Карл Май
През пустинята (4)

Четвърта глава
Отвличането

Понеже вечерта, когато тръгнахме да си лягаме, беше станало много късно, не се учудих, че на другата сутрин се събудих също късно. Може би щях да спя още по-дълго, ако не ме бе събудило пеенето на бръснаря. Той се беше облегнал вън на входната врата и явно искаше в моя чест да изчерпи целия си запас от немски песни.

Казах на певеца да влезе, за да поговоря малко с него, и установих, че той е много добродушно, но лекомислено момче, с когото въпреки землячеството сигурно не бих заменил моя доблестен Халеф. Тогава още не предполагах при какви лоши обстоятелства щях да се срещна с него по-късно.

Сутринта посетих Абу ер Реисан, а след като току-що бях привършил с обяда си, се появи лодката, която трябваше да ме вземе. Халеф вече отдавна се озърташе за нея.

— Сихди, аз ще дойда ли с теб? — попита той. Отвърнах му шеговито:

— Днес нямам нужда от теб.

— Какво? Нямаш нужда от мен? Ами ако ти се случи нещо? — каза дребният ага.

— Че какво би могло да ми се случи?

— Може да паднеш във водата.

— Тогава ще плувам.

— Или пък Абрахим Мамур може да те убие.

По израза на лицето му ясно си личеше, че не ти е приятел.

— Тогава и ти не би могъл да ми помогнеш.

— Не мога ли? Чуй, сихди, Халеф ага е човекът, на когото можеш да разчиташ за всичко.

— Тогава ела!

Разбира се, той се беше загрижил много за бакшиша си. Изминахме пътя по същия начин, както предишния ден, но наблюдавах с много по-голямо внимание всичко, което би могло да ми бъде от полза. В градината, през която трябваше да минем, имаше много дълги пръти. Както външната, така и вътрешната порта винаги се залостваха с широки дървени резета, чието разположение подробно огледах. Никъде не видях куче, а от Хамид узнах, че освен господаря и една стара прислужница имало и единайсет фелахи, които спели тук и през нощта. Самият господар спял на дивана в селямлъка си.

Като влязох там, Абрахим Мамур ме посрещна по-любезно, отколкото вчера ме бе изпратил.

— Бъди добре дошъл при мен ефенди! Ти си велик лекар!

— Така ли?

— Вчера болната започна да се храни.

— Ах!

— Освен това разговаря и с прислужницата.

— Весело ли?

— Весело и много.

— Това е добре. Може би тогава Гюзела ще оздравее напълно за по-малко от пет дни.

— А тази сутрин дори малко попя.

— Това е още по-добре. Отдавна ли ти е жена?

Лицето на египтянина веднага доби мрачен израз.

— Лекарите на неверниците са много любопитни.

— Само любознателни, а тази любознателност спасява живота или здравето на много хора, на които вашите лекари не могат да помогнат.

— Въпросът ти наистина ли беше наложителен?

— Разбира се.

— Тогава ще ти призная, че предстои да стане моя жена.

— В такъв случай сигурно ще мога да й помогна.

Абрахим отново ме заведе до стаята, където вчера бях останал да чакам. Тук ме остави и днес. Огледах се внимателно. Прозорци в истинския смисъл на думата тук нямаше. Отворите, през които влизаше светлина, имаха решетки. Дървената плетеница беше поставена така, че можеше да се отвори, като се дръпне една дълга, тънка пръчица. Бързо взех решение. Извадих пръчицата и я мушнах зад решетката така, че да не се вижда. Тъкмо бях свършил, и Абрахим отново се появи. Зад него вървеше Зеница.

Аз отидох при нея и й поставих моите въпроси. Същевременно, сякаш увлечен от работата си, играех с пръстена, който ми бе дал Исла, и направих така, че да се изплъзне от пръста ми. Той се изтърколи пред краката на Зеница. Тя бързо се наведе и го вдигна. Но Абрахим веднага се приближи до нея и го взе от ръката й. Всичко стана много бързо, но въпреки това тя успя да хвърли един поглед върху пръстена. Разбрах това по нейното трепване и от неволното движение на ръката й към сърцето. Засега нямаше повече какво да правя.

Абрахим попита как намирам състоянието на болната.

— Господ е добър и всемогъщ — отвърнах аз. — Той изпраща на чадата си помощ често преди те още да си помислят за това. Ако Господ пожелае, болната ще е напълно здрава още утре. Трябва да вземе лекарството, което ще й предпиша, и с упование да чака да дойда отново.

На изпращане момичето не се осмели да каже нито дума. Халеф вече чакаше с аптечката в селямлъка. Това, което предписах този път, беше просто захарен прах, а в замяна дребният ага получи още по-голям бакшиш от предишния ден. После отново се върнахме в Кертаси.

Капитанът вече ме чакаше при търговеца.

— Видя ли Зеница? — извика ми Исла.

— Да.

— Тя позна ли пръстена?

— Да, позна го момичето.

— Значи сега знае, че съм наблизо.

— Годеницата ти го предчувства. И ако правилно е разтълкувала думите ми, очаква тази нощ да бъде освободена.

— Но как?

— Рейс Хасан — попитах аз, — готов ли си с ремонта?

— До довечера ще бъда готов.

— Наемаш ли се да ни вземеш и да ни закараш до Кайро?

— Да.

— Тогава слушайте! Към къщата на Абрахим Мамур водят две врати, които обаче са залостени отвътре; през тях не можем да влезем. Но има още един път, макар и да е доста труден. Исла Бен Мафлай, можеш ли да плуваш?

— Да.

— Добре. Един канал води от Нил към басейн, намиращ се в средата на двора, като минава под оградния зид. Малко след полунощ, когато всички спят, ние ще пристигнем там и ти ще проникнеш в басейна на двора през канала. Вратата, която ще намериш там, е залостена с резе, което обаче много лесно може да бъде отместено. Като отвориш, ще влезеш в градината, чиято врата се отваря по същия начин. Щом се отворят вратите, ще вляза аз. Ще вземеш един прът от градината и ще го облегнеш на зида, за да се изкачим до решетката, зад която са женските покои. Аз вече съм я отворил отвътре.

— А после?

— Какво ще стане по-нататък, зависи от обстоятелствата. Ще отидем с лодка до мястото, където трябва да свършим първата си работа, а именно да потопим лодката на Абрахим Мамур, за да не може да ни преследва. Междувременно капитанът ще подготви кораба си за отплаване.

Взех един молив и нарисувах разположението на къщата на Абрахим Мамур върху лист хартия, така че Исла Бен Мафлай получи пълна представа къде ще се намира, като излезе вечерта от басейна. Денят премина изключително в извършването на необходимите приготовления. Дойде вечерта и като стана време за тръгване, извиках Халеф и му дадох необходимите указания за предстоящото приключение.

Халеф бързо си събра нещата. Наемът за стаята вече бе платен предварително.

Аз се отправих към Хасан, а скоро с багажа дойде и Халеф. Корабът беше готов за отплаване и само трябваше да вдигне котва. След известно време се появи и Исла с прислужника си, на когото вече бе дал указания. И ето че най-сетне се качихме в дългата тясна лодка на дахабието. Двамата слуги трябваше да гребат, а аз направлявах кормилото.

Беше една от онези нощи, в които природата тънеше в такова дълбоко спокойствие, сякаш по широкия свят изобщо не съществуваха нито опасности, нито битки, нито дори и препирни. Лекият ветрец, който си бе играл със сенките на ездача, бе утихнал. Южните звезди приятно се усмихваха от тъмната синева на небето, а водите на достопочтената река течаха безшумно по широкия си път. Същото спокойствие цареше и в душата ми.

Разбира се, това, което се канехме да извършим, не беше лесно, но човек може да трепери само от нещо, което действително се е случило. Щом то е само замислено или само тепърва започва, трябва да се действа без вътрешна възбуда.

Може би не бе необходимо да предприемаме това нощно отвличане. По-скоро трябваше да изправим Абрахим Мамур пред съда. Но не знаехме точно какви са обстоятелствата и с какви законни и незаконни средства разполагаше той, за да предяви правата си над Зеница. Само от нея можехме да разберем това, което трябваше да знаем, за да излезем срещу нейния похитител, но за тази цел трябваше най-напред тя да се озове в наши ръце.

След около час пред нас се откриха очертанията на сградата, издигаща се над сивата каменна ограда. Спряхме малко по-надолу от зида. Слязох сам, за да разузная ситуацията. В околностите на къщата не открих следи от живот, а, изглежда, и между зидовете цареше пълно спокойствие. До канала открих лодката на Абрахим с греблата. Качих се в нея и я закарах до нашата лодка.

— Ето, това е лодката — казах аз на двамата слуги. — Закарайте я малко по-нататък, напълнете я с камъни, пробийте една дупка и я оставете да потъне! Но греблата можем да използваме. Ще ги вземете на нашата лодка, но не ги окачвайте, а ги дръжте готови, в случай на нужда да можем веднага да се отблъснем с тях. Исла Бен Мафлай, последвай ме!

Слязох от лодката и се запромъквахме към канала. Водата му не ни очакваше особено гостоприемно. Хвърлих един камък и установих, че каналът не е дълбок. Исла съблече дрехите си и влезе вътре. Водата му стигаше до брадата.

— Ще се справиш ли?

— По-добре ще е да плувам, отколкото да ходя. Каналът има толкова много тиня, че тя стига почти до коленете ми.

— Все още ли си решен да го направиш?

— Да. Донеси ми дрехите до портата! Хайде!

Мъжът вдигна крака, разпери ръце и изчезна в отвора на зида, под който течеше водата.

Не напуснах веднага мястото си, а изчаках малко, защото не беше изключено да се случи нещо непредвидено, което да налага присъствието ми. И правилно бях предвидил, защото тъкмо се канех да тръгвам, когато в отвора на зида забелязах да се появява главата на плувеца.

— Ти се връщаш? — попитах аз.

— Да. Не можах да продължа. Каналът е затворен.

— С какво?

— С дебела дървена решетка.

— Не можа ли да я отместиш?

— Не е по силите ми.

— На какво разстояние оттук?

— Решетката вероятно се намира точно при външния зид.

— Ще проверя. Облечи се, дръж дрехите ми и ме чакай тук. Съблякох само горните си дрехи и влязох във водата. Легнах по гръб и заплувах. Когато според пресмятанията ми вече бях стигнал до външния зид, се блъснах в решетката. Беше толкова широка и висока, колкото и самият канал. Състоеше се от дебели, добре сглобени дървени пръти и бе закрепена за зида с железни скоби. Предназначението на това приспособление всъщност беше да не допуска до басейна в двора разни животни като плъхове например. Хванах решетката и я разтърсих. Тя не помръдна и тогава разбрах, че цялата няма да мога да я поместя. Хванах една от пръчките с две ръце, подпрях високо вдигнатите си колена в двете срещуположни стени на зида — един тласък с всички сили и пръчката се счупи. Сега пробивът вече бе направен и за около две минути успях да махна още четири пръчки, така че се получи отвор, през който можех да се промъкна.

Дали да се върна и предоставя на Исла да действа по-нататък? Не. Щяхме да изгубим много време. Бездруго вече бях във водата и познавах по-добре от него мястото. И така, промъкнах се през отвора, който бях направил, и продължих да плувам по-нататък във водата, която от насъбралата се тиня беше станала гъста и мътна. Когато според пресмятанията ми вече трябваше да се намирам някъде под вътрешния двор, сводът се сниши много близо до повърхността на водата, от което разбрах, че се намирам съвсем близо до басейна. Оттук нататък каналът приличаше вече на тръба, която изцяло беше изпълнена от водата, така че нямаше въздух за дишане. Затова останалото разстояние трябваше да измина пълзешком под водата или да се гмурна и да го преплувам, което беше не само много неудобно и изморително, но и свързано с големи опасности. Ако, да речем, на пътя ми се изпречеше второ, непредвидено препятствие и не успеех да се върна, за да си поема въздух? Или ако при излизането над водата ме забележеха? Все пак възможно беше да има някой на двора.

Но тези съмнения не биваше да ме разколебават. Поех си дълбоко въздух, гмурнах се под водата и, къде с плуване, къде с ходене, се запромъквах напред възможно най-бързо.

Вече бях изминал доста голямо разстояние и усещах нужда от въздух, когато с ръката си наистина докоснах ново препятствие. Както усещах от допира, това беше решетка от надупчена ламарина, която покриваше целия вътрешен диаметър на тръбата и сигурно трябваше да служи за цедка или филтър на мътната тинеста вода.

От това откритие ме обхвана наистина смъртен страх. Вече не можех да се върна назад, защото още преди да успея да стигна до онова място, където по-високият свод на канала ми позволяваше да се покажа над водата и да си поема въздух, отдавна щях да съм се задушил, а дебелото сито явно бе много здраво закрепено. Имаше само две възможности: или щях да успея да мина през него, или щях злочесто да се удавя. Нямаше нито миг за губене.

Натиснах ламарината — напразно! Удрях я и се блъсках в нея с всичка сила, но без успех. А ако успеех да мина, а зад ламарината не следваше веднага езерото, и бездруго бях изгубен. Имах въздух само още за секунда-две. Струваше ми се, че някаква страхотна сила ще пръсне дробовете ми и цялото ми тяло. Още едно последно, отчаяно усилие: Господи, ти, който си на небето, помогни ми да успея? Чувствах как смъртта посяга към сърцето ми с мокра, желязна ръка. Хваща го в жестокия си неумолим юмрук и гибелно го стиска. Пулсът спира, съзнанието се замъглява. Душата с всички сили се съпротивлява срещу ужаса. Трескаво, убийствено напрежение опъва вцепенените жили и мускули — чувам някакъв трясък — това, което не се удаде на живота, успя да постигне борбата със смъртта: ситото поддаде, излезе от жлебовете и аз изплувах нагоре.

Най-напред едно дълго, дълго вдишване, което моментално ми върна живота, след това обаче моментално се гмурнах. Възможно беше в двора да има някой и да забележи главата ми, която се подаваше точно по средата на басейна. Приближих се до ръба му, предпазливо изплувах отново и се огледах.

Нямаше луна, но звездите на Юга хвърляха достатъчно силна светлина, за да могат да се различават всички предмети. Излязох от басейна и понечих внимателно да се промъкна към зида, когато , чух леко пукане. Погледнах нагоре към решетките, зад които се намираха женските покои. Вдясно над мен се намираше мястото, където бях свалил резето, а отляво забелязах цепнатина в решетките на стаята, в която нямах право да влизам. Във всеки случай там беше спалнята на Зеница. Дали беше останала будна, за да ме чака? Дали пукането беше причинено от това, че и тя бе отворила решетката на стаята си? Ако беше така, тя ме е видяла да излизам от водата и вероятно все още стоеше зад прозореца. Промъкнах се по-близо и сложих ръцете си като фуния пред устата.

— Зеница! — прошепнах тихо.

Тогава процепът се разшири и се показа тъмнокоса главица.

— Кой си ти? — каза тя едва чуто.

— Хекимът, който беше при теб.

— Идваш да ме спасиш ли?

— Да. Ти си предусетила всичко и си разбрала намеците ми.

— Да. Сам ли си?

— Исла Бен Мафлай чака вън.

— О! Той ще бъде убит.

— От кого?

— От Абрахим. През нощта той не спи, пази. А и прислужницата е в стаята до мен. Спри — чуй. О, бягай бързо!

Зад вратата, която водеше към селямлъка, се чу шум. Процепът горе се затвори, а аз моментално се спуснах към басейна. Това беше единственото място, където можех да се скрия. Спуснах се вътре внимателно, за да не се образуват вълни, които биха могли да ме издадат.

Едва бях направил това, когато вратата се отвори и се появи Абрахим, който бавно и оглеждайки се зорко, обиколи двора. Седях потопен във водата до устата, а главата ми беше скрита зад бордюра, така че египтянинът не би могъл да ме забележи. Той се убеди, че портата все още е затворена, и след като завърши обиколката си, отново изчезна в селямлъка.

Отново излязох от водата, промъкнах се до портата, махнах резето и отворих. Бях в градината. Минах бързо през нея, за да отворя и портата на зида, а след това се канех да завия зад ъгъла, за да доведа Исла Бен Мафлай, когато той се появи срещу мен.

— Хамдулиллях (слава на Бога), ефенди! Значи си успял.

— Да. Но се борих със смъртта. Дай ми дрехите!

От панталоните и жилетката ми капеше вода. Наметнах си само жакета, за да са по-свободни движенията ми и му обясних всичко.

— Вече говорих със Зеница. Тя ни очаква.

— О, ела! Бързо! Бързо!

— Имай търпение!

Отидох в градината, за да взема един прът, който бях забелязал при второто си идване. После влязохме в двора. Процепът горе в решетката отново беше отворен.

— Зеница, моя Зеница, моя… — извика Исла с приглушен глас, защото му бях посочил нагоре. Прекъснах го:

— В името на всички светии, тихо! Сега не е време за сърдечни излияния. Мълчи, ще говоря само аз. След това погледнах нагоре към нея.

— Готова ли си да дойдеш с нас?

— Разбира се, че да!

— Но през вратата не може, нали?

— Не. Но отвъд зад дървените колони има стълба.

— Ще я донеса.

Значи не ни трябваше нито прътът, нито въжето, което бяхме донесли. Отидох и намерих стълбата. Здрава беше. Като я опря на стената, Исла се качи горе. Междувременно се промъкнах към вратата на селямлъка, за да се ослушам.

След известно време видях, че момичето се появи. Зеница заслиза надолу, а Исла й помагаше. В момента, в който и двамата стъпиха долу, стълбата политна, олюля се и със силен трясък падна на земята.

— Бягайте! Бързо към лодката! — предупредих ги аз. Те хукнаха към портата, но в същото време чух стъпки зад вратата на селямлъка. Абрахим беше чул шума и идваше. Трябваше да прикривам оттеглянето на бягащите и ги последвах, но по-бавно. Египтянинът ме забеляза, видя също и падналата стълба и отворената решетка.

Абрахим нададе вик, който сигурно щеше да бъде чут от всички обитатели на къщата.

— Крадец! Разбойник, спри! Насам, насам, елате насам, хора роби, помощ!

Той се хвърли след мен със силен рев. Тъй като в Ориента обикновено не се използват легла като нашите и най-често всички спят с дрехите, обитателите на къщата моментално се вдигнаха на крак.

Египтянинът беше доста близо зад мен. На външната порта се огледах. Той беше само на десет крачки разстояние, а до вътрешната порта вече се появи и втори преследвач.

Навън забелязах Исла Бен Мафлай и Зеница да бягат надясно, Затова аз побягнах наляво. Абрахим можеше да се заблуди. Той видя само мен и ме подгони. Скочих зад ъгъла, в посоката към реката, от горната страна на къщата, а лодката се намираше на долната страна. След това изтичах зад втория ъгъл, покрай брега.

— Спри, мерзавец! Ще стрелям! — чуваше се зад мен.

Значи преследвачът имаше огнестрелно оръжие. Продължих да тичам. Ако ме улучеше, щях да умра или да ме заловят, защото след него идваха слугите му, както се чуваше по виковете им. Изстрелът изтрещя. Абрахим се беше целил в движение, но куршумът прелетя край мен. Престорих се, че съм улучен, и се проснах на земята.

Абрахим мина покрай мен, защото беше забелязал лодката, в която тъкмо се качваха Исла и Зеница. Аз веднага станах и затичах след него. Настигнах египтянина с няколко скока, хванах го за врата и го съборих.

Тогава близо зад мен се чуха крясъците на фелахите. Те се бяха приближили доста до мен, защото с падането си бях загубил време. Все пак стигнах до лодката и скочих в нея. Халеф веднага я отблъсна от брега и когато преследвачите се добраха до водата, ние вече се бяхме отдалечили на няколко лодки дължина.

Абрахим отново се беше съвзел. Видя какво се бе случило.

Всички веднага се насочиха към канала, където трябваше да е лодката им. Първи стигна дотам Абрахим и яростно изрева. Видя, че лодката му е изчезнала.

Междувременно ние бяхме напуснали спокойните води край брега и стигнахме до течението. Халеф и бръснарят от Ютербок гребяха. Аз хванах едно от веслата от лодката на Абрахим. Исла направи същото и така лодката ни бързо се понесе по реката.

Никой не обели нито дума, а и настроението ни беше такова, че не ни беше до приказки.

Цялото приключение бе продължило доста дълго, така че небето вече просветляваше и по гладката повърхност на Нил можеше да се гледа далеч напред. Все още виждахме как Абрахим и хората му стоят на брега, а далеч нагоре се появи платно, което заблестя в изгрева на слънцето.

— Това е сандал!^[1] — отбеляза Халеф.

Да, сандал беше. Една от онези дълги ладии с много гребци, които се носеха така бързо, че направо биха могли да се състезават с параход.

— Абрахим ще извика сандала, за да ни преследва — каза Исла.

— Може сандалът да е на някой търговец, който няма да му обърне внимание.

— Ако Абрахим предложи на капитана достатъчно пари, онзи няма да се колебае.

— Дори и в такъв случай ще имаме добра преднина. Докато сандалът спре и капитанът преговаря с Абрахим, ще мине известно време. А и преди да се качи на борда, Абрахим трябва да се снабди с всичко необходимо за едно по-дълго пътуване, защото не би могъл да знае колко време ще продължи преследването.

Платноходът изчезна от погледа ни, а и ние толкова бързо гребяхме, че след около половин час съзряхме кораба, който трябваше да ни отведе по-нататък.

Старият Абу ер Реисан се бе облегнал на перилата на кърмата. Той видя, че в лодката има жена, и разбра, че начинанието ни бе успяло.

— Спрете! — извика той. — Стълбата е спусната!

Качихме се на борда, а лодката вързахме за кърмата. След това освободихме въжетата и вдигнахме платната. Корабът отлепи нос от сушата, вятърът изду платна и се насочихме към средата на течението, което сега ни понесе надолу. Отидох при капитана.

— Как мина? — попита ме той.

— Много добре. Ще ти разправя, но преди това ми кажи дали един добър сандал може да догони твоя кораб.

— Ще ни преследват ли?

— Не вярвам, но все пак е възможно.

— Моят дахабие е чудесен, но един добър сандал ще настигне което и да е дахабие.

— Тогава да се надяваме, че няма да ни преследват.

После му разказах развоя на приключението, а след това отидох в каютата, за да съблека мокрите си дрехи. Тя беше разделена на две части; една малка и една голяма. Първата бе за Зеница, а втората беше определена за капитана, Исла Бен Мафлай и мен.

Сигурно вече бяха минали два часа, откакто потеглихме, когато от горната страна на нашия кораб забелязах върха на едно платно, което непрекъснато се уголемяваше. Когато се появи и корпусът му, познах сандала, който по-рано бяхме видели.

— Виждаш ли кораба? — попитах капитана.

— Аллах акбар (Господ е велик), а въпросът ти е странен. Да съм капитан и да не забележа платно, което плава толкова близо зад мен.

— Дали този плавателен съд е на хедифа?

— Не е.

— По какво съдиш?

— Познавам този сандал много добре. Той е на капитан Халид Бен Мустафа.

— А кой е този Халид?

— Не сме приятели.

— Защо?

— Един честен човек не може да е приятел на нечестен мъж.

— Хм, така и предполагах.

— Какво?

— Че Абрахим Мамур се намира на борда му.

— Скоро ще разберем това.

— Какво ще направиш, ако сандалът иска да се закачи за твоя дахабие?

— Трябва да се съглася. Законът го изисква.

— А ако аз не се съглася?

— И какво смяташ да правиш? Аз съм капитан на своя кораб и трябва да действам според предписанията на закона.

— А аз съм капитан на волята си.

Към нас се приближи Исла. Не исках да му се натрапвам с въпроси, но той започна сам:

— Кара Бен Немзи, ти си мой приятел, най-добрият приятел, който съм имал досега. Да ти разкажа ли как Зеница е попаднала в ръцете на египтянина?

— Много бих искал да го чуя, но за такъв разказ са необходими спокойствие и настроение, каквито сега нямаме.

— Ти си неспокоен? Защо?

Исла Бен Мафлай още не беше забелязал движещия се зад нас платноход. , — Обърни се и виж онзи сандал.

Той се обърна, видя платнохода и попита:

— Абрахим на борда ли е?

— Не знам, но е много възможно, защото капитанът е мошеник, който ще се продаде на Абрахим.

— Откъде знаеш, че е мошеник?

— Рейс Хасан ми каза.

— Да — потвърди старецът, — познавам този капитан и кораба му. Дори и от голямо разстояние бих познал сандала му по платното, което е три пъти изкърпвано и преправяно.

— Какво ще правим? — попита Исла.

— Най-напред ще изчакаме, да разберем дали Абрахим се намира на борда.

— И ако е там?

— Няма да го допускаме до нас.

Нашият капитан провери с каква скорост напредва сандалът, както и тази на нашия кораб, а след това каза:

— Той се приближава все повече. Ще наредя да поставят още една трикета.

Направиха и това, но след няколко минути забелязах, че по този начин вземането на решение можеше само да се позабави малко, но не и да се избегне. Сандалът непрекъснато скъсяваше разстоянието между нас. Накрая беше вече само на една дължина от кораба ни и свали едното си платно, за да намали скоростта си. На палубата разпознахме Абрахим Мамур.

— Той е там! — каза Исла.

— Къде е застанал? — попита капитанът.

— Най-отпред на носа.

— Значи е той! Кара Бен Немзи, какво да правим? Те ще ни заговорят и ние трябва да им отвърнем.

— Кой трябва да отговори според закона?

— Аз като собственик на този дахабие.

— Внимавай какво ще ти кажа, рейс Хасан! Готов ли си да ми дадеш под наем дахабието оттук до Кахира?

Капитанът учудено ме погледна, но веднага след това разбра какви намерения имах.

— Да — отвърна той.

— Тогава аз съм собственикът, нали?

— Да.

— А ти като капитан трябва да изпълняваш това, което искам аз.

— Да.

— И не си отговорен за нищо?

— Не.

— Добре. Събери хората си!

Всички се отзоваха на заповедта му и капитанът им обясни:

— Чуйте ме, мъже! Искам да ви кажа, че този ефенди, който се казва Кара Бен Немзи, наема дахабието оттук до Кахира. Така ли е?

— Така е! — отвърнах аз.

— Значи можете да свидетелствате за мен, че вече не съм господар на дахабието, нали? — попита той хората си.

— Ще свидетелстваме.

1 Трикета — малко корабно платно. — Бел. нем. изд.

— Сега вървете по местата си! Но трябва да знаете, че ще продължа да управлявам дахабието, защото Кара Бен Немзи ми заповяда.

Те се отдалечиха, видимо изненадани от странната новина, която бяха чули.

Междувременно сандалът се беше изравнил с нас. Капитанът, висок, мършав човек, с пера от рибар върху тарбуша, се приближи до перилата на борда и попита:

— Хей, дахабие! Кой е капитанът?

Аз се наведох напред и отговорих:

— Рейс Хасан.

— Хасан, наречен още Абу ер Реисан ли?

— Да.

— Добре, познавам го — отвърна другият със злорада физиономия. — На кораба ви има ли жена?

— Да.

— Предайте ни я!

— Халид Бен Мустафа, ти си луд!

— Ще се разбере и това. Ще ви взема на абордаж.

— Няма да ви позволим!

— И какво смяташ да направиш?

— Веднага ще ти покажа. Внимавай за перата върху тарбуша си!

Бързо вдигнах карабината, която бях скрил готова за стрелба, прицелих се и натиснах спусъка. Перата се разлетяха. Дори и най-ужасното нещастие не би могло да развълнува толкова достойния Халид, както този предупредителен изстрел. Той подскочи толкова високо, сякаш мършавите му крайници бяха от гума, хвана главата си с две ръце и избяга зад мачтата.

— Сега знаеш как стрелям, Халид! — извиках аз. — Ако сандалът ти продължи да плава редом с нас дори и една-единствена минута, куршумът ми ще извади душата от тялото ти; можеш да бъдеш сигурен в това!

Тази заплаха подейства моментално. Капитанът хукна към руля, изтръгна го от ръцете на човека, който го държеше, и обърна кораба. След две минути сандалът се намираше на подобаващо разстояние от нас.

— Засега можем да бъдем спокойни — казах аз.

— Халид вече няма да смее да се приближи толкова — съгласи се Хасан. — Но и няма да ни изпуска от очи, докато не спрем някъде, където би могъл да потърси закрилата на закона. Разбира се, не се страхувам толкова от закона, а от нещо друго.

— От какво?

— От това там!

Абу ер Реисан посочи с ръка към водата и ние веднага разбрахме какво имаше предвид.

От известно време бяхме забелязали, че вълните се придвижват напред с много по-голяма скорост, отколкото досега и че все повече заливаха станалия вече скалист бряг. Това означаваше, че се приближавахме към един от онези бързеи, които поставяха пред движещите се по Нил плавателни съдове почти непреодолими препятствия. Сега враждата на хората трябваше да отстъпи, за да може цялото внимание на всички да се насочи към заплашващата ги опасност. Гласът на капитана високо проехтя над палубата:

— Погледнете, идва шеллаал, бързеят! Съберете се и четете светата Фатиха!

Хората последваха заповедта му и се обърнаха в посока към Мека. — В името на Всемилостивия! — започна капитанът.

Веднага всички го последваха и подеха Фатиха, първата сура на Корана.

Трябва да призная, че тази молитва трогна и мен, но не от страх пред опасността, а от страхопочитание пред дълбоко вкоренената в сърцата вяра на тези полудиви хора, които не започваха да правят нещо, без да си спомнят за оногова, който дава сила на слабите.

— Хайде, млади мъже, храбри герои, вървете по местата си! — заповяда след това капитанът. — Течението ни повлече!

Изпълнението на заповедта на един нилски кораб съвсем не протича така спокойно, както това става по европейските плавателни съдове. Горещата кръв на Юга бушува в жилите на екипажа и по време на опасност люшка човека между най-безметежна надежда до най-дълбоко униние и отчаяние. Всички крещяха, викаха, ръмжаха, виеха, молеха се или проклинаха в момент на трудност, а щом тя отминеше, още по-възторжено ликуваха, пееха и се радваха. Освен това всеки от тях работеше, напрягайки всички сили. Капитанът тичаше от един към друг, укоряваше мудните с изрази, които само един арабин можеше да измисли, а усърдните награждаваше с нежни имена, сред които най-често се повтаряше думата „герой“.

Хасан се беше подготвил за бързея и бе взел на борда допълнителен екипаж. На всяко гребло имаше по двама гребци, които познаваха всяка педя от това опасно място на реката.

Вълните бушуваха със страхотна сила над едва покритите с вода скали. Разпенени, те връхлитаха палубата, а грохотът на водните маси заглушаваше всички заповеди. Корабът стенеше и скърцаше по всички шевове, греблата отказваха да се движат, а неподчиняващият се на кормилото съд се носеше като бесен в кипящите води.

Изведнъж черните лъскави скали пред нас се стесниха и ни оставиха само един тесен отвор, през който корабът ни едва можеше да се провре. Вълните с мъка минаваха между тях и се устремяваха в мощен поток към един вир, осеян с остри като бръсначи и иглени върхове скали.

Устремихме се към този проход с лудешка бързина. Греблата бяха прибрани. Сега се намирахме в страшната дупка, чиито стени бяха толкова близо до нас и от двете страни, че направо можехме да ги докоснем с ръка. Вилнеещата стихия на бързея така ни мяташе над пръскащите, разпенени гребени на водопада, сякаш искаше да ни изхвърли във въздуха, след което полетяхме към зейналата паст на котела. Около нас клокочеше, пръскаше, шумеше, вилнееше, гърмеше и ревеше вода. После водовъртежът отново ни грабна с непреодолима сила и ни повлече към една спускаща се стръмно надолу равнина, чиято водна повърхност блестеше гладка и дружелюбна пред нас, но точно под тази тиха, гладка плоскост се криеше най-голямото коварство, защото ние не плавахме, не, ние се носехме по стръмния път с бясна скорост и…

— Аллах керим! (Господ е милостив!) — проехтя гласът на Хасан, но така пронизително, че всички да го чуят. — Аллах валлах, на греблата, на греблата, хайде, момчета, хайде, мъже, герои, тигри, пантери и лъвове! Пред вас е смъртта! Не я ли виждате? Гребете, гребете, за Бога, гребете, кучи синове, страхливци, подлеци и котки. Работете, работете, храбреци, герои, незабравими смелчаци и богоизбрани!

Стремително се спуснахме към отварящата се в момента пред нас ножица, която в следващия миг можеше да ни унищожи. Ръбовете на скалите бяха толкова остри, а течението на бързея така ни влечеше, че от кораба ни нямаше да остане и шепа трески.

— О, пазителю наш, помогни ни! Наляво, наляво, кучета, лешояди, мишеловци, обесници! Наляво, кормилото наляво, о, вие, най-доблестни, най-чудесни, вие, бащи на всички герои! Аллах, Аллах, машаллах! Господ направи чудо, да е благословен!

Корабът се бе подчинил на почти нечовешките усилия и успя да премине от другата страна. За няколко мига се намерихме в спокойните плавателни води и всички коленичиха да благодарят на Всевишния.

— Еш хетю ля илляха ил аллах! — разнесе се ликуващ вик над палубата. — Признавам, че има само един Бог! Смили се над нас и ни благослови!

Тогава нещо излетя подир нас, сякаш изстреляно от тетивата на лък. Идваше сандалът, който беше преодолял същата опасност. Скоростта му отново бе станала по-голяма от нашата и затова трябваше да мине покрай нас. Но ивицата, по която можеше да се плава, беше толкова тясна, че с големи усилия успяхме да се отклоним и той префуча край кораба ни, почти докосвайки борда му. Абрахим Мамур се бе облегнал на мачтата, мушнал дясната ръка зад гърба си. Когато се намираше точно срещу мен, той вдигна до бузата си скритата дълга арабска пушка — аз бързо залегнах, — куршумът префуча край мен, а в следващия миг сандалът ни отмина.

Всички видяха опита за убийство, но никой нямаше време нито да се учудва, нито да се гневи, защото бързеят отново ни грабна и ни понесе към един лабиринт от скали.

Тогава пред нас се разнесе силен вик. Сандалът беше изхвърлен от силата на бързея върху една скала. Гребците удряха с веслата във водата и леко повреденият плавателен съд пак се понесе освободен, отново подет от вълните. Но при сблъсъка един човек беше паднал зад борда. Той висеше във водата, притискайки се отчаяно към скалата. Грабнах едно въже от лико на финикова палма, изтичах до перилата на борда и го хвърлих към изпадналия в беда човек. Това беше Абрахим Мамур.

Щом той благополучно стигна до горната палуба, отърси водата от себе си и се нахвърли срещу мен със свити юмруци.

— Кучи син, ти си разбойник и измамник!

Аз го посрещнах спокойно. Поведението ми го принуди да спре пред мен, без да използва юмруците си.

— Абрахим Мамур, бъди учтив, защото не се намираш в твоя дом! — предупредих го аз. — Ако кажеш само още една дума, която не ми харесва, ще накарам да те завържат за мачтата и да те набият с камшик!

Най-голямата обида за един арабин е боят, а втората по значение — заплахата да го набият. Абрахим направи едно движение, но се овладя.

— Ти си отвлякъл на борда жена ми! — изкрещя той.

— Не съм.

— Не казваш истината!

— Напротив, казвам я, защото тази, която е на борда, не е твоя жена, а годеница на младия мъж до теб.

Египтянинът се спусна към каютата, но там срещу него застана Халеф.

— Абрахим Мамур, аз съм Хаджи Халеф Бен Хаджи Абел Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах. Това тук са моите два пистолета и ако се опиташ да влезеш в каютата, ще те застрелям.

Моят дребничък Халеф направи физиономия, от която египтянинът трябваше да разбере, че намерението му да стреля е сериозно. Абрахим се оттегли и изсъска:

— Ще ви дам под съд веднага щом се приближите към сушата, за да освободите помощния екипаж.

— Направи го! — отвърнах му с безразличие. — Дотогава обаче не бъди мой враг, а мой гост, ако се държиш миролюбиво.

Успешно бяхме преминали през най-опасните места на бързея и можехме да се заемем с необходимата сериозност за нашата работа.

— Ще ни разкажеш ли сега как Зеница е попаднала в ръцете на тези хора? — попитах аз Исла.

— Ще отида да я доведа — отвърна той. — По-добре самата тя да ви разкаже.

— Не — противопоставих се аз. — Годеницата ти трябва да остане в каютата, защото, като я види, египтянинът още повече ще се озлоби и ще се раздразни изключително много. Разкажи ни всичко. Мохамеданка ли е, християнка ли е?

— Християнка е.

— От кое вероизповедание?

— От това, което вие наричате гръцко.

— Не е ли тръгнала с египтянина доброволно?

— Той я е купил.

— Ах! Възможно ли е?

— Да, всичко е станало при много странни обстоятелства. Черногорките не ходят забулени. Абрахим я видял в Скутари и й казал, че я обича и иска да се ожени за нея. Зеница обаче му се присмяла. Тогава той отишъл при баща й в Черна гора и му предложил голяма сума, за да я купи от него. Бащата, разбира се, му отказал. Тогава Абрахим подкупил бащата на приятелката й, при която Зеница често ходела на гости, и той се съгласил с пазарлъка.

— Как е възможно?

— Този мерзавец дал на Абрахим Мамур документ за продажба, според който Зеница е продадена като черкезка робиня.

— А, затова значи приятелката е изчезнала така внезапно с баща си!

— Само затова. После Абрахим Мамур завел Зеница на един кораб и заминал с нея първо за Кипър, а сетне за Египет. Останалото ви е известно.

— Как се казва мъжът, който я е продал? — попитах аз неволно.

— Баруд ал Амасат.

— Ал Амасат… ал Амасат… това име ми се струва познато.

Къде ли съм го чувал? Този човек турчин ли е бил?

— Не, арменец.

Арменец ли? Сега вече се сетих! Хамд ал Амасат, онзи арменец, който искаше да ни погуби при Шот ал Джерид и след това избяга в Кбили! Дали беше същият? Не, защото времето не съвпадаше.

— Не знаеш ли — попитах аз Исла — дали този Баруд ал Амасат има брат?

— Не. И Зеница също не знае. Подробно я разпитах за това семейство.

Тогава при нас дойде слугата Хамсад ал Джербая и се обърна към мен:

— Ефенди, искам да ви кажа нещо.

— Говорете!

— Как се казва този египетски негодник?

— Абрахим Мамур.

— Така ли! Значи е някакъв чиновник?

— Разбира се. Разправят дори, че бил управител на някаква провинция.

— Не се поддавайте на такива лъжи, защото аз познавам този човек по-добре от вас.

— А! И кой е той?

— Гледах как веднъж отнесе бастонадата. (Бой с тояги. — Бел. пр.) И тъй като това беше първото наказание от този вид, което наблюдавах, разпитах подробно за потърпевшия.

— Е, кой и какъв е той?

— Бил е аташе или нещо такова в персийското консулство в Константинопол и е издал някаква тайна или нещо от този род. Трябвало е да го убият, но тъй като е имал покровител, се отървал при свалянето от длъжност само с бой. Името му е Давуд Арафим.

Това, че бръснарят от Ютербок познаваше този човек, беше много странно стечение на обстоятелствата и след като подпомогна паметта ми, изведнъж прозрях истината. Наистина го бях виждал вече, и то в Константинопол, където беше отведен като затворник. Случи се така, че и той ме забеляза и сега си беше спомнил лицето ми.

— Благодаря ви за това съобщение, Хамсад — казах аз. — Но каквото знаете, го запазвайте за себе си!

Сега вече ни най-малко не ме притесняваше мисълта, че Абрахим ще ме обвини пред съда. Не знам защо, но не можех да се освободя от предположението,. че той не се е запознал с Баруд ал Амасат, който му е продал Зеница, за първи път едва чрез момичето. Несъмнено беше, че зад себе си имаше тъмно минало — сега се появяваше като Мамур и притежаваше състояние: Това бяха обстоятелства, които ме караха много да се замисля.

Реших засега да запазя за себе си казаното от бръснаря. Абрахим не биваше да забележи, че е разкрит.

При следващото спиране взетите на кораба моряци в горното течение на бързея трябваше отново да бъдат свалени на сушата. Плавателният ни съд се насочи към брега на Асуан.

— Ще хвърляме ли котва или не? — попитах аз капитана.

— Не, веднага щом мъжете слязат от кораба, ще обърна.

— Защо?

— За да се изплъзна от полицията.

— А Абрахим?

— Ще бъде отведен на сушата с моряците.

— Аз не се страхувам от полицията.

— Ти си чужденец в страната и си под закрилата на твоето консулство, което означава, че не могат да те задържат. Но аз — той не се доизказа, — ах! Виж там!

Това последно възклицание се отнасяше за една лодка, пълна с въоръжени, мрачно гледащи мъже. Бяха гавази.

— Сигурно няма да обърнеш веднага — казах на Хасан.

— О, напротив, ако заповядаш! Длъжен съм да се подчинявам само на теб.

— Не ти заповядвам подобно нещо, напротив, бих искал най-сетне да се запозная с тукашната полиция.

Лодката се доближи до нас и намиращите се в нея хора се качиха при нас на борда още преди да стигнем до брега. Тук беше и екипажът на сандала. Явно бяха разказали, че Абрахим се е удавил в бързея, и съобщили за отвличането на жената. Както по-късно узнахме, старият рейс Халид Бен Мустафа бе отишъл тичешком при съдията и дръпнал такава добронамерена реч по мой адрес — неверник, убиец, бунтар, разбойник и размирник, — че всъщност трябваше да съм доволен, ако се отърва с обесване или удавяне в чувал.

Тъй като правораздаването в онези страни не се интересуваше от важното откритие на преписката от документи, тук в съдебните процеси се действаше изключително по най-кратката процедура.

— Кой е капитанът на този кораб? — попита началникът на полицаите.

— Аз — отвърна Хасан.

— Как се казваш?

— Хасан Абу ер Реисан.

— Имаш ли на борда на кораба си един ефенди, хеким, който е неверник?

— Ето го! Този ефенди се казва Кара Бен Немзи.

— А има ли на кораба ти също и жена на име Зеница?

— Тя е в каютата.

— Хайде, всички сте арестувани и трябва да ме последвате при съдията, а дотогава хората ми ще охраняват дахабието.

Корабът спря и целият екипаж заедно с всички пътници бе „транспортиран“ веднага. Зеница, плътно забулена, беше вдигната във вече приготвената носилка и трябваше да следва нашето шествие, което ставаше все по-голямо, тъй като към него постоянно се присъединяваше младо и старо, мало и голямо. Хамсад ел Джербая, някогашният бербер, крачеше зад мен и бодро подсвиркваше в такт със стъпките си „Трябва ли, трябва ли да ида в града“.

Полицейският директор вече беше седнал с писаря си в очакване на нашето пристигане. Той носеше отличителните знаци на бимбашия, майор или командващ хиляда души, но нямаше нито войнствен, нито особено одухотворен вид. Както целият екипаж на платнохода, така и той смяташе, че Абрахим Мамур се е удавил, и посрещна възкръсналия от смъртта с внимание, което беше пълна противоположност на погледа, който хвърли към нас.

Бяхме разделени на два лагера: от едната страна екипажът на сандала с Абрахим и някои от другите, които бе взел със себе си, а от другата — хората от дахабието със Зеница, Исла и мен и до нас Халеф и бръснарят.

— Ще желаеш ли лула, господарю? — попита полицейският директор мнимия Мамур.

— Нареди да донесат!

Абрахим получи лулата заедно с един килим, върху който можеше да седне. След това разглеждането на делото започна.

— Височество, кажи ми благословеното си от Бога име!

— То е Абрахим Мамур.

— Значи си чиновник?

— Да. Бях управител на една провинция.

— На коя провинция?

— Ен Насър.

— Ти си тъжителят. Говори! Слушам те внимателно и после ще отсъдя.

— Обвинявам този гяур, който е хеким, в ихтитаф. Мъжът, който стои до него, също обвинявам в ихтитаф, а капитанът на дахабието обвинявам в съучастничество в отвличането на жена. В каква степен са замесени слугите на тези двама мъже и моряците на дахабието, това ще определиш ти, бимбаши.

— Разкажи как беше извършено похищението!

Абрахим даде сведения. Когато свърши, бяха разпитани свидетелите му, вследствие на което бях обвинен от капитана на сандала Халид Бен Мустафа също и в опит за убийство.

В очите на полицейския чиновник проблесна мълния, когато се обърна към мен:

— Как е името ти, гяур?

— Кара Бен Немзи.

— Как се нарича родината ти?

— Алемания.

— Къде се намира тази шепа земя?

— Шепа ли? Хм, бимбаши, това доказва, че си много невеж.

— Подлец! — подскочи той. — Какво искаш да кажеш?

— Алемания е голяма страна и има два пъти повече жители от цял Египет. Но ти не го знаеш. Въобще ти си лош познавач на географията, затова се остави Абрахим Мамур да те лъже.

— Само се осмели да кажеш още една дума и ще наредя да приковат ушите ти на стената!

— Ще се осмеля! Този Абрахим казва, че бил наместник на провинцията Ен Насър. Наместници има само в Египет…

— Не се ли намира Ен Насър в Египет, гяур? Аз самият съм бил там и познавам Мамур като брат си, дори като самия себе си.

— Лъжеш!

— Приковете го! — заповяда съдията.

Аз извадих револвера си, а Халеф своя пистолет.

— Бимбаши, заявявам ти, че ще застрелям първо този, който ме докосне, а след това и теб! Повтарям ти, лъжеш! Ен Насър е малък оазис между Хаммада ал Хорма и Тингерт в страната Триполи. Там няма наместник, а само един жалък шейх. Той се казва Мамра Алеф Абузин и аз го познавам. Бих могъл да си направя с теб шега и да ти разреша да продължаваш да ме разпитваш, но искам да свършваме бързо. Как може да накараш обвинителите да стоят прави, докато обвиняемият, истинският престъпник, може да седи, че даже и да получи лула от теб.

— Какво искаш да кажеш, гяур?

Добрият човек ме гледаше слисан.

— Предупреждавам те да не ме обиждаш с тази дума! Имам в себе си паспорт, а също и гидиш изини от вицекраля на Египет. А този мой спътник е от Стамбул, той има буюрулду и е под сянката на падишаха.

— Покажи тези документи!

1 Гидиш изини — разрешително за пътуване. — Бел. нем. изд.

Дадох на полицейския властелин моето удостоверение, а Исла му показа своето. Той ги прочете, а след това ни ги върна със смутена физиономия.

— Продължавай!

Тази подкана ми подсказваше, че чиновникът не знаеше какво да прави. И така аз отново взех думата:

— Ти си полицейски директор на Асуан и бимбашия, а не знаеш как трябва да изпълняваш службата си. Когато четеш нещо, написано собственоръчно от султана, трябва най-напред да го притиснеш към челото, очите и устата си и да приканиш всички присъстващи да се поклонят, все едно че негово превъзходителство лично присъства. Ще разкажа на хадифа и на великия везир в Стамбул каква почит им отдаваш.

Съдията не бе очаквал това. Той беше толкова изплашен, че ококори очи и зяпна с уста, без да каже нито дума. Но аз продължих:

— Ти искаше да знаеш какво имах предвид с предишните си думи. Аз съм обвинителят и трябва да стоя прав, а този там е обвиняемият и има право да седи.

— Кой го обвинява?

— Ние всички.

Абрахим се учуди, но все още нищо не каза.

— В какво го обвиняваш? — попита полицейският директор.

— В отвличане, в същото престъпление, в което ме обвинява той.

Видях, че Абрахим стана неспокоен. Съдията ми заповяда:

— Продължавай!

— Съжалявам, бимбаши, че трябва да преживееш такава мъка.

— Мъка ли? Как така?

— Защото ще трябва да съдиш един човек, когото познаваш така добре, както и собствения си брат. Дори си бил при него в Ен Насър и знаеш много добре, че е наместник на провинция. Той се казва Дауд Арафим и е бил разобличен в Константинопол като предател, дори е бил наказан с бастонада.

Сега вече Абрахим се изправи.

— Лъжец, ти си си изгубил ума!

— Чуй по-нататък! — помолих аз полицейския властник. — Тогава ще се разбере чия глава е с по-здрав разум и седи по-здраво на раменете, моята или неговата.

— Говори!

— Тази жена тук е християнка, свободна християнка от Карадаг.^[2] Дауд Арафим, който се нарича Абрахим Мамур, я е похитил и насила отвлякъл в Египет. Ето този мой приятел Исла Бен Мафлай е нейният законен годеник. Той дойде в Египет и си взе момичето обратно. Ти ни познаваш, защото видя нашите паспорти, но престъпника не познаваш. Той е похитител на жени и измамник. Накарай го да си покаже документите или ще отида при хадифа и ще му разкажа как раздаваш правосъдие от поста, който ти е поверен! Капитанът на сандала ме обвини в опит за убийство. Питай тези мъже! Те всички чуха, че исках да прострелям перата на тарбуша му и го направих. Нищо друго не съм предприемал. Но този, който се нарича Мамур, не на шега стреля по мен. Обвинявам го в това. Сега решавай!

Добрият човечец се намираше в много затруднено положение. Той не можеше да оттегли думите си, но много добре разбираше, че аз съм правият, затова накрая реши да направи това, което може да измисли само един ориенталец.

— Свидетелите да излязат и да си вървят по домовете! — заповяда той. — Аз ще помисля над случая и следобед ще произнеса присъдата. Но всички вие сте мои пленници.

Полицаите разгониха зяпачите с пръчки. След това Абрахим Мамур и екипажът на сандала бяха арестувани и отведени, а накрая откараха и нас, и то в двора на сградата, където можехме да се движим необезпокоявани от никого, а до вратата бяха поставени няколко полицаи, които, изглежда, трябваше да ни пазят.. Но след около половин час те изчезнаха.

Предчувствах какво беше намислил полицейският директор и се приближих до Исла Бен Мафлай, който седеше на кладенеца до Зеница.

— Мислиш ли, че днес ще спечелим делото?

— Абсолютно нищо не мисля; оставил съм всичко в твои ръце — отвърна ми той.

— Ами ако го спечелим, какво ще стане с Абрахим?

— Нищо. Познавам тези хора. Абрахим ще даде на бимбашията пари или някой от скъпите пръстени, които носи на ръцете си, и чиновникът ще го освободи.

— Желаеш ли смъртта му?

— Не. Намерих Зеница и това ми стига.

— А какво мисли годеницата ти?

Зеница сама отговори:

— Ефенди, много бях нещастна, но сега съм свободна. Повече не искам да мисля за него.

Това ме задоволяваше. Оставаше само да говоря и със стария Хасан. Той без заобикалки ми заяви, че ще се радва, ако се отърве здрав и читав, и аз, успокоен от думите му, тръгнах да разузная наоколо.

Прекрачих изхода на двора и се озовах на улицата. Беше настъпило най-горещото време на деня и улицата беше безлюдна. Явно полицейският чиновник искаше да избягаме и да не чакаме неговото решение. След това отново се върнах в двора, споделих намеренията си с моите хора и ги приканих да ме последват. Така и направихме и никой не ни спря.

Като стигнахме до дахабието, се оказа, че полицаите го бяха изоставили. Някой „почитател“ на товара, състоящ се от майчин лист, би могъл да го открадне съвсем необезпокояван.

Сандала вече го нямаше на брега. Беше изчезнал. Явно достопочтеният рейс Халид Бен Мустафа беше разбрал намерението на съдията много по-рано от нас и беше изчезнал със сандала и екипажа.

Къде беше обаче Абрахим Мамур?

Не ни бе безразлично да узнаем това, защото можеше да се очаква, че той ще ни държи под око. Аз поне имах предчувствието, че рано или късно ще го срещна отново. Но засега трябваше да се задоволим само с установяването на изчезването му.

Дахабието вдигна котва и ние продължихме пътуването си с приятната мисъл, че успешно сме се измъкнали от едно неприятно положение.