Карл Май
Из дебрите на Балкана (4)

Четвърта глава
Старо познанство

Нощта беше тъмна като предишната. Само няколко звезди слабо блещукаха на небосклона. Едва сега осъзнах какво смело начинание бях предприел — да яздя в такава нощ през непозната местност, и то с възможно най-голяма бързина, за да настигна просяка, та дори и да го изпреваря.

Яздихме мълчаливо един до друг около четвърт час. Всеки беше зает с мислите си. Пред нас нямаше път, а голо поле. На Рих това не му пречеше. Беше свикнал с подобна тъмнина.

Шимин попита:

— Господарю, спомняш ли си разговора ни, който за съжаление се прекъсна, защото дойде Москлан? Седяхме до вратата на къщата ми.

— Да, много добре.

— Искаше да ми докажеш, че вие, християните, сте по-добри, отколкото си мисля.

— Навсякъде има лоши и добри хора както сред християните, така и сред мюсюлманите. Не за християните исках да говоря, а за християнството.

— Мислиш, че е по-добро от нашето учение ли?

— Да.

— Трудно ще ти бъде да докажеш подобно нещо!

— О, не! Вземи Корана и нашата Библия и ги сравни! Най-хубавите откровения на вашия Пророк са взети от нашата Библия. Той е черпил знания от Стария и Новия завет и е преработил тези учения за тогавашните условия на своя народ и страна. Но тези условия са се променили. Дивите араби не са единствените последователи на исляма, затова сега той се е превърнал за вас в усмирителна риза, под чието бреме безпомощно страдате. Нашият Спасител ни е дал учението на любовта и помирението, то не е почерпано от привичките на някое малко пустинно племе, а произтича от Господ, който е любов, то е вечно и вездесъщо. То е за всички хора, всички земи и слънца. Не може да потиска, а само да ощастливява. То не се налага с меч, а с милосърдие. Не обединява народите с камшик, а ги събира с гласа на любеща майка, която иска да обедини децата в сърцето си.

— Говориш за любов и все пак тя ви липсва!

— Ти изхвърляш ли цялата реколта заради няколко червясали плода?

— Защо тогава при нас не вирее зърното на християнството, а плевелите му?

— Наистина ли е така? Толкова ли е лошо положението? Тогава трябва да знаеш, че плевелите най-добре виреят върху лоша почва. С това даваш на исляма лошо свидетелство, защото той е тази лоша почва. Сега сме сами и имаме време. Да ти разкажа ли за Христос, за пророците, които са предричали появата му, и за чудесата, които е извършил?

— Разкажи ми! Докажи, че е по-велик от Мохамед! Теб мога да те слушам, без да обременявам съвестта си. Ти не си натрапчив проповедник, който иска да ме подмами. Познаваш и исляма, и християнството и няма да ме лъжеш, а ще ми кажеш истината.

„Отсега нататък ще ловиш хора!“ За тези думи на Спасителя мислех, като започнах да разказвам. Ковачът имаше право. Намеренията ми към него бяха почтени. Той беше душа Натанаилова, в него нямаше фалш. Беше от онези обикновени хора, които дори и със скромни заложби винаги се стремяха към истината, докато богато надарените духовно пропиляваха силите си в безплодно остроумничене.

Странно пътуване беше това. Аз разказвах, а той безмълвно слушаше. Само от време на време задаваше по някой кратък въпрос или с една дума изразяваше учудването си. Яздехме в бърз тръс и той полагаше големи усилия да се движи редом с мен. Въпреки това повече внимание обръщаше на думите ми, отколкото на коня си или пътя и затова при едно спъване или неочакван скок на жребеца си изгуби едното си стреме, поради което изрече ругатня, която не беше особено подходящо възклицание за разказа ми. Телом се придвижвахме доста бързо напред, а както забелязах, духом или по-скоро духовно също бележехме някакъв напредък.

Изминаха няколко часа. Бяхме се изкачили доста високо в планината, което в такава тъмнина и без път не беше особено лесно. Зад билото отново започнахме да се спускаме надолу, през рядка гора и стръмни склонове. Затова сега напредвахме по-бавно.

— Вярваш ли, че наистина е възкръснал и се е възнесъл на небето? — попита той.

— Да, убеден съм.

— Как може земно тяло да иде на небето? Тялото на нашия Пророк е останало на земята!

— Не ти ли разказах за планината на преображението? И не казва ли вашият Пророк, че Христос се е възнесъл на небето пред очите на апостолите си?

— Да, това е велико чудо. И някога той отново ще се върне, така ли?

— За да съди живите и умрелите. Това го казва и Мохамед. Ще раздава блаженство и проклятие. Не е ли тогава Бог? Няма ли право да е по-велик, по-прекрасен и могъщ от Мохамед, който нито веднъж не е казал, че е съдия!

— Почти го вярвам!

— Почти ли? Само почти? Думите на Христос са истина, както той е самата истина. Той казва за себе си: „Беним вар хепси кувет гьокде топрак юзеринде!“(Притежавам цялата власт и на небето, и на земята!) Казвал ли е вашият Мохамед поне веднъж подобно нещо?

— Не, ефенди. Ще разкажа на жена си и на приятелите си това, което чух от теб. Иска ми се да имам Светото ви писание, бих могъл да го прочета и науча и тогава може би и при мен ще дойде онзи Свети дух, за когото ми разказваш, както някога се е появил на енорията на първата Света петдесетница. Ако човек е жаден, трябва да му се даде вода. Душата също изпитва жажда. Чувствал съм я и съм вярвал, че пия вода, като казвам молитвите си и ходя в джамията. Сега обаче ми се струва, че не съм пил чиста вода, защото твоите думи са по-чисти и освежителни от тези на нашия ходжа. Съжалявам, че си чужденец и че никога вече няма да те видя.

— Ще остана при теб, наистина не телом, но няма да забравиш думите ми. Те остават в сърцето Ти, както семето в земята. Ще покълнат, ще пораснат и ще донесат плодове. И тъй като те обикнах и ти дължа голяма благодарност, ще ти направя един подарък, който ще ти напомня за тази нощ колкото пъти го вземеш в ръка. Можеш да четеш, нали? Това е една книга. Купих я в Дамаск като спомен от града на градините и прохладните води. Чуй как тече освежителната вода и пий, докато четеш! Вземи!

Отворих дисагите, извадих книгата и му я дадох.

— Какво пише в нея? — попита той. — Книга с приказки ли е?

— Не. Няма да намериш вътре приказки, а истината за станалото през вековете. Душата ти е жадна за нея и трябва да я узнаеш. Тази книга е Новият завет и съдържа всичко, което ти разказах, и още много други неща.

Той нададе радостен вик, от който разбрах какво удоволствие му доставяше подаръкът.

— Ефенди — каза той, — този подарък е толкова голям, че не мога да го приема!

— Задръж го в името на Бога! Не съм богат. Книгата не струва много, но съдържа най-голямото богатство, което може да се намери на земята — а именно: пътя към блаженството. Светият апостол казва, че в това писание трябва да се търси и изследва, защото то съдържа вечния живот. Открий вечния живот! Желая ти го от цялото си сърце.

Положих големи усилия, докато го накарам да престане с бла годарствените си излияния. И той сигурно щеше да продължи да ги прави, ако не му бе попречило и нещо друго.

Отново бяхме стигнали до равнината и забелязахме, че се движим по един доста добре отъпкан път според тамошните представи.

— Това е пътят от Усудере за Мадан — обясни Шимин. В същото време аз хванах юздите на коня му.

— Стой! Ослушай се!

Струваше ми се, че чувам пред нас пръхтенето на кон.

— Нищо не чух, а и все още нищо не долавям.

— Почвата е мека и заглушава звука от тропота на копитата. Но конят ми наостря уши напред и души въздуха. За мен това е сигурен знак, че пред нас има някой. Слушай!

— Да, сега чувам. Някакъв кон стъпи върху камък и се хлъзна. Но кой би могъл да язди толкова късно по тези места?

— Може би това е просякът.

— Малко е вероятно.

— Защо?

— Би трябвало да е тръгнал много късно.

— Защо пък да не е станало точно така?

— Но нали е искал да пристигне преди теб?

— Казал си е, че аз и бездруго ще тръгна на път едва сутринта, така че не е било необходимо да бърза. Можем ли да го заобиколим, без той да забележи, че вече сме го изпреварили?

— Да, но не те съветвам.

— Наистина! Ако го задминем в дъга, после не бихме могли да бъдем сигурни дали действително е зад нас.

— Затова трябва да се движим след него.

— Но какво да го правя? Мога да му попреча да продължи пътя си само ако употребя сила, а не бих искал да проливам кръв!

— Не е необходимо, господарю. Остави го на мен.

— Какво ще правиш?

— Ще го принудиш да се върне, а и аз ще направя същото. Ще остана с него и ще го отведа в Кошикавак. Няма да може да ми се изплъзне.

— А ако те попита с какво право си позволяваш да го задържаш?

— Нямам ли такова? Той не искаше ли да те убие, ефенди?

— Това би могло да бъде причина, но ти ще си спечелиш враг, който ще иска да ти отмъсти.

— Не се страхувам от него. Той вече ми е враг. Враг е на всички честни хора. Позволи ми да ти помогна. Не е необходимо да се страхуваш за мен. Ако наистина е той, ще го заловим и ще се сбогуваме, без да споменаваме пред него накъде продължаваш пътя си.

— Как се стига оттук до Мадан?

— Ще се придържаш към тази пътека и след половин час си там. Няма как да се заблудиш. Исках да говоря с теб и за копчата, но твоят малък хаджия има, а ти взе тази на исмиланеца. Двете са ви достатъчни. Хайде, ефенди!

Той смушка коня си в знак, че не търпи никакви възражения. Това ме устройваше, защото по този начин на просяка щеше да му бъде попречено да продължи пътя си, без за мен да има някакви последствия.

Не мина много време и ние се приближихме до среднощния конник толкова, че той вече ни чуваше. Забелязахме, че започна да язди по-бързо, за да не можем да го настигнем.

— Бързо след него! — каза ковачът. — Шабан не е добър ездач. Лесно ще го настигнем, ако е той, а не някой друг.

— А ако се отклони от пътя?

— Няма да посмее. Никой не би се осмелил да направи подобно нещо в такава тъмна нощ. Аз също не бих тръгнал, ако не се налагаше да те придружа.

Правилно беше предположил. Конникът забеляза, че сме по-бързи от него. Не смееше да се отклони от пътя и реши, че е по-добре да спре и да ни изчака.

Ковачът препусна напред, а аз останах на такова разстояние след него, че силуетът ми не можеше да бъде различен веднага. Ездачът се бе дръпнал настрани, за да ни пропусне да минем. Ковачът обаче спря до него и поздрави:

— Сабахънъз хаир ола! (Добро утро!)

— Сабахънъз — отвърна другият кратко.

— Нередин гелир ми син? (Откъде идваш?)

— Деридереден. (От Деридере^[1].)

Това беше лъжа, защото познах гласа на човека. Беше прося кът.

— Нерейе гидейорсун? (Къде отиваш?)

— Хер йерде хич бир йерде. (Навсякъде и никъде.) Думите му прозвучаха доста сепнато, но не можа да се измъкне с тях, защото ковачът му каза с тон, ясно даващ да се разбере, че няма да се остави да го отклонят от намеренията му:

— Длъжен си да ми кажеш!

— Длъжен ли?

— Да. Познаваш ли ме?

— А ти да не би да ме познаваш?

— Ти си просякът Шабан.

— Аха, а ти?

— Нощта е черна като душата ти. Не можеш да видиш лицето ми. Аз съм Шимин, ковачът от Кошикавак.

— Затова гласът ти ми се струва толкова познат! Продължавай пътя си! Нямам работа с теб!

— Но аз пък имам с теб. Познаваш ли човека, който е с мен?

— Не. Омитайте се!

— Ще го направя, но след като разменя с теб няколко думи, Шабан!

Казвайки това, аз се приближих с жребеца си толкова близо до него, че нямаше как да не ме познае. Конете ни бяха застанали така, че главата на единия се намираше до опашката на другия.

— По дяволите! Чужденецът! — извика той.

— Да, чужденецът! Сега вярваш ли вече, че искам да говоря с теб?

— Но не и аз с теб!

Забелязах, че посяга към пояса си. Беше толкова тъмно, че не можех да видя какво търси в него. Преместих карабината си между нас, така че прикладът се намираше пред мен, върху шията на коня, готов за удар отляво надясно.

— Е, ще кажеш ли къде отиваш? — попитах аз, като продължавах да го държа под око.

— Какво ви засяга, убийци? — отговори той.

— Убийци ли?

— Да. Кой си счупи врата заради теб и чие лице обезобрази?

— А вие кого подмамихте в колибата, за да го пребиете? Знам къде отиваш, но ще имаш добрината да се върнеш.

— Кой може да ме застави?

— Аз. Слез от коня!

— Охо! И мен ли искаш да убиеш? Тогава ще се защитавам!

Върви в ада!

Той вдигна ръка срещу мен. Мигновено го ударих, но в същия момент той стреля. Изстрелът проблесна — куршумът не улучи, тъй като ударът ми бе отклонил ръката му. Той още не бе успял да я свали, когато смушках коня си да направи крачка напред и го ударих с приклада под мишницата отдолу нагоре, така че той изпусна стремената и падна от другата страна на коня.

Тъкмо се канех да скоча от коня, но още не бях успял да го направя, когато чух ковача да вика:

— Не мърдай, негоднико, иначе ще те стъпча!

Исках да прескоча през спрелия кон на просяка, когато видях да проблясва втори изстрел. Конят на Шимин подскочи напред и ковачът моментално падна от седлото.

Дали беше улучен? Спуснах се към него.

Двамата лежаха на земята един върху друг. Беше толкова тъмно, че колкото и близо да се бях навел над тях, не можех да ги различа. Хванах за ръката този, който беше отгоре.

— Стой, ефенди — каза той, — аз съм!

— Ах, ти ли си, Шимин! Улучи ли те?

— Не. Видях, че иска да побегне, и му забраних. Тогава той стреля и аз паднах от коня. Той се съпротивляваше, но само с една ръка. Сигурно конят ми е настъпил ръката му.

— Не, това направих аз с приклада на пушката си.

— Той хапе. Негодникът е като бялка. Трябва да му запуша устата!

Не можех да видя какво прави, но след няколко мига чух хъркащ звук, а после Шимин се изправи и каза:

— Така, сега ще мълчи.

— Какво направи? Нали не го уби?

— Не. Пипни, усещаш ли го, че рита. Само малко му постегнах вратовръзката.

— Хайде да му завържем тогава и ръцете.

— С какво?

— С пояса.

— Да. Ах, той има връв на панталоните си, а също и тиранти. Ще можем да го вържем дори за коня.

Помогнах на ковача. Той почти беше удушил Шабан. Още преди да успее да си поеме нормално дъх, вече беше качен на коня и прикрепен за него с колана си, чийто край беше вързан за единия му крак, промушваше се под корема на жребеца и се увиваше около другия му крак. Ръцете му бяха вързани с тирантите. Оказа се, че има два пистолета: единия взехме от ръката му, а другият беше изпаднал, когато Шимин го беше съборил от коня. Бяха само с по една цев, но и двата бяха изстреляни, без обаче за щастие някой от куршумите да беше улучил целта си.

Сега той започна да ругае. Искаше да го освободим и заплашваше с властите. Ковачът му се изсмя и каза:

— Какво си правил преди това, не ме интересува, но ти искаше да ме застреляш, затова ще те взема със себе си, за да ти докажа, че ти си този, който трябва да се страхува от властите. Може би ще ти простя, ако по пътя се държиш добре. Но ако продължаваш да ругаеш по този начин, не можеш да очакваш нещо добро.

— Вие ме задържахте и аз само се защитавах. Трябва да продължа пътя си.

— Да, навсякъде и никъде! И по-късно ще имаш време за това. Сега мълчи! После ще поговорим, след като се сбогувам с този ефенди.

Просякът наистина мълчеше. Може би си мислеше, че ще може да узнае нещо от разговора ни. Но Шимин беше умен. Заблуди го, като каза:

— Е, ефенди, оттук нататък сам ще търсиш пътя си. Връщай се и ни чакай. Аз обаче ще поема пътя към Гьолджик, въпреки че няма да е лесно да се оправя с този човек. Можеш да кажеш на хората си, че сме го хванали, за да не го търсят напразно. Скоро ще се видим отново у нас.

Докато говореше, той отново бе яхнал коня си. Хвана юздите и на другия кон и препусна напряко през полето. Известно време продължих да чувам ругатните на просяка, а после всичко отново стана тихо.

Не вярвах, че Шабан ще повярва на думите на Шимин, но се бях освободил от него. За мен това беше главното. Същевременно ковачът ми бе спестил церемонията по сбогуването, а на никого не е приятно да се сбогува, особено пък когато се разделя с хора, към които изпитва симпатия.

Продължих в посоката, в която се бяхме движили досега, и стигнах до Мадан по времето, в което ми беше казал Шимин.

Тъкмо беше започнало да се развиделява. Размишлявах. Нямаше защо да ходя до Палаца, за да се осведомявам за евентуални роднини на ранения Москлан. Пратеникът, когото той беше проводил при тях, беше принуден да се върне и се намираше под покровителството на храбрия ковач. Така че и днес в Исмилан нямаше да научат за смъртта на Деселим. Имаше ли смисъл тогава да принуждавам коня си да препуска толкова бързо в тази ужасна нощ? Реших да поема към Топоклу и да чакам там Халеф и ос таналите.

В Мадан хората все още спяха. Знаех, че Топоклу се намира на север, и се отправих натам. Пътят минаваше покрай една река, за която предполагах, че се влива в Арда в близост до Топоклу. Така че не можех да се заблудя.

След известно време стигнах до едно село, в което имаше гостилница. Хората там вече бяха будни и реших да дам известна почивка на жребеца си. Гостилницата беше малко встрани от пътя, заобиколена с дълбока кал. В нея бе проснат дебел, чепат, кръгъл и неокастрен дъбов ствол. После следваше дълбока и широка яма, в която се въргаляха няколко прасета, а от тази дупка се стигаше направо до портата. Какво имаше зад нея, не можех да видя поради високия глинен зид, който обграждаше целия двор.

Трябваше да притежаваш способностите на катерица, за да можеш да минеш по ствола, но Рих успешно се справи с рискованото начинание. Спрях пред ямата със свинете. Жребецът я прескочи и се спусна към портата. Посрещна ме многогласен вик на уплаха, а един човек, който тъкмо искаше да мине край входа, бе съборен от коня ми.

Озовах се в един доста голям двор, приличащ на торище. В единия от ъглите му стояха хората, чийто вик бях чул. Двама типове бяха хванали една вече доста поостаряла мома. Явно те тъкмо се канеха да вържат споменатата персона за облегнатата на зида стълба. Висок мъж с камшик в ръката тръгна самоуверено към мен. По широките гърди, продълговатото лице с орлов нос можеше да се предположи, че е арменец.

— Сляп ли си? — обърна се той грубо към мен. — Не можеше ли да внимаваш, като влизаш през портата?

— Изчисти калта отвън и запуши дупките и тогава човек ще може да стигне дотук, без да си счупи врата или да чупи вратовете на другите!

— Какво! Ти се осмеляваш да ме нагрубяваш?

— А ти да не би да си много учтив?

— Да не искаш да те прегърна и целуна, след като прегази слугата ми до смърт?

— До смърт ли? Ето го стои там и си чисти косата от торта. Тук човек пада винаги на меко, така че е истинско удоволствие да те събори кон. Ти ли си стопанинът?

— Да. А ти кой си?

— Чужденец.

— Виждам. Имаш ли паспорт?

— Да.

— Покажи ми го!

— Първо си измий ръцете, иначе ще го изцапаш. Какво имаш за пиене?

— Кисело мляко.

— Благодаря! Нищо друго ли нямаш?

— Сливова ракия.

— А храна за коня?

— Счукана царевица.

— Добре! Дай му да се наяде. А за мен чаша ракия.

— Нямам чаши. Ще ти дам гаванка. Влез вътре.

Мъжът не беше много разговорлив. Вързах коня си за един кол и влязох в стаята. Това беше мръсна дупка, в която имаше една груба пейка и също такава маса. Наоколо имаше много малки дървени поставки с особена форма. Направени бяха от триъгълни дъски и имаха три крака. Благодарение на необикновената си проницателност успях да разбера, че това са столове.

Там седеше една жена и бъркаше в голямо дървено каче, пълно с кисело мляко. Приспособлението, с което правеше това, не беше лъжица или бъркалка, а половин събувалка за ботуши, разцепена по дължина. Търкалящата се наблизо друга половина на този полезен домашен уред доказваше, че не греша. Жената беше взела първия попаднал й предмет, за да разбърка млякото. Ако другата половина от събувалката не беше наблизо, щях да си помисля, че е събула единия от пантофите си, за да го използва за споменатата цел.

Поздравих. Тя ме погледна втренчено с големите си очи, с глупаво изражение и не отговори. Мъжът също беше влязъл. Той свали от един пирон малка гаванка и наля от една стомна няколко капки от течност, която ми представи за сливова ракия.

— Това наистина ли е сливовица? — попитах аз, помирисвайки гаванката.

— Да.

— Така ли! Нямаш ли друга?

— Не. Няма ли да ти стигне?

— Лоша е.

— Махай се тогава, щом не ти харесва при мен! Не съм те викал да идваш. Да не си паша, че предявяваш такива претенции?

— Не. Колко струва тази ракия?

— Два пиастъра.

Опитах питието. Гаванката имаше обем, по-голям от половин литър. Ракията в нея беше около два напръстника. Освен това по ръба беше полепнало нещо като смола, състояща се явно от мръсотията, събрала се там от мустаците на хиляди пили от нея мъже. Сливовицата беше от най-слабата отвратителна ракия, която някога бях помирисвал и опитвал. На всичко отгоре струвала два пиастъра! Трийсет и осем-четирийсет пфенига! В страната на сливовите дървета това беше истинска измама! Но се въздържах да правя забележки.

— Е, харесва ли ти? — попита мъжът.

— Да — и още как!

Той ме разбра погрешно и каза:

— Ако искаш още, кажи на жената. Тя ще ти даде. Нямам време. Трябва да изляза вън, за да изпълня едно наказание.

Той излезе, а аз огледах стаята по-подробно. Няколко злощастни картини, залепени направо на стената, потвърждаваха, че бях попаднал при арменец християнин. Той беше един от онези християни, които добрият Шимин бе нарекъл „плевели“. За съжаление по такива като него се правеше преценка за християнството от друговерците по онези места. За учудване ли е тогава, че като се говори за някой християнин, от околните се чуват презрителните арабски думи: „Хаша — насрание!“ (Боже опази, християнин!)

Жената продължаваше да бърка млякото. Долната й устна бе провиснала и от нея в качето капеше слюнка. Обърнах се и погледнах навън през една от дупките, които тук се наричаха прозорци. Слънцето започваше ежедневната си дейност. Но вътре беше тъмно и опушено. Спомних си за стиховете на персийския поет Хафиз:

Щом ароматът от твойта коса облъхне на гроба ми пръстта, ще разцъфнат хиляди цветя от могилата на тленността.

Дали нежното същество, за което бе съчинил тези думи, бе имало някаква прилика с жената с качето кисело мляко пред мен? И същото благоухание? Бррр!

Станах и тръгнах да излизам, за да си поема чист въздух, доколкото можеше да се диша такъв на двора. Не можех да остана повече тук.

Но едва бях направил една крачка, вън се разнесе пронизителен, продължителен писък. В миг изскочих през вратата. Чу се втори, също толкова ужасен вик и аз хукнах през двора към ъгъла, в който наистина бяха вързали онази жена за стълбата.

Облечена беше само с пола. Беше обърната и вързана с лице към стълбата, а голият й гръб бе изложен на ударите на камшика, с който единият от двамата мъже замахваше за трети път. Преди още да успее да я удари, аз го измъкнах от ръката му.

По гърба на провинилата се жена се виждаха две широки, кървави резки, които скоро щяха да се подуят. Хазяинът стоеше наблизо с физиономия на законодател, наслаждаващ се на покорността, с която се изпълняват заповедите му. Той пристъпи към мен и протегна ръка за камшика, като ми изкрещя:

— Човече, какво си въобразяваш? Дай камшика! Той е мой, а не твой!

Бях много ядосан от позорния начин, по който наказваха жената. Каквото и да беше направила, не можеха да я бият така в мое присъствие. Чувствах, че лицето ми е пламнало от гняв, и повишавайки тон, казах на гостилничаря:

— Какво е направило момичето?

— Не те засяга! — отвърна той сепнато.

— Охо! Да не би да ти е дъщеря!

— Какво само питаш! Дай камшика, иначе ти самият ще го опиташ!

— Какво? Аз ли, негоднико? Камшика? Ето ти отговора ми! Така го ударих по гърба, че той моментално се сви, но веднага се хвърли срещу мен, и то с такава сила, че се просна на земята, защото аз отскочих встрани.

— Не ме докосвай, защото иначе ще те ударя с камшика през лицето! — заплаших го аз.

Въпреки това, като се изправи, той отново се нахвърли срещу мен. Този път обаче аз не се отместих, а вдигнах десния си крак и го посрещнах с ритник в коремната област. Но в тази поза трябва да се стои особено стабилно и леко наведен напред, защото иначе самият ти падаш. Той отново се строполи в мръсотията на калта, но се отказа повече да налита, защото с мъка се изправи. Опита се да каже нещо, но се чу само задъхано скимтене и закуцука към къщата, без дори да ме погледне.

Но и това ми стигаше. Беше по-лошо дори ако беше изрекъл най-страшни заплахи. Отидох при жребеца си, взех карабината и се върнах до стълбата. Първо се огледах дали от някой от прозорците не би могъл да ме улучи някой куршум. Нямаше такава опасност. Застанах така, че между мен и вратата винаги да има някой от мъжете.

— Развържете я! — заповядах аз на ратаите.

Вече ми беше направило впечатление, че и пръста си не бяха помръднали да помогнат на господаря си. Те веднага се подчиниха.

— Облечете я!

Битото момиче едва движеше ръцете си, толкова здраво бе вързана, а я боляха и подутините по гърба.

— Защо я бихте? — попитах аз.

Наоколо стояха три момичета и четирима мъже, един от друг с по-мрачни физиономии.

— Господарят заповяда — отговори единият.

— Защо?

— Защото се шегуваше.

— С кого?

— С чужденеца.

— Роднина ли е на господаря?

— Не, тя е слугиня.

— Откъде е?

— От едно село наблизо.

— Има ли близки?

— Да, майка.

— И той се осмелява да заповядва да я бият само защото е била любезна с един чужденец?

Тази тема, която на друго място би била особено деликатна, тук не беше на особена почит. Впрочем момичето моментално се бе скрило зад намиращата се наблизо врата.

— Да, нищо друго не е направила — отговори човекът. — Господарят е много строг, а тази сутрин бе страшно разлютен.

В този момент стопанинът отново се появи на двора. В ръцете му имаше дълга турска пушка. Говорът му се бе възвърнал, защото още отдалеч пронизително извика:

— Сега ще си разчистим сметките, кучи сине! Той вдигна пушката и се прицели в мен. Жена му беше излязла от къщата зад него. Тя извика от страх и посегна към пушката.

— Какво ще правиш? — хленчеше тя. — Да не искаш да го убиеш?

— Млъкни! Махай се! — отговори той и така я блъсна, че тя падна на земята.

От това дулото на пушката му се отклони от посоката. Аз също вдигнах оръжието и се прицелих, доколкото бе възможно при бързината, с която трябваше да се действа. Не исках да го наранявам, макар да виждах твърдата му решимост да ме застреля. Моят изстрел изпревари неговия. Той извика и изпусна пушката. Както после се разбра, добре се бях прицелил. Куршумът е щял да го улучи точно под носа, но се бе ударил в затвора на пушката му. Иначе нищо не му се бе случило освен това, че прикладът силно го бе ударил по лицето, а ръцете го боляха от отскачането му. Мяташе се насам-натам, като ругаеше и ревеше:

— Видяхте ли, че стреля по мен? Той е убиец. Хванете го, заловете го, арестувайте го!

Взе счупената пушка от земята и се хвърли към мен, готвейки се за удар.

— Назад! — предупредих го аз. — Иначе пак ще стрелям!

— Да стреляш два пъти? Опитай се! — подигра се той. Пушката му беше само с една цев. Наистина той не би могъл да произведе втори изстрел и смяташе, че и аз се намирам в същото положение. Натиснах спусъка втори път, като се целех по дулото на неговото оръжие, и то отново изхвърча от ръцете му. А веднага след това стрелях още два пъти, разбира се, във въздуха. Той отново се канеше да проклина, но ругатнята застина на устните му. Ужасен, той стоеше с отворена уста.

— Бир тутсак шейтани (Дяволска пушка) — успя да каже той накрая.

— Съхърбаз дър; сихи бу. (Вълшебна е; това е магьосничество!) — извикаха останалите.

Продължих да държа пушката готова за стрелба, но не казах нищо. Той вдигна своята от земята, огледа я и рече:

— Аиб дър, бозулмуш дър! (Позор, съсипана е!)

— Засега само с оръжието ти е свършено — отговорих аз. — Нарочно се целих по пушката ти, а не по теб. Но ако направиш още нещо, повече няма да те щадя и ще бъдеш загубен, защото тогава ще стрелям по теб!

— Да не си посмял! — каза той заплашително.

— Защо не? Ти излезе срещу мен с оръжие. Бях в състояние на самоотбрана и с пълно право можех да те застрелям.

— Ти искаше да ме застреляш и случайно уцели пушката. Никой не би твърдял, че е искал да уцели затвора на пушката ми при положение, че е била до лицето ми на прицел!

— Сигурно още не си виждал добър стрелец?

— А преди това ме би. Знаеш ли какво означава това? Никой не би ме упрекнал, ако те застрелям по тази причина. Такъв позор може да се измие само с кръв.

— А кой ще измие позора от честта на момичето, което си наредил да набият?

— Може ли една слугиня да има чест? — отвърна той с язвителен смях. — И какво те е грижа теб? Мога да наказвам слугите си, както ми харесва!

Според обичаите по онези места всъщност той беше напълно прав. Не можех обаче да се оставя да ме опровергаят с думи. Щом веднъж бях започнал, трябваше да продължа. Затова отговорих:

— Не позволявам в мое присъствие да се вършат зверства. А теб ударих с камшика, защото наруши правилата на учтивостта, която ми дължиш. На такива обиди отговарям винаги с камшик. Така съм свикнал.

— Какъв господар си ти всъщност? Каква конска опашка ти е подарил падишахът? Веднага ще наредя да проверят. — Той се обърна към ратаите и продължи: — Предупреждавам ви да не го пускате да си отиде. Веднага се връщам!

— Отиваш да доведеш кехаята ли? — попитах аз.

— Да. Ще те предам на съдията по углавните престъпления. Той ще ти покаже какви хубави стаи има в затвора.

— Добре, доведи кехаята! Ще почакам с удоволствие и не е необходимо да караш хората си да ме пазят. Ако реша да си тръгна, те няма да могат да ме спрат. Но ще остана, за да ти докажа, че ти самият си на път за затвора.

Той тръгна към портата през калта и мръсотията. А аз отворих вратата, зад която бе изчезнало момичето. Видях мястото за съхраняване на селскостопански сечива и други подобни инструменти. Момичето седеше свито от болка върху купчина слама и плачеше. Исках да му задам няколко въпроса, но почувствах, че някой ме хваща отзад. Като се обърнах, видях жената, която се опитваше да ме издърпа назад. Изглежда, се страхуваше от това, което момичето можеше да ми каже.

— Какво търсиш тук? — каза тя. — Излез!

— Не аз, а ти трябва да излезеш! — отговорих й аз със заповеднически тон.

Тя изплашено се дръпна назад и извика:

— Бир тамам инсан йеиджи! (Истински човекоядец!)

— Да — отговорих аз, — вече съм изял много мъже и жени, но ти не ми се струваш достатъчно апетитна!

Тя се изплаши и повече не се опита да ми попречи да вляза.

— Виждаш, че искам да ти помогна — казах аз на момичето, — но трябва да ми признаеш защо господарят ти така жестоко те наказваше.

— Ако ти кажа, ще заповяда още повече да ме бият — отвърна тя.

— Ще се погрижа това да не се случи. Кой беше чужденецът, който се е държал така приятелски с теб?

— Беше един господар от… от… забравих мястото, което той назова. Остана да нощува тук.

— Какъв беше? Как се казваше?

— Наричаше се Мади Арнауд и каза, че пак ще дойде. Това беше човекът, за когото ми бе разказал Шимин.

— Защо господарят ти толкова се ядоса на любезността на този човек?

— О, той не се ядоса за това, а заради портмонето, което открих.

— Чие беше?

— На чужденеца. Беше го изгубил и напразно го търсеше. Намерих го в спалнята на господаря и исках да го върна на чужденеца, но господарят ме заключи, докато другият си отиде, а като казах след това, че то не е негово, заповяда да ме набият.

— Значи е крадец. Какво имаше в портмонето?

— Не можах да видя, защото господарят дойде.

— Знаеш ли къде го държи сега?

— Да, видях къде го скри. Даде го на жена си, а тя го пъхна зад дървата до печката. В този момент чух един квичащ глас да пита вън:

— Къде е убиецът?

Излязох навън и видях дребен, сух като чироз човек, с огромен калпак на главата и също толкова огромни цървули. Облечен беше с червени панталони и елек и синьо джубе с къси ръкави. Тази подобна на кафтан дреха беше доста изпокъсана, а панталоните и жилетката вече нямаха копчета, просто бяха вързани с канап. На носа си мъжът имаше огромни рогови очила с едно стъкло и половина, а в ръцете си носеше мастилница, паче перо и покрити с мазни петна листове хартия.

— Ето го — каза гостилничарят, като посочваше към мен. Значи това странно човече беше господарят на селото! Той ми направи същото впечатление, колкото и отличителните знаци на сана му. Още от пръв поглед видях, че гъшето перо беше изхабено, а в мастилницата имаше безвъзвратно изсъхнала черна утайка.

— Значи ти си убиецът? — обърна се той към мен със строго чиновническо достойнство.

— Не.

— Но този човек тук го твърди!

— Ако бях убиец, трябваше да съм убил някого!

— Искал си да убиеш, а това е достатъчно. Всички да влязат в стаята! Ще проведа строг разпит и виновникът да не си въобразява, че ще може да се измъкне от кръстосания огън на въпросите ми. Обкръжете го!

— Не съм съгласен! — казах аз. — Още не знаем кой е виновникът. Ще вървя отпред.

Като влязохме в стаята, седнах до гаванката си с ракия. Това беше най-удобното място.

[#1 Горна дреха от дебел плат, обикновено подплатена с кожа — Бел. пр.]

— Махни се оттам! — каза кехаята. — Това е моето място.

— Не виждаш ли, че е мое? Вече съм седнал на него!

— Тогава стани!

— Не виждам сред вас човек, заради когото да е необходимо да ставам.

— А мен не виждаш ли? Ако не се подчиниш доброволно, ще заповядам насила да ти покажат мястото ти!

— Който се осмели да ме докосне, ще получи тези шест куршу ма!

Насочих револвера си срещу него. Той направи такъв скок назад, който би бил чест за всеки гимнастик. После каза:

— Този човек наистина е опасен. Нека засега го оставим да седи там.

Той си потърси друго място, сложи листовете пред себе си, до тях постави мастилницата, сбърчи важно чело, вдигна перото срещу светлината и провери върха му. Резултатът от този преглед беше заповедта:

— Дай ми нож!

Гостилничарят извади един груб нож, с който би могло да се реже дърво. Кехаята започна да дялка с него перото, а после заповяда:

— Дай ми вода!

Мастилницата бе напълнена догоре, след което той започна да удря и бърка с перото в утайката, която бавно се размекна, така, сякаш щеше да прави тесто.

Ситуацията страшно много ме забавляваше. Бутнах към него гаванката си и му казах:

— Тази работа е трудна. Пийни си!

Случи се това, което предполагах. Той попита:

— Какво има вътре?

— Сливова ракия.

— Хубава ли е?

— Много.

Той взе гаванката, погледна в нея, помириса я и отпи.

— Искаш ли още? — попитах аз.

— Имаш ли пари?

— Да, ще платя.

— Дай му да я напълни. После всички ще пием. Гаванката беше напълнена и тръгна от уста на уста. Като дойде и моят ред, кехаята каза:

— Този е престъпник. Няма право на нищо! За мен бе добре дошло, макар да забелязах, че слугите с готовност щяха да ми дадат една глътка. Изглежда, изцяло бяха на моя страна. Последната глътка беше за почтения чиновник. Намествайки очилата си, той каза:

— И така, започвам разпита! Стрелял си по този мъж, нали?

— Не по него, а в пушката му.

— Все едно е. Признаваш, че си стрелял. Така че разпитът приключи. Дори не е необходимо да пиша. Плати първо сливовата ракия, а после ще те отведат.

— Къде?

— Ще разбереш. Сега се подчинявай, без да питаш.

— Добре! Щом аз не бива да питам, тогава ще те помоля ти да зададеш още няколко въпроса.

— Какво да питам още? Вече свърших.

— Както искаш. Аз също съм готов и ще продължа пътя си.

— Няма да го направиш, защото си мой пленник!

— Виж какво, ако искаш да си направиш някаква шега, поне я направи като хората. Бих искал да знам кой ще ме арестува! Ти ли?

Той се удари по гърдите и отвърна:

— Да, аз!

— Приближи се тогава и се опитай. Щом се озовеш в ръцете ми, за миг ще те строша като тръстиково стебло. А ако някой друг се опита да ме задържи, ще го застрелям.

— Чувате ли? — извика той. — Ще трябва да го вържем.

— Не е необходимо. Нищо няма да ви направя, защото знам, че и вие нищо няма да ми сторите. Ти приключи с разпита, без да попиташ кой съм. Не си ли длъжен да съобщиш на началника си името ми?

— Да. Кой си и как се казваш?

— Ето виждаш ли, оказа се, че можеш да-задаваш още въпроси.

— Не исках, защото нямах желание да те правя напълно нещастен, тъй като, започна ли веднъж да питам, ще излязат наяве и всички други твои престъпления.

— Тогава в името на Аллаха, продължавай да питаш! Ще ти изброя всичките си грехове и можеш да си ги запишеш. Можеш ли да пишеш?

Този въпрос бе неочакван за него. Едва след като помисли малко, той отговори:

— Разбира се, това мастило е много гъсто, а и перото е доста изтъпено. Трябва да си направя ново мастило. Разбрах, че си чужденец?

— Да.

— Имаш ли тескере от девет пиастъра?

Тескерето е обикновен паспорт, който трябва да притежава всеки тръгнал на път човек. Във всяко населено място трябва да се заверява.

— Да, имам — отговорих аз.

— Покажи го!

Подадох му го, но едва го бе погледнал, и каза:

— Но то не е заверявано нито веднъж! Защо?

— Защото още на никого не съм показвал тескерето.

— Тогава си скитник и наказанието ти ще бъде още по-тежко!

— Но мога да покажа нещо друго, а именно това тук. Подадох му буюрулдуто. Това е препоръчително писмо от пашата до наместниците на падишаха.

Дребосъкът направи смутена физиономия.

— Е, няма ли да приветстваш печата и подписа на твоя господар? — попитах аз.

Той се поклони, а после каза:

— Защо не спомена по-рано за това буюрулду?

— Ти много бързо приключи с разпита си. Не положи особени усилия в приветствието. Стани от мястото си и си събуй обувките, защото ще ти покажа още един паспорт!

— В името на Аллаха! Да нямаш и ферман?

— Да — ето го!

Разгънах един голям лист. Ферманът е най-важният паспорт. Отгоре с калиграфски завъртулки са изброени титлите на падишаха. После се заповядва на властите да се съобразяват с необходимото уважение с желанията на пътуващия. Вътре могат да се прочетат и всякакви изгодни за притежателя му разпоредби, като например на какви цени да получава коне, придружители и водачи.

Ферманът произведе желаното въздействие.

Кехаята извика:

— Хора, приветствайте достойнството, печата и подписа на владетеля на всички правоверни! От устните му струи истина и благослов и каквото заповяда, трябва да се изпълнява навсякъде по земята.

Поклоните нямаха край. Междувременно отново прибрах трите паспорта в коженото калъфче и попитах кехаята:

— Какво ще каже падишахът, като му пиша, че тук са ме обиждали и ти си ме нарекъл убиец?

— Бъди милостив, хазрети! Така ми казаха! Хазрети означава височество. Бях доволен и направих изключително важна физиономия.

— Ще ти простя, въпреки че допусна голяма грешка, като ме нарече престъпник, защото самият аз съм дошъл да разкрия голямо престъпление. Иди до печката и премести дървата настрана. Там ще намериш нещо, което не е собственост на тази къща.

Той моментално се подчини. Гостилничарят не можа да прикрие уплахата си, а жена му реши, че е най-добре да изчезне. Тя се измъкна през вратата.

Кехаята наистина намери едно портмоне и ми го даде. Беше старо и износено. Като го отворих, видях, че вътре има и един бележник. В него имаше какви ли не бележки и други римувани и неримувани неща — на немски език.

Съдържанието на тефтерчето беше без стойност. Може би в другите му джобчета се съдържаше нещо по-съществено. Потърсих и намерих една стара карта с две кръстосани ръце, а отдолу бяха написани думите: „Никаква смърт не може да ни раздели“, един билет за влак трета класа от Санкт Петербург до Небресина, два листа от един речник, едно почистено с четка листо от дъб с нарисувана върху него роза и надпис: „Ти си толкова хубава!“, една доста изтъркана миниатюрна тетрадчица със заглавие: „Точна калкулация на всички игри на скат“, ценоразписа на една пещенска винарна, и накрая нещо задоволително, а именно увити в хартия осемдесет гулдена австрийски банкноти.

Явно последното бе накарало гостилничаря да задържи абсолютно безинтересния както за него, така и за останалите портфейл.

— Откъде имаш този джезидан? — попитах го аз.

— Мой е — отвърна той.

— Кой изписа тези листа?

— Аз.

— Какъв е този език?

— Това е… това е… това е…

— Персийски, нали?

— Да.

— Тогава ще ти кажа, че така се пише само в Алемания. Я ми прочети какво пише на тази страница! Той страшно много се смути.

— О, ти не можеш да четеш! Този джезидан е собственост на мъж на име Мади Арнауд. Ще се погрижа да си го получи обратно. Що се отнася до теб — заслужил си си наказанието. От теб зависи дали ще спечелиш милостта ми. Ако признаеш открито, че си отнел този портфейл противозаконно, наказанието ще ти бъде опростено. И така, говори! Твой ли е наистина?

Трудно му беше да отговори, но ферманът бе направил голямо впечатление. Сега той ме смяташе за голям господар, от когото трябва да се страхува, затова накрая колебливо отговори:

— Не, негов е.

— Знаеш ли накъде тръгна?

— Към Исмилан.

— Добре, нека ти бъде простено, но поставям условие сега да дадеш на всеки от присъстващите по една пълна гаванка ракия. Щеше да бъдеш наказан с бастонада и да бъдеш затворен много седмици. Ще го направиш ли?

— Да — изръмжа той злобно.

Тогава дребният кехая така буйно сграбчи ръката ми, че събори мастилницата, и каза:

— Господарю, добрината ти е голяма, но мъдростта ти е още по-голяма! Наказваш го, като правиш на нас благодеяние. Никога няма да те забравим!

— Тогава оценете добрината ми по достойнство и опитайте питието — за радост и здраве на всички вас.

Малтретираното момиче не бе влязло с нас в стаята. Отидох при нея. Тя все още седеше върху сламата. Казах й, че господарят й си е признал кражбата, но това още повече я разтревожи.

— Господарю, сега нищо добро не ме чака — каза тя.

— Той не знае, че ти си ми го казала. Но защо продължаваш да стоиш при него, след като е толкова лош господар?

— Трябва. Предплатил ми е трийсет пиастъра заплата. Парите ми трябваха за майка ми и сега не мога да отида при друг господар, преди да изработя тази предплата.

— Ще ти дам парите. Тогава ще си намериш ли веднага друга работа?

— О, да! Но той няма да ме освободи незабавно.

— Ще те пусне, защото ще му заповядам.

— Господарю, как да ти се отблагодаря?

— Мълчи! Грижила си се за майка си, а това ме радва. Продължавай да я почиташ, защото, който обича и уважава родителите си, Аллах го дарява с благоволението си.

Дадох й необходимата малка сума и още малко отгоре. Тя направи физиономия съвсем различна от тази на гостилничаря, с когото после се сблъскахме на вратата. Беше тръгнал да напълни стомната и каза:

— Господарю, не е необходимо да се дава сливова на всички тези хора. Достатъчно е това, което дадохме на кехаята.

— Мислиш ли? Ще ти кажа, че никой от вас не струва и пукната пара. Сливовата ти ракия е също толкова лоша, колкото и ти самият. Като ви карам да я пиете, ви наказвам и с удоволствие си представям действието й. Сега обаче искам да си поговорим малко за слугинята ти. Съветвам те да я освободиш.

— Тя ми дължи пари.

— Ще ти ги плати.

— Ти ли й ги даде?

— Да.

— Да си върви тогава. Не искам повече да я виждам, защото тя е виновна за всичко, което се случи.

— Обясни й го тогава вътре пред всички присъстващи.

— Не е необходимо!

— О, напротив, смятам, че е наложително, защото не ти вярвам. Няма да си тръгна оттук, докато тя не си замине.

— Казах, че може да си върви. За лъжец ли ме мислиш?

— Да. Ти си крадец и вероломен човек. Убеден съм, че можеш и да лъжеш.

— Само някой друг да посмее да ми каже това! Но ще го изтърпя. Причинени са ми големи загуби, но съм убеден, че ще ми платиш пушката, която ми счупи.

— Мислиш ли? Мюсюлманин ли си?

— Не, арменски християнин съм.

— Тогава се засрами! Този, когото си обрал, също е бил християнин. Това прави постъпката ти още по-недостойна. Вие, християните, трябва да бъдете за мюсюлманите олицетворение на всички добродетели, а какви сте всъщност? Не искам да ти държа проповед, защото ще е безполезно, но едно искам да ти кажа: няма да ти платя нито пушката, нито ракията, която поръчах, а не пих. За храната на коня ми ще получиш пет пиастъра. Ето ги и с това сметките ни са уредени!

Той взе парите, без да възрази нито дума, и се отдалечи. Седнах върху един камък близо до вратата и зачаках. Не след дълго слугинята дойде с малък вързоп в ръка. Каза ми, че е платила на господаря си и той я е освободил. После се сбогува с мен с искрена благодарност.

Аз също напуснах селото, което можеше да стане опасно за мен. Накрая никой не ми обръщаше внимание. Всички бяха заети с ракията. Като си тръгнах, без да се сбогувам, със задоволство си мислех за възможността, духовете на сливовата ракия да помогнат за изпълнението на намеренията ми. Това интимно спречкване помежду ни едва ли беше навредило кой знае колко на обитателите на този уютен дом.

В Топоклу намерих друг хан, чийто притежател бе турчин. В него цареше чистота и имаше хубаво кафе и тъй като пътят за Стаянова минаваше оттук, останах, за да изчакам приятелите си.

Мислех, че ще минат през Топоклу едва надвечер, но когато ги видях да идват, беше все още следобед. Платих за консумираното от мен и бързо ги настигнах. Те се учудиха не по-малко, че ме виждат тук, защото бях възнамерявал да ходя в Палаца. Като им разказах какво ми се бе случило, Халеф много съжаляваше, че не е присъствал.

Не бяха спали и тръгнали още на зазоряване. Конете им бяха много уморени от дългото пътуване, но до Исмилан, където и хората, и животните щяха да се радват на по-дълга почивка, щяха да издържат.

Като стигнахме до целта, разпитахме за кафенето на майстора на оръжие Деселим. Научихме, че е не само кафене, а и хан и че много пътници остават да пренощуват в него.

Разбира се, не беше безопасно да оставаме в дома на човека, който си бе счупил врата заради мен, но тук все още никой не знаеше за случилото се нещастие и тъй като Деселим беше тъст на Жълтоликия, очаквах, че нашите бегълци също ще са при него. Може би щяхме да успеем да узнаем нещо, което ще ни бъде от полза.

Ханът се намираше на споменатата вече улица. Имаше доста голям двор с обори и една ниска постройка, в която се намираха спалните за пътниците. Това бяха малки стаички с доста странни легла. Одеяла и подобни неща трябваше да си носи самият пътник.

Като слязохме от конете, към нас се приближи човек с мрачен поглед и попита дали ще нощуваме. На утвърдителния ми отговор той каза:

— Тогава ще трябва да спите на двора. Всички стаи са заети. Няма никакви места.

— И за такива хора ли?

Казвайки това, посочих към копчата си. Любопитен бях да разбера дали тя щеше да окаже някакво въздействие.

— А, вие сте побратими — отвърна той бързо. — Това е нещо друго. Тогава ще ви намерим място, но ще трябва да спите по двама, защото мога да освободя само две стаи.

Ние, разбира се, се съгласихме и влязохме с него в двора, за да подслоним конете си. Докато правехме това, ми се стори, че долавям отдалеч някаква необикновена песен, но не й обърнах внимание. Първо ни заведоха в общото помещение на кафенето, където научихме приятната новина, че случайно можем да получим прясно сготвено пиле с ориз. Приехме го охотно.

В кафенето нямаше други посетители освен нас, а младият човек, който ни обслужваше, изглежда, смяташе говоренето за грях. Така че се хранехме мълчаливо и несмущавани от никого. После дойде намръщеният мъж, който ни бе посрещнал, за да ни покаже стаите.

— Притежавате копча — каза той — и с удоволствие бих си поговорил с вас, но сега нямам време, защото в градината имаме концерт.

— Кой пее? — попитах аз учудено.

— Певец от чужбина, който пристигна днес.

— Плащате ли му?

— Не. Дойде, за да пренощува тук. Седна в градината и започна да пее и всички гости наизлязоха да го слушат. Той продължава да пее, а те все още го слушат; така че трябва да им носим тютюн и кафе в градината. Това ни създава много работа.

— Знаеш ли откъде е певецът и как се казва?

— От Австрия е и носи чуждо име. Иска да го наричаме Мади Арнауд. Ако не сте много уморени, също можете да дойдете в градината, но няма да можете нищо да разбирате, защото пее на чужд език. Въпреки това звучи много хубаво. Толкова хубаво пеене досега не съм чувал. Дадохме му цитрата на дъщерята на господаря и на струните й той наподобява гласовете на всички птици.

Той ни поведе през двора и отвори две намиращи се една до друга врати на ниската постройка. От двора се влизаше направо в спалните. Нареди да донесат слама и върху нея да постелят одеяла. Това внимание дължахме единствено на копчата.

Едната стая беше за Омар и Оско, а ние с Халеф щяхме да спим в другата. Придружителят ни се отдалечи, а Оско и Омар отидоха до обора, за да донесат вещите ни.

Докато ние с Халеф се занимавахме с приготвянето на постелите, чухме звуци от цитра. Срещу вратата на стаята ни имаше прозорец, затворен с дървен капак. Помещението се осветяваше от един фитил, намиращ се в паница с лой.

Това, което чухме, беше истинска увертюра от осем такта, а после за голяма своя изненада долових да се пее на немски закачлива импровизирана песничка.

Заслушах се. Напомняше ми на нещо. Възможно ли беше? Халеф също се заслуша.

— Сихди, знаеш ли кой пее така? — попита той.

— Кой?

— Мъжът от Джеда, който беше с нас при Малек, шейха на атайбехите, и Ханех, моята жена, корона на дъщерите. Има дебела сабя и носи едно бяло нещо на врата си, което ти наричаше „отцеубиец“.

— Да, прав си, този мъж пее по съвсем същия начин.

Халеф беше като наелектризиран. Той каза:

— Сихди, излизам вън. Искам да знам дали наистина това е мъжът, който видя Ханех.

— Добре, хайде да вървим.

Недалеч от нашата врата в градинския зид имаше портичка. Като минахме през нея, видяхме на една полянка няколко лоени лампи, чиято трепкаща светлина осветяваше насядалите в полукръг слушатели. Срещу тях седеше — да, веднага го познах — Мартин Албани, нашият познат от Джеда. Като влизахме, той хвърли бегъл поглед към нас, но не ни обърна особено внимание и продължи да пее:

Нито турци, ни руснаци ме интересуват, щом ний двама с Грета война поведем!

Продължих да вървя бавно напред, докато застанах зад него. Исках да го изненадам така, както присъствието му изненада мен. Без да забелязва, че съм зад него, той започна да пее следващата строфа.

Забелязах, че свири във фа мажор. Наведох се, взех цитрата от ръцете му и запях в същата тоналност:

От главата до петите чисто е това момиче, а пък шията, й вижте, кожена торбичка кичи.

Той скочи и ме погледна втренчено.

— Какво? — попита той. — И вие ли сте немец?

— Да. Здравейте, господин Албани!

— Вие ме познавате? Чудо след чудо!

— А вие не ме ли познавате? Не искате ли отново да пояздим на камили? Спомнихте ли си?

— Езда с камили ли? На подобен риск съм се излагал само един-единствен път, а тогава — о, бомби и гранати — сега се сещам! Вие ли сте? Вие, вие, вие? Ще се пръсна от радост, ако можех! Как се озовахте в Исмилан?

— Търся ви.

— Мен ли?

— Да.

— Как така? Знаехте ли, че съм тук?

— Да. Идвате от Чирмен и отивате в Мелник.

— Наистина е така! От кого го научихте?

— Най-напред чухме за вас от ковача Шимин в Кошикавак.

— Да, бях при него.

— Това ще рече, нямах понятие, че става дума за вас. Говореше за някакъв тюркю чалгаджи, който се отбил при него.

— Тюркю ча… чи… чо… чу…, как беше думата? Какво означава?

— Певец.

— А, така ли? Дяволите да го вземат този турски език! Много трудно се оправям с него.

— И въпреки това пътувате по тези места!

— Е, успявам някак си да се разбирам с хората. Като не става с думи, правя го с пантомима. Разговарянето със знаци е универсален език, който всеки разбира. Но седнете и ми разкажете, какво…

— Не бихте ли се обърнали? Тук има още един човек, който би искал да ви поздрави с „добър вечер“.

— Къде? Тук ли? Ах, но това е хаджи Ха… Хи… Хо…, с дългото име!

Халеф разбра, че става дума за името му, и каза със сериозно достойнство:

— Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд Госарах.

— Добре, добре! Не мога да запомня всички тези хаджии. Нека се задоволим просто с името Халеф. И така, добър вечер, господин Халеф!

Той му протегна ръка, а Халеф я пое, без да е разбрал нито дума от казаното.

— Моля ви, спомнете си, че добрият хаджия не е немец — казах аз. — Той не ви разбира.

— Ах, така ли? А какъв език говори?

— Арабски или турски.

— Тъкмо това са слабите ми места. Е, все ще се разберем някак си. Но сега ще трябва да приключа с пеенето. Време е за разказване.

Присъстващите бяха забелязали, че се е състояла съвсем неочаквана среща. С видимо неудоволствие установиха, че цитрата, която впрочем имаше само две струни, бе оставена настрана. Но триестецът се отказа от удоволствието да се наслаждава на възхищението им и се посвети изцяло на мен. Той ме дръпна да седна до него и каза:

— Хайде, разкажете ми какво ви се е случило оттогава насам!

— За това ще са ми необходими много вечери. Нека най-напред чуем какво сте преживели вие!

— Редуваха се и добри, и лоши неща. Едни завършваха щастливо, други — с неуспех. Сега се мотая по тези места, за да видя какви опасности предлага тази страна.

— Накъде ще продължите оттук нататък?

— Отивам на панаира в Мелник.

— Аз също.

— Прекрасно. Бихме могли да пътуваме заедно, нали?

— Да, при положение че имате добър кон, защото аз много бързам.

— О, разполагам с изключително хубаво животно. В това отношение няма никакви съмнения, че ще вървим заедно.

— Надявам се, че яздите по-добре, отколкото някога камилата, която взехме в Джеда.

— Не се притеснявайте! Яздя като индианец!

— Имате ли собствен кон?

— Не.

— О! Значи е нает?

— Да. Имам две мулета, едно за мен и едно за вещите ми. Притежателят им язди на друго муле като мулетар и водач.

— Колко плащате?

— Плащам естествено само за двете животни, а именно на ден по десет пиастъра на парче.

— Да, такава е тук цената за чужденците, които не са запознати с обстановката и лесно могат да бъдат измамени.

— Така ли? Много ли плащам?

— Да. Местните хора плащат само половината.

— Ах! Ще види този негодник! Отсега нататък ще получава само пет пиастъра на ден!

— Не прибързвайте! Какъв паспорт имате?

— Тескере.

— Значи нямате препоръка към чиновниците? Тогава не бива да се изсилвате толкова. Къде наехте животните и водача?

— В Мастанли.

— Тогава ще му плащате досегашната цена, докато намерите друг водач. С него ще се пазаря аз.

— Чудесно! Много съм ви задължен! Колко има оттук до Мелник?

— Около двайсет и пет турски аача, или петнайсет немски мили — имам предвид по права линия.

— Значи около три дни път. Но тъй като не можем да летим, ще ни трябват повече.

— Хм — С моя жребец бих могъл да стигна дотам за по-малко от два дни. Мулетата обикновено са много опърничави. Как се държат вашите?

— О, много добре!

Той каза тези думи така провлачено, та предположих, че малко ме поизлъга, за да ме отклони от мисълта да се откажа от компанията му.

— Чуйте, драги Албани, вие май малко послъгвате? — попитах аз.

— О, в никакъв случай.

— Нима тези мулета, тези наети мулета, са без каквито и да е недостатъци?

— Е, това, което яздя, не е съвсем наред. Понякога има навика да се запира на предните си крака и със задните да хвърля къчове. А товарното животно не винаги се движи така както трябва. От време на време спира, за да поразгледа съсредоточено околността, а понякога ляга, за да поразмишлява и по странно стечение на обстоятелствата винаги там, където калта е най-дълбока. Но това не пречи, защото винаги наваксва пропуснатото. Щом се сети, че всяко, дори и най-малко движение е от полза за здравето му, хуква като бърз влак. Тогава цвили от удоволствие, защото вижда, че трябва да се връщаме да събираме нещата, които е изгубило. Такова животно заслужава съответната награда, но аз съм прекалено човечен, за да му я осигуря.

— Много съм ти благодарен! Най-голямата награда за подобно животно трябва да е да се подчинява на господаря си.

— Е, не съдете толкова строго! Навсякъде има опозиционно настроени духове. Всъщност това са единствените дефекти, които имат тези мулета.

— Изглежда, водачът ви е избрал за себе си най-доброто животно?

— Вярно е, но не мога да го упрекна за това. Всеки милее най-много за себе си.

— Това са благородни принципи, според които и вие най-много трябва да мислите за себе си. Любопитен съм да видя как ще минете с тези мулета през трудните пътища, които ни предстои да преодолеем. Накъде ще продължите след Мелник?

— Още не съм решил. Или ще тръгна на юг към Салоники, или на запад към Адриатическо море, за да се върна оттам до Триест по море.

— Съветвам ви да направите първото.

— Защо?

— Защото е по-малко опасно.

— Мислите ли, че хората тук са лоши?

— Не непременно лоши, но хората, които живеят оттук до Адриатическо море, имат странни навици. Обичат имуществената общност, това ще рече, ако другите притежават нещо, което може да стане общо. А тогава имат навика често да си правят упражнения в стрелба и с хладно оръжие, като по странно стечение на обстоятелствата винаги си избират някоя жива мишена.

— Това, разбира се, е много неприятно.

— Вие носите със себе си какво ли не, а сигурно и пари. За хора с такива възгледи подобни неща са много съблазнителни. Може да вземат нещата ви на заем пожизнено. Би могло да се случи също, като решите да заминавате с кораба, да установите, че са ви застреляли в планината и са ви заровили в някоя дива клисура.

— Благодаря за бележките. Но не съм си представял нещата по такъв начин. Досега не ми се е случило нищо неприятно с изключение на това, че в Адачали ме понапердашиха, е не чак до посиняване, а после изгубих портфейла си. Последното приписвам, разбира се, на небрежността си, а не за сметка на тукашното население.

— А може би трябва.

— Трябва ли да е виновен някой друг, ако аз изгубя нещо?

— Ако наистина сте го изгубили, не.

— Смятате, че са ми откраднали портфейла?

— Възможно е. Но ако не е било така, този, който го е намерил, би могъл да ви го върне.

— Хм? А дали ме е познавал? Изобщо нямам представа къде съм го изгубил.

— Вероятно загубата не е значителна?

— Не. Вътре имаше осемдесет австрийски гулдена на банкноти. Не е кой знае какво, но там държах и скъпи за мен спомени, чиято липса ми причинява болка.

— Какво представляваха?

— Различни неща, които едва ли ще са интересни за вас.

— Да — и смъртта не може да ни раздели!

— Какво? Какво казахте?

— Толкова си хубава!

— Господине, не ви разбирам!

— Точна сметка от всички игри на скат. Това наистина е един изключително скъп спомен за изгубените игри срещу останалите със седем коза и три голи десетки.

— Какво говорите? Вече си мисля, че сте знаели какво е имало в портмонето ми!

— Доста добре.

— Но откъде?

— О, имах удоволствието да говоря за вас с една много хубава млада дама.

— Хубава? Млада? Къде?

— Изглежда, познавате много такива?

— Така е.

— Да, нали обикаляте света, за да си търсите жена.

— По дяволите! Сетих се за коя говорите: слугинята на гостилничарката с качето кисело мляко в…

— И вие ли я заварихте да бърка киселото мляко?

— От сутрин до вечер. Изглежда, това й е стихията.

— Всеки си има своите страсти. Нейният мъж, гостилничарят, също има своята.

— Каква? Грубостта ли?

— Не, това е само навик. Неговата страст е да не връща намерените неща.

— Намерил ли е нещо?

Извадих портфейла и му го дадох.

— Портфейлът ми! — каза той учудено. — Гостилничарят ли го е намерил?

— Да, и то докато още сте били там.

— Негодник! Но как стана така, че го е дал на вас, след като го е скрил от мен?

— Аз го принудих. Въпросната дама ми призна, че го е скрил. Разказах му подробно случилото се. Той отвори портфейла си и установи, че нищо не липсва.

— Заради мен сте се изложили на голяма опасност — каза той.

— Много ви благодаря.

— Заради вас ли? О не! Като чух, че бият някого, още нямах представа, че сте били там. Така че не сте ми задължен.

— А бедното момиче? Значи онзи я е бил затворил! А аз я търсих къде ли не и не можах да я открия.

— Искахте да се сбогувате с нея ли?

— Естествено. Аз съм голям привърженик на сбогуванията и изобщо на сантименталните сцени. Не се ли учудихте, като видяхте в бележника немски букви?

— Бях изненадан. Но засега стига толкова. Утре искам да тръгна на път много рано, затова вече ще си лягам.

— Отивате да спите? В никакъв случай. Трябва да ми разкажете какво ви се е случило през всичкото това време.

— Прекалено много е, за да мога да го изприказвам за една вечер. Впрочем нали ще пътуваме заедно, тогава ще имаме време за всякакви разкази.

— Къде спите?

— Като минете през тази порта, зад първата врата.

— А моята е третата.

— Значи сме съседи, защото до вас е стаята на двама от придружителите ми. Лека нощ!

— Лека нощ!

Отидох с Халеф първо в обора, за да нагледам конете. Добре се бяха погрижили за тях. Както обикновено преди лягане, казах на Рих една сура от Корана в ухото, а после се отправих към стаята си, но на двора видяхме мъжа с мрачното лице, който ни беше посрещнал. Той спря и каза:

— Господарю, тъй като песните свършиха и гостите се прибраха по стаите си, сега имам време да разговарям с теб. Ще дойдеш ли с мен?

— С удоволствие. И моят приятел ще дойде.

— Той има копча и е добре дошъл.

Човекът ни заведе в предната къща, където влязохме в малка стая и седнахме на наредените край стената възглавници. Донесе кафе в красиви чашки и лули с необикновена изработка. Това създаваше впечатление за благосъстояние. Щом лулите бяха запалени, той седна при нас и каза:

— Понеже носите знака, не ви попитах имате ли паспорти, но ми кажете имената, с които да се обръщам към вас.

— Приятелят ми се казва хаджи Халеф Омар, а мен ме наричат Кара ефенди.

— Откъде идвате?

— От Едирне. Спешно трябва да говорим с трима мъже, които сигурно са се отбивали тук.

— Кои са те?

— Вероятно познаваш Манах ал Барша. Имам предвид него и двамата му спътници.

Той изпитателно ни изгледа и каза:

— Надявам се, че сте приятели.

— Щяхме ли да дойдем при теб, ако сме врагове?

— Имаш право.

— И щяхме ли да имаме копча?

— Не. Още повече пък ти твоята; добре я познавам. Това прозвуча опасно. Но аз не показах смущението си и отговорих:

— Откъде я знаеш?

— Тя е малко по-различна от останалите, това е копча на главатар. Принадлежеше на брат ми Деселим.

— Ах, ти си братът на гостилничаря?

— Да.

— Много ми е приятно. Той ми даде копчата.

— Значи и ти си главатар и си направил с него размяна. Приятелите си разменят знаците. Къде го срещна?

— В гората при Кабач, в колибата на просяка Шабан.

— Но той не беше тръгнал натам!

— Не, искаше да отиде при пекаря и бояджията Бошак в Джнибашлк. Бях се отбил там като гост.

— А къде е брат ми сега?

— Още е в Кабач.

— Мога ли да знам кой и какъв си ти всъщност? Има много и различни ефендита.

— Ще ти кажа само една дума, но тя ще е достатъчна, за да разбереш какъв съм. Това е думата „уста“.

Опитът ми излезе успешен. Лицето на мъжа доби израз на радостна изненада, а той каза:

— Да, това е достатъчно. Нищо друго не искам да знам.

— И правилно постъпваш, защото не обичам да ме разпитват.

— С какво мога да ти услужа?

— Първо ми кажи, идвал ли е тук Манах ал Барша?

— Да, беше тук с двама души.

— Кога?

— Остана тук една нощ и вчера по обяд си тръгна.

— Значи е яздил много бързо. Той също беше при твоя роднина, кехаята на Букьой, и смени там единия от конете.

— Ти беше ли при кехаята?

— Да. Изпраща ти много поздрави. Манах ал Барша замина за Мелник. А знаеш ли случайно къде мога да го намеря там?

— Да. Той ни остави адреса си, защото брат ми също ще ходи в Мелник. Там има един богат търговец на зърно на име Глава. При него ще отседне. Всеки може да ти каже къде живее.

— А Манах ал Барша пита ли за Жълтоликия?

— Да. Ще ходи при него.

— Аз също.

— Ще пътувате заедно.

— И аз така мисля, но пътищата на Аллах са неведоми и често не всичко става така, както си го мислим. Може би Манах ще стигне там преди мен. Затова бих искал да знам къде мога да намеря Жълтоликия.

— Ще ти кажа. Като тръгнеш от Мелник за Истиб и стигнеш до Радович, продължаваш после направо на север, докато се озовеш в Сбиганци. Селото се намира между реките Брегалница и Слетовска. Там живее месарят Чурак. Ще го попиташ за колибата в клисурата и той ще ти я покаже. Като идеш в колибата, ще научиш за Жълтоликия всичко, което те интересува и което аз сега не знам.

— Мислех, че в Палаца ще срещна търговеца на коне Москлан, но той не беше там.

— Откъде познаваш Москлан?

— Познавам всички. Той е куриер на Шута.

— О, и това ли знаеш? Ефенди, виждам, че си изтъкнат член на организацията. Оказваш ни голяма чест, като отсядаш при нас. Можеш да се разпореждаш с мен, както желаеш. На твоите услуги!

— Благодаря ти! Трябваше ми само информацията, която вече получих от теб. Сега трябва да спим.

— Кога ще ни напуснеш?

— Утре с настъпването на деня. Но не е необходимо да ни будиш, ще станем навреме.

След като се разделихме с любезни благопожелания, продължихме към стаята си.

— Сихди — каза Халеф тихо по пътя, — тук научихме всичко, което искахме да узнаем. Той те смята за голям разбойник, а мен — за твой приятел и съюзник. Има хора, които в главата си вместо мозък носят палачинки. Ако знаеше, че брат му си е счупил врата и че си разбил зъбите на Москлан, едва ли щеше да ни пожелава толкова приятна нощ.

— О, скъпи Халеф, още е рано за триумф. Нима не е възможно вестта за случилото се да стигне дотук още през нощта?

— Фи аман Аллах! (Господ да ни пази!) Тогава този човек ще ни удуши.

— Затова все рак трябва да бъдем нащрек. Промъкнали сме се в бърлогата на хиената, за да спим с нея. Да видим дали ще излезем здрави и читави!

Въпреки това сънят ми беше здрав и дълбок. Събудих се едва когато чух вън гласа на Албани, който отново пееше своите песнички. Той беше лекомислен, непредпазлив човек и за съжаление не му бе писано още дълго да пее. Наистина от това пътуване той се върна благополучно, но малко след това, по време на къпане в морето, бе намерил смъртта си.

Като излязох на двора, той тъкмо преговаряше с брата на гостилничаря за заплащането. Изглежда, сметката му се виждаше голяма, но все пак трябваше да я плати. Това, което искаха от него, действително беше много. Упрекнах гостилничаря за това, но той тихо ми обясни:

— Какво искаш? Ако вземам повече от необходимото, за теб то е само от полза. Той е неверник и трябва да плати за онези, които имат копча, защото от тях никога не искам пари.

— Значи и от мен няма да вземеш?

— Не. Ти и твоите приятели сте ми лични гости и не е необходимо да плащате.

В известно отношение това не ми харесваше, защото не е приятно да се приема гостоприемството на враг, но от предпазливост трябваше да се съглася.

Отидох при Халеф, Оско и Омар в общата стая, където ни сервираха кафе. После оседлахме конете и след като се сбогувахме, потеглихме.