Карл Май
През пустинята (7)

Седма глава
В Мека

По време на ездата почти не разговаряхме. Най-мълчалива беше дъщерята на шейха. Амша не пророни нито дума. Но в очите й гореше пъклен огън, а щом погледнеше наляво, където предполагаше, че зад хълмовете е скрит корабът на Абу Саиф, десницата й хващаше дръжката на ятагана или приклада на пушката, сложена напречно на седлото.

Като наближихме лагера, Халеф се изравни с мен.

— Сихди — започна той, — какви са обичаите в твоята страна? Трябва ли мъжът, който се жени, да направи подарък на годеницата?

— Да, така постъпва всеки и при нас, и при вас.

— Да, такъв е обичаят и в Джезирет ат Араб, а и в цял Шарк.^[1] Но тъй като Ханех ще ми бъде жена само привидно и за няколко дни, не знам дали е необходимо да й правя подарък.

— Подаръкът е израз на вежливост, която винаги предизвиква приятни чувства. На твое място бих се държал учтиво.

— Но какво да й дам? Беден съм, а и не съм подготвен за сватба. Мислиш ли, че бих могъл да й подаря моята тактука?^[2]

Наистина в Кайро Халеф си беше купил една малка кутийка от пресована хартия и в нея държеше огнивото си. Предметът имаше за него особено голяма стойност, защото беше заплатил на търговците двайсет пъти повече, отколкото трябваше, а тя едва ли струваше и трийсет пфенига. Любовта го беше накарала да вземе героичното решение да се раздели със скъпоценната си вещ.

— Дай я на момичето! — отвърнах аз сериозно.

— Добре, Ханех ще получи огнивото! Но дали ще ми го върне после, когато повече няма да е моя жена?

— Ще го задържи.

— Аллах керим (Господ е милостив) и няма да ме лиши от собствеността ми. Какво да правя?

— Щом огнивото ти е толкова скъпо, дай й тогава нещо друго.

— Ами какво? Нямам нищо друго? Не мога да дам на Ханех нито моя тюрбан, нито пушката си, да не говорим за камшика от хипопотамова кожа!

— Тогава не й подарявай нищо.

Бъдещият съпруг угрижено поклати глава.

— И така не може, сихди. Ханех е моя годеница и трябва да получи нещо. Какво ще си помислят за нас атайбехите, ако твоят прислужник си вземе жена, без да й направи подарък?

Ах, хитрецът му с хитрец! Опитваше се да ме придума, обръщайки се към моето честолюбие, а оттам и към моята кесия.

— Слава на Аллаха, че ти дава това просветление, Халеф! — изсмях се аз. — Но и аз съм в положение, подобно на твоето. Не мога да подаря на годеницата ти нито моя хаик или дрехата си, още по-малко пък оръжията си.

— Аллах е справедлив и милостив, сихди. За всеки дар той възнаграждава хилядократно. Не носи ли камилата ти също и една кожена торба, в която имаш неща, от които всяка годеница би изпаднала във възторг?

— И ако ти дам някое от тези неща, ще си го получа ли, когато Ханех не е вече твоя жена?

— Ще си го поискаш!

— Франките нямат обичая да правят това. Но щом ми обещаваш всичко да ми се върне хилядократно, после ще отворя торбичката и ще погледна дали не бих могъл да намеря в нея нещо за теб.

Тогава дребосъкът радостно се изправи на стремената си.

— Сихди, ти си най-мъдрият и най-добър ефенди, когото Аллах е създал. Твоята доброта е по-голяма от Сахара, а благодетелността е безкрайна като Нил. Твоят баща е бил най-известният, а бащата на баща ти най-благородният измежду всички хора в кралство Немзистан. Майка ти е била най-хубавата роза, а майката на твоята майка най-нежното цвете на Европа. Твоите синове биха могли да бъдат многобройни като звездите на небето, дъщерите ти — колкото пясъка в пустинята, а децата на твоите деца — безброй като капките в морето!

Истинско щастие беше, че вече стигнахме до лагера, иначе благодарността на Халеф щеше да ме превърне в родоначалник на цял народ. Що се отнася до кожената торбичка, която Халеф беше споменал, тя наистина съдържаше най-различни неща, които чудесно биха могли да послужат за подарък на едно бедуинско момиче. Когато пътуването ни по Нил завърши и в Кайро се разделяхме с търговеца Исла Бен Мафлай, той настоя да ми даде разни неща, които да използвам за подаръци по време на понататъшното си пътуване и с чиято помощ бих могъл да си осигуря някои услуги. Това бяха предмети, които не заемаха много място, а и сами по себе си нямаха кой знае каква стойност, но за обитателите на пустинята те бяха силно желани ценности.

По време на отсъствието ни бяха опразнили и приготвили за мен една от палатките. Щом се настаних в нея, отворих кожената торба и извадих едно колие. Това беше медальон, под чийто стъклен капак се движеше едно малко дяволче. Изработен бе по същия начин като например копчетата за маншети с изкуствени костенурки и беше окачен на верижка от стъклени перли, които на слънцето или на светлината на огъня блестяха с всички цветове на дъгата. В Париж това украшение сигурно нямаше да струва повече от два франка. Показах го на Халеф.

Дребосъкът му хвърли един поглед и изплашено се дръпна назад.

— Машаллах! Ами че това е шейтанът. Господ да го прокълне! Сихди, как успя да подчиниш дявола на твоята власт? Ля иллаха иллялах ве Мохамед расул Аллах! (О, Господи, пази ни от трижди проклетия дявол, защото не на него, а на теб искаме да служим!)

— Шейтанът не може да ти направи нищо, защото е здраво затворен — успокоих го аз.

— Ще се закълнеш ли в брадата си?

— Кълна се!

— Я ми покажи, сихди! Ами ако успее да излезе, тогава съм изгубен и душата ми ще лежи на твоята съвест и на тази на прадедите ти.

— Халеф взе колието много внимателно с върха на пръстите си, сложи го на земята и коленичи да го разгледа.

— Уаляхи-биляхи-талахи-бир Аллах, това е шейтанът! Виждаш ли как е разтворил паст и се плези? Върти си очите и поклаща рога. Размахва опашка, заплашва с нокти и тропа с крака! Аман — горко ми, ако счупи кутийката.

— Няма да направи това! Той е само една изкуствена фигурка.

— Изкуствена фигурка, изработена от човешки ръце ли? Сихди, ти ме заблуждаваш, за да добия смелост. Че кой може да направи дявол? Никой човек, нито правоверен, нито християнин или пък евреин. Ти си най-великият алим и най-храбрият герой на земята, защото си надвил шейтана и си го затворил в този тесен зандан! Хамдулилях, защото сега земята е свободна от него и духовете му и всички правоверни могат да ликуват и да се радват на мъките, които трябва да изтърпи тук! Защо ми показваш тази огърлица, сихди?

— За да я подариш на годеницата си.

— Аз… Тази огърлица, която е по-скъпоценна от всички диаманти на трона на великия Могул? Който притежава огърлицата, ще стане най-прочут сред всички синове и дъщери на правоверните. Наистина ли искаш да я подариш?

— Да.

— Бъди така добър, сихди, и ми позволи да я запазя за себе си! Предпочитам да дам на момичето огнивото си.

— Не, ще дадеш на Ханех тази огърлица. Настоявам.

— Тогава трябва да се подчиня. Но къде я държеше, но не само нея, а и всички онези неща, преди вчера да ги сложиш в торбата?

— Пътят от Кахара дотук беше много опасен. Затова носех тези скъпоценности със себе си, в крачолите на шалварите си.

— Сихди, твоята мъдрост и предпазливост превъзхождат дори хитростта на дявола, когото си принудил да живее в шалварите ти. Кога да дам огърлицата на Ханех?

— Веднага щом стане твоя жена.

— Тя ще стане най-известната сред всички бенат ал араб, защото всички племена ще разказват за нея и ще я прославят, че държи шейтана затворен. Мога ли да видя и другите съкровища?

Но не се стигна до разглеждането им, защото шейхът изпрати да ни поканят при него. Намерихме го в шатрата му, където бяха събрани и всички атайбехи.

— Ефенди, донесе ли пергамент? — попита Малек.

— Имам хартия, която е толкова добра, колкото и пергаментът.

— Ще напишеш ли договора?

— Щом желаеш, да.

— Тогава можем ли да започваме?

Халеф, към когото беше отправен този въпрос, обяви, че е готов, и един от присъстващите мъже веднага се изправи, за да го попита:

— Как е цялото ти име?

— Казвам се Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах.

— От коя страна си?

— От Гарб^[3] , където слънцето залязва зад голямата пустиня.

— От кое племе произхождаш?

— Бащата на моя баща, Аллах да благослови и двамата, е обитавал с известното племе улед селим голямата Джебел Шур Шум.

Питащият, който със сигурност беше роднина на невестата, се обърна към шейха:

— Ние всички те познаваме, теб, храбрия, доблестния, мъдрия и справедливия. Ти си Хаджи Малек Ибн Ахмед Халид Бен Абул Али Абу Абдолатиф ал Ханифи, шейх на храброто племе на бени атайбех! Този мъж е герой от племето на улед селим, живеещо в издигащите се до небето планини на име Джебел Шур Шум. Той носи името Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах и е приятел на един велик ефенди от Франкистан, когото ние приехме като наш гост в шатрите си. Ти имаш внучка, която се казва Ханех. Косата й е като коприна, кожата й като маслина, а добродетелите и са чисти и блестящи като снежинките, които падат върху планините. Халеф Омар я желае за жена. Какво ще кажеш, ти, шейх?

Атайбехът придаде на лицето си изражение на достолепна замисленост и след това отговори:

— Ти каза своите думи, сине мой. Сега седни и чуй какво ще отговоря. Този Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах е герой, чиято слава беше достигнала до нас още преди много години. Ръката му е непобедима, пъргав е като газела, а очите му са зорки като на орел. Хвърля копието на стотици крачки, куршумът му винаги улучва, а ятаганът му е изпил кръвта на много врагове. Изучил е също Корана и когато дава съвет, е един от най-умните и най-начетените. Освен това този могъщ бей на франките цени неговото приятелство — защо да отказвам да му дам моята внучка, щом е готов да изпълни моите условия?

— Какви условия му поставяш?

— Момичето е внучка на могъщ шейх, затова той няма да я получи на ниска цена. Искам една кобила, пет ездитни камили, десет товарни камили и петдесет овце.

При тези думи Халеф направи такава физиономия, сякаш току-що беше погълнал тези петдесет овце, десет товарни и пет ездитни камили, както и кобилата с кожата и костите. Откъде щеше да вземе тези животни? За щастие, шейхът продължи:

— Затова пък давам на Ханех зестра от една кобила, пет ездитни камили, десет товарни камили и петдесет овце. С мъдростта си ще прозрете, че при такова съвпадение на обстоятелствата не е необходимо да разменяме цената за момичето и зестрата. Но затова пък искам утре рано сутринта след Фагр^[4] Халеф Омар да тръгне на поклонение към Мека, като вземе със себе си и жена си. Там трябва да изпълнят свещените обреди и след това незабавно да се върнат при нас. Халеф да се отнася с Ханех като с девойка и след завръщането си да се откаже от нея. За това той ще получи една камила и чувал фурми. Ако не се отнася с жена си като с чужда, няма да получи нищо и ще бъде убит. Вие сте свидетели, че така съм наредил. После говорителят се обърна към Халеф:

— Чу всичко. Какъв е отговорът ти?

По лицето на запитания се виждаше, че една от точките не му харесваше особено, а именно искането да се откаже от жена си. Но все пак той се показа достатъчно умен, за да се примири с настоящите обстоятелства, и отвърна:

— Приемам тези условия.

— И така, напиши договора, ефенди! — помоли шейхът. — Напиши го два пъти, а именно веднъж за мен и втори път за Халеф Омар!

Изпълних желанието му, а после прочетох написаното. То получи одобрението на шейха, който капна върху всеки от листовете по една капка восък и използва дръжката на камата си вместо печат, след като той и Халеф се подписаха.

С това формалностите бяха изпълнени и неизбежните сватбени тържества започнаха. Понеже женитбата все пак бе формална, те бяха доста скромни. Заклаха и опекоха една камила. Докато тя се въртеше на шиш над жаравата, воините показаха демонстративно сражение, но без да стрелят: обстоятелство, чиято причина не беше трудно да се отгатне.

Щом настъпи нощта, започна пиршеството. Ядяха само мъжете и едва когато вече бяха сити, жените получиха остатъците. Дойде време да се появи Ханех и Халеф използва този повод. Той стана от мястото си, за да й поднесе споменатия сватбен подарък. Последвалото изумление изобщо не може да се опише. Затвореният в капсулата дявол беше чудо, което не се побираше в представите на атайбехите. Всичките ми усилия да им обясня начина, по който е направен, бяха напразни. Те не ми вярваха, и то главно защото шейтанът изглеждаше жив. Бях обявен за най-великия герой и магьосник, а в резултат Ханех изобщо не получи подаръка. Затвореният шейтан бе чудо и изключителна важност и самият шейх сметна за голяма чест да съхранява несравнимата скъпоценност; разбира се, едва след като най-тържествено уверих Малек, че на дявола никога няма да му се удаде да избяга и да причинява зло.

Наближаваше полунощ, когато се прибрах в палатката си, за да спя. Халеф ме придружи.

— Сихди, трябва ли да спазвам и изпълнявам всичко, което написа днес? — чух аз.

— Да. Ти обеща това.

Мина известно време и после той отново попита смутено:

— Ти би ли върнал жена си?

— Не.

— И въпреки това казваш, че трябва да изпълня обещанието си?

— Разбира се. Ако аз си вземам жена, няма да обещавам, че ще я връщам.

— О, сихди, защо не ми каза, че трябва да постъпя така!

— Ти да не си хлапе, което има нужда от настойник? И може ли един християнин да поучава мюсюлманин как да се жени! Мисля, че искаш да задържиш Ханех.

— Позна.

— Следователно, искаш да ме напуснеш?

— Теб ли, сихди? О…

Халеф смутено се окашля, но не можа да намери отговор.

Едно неразбираемо ръмжене и след това няколко въздишки бяха всичко, което успях да чуя. Той се мяташе от една страна на друга. Ясно беше, че симпатиите към момичето и привързаността му към мен бяха влезли в остро противоречие. Оставих дребосъка да се бори със себе си и заспах.

Сънят ми беше толкова дълбок, че се събудих едва от силния тропот на копита. Станах и излязох пред палатката. На изток вече просветляваше, а от онази страна, където се намираше заливът, небето беше огненочервено. Там имаше пожар, а предположението, което се зароди у мен при тази гледка, се потвърди от оживлението в лагера. Мъжете се връщаха натоварени и те, и камилите им с богата плячка. Също и Амша, дъщерята на шейха, се бе присъединила към тях, а като слезе от камилата, забелязах, че дрехите й са изпръскани с кръв. Малек ми пожела добро утро и сочейки към огнените кълба, каза:

— Видя ли, че намерихме кораба? Когато отидохме, джехеините спяха и сега са при техните кучешки прадеди.

— Избил си ги и си ограбил кораба?

— Ограбил ли? Какво искаш да кажеш? Не принадлежи ли на победителя собствеността на победения? Кой ще ни оспори това, което сме спечелили?

— Стоката, която Абу Саиф беше взел със себе си, принадлежи на сариф-емира.

— На сариф-емира, който ни прокуди? Дори и да са негови парите, няма да си ги получи обратно. Ти наистина ли мислиш, че това е секат? Сигурно са те излъгали. Само сарифът има право да събира този данък, а той никога няма да позволи на турчин да направи това. Турчинът когото си помислил за митничар, е бил контрабандист или митничар на египетския паша, Аллах да го убие!

— Ти мразиш ли го?

— Всеки свободен арабин го мрази. Не си ли чувал за зверствата, извършени тук по време на уахабитите^[5]? Дори парите да са на пашата или на сарифа, остават за мен! Само че времето за молитва наближава. Приготви се да ни последваш. Не можем да останем повече тук.

— Къде ще преместиш лагера?

— Ще го установя на място, откъдето мога да наблюдавам пътя между Мека и Джеда. Абу Саиф не бива да ми се изплъзне.

— А предвидил ли си опасностите, които те заплашват?

— Мислиш ли, че един атайбех се бои от опасности?

— Не, но и най-смелият мъж трябва същевременно да бъде и предпазлив. Ако Абу Саиф ти падне в ръцете и го убиеш, моментално трябва да напуснеш това място. А така може би ще изгубиш детето на дъщеря си, което междувременно ще е в Мека с Халеф.

— Ще кажа на Халеф къде да ни търси в такъв случай. Ханех трябва да тръгне за Мека, преди ние да заминем. Тя е единственият човек сред нас, който още не е бил в свещения град, а по-късно може би няма да е възможно да отиде там. Затова отдавна търсех за нея делил.

— Решил ли си вече къде ще се преместиш?

— Ще се преместя в пустинята Ад Дахна, в Маскат, а после сигурно ще проводим пратеник до Ел Фрат^[6] при бени шаммар, за да ни приемат в племето си.

Краткотрайното разсъмване беше последвано от настъпването на деня. Слънцето докосна хоризонта и арабите, които все още миришеха на пролятата от тях кръв, се обърнаха по посока на Мека за молитва. Веднага след това палатките бяха свити и колоната потегли. Чак когато стана съвсем светло, можах да видя какво количество предмети атайбехите бяха задигнали от кораба. След нападението те изведнъж бяха станали богати хора. Затова сред тях цареше необикновено оживление. Поизостанах малко зад тях. Бях разстроен, защото се чувствах неволна причина за гибелта на джехеините. Наистина можех и да не се упреквам, но все пак трябваше да се допитам до съвестта си дали пък не съм могъл да постъпя по друг начин. А и близостта на Мека ми създаваше много грижи. Ето там се намираше тя, „свещената“ , „забранената“! Дали да я отбягна, или да дръзна да я посетя? Обземаше ме трепетно желание да отида, но все пак трябваше да се съобразя и с надигащите се у мен колебания. Какво щях да спечеля, ако успеех да отида. Щях да мога да казвам, че съм бил в Мека — друго нищо. А ако ме откриеха, това бе сигурна смърт, и то каква смърт! Но премислянето на основанията не можеше да доведе до нищо и аз реших да действам според обстоятелствата. Толкова често бях правил така и всичко винаги свършваше добре.

За да избегне срещите с други хора, шейхът пое по обиколен път. Не ни даваше никакви почивки, докато не се свечери. Намирахме се вече в една тясна клисура, обградена от отвесни гранитни скали, между които яздихме известно време, докато стигнахме до нещо, подобно на котловина, от която, изглежда, друг изход нямаше. Слязохме от камилите. Шатрите бяха опънати и жените запалиха огън. Яденето беше по-богато и по-разнообразно, защото го бяха взели от корабната кухня на Абу Саиф. След това настъпи очакваният с нетърпение от всички миг — разпределянето на плячката.

Понеже то не ме засягаше, станах и тръгнах на обиколка из котловината. На едно място ми се стори, че бих могъл да се изкача по скалата до горе, и се опитах да го направя. Звездите ярко светеха, така че успях. След около четвърт час стоях горе на височината и можех спокойно да наблюдавам наоколо във всички посоки. В долния край на юг се забелязваше нещо като верига от голи възвишения, над който се носеше онова бледо сияние, излъчено вечер от светлините на големите градове. Там се намираше Мека.

Долу, откъм подножието на скалите, долавях силните гласове на атайбехите, които се караха за дела си от плячката. След известно време се върнах при тях. Шейхът ме посрещна с думите:

— Ефенди, защо не остана при нас? Трябва да получиш твоя дял от всичко, което намерихме на кораба.

— Аз ли? Не съм бил там и затова няма какво да получавам.

— Не е вярно, ефенди! Щяхме ли да намерим джехеините, ако не те бяхме срещнали? Ти стана наш водач, макар и да не го желаеше, затова трябва да получиш каквото ти се полага.

— Няма да приема нищо.

— Ефенди, предполагам, че отказваш по верски съображения. Твърде малко знам за вярата ти и не мога да я обругавам, защото си мой гост. Но не е правилно тя да ти забранява да вземаш плячка. Враговете са мъртви, а корабът им е разрушен. Трябва ли да изгорим и унищожим нещата, които са ни толкова необходими?

— Хайде да не спорим. Но задръжте това, което сте отделили за мен.

— Няма да го задържим. Разреши да го дадем на Халеф, твоя придружител, въпреки че той вече получи своя дял!

— Дайте му го!

Дребният Халеф преливаше от благодарност. Беше получил някои оръжия и дрехи, а освен това и торбичка със сребърни монети. Той не отстъпваше — трябваше да преброя съкровището му, за да съм свидетел, че днес е станал богат човек. Неговият дял възлизаше на около осемстотин пиастъра и беше напълно достатъчен, за да направи един беден арабин щастлив.

— С тези пари можеш да покриеш повече от петдесет пъти разноските, които ще имаш в Мека — отбеляза шейхът.

— Кога трябва да тръгна за свещения град? — попита го Халеф.

— Утре рано сутринта, най-късно по обяд.

— Никога не съм бил там. Как трябва да се държа?

— Ще ти кажа. Задължение на всеки поклонник е след пристигането си в Мека незабавно да отиде в Ал Харам.^[7] Значи ще яздиш до Бейт Аллах^[8], ще оставиш камилите отвън и ще влезеш. Там със сигурност ще намериш водач, който ще ти каже какво да правиш по-нататък. Но предварително трябва да го попиташ за цената, защото иначе ще те излъжат. Щом съзреш Каабата, направи два риката,^[9] като прочетеш и съответните молитви от благодарност за това, че си стигнал благополучно до свещения град. След това иди до Мамбара^[10] и си събуй обувките. Те ще останат там и ще бъдат пазени, защото в Бейт Аллах, както и в другите джамии не е позволено обувките да се държат в ръка. После веднага започва тауаф, обикалянето около Каабата, което трябва да се повтори седем пъти.

— В коя посока?

— Надясно, така че Каабата винаги да е от лявата ти страна. Първите три обиколки се правят с бързи крачки.

Това за възпоминание на Пророка. Бил разпространен слухът, че той е тежко болен, и за да го опровергае, тичешком обиколил три пъти Каабата. Следващите обиколки се правят бавно. А молитвите, които се казват — ги знаеш. След всяка обиколка трябва да се целува свещеният камък. Накрая, като свърши тауаф, притискаш гърди към вратата на Каабата, протягаш ръце и на висок глас молиш Аллах да прости греховете ти.

— И с това ли се приключва?

— Не. После трябва да минеш покрай Ал Мадшем^[11] и да направиш два риката пред Мекам Ибрахим.^[12] Оттам се отправяш към свещения кладенец Зем Зем и след като прочетеш кратка молитва, можеш да пиеш от него колкото искаш. Ще ти дам няколко шишета, които трябва да напълниш и да ми донесеш; светената вода е лек срещу всички болести на тялото и душата.

— Значи това е молитвата за Каабата. Какво следва по-нататък?

— После е Заи, отиването от Сафа до Меруа. На хълма Сафа има три арки. Ще застанеш там, ще се обърнеш с лице към джамията, ще вдигнеш ръце към небето и ще помолиш Аллах за помощ по свещения път. Ще извървиш шестстотин крачки до Алтан на Меруа. По пътя си ще видиш четири каменни стълба, покрай които трябва да минете със скокове. На Меруа отново ще прочетеш една молитва и ще се върнеш да извървиш този път още шест пъти.

— Това ли е всичко?

— Не. Защото трябва да отидеш да се подстрижеш и да посетиш Умрах, който е на такова разстояние от града, на каквото сме сега от Мека. Едва тогава се смята, че си извършил всички свещени ритуали и можеш да се върнеш. В месеца на голямото поклонение правоверният трябва да прави много повече неща и е необходимо по-дълго време, защото там се тълпят много хиляди поклонници. На теб обаче ще са ти необходими само два дни, а на третия отново можеш да бъдеш при нас.

Всички тези напътствия бяха последвани от различни други разяснения, които обаче не бяха интересни за мен, защото повечето от тях се отнасяха до Ханех. Легнах да спя. Когато Халеф най-сетне се появи, той се ослуша дали вече съм заспал. Забеляза, че още съм буден, и попита:

— Сихди, кой ще се грижи за теб, докато ме няма?

— Аз самият. Не се тревожи. По-добре ми кажи дали би ми направил една услуга, Халеф.

— Да. Знаеш, че за теб ще направя всичко, каквото мога и каквото ми е позволено.

— Трябва да донесеш на шейха светена вода от кладенеца Зем Зем. Донеси и на мен едно шише!

— Сихди, всичко друго искай от мен, но не и това, защото не бива да го правя. От този кладенец имат право да пият само правоверните. Ако ти донеса водата, никога не бих могъл да се спася от ада.

Отговорът бе изречен с такова дълбоко убеждение, че повече не се опитах да настоявам пред Халеф. След кратка пауза той каза:

— Не искаш ли сам да си донесеш светена вода?

— Нямам право.

— Имаш право, ако преди това приемеш правата вяра.

— Няма да го направя. Хайде сега да спим!

На следващата сутрин Халеф потегли като порядъчен съпруг с жена си. Беше му дадено указание да казва, че идва от далечна страна, но да не издава, че спътницата му, която впрочем вече беше забулена, е от атайбехите. Известно време с него язди един от воините, който трябваше да наблюдава пътя между Мека и Джеда. На входа на нашата клисура също беше поставен пост.

Първият ден мина, без да се случи нищо особено. На следващата сутрин поисках от шейха позволение да се поразходя малко наоколо. Той ми даде една камила и ме помоли да бъда предпазлив, за да не открият убежището ни. Надявах се, че ще мога сам да пояздя, но когато се канех да се кача на камилата, към мен се приближи Амша и попита:

— Ефенди, мога ли да дойда с теб?

— Можеш — отвърнах аз, защото нямаше как да откажа на тази молба просто така.

Като излязохме от клисурата, поех по посока към Мека. Мислех, че спътницата ми ще ми направи забележка, но тя продължаваше да язди до мен, без да каже нито дума. След като яздихме близо час, тя зави надясно и помоли:

— Последвай ме, ефенди!

— Къде?

— Искам да се убедя, че нашият пазач е на поста си. След по-малко от пет минути го забелязахме. Той седеше върху едно възвишение и неотлъчно гледаше на юг.

— Воинът не бива да ни види — каза тя. — Ела, ефенди! Ще те заведа там, където желаеш!

Какво искаше да каже Амша с тези думи? Тя пое наляво и ме погледна усмихнато. След това пусна камилите в галоп и накрая спря в една тясна долина, където скочи от седлото и седна на земята.

— Ела до мен! Хайде да си поговорим! — каза тя.

Жената ставаше все по-загадъчна, но аз изпълних желанието й.

— Смяташ ли своята вяра за единствено права, ефенди? — започна тя странния разговор.

— Разбира се — отвърнах.

— Аз също.

— Ти също ли? — попитах учуден, защото това беше първият път, когато устата на мюсюлманин изричаше пред мен подобно признание.

— Да, ефенди, знам, че само твоята религия е истинска.

— Откъде знаеш?

— От собствени размишления. Първото място, където е имало хора, е бил раят. Там всички създания живеят заедно, без да си причиняват болка едно на друго. Така е пожелал Аллах, затова е истинска само онази религия, която заповядва да бъде така. Това е религията на християните.

— Толкова добре ли я познаваш, та можеш да даваш преценка?

— Не, но веднъж един стар турчин ни разказа за нея. Той ни каза, че вие се молите така: „… И ни прости греховете, както и ние ги прощаваме.“ Вярно ли е?

— Да.

— И че във вашата свещена книга е написано: „Господ е любов, а който е в любов, той е в Господ и Господ е в него.“ Кажи, и това ли е вярно?

— И това е вярно.

— Значи вашата вяра е истинската… Има ли право един християнин да отвлича девойка?

— Не. Ако го направи, чака го жестоко наказание.

— Виждаш ли, че вашата религия е по-добра от нашата? При вас Абу Саиф не би могъл да ме отвлече и да ме принуди да му стана жена. Познаваш ли историята на тази страна?

— Да.

— Значи знаеш как са издевателствали турците и египтяните над нас, въпреки че сме от една вяра. Те са опозорявали майките ни, а хиляди от бащите ни са набивали на кол, разсичали са ги на четири парчета, изгаряли са ги, отрязвали са им ръцете, краката, носовете и ушите, избождали са им очите, а децата им са смазвали или разкъсвали. Мразя тази вяра, но трябва да я запазя.

— Защо трябва да я запазиш? По всяко време имаш право…

— Замълчи! — прекъсна ме Амша грубо. — Споделям с теб моите мисли, но ти не ме поучавай! И сама знам какво да правя. Ще си отмъстя — ще отмъстя на всички, които ме обидиха.

— И въпреки това мислиш, че религията на любовта е истинската?

— Да. Но трябва ли само аз да обичам и прощавам? Дори и за това, че не мога да влизам в свещения град, ще си отмъстя! Познай как?

— Кажи ми!

— Ти тайно желаеш да посетиш Мека, нали?

— Кой твърди това?

— Отговори ми!

— Наистина бих искал да видя града.

— Това е много опасно. Но аз искам да си отмъстя и ето защо те доведох тук. Ще спазваш ли обичаите, ако идеш в Мека?

— Предпочитам да не го правя.

— Не искаш да обидиш твоята вяра и имаш право. Иди в Мека! Аз ще те чакам тук!

Не беше ли странно? Амша искаше да си отмъсти на исляма, като оскверни свещените му места, карайки един неверник да иде там. Като мисионер трябваше да мога да изпълня една такава задача — разбира се, жертвайки много време и усилия. Но като пътешественик, пропътувал целия свят, ми беше невъзможно.

— Ако минеш през това възвишение, ще видиш града в долината.

— Защо трябва да вървя, не мога ли да яздя?

— Ако влезеш в града върху камила, веднага ще предположат, че си поклонник и ще те наблюдават непрекъснато. Но влезеш ли в Мека пеша, всеки би си помислил, че вече си бил там и само се разхождаш наоколо.

— Ти наистина ли ще ме чакаш?

— Да.

— Колко време?

— Четири часа.

— Много малко.

— Ако се бавиш повече, лесно може да бъдеш разкрит. Ще минеш веднъж по улицата и ще разгледаш Каабата. Това е достатъчно.

Амша имаше право. Все пак добре беше, дето се бях решил да се оставя на случайността да ме води. Станах. Тя посочи оръжията ми.

— Като си сменил ботушите със сандали за тази езда, според тукашните обичаи, съвсем приличаш на местен жител, но носи ли един арабин такива оръжия? Остави ги тук и вместо тях вземи моите.

В първия момент ме обзе съмнение, но нямах никакво основание за подобно нещо. Затова размених пушките си с дългата кремъклийка на дъщерята на шейха и се заизкачвах по възвишението. Като стигнах до върха, видях пред себе си, на разстояние около половин час път, Мека — сгушена между голите, мъртви хълмове на долината. Различих крепостите Джебел Шад и Джияд. Ал Харам, главната джамия, се намираше в южния край на града.

Затова се насочих първо натам. По пътя се чувствах като войник, на когото се е случвало да участва в някои незначителни сблъсъци, но сега изведнъж чува тътена на голямата битка.

Пристигнах благополучно в града. Тъй като вече бях забелязал местонахождението на джамията, не беше необходимо да питам за нея. Къщите, покрай които минавах, бяха каменни, а улиците — посипани с пясък от пустинята. Не след дълго вече стоях пред правоъгълната сграда на Бейт Аллах и тръгнах бавно около джамията. Четирите й страни се състояха от наредени в редица колони, над които се издигаха седем минарета. Преброих 240 крачки по дължина и 205 на ширина. Тъй като смятах да я разгледам подробно отвън след това, влязох през една от седемте врати. Вътре седеше един макаби,^[13] който търгуваше с медни бутилки.

— Ес селям алейкюм! — поздравих аз достопочтено. — Колко струва една такава кулех?

— Десет пиастъра.

— Аллах да благослови синовете ти и синовете на твоите синове, защото цените ти са евтини. Ето ти десет пиастъра и си вземам една кулех.

Прибрах бутилката и минах между колоните. Вече бях близо до амвона и свалих сандалите си. После разгледах вътрешността на светилището. Почти в средата стоеше Каабата. Тъй като цялата беше покрита с кисуа,^[14] изглеждаше необичайно. Към нея водеха седем каменни пътеки, между които имаше тревни площи. До Каабата забелязах свещения кладенец Зем Зем, пред който няколко служители даваха вода на поклонниците. Светилището като цяло не оставяше у мен абсолютно никакво впечатление за святост. Напред-назад тичаха с товарите си носачи на куфари и носилки, писари седяха под колоните; можеха да бъдат видени дори търговци на плодове и тестени изделия. Поглеждайки между редиците от колони, съзрях до една от вратите ездитна камила, която тъкмо коленичеше, за да слезе господарят й. Притежателят й беше с гръб към мен и махна на един от слугите в джамията да отиде при него и да остане при хеджината. Видях това пътьом, докато се приближавах към кладенеца. Исках най-напред да дам да ми напълнят бутилката, но трябваше да почакам, докато ми дойде редът. После дадох малък бакшиш, затворих съда и го прибрах. Обърнах се и… На по-малко от десет крачки пред мен стоеше Абу Саиф.

Обзе ме неописуем ужас, но, за щастие, не ме скова. В такива моменти човек мисли и действа десеторно по-бързо. Без да бягам явно, се отправих с големи крачки към вратата, пред която лежеше камилата на Абу Саиф. Само това животно можеше да ме спаси. Беше една от онези сивкави хеджини, които можеха да се намерят единствено в планината Шаммар.

Със сандалите ми беше свършено. Нямах време да ги взема, защото чувах вече зад гърба си вика:

— Гяур, гяур! Дръжте го, пазители на светилището!

Въздействието, което предизвика този вик, беше просто грандиозно. Нямах време да се оглеждам, а не беше и необходимо. И бездруго знаех какво става около мен, защото чувах зад себе си сякаш тътен от водопад, рев на буря, тропот на стада бизони, наброяващи хиляди глави. Отказах се да се движа с равномерни крачки. Хукнах напряко, скочих между колоните, изкачих трите стъпала и стигнах до камилата, чиито крака, за щастие, не бяха вързани. С един юмручен удар отхвърлих слугата настрани и в следващия миг бях върху седлото с револвера в ръка. Но… дали щеше да ми се подчини животното?

— Е-о-ах! Е-о-ах!

Слава Богу! При този познат вик хеджината се надигна с два тласъка и се понесе като вятър. Зад мен изплющяха изстрели, но аз не им обърнах внимание. Напред! Само напред!

Ако камилата беше някое от онези вироглави животни, на които човек често можеше да попадне, с мен щеше да е свършено.

За по-малко от три минути се озовах извън града и едва след като изкачих хълма почти наполовина, се осмелих да се огледам. Долу гъмжеше от ездачи, които ме преследваха. Правоверните веднага се бяха отправили към най-близкия хан и бяха яхнали намиращите се там животни.

Накъде да поема сега? Към Амша? Ами ако по този начин я издам? Но все пак трябваше да я предупредя! Пришпорвах камилата с непрекъснати викове. Бързината й беше несравнима. Горе на хълма се огледах още веднъж и забелязах, че се намирам на сигурно място. Един-единствен ездач се бе приближил доста до мен. Това беше Абу Саиф. Изглежда, тъкмо той бе попаднал на кон, развиващ необикновена скорост.

Спуснах се от другата страна на хълма. Дъщерята на Малек ме беше видяла. Това, че бях възседнал хеджина и пристигах с такава скорост, й беше помогнало да отгатне какво става. Тя веднага се метна върху нейната камила и хвана юздите на животното, което бях яздил преди това.

— Кой те разкри? — извика ми Амша, когато бяхме достатъчно близо един до друг, за да се чуваме.

— Абу Саиф.

— Аллах акбар! Преследва ли те подлецът?

— Доста е близо до мен.

— А другите?

— Те са далеч.

— Тогава тръгвай и препускай все направо, покрай хълма и долината.

— Защо?

— Ще видиш.

— Първо трябва да дойда при теб. Дай ми оръжията!

В движение си разменихме пушките, а след това дъщерята на пустинята изостана назад и се скри зад една издадена напред скала. Сега разбрах какви са намеренията й: искаше да приклещи Абу Саиф между нас двамата. След няколко мига той се появи горе на хълма. Нарочно накарах животното малко да забави ход и забелязах, че той удвои усърдието си. Докато се изкачвах по следващия планински склон, той вече се спускаше от другия и минаваше напряко през падината, без да забележи по следите, че тук не съм бил сам. Като стигнах до върха, на хълма зад мен съзрях още няколко преследвачи, а долу моята спътница също вече беше тръгнала. Планът й успя:

Абу Саиф се озова между нас и тъй като Амша не водеше втората камила със себе си, а я беше пуснала свободно да тича след нея, ако той се огледаше, щеше да я помисли за някой от моите преследвачи.

Вече нямаше защо да се страхувам за себе си. Другите преследвачи все повече изоставаха, само трябваше да внимавам да не ни избяга Абу Саиф. Започнах да търся място, от което да мога да сляза от хълмистия терен долу в равнината, но все пак в посока, противоположна на лагера на атайбехите. Затова все повече забавях хода на хеджината.

Измина около три четвърти час, докато най-сетне стигнах до откритата пустиня. Движех се така, че Абу Саиф постоянно да е на малко повече от един изстрел разстояние от мен. Амша тъкмо беше стигнала до подножието на веригата от хълмове, когато в същото време на последното възвишение забелязах да се появява още един преследвач, който сигурно яздеше отлична камила, защото много бързо се приближаваше. Неговото животно далеч превъзхождаше коня на Абу Саиф.

Вече бяха започнали да ме обземат опасения, и то не за мен, а заради моята спътница, когато за свое учудване забелязах, че този ездач свива встрани, като че ли искаше да ни изпревари, описвайки дъга. Внимателно се вгледах към него. Нима беше възможно? Дребосъкът, който седеше върху летящата хеджина, изглеждаше досущ като моя Халеф. Как се беше добрал до това животно и как се бе озовал сред преследвачите ми? Спрях камилата си, за да го огледам още веднъж, и то по-внимателно. Да, това беше Халеф и никой друг. Малчото искаше да ми даде знак да го разпозная и размаха ръце във въздуха, сякаш ловеше лястовици.

Спрях спокойно на място и взех в ръце пушката. Преследвачът ми вече можеше да ме чува.

— Ррреее, Баща на сабята! — извиках му аз. — Стой далеч от мен, иначе ще ти изпратя един куршум.

— Да стоя далеч от теб ли, кучи сине! — изкрещя той. — Жив ще те хвана и ще те заведа в Мека, сквернителю на светини!

Не ми оставаше нищо друго, освен да се прицеля и да стрелям. За да не го раня, взех на мушка гърдите на коня му. Животното се преметна, затисна ездача под себе си и се претърколи няколко пъти върху него, а после умря. Очаквах, че Абу Саиф ще се изправи по най-бързия начин, но не се случи нищо такова. Или се бе наранил, или се преструваше на ранен, за да ме подмами да се приближа. Предпазливо тръгнах и стигнах до него едновременно с Амша. Той лежеше на пясъка със затворени очи и не мърдаше.

— Ефенди, куршумът ти изпревари моя — упрекна ме жената.

— Стрелях по коня. Куршумът ми не е улучвал Бащата на сабята. Но може да си е счупил врата или нещо друго. Ще проверя.

Слязох от седлото и го огледах. Ако нямаше вътрешни наранявания, значи само беше в безсъзнание. Амша извади ятагана си.

— Какво смяташ да правиш? — попитах аз бързо.

— Ще взема главата му.

— Няма да направиш това, защото и аз имам право върху Абу Саиф.

— Моето право е по-отдавна.

— Моето обаче е по-голямо. Аз го повалих.

— Ще го убиеш ли?

— Какво ще направиш, ако не го убия, а го освободя или просто го оставя да лежи тук?

— Така ти се отказваш от правото си и тогава аз ще се възползвам от своето.

— Не се отказвам от моето.

— Хайде да вземем разбойника и ще решим какво да правим с него.

В този момент пристигна и Халеф.

— Машаллах! Сихди, какво направи?

— По-добре ми кажи как се озова тук?

— Тръгнах след теб.

— Виждам. Обясни по-подробно.

— Сихди, знаеш, че имам много пари. За какво да ги нося само в чантата си? Исках да си купя с тях хеджина и отидох при един търговец, който живее в южния край на града. Ханех беше с мен. Докато оглеждах животните му, между които тази хеджина беше най-хубавата, се вдигна страхотен шум. Изтичахме с търговеца навън и чух, че един гяур е осквернил храма и е избягал. Тогава веднага си помислих за теб, сихди, и наистина миг по-късно те съзрях да препускаш към хълма. Всички се тълпяха в двора, за да вземат ездитни животни и да те преследват. Аз направих същото и взех тази хеджина. Първо наредих на Ханех да тръгне към лагера и да разкаже на шейха за случилото се, после хвърлих в краката на търговеца сумата, която вече бяхме уговорили, а той се опитваше да се пазари за още, и препуснах след теб, за да те хвана. Всички други изостанаха. Сега имам и теб, и хеджината.

— Вероятно за съвсем малко пари.

— Няма да спорим за това, сихди.. Преследвачите са все още по петите ни, не можем да останем тук. Какво ще правим с Бащата на сабята и на измамата?

— Ще го завържем върху свободната камила и ще го вземем с нас. Той сигурно ще дойде на себе си.

— И накъде ще бягаме?

— Знам мястото — отвърна Амша. — И ти също го знаеш, Халеф, защото баща ми ти го беше казал, в случай че не можеш да ни намериш повече в лагера.

— Имаш предвид пещерата Атафрах?

— Да, Ханех щеше да те заведе. Само атайбехите знаят къде се намира тази пещера. Ела, помогни ми да завържем пленника!

За шест ръце не беше трудно да качат Абу Саиф върху камилата, която бях яздил от лагера до околностите на града. Всичко, което пленникът имаше в себе си, дъщерята на Малек му взе. После отново се качихме на камилите и препуснахме на югоизток.

Така аз благополучно се отървах. Не мислех, че някога отново ще мога да видя Мека. Но тъй като това все пак се случи, ще си спестя описанието на града и забележителностите му за по-късно.

По пътя Халеф започна да ме упреква.

— Сихди — каза той, — не ти ли бях казал, че нито един неверник няма право да посещава свещения град? За малко да изгубиш живота си.

— Защо отказа да изпълниш молбата ми, като поисках да ми донесеш вода?

— Защото нямах право да я изпълня.

— Е, сега сам си взех вода.

— Ти си бил на свещения кладенец?

— Виж! Това е истинска вода от Зем Зем!

— Аллах керим, сихди! Той те е превърнал в истински правоверен и дори в хаджия. Един гяур не бива да влиза в града. Но който има от водата на Зем Зем, той е хаджия и следователно истински мюсюлманин. Не съм ли ти казвал винаги, че ще приемеш правата вяра дори и да не искаш?

Това беше колкото забавно, толкова и смело схващане за фактическото положение на нещата. Но поне имаше този успех, че мюсюлманската съвест на моя добър Халеф беше успокоена, и реших да не оборвам възгледите му.

Местността около Мека беше изключително безводна и там, където имаше извор, със сигурност се превръщаше в център на някое село или най-малкото във временен лагер. Ние трябваше да избягваме тези места, така че въпреки горещината през деня не можехме да спрем, докато не стигнем до скалистата местност. Следвахме дъщерята на атайбехите през камънаци и сипеи, между масивни каменни блокове, докато най-сетне се добрахме до една цепнатина в скалите, чийто отвор на ширина имаше приблизително размерите на една камила.

— Това е пещерата — каза водачката ни. — Животните също могат да влязат вътре, ако свалим седлата им.

— Тук ли ще останем?

— Да, докато дойде шейхът.

— А той ще дойде ли?

— Сигурно. Ханех го е предупредила. Ако някой от атайбехите не се прибере в лагера, го търсят тук, в тази пещера. Слизайте и ме следвайте!

Абу Саиф отново беше дошъл на себе си, но по време на пътуването не се беше обадил и държеше очите си затворени, внесохме в пещерата най-напред него.

Колкото по-навътре се влизаше в цепнатината, толкова по-широка ставаше тя и накрая се образуваше една кухина, достатъчно голяма, за да побере 40–50 човека и животни. Най-ценното нещо в това скривалище беше водата, която се беше събрала в задната му част. След като подслонихме пленника и камилите на сигурно място, потърсихме навън растящата на големи снопове трева ратам, която притежава чудесното свойство да гори и в прясно състояние също толкова добре, колкото ако е изсушена. Тя ни беше необходима за през нощта, защото през деня не биваше да палим огън, чийто дим лесно можеше да издаде убежището ни.

Впрочем нямаше защо да се притесняваме, че можем да бъдем открити. В по-голямата си част пътят ни преминаваше през толкова камениста почва, че следите ни едва ли щяха да бъдат забелязани.

Като проверявах торбата върху камилата на Абу Саиф, направих странно откритие: тя съдържаше пари, и то съвсем не малка сума.

Животните ни бяха изморени, а и ние също. Пленникът беше здраво завързан, така че можехме да спим. Всъщност с Халеф си поделихме дежурството. Искам да спомена още, че междувременно пак бях обул високите си ботуши, които бяха увити в одеялото, завързано върху дадената ми от атайбехите камила.

И ето че изминаха последните часове на деня и нощта настъпи, На разсъмване аз бях на пост. Вниманието ми бе привлечено от приближаващ се към пещерата шум. Надникнах през цепнатината и видях един мъж, който предпазливо се промъкваше насам. Установих, че е атайбех, и излязох навън.

— Слава на Аллаха, че те виждам, ефенди! — поздрави ме той. — Шейхът ме изпрати да разузная дали сте тук. Сега не е необходимо да се връщам обратно, защото такъв е уговореният знак, ако ви намеря тук.

— Кого смяташ, че можеш да намериш тук освен мен?

— Твоя слуга Халеф, дъщерята на шейха и вероятно Абу Саиф — като пленник.

— Откъде знаеш, че всички те са тук?

— Ефенди, това не е трудно да се отгатне. Ханех се върна в лагера сама с двете камили и ни разказа, че си бил в Мека и си избягал. Дъщерята на Малек тръгна с теб и сигурно не те е изоставила, въпреки че си извършил голям грях. Халеф те е последвал, а нашите съгледвачи намериха зад планините застреляния кон на Абу Саиф, но него самия не са видели. Значи той е при вас.

— Кога ще дойде шейхът? — попитах аз.

— Може би преди да измине и час.

— Тогава влизай!

Воинът не удостои с поглед пленника и веднага легна да спи.

В уреченото време малкият керван се появи пред пещерата, Разтовариха камилите и внесоха всичко вътре. Очаквах да чуя от шейха упреци, но първият му въпрос беше:

— Хвана ли онзи джехеин?

— Да.

— Той тук ли е?

— Цял и невредим.

— Тогава ще го съдим.

Докато се направят всички приготовления, стана обяд. Процесът вече можеше да започне. Преди това обаче с Халеф имахме много странен разговор.

— Сихди, позволи ми да те питам нещо! — помоли той.

— Казвай!

— Нали все още помниш всичко, което записа за мен и Ханех?

— Помня.

— Кога трябва да върна Ханех?

— Щом свърши поклонението.

— Но аз още не съм го завършил.

— Пропуснал ли си нещо?

— От гледна точка на закона нищо, защото в Мека направих каквото трябваше и всичко мина много бързо. Но бих искал да запазя жена си и затова ми хрумна, че един истински хаджия трябва да иде и до Медина.

— Да, така е. А какво казва Ханех за това?

— Сихди, тя ме обича. Повярвай ми — тя сама ми го каза.

— А ти също ли я обичаш?

— Много. Не пише ли, че Аллах е взел едно ребро от Адам и е създал от него Ева? Под това ребро се намира сърцето, значи сърцето на мъжа винаги ще принадлежи на жената.

— Да, но какво ще каже шейх Малек?

— Ето точно това ме безпокои, сихди!

— А други грижи имаш ли?

— Не.

— А аз? Не те ли интересува какво мисля аз?

— О, ти ще ми дадеш твоето съгласие, защото въпреки всичко аз няма да те напусна, докато искаш да остана при теб.

— Да, но една жена не може да скита с нас. Помисли за това!

— Не е необходимо. Аз ще тръгна с теб, а тя ще остане при племето си, докато се върна.

— Халеф, не искам такава жертва от теб. Но щом вие двамата толкова се обичате, ти трябва да направиш всичко възможно да задържиш Ханех. Може би шейхът ще склони да не му я връщаш.

— Сихди, няма да му я върна дори и ако трябва да избягам с нея. О, тя знае, че аз съм Хаджи Омар Бен Хаджи Абул Аб-бас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах, и би отишла с мен на края на света!

Изричайки това самоуверено твърдение, дребосъкът се отдалечи с горда походка. Междувременно всички бяха насядали в кръг, в средата на който бяха сложили Абу Саиф. Приканиха ме да взема участие в разглеждането на делото и аз се настаних до Шейх Малек.

— Ефенди — започна той, — чух да твърдиш, че имаш права над този човек, и знам, че това е истина. Ще ни отстъпиш ли, или заедно с нас ще определиш съдбата му?

— Ще отсъдя заедно с вас, а и Халеф също, защото и той има да отмъщава на Абу Саиф.

— Развържете пленника!

Развързаха го, но той продължи да лежи неподвижно, сякаш бе мъртъв.

— Абу Саиф, изправи се, за да отговаряш пред тези мъже! — заповяда шейхът.

Пленникът обаче продължи да лежи, без дори да отвори очи.

— Мъже, виждате, че той си е изгубил говора. Какво тогава ще разговаряме с него? Абу Саиф знае какво е направил и ние също го знаем. С какво ще помогнат приказките и въпросите? Казвам, че той трябва да умре и да послужи за храна на чакалите, хиените и лешоядите. Който е съгласен с думите ми, да го покаже.

Всички дадоха съгласието си. Само аз смятах да направя възражение, но бях възпрепятстван от нещо непредвидено. При последните думи на шейха пленникът изведнъж се изправи, бързо мина между атайбехите и избяга през входа. Чу се силен вик на изненада, после всички скочиха и хукнаха след него. Единствено аз останах на мястото си. Абу Саиф сигурно много се беше провинил според законите на пустинята и напълно заслужаваше смърт, но все пак за мен беше невъзможно да се произнеса в полза на такова наказание. Може би щеше да успее да избяга. Разбира се, не можехме да останем нито час повече в пещерата.

Дълго стоях сам. Първият, който се върна, беше старият шейх. Беше изостанал от младите мъже.

— Защо не тръгна да го преследваш, ефенди? — попита ме той.

— Защото твоите храбри воини ще го хванат и без моята помощ. Не вярваш ли, че ще успеят?

— Не знам. Абу Саиф е известен бегач. Като излязохме пред пещерата, той вече беше изчезнал. Ако не го настигнем, трябва да се махаме оттук, защото сега знае пещерата ни.

Постепенно започнаха да се връщат все повече и повече мъже. Не бяха видели никъде Бащата на сабята, нито пък бяха забелязали следите му. Малко по-късно дойде и Халеф, а последна се върна Амша. Видях, че ноздрите й потрепваха от гняв. След кратка размяна на мнения се разбра, че никой не е забелязал беглеца. Смайването на атайбехите и обстоятелството, че през тесния проход можеше да го следва само един човек, явно бяха осигурили на Абу Саиф преднина, а теренът навън беше много подходящ за прикриване на следите.

— Чуйте, мъже! — каза шейх Малек. — Той ще издаде скривалището ни. Да тръгваме ли веднага, или да опитаме още веднъж да го хванем, този път яхнали камилите си? Ако обиколим всичко наоколо, може би ще успеем да го открием.

— Няма да бягаме, ще го търсим — гневеше се дъщеря му. Останалите бяха на същото мнение.

— Хайде тогава, оседлайте камилите си и ме последвайте! Който докара беглеца — жив или мъртъв, — ще получи голяма награда.

Тогава Халеф пристъпи напред.

— Аз вече заслужих наградата. Бащата на сабята лежи вън. Мъртъв е.

— Мъртъв ли? — извика шейхът радостно. — Означава ли това, че ти си го убил?

— Да, така е — отвърна Халеф гордо.

— Къде го залови? Говори!

— Трябва да знаеш, шейх Малек, че моят сихди е майстор в боя и в откриването на всякакъв вид асар. Той ми показа как да откривам следите в пясъка, в тревата и по скалите. Казвал ми е също как трябва да се разсъждава при преследване на бегълци. Аз излязох първи след Абу Саиф от пещерата, но той вече беше изчезнал. Най-напред завих наляво, после се спуснах надясно и тъй като от него нямаше и следа, си помислих, че сигурно е проявил съобразителност и като е излязъл от пещерата, веднага се е скрил някъде. Така че започнах да дебна зад скалите и го открих. След кратка борба забих ножа в сърцето му. Ще ви покажа трупа му.

Аз пак останах в пещерата сам, а другите последваха Халеф, за да видят мъртвия Абу Саиф.

Скоро всички се върнаха ликуващи.

— Каква награда искаш? — попита шейх Малек храбрия, дребничък Халеф.

— Идвам от далечна страна, където вече едва ли ще се върна — гласеше отговорът. — Ако ме смяташ за достоен, приеми ме сред своите хора!

— Искаш да станеш атайбех ли? А какво ще каже твоят ефенди?

— Той е съгласен. Нали, сихди?

— Да — взех аз думата. — Присъединявам молбата си към неговата.

— Що се отнася до мен, веднага бих се съгласил — обяви шейхът. — Но първо трябва да попитам тези хора. А приемането на чужд човек в племето е важно нещо, за което е необходимо много време. Имаш ли роднини наблизо?

— Не.

— Заплашен ли си от кръвно отмъщение?

— Не.

— А какъв си — сунит или шиит?

— Привърженик съм на Суна.

— И наистина ли още нямаш нито жена, нито деца?

— Нямам.

— Ако е така, можем веднага да пристъпим към обсъждането.

— А ще подложиш ли и още нещо на обсъждане? — помоли бързо Халеф.

— Какво?

— Сихди, хайде говори ти вместо мен!

Аз станах от пода и заех възможно най-достолепна поза. После започнах речта си:

— Чуй думите ми, шейх, а Аллах да отвори сърцето ти, за да може то да срещне благоволението на волята ти! Аз съм Кара Бен Немзи, емир сред улема и герой във Франкистан. Дойдох в Африка и в тази страна, за да опозная нейните обитатели и да извърша велики дела. За тази цел имах нужда от слуга, който да разбира всички диалекти на Запада и Изтока, да е умен и мъдър и да не се страхува нито от лъвове и пантери, нито пък от хора. Намерих този Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах и до днес винаги съм бил изключително много доволен от него. Той е силен като глиган, верен като хрътка, умен като фенек и бърз като антилопа. С него сме водили бой над бездните на соленото езеро, пропаднахме в него и успяхме да се спасим. Побеждавали сме животните в степта и пустинята, устояхме на страшния самум, стигали сме дори до нубийската граница и освободихме една пленница, най-хубавото цвете на всички цветя, от властта на нейния мъчител. След това дойдохме в Билад ал Араб, а какво сме преживели тук — вече знаете, а бяхте и свидетели. После Халеф замина с твоята внучка Ханех за Мека. Тя само формално стана негова жена, а той подписа, че отново ще я върне. Но ето че Аллах е водил сърцата им и те се влюбили един в друг и повече не искат да се разделят. Ти си Хаджи Малек Ибн Ахмед Халид Бен Абул Али Абу Абдолатиф ал Ханифи, мъдрият и храбър шейх на тези синове на атайбехите. Твоята проницателност ще ти подскаже, че не бих освободил на драго сърце такъв помощник като Халеф. Но аз желая той да е щастлив и затова отправям към теб молбата да го приемеш в племето на атайбехите и да скъсаш договора, в който е обещал да върне жена си. Знаем, че ще изпълниш тази моя молба, а щом някой ден се върна в родината си, ще разпространявам славата ти и славата на твоите хора из цяла Европа. Иншаллах!

Всички ме бяха слушали внимателно. А Малек отговори:

— Ефенди, знам, че си прочут герой на немзите, въпреки че имената ти са къси като острието на дамска кама. Ти си потеглил на бой като султан и си извършил безкрайно велики дела и дори децата на нашите деца ще разказват за твоя героизъм. Хаджи Халеф Омар е при теб като везир, чийто живот принадлежи на султана, и вие дойдохте в нашите шатри, за да ни окажете голяма чест. Ние обичаме и теб, и него и ще обединим гласовете си, за да го приемем като син на нашето племе. Но аз искам да говоря и с Ханех и ако тя желае да остане с него, ще скъсам договора, както ти помоли да направя, защото Хаджи Халеф Омар е храбър воин, който уби Абу Саиф, крадеца и разбойника. Сега обаче ни разреши да подготвим пиршеството, за да отпразнуваме смъртта на врага, а след това ще проведем обсъждането по достоен начин. Ти си наш приятел и брат, въпреки че имаш вяра, различна от нашата. Иншаллах!