата и просякът каза:

— Бунда ятар. (Ей тук лежи.)

Някой сложи ръка върху лицето ми и постоя така известно време. Миришеше на обущарско лепило и кисело мляко.

Значи не бях изгубил обонянието си. В крайна сметка не бях умрял! После този, на когото беше ръката, каза:

— Совук йолюмюн гиби! (Студен като мъртвец!)

— Она намзана бак! (Провери му пулса!) — чух да казва дебелият пекар.

Катранено-млечната ръка се дръпна от лицето ми и хвана китката ми. Палецът опипа горната част на ставата, където едва ли може да се усети артерията на пулса. След пауза на всеобщо напрежение мъжът каза:

— Онун йок дамар ворушу. (Няма пулс.)

— Ел иле докун юрейне! (Чуй му сърцето!) В следващия миг усетих ръката върху сърцето си. Изглежда, не смяташе за необходимо да откопчее поне едно копче. Дали якето и жилетката ми вече бяха разтворени? Или добрите хора ме бяха освободили вече от бремето на тези дрехи?

Много ми се искаше сам да се убедя в това, но не можех да отворя очи, а дори и да бях в състояние да го сторя, и през ум не ми минаваше да го правя.

Ръката се задържа върху сърцето ми само миг. После се плъзна към стомаха ми и се задържа там. Оракулът обясни:

— Гьонюлю сесини чикармар. (Сърцето му е замлъкнало.)

— Дир йомюш онун ичюн (Следователно е мъртъв) — чу се наоколо.

— Ким ону йолдюрмиш? (Кой го уби?) — попита мъжът, чийто глас не познавах.

— Бен (Аз) — гласеше краткият отговор.

— Насъл? (Как?)

— Тепелемиш ону. (Пребих го.)

Мъжът каза това с тон на удовлетворение, който накара кръвта ми да се движи. Почувствах как тя се изкачва към слепоочията ми. Който има движеща се в артериите кръв, не може да е мъртъв. Значи все още бях жив. Действително лежах върху купчината листа и само бях изпаднал в безсъзнание.

Дебелият пекар обаче, изглежда, все още се безпокоеше. Искаше да изпробва всички възможни средства, за да се убеди, че съм мъртъв, затова попита:

— Солук малук олмаз? (Диша ли?)

— Кулак асар! (Трябва да чуя!)

Усетих, че някой се навежда към мен, а после един нос се опря в моя. Лъхна ме миризма на чесън, тютюн и развалени яйца. След това въпросният човек обясни:

— Онун йок нефес. (Не диша.)

— Савуша лъм! (Да се махаме!)

Тази заповед ме избави най-сетне от тревогата, че могат да усетят, че съм жив. А дали не беше по-добре да забележат, че не съм мъртъв? Не бях господар на тялото си, но имаше опасност да ме заровят жив.

Обхвана ме страх. Почувствах как първо ме обливат студени, а след това горещи вълни. Започнах да се потя. Мъжете седнаха край огъня. Мълчаха. Може би сега бяха заети с месото, чиято миризма стигаше и до мен.

Положението ми беше безнадеждно. Бяха ме ударили с приклада в тила. Не съм нито анатом, нито патолог, но мога да изброя възможните въздействия от подобен силен удар. Все още имах слух и обоняние, а вероятно не бях изгубил и зрението и вкуса си. Но причината за това, че двигателните нерви отказваха да функционират, приписвах на удара. Дали щяха да могат отново да действат, и то достатъчно бързо, както се налагаше в момента?

Но дори и да беше така, за което разчитах на физическата си сила, имах малко изгледи да се измъкна от заплашващата ме съдба. Ех, защо спътниците ми не бяха наблизо! Поне моят храбър Халеф да знаеше каква опасност ме грози! Но не беше така.

Обхвана ме някакво чувство, за което не бях сигурен дали е гняв или отчаяние. Може би по-вярно беше първото, защото винаги съм вярвал, че Господ може да помогне дори и когато е ударил последният час. Свих юмруци, издишах въздуха от дробовете си, сякаш смятах доброволно да се задуша; напрегнах всички фибри, които ми бяха подвластни, и ето че през тялото ми премина нещо като силен тласък. Вече можех да движа ръцете, краката, тила и — слава Богу! — дори миглите си.

Разбира се, много внимавах това да не бъде забелязано, но продължавах да проверявам всички части на тялото си. Не беше лесно. Главата ми беше като разбита. Наистина трябваше да се напрегна, за да мисля логично, а крайниците ми сякаш бяха пълни с олово. Все пак се надявах, че ако се наложи, ще мога да стана и дори до известна степен да се защитавам. Може би парализата щеше да мине по-бързо, отколкото изглеждаше. Затова се осланях на влиянието на ситуацията и на въздействието, което здравата воля може да окаже върху непослушното тяло. Едно поне беше сигурно, че няма да се оставя да ме погребат жив.

Продължих да лежа изпънат и поглеждах крадешком към запаления върху камъка огън. Там седяха осем мъже, които режеха с ножовете си месо от една овца и пъхаха големи парчета в устите си. Сред тях беше дебелият пекар, любезният просяк и почитаемият Уриан, който бе предложил да ме заведе до Кабач.

Значи това имаше предвид пекарят, като се кълнеше, че отново ще се видим! Разбира се, той не беше помислил, че могат да ме пребият. Почакай, кюфте такова, надявам се „неоспоримо“ да мога да ти докажа, че съм жив.

А прекрасният ми водач чудесно умееше да се преструва. Но защо се оглеждаше така тревожно между дърветата? Аха, вече ми стана ясно! Докато чаках зад къщата на бояджията, калфата беше заминал нанякъде. Изпратен е бил от господаря си да вдигне на крак намиращите се тук джентълмени и да предупреди просяка за идването ми. Водачът ми ме е чакал в полето и се е опасявал, че бихме могли да срещнем пратеника или някой от господата, вследствие на което мен могат да ме обземат съмнения. Бояджията-пекар много хитро ме бе изпратил при просяка. Само така е било!

И ето, че сега беше тук с майстора на оръжия и съдържател на кафене Деселим от Исмилан. Той го е очаквал и добрият човек, зетят на Жълтоликия, беше дошъл тъкмо навреме, за да се спаси от грозящата го опасност, участвайки в залавянето ми.

Как да се измъкна от ръцете им? Осем срещу един! Като този един беше вързан и парализиран! Дупката на прозореца беше прекалено малка, за да може през нея да се измъкне човек.

Оръжията ми бяха в ъгъла пред мен. Бяха ми взели както тях, така и всичко останало, което носех в себе си. Лежах върху купчината листа по риза и панталони.

Внимателно проверих как съм вързан. Усетих, че са здрави ремъци. Значи с тях нищо не можеше да се направи. При по-голямо усилие само можеха да се врежат в кожата ми. Напрегнато мислех за някаква възможност за спасение, но напразно. Имаше само една надежда, макар и не много утешителна? трябваше да се преструвам на умрял. Сигурно щяха да ме занесат в гората, за да ме заровят. Може би щеше да им хрумне да ми махнат ремъците, които все пак имаха някаква стойност, макар и не голяма. Тогава щях да съм господар на движенията си.

Може би нямаше да удостоят гроба с дрехите, с които все още бях облечен, и ако искат да ги съблекат, трябва преди това да свалят ремъците. Но и в този случай надеждата беше много малка и ако не можех да избягам, поне нямаше да завърша земния си път без съпротива. Значи оставаше само търпеливо да чакам, за да видя какво ще се случи. Сигурно тези мъже нямаше вечно да мълчат. Вероятно в разговора им щеше да се съдържа някой полезен за мен знак.

Тъкмо в този момент мъжът, чийто глас ми беше непознат и когото смятах за майстора на оръжие от Исмилан, хвърли последния кокал. Избърса ножа в панталоните си, пъхна го в пояса си и каза.

— Така! Наядохме се, сега вече можем да поговорим. Ще платя овцата. Колко струваше?

— Нищо! — отговори просякът. — Откраднах я.

— Толкова по-добре. Значи денят започва много евтино. Идвам, за да ви възложа работа, която си струва, а междувременно вие сте свършили друга, която е може би още по-изгодна. Все още не знам точно какво се е случило. Пристигнах при Бошак тъкмо когато тръгваше, и препускахме толкова бързо, че нямахме време за приказки по пътя.

— Аллах иллях! Досега никога в живота си не съм яздил така! — каза шишкото. — Още не мога да разбера дали съм жив.

— Жив си, приятелю! Но не можа ли да тръгнеш по-рано?

— Не. Имам само едно ездитно животно, а пратеникът, когото проводих с него, се върна късно.

— И така — кой беше този чужденец?

— Християнин от страната на франките.

— Аллах да погуби душата му, както вие сте направили с тялото му! Как се озова при теб?

— Срещнал пътьом жена ми и питал за мен. Знаеше всички наши тайни и искаше да ме накаже, ако не дам на сахатчията дъщеря си за жена.

— Тя е на Москлан, нашия съзаклятник. Но кой е посветил чужденеца в тези тайни?

— Не знам, той нищо не каза. Говореше за Москлан, за Жълтоликия, за всички. Знаеше за трънака в полето и със заплахите си ме принуди да му дам съгласието си.

— Но ти няма да го спазиш!

— Спрямо правоверните държа на думата си, но той е християнин. Идете в Стамбул и говорете с неверниците. Там има много руски християни, които твърдят, че никога не спазват клетвата си и още докато обещават, в себе си си казват, че ще я нарушат. Защо да не направя това, което те учат и правят помежду си?

— Правилно.

— Тайно изпратих ратая си при Шабан и приятелите ни тук и му казах да им обясни какво да правят. Шабан трябваше да се престори на болен, Мурад чакаше чужденеца, за да го доведе направо тук, а останалите се бяха скрили зад дебелите стволове на дърветата в гората, за да влязат после след него в колибата. Това знам аз, а останалото ще разкажат другите.

— Е, Шабан, какво стана по-нататък? — попита майсторът на оръжия.

— Всичко мина много добре и лесно — отговори просякът. — Чужденецът пристигна с Мурад, който се престори, че продължава пътя си, и слезе от коня. Наблюдавах го през прозореца, а после бързо легнах. Чужденецът влезе и ми донесе онова, което му беше изпратил за мен пекаря.

— Но виното ще ми върнеш! — намеси се споменатият. — Изпратих ти го само на ужким и имам само това шише. Сладкишите можеш да задържиш.

— Какво? Какво си му изпратил? — попита исмиланецът. — Вино ли?

— Да.

— Никога няма да си го получиш обратно!

— Защо?

— Защото ще го изпием.

— Как така ще го изпиете? Вие сте вярващи синове на исляма, а Пророкът е забранил виното.

— Не, не го е забранил. Само е казал: „Да е проклето всичко, от което човек се напива!“ А от едно-единствено шише вино няма да се напием.

— То е мое!

Тонът, с който бе казано това, издаваше твърдото намерение на шишкото да спаси виното си, но тогава просякът, смеейки се, каза:

— Не се карайте за заповедите на Пророка. Виното не може да се пие.

— Защо? — попита предишният притежател на оспорваната вещ.

— Защото вече е изпито.

— Човече, какво говориш! Кой ти даде право? — извика пекарят.

— Ти самият. Изпратил си го специално за мен. Поделих си го с приятелите. Ако беше дошъл по-рано, щеше да можеш и ти да си пийнеш. Шишето е ей там, вземи го и го помириши, ако душата ти копнее за вино.

— Дано станеш наследник на дявола, измамник! Никога вече няма да получиш от мен милостиня!

— Аз и не се нуждая, въпреки че ме смятат за просяк. Знаеш го така добре, както и аз.

— Стига разправии! — заповяда майсторът на оръжие. — Продължавай да разказваш, Шабан! Той се подчини на подканата и каза:

— Чужденецът си мислеше, че спя. Приближи се до мен и поздрави на висок глас, а аз се престорих, че се събуждам. Попита ме дали се казвам Шабан и познавам ли бояджията Бошак, който ми изпращал тази милостиня. Коленичи до мен, за да отвори пакета с милостинята на Бошак. Тогава видях, че останалите ни другари тихо бяха влезли. Хванах го бързо и го съборих долу. Удариха го с приклада и той веднага умря. Съблякохме го и вече можем да си разделим всичко, което имаше в себе си.

— Дали ще делим вещите му, все още не е сигурно. Какво притежаваше?

Изброено беше всичко. Не беше пропусната и най-малката дреболия. Дори пакетчето карфици, които носех, бяха преброени. За тези места те бяха направо рядкост и вследствие на това представляваха скъпоценна придобивка.

През леко отворените си клепачи видях, че майсторът на оръжие разглеждаше пушката ми.

— Това оръжие не струва и десет пари — каза той. — Кой би искал да я носи? Тежка е колкото пет турски кремъклийки, а при нас няма такива големи патрони, с които да се зарежда. Това е старо пушкало отпреди двеста години.

Горкият човек досега не беше държал в ръка истински мечкоубиец. Още повече заклати глава, като му показаха карабината „Хенри“. Въртеше я на всички страни, опипва я и изпробва известно време, а после с презрителна усмивка произнесе преценката си:

— Този чужденец е имал бръмбари в главата. Това оръжие не е нищо друго освен играчка за момчета, с която да се упражняват. Не може да се зарежда и изобщо не може да се стреля с него. Това е ложата, а тук е прикладът. Между тях има желязно кълбо с много дупки. За какво ли служи? Да се слагат в него куршумите ли? То не може да се върти! Къде е петлето? Спусъкът не се движи. Ако човекът беше още жив, щях да го накарам да гръмне веднъж с това. Нямаше да може да го направи и щеше да се засрами!

По този начин беше обсъждан всеки от предметите, като бяха давани такива преценки за тях, че ако можех, щях да прихна от смях. Исмиланецът тъкмо ставаше от пода, за да огледа жребеца ми, когато чух тропота от копитата на бавно приближаващ се кон. Мъжете също го чуха и просякът излезе пред вратата.

— Кой идва? — попита исмиланецът.

— Някакъв непознат — гласеше отговорът. — Един дребосък, когото никога досега не съм виждал. В същото време чух поздрава:

— Нехарак му барак! (Да е благословен денят ти!)

— Нехарак саид! (Щастлив да е и твоят ден!) Кой си ти?

— Идвам отдалеч.

— Откъде?

— От Асемнат.

— А накъде отиваш?

— В Гюмюрджина, с твое позволение.

— Много си учтив, но моето позволение изобщо не ти трябва.

— Учтив съм, защото бих желал и ти да си такъв. Искам да те помоля нещо.

— Казвай!

— Уморен съм и съм много гладен. Ще ми разрешиш ли да си почина в къщата ти и да похапна при теб.

— Не мога да ти дам храна, беден съм.

— Нося хляб и месо, ще дам и на теб от тях. Ще стигне за двама ни.

Бях много любопитен да чуя какво ще отговори сега просякът. Можете да си представите възторга ми, защото веднага познах гласа на чужденеца: беше на моя дребен, храбър хаджи Халеф Омар.

Къде ли е бил през нощта? Как се е озовал тук? По какъв начин беше узнал, че трябва да ме търси в тази посока? Такива и други подобни мисли минаваха през главата ми. Във всеки случай сигурно бе предположил, че съм слязъл тук, защото е видял вън коня ми.

Освен това просякът държеше в ръка дългата ми кама. Лесно можеше да се предположи, че я е взел от мен.

Страхувах се за приятеля си, но все пак ме обзе някакво чувство на сигурност. Халеф без колебание рискуваше живота си, за да ме спаси.

Исмиланецът беше станал. Той избута просяка настрана, застана на входа, огледа Халеф и изненадано каза:

— Какво виждам, чужденецо? Ти носиш копча?

— Ах! Познаваш ли този знак? — попита Халеф.

— Не виждаш ли, че и аз го нося?

— Виждам. Значи сме приятели.

— От кого получи копчето?

— Мислиш ли, че тайните трябва така бързо да се издават?

— Имаш право. Слизай от коня и бъди добре дошъл при нас, въпреки че влизаш в дом на тъгата!

— За кого скърбите?

— За един роднина на притежателя на тази колиба. Почина предишната нощ от апоплектичен удар. Трупът му е в ъгъла, а ние сме се събрали да прочетем молитвите.

— Аллах да му отреди радостите на рая! Казвайки това, явно Халеф беше слязъл от коня. После го чух да казва:

— Какъв хубав кон! Чий е този вран жребец?

— Мой — отвърна майсторът на оръжия.

— Завиждам ти. Този кон сигурно е потомък на кобилата на Пророка, която е била свидетелка, когато през нощта му се явили пратениците на Аллах.

Той влезе, поздрави другите и хвърли поглед към ъгъла, в който лежах. Видях, че ръката му посяга към пояса, но за щастие успя да се овладее, за да не се издаде.

— Това ли е мъртвецът? — попита той, сочейки към мен.

— Да.

— Позволи ми да му отдам почитанията си!

Халеф искаше да се приближи към мен. Тогава просякът каза:

— Остави го на спокойствие! Вече прочетохме молитвите на смъртта.

— Но не и аз. Аз съм правоверен и спазвам каноните на Корана.

Така той безпрепятствено се приближи до мен и коленичи до постелята за молитва, обърнат с гръб към останалите. Чух как зъбите му скърцат. Тъй като бях сигурен, че сега очите на всички присъстващи бяха насочени към него и мен, продължих да държа моите затворени, но му прошепнах, разбира се, така, че да ме чуе само той:

— Жив съм, Халеф.

Той дълбоко си пое въздух, сякаш се е освободил от тежък товар, постоя още малко на колене, а после отново стана, но не се отдалечи от мен и каза:

— Но този мъртвец е вързан!

— Учудва ли те това? — попита майсторът на оръжия.

— Разбира се! Не се връзва дори трупът на враг. Един мъртвец не може вече на никого да навреди.

— Вярно е. Но се наложи да вържем бедния човек, защото, като получи удар, започна да вилнее като побъркан. Тичаше насам-натам побеснял, удряше и замахваше с нож към всички около себе си и така застрашаваше живота ни.

— Но сега вече е мъртъв. Защо не му свалите ремъците?

— Не сме помислили за това.

— Това е оскверняване на мъртвец. Душата му не може да излезе. Вие да не сте от отцепниците?

— Не.

— Тогава трябва да положите ръцете на гърдите му и да го обърнете с лице към Мека!

— А не знаеш ли, че човек се омърсява, като докосва труп?

— Ами вие вече сте се омърсили, защото седите с него в една и съща стая. Изобщо не е необходимо да докосвате мъртвеца. Прережете ремъците му и го пипайте само с кърпа. Ето, аз имам носна кърпа. Да го направя ли вместо вас?

— Много си загрижен за душата му!

— Напротив, само за моята. Привърженик съм на учението и ордена Мердифах и правя това, което повелява дългът на истинския правоверен.

— Прави каквото искаш!

Той извади ножа си. Два разреза — и ръцете и краката ми бяха свободни. После той уви дясната си ръка в кърпата, за да не влиза в непосредствен допир с мнимия труп, кръстоса ръцете ми, а после ме обърна така, че да съм с лице на изток.

Тъй като това беше и посоката, в която се намираха останалите присъстващи, сега ми беше по-лесно отпреди да ги наблюдавам.

— Така! — каза той, хвърляйки измърсената вече кърпа. — Сега душата ми е удовлетворена и мога да седна да ям.

Той излезе вън, при коня си, а мъжете зашушукаха помежду си, докато той се върна и седна при тях с хляба и месото.

— Не е много — каза той, — но ще си го разделим.

— Яж си спокойно. Ние сме сити — каза исмиланецът. — Същевременно би могъл да ни кажеш кой си всъщност и какво те води в Гюмюрджина.

— Ще узнаете. Но аз съм гост, а вие сте дошли тук преди мен. Затова първо аз трябва да узная при кого съм попаднал.

— При добри приятели, за което сигурно вече съдиш по отличителния знак.

— Не се и съмнявам. Иначе лошо ви се пишеше!

— Защо?

— Защото е опасно да съм враг на някого.

— Наистина ли? — засмя се ковачът на оръжие. — Толкова ли си опасен и страшен?

— Да! — отговори Халеф сериозно.

— Мислиш се за великан ли?

— Не, но досега не съм се страхувал от нито един враг. Понеже вие все пак сте приятели, няма защо да се страхувате от мен.

В отговор се чу гръмък смях, а някой каза:

— О, в никакъв случай няма да се страхуваме от теб.

— Тогава ми кажете, кои сте?

— Аз съм селянин от Кабач, а такива са и останалите присъстващи. А ти?

— Моята родина е Кюрдистан. Ловец съм на мечки.

Получи се малка пауза, после отново всички избухнаха в смях.

— Защо се смеете? — попита той най-сериозно. — Вече за втори път се смеете така. В присъствието на мъртвец на истинския правоверен подобава най-голяма сериозност.

— Нима е възможно? Ти наистина ли си ловец на мечки?

Смехът избухна отново.

— Че защо да не съм? — попита Халеф.

— Но ти си дребен като джудже. Мечката ще те глътне още щом те види и пак няма да може да се засити. За да утоли глада си, са й необходими десет души с твоя ръст.

— По-скоро куршумът ми ще я изяде, а не тя мен!

— Ловът на мечки твоя професия ли е?

— Да. Имах две лели, които много обичах. Едната беше сестра на баща ми, а другата на майка ми. И двете ги изяде една мечка. Тогава се заклех да отмъстя на мечките и тръгнах да ги избивам, където и да ги срещна.

— Убил ли си вече някоя?

— Да, много!

— С куршум ли?

— Да. Изстрелът ми никога не греши.

— Толкова добър стрелец ли си?

— Така говорят за мен. Познавам всички видове оръжия и улучвам с тях всяка цел.

Сега разбрах, защо хитрият хаджия се бе представил за ловец. Търсеше повод да вземе в ръцете си оръжията ми. Може би се надяваше, че ще го накарат да даде пробен изстрел. Тогава трябваше да излязат навън и аз получавах възможността да стана.

— Какво каза? — попита майсторът на оръжия. — Познаваш всички видове оръжия ли?

— Да.

— А тези виждал ли си ги?

Той посочи към карабината „Хенри“.

Халеф взе оръжието в ръце, разгледа го, а после отговори:

— Много добре. Това е автоматична пушка от Америка.

— Ние досега не сме виждали подобно оръжие. Мислехме, че е играчка. А ти смяташ, че с нея може да се стреля много пъти, без да се зарежда?

— Двайсет и пет пъти.

— Деюн сен! — извика майсторът на оръжие.

— Казвам истината. В страната, която назовах, е имало един много известен изкусен майстор на оръжия. Той е изобретил това оръжие. Бил е особняк. Мислел си, че ако има повече такива пушки, за кратко време ще бъдат избити всички животни, подходящи за лов. Затова не дал патента на откритието си. Запазил тайната за себе си и направил само няколко такива пушки. Скоро след това умрял. Някои се опитали да разкрият тайната, но който разглоби частите на тази пушка, не може никога вече да ги сглоби. Така оръжието става неизползваемо. Малцината, които притежавали това оръжие, загинали в пущинака, а с тях изчезнали и пушките им. Може би това тук е единственото все още съществуващо оръжие от този вид. Нарича се карабина „Хенри“ и много бих искал да узная как е попаднала в колибата ви.

— Купих я в Стамбул от един американец — обясни майсторът на оръжия.

— Много глупаво е постъпил, като я е продал! Този диск зад цевта поема патроните. Той се върти при всеки изстрел от само себе си, така че патронът от най-близката дупка сам се зарежда в цевта. Да ви покажа ли?

— Покажи!

— Как американецът ти е продал оръжието, без да ти обясни действието му?

— Забравих да го питам.

— Не мога да те разбера. Да не си роден в Акилик, където ботушите нямат ходила, каруците колела, а тенджерите дъна? Елате вън! Ще ви покажа как се стреля с това оръжие.

— Заредено ли е?

— Да. Посочете ми цел и аз ще я улуча десет пъти последователно.

Той излезе от колибата, а другите го последваха. Бяха толкова заинтригувани от експеримента, че и не помислиха за мен. Впрочем те бяха убедени, че съм мъртъв и изобщо не беше необходимо да се тревожат за мен.

— И така — по какво да стрелям? — чух как пита Халеф вън.

— Стреляй по гаргата, кацнала на покрива.

— Не, ще я убия, а искам да стрелям няколко пъти последователно. Елате по-насам. Ще стрелям по колибата. Виждате ли онази дъска горе, която вятърът почти е отнесъл? Тя стърчи от покрива и представлява хубава цел. Ще я улуча десет пъти.

Чух как стъпките им се отдалечават. Халеф ги примами възможно по-далеч от колибата, за да улесни съвземането ми от състоянието ми на безсъзнание.

Видях къде са дрехите ми, ножа, който просякът отново беше оставил, часовника, портмонето, изобщо всичките ми вещи, а до тях на стената беше облегната пушката.

Скочих и се протегнах. Крайниците ми сякаш бяха пълни с олово, бяха тежки и не ми се подчиняваха, но можех да се движа. Главата страшно ме болеше, а като докоснах с ръка болезненото място, напипах доста голяма подутина. Нямах време да се занимавам с нея. Облякох се по възможно най-бързия начин, прибрах всичко и грабнах пушката.

Естествено за всичко това ми трябваше повече време от нормалното, но Халеф стреляше на такива паузи, че бях готов още при петия изстрел.

След отекването на всеки изстрел чувах одобрителните възгласи на учудените му зрители. Вече бях насред стаята и можех да ги наблюдавам през прозореца. Халеф тъкмо стреляше за шести път.

Много добре видях, че погледът му не беше насочен към покрива, а към прозореца. Да не би да очакваше знак от мен? Бързо се приближих към отвора и вдигнах ръка, наистина само за две секунди, но той все пак ме забеляза. Кимна с глава и се обърна към публиката си.

Не можех да чуя какво им казва, но той нарами оръжието и тръгна към колибата.

— Десет изстрела, десет! — чух да вика майсторът на оръжия. — Стрелял си само шест пъти!

— Достатъчно е — отвърна той и толкова се беше приближил, че добре разбрах думите му. — Видяхте, че с всеки изстрел улучвам целта. Не бива да хабим куршумите, защото може да ми потрябват!

— За какво?

— За да ви ги изстрелям в главите, проклетници! Като каза това, той се обърна към тях и вдигна оръжието. Настъпил беше моментът за действие. Ние двамата срещу превъзхождащите ни по брой врагове? Но у храбрия дребосък не се забелязваше и най-малката следа от загриженост или страх. Те бяха оставили пушките си в колибата и можеха да окажат съпротива само с ножовете си.

Те се стъписаха — както от думите, така и от поведението му спрямо тях сега. Сигурно си мислеха, че се шегува, защото исмиланецът каза, смеейки се:

— Какво? По нас ли ще стреляш, дребосък? Ако искаш да си направиш шега, измисли нещо по-добро! Ти си много добър стрелец, но колкото и близо да сме до теб, няма да можеш да ни улучиш!

Халеф пъхна пръст в устата си и свирна пронизително. После отговори:

— Шега ли? Кой ви каза, че само се шегувам? Я погледнете натам! Там има двама души, които ще ви убедят, че го мисля сериозно.

Той посочи към просеката, намираща се срещу колибата. Проследих жеста му с поглед. Там, на известно разстояние един от друг, с готово за стрелба оръжие стояха черногорецът Оско и Омар Бен Садек, синът на водача. Значи те са били скрити там и изсвирването на Халеф е било знак, да се покажат иззад дърветата.

— Джюмле бютюн шейтанлар! (По дяволите!) — изруга майсторът на оръжия. — Кои са тези хора? Какво искат от нас?

— Искат да вземат трупа от колибата.

— Какво общо имат те с мъртвеца?

— Много. Покойникът не е роднина на този просяк, а наш предводител и приятел. Убили сте го и ние дойдохме да ви дадем заслуженото.

Те посегнаха към ножовете си, но Халеф им каза:

— Не пипайте ножовете! Няма да ви помогнат. В пушката имам още осемнайсет патрона, а гръмна ли първия куршум, ще стрелят и другите двама там. Ще бъдете трупове още преди да се доближите до мен!

Хаджията каза това толкова решително и с такъв заплашителен тон, та за тях вече нямаше съмнение, че говори сериозно. Стояха на десет-петнайсет крачки от него. Той държеше оръжието насочено към тях. Ако се хвърлеха бързо върху него, щеше да може да убие само един от тях, но никой от мъжете не искаше да умре.

Дълго се гледаха гневно и смутено един друг. После исмиланецът попита:

— Кой е човекът, когото ти наричаш ваш приятел и предводител?

— Той е още по-добър стрелец и ловец от мен. Неуязвим е и дори и да го убият, душата отново се връща в тялото му. Ако не вярвате, погледнете към колибата!

Те се обърнаха в указаната посока. Аз вече бях застанал на изхода с насочено към тях оръжие. Те се изплашиха. Оско и Омар обаче нададоха радостен вик.

— Сега виждате ли, че с вас е свършено, ако ви хрумне да окажете съпротива? — продължи Халеф.

— Вай! Бизим тюфенклер вариса идик! (Ох! Защо пушките ни не са у нас!) — извика майсторът на оръжие.

— Да, но не са. Обаче дори и да бяха, нямаше да има никаква полза от тях. Вече сте ни в ръцете. Ако се предадете доброволно, ще бъдем милостиви с вас.

— Как може да се държиш с нас враждебно, щом носиш копчата?

— Опитали сте се да убиете моя другар. Но фактът, че нося този знак, трябва да ви убеди, че можете да разчитате на снизхождение, ако се предадете. Влезте в колибата. Там пак ще поговорим.

Исмиланецът хвърли поглед към колибата. Стори ми се, че видях лицето му да просветва.

— Добре — каза той. — Ще влезем в колибата. Там всичко ще се изясни. Аз съм невинен. Като дойдох, чужденецът вече беше мъртъв, както си мислехме. Влезте вътре! Елате! Елате!

Той буташе другите пред себе си. Халеф отпусна вдигнатото оръжие, а аз бързо отстъпих назад, за да се добера до пушките на тези хора. Събрах ги и ги занесох в ъгъла. Смятах да не допускам никого дотам.

Още докато бях зает с оръжието, видях, че влизат начело с дебелия пекар-бояджия с гузна физиономия. Тъкмо се канех да махна фитила и на последната пушка, когато чух вик. Гръмнаха два изстрела и куршумите рикошираха в зида, а Халеф викаше:

— Сихди, сихди, навън, навън!

Естествено веднага се озовах на този зов, но тогава човекът, който ме бе довел дотук, извика:

— Дръжте го! Не го пускайте вън!

Застанаха срещу мен. Аз обаче се втурнах към единия от тях с насочена напред цев, блъснах го, той нададе вик на болка, олюля се и падна. Ударих на следващия един юмрук в лицето и се озовах вън. Всичко това стана за три секунди, но майсторът на оръжие вече препускаше през просеката в гората, яхнал коня ми и размахвайки карабината „Хенри“.

Неочаквано беше измъкнал карабината от ръцете на Халеф, беше го ударил по главата с приклада и мигновено се хвърлил върху врания ми жребец. Оско и Омар го бяха забелязали и стреляли по него, но не го улучили.

— Останете тук! — извиках им аз. — Не пускайте никого да излиза! Стреляйте по всеки, който се опита да избяга!

Мулето на дебелия пекар и конете на Халеф и исмиланеца стояха наблизо. Конят на оръжейния майстор изглеждаше най-свеж и яхнах него. Пришпорих животното така, че то буквално подскочи във въздуха, обърнах го и препуснах в галоп след крадеца.

Безразлично ми беше какво става зад мен. Трябваше да си взема коня обратно. Пушката беше в ръката ми и смятах да сваля негодника от седлото с изстрел, ако не може по друг начин.

Той беше поел в посоката за Кабач. Не го виждах. Следите водеха през гората. Ако още в началото му позволях да вземе преднина, Рих щеше да е загубен за мен. Затова пришпорвах крантата, която яздех, с всички сили.

Наистина, струваше ми се, че чувам пред себе си конски тропот, но от дърветата не можех да видя нищо. Така препусках през гората в продължение на пет минути. Смятах, че за това кратко време съм изминал най-малко три английски мили. И ето — това не беше измама — пред себе си вече наистина чувах тропот на копита. Пред себе си ли? Не, това можеше да бъде само зад мен. Обърнах се и видях Халеф да се приближава в стремителен галоп. Беше се навел ниско напред и налагаше бедното си добиче с камшика от хипопотамова кожа.

— Кудам! Кавам, бил агел са Рих хатирак! (Напред! Бързо, бързо, иначе с Рих е свършено!) — викаше той.

Говореше на арабски и това беше белег, че е крайно възбуден.

— Защо напусна колибата? — попитах го аз. — Те ще избягат!

— Оойо ва Омар хунак! (Оско и Омар са там!) — извини се той.

Повече не можехме да разговаряме.

Гората ставаше все по-рядка. Дърветата бяха на все по-голямо разстояние едно от друго и най-сетне излязохме в открито поле, което позволяваше да се вижда надалеч.

Бяхме на хълма. Долу имаше някакво село. Явно беше Кабач и се намираше на около един час път. Отляво се спускаше широк поток и се вливаше зад селото в рекичката Сюдлю. Над мястото, където водите им се събираха, имаше дървен мост.

Разбира се, видяхме и исмиланеца. Беше далеч пред нас. Невъзможно бе да го улучим с куршум. Все пак Рих беше отличен бегач. Но сега препускаше като на шега. Ако ковачът беше по-добър ездач, отдавна да се е отдалечил на три или пет пъти по-голямо разстояние.

Той не пое по посока на селото. Сигурно не смееше да се покаже там. Непонятно защо, той се насочи към потока.

Наистина ли мислеше, че ще може да го прескочи? На мен не ми се вярваше. Потокът беше широк и имаше висок бряг.

— След него! — извиках на Халеф. — Подгони го към моста.

Аз свърнах към селото. Това беше най-прекият път към моста. Може би въпреки лошия кон, който яздех, щях да успея да стигна дотам преди крадеца.

Крантата ми беше доста тромава. Застанах така, че да не усеща цялата ми тежест, но напразно! Налагаше се да прибягна до жестокост: извадих ножа си и убодох коня по шията.

Той високо изцвили и препусна с всички сили. Летях право към селото, но ми се струваше, че и животното не беше на себе си. Повече не искаше да се подчинява. Носеше се слепешката напред, все направо и понеже за път и дума не можеше да става, полагах всички усилия да предотвратя падането, което би могло да бъде много опасно.

Вляво от другата страна яздеше исмиланецът. Той се изправи на седлото и вдигна откраднатата карабина. Можех да си представя адския му подигравателен смях в този момент. Преднината му пред Халеф се увеличаваше. За щастие обаче моят почти полудял кон препускаше към селото с почти същата скорост като на врания жребец.

Оттам вече ни бяха забелязали. Хората стояха пред портите. Близо до първите къщи имаше голям куп камъни. Нямах време да го заобиколя и скочих през него. По време на скока от коня се изтръгна грухтящ басов звук. Изглежда, той нищо не виждаше и сякаш щеше да се блъсне в първия срещнат зид. Всъщност все още имах власт над него, но не можех изцяло да го направлявам. Трябваше да се огранича само до това, да предотвратя някое нещастие.

Вече префучавах край първата къща. Пред нея стоеше една груба двуколка, натоварена с някакви плодове. Не можех да я заобиколя. Смушках коня и я прескочихме. Зяпачите нададоха силен вик.

Наближихме завой, в който трябваше да влезем. Принуждавайки с голямо усилие коня да завие край ъгъла, забелязах един човек, който водеше крава. Той също ме видя, извика изплашено, пусна кравата и избяга. Животното се обърна към него, така че застана напречно на пътя ми. В следващия миг прелетяхме над кравата.

— Челеби, ефенди, ефенди! — чух някой да вика.

Погледнах към човека, извикал тези думи. Беше Али, сахатчията, който стоеше пред къщата си. Беше зинал с уста и плесна с ръце. Тъй като ме бе обявил за слаб ездач, сигурно си е мислел, че конят ми препуска подплашен.

Продължих така, докато изляза от селото. Видях моста. Исмиланецът още не беше стигнал до него. Бях го изпреварил. Обърнах се и видях, че язди покрай потока, а на доста голямо разстояние зад него препускаше Халеф.

Успях да накарам коня си да спре и вдигнах пушката. Жребецът ми струваше повече от живота на ездача. Ако не ми го върнеше доброволно, куршумът му беше сигурен. Само трябваше да се приближи.

Но ето че и той ме забеляза. Стъписа се. Не можеше да повярва, че ме вижда пред себе си. Тогава рязко обърна жребеца надясно. Аз и Халеф бяхме пред и зад него, реката отляво. Не му оставаше нищо друго, освен да избяга през селото. Моментално се обърнах, отново боднах коня с ножа си и се понесох обратно назад. Видях го да излиза иззад една къща. Имаше намерение да мине покрай отсрещната къща. Четири-пет скока на Рих и конят и ездачът щяха да изчезнат. Изправих се на стремената, вдигнах пушката и се прицелих, както препусках в галоп. Но бързо свалих оръжието, защото видях, че пред беглеца се изпречва препятствие, което или не беше видял, или бе подценил.

Къщата, покрай която смяташе да мине, беше обградена с върби. На негово място нямаше да се спра пред тази пречка. Щом не можех да ги прескоча, щях да мина през тях. Той обаче се изплаши и обърна коня към входа на селото, през който бях дошъл. Не го последвах. Моята задача беше да му отрежа пътя към равнината и да го принудя да се приближи към потока. Наистина, достатъчно близо бях, за да го улуча с куршум, но все пак той беше човек и трябваше да се опитам да си възвърна жребеца без проливане на човешка кръв.

Затова се насочих направо към препятствието, което го бе изплашило. За Рих височината нямаше да е голяма, но крантата не можеше да я преодолее. Затова го накарах да се изправи колкото може по-високо и се понесох напред. В заграденото място имаше един ров — скочих през него и излязохме от другата страна през оградата.

Сега конят препускаше като побеснял надолу към селото. Тъкмо вече се бях изравнил с първата къща, когато забелязах исмиланеца.

Той видя, че пътят му е препречен, и тръгна направо към потока, който преди това се бе опитал да избегне. Далеч зад него се появи и Халеф, който не можеше да направи нищо друго, освен също да заобиколи.

Следвах беглеца по петите. Той беше на около петдесет конски дължини пред мен и пришпорваше жребеца с пети, нещо, на което той не бе свикнал. Рих се изправяше на задните си крака и не искаше да се подчини.

— Рих, вагиф, вагиф, угаф! (Рих, спри, спри, спри!) — виках аз с надеждата, че гласът ми ще накара коня да продължи да се съпротивлява. Но исмиланецът го удари по главата с оръжието, така че той силно изцвили, понесе се напред, а аз, разбира се, го последвах.

Жребецът препускаше с големи скокове. Разстоянието между нас започна да се увеличава. Явно беше, че изплашеният жребец щеше да прескочи потока като последен опит за спасение. Ако рискованият скок му се удадеше, губех окончателно врания си кон, ако не прибегнех до пушката. Така че отново я свалих и се прицелих.

Препускахме напред. Мислех да стрелям в момента, в който исмиланецът благополучно мине от другата страна. Все още беше на пет-четири-три конски дължини от брега. Рих се засили и описа широка, елегантна дъга. Ездачът изпусна стремената, не можа да се задържи на седлото и със страшна сила се стовари на земята, където остана да лежи неподвижно.

Нямах време да дръпна юздите на коня си, тъй като препускаше с бясна скорост. Лошо беше обучен, освен това бе превъзбуден и щеше да се хвърли с мен в потока, където щях да си счупя главата. Нададох силен, насърчителен възглас — той скочи и наистина премина от другата страна, но там се спъна и падна.

Седлото, на което седях, беше арабски сердж с високо издадена предна част и още по-висока облегалка. Наистина беше по-удобно от английския тип седла, но и много по-опасно, в случай че конят падне. Скачайки през потока, рискувах живота си и го знаех много добре. Затова, като извиках, за да го насърча, извадих краката си от обувките, служещи за стремена, здраво се хванах за предната облегалка на седлото, като продължавах да държа юздите, прехвърлих се през задната облегалка, така че дясното ми коляно да опре зад нея и когато животното се спъна, се прехвърлих през гърба му.

Тази маневра бе затруднена от пушката. Ако седлото беше друго, всичко щеше да мине много по-гладко. Така че паднах и няколко мига лежах неподвижно.

— Аллах иллах! — извика хаджията зад мен. — Сихди, жив ли си, или си мъртъв?

Въпреки че лежах, го виждах много добре: Не беше далеч от брега на потока и се канеше да накара коня си да скочи. Можеше да си счупи врата. Това моментално ми възвърна способността да се движа. Вдигнах предупредително ръка и извиках:

— Стой там, Халеф! Не ставай глупав!

— Слава на Пророка! — отговори той. — Смята ме за глупак, значи не е мъртъв.

— Не, само здравата се изтърсих.

— Счупи ли си нещо?

— Мисля, че не. Я да видим!

Станах и се протегнах. Костите ми бяха цели, но главата ми бръмчеше като кошер. Халеф слезе от коня, изкатери се по брега и прескочи през водата. Рекичката не беше широка, но това, че беше дълбока и течеше между раздалечени един от друг стръмни брегове, правеше скока с кон опасен.

— Аллах е велик! — каза хаджията. — Страшна гонитба беше! Не вярвах, че с тези коне можем да настигнем твоя Рих.

— Защото имаше лош ездач.

— Да, този човек седеше на коня като маймуна върху камила. Подобно нещо видях в Стамбул, където един мъж показваше мечка. Ще отида да доведа Рих.

Жребецът стоеше спокойно и с апетит пасеше стръкчета трева. По него не се забелязваше и следа от напрежение, докато конят на исмиланеца, който бях яздил аз, едва си поемаше дъх и стоеше до нас с разтреперани хълбоци. Беше успял да се изправи. Не бе пострадал. От падането се бяха счупили само облегалките на седлото.

— Остави го! — отговорих аз. — Първо трябва да отидем да видим ездача.

— Дано си е счупил врата!

— Не бива да желаем подобно нещо.

— Защо? Той е разбойник и конекрадец.

— Но все пак е човек. Не мърда. Изгубил е съзнание.

— Може би не само съзнание, но и цялата си душа. Дано е отишла в джехенема и да пие с дяволите брудершафт!

Коленичих до Деселим и го прегледах.

— Е? Къде се е скрила душата му? — попита Халеф.

— Вече не е у него. Наистина си е счупил врата.

— Сам си е виновен и вече няма да краде коне и особено твоя вран жребец. Дано Аллах всели душата му в някоя стара кобила, която ще крадат по десет пъти на ден, за да разбере как се чувства един кон с мошеник на гърба!

Казвайки това, той се приближи и посочи към шапката на майстора на оръжие.

— Свали я! — каза той.

— Кое?

— Копчата.

— Аха! Имаш право. Не помислих за това.

— Но е необходимо. Не се знае дали щях да мога да те спася, ако нямах такова копче.

— Кой ти го даде?

— Взех го от пленника на ковача.

— Значи си бил при Шимин?

— Да. Но после ще ти разкажа. Сега имаме друга работа. Я виж онези хора там!

Сякаш всички жители на селото бяха дошли при потока. Много мъже, жени, деца стояха на брега и оживено разговаряха. Подобна необичайна случка естествено бе предизвикала интереса им.

Двама от тях се спуснаха по брега и прескочиха през водата. Единият от тях беше сахатчията Али.

— Какво се случи, господарю?

— Не видя ли чий кон яздеше той?

— Твоя. Да не би да се беше обзаложил с теб или е искал да го купи, затова предварително е искал да изпробва бързината му?

— Нито едното, нито другото. Открадна го.

— И вие го настигнахте?

— Както виждаш!

— Господарю, не знам какво да мисля! Та ти не можеше да яздиш!

— И сега, както и преди не мога.

— Напротив! Яздиш като управителя на конюшнята на султана, та дори и по-добре. Никой не би се осмелил да скочи с този кон.

— Може би междувременно съм се научил.

— Не. Ти ме излъга. Пошегувал си се с мен. Първо седеше на коня като ученик и после, като те видях как преминаваш през оградата и потока, трябваше да си счупиш врата.

— Последното предоставям на другите, например на този тук. Казвайки това, посочих към исмиланеца.

— Аллах! Наистина ли се е случило?

— Да.

— Значи е мъртъв?

— Естествено.

— Тогава скъпо си е платил кражбата. Кой е той? Али се приближи до мъртвия, обърна лицето му към себе си и изненадано извика:

— Господ прави чудеса! Това е майсторът на оръжия Деселим от Исмилан!

— Познаваш ли го?

— Да. Той притежава и кафене и понякога съм се отбивал при него да изпия чашка кафе и да изпуша лула тютюн.

— Беше ли ти приятел?

— Не, само познат.

Приближи се и другият, който беше прескочил рекичката. Той също погледна лицето на мъртвеца и ме попита:

— Ти преследваше този човек, нали?

— Да.

— И от това той умря?

— За съжаление.

— Значи ти си убиецът. Трябва да те арестувам!

— Няма да го направиш! — прекъсна го сахатчията бързо. — Този човек не е подвластен на нашето правосъдие.

Тогава другият направи важна физиономия и каза със сериозен тон:

— Ти си сахатчията Али и трябва да мълчиш, а аз съм кехаята на това село и имам думата. И така — кой си?

— Чужденец — отговорих аз.

— Откъде?

— От Немче мемлекети.

— Далеч ли е оттук?

— Много.

— Подчинен ли си на някой кехая?

— Поданик съм на могъщ крал.

— Това е същото. Аз съм кралят на Кабач, тоест това, което е и той. Ела, последвай ме!

— Като арестант ли?

— Естествено! Ти си убиец.

— Няма ли преди това да ме попиташ защо съм преследвал този човек?

— Ще го направя утре, щом намеря време и възможност.

— Аз още сега имам време и възможност, но за утре нямам.

— Това не ме интересува. Тръгвай!

Той заповеднически посочи към потока. Тогава обаче Халеф се приближи към него и както имаше навик да прави, му посочи окачения на пояса си камшик от хипопотамова кожа и попита:

— Значи ти си кехаята на това село?

— Да.

— Виждал ли си такъв камшик?

— Често.

— А опитвал ли си го?

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид следното: ако кажеш още една-единствена груба дума на моя сихди, ефенди и емир, който ми е приятел и спътник, така ще те ударя с този камшик през лицето, че любопитният ти нос ще заприлича на джамията на султан Мурад, Аллах да го благослови. Да не мислиш, че сме дошли в Кабач, за да се възхищаваме на твоя блясък? Или пък си мислиш, че кехаята на едно село е най-великолепният човек на земното кълбо? Виждали сме сипаничави коняри и измамници с отрязани носове, които са били много по-хубави и достойни от теб! Защо Аллах ти е дал криви крака и червена брадавица на носа? Да не би, за да се отличаваш от останалите правоверни? Внимавай да не ме разгневиш! Превъзпитавал съм и други негодници с камшика си!

Кехаята беше по-скоро учуден, отколкото изплашен. Изгледа дребосъка от главата до петите, а след това каза:

— Човече, ти да не си полудял?

— Не, но ако искаш да се запознаеш с един луд, погледни във водата и ще видиш самия себе си. Само луд човек може да се осмели да се държи така грубо с моя ефенди, могъщия емир ха-джи Кара Бен Немзи.

— А ти кой си?

— Аз съм хаджи Халеф Омар бей, закрилник на невинните, отмъстител за всяка несправедливост, господар и учител на всички кехаи, навсякъде, където грее слънцето.

Сега старателният чиновник наистина не знаеше какво да прави. Самохвалството на дребосъка му беше направило голямо впечатление. Той се обърна към мен:

— Господарю, наистина ли си толкова знатен човек?

— Нима не ти приличам на такъв? — попитах го аз строго.

— О, ти наистина изглеждаш като емир, но си виновен за смъртта на този човек.

— Той сам си е виновен.

— Защо?

— Открадна ми коня и аз го преследвах, за да си го взема обратно.

— Деселим от Исмилан краде коне?

— Да не би да не вярваш на това, което казва моят ефенди? — попита Халеф, приближавайки се все по-близо до него, като демонстративно посягаше към пояса си.

— О, не се съмнявам — каза кехаята бързо. — Но може ли ефендито да докаже, че жребецът наистина е бил негова собственост?

— Ето го доказателството!

Казвайки това, Халеф потупа с ръка камшика. Аз обаче посочих към сахатчията и казах:

— Попитай този човек! Той знае, че конят е мой.

— Че откъде знае? Той не те познава, нали си чужденец!

— Познава ме и ме е виждал, че яздя врания кон.

— Вярно ли е?

— Да — отговори сахатчията, към когото беше отправен последният въпрос.

Тогава кехаята се поклони пред мен и каза:

— Вярвам. Въпреки това обаче трябва да ме придружиш до вкъщи, ефенди.

— Като пленник ли?

— Не съвсем, наполовина.

— Добре! Коя половина ще арестуваш? Другата половина няма време да чака и ще продължи пътя си.

Той зяпна с уста и ме погледна. А събралите се от другата страна на потока жители на Кабач избухнаха в смях. Тогава той сърдито им извика:

— Защо се смеете? Крепостни! Роби! Не знаете ли, че съм пълномощник и наместник на султана? Ще заповядам да ви затворят и да ви набият с пръчки!

После се обърна към мен и продължи:

— Защо ме правиш за смях пред хората?

— А ти защо ставаш за смях пред мен? Не е ли смешно да се твърди, че съм ти пленник наполовина?

— Невинността ти е доказана само наполовина!

— Тогава ще ти я докажа цялата!

— Хайде!

— С удоволствие и веднага! Виждаш ли тази пушка и този нож? Ще застрелям или намушкам всеки, който ми попречи да си тръгна. Ето ти и още едно доказателство. Можеш ли да четеш?

— Да.

— Прочети тогава паспорта ми, носещ печата на султана! Подадох му документа. Щом видя печата, той го притисна към челото, устата и гърдите си и каза:

— Имаш право, ефенди. Невинен си. Можеш да продължиш пътя си.

— Добре! Какво ще стане с мъртвеца?

— Ще го хвърлим във водата. Нека го изядат раците, щом те е обидил.

— Няма да направите подобно нещо. Ще съобщите за смъртта му на роднините, за да дойдат и го погребат. Нека с чест се присъедини към прадедите си. Ако чуя, че не сте направили това, ще съобщя на главния съдия на Румелия.

— Приятел ли ти е?

— Защо питаш? — отговори Халеф вместо мен. — Кааза аскери на Румелия е наш приятел и сродник. Любимата ми съпруга е дъщеря на любимата му жена. Тежко ви, ако не се подчините!

Хаджията отиде да доведе Рих. А кехаята дълбоко се поклони пред мен и каза:

— Аллах да даде на любимата жена на твоя спътник сто години живот и хиляди деца, внуци и правнуци! Ще направя каквото ми заповяда!

— Надявам се. А ще предадеш ли коня и всичко, което мъртвецът носи у себе си, на роднините му?

— Всичко ще получат, ефенди!

Бях убеден в противното. Но какво щеше да стане по-нататък, не ме засягаше. Трябваше да се радвам, че мога да продължа пътя си необезпокояван, и яхнах врания си жребец, който едва не изгубих по един толкова позорен начин.

Свирнах му… и с един скок се озовахме от другата страна на потока. Хората изплашено извикаха и се разпръснаха. Халеф ме последва пеша, а на другия бряг също възседна коня си.

— Господарю, няма ли да ми дойдеш на гости? — попита сахатчията.

— Добре, води ни! Искам да видя баща ти.

Ние яздехме отпред, а хората ни следваха, след като кехаята постави пазачи при трупа. Като стигнахме до малката къщичка на сахатчията, слязохме от конете и влязохме вътре. Вътрешността на колибата бе разделена на две нееднакви части. В по-голямото помещение забелязах на леглото възрастен мъж, който ни поздравяваше с поглед, без да може да ни проговори или да се помръдне.

— Татко, това е господарят, за когото ти говорих — каза синът.

Приближих се към стареца, хванах ръката му и любезно го поздравих. Той благодари със също толкова любезен поглед. Леглото му беше чисто, необичайно чист беше и старецът. Това ме зарадва. Попитах го:

— Разбираш ли думите ми? Той потвърди с поглед.

— Дойдох, за да видя достойния баща на един добър син и да ощастливя Али.

Погледът му придоби въпросително изражение, затова продължих:

— Той обича Икбала, най-хубавата румелийска дъщеря. Баща й не иска да му я даде, но аз ще го принудя да го направи. Сега ще отидем с Али при нея.

— Вярно ли е, вярно ли е, господарю? — попита сахатчията бързо.

— Да.

— Ти говори ли с нея?

— Да. А също и с майка й и баща й.

— А те какво казаха?

— И двамата казаха „да“, но пекарят се опита да ме измами и предаде. После ще ти разкажа. Покажи ми сега часовника си!

— А не искаш ли преди това да хапнеш нещо?

— Благодаря ти. Нямаме много време. Трябва бързо да се връщам.

— Тогава ела!

Той ме заведе в по-малкото помещение, в което имаше маса, нещо рядко за тези места. Върху нея видях произведение на изкуството.

— Това е — каза той. — Разгледай го. Часовникът все още нямаше циферблат. Колелата бяха изработени от дърво, на ръка, което сигурно беше доста трудоемка работа.

— Знаеш ли в какво се състои изкуството? — попита той.

— Да — отговорих аз и посочих механизма за въртене на стрелките. — В това.

— Да. Отгатна. Този часовник ще показва не само часовете, но и минутите. Виждал ли си такъв часовник?

„О добри ми сахаф, не си стигнал далеч в изкуството си!“ — мислех си аз. На глас обаче казах:

— Да. Виж моя часовник. Той показва годината, месеца, деня, часовете, минутите и секундите. Той свали часовника от ръката ми и учудено го заразглежда.

— Господарю — каза той, — а точен ли е?

— Да, върви много точно.

— Само че нищо не мога да прочета.

— Защото имената и цифрите са написани на непознат за теб шрифт. Но можеш да чуеш.

Навих пеещия механизъм на часовника. Сахатчията се стресна от звука му.

— Аллах акбар! — извика той. — Този часовник е направен или от Аллаха, или от дявола!

— О, не! Този, който го е правил, е бил благочестив часовникар в Германия. Той е превърнал часовника в произведение на изкуството, но не го е продал. След смъртта му го получи наследникът му, а когато и той умря, го наследих аз.

— Може ли да се отваря?

— Да.

— Отвори го, отвори го, за да мога да видя как е устроен.

— Не сега, в Джнибашлк ще можеш да го разгледаш. Там ще имаме време, но тук нямаме.

— Значи вече смяташ да тръгваш?

— Да. Преди това обаче ще изпълня обещанието си да напиша на баща ти един стих, който ще го утешава.

— Стих от вашата библия ли?

— Да.

— Ела тогава. Ще му го прочета и той много ще се зарадва. Върнахме се в първото помещение. Там сахатчията каза на болния:

— Татко, помниш ли още стария римски католик, който ми написа хубавия стих?

Старецът потвърди с поглед.

— Този ефенди също е християнин и ще напише стих за теб. Ще ти го прочета.

Откъснах един лист от бележника си, написах стиха, а после го дадох на сахатчията. Той прочете:

— Яшар сам, яшар ъм аллаха, юлюр сем юлюр ъм аллаха, яшар ъм яхуд юлюр ъм юлюр ъм аллаха! Това означаваше:

„Докато съм жив, живея чрез Господ, като умра, умирам, за да ида при него, затова жив или мъртъв му принадлежа.“

Очите на стареца се просълзиха. Той погледна към ръката си, която не можеше да движи.

— Ефенди, той те моли да му подадеш ръка — обясни синът му.

Изпълних желанието му и избърсах сълзите на парализирания човек.

— Аллах е добър, мъдър и справедлив — казах аз. — Той е сковал костите ти, за да може душата ти по-усърдно да общува с него. Когато някой ден освободеният ти дух срещне на моста на вечността двата ангела, които преценяват делата на покойниците, смирението ти в страданието ще натежи в ръцете им повече от греховете, които си извършил тук. Нека ти бъдат отсъдени блаженствата на рая!

Той затвори очи, а сбръчканото му лице бе озарено от спокойствие като след доведена докрай душевна борба. Той не отвори очи дори и когато излязохме от стаята.

— Господарю — каза сахатчията вън, — защо не написа стиха на езика, който се говори сега?

— И Коранът не е написан на новоарабски. Стиховете трябва да се пишат с достопочтени слова. Но защо сега разговаряш по друг начин с мен?

— Аз ли? — попита той малко смутено. При втората ни среща той се обръщаше към мен на „ти“. След малко каза:

— Защото те обичам. Сърдиш ли ми се?

— Не. Доведи коня си. Отиваме в Джнибашлк.

 

Когато той отиде зад къщата, а ние останахме отпред да го чакаме, много ми се искаше да разпитам Халеф за преживяванията му, но ни обградиха цял куп хора, които оживено разговаряха за случилото се и проявяваха натрапчив интерес към нас, така че за разговор между нас двамата и дума не можеше да става.

После сахатчията дойде, яхнал коня си, и ние потеглихме в бърз тръс по обратния път, тъй като не знаехме нищо за положението на Оско и Омар.

Докато яздехме, се обърнах към дребничкия хаджия с няколко въпроса:

— Чаках ви доста време, а вие не идвахте. Да не би да се бяхте заблудили?

— Не, ефенди. Вървяхме по пътя, който предварително ни беше описал, но…

Той се запъна и ме погледна, за да разбере дали настроението ми е подходящо, за да ми съобщи нещо неприятно.

Не бях в лошо настроение. И въобще винаги съм се стремял да не позволявам на така нареченото настроение да ме командва. Не обичам капризните хора. Задължение на всеки при общуването с други хора е да овладее обхваналото го в момента настроение и да му бъде господар. Само така можеш да се наложиш над другите. Впрочем появата на моя храбър Халеф ме бе освободила от едно неприятно положение. Наистина му дължах голяма благодарност. Пък и бях успял да си взема обратно коня, тоест нямах причини за лошо настроение. Въпреки това направих сърдита физиономия, за да мога после да зарадвам дребосъка със снизходителния си отговор. Тъй като нищо не отговорих и гледах възможно най-мрачно, той се намести в седлото и попита:

— Кейфи йеринде сен? (В добро настроение ли си?)

— Хайър, хаджи. (Не, хаджи.)

Това прозвуча толкова мрачно, че той се изплаши.

— Ай хау! (О, ужас!)

— Защо се вайкаш?

— Защото ще те ядосам.

— С какво?

— Случи се нещастие.

— Какво?

— Той избяга.

— Кой?

— Последният.

— Кой последен? Говори!

— Последният гавазин.

Това той каза с такава въздишка, че въпреки тропота на конете ни се чу добре.

— Лила елхамд! (Слава Богу!)

Казах това с такъв радостен тон, че той слисано ме изгледа.

— С’лон? (Какво?) — попита той, с видимо облекчение.

— Хада ислях, хада яджибни! (Харесва ми, добре е станало!)

— Правилно ли те разбрах, ефенди?

— Надявам се!

— Ти не се сърдиш, че той си е заминал?

— Не. Напротив, много съм благодарен за това и на него, и на теб.

— Ама защо?

— Защото този човек само ни беше в тежест и ненужно щеше да забави пътуването ни.

— Защо тогава го взе с нас?

— Няколко гавази можеха да ни бъдат от полза, но тъй като тези хора нямаха понятие от езда, а началникът им предпочиташе повече да заповядва, отколкото да се подчинява, по-добре е да не се ядосваме повече с тях.

— Сариф таиб! (Хубаво, добре!) Сваляш голяма тежест от сърцето ми! Наистина се страхувах!

— От мен ли, Халеф?

— Да, сихди, от теб!

— Толкова малко ли ме познаваш? Толкова дълго време си ми бил в услуга, а и днес ме спаси от почти неизбежна смърт. Ти си мой приятел и закрилник, а се страхуваш от мен? Недей така, скъпи Халеф! Не е особено умно от твоя страна!

— Още по-глупаво беше, че позволих на този човек да избяга!

— Значи се е измъкнал?

— Точно така.

— Аха, предполагам с товарния кон, нали?

— Да, с коня, носещ това, което добрият търговец ни беше изпратил по Малхем.

— Нека бяга!

Халеф направи учудена, почти сърдита физиономия.

— Какво? Да го оставя да избяга ли? — попита той. — Не съм и помислял да го правя. Препуснахме след него и изминахме доста голямо разстояние по обратния път. Искахме да го хванем. Но беше през нощта и не можахме да видим следите му!

— Значи сте яздили слепешката. Само сте изгубили скъпоценно време!

— За съжаление. Върнахме се почти до Герен. Можеш да си представиш колко време сме пропилели. Проклинах и ругаех така, че на Аллах му е призляло, защото иначе съм благочестив човек. Но тази нощ бях толкова ядосан, бесен и изпълнен с гняв, че бих могъл да унищожа хиляда великани, ако някой от тях ми се бе изпречил на пътя.

— Ще се примирим! Сега имаме други грижи.

— Да се примирим ли? Ефенди, не мога да те позная, не те разбирам! Знаеш ли какви подаръци ни беше изпратил нашият домакин?

— Не съм заповядвал да ги отварят. Във всеки случай е храна.

— Да, но аз ги отворих!

— А, значи си бил любопитен?

— Любопитен ли? Винаги е от полза да знаеш какво ти подаряват и какво носиш със себе си. Имаше чудесен сладкиш, голям като мелничен камък, с хиляди бадеми и стафиди. За съжаление вече беше смачкан. Освен това имаше два чудно хубави чула, които са били предназначени за теб и мен. Видях и цял куп копринени кърпи, много подходящи за глава. Как бих искал да мога да занеса една такава на Ханех! Но ето че с това е свършено! Я шема’ дан ал махабе, я шема ал амел, а уарде ал банат! (О, светилник на любовта, о, слънце на надеждата, о, роза на дъщерите!)

Изведнъж у Халеф пламна любовта към добрата Ханех. Опитах се да го утеша:

— Не скърби, хаджи! В книгата на живота е било писано да загубим сладкиша, чуловете и кърпите. И на други места има копринени кърпи, а аз ще се погрижа да не се връщаш с празни ръце при най-хубавата от дъщерите!

— Дано Аллах се погрижи! Радвам се, че поне успях да спася торбичката.

— Каква торбичка?

— Като отворих дисагите, намерих вътре торбичка, направена от котешка кожа. Беше завързана и запечатана. Толкова тежеше и издаваше такъв приятен звук на сребро, та бях убеден, че вътре има пари.

— А, нея си скрил значи?

— Да, тук е, в дисагите. На нея е окачен и лист пергамент, на който е написано: Достима хаджи Кара Бен Немзи ефенди. Тоест торбата е за теб — ето, вземи я!

Той я извади от дисагите и ми я подаде. Претеглих я на ръка. Да, вътре имаше пари. „Достима“ означава „на моя приятел“. Да не би да ставаше дума наистина за приятелски подарък? За мен? Пари? Може би за път? Хм! Прибрах торбичката и казах:

— Ще я отворим по-късно. Във всеки случай много умно си постъпил, като си я взел. Хайде сега да говорим за нещо друго, защото изминахме почти половината разстояние. И как успя гавазинът да избяга от вас?

— Беше тъмно. Слязохме до една къща, близо до която имаше геран. Искахме да напоим конете. Гавазинът гребеше вода. Влязох в къщата, за да попитам стопанина за пътя. Оско и Омар не останаха вън. Те също влязоха с мен. Като се върнахме при герана, гавазинът беше изчезнал със своя и с товарния кон.

— Не чухте ли тропота от копитата на животните?

— Не, но въпреки това веднага тръгнахме след него.

— О, не, не сте направили това — отговорих аз, смеейки се.

— Не сме ли? Препускахме в галоп, но не успяхме да го настигнем.

— А знаеш ли дали наистина се е върнал обратно? Сигурно е бил достатъчно умен, да поеме по съвсем друг път.

— Ах, този измамник! Ах, този мошеник!

— Може би просто е отвел животните настрани и е изчакал да види какво ще направите. След това не му е било трудно да си избере път.

— О, изобщо не съм се сетил за това! Дали наистина е постъпил толкова умно? Та той имаше толкова глупава физиономия! Ах, как ми се иска сега да е пред мен! Дори всичките му кости да са номерирани, никога няма да може да ги намести отново! Да измами мен, хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абдул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах!

Той извади камшика от пояса си и изплющя с него във въздуха, сякаш злодеят беше пред него.

— Успокой се! — казах аз. — А кога пристигнахте в Кошикавак?

— Един час, след като ти беше тръгнал. Ти ни беше описал на ковача, той ни позна и веднага ни спря. От него узнахме какво се е случило. Показа ни пленника. Зачакахме. Ти не идваше и аз се разтревожих. Тогава реших да те последвам в Джнибашлк. Хрумна ми една мисъл, на която и ти ще се зарадваш.

— Каква?

— Ковачът ми каза за копчата. Пленникът имаше такава. Копчето е знак за разпознаване и можеше да ми свърши добра работа. Така че го взех от онзи човек, който се наричаше агент Пимоза, и го сложих на феса си.

— Прекрасно! Видях какво въздействие оказа копчето.

— Ще кажеш ли пак, че не съм умен?

— Не, ти си олицетворение на мъдростта.

— Да, само дето понякога позволявам на гавазите да избягат! В Джнибашлк се насочихме право към пекаря. В къщата бяха само жена му и дъщеря му. Ефенди, като видях старата, едва не изпаднах в безсъзнание! Поглеждал ли си някога вътре в кошер с пчели?

— Да.

— В него има царица, чието тяло е надуто като балон. Казват, че една такава царица снасяла по няколко хиляди яйца на ден. Тази жена ми се видя точно като такава царица!

— Но тя има добра душа!

— Да, тя и дъщеря й ме предупредиха. Слугата е бил изпратен да предизвести. После дошъл кафеджията от Исмилан и говорил с пекаря за теб, след което бързо се отправили на път. Това ни съобщи Икбала, дъщерята. Тя се страхуваше за Али, сахатчията, който сега е с нас. Помоли ме да те последвам. Аз и бездруго щях да го направя.

— Ти дойде тъкмо навреме, скъпи Халеф!

— Да. Бързах, но все пак бях предпазлив. Чух един кон да цвили. Затова продължих сам напред. Видях просеката с колибата, забелязах твоя Рих и още няколко други коня. Значи ти беше в колибата сред враговете, които може би дори те бяха пленили. Трима конници щяха да накарат противниците ти да станат по-предпазливи, докато само един нямаше да им се стори толкова опасен. Затова скрих Оско и Омар зад дърветата и им казах какво да правят, след което потеглих към колибата сам.

— Много предпазливо и смело си постъпил. Доказа, че мога да разчитам на теб.

— О, ефенди, ти си мой учител и приятел! Какво се случи по-нататък, вече знаеш.

— Да, а защо не остана в колибата, Халеф?

— Трябваше ли да позволя да откраднат Рих?

— Не можеше да попречиш, конят ти не е достатъчно бърз, за да настигне жребеца.

— Твоят също. Щеше ли да можеш да заблудиш крадеца без мен? Щеше ли да можеш да го обградиш? Той виждаше само мен и мислеше, че съм единственият му преследвач. Затова се изплаши, като забеляза, че си му препречил пътя. Трябваше да се върне и така Рих отново попадна в твои ръце. Щеше ли да е възможно това без мен?

— Не. Напълно си прав. Но се тревожа за двамата ни приятели.

— Не е необходимо. Те са смели.

— Но враговете са повече от тях и имат за прикритие колибата.

— В колибата имат не само прикритие, но същевременно са и пленени.

— Докога? Биха могли да стрелят по Омар и Оско през прозореца или вратата.

— Не. Ти нали им даде указания. А преди да тръгна, и аз им казах да стоят скрити зад дърветата и да стрелят по всеки, на когото му хрумне да излезе от колибата. Какво ще правиш с тези хора?

— Зависи от поведението им. Пришпорвай коня! Часовникарят яздеше на почтително разстояние зад нас. Като забеляза, че разговорът ми с Халеф свърши, се приближи и попита:

— Господарю, мога ли да узная какво се е случило и защо трябваше да дойда с теб?

— После! Надявам се, че още днес ще можеш да поздравиш Икбала, най-хубавата девойка в Румелия, в присъствието на баща й. Сега трябва да побързаме, а не да разговаряме.

Междувременно бяхме стигнали до гората и не след дълго приближихме просеката. Тогава дръпнахме юздите на конете, за да не се чуе приближаването ни. Като се озовахме до края на просеката, слязох от жребеца и дадох на Халеф да го държи.

— Стой тук — казах аз. — Първо ще разузная наоколо. Дай ми карабината, Халеф!

— Уаллах! Правилно! Все още е у мен! Ето ти я, сихди! Докато се върнеш ли да чакам?

— Да, освен ако не ме чуеш да викам.

Промъквах се напред от ствол на ствол, докато поляната се откри пред погледа ми. Конете все още стояха пред колибата. От прозореца се подаваха дулата на две пушки. Значи мъжете вътре бяха заели отбранителна позиция. За съжаление не можех да отстраня оръжията им.

Обсадата, състояща се от Оско и Омар, не се виждаше. Явно двамата се криеха зад дебели дървета. Описах дъга, докато се озовах точно срещу колибата, и там видях двамата, които търсех, да лежат с насочени напред оръжия. Приближих се до тях колкото можах, без другите отсреща да ме забележат. Двамата ме видяха и изразиха радостта си с приглушени викове.

— Успя ли да се измъкне някой? — попитах аз.

— Не — отвърна Оско.

— Стреляхте ли?

— Пет пъти.

— А мъжете отсреща?

— Три пъти, но не улучиха. Не могат да излязат, а ние не можем да влезем. Какво ще правим?

— Ще стоите тук, докато видите, че съм до колибата…

— Какво? Ти ще отидеш там?

— Да.

— Ще те застрелят!

— Няма. Ще се промъкна отзад. Там няма прозорец, така че не могат да ме видят. Халеф е с мен. Като стигнем дотам, елате и вие, разбира се, също отзад. После ще видим какво ще правим. Къде са конете ви?

— Вързани са малко по-нататък в гората.

— Оставете ги там, докато свърши обсадата!

Върнах се при Халеф и му съобщих решението си. Той се съгласи. Кимна ми дяволито и попита:

— Виждаш ли дулата на пушките, които се подават от прозореца, сихди?

— Естествено.

— Няма да бъдат дълго време толкова любопитни!

— Аха! Мислиш ли? Правилно, и аз смятам така. — Ще се промъкнем там, ще ги сграбчим внезапно и ще издърпаме пушките през прозореца!

— Да опитаме.

— А аз какво да правя? — попита сахатчията.

— Като стигнем до колибата, доведи там конете ни, но по обиколен път. Ще ги вържеш за дърветата зад колибата, а после можеш да дойдеш при нас.

Подадохме му поводите на конете си и описахме дъга към задната част на къщичката. Пристигнахме там благополучно, спряхме се и се ослушахме. Беше тихо.

— Сега, сихди! — прошепна Халеф.

— Но внимателно! Двете пушки лесно биха могли да гръмнат. Трябва да се пазим да не ни улучат. Щом вземем оръжието, бързо ще заемем позиция на двата ъгъла пред къщата. Така ще сме скрити от тях и ще бъдем в пълна безопасност, като ще можем да стреляме по всеки, който се опита да излезе, от непосредствена близост. Ела!

Надникнах иззад ъгъла. Двете пушки се подаваха от прозореца около осем-девет цола. Наведох се — няколко тихи стъпки, Халеф до мен — хващане, дръпване и скок назад. Отново бяхме зад ъгъла, с двете дълги турски пушки в ръце.

В продължение на няколко мига вътре продължи да цари тишина, разбира се, от изненада. Тогава Оско и Омар високо извикаха отсреща:

— Аферим, аферим! (Браво, браво!)

Сега и в колибата се вдигна глъчка. Чуваха се най-различни проклятия, викове на уплаха и учудване, безсмислени въпроси, но ние не им отговаряхме.

— Мини отзад и иди до другия ъгъл — прошепнах аз на Халеф. — Така вратата ще е обградена.

Той кимна и се запромъква натам. В колибата дочух тихо шушукане. Напрегнах слух и ми се стори, че долавям думите „скрит под прозореца“. Предположих какво могат да направят, затова наблюдавах прозореца с подадено само наполовина лице иззад ъгъла.

Правилно! Появиха се двете цеви на един пистолет. Щяха да стрелят под прозореца, което с пушка не беше възможно. Хванах карабината си за цевта и вдигнах приклада.

[#1 Един цол е равен на 2,6 см. — Бел. пр.]

Първо видях цевите на пистолета, после затвора му и накрая ръката, държаща оръжието. Притежателят й или беше много смел, или много лекомислен. Можех веднага да му счупя ръката само с един куршум. Вместо това обаче замахнах с приклада, разбира се, не много силно, но като улучих ръката, вътре проехтя страшен вик. Ръката изчезна, а пистолетът падна на земята под прозореца.

Халеф бе наблюдавал всичко от другия ъгъл. Той високо каза:

— Ей, пек ей, ефенди! (Добре, много добре, ефенди!) За в бъдеще този глупак ще трябва да държи ръката си в джоба. Вече си извоювахме три оръжия!

— Ибху, ай, авджъ! (Ха, ловецът на мечки!) — чуха се вътре викове.

Значи бяха познали Халеф по гласа.

— Да, аз съм — отговори той. — Излезте навън! Тъй като тук няма мечки, ще пострелям малко по вонящи таралежи.

Настъпи пауза. Вътре се съвещаваха. После се чу въпрос:

— Сам ли си?

— Не.

— Кой е с теб?

— Ефендито, когото бяхте пленили, и още трима други мъже. Видяхме, че Оско и Омар също се приближават, а сахатчията вече връзваше трите коня. Така че Халеф не беше излъгал. След малко попитаха отново:

— Къде е исмиланецът?

— Умря.

— Лъжеш!

— Кажи го още веднъж и ще хвърля огън през комина, така че всички да изгорите. Нямам навика да се шегувам с пасмина като вас!

— Как умря?

— Счупи си врата.

— Къде?

— Искаше да прескочи с откраднатия кон през потока до Кабач, но падна и си счупи тила.

— Къде е конят?

— Взехме си го обратно.

— Ако това е така, нека твоят ефенди се обади, за да чуем гласа му.

— Може — отговорих сега аз.

— В името на Аллаха, той е!

Човекът, който изплашено извика тези думи, беше пекарят. Познах дебелия му глас.

Да, аз съм — продължих. — Питам ви, дали ще се предадете?

— Върви по дяволите!

— Няма да направя това, а нещо друго, което няма да ви хареса.

— Какво?

— Искахте да ме убиете, а сега сте в ръцете ми. Не съм мюсюлманин, а християнин и нямам намерение да ви отмъщавам. Нека излезе бояджията Бошак и да стане посредник. Ще му кажа при какви условия се отказвам от отмъщението. Ако не се подчините на тази заповед, ще изпратя един от хората си при старейшината на Джнибашлк. Той ще ви арестува и сигурно си представяте какво ще стане после.

Вътре започнаха да шушукат.

— Излез! — чух някой да казва.

— О, Аллах! Той ще ме убие! — съпротивляваше се шишкото.

— Спомнете си и за килимите, които сте скрили! — предупредих аз. — Ако не направите каквото ви казвам, с тях е свършено.

— Какво ще правиш с бояджията? — попита някой.

— Искам само да му кажа при какви условия ще ви освободя.

— Нищо ли няма да му направиш?

— Нищо.

— Значи после отново ще може да влезе, като си свършиш разговора с него?

— Да.

— Ще се закълнеш ли в Аллаха и Пророка?

— Вече ви казах, че съм християнин. Не мога да се кълна в Пророка.

— Как се казва твоят Аллах?

— Танръ! (Господ!)

— Закълни се в твоя танръ!

— И това няма да направя! Нашият Спасител Господ Исус е забранил заклеването. Ние християните казваме „да“ или „не“ и спазваме думата си.

— Няма ли да ни измамиш?

— Не.

— Дай ни тогава думата си!

— Давам ви я. Обещавам ви следното: ако ми изпратите бояджията и стоите мирно, докато говоря с него, няма да падне косъм от главата му и той ще може отново да се върне при вас невредим.

— А ако не се споразумееш с него?

— Той ще ви каже какво смятам да правя. Впрочем, ако стоите спокойно, ще можете да чуете всяка дума от разговора ни. Тогава ще разберете, че съм много снизходителен и дори с радост ще направите това, което искам.

— Ти ни даде думата си, а твоите спътници няма ли да му направят нещо?

— Не, обещавам ви.

— Добре, тогава ще излезе.

Изглежда, шишкото не искаше, защото последва дълъг, полугласен разговор. Междувременно поставих Оско и Омар на двата ъгъла, където преди това бяхме стояли с Халеф, с указанието да използват оръжията си и при най-малка проява на враждебност.

— Аллах да ви прости! — чух да казва бояджията. — Трябва да се жертвам за вас. Ако той ме убие, се погрижете за жена ми и детето!

Това прозвуча толкова трагикомично, че едва се сдържах да не прихна от смях.

Той излезе от колибата. Виждал съм хора, на чието лице е изписан срам, тревога и страх, но такава физиономия, каквато имаше шишкото, никога досега не бях виждал. Не смееше да вдигне поглед и разтреперан спря на вратата.

— Ела насам, ела отстрани до къщата — заповядах му аз. — Тези двама храбри мъже ще пазят твоите приятели да не предприемат срещу нас враждебни действия.

— Те ще стоят спокойно в колибата — увери ме той.

— Надявам се, че ще е така заради теб! Нищо няма да ти се случи, но и при най-малък опит от тяхна страна ще забия ножа си между ребрата ти.

Казах му това със заплашителен тон и му показах ножа. Бояджията изплашено се хвана за корема с двете ръце и извика:

— Господарю, не забравяй, че съм глава на семейство!

— А като ме предаваше на убийците, попита ли за моето семейство? Ела!

Хванах го за ръката и го издърпах зад ъгъла. Там бяха Халеф и часовникарят Али.

— О, чудо на Аллаха! — извика хаджията. — Каква буца месо е този човек! Дали снася по няколко хиляди яйца на час?

Бояджията не успя да обърне внимание на този направо непонятен въпрос. Той погледна към другия мъж и изплашено извика:.

— Али, сахатчията!

— Да, зет ти, когото сигурно очакваш с радост — отговорих аз. — Дай му ръка и го поздрави, както се полага между роднини! Мислех, че ще се колебае, но той незабавно подаде ръка на сахатчията. Това стана безмълвно, а после посочих към земята и казах:

— Седни, Бошак! Преговорите ни могат да започнат. Той смутено погледна пред себе си и каза:

— А после как ще стана?

Тогава дребният хаджия поглади с ръка камшика си от хипопотамова кожа и каза:

— Виж, кралю на шишковците, тук имам средство за бързо сядане и ставане. Не сме ти донесли диван.

В миг пекарят се строполи на земята като чувал брашно и каза с умолителен глас:

— Нека камшикът ти си стои в пояса. Вече седнах!

— Да. Видя ли колко бързо става! Надявам се, че и останалото ще протече така. Ефенди, кажи му какво искаш от него?

— Да, кажи ми! — повтори шишкото, стенейки от страх.

— Преди всичко искам от теб да говориш само истината! — казах му аз. — При първата лъжа, която изречеш, ще те изпратя обратно в колибата и ще наредя да извикат старейшината. Аз съм емир от Германистан и не е дреболия, когато някой се опита да убие човек като мен. Знаеш ли какво ще стане, ако се оплача?

— Не.

— Ще те замъкнат при съдията и ще те осъдят на смърт.

— Да — намеси се Халеф заплашително. — Ще бъдеш окачен на бесилото с главата надолу, после ще ти дадат да изпиеш три големи шишета с отрова, а накрая ще ти отрежат главата, също наобратно, а именно пак от краката нагоре.

Изплашеният човек не успя да забележи, че хаджията говори безсмислици, сплете ръце и простена:

— Валлах! Няма да направите това!

— Напротив, ще го направя, ако не ми дадеш обещанието си — отвърнах аз. — И така, отговаряй! Само привидно ли ми даде съгласието си за сахатчията и Икбала?

— Не… да, да — бързо добави той, като видя заплашителната ми физиономия.

— И изпрати калфата си, да извика мъжете, които сега се намират в колибата?

— Да.

— А те трябваше да ме убият?

— Не съм казвал да им се предава подобно нещо!

— Но трябваше да бъда обезвреден?

— Да… да!

— Е, това е същото, като да ме убият! По-нататък: килимите в трънака са скрити без позволението на властите, нали?

— Не… да, да, господарю!

— Чуй тогава! Трябваше да се оплача от опита за убийство, както и да кажа на кехаята къде се намират килимите. Първото ще ви простя, а другото не е необходимо да правя, защото съм чужденец. Но ще разкажа на сахатчията за скривалището на килимите, а после той да прави каквото му повелява дългът като поданик на падишаха.

— О, господарю, не му казвай!

— Той със сигурност ще го научи! Само от теб зависи дали ще постъпи като твой приятел или враг. Обещал си дъщеря си на Москлан от Палаца, нали?

— Да.

— Москлан е пленен. Аз самият го залових. Икбала обича сахатчията, както и той нея. Надявам се, че сега ще удържиш на обещанието, което ми даде.

Той се почеса зад ушите.

— Е? — попитах го аз.

— Ще удържа! — изръмжа той.

— Заклеваш ли се в брадата на Пророка?

— Не мога!

— Защо?

— Нали си християнин!

— Да, но той е мюсюлманин. Ще се закълнеш на него, а не на мен. Решавай!

— Господарю, щом Москлан отново излезе на свобода, тогава…

— Мълчи! — сряза го дребният хаджия. — Не искаме и да знаем за този мошеник! Не дръж дълги речи, а решавай бързо, иначе ще те разтегна с камшика си, така че ще станеш дълъг два века и половина. Ще дадеш ли дъщеря си на сахатчията или не? Да или не!

— Да, да!

— Заклеваш ли се?

— Да.

— В брадата на Пророка и брадите на всички благочестиви халифи и правоверни?

— Да.

— Имаш късмет. Нямаше да мога да чакам нито миг повече!

— Господарю, добре ли е така? — обърна се изплашеният човек към мен. — Ще ни освободиш ли сега?

— Не. Още не сме свършили.

— Какво искаш още?

— Веднъж вече ми даде дума и не я удържа. Сега искам да се подсигуря. Ще дадеш съгласието си на сахатчията не само устно, но и писмено.

— Как?

— Ще изготвим валиден ъсбат, който ти ще подпишеш.

— Да, ще го направим в моята къща. Но преди това ни пусни!

— Не, не го освобождавай! — каза сега сахатчията, който досега бе мълчал. — Познавам го. Знаеш, че продавам свещени книги. Винаги имам в дисагите си хартия, перо и мастило. Нека още сега напише ъсбата.

— Така мисля и аз!

— Но аз не мога! — противопостави се бояджията. — Не мога да пиша; развълнуван съм и треперя. Тялото ми е като планина, изгаряна от огън и разтърсвана от земетресения!

— Да успокоя ли земетресенията ти? — попита хаджията, посягайки демонстративно към камшика.

— О, Аллах, о, Аллах! — вайкаше се шишкото. — Като храст съм, притиснат между две скали!

— Или като овца, която разкъсват два лъва! — изсмя се Халеф. — Моят ефенди ще ти даде само една минута срок за размишление.

— Вярно ли е, господарю? — попита той.

— Да. Изтече ли минутата, можеш отново да се върнеш в колибата, а аз ще изпратя да доведат кехаята!

— Е, добре тогава! Нека Москлан се сърди, не мога да постъпя другояче! Ще подпиша!

— Но това няма да е достатъчно.

— Защо? Какво искаш още?

— Твоите приятели извършиха грях заедно с теб, затова ще трябва също да се погрижат да удържиш на думата си. Трябва да се закълнат и да се подпишат като теб. Трябва да дойдат с нас в къщата ти и ти ще дадеш ръката на дъщеря си на сахатчията пред очите на всички ни!

— Няма да го направят.

— Защо?

— Не могат да пишат.

— Може би като теб? Ако наистина не могат да напишат имената си, ще сложат под написаното някакъв знак. От тях искам само това. После сте свободни.

— Но те няма да го направят, защото…

— Спри, Бошак! — прекъсна го един глас отвътре. — Няма да се излагаме на опасност заради теб? Ефенди, наистина ли това е всичко, което искаш от нас?

— Да.

— И на никого ли няма да кажеш какво ти се е случило тук?

— Не.

Познах гласа на просяка. Той беше главният злодей и най-усърдно се стремеше да избегне опасността. Едва бе чул моето „не“, и каза:

— Тогава нека бояджията подпише ъсбата. Ние също ще го направим.

— Какво ще каже Москлан? — възрази шишкото.

— Няма какво да казва. Знаеш, че той се страхува от мен. Няма да смее да се противи.

— Добре! — казах аз. — Разбрахме се. Можеш да се върнеш в колибата, Бошак.

— Без да се подписвам ли? — попита той зарадван.

— Ще направим ъсбата вътре. Идвам с теб.

— В името на Аллаха, остани тук! — каза Халеф и ме хвана за ръката.

— Пфу! Тези хора няма да ми направят нищо. Влизам вътре. Ако чуете, че нещо става, подпалете покрива и охранявайте изходите. Никой няма да може да се измъкне.

— Влизай, ефенди, нищо не те заплашва! — извика просякът отвътре.

— Сихди, и аз ще дойда с теб! — каза Халеф.

— Добре, ела да се увериш, че вече няма за какво да се безпокоим. Ставай, Бошак!

Шишкото се изправи, стенейки, и се заклатушка към колибата. Последвахме го. Халеф държеше пистолета готов за стрелба, но веднага го прибра, защото видя, че мъжете седяха в единия ъгъл, а пушките им бяха облегнати в другия. Махнах на Омар, Оско и сахатчията също да влязат при нас.

Шишкото все още не искаше да се примири. Страхуваше се от Москлан. Останалите обаче и особено просякът настояваха, докато накрая той се съгласи.

Тогава сахатчията отиде при коня си и донесе споменатите преди това необходими неща.

— Ти ли ще пишеш, господарю? — попита ме той.

— Не. Ти си женихът, затова сам се погрижи да не ти се изплъзне невестата!

Той започна да пише шедьовъра си и мина доста време, докато свърши. После ми го подаде. Прочетох написаното и установих, че всичко беше така обмислено, та не оставаше нито една задна вратичка за отмятане.

Като подадох листа на пекаря, за да го подпише, той отново започна да се вайка.

— Сихди, не е ли по-добре още сега да го обесим? — попита ме Халеф. — И бездруго ще се стигне дотам. Защото, ако не подпише моментално, веднага отивам да доведа кехаята. Дотогава ще го държите тук!

— Ще подпиша, ще подпиша! — започна да ни уверява той. Ето че най-сетне той сложи името си под документа. Сахатчията се обърна към останалите и бързо получи и техните подписи, та дори и устното им обещание. Тъй като вече всичко беше наред, сахатчията каза:

— Хайде да тръгваме за Джнибашлк. Трябва да бъдете свидетели, че той ми дава ръката на дъщеря си!

— Оставете ме първо да си почина! — простена бояджията, — Съвсем съм изтощен от…

— Чуйте! — прекъсна го Халеф и посочи към вратата. Сега и аз чух приближаването на един кон в галоп. Разбира се, конникът вече се беше приближил, защото поради това, че горската почва е много мека, тропотът на копитата може да се долови само отблизо.

Още не бяхме успели да станем от пода, където седяхме, когато той влезе. Можете да си представите учудването ми, като познах във влезлия Москлан този, който се представяше за агента Пимоза.

Как беше успял да избяга от ковача? Дали… но сега нямах време за такива размишления, защото той веднага ме забеляза.

— Лянетли, хуварда, бурада! (Проклети подлеце, ти тук ли си?) Тези думи той изръмжа срещу мен. Видях, че в ръката си държи пистолет. Проблесна изстрел, а аз се хвърлих настрани. Още не мога да разбера как всичко стана така светкавично бързо — в следващия миг го ударих с приклада на карабината си по главата. Той изпусна пистолета, нададе вик и покри лицето си с ръце, защото не го бях ударил по черепа, а в лицето, тъй като той се беше завъртял.

Почти в същия момент Халеф го повали на пода и коленичи върху него. Всичко стана с такава бързина, че никой от другите дори още не бе успял да стане.

Естествено, после всички скочиха. Халеф здраво държеше човека, а Оско му върза ръцете. Москлан не оказвате почти никаква съпротива. Държеше дланите си върху лицето и глухо стенеше. От удара с приклада цялата му челюст, а може би и брадата, беше разбита.

Още един човек обаче извика от болка или, поточно, крещеше така, сякаш го набиваха на кол: това беше дебелият бояджия. Когато Москлан стреля и аз бързо се бях хвърлил встрани, от страх шишкото бе направил неволно движение с ръка, китката му бе попаднала в обсега на изстрела и куршумът бе уцелил малкия му пръст.

— Пармак им, ел им, факир им, вюджун им, тен им! (Пръстът ми, китката ми, ръката ми, месото ми, тялото ми!) — ревеше той. — Булмуш ум бени вурду, бени, бени! (Улучен съм, той ме застреля, мен, мен!)

Въпреки Дебелото си тяло той подскачаше наоколо като бесен.

— Покажи! — заповядах му аз.

— Ето, ето! Тече кръв, ще ми иде животецът! Мъртъв съм, вече съм труп!

Установих, че куршумът беше одраскал пръста му съвсем леко и бе откъснал съвсем малко кожа и месо.

— Млъкни! — казах аз. — Това изобщо не е рана! Изобщо не боли и едва ли го чувстваш!

— Това? Не го чувствам? — попита той учудено. После внимателно огледа пръста си, попипа дали наистина го боли и отговори:

— Аллах е милостив! Този път успях да избягна смъртта. Но ако бях малко по-надясно, с мен щеше да е свършено!

— Да, две стъпки по-надясно!

— Само две стъпки! Ефенди, куршумът беше предназначен за теб! Защо отмести главата си толкова бързо?

— За да не ме улучи, естествено!

— Да, но улучи мен! Този нещастник щеше да ме убие! Бях му обещал дъщеря си, а той щеше да ме убие! Не можеше ли да се прицели по-добре? Не можеше ли да внимава? Всичко между нас с него е свършено, напълно свършено! Шабан, ела и ме превържи!

Но просякът Шабан беше коленичил до Москлан, за да огледа раните му. Раненият искаше да говори, но не можеше, чуваха се само гъргорещи звуци. Толкова по-красноречиви бяха обаче очите му, чийто поглед, ако беше възможно, щеше да прониже всички ни. Беше разбрал, че не сме във враждебни отношения.

— Как е? — попитах аз.

— Още не знам — гласеше отговорът. — Долната му челюст също е разбита. Трябва да повикаме истински лекар, той ще остане да лежи тук.

Въпреки че много добре разбрах тайната мисъл на просяка, отговорих:

— Значи ти не можеш да дойдеш с нас в Джнибашлк, защото ще трябва да останеш тук. Но ние останалите веднага трябва да тръгнем.

— Какво? — каза Халеф. — Тук ли ще оставиш този човек, сихди?

— Да.

— Спомни си, че е избягал! Как е успял? Сигурно е убил ковача!

— Ще разберем. Няма да може да ни се изплъзне. Шабан ще се грижи за него, докато му изпратим някого.

— Аз ще доведа лекар — каза Мурад, този, който ме бе довел дотук.

— Направи го! — отговорих аз. — Но останалите идват веднага с мен!

Никой не се съпротивляваше. Разбрах ги какво мислят. Не искаха да нарушават дадената дума, но не смятаха да изоставят и ранения си другар. Оско и Омар доведоха конете си. Качихме се на седлата. За голямо учудване шишкото беше най-бърз.

Другите ни следваха все по-бавно и по-бавно. Като излязохме от гората, не се виждаха повече.

— Сихди, ще ги изчакаме ли да дойдат? — попита Халеф.

— Не. Радвам се, че се отървах от тях!

— Но те трябва да дойдат с нас у Бошак!

— Нямам нужда от тях! — обади се споменатият. — Не ми трябват приятели, които стрелят по мен. Там идва някакъв конник!

Вече бях видял човека, който препускаше срещу нас върху неоседлан кон. Като ни забеляза, накара коня си да забави ход.

— Значи нищо не му се е случило — въздъхнах аз с облекчение.

— Кой е този? — попита Оско.

— Ковачът. Днес все някой някого преследва. Истинска хайка!

Пришпорихме конете. Щом ковачът ме позна, извика отдалеч:

— Хамдулиллях! (Слава на Бога!) Жив си! Много се тревожех за теб.

— И аз за теб. Нещо лошо ли ти се случи?

— Не!

— А на жена ти?

— Ударил я е с юмрук по главата, но не е толкова сериозно, колкото мислех.

Сега се изравнихме. Той беше останал без дъх.

— Видяхте ли го? — попита той.

— Да. Стреля по мен, но не ме улучи.

— Че откъде има оръжие?

— А как се е измъкнал?

— Първо дойдоха приятелите ти — разказа ковачът, — изпратих ги да дойдат при теб у Бошак, който сега е до теб. После отидох в ковачницата да работя. Изведнъж видях, че пленникът бяга. Изтичах при жена си. Тя лежеше в стаята и държеше главата си с ръце. Не беше съвсем в съзнание. Беше я нападнал и ударил.

— Та как е възможно? Как се е измъкнал от мазето?

— Голяма грешка допуснах, господарю. Хаджи Халеф Омар искаше да види пленника и като излезе, оставих стълбата вътре. Той се е отвързал и излязъл от мазето.

— Как е могъл да отвори вратата?

— Ами тя е от върбови клони. Изкъртил я е. А шума, който е вдигнал, не съм чул, защото работех в ковачницата. Конят му беше зад къщата. Той го е видял и е избягал с него.

— А как е разбрал къде да ни търси? Откъде би могъл да знае къде съм?

— Сигурно е чул какво съм говорил с твоите приятели.

— Значи сте били много непредпазливи.

— Имаш право. Исках да оправя нещата, затова дадох вода на жена ми да си направи компрес, хукнах към селото, взех първия попаднал ми кон и препуснах към Джнибашлк. Там научих от жената на пекаря, че си отишъл в Кабач, а мъжът й е тръгнал след теб с исмиланеца, а те са били последвани от приятелите ти. После пристигнал и беглецът, който поел в същата посока. Веднага продължих пътя си и от цялото си сърце се зарадвах, като видях, че се връщате. А ти ще ми разкажеш какво се е случило.

Предадох му с няколко думи преживяванията ни. А като свърших, той замислено каза:

— Аллах е решил така. Москлан е получил наказанието си, а аз няма да се занимавам повече с него. Как щеше да ме освободиш от присъствието му, ефенди?

— Нямаше да е трудно, но сега не е необходимо — отговорих аз. Честно казано, все пак се смутих. Москлан наистина не можеше да остане вечно в мазето на ковача. Как щях да го освободя и да му попреча да си отмъсти?

Затова сега казах, че се страхувам от това отмъщение, но ковачът ме успокои:

— Не се притеснявай за мен! Благодарение на вас научих толкова много неща, че не е необходимо вече да се страхувам от този търговец на коне. Сега той не може да говори, тоест в момента не може да ти създава неприятности, а аз ще се оправя с него!

— Аз също! — изръмжа шишкото. — Той стреля по мен и ще ми плати за това! Животът ми висеше на косъм!

— Не, висеше на моята глава!

— Може би е искал с един куршум да уцели и двама ни! Но, ефенди, ето че приближаваме селото. Хайде да яздим по-бавно. Преди това искам да те попитам нещо.

Поизостанах малко с него и той каза:

— Искаш да разкажеш на сахатчията за килимите, нали?

— Да.

— И той ще узнае мястото, на което се намират?

— Дори ще му го покажа.

— Не е ли по-добре да не го правиш?

— Не. Искам, ако се наложи, да може да те предаде на полицията.

— Ти си жесток. Наистина ли ще искаш това от него?

— Да.

— А ще го принудиш ли, ако той не иска?

— Трябва да заминавам, така че не мога да го принудя. Но той със сигурност ще го направи, ако не удържиш на думата си. Така че ще трябва да се съобразяваш.

— Ще изпълня обещанието си към него.

— Тогава изпрати да повикат кехаята и трима съседи за свидетели. Съветвам те да го направиш.

— Наистина ли?

— Да. Трябва да докажеш на сахатчията, че вършиш всичко сериозно.

— Ще те послушам и — о, Аллах — колко ще се радват жена ми и дъщеря ми!

Най-сетне вродената добросърдечност взе връх! Лицето му видимо се разведри, а когато слязохме от конете си пред къщата му, а той буквално се изтърколи от мулето, забърза пред нас, отвори вратата със замах и го чухме да вика:

— Чилека, Икбала, гелин, гелин, евлядъм, бурда из! (Елате, елате, бързо, върнахме се!)

Те дотичаха. Първият, когото видяха, беше стопанинът на къщата, а вторият бях аз.

— Господарю, ти тук? — извика най-прелестната девойка в Румелия. — Значи нищо не ти се е случило? Слава на Аллаха! Аз те предупредих. А ти удържа ли на думата си?

— Да, водя твоята изгора.

— Къде? Къде?

— Тук!

Посочих към дребния хаджия, който беше застанал зад мен. Другите още не се бяха появили.

— Инкали мин хон! (Върви по дяволите!) — извика Халеф веднага, за щастие на арабския си диалект, който тя не разбираше.

Тя обаче смаяно попита:

— Този ли?

— Да, сладка дъще на червения цвят.

— Но аз изобщо не го познавам!

— Обаче той иска да ти посвети живота си! Но ето че идва още един. Избери си един от двамата!

След Халеф влезе сахатчията. Тя погледна баща си смутено и въпросително.

— Хаинги бил ир сен? (Кого познаваш?) — попита той засмян.

— Бону (Този) — отговори тя и посочи сахатчията.

— Сана елверир? (Достатъчен ли ти е?)

— Евет, тамам бютюн! (Да, напълно!)

— Ону ал! (Вземи го!)

Тогава тя закри лицето си с длани и високо изхълца, дали от срам, или от радост, не можеше да се каже, после избяга през вратата, от която беше дошла.

— Господарю, виждаш ли какво нещастие причини! — каза ми пекарят полузагрижен, полуусмихнат.

— Изпрати щастието й след нея!

— А то къде е?

— Ето го!

Посочих към сахатчията.

— Не може — отговори той, поклащайки глава. — Женихът й не бива да остава насаме с булката преди сватбата!

Добрият човек не предполагаше, че неговата Икбала вече много пъти бе оставала на четири очи със своя верен Али вън, зад къщата, под закрилата на мълчаливата Чилека и още по-безмълвната луна.

— Иди с него! — посъветвах го аз.

— Нямам време.

— Не може ли да го придружи Чилека?

— Не. Вие сте наши гости и трябва да се погрижим за вас. Имаме работа.

Да се погрижат за нас ли? Да не би да искаше да ни гощава? С какво? С деликатесите, които вече ми бяха известни ли? О, не! Веднага побързах да кажа:

— Ще трябва да се задоволиш само с посрещането ни! Времето ми е много малко и се налага да тръгвам на път.

— Господарю, не можеш да ми причиниш подобно нещо! Виж, денят почти преваля. Къде ще тръгваш по това време?

Той имаше право. Вече беше късен следобед. Тогава и Халеф тихо попита:

— Наистина ли искаш още днес да тръгваш, сихди?

— Почти е неотложно.

— Сам? Без нас?

— Не бих се осмелил повече.

— Тогава си спомни, че непрекъснато яздим и конете ни се нуждаят от почивка.

— Е, добре, тогава ще останем още малко, а през нощта ще спим при приятеля ми Шимин.

Храбрият ковач извика от радост, протегна ми ръка и каза:

— О, ефенди, не знаеш каква радост ми доставяш.

— Знам.

— Ти ме нарече свой приятел!

— Та ти си такъв. Доказа ми го. Дори когато отдавна ще съм се върнал в родината си, ще бъдеш един от онези, за които винаги ще си спомням с любов.

— Трябва да кажа на жена си. Ех, да знаех как се чувства!

— Нали си взел кон и трябва да го върнеш. Вземи жребеца ми, иди виж какво прави съпругата ти и се върни.

— Това не е за мен! Такъв кон може да язди само човек, достоен за подобно животно. По-добре да взема някой друг и после веднага ще се върна.

Той тръгна. За мен това бе добре дошло, защото имах нужда от жребеца си. За да се чувстваме в безопасност, трябваше да разбера какво се бе случило междувременно в колибата на просяка. След като всички се разположиха добре, а бояджията се зае да осъществи обещаното „обслужване“, казах на Халеф:

— Не се тревожи, ще се отделя от вас за малко! Искам да видя какво става с Москлан.

— Луд ли си, ефенди? Искаш да се върнеш в колибата?

— Да.

— Ще те убият!

— Ами! Вече нищо не може да ме изненада. Освен това съм убеден, че колибата е празна. Сигурно са пренесли Москлан, за да не можем евентуално да го намерим.

— Но той няма никаква причина да се страхува от теб. Не е в правата ти да го държиш затворен.

— Вярно е. Но въпреки това се страхува. Стрелял е по мен, а съвестта му не е чиста и в друго отношение. Не казвай на бояджията къде отивам!

— Но ако не се върнеш скоро, идвам при теб!

— Добре, съгласен съм.

Излязох и тихо се отдалечих. Избягвах да вървя по предишния път. Лесно можех да се натъкна на неподходяща среща. Затова тръгнах не на юг, а на запад, за да вляза в гората откъм Кабач.

Галопирах през пасищата, като северната страна на гората оставаше от лявата ми страна, и понеже Рих беше много бърз, скоро стигнах до мястото, където гората се спускаше южно от Кабач. Тогава забелязах съвсем встрани от познатото място група ездачи, придвижващи се не особено бързо. Бяха спрели до една самотна къща, след което продължиха ездата си.

Предполагах, че тези, които търсех, бяха пред мен. До тях сигурно имаше около една английска миля.

— Кавам, кавам! (Бързо, бързо!) — виках аз на жребеца си.

Рих много добре знаеше какво означава думата и не беше необходимо нищо друго, за да препусне с все сила. Истинска радост беше да се препуска така. Въпреки това бих могъл по време на езда да наливам и пия шампанско, без да разлея и капка.

След няколко минути стигнах до къщата и слязох. Придвижих се така, че къщата остана между мен и ездачите и не можех да бъда забелязан.

Пред вратата седеше една жена на средна възраст и режеше диня.

— Месалхер (Добър вечер) — поздравих аз на арабски. Тя въпросително ме погледна. Повторих въпроса си на турски и тогава тя ме разбра. Благодари ми любезно.

— Ще ми дадеш ли да опитам от динята ти? Жаден съм — помолих аз.

— С удоволствие, господарю.

Тя ми отряза едно голямо парче и ми го даде. Като забеляза с какъв апетит отхапвам, тя доволно се усмихна и каза:

— Сама съм ги отглеждала. Преди няколко минути трябваше да нарежа цяла диня на едни други хора. А те не бяха любезни като теб.

— Сигурно са ти платили?

— Не искам пари, въпреки че съм много бедна и съм отгледала малка реколта. Но на всичко отгоре ме и обраха.

— Неблагодарници. Какво ти взеха?

— Забрадката. Един от тях беше ранен. Превързаха го с нея.

— Не ги ли познаваш?

— Просякът Шабан, който живее в гората, беше с тях, както и приятелят му Мурад.

— Не знаеш ли накъде отиват?

— Тръгнали са към Усудере. Там живее един роднина на Шабан, който е фелдшер и лечител. Ще заведат болния при него.

— Не казаха ли как е бил ранен човекът?

— Паднал от дървото и ударил лицето си в един камък. Всичките му зъби бяха избити.

— Горкият човек!

— О, не е за съжаление! Познавам го, само името му не ми е известно. Той мами мъжете ни!

— И твоя ли?

— Не. Аз съм вдовица, мъжът ми умря.

— Имаш ли деца?

— Три. Най-малкото е болно от скарлатина. Двете по-големи отидоха на реката да ловят пиявици, които продавам на лечителя. За десет пиявици плаща по една пара.

Горката жена! Колко мизерно й плащаха! Извадих пет пиастъра от джоба си и й ги дадох.

— Вземи, купи на детето си сок за разхладителна напитка. Това бяха дребни пари, но за нея представляваха значителна сума. Тя изненадано ме погледна и попита:

— Подаряваш ли ми ги?

— Да.

— Сигурно си много богат, господарю?

— Да.

— Тогава добротата на сърцето е голяма, колкото състоянието ти. Нека Аллах…

Повече не можах да чуя, защото скочих върху седлото и препуснах по обратния път. Как би могла да се облекчи такава мизерия, да се премахне или намали подобна неволя, ако… ах, ако можеше да има справедливост!

Бях узнал достатъчно, за да съм сигурен, че няма от какво да се страхувам.

Щом в Джнибашлк слязох зад къщата на нашия дебел домакин и тъст, забелязах на един кол окачена кървава, прясна кожа, а в същото време усетих и миризма на печено. Допреди няколко минути кожата беше представлявала парадно облекло на един козел. Брр!

От едната страна на къщата, където течението се усещаше най-слабо, видях, че бояджията и съпругата му правеха нещо. Какво ли?

На земята имаше дървен нисък съд, на който при нас казват каца. Над отвора й бяха сложени три шиша. На средния шиш беше набучен мъртвият, но за съжаление неотишъл при предците си козел. Рогата още бяха на главата му. Над тялото му и другите два шиша бяха сложени цепеници, върху тях имаше сушен кравешки тор, който монголите наричат арколс, отгоре отново бяха натрупани дърва, после пак тор и цялата тази клада се запалваше откъм върха. Отгоре козелът се овъгляваше, но отдолу се пече, без огънят да докосва месото и душата му. От печащия се слой месо мазнината капе на отегчително бавни интервали върху дъното на съда, което видях, че беше покрито с ориз. Страничните стени на този странен „тиган“ бяха хубаво боядисани в рубиненочервено, като панталоните на френската армия, и при най-добро желание не можех да си помогна, защото не можех да не си представям червените ръце на дебелата Чилека и омазаната във всички цветове на дъгата дреха на мъжа й, а освен това се усъмних, че служещият сега за печене съд по друго време е бил използван за боядисване.

— Къде беше, господарю? — попита шишкото. — Добре е, че си тук. Във ваша чест заклах млада, сочна коза. Продаде ми я съседът.

— Не ти ли се струва, че козата е мъжка? — отбелязах аз.

— О, не! Какво искаш да кажеш, господарю!

— Помириши! Съседът ти се е объркал и ти е дал козел.

— Съседът ми не би направил подобно нещо.

— Месото изгаря. Няма ли да го обърнеш?

— Ах, господарю, веднага се забелязва, че си чужденец! Ще се развали хубавият вкус на печеното.

— А ще омекне ли оризът от капките мазнина?

— Това изобщо не е необходимо. Не знаеш ли поговорката „Пилафът трябва да хрупка“? Като е мек, не е вкусен.

— А няма ли опасност нещо от огъня да попадне в ориза?

— Няма значение. Ето сега ще извадя падналите въгленчета.

Той бръкна с пръсти вътре и се опита да отстрани разсипалия се отгоре тор. Неволно си спомних за храбрата Мерсинах в Амадие, която бършеше насълзените си очи с лук. От чии ръце можеше да се приеме по-лесно храна, от нейните или от боядисаните в червено на семейството от Джнибашлк?

Изгубих желание да прониквам в другите кухненски тайни на бояджиите и ужасен тръгнах към къщата.

На вратата ме посрещна Халеф.

— Ти ли си, сихди! — каза той зарадван. — Не можех да чакам повече. Тъкмо смятах да яхвам коня.

— Както виждаш, нищо не ми се е случило. За какво си говорихте досега?

— О, не скучахме. Ходих с пекаря да се пазарим за козата. Беше много забавно. Искаше да получи козата даром, понеже е предназначена за знатен господар, когото цялото село трябва да приеме като гост. Завърза се такъв спор, че трябваше да извикат кехаята.

— А кой е този знатен човек?

— Ти самият, кой друг би могъл да бъде. Да не искаш да съм аз.

— Ах, така ли? И тази коза е определена за мен?

— Да.

— Но нямаш предвид козата, която всъщност е козел?

— Коза или козел — все едно, сихди. Печеното ще ни се услади.

— Желая ти добър апетит! Хайде да влезем вътре!

Тъкмо се канех да седна, когато в съседната стая, предназначена за жените, се чу странен шум. Сякаш на някого биеха силни шамари, а освен това се долавяха стонове и хълцане, което ме накара да се обезпокоя за персоната или персоните, намиращи се вътре.

— Кой е там? — попитах аз часовникаря.

— Икбала, звездата на моите очи — отговори той.

— И кой друг?

— Не знам.

— Но какво правят?

— Знам ли, господарю? Чувам я, че пъшка. Сигурно й се е случило нещо лошо. Бих искал да й помогна, но съм жених и не бива да ходя при нея.

— Мислиш ли, че аз бих могъл да вляза?

— Да. Ти си християнин. Нямаш право да се жениш за дъщерите на тази страна. А освен това вече си виждал и лицето й. Така че, ако отидеш при Прекрасната, няма да я засрамиш.

— Ще проверя.

— Направи го! Но не я докосвай, ефенди. Тя ще стане моя жена, а жената на моето сърце не бива да бъде докосвана от чужда ръка.

— Не се тревожи! Красавицата на Румелия няма защо да се страхува от мен.

Отидох в съседната стая. Там Икбала, чието име означава „носеща щастие“, седеше на голия под. От дясната й страна имаше подобен на нощви съд, в който имаше странно оцветено тесто. Ръцете й бяха покрити с него до лактите. Тя тъкмо беше откъснала от него парче от няколко фунта и се опитваше да му придаде кръгла форма. С едната си ръка го държеше, а с другата го удряше отгоре с всичка сила. Това бяха плесниците, които бях чул.

Тя толкова се бе отдала на заниманието си, че от всичките й пори течеше пот. Лицето й бе огненочервено и също покрито с капки пот.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Меся — отвърна тя важно.

— Какво?

— Топки.

— За кого.

— За вас естествено, за нашите гости.

— Какъв вкус имат тези топки?

— На райски деликатес.

— От какво ги правиш?

— От много неща: брашно, вода, стафиди, бадеми, маслини, сол, турски пипер и най-различни уханни треви.

— Колко време ще трябва, докато стане готово?

— Като се опече козата, ще бъдат опечени в маста й и задушени в ориза.

— Сигурно ще имат неземен вкус!

— Да. Опитай тестото! Сигурно никога досега не си ял подобно нещо.

Тя бръкна с пръсти в копанята и ги протегна към мен с чаровна усмивка.

— Благодаря ти, цвете на гостоприемството! Ако го опитам сега, ще си разваля удоволствието, с което по-късно ще ям изпеченото.

— Хайде, вземи си! Ти донесе щастието ми. Само благодарение на теб баща ми промени толкова бързо мнението си.

Тя настоятелно ми махаше. Аз обаче така усърдно се отбранявах, че тя накрая се отказа и поднесе пръстите към собствената си уста, като доволно облиза тестото от тях.

Стафиди, бадеми, зехтин, турски пипер! Това сигурно имаше ужасен вкус, а към това се прибавяше и водата, която беше изсипала вътре и какви ли не треви. О ужас! Сахатчийо, горки ми сахатчийо, как ли ще се чувства стомахът ти след няколко месеца!

Той много се зарадва, като научи, че избраницата на сърцето му не бе изложена на опасност. Впрочем ковачът вече се беше върнал, а вън тъкмо слизаше от коня си ездач, в чието лице разпознах един от хората, които бяхме пленили в къщата на просяка. Чух, че пита за мен, и излязох при него. Той ме дръпна настрана и каза:

— Господарю, ти беше великодушен към нас, а си и богат. Искам да ти кажа нещо.

— Говори!

— А какво ще ми дадеш?

— Не знам дали това, което ще ми кажеш, ще има стойност за мен.

О, има, и то голяма!

За какво става дума?

Намираш се в смъртна опасност.

Не вярвам.

Щом ти го казвам, значи е така.

— Тъкмо защото ти ми го казваш, не е вярно. Той ме погледна много учудено и попита:

— Наистина ли мислиш, че те лъжа?

— Да. Искахте да ме убиете и оберете. А убийците и разбойниците са способни и да лъжат.

— Но сега имам добри намерения и ти казвам истината.

— Не. Ако действително се намирах в смъртна опасност, нямаше да ми го кажеш.

— Защо?

— Защото тогава самият ти би се изложил на голяма опасност. Бих могъл да заповядам да те арестуват и ще си признаеш всичко, без да получиш пукната пара.

Той се уплаши и се огледа за коня си. Извадих револвера си и казах:

— Първо искам да ти обърна внимание върху това, че ако направиш и най-малкото движение да избягаш, ще те застрелям.

— Господарю, аз искам да те спася, а ти ще ме убиваш.

— Не ти дължа благодарност. Ако наистина имаш намерение да ми направиш услуга, си спомни какво си кроил преди това срещу мен. Но ще бъда великодушен и ще ти кажа, че сега сме квит, след като ми каза каква опасност ме заплашва.

— Значи няма да ми дадеш нищо?

— Готов съм да те възнаградя. Но първо трябва да разбера каква стойност ще има за мен съобщението ти.

— Много голяма. Ще дадеш ли хиляда пиастъра?

— Не.

— Вестта, която ти нося, струва много повече.

— Не вярвам.

— Дай поне деветстотин!

— Не.

— Осемстотин!

— Също не.

— Помисли, че става дума за живота ти!

— За живота си не давам и един пиастър.

— Какво? Нима той няма стойност за теб?

— Има, и то голяма, но е в ръцете на Бога. Не казва ли вашият Коран, че продължителността на живота на всеки човек се определя още от самото му начало.

Това видимо го смути. Не знаеше какво да ми отговори. Затова продължих:

— Виждаш, че е грях да плащам за живота си с пари. Все едно ще стигна до определения ми час, независимо от това дали ще платя или не.

— Но ти си християнин, господарю!

— Да.

— Тогава можеш да удължиш живота си.

— Как?

— Аллах е определил живота само на истинските си и правоверни привърженици.

— Наистина ли?

— Да.

— Значи ние християните можем да удължаваме живота си?

— Да, със сигурност.

— Тогава Аллах е много по-добър към нас, християните, отколкото към вас. Обича ни повече от вас и сме му любимци. Животът е най-големият и скъп подарък, който получаваме от Божията ръка. Който получи от Бога и силата да увеличава този подарък, се радва на милостта на Създателя повече от онзи, който трябва да умре, лишен от милосърдие, в определения му час. Не мислиш ли, че е така?

Той смутено подръпваше брадата си. Изглежда, мислите се намираха в брадата му, защото изчопли оттам едно не много лошо заключение:

— Все пак признаваш, че блаженството е по-добро от живота.

— Да.

— Щом истинският правоверен трябва да умре в уречения му час, без да може да продължава живота си, то е само за негово добро. Така той по-бързо стига до блаженството.

— Мислиш ли?

— Да.

— А ако душата му се подхлъзне на моста Ес Стфат? Той е по-тесен от острието на бръснач. Душата, извършила повече грехове, отколкото добри дела, се подхлъзва на моста и пада в ада. Така че всъщност по-бързо стига до проклятието. Предполагам, признаваш, че земният живот е по-хубав от този в ада.

— Господарю, отговорите ти са остри като върха на кама!

— Грешиш, като мислиш, че Пророкът е говорил само за правоверните. В петата сура на Корана, наречена „Сура на масата“, се казва, че часовете на всички хора, правоверни и неверници, са предварително преброени. Знаеш ли тази сура?

— Знам ги всичките.

— Тогава трябва да признаеш, че съм прав. Не мога и не бива да удължавам живота си, който изобщо не може да се купува. Това би било глупост!

Той отново подръпна брадата си. Този път обаче не успя да измъкне оттам подходящ отговор.

— Аз обаче имам нужда от пари, господарю — каза той не особено уверено.

— Аз също.

— Ти имаш, но аз нямам.

— Е, ще се убедиш, че не съм толкова коравосърдечен. Не позволявам да ме изнудват, но на нуждаещите се с удоволствие правя подаръци, щом видя, че ги заслужават. Не можеш да спасиш живота ми, затова няма да получиш пари за избавлението ми, но ако искаш да ми кажеш каква опасност ме заплашва, съм готов да ти дам бакшиш.

— Бакшиш ли? Милостиня? Господарю, аз не съм просяк.

— Тогава няма да е бакшиш, а подарък.

— Колко предлагаш?

— Предлагам ли? Предлага се само когато се говори за цена, а аз вече ти казах, че и дума не може да става за плащане. Обещавам ти подарък, а колко ще бъде голям той, определя дарителят, а не този, който го получава.

— Все пак искам да знам колко ще ми дадеш.

— Ще ти дам колкото искам или нищо. Но ти казвам, че нямам време за празни приказки. И така, какво имаш да ми съобщаваш?

— Нищо!

Той понечи да се обърне, но аз го хванах за ръката и строго му казах:

— Спомена, че животът ми е в опасност, тоест има хора, които искат да ме убият. Ти го знаеш, значи си им съучастник. Ако не проговориш, ще наредя да те арестуват.

— Само се пошегувах.

— Лъжеш!

— Господарю! — каза той със заплашителен тон.

— Ха! Значи искаш пари, независимо от това дали ще кажеш истината или не. Знаеш ли как се наказва изнудването?

— Изобщо не става дума за изнудване.

— Добре! Няма да се ядосвам повече с теб. Нямам нито желание, нито време за това. Върви си.

Оставих го и тръгнах към вратата на къщата. Но още не бях стигнал до нея, когато го чух да вика:

— Ефенди, почакай!

— Какво искаш?

Той се приближи и попита:

— Ще дадеш ли петстотин?

— Не.

— Триста?

— Не.

— Сто?

— Нито един!

— Ще съжаляваш!

— Така си мислиш и въобще ме смяташ за по-глупав, отколкото съм. Това, което искаш да ми кажеш, го знам отдавна.

— Не е възможно.

— Ами! Пратеникът вече е на път. По очите му разбрах, че съм познал.

— Откъде знаеш? — попита той.

— Тайна.

— Значи просякът се е раздрънкал!

Свих рамене и невъзмутимо се усмихнах. И през ум не ми минаваше да плащам за тайна, която вече бях отгатнал и с хитрост бих могъл да науча докрай.

— И не се ли тревожиш? — попита той. Първо трябваше да разбера кой е пратеникът, затова отговорих през смях:

— Да не мислиш, че ме е страх от него?

— Ти не познаваш Шабан! Веднъж си го надхитрил, но втори път няма да можеш.

Значи беше просякът Шабан. Той искаше да помогне при закарването на ранения до Уфудере, затова лесно можеше да се предположи, че е получил от него поръчение първо да иде до Палаца, където живееше раненият и вероятно имаше роднини, а после сигурно да продължи към близките на майстора на оръжия, който си бе счупил врата.

Надхитрените от нас бяха сключили примирие и щяха да удържат на думата си, що се отнася за всекиго от тях поотделно — твърдо бях убеден в това. Но можеха да си отмъстят чрез другиго. Същевременно предпазливостта изискваше да не ми позволяват да им се изплъзна и тъй като бяха научили от дебелия пекар в каква посока смятах да продължа пътя си, останалото лесно можеше да се отгатне.

Отговорих сухо:

— Нямам никакво намерение да го надхитрявам.

— А какво?

— Изобщо не смятам повече да се занимавам с него. Дал ми е дума да не ми досажда повече.

— И ще удържи на нея. Той самият няма да те притеснява, но ще насъска други срещу теб. Съюзът на съзаклятниците е голям.

— Не се страхувам. Ще предам на съдията всеки, който се отнесе враждебно към мен.

— Можеш ли да обвиниш куршум?

— Не ставай смешен! По-добре ми кажи как ти хрумна да предадеш Шабан, който все пак ти беше приятел?

— Приятел ли? Няма да ти отговоря. Ти затваряш и сърцето, и кесията си. Напразно дойдох при теб.

Той тръгна към коня си, но бавно, очаквайки все пак да му предложа нещо. Аз обаче само казах:

— Тръгваш ли? Няма ли да влезеш при нас? Нали знаеш, че ще празнуваме!

— Нямам време за подобни пиршества. Значи нищо няма да дадеш? Гледаше ме почти заплашително.

— Не.

— Още днес ли ще потеглиш?

Много глупаво беше от негова страна да пита подобно нещо. Така ми издаде враждебните си намерения. Искаше да спечели пари, но не получи нищо, затова сега бе способен на всичко.

— Да не мислиш, че ще се откажа от гуляя, който ми се предлага? — отговорих аз. — А и конете ни трябва да отпочинат, преди да продължат.

— Тогава нека Аллах те благослови така, както ти благослови мен!

Той скочи на седлото и потегли.

На входа се сблъсках с Халеф и веднага разбрах, че се бе крил зад вратата. На светлината на закрепените на стената, намазани със смола борини видях, че е ядосан.

— Защо го пусна да си иде, сихди? — попита той.

— Нямам нужда от него тук.

— Но би могъл да ти навреди!

— Нали чу последните му думи?

— За съжаление само последните. Скрих се тук, за да те пазя. Виждах ви, но не ви чувах. Успях да разбера само, че иска от теб пари. За какво?

— Ела да излезем навън. Никой друг не бива да чуе какво си говорим. Разказах му каквото бях научил и какво предполагах.

— Значи ще ни нападнат — каза той.

— Може и да не го направят, скъпи Халеф.

— А какво тогава? Защо този просяк, който не е никакъв просяк, тръгва преди нас?

— Може би, а сигурно така и ще направи, да насъска близките на Москлан и Деселим срещу нас. И щом отидем в Палаца или Исмилан, можем да очакваме посрещане, което едва ли ще е особено приятно.

— Тогава ще минем по друг път.

— Не бих искал. Първо, трябва да се придържаме към следите на нашите бегълци, а, второ, мисля, че тъкмо в Исмилан и в къщата на Деселим можем да узнаем много неща, които ще са ни от полза.

— Ако ни посрещнат като врагове, нищо няма да можем да научим. Дори е възможно да ни арестуват като убийци.

— Затова искам да изпреваря този просяк.

— Ти ли? И как?

— Ще пристигна там преди него.

— Сихди, какво си намислил? Да не искаш да кажеш, че тази нощ ще тръгнеш преди нас?

— Точно това ще направя.

— Не може.

— Ами, може.

— Няма да те пусна! Спомни си на каква опасност се бе изложил днес, понеже не бях при теб!

— Но все пак ме спаси и ако е необходимо, ще ме спасиш и утре.

Това поласка доблестния Халеф.

— Мислиш ли? — попита той самодоволно.

— Да, сигурен съм. Ще ти кажа какво смятам да правя. Вие ще пренощувате при ковача и ще потеглите на път рано сутринта. Ще поемете по друг маршрут и от Кошикавак ще тръгнете за Исмилан през Мастанли, Стаянова и Топоклу, а аз ще тръгна сега на юг през Гьолджик, Мадан и Палаца.

— Защо оттам?

— Защото това е пътят, по който е тръгнал просякът от Усудере.

— Тази нощ е тъмно като в рог. Ще се заблудиш.

— Надявам се, че няма да сбъркам пътя.

— Но просякът има голяма преднина!

— Рих е бърз и ще мога да го изпреваря.

— И да си счупиш врата в тази тъмница!

— Ще видим! Като стигнете в Исмилан, ще се отправите към кафенето на майстора на оръжия. То се намира на улицата, водеща към село Чатак. Ще ме намерите там.

— А ако не си там?

— Ще чакате.

— И ако не дойдеш?

— На другата сутрин ще тръгнете към Палаца да ме пресрещнете. Възможно е да съм спрял там заради Москлан.

— Къде да те търся?

— Естествено все още не бих могъл да знам. Но селото е малко, така че ще е достатъчно веднъж да попиташ за мен, за да разбереш къде съм.

Халеф положи всички усилия, за да ме разубеди да се откажа от намерението си, но аз не отстъпих.

А щом и другите разбраха за намерението ми да ги напусна, срещнах съпротива, на която много трудно можех да се противопоставя. Икбала и майка й Чилека се вайкаха, че не искам да опитам от питките и печената коза. Сахатчията също ме молеше да остана.

Аз го дръпнах настрана насаме и му казах каквото трябваше да знае за килимите.

— Ефенди — каза той, — хубаво е, че ми казваш това. Другите знаят, че тук има годеж, и междувременно ще се опитат тайно да опразнят дупката. Трябва да им попреча.

— Ще предадеш ли тъста си?

— Да, ще бъде обесен — засмя се той.

— Това, което правиш, не ме засяга. Поздрави стария си баща от мен и бъди безкрайно щастлив с Икбала, красавицата на Румелия!

Щом ковачът Шимин забеляза, че не е възможно да ме накарат да остана, попита по кой път ще тръгна. Тъй като не можех да се доверя напълно на дебелия бояджия, назовах имената на повече селища, през които нямах никакво намерение да минавам. Ковачът обаче ме придружи навън до коня ми и тогава му споделих истинските си намерения. Той се замисли за миг, а после каза:

— Просякът вече е пристигнал в Усудере. Там ще се бави малко и отново ще се отправи на път. Във всеки случай ще отиде в Мадан и Палаца. Оттук до Мадан трябва да извървиш десет аач^[1] като ще трябва да минеш през Мастанли и Гьолджик, но аз познавам пътя и ще ти помогна да стигнеш там по-бързо. Ще яздим по съвсем права линия.

— Какво? С мен ли ще дойдеш?

— Да. Ще те придружавам, докато се убедя, че няма да се объркаш по-нататък.

— Много мило от твоя страна, но…

— Мълчи! — прекъсна ме той. — Знаеш, че искам да ти се отблагодаря.

— Но аз ще яздя много бързо!

— Конят ми не е лош. Ще му се наложи да се понапрегне малко, а като се разделим с теб, ще може да си почине. Съжалявам само, че жена ми няма да има щастието да те види още веднъж. Но можеш да бъдеш сигурен, че споменът за теб завинаги ще остане в съзнанието ни.

Халеф беше тръгнал след нас, за да ми напомни за нещо, за което изобщо не бях помислил, а именно за торбата, за която стана дума по обратния път от Кабач до колибата. Взехме я и проверихме съдържанието й на светлината на една горяща борина.

Вътре имаше сто австрийски дуката. Тъй като всеки от тях в различните области струваше между 53 и 58 пиастъра, цялата сума възлизаше приблизително на около хиляда-хиляда и сто пиастъра.

Освен това имаше и петдесет бешлика. Това са монети по пет пиастъра. Намерих също и една бележка, на която пишеше, че дукатите са за мен, но бешлиците са определени за Халеф. Както по-късно научих, Омар Бен Садек беше получил паричен подарък от нашия домакин още в Едирне.

На някои подобен подарък може да им се струва не особено деликатен. На мен също ми мина една не особено приятна мисъл през ума, но не се задържа там задълго. Първо, дарителят го беше направил с добро чувство. Знаеше, че не съм милионер. И, второ, най-важната част от подаръка се състоеше от други предмети, които обаче бяха изчезнали заедно с товарния кон и любезния гавазин. Трето — в торбичката за мен имаше и един пръстен с много фина изработка и доста голям хиацинт. Наистина аз не мога да търпя пръстени по ръцете си, защото украшенията на мъжа трябва да са други, но този пръстен спада към онези предмети, които пазя като скъпи спомени.

От само себе си се разбира, че Халеф веднага получи своите петдесет бешлика. Той ги пъхна в пояса си с усмивка и каза:

— Сихди, този благодетел е много умен човек. На негово място обаче бих постъпил още по-умно. Един каф е по-добър от един нун и дори и в азбуката стои пред него.

Всяка буква в арабската азбука има и цифров израз. „Каф (К)“ означава сто, а „нун (Н)“, който обаче при по-фино произношение пред „б“ се употребява като „м“, е само петдесет. Дребният хаджия тъкмо бе обзет от не особено скромни мисли. Той смяташе, че петдесет марки не са особено много за един „приятел и закрилник на неговия ефенди“, но като бакшиш за един слуга са прилична сума.

Няма да разказвам за сбогуването, по време на което имаше няколко по-особени сцени. Бояджията стисна десницата ми, а дъщеря му ми подаде лявата си ръка. Добрата Чилека дори пророни няколко сълзи от вълнение. Когато вече бях яхнал коня си, слугата също дойде и ми протегна ръка. За сбогом ли ми я подаваше или за бакшиш? Обикновено камшикът ми висеше окачен на седлото за разлика от този на храбрия хаджи Халеф Омар, но сега го измъкнах със светкавична бързина и ударих негодника няколко пъти по гърба така, че той с един скок бързо се скри зад дебелата си господарка.

— О язък! Бу биберлемер! (О! Колко е пиперлия!) — извика той, посягайки с ръка към гърба си.

— Туз даха, арзусунда? (Искаш ли и сол?) — попитах го аз. Хаджията веднага застана зад мен, извади камшика от пояса си и попита:

— Да го насоля ли? Заслужил си го е!

— Богул дум! (Няма ме!) — извика заплашеният човек и бързо изчезна зад ъгъла на къщата. Ние потеглихме.