Карл Май
През пустинята (5)

Пета глава
Абу Саиф

„И ангелът господен, който водеше израилската войска, се вдигна и застана зад нея, облакът-стълб също се премести там и сега стоеше между войската на Египет и тази на Израил. За египетската войска това беше завеса на мрака, а за израилците той светеше през цялата нощ, така че нито едните, нито другите можеха да отидат в другия лагер.

Когато Мойсей протегна ръка над морето, Господ изпрати силен източен вятър, който пресуши тази част от него и водите му се разделиха на две.

Децата на Израил тръгнаха през морето по сухата пътека, а водата стоеше от лявата и дясната им страна като стена.

Египтяните ги последваха и също тръгнаха по пътеката. Всички коне, колесници и ездачи на фараона навлязоха в морето.

Когато се зазори, Господ погледна от огнения стълб и от облака към египтяните и всели ужас във войската им.

Бойните колесници падаха и се преобръщаха с трясък. Тогава египтяните казаха: Хайде да бягаме от израилците, Бог е застанал на тяхна страна и е срещу нас!

Но Господ каза на Мойсей: Протегни ръка над морето, за да се събере отново водата и да връхлети египтяните върху колесниците и конниците им.

Тогава Мойсей протегна ръката си над морето и преди да настъпи утрото, то отново започна да залива пътеката, а египтяните се оказаха изправени срещу него. Така Господ ги хвърли сред морето.

Водата се върна обратно и потопи колесници, конници и цялата войска на фараона, която беше тръгнала след тях в морето, така че нито един от тях не можа да се спаси. Децата на Израил обаче минаха сухи през морето, а водата стоеше от дясната и лявата им страна подобно на стени.

Така Господ спаси в този ден Израил от ръката на египтяните и те видяха враговете си мъртви на брега на морето.

А ръката, която Бог беше показал на египтяните, беше могъща и народът на Израил се страхуваше от Господа, вярваше в него и в неговия раб Мойсей…“

За това място във втората книга на Мойсей (глава 14, стих 19 — 31) си спомних, като спрях камилата си в долината Хирот, срещу Бал Зефон, за да плъзна поглед по блестящите води на Червено море. И мен ме обзе почти същият страх, който видът му беше предизвикал в сърцата на синовете израилски. Не изпитвах пред тази стихия страха, който изпитва неумеещият да плува човек, но ме обхвана онази благоговейна, смирена боязън, изпълваща всеки вярващ, озовал се на мястото, за което библейската история разказва, че тук е спирал кракът на Вечното и е управлявала ръката на Безкрайното. Чувствах се така, сякаш чувах гласа, извикал някога на сина на Амрам и Йохавед^[1]:

„Мойсей, Мойсей, не приближавай, а събуй обувките си, защото мястото, на което стоиш, е свещено!“

И така зад мен се простираше земята на Озирис и Изида, на пирамидите и сфинксовете, страната, в която народът Божи бе понасял робство и унижение и бе влачил скалите на Мокатам за строеж на онези чудеса, които и до ден днешен предизвикват учудването на пътуващите край Нил. Там, в тръстиката на достопочтената река, фараонската дъщеря бе намерила момчето, призвано да освободи един народ от робство и с десетте Божи заповеди да му даде закон, който и след хилядолетия продължава да бъде основа на всички закони.

Там долу пред мен, под палещите лъчи на слънцето, блестяха водите на Арабския залив, в североизточния край на морето. Някога тези води, подчинявайки се на гласа на Йехова, са образували две стени, между които поробените в страната Гозен бяха намерили пътя към свободата, докато народът на техните потисници и гонители бил достигнат от ужасна гибел. Това бяха водите, в които по-късно „Султан ал Кабир“, Наполеон Бонапарт, едва не загинал.

А срещу Биркет Фараун, „Езерото на фараона“, както арабите наричат мястото, където двете водни стени са се затворили над египтяните, могъщо и напук на времето се издигат масивите на Синай, най-прочутата планина на земята, подобно на разнеслите се над него с гръм и мълнии думи: „Аз съм Господ, твоят Бог; не трябва да почиташ Други чужди богове освен мен!“

Не можех да се освободя от въздействието както на самото място, така и на неговата история. Колко пъти с притаен дъх, седнал в скута на добрата ми стара набожна баба, бях слушал разказите й за сътворението на света, за грехопадението, братоубийството, Потопа, за Содом и Гомор и Скрижалите на Синай. Тя сключваше малките ми ръчички, за да повтарям след нея с необходимото смирение думите на молитвата. Сега тленните останки на земното въплъщение на доброто отдавна лежаха под земята, а аз стоях срещу местата, описани ми от нея с толкова живи краски, въпреки че ги бе виждала само във въображението си.

Религията носи в себе си много по-голяма убедителност, отколкото може да й придаде възвишеността на човешката мисъл. Такива чувства ме вълнуваха в онзи час и може би още дълго щях да стоя така, седнал върху камилата си, потънал в дълбок размисъл, ако не ме беше обезпокоил гласът на моя славен Халеф.

— Хамдулиллях (слава на Бога), че пустинята свърши! Сихди, тук има вода! Слез от камилата и се освежи във водата, както ще направя и аз!

Тогава единият от двамата бедуини, които ни бяха водили, се приближи към мен и предупредително вдигна глава.

— Не го прави, ефенди!

— Защо?

— Защото тук живее Мелек ал мот, Ангелът на смъртта. Който влезе във водата, или ще се удави, или ще отнесе със себе си зародиша на смъртта. Всяка капка в това море е сълза на стоте хиляди души, загинали тук, защото са искали да преследват Мойсей и народа му. Всички лодки и кораби преминават оттук, без да спират, защото Аллах е проклел това място.

— А аз смятах да чакам тук някой плавателен съд, който да ме откара по-нататък.

— Накъде, към Суец ли? Не е необходимо. Ще те заведем ние, а и с нашите камили ще стигнеш по-бързо, отколкото с кораб.

— Не искам да ходя до Суец, а в Тур.

— Е, тогава ще трябва да пътуваш по море. Но тук никой няма да те качи. Позволи да те отведем малко по на юг, докато стигнем до някое място, където не живеят духове и всеки кораб би могъл да спре и да те вземе.

— И колко време ще трябва да яздим още?

— Около три часа.

— Тогава напред.

За да стигна до Червено море, не бях вървял по обичайния път от Кайро за Суец. Простиращата се между двата града пустиня отдавна не заслужава името, което носи. Преди е била опасна както поради пълната липса на вода, така и заради вилнеещите в нея бедуини разбойници. Сега всичко се е променило и затова бях решил да се движа по на юг. В ездата с камила през пущинака за мен имаше повече очарование, отколкото в пътуването по утъпкани пътища. По тези причини исках да избягна Суец, който можеше да ми предложи само това, което вече бях видял и опознал.

Докато яздехме, пред нас се появиха двата голи хълма на Джекем и на Даад, а щом видяхме вдясно от себе си високия връх на Джебел Кариб, гробницата на фараона вече беше останала зад нас. От дясната ни страна се намираше един залив на Червено море, в който имаше закотвена лодка.

Това бе една от онези ладии, на които в Червено море казваха самбук. Дълга беше около 18 метра и широка пет. На задната си палуба имаше малко помещение за капитана или за знатни пътници. Освен веслата — защото тази лодка може да се кара и с весла — самбукът има две триъгълни платна, едното от които стои на такова голямо разстояние пред другото, че когато го издува вятърът, се издига над цялата предна част на лодката и образува нещо като балон във формата на полукръг, както това може да се види изобразено върху антични монети или стари фрески. Спокойно може да се каже, че плавателните съдове в тази морска ивица по отношение на конструкцията, начина на движение и такелажа са все още съвсем същите като обичайните тук от дълбока древност и че днешните моряци използват заливите и местата за хвърляне на котва, които са били оживени още по времето, когато Дионисий предприема прочутото си пътуване към Индия. Крайбрежните кораби в Червено море обикновено са построени от онова индийско дърво, което арабите наричат садж и което с времето така се втвърдява във водата, че е невъзможно да се забие пирон в него. Това дърво никога не гние, тъй че човек може да види самбук и на около двеста години.

Пътуването с кораб в Арабския залив е много опасно. Затова през нощта тук нито един плавателен съд не се движи, а щом започне да се свечерява, търси сигурно място за хвърляне на котва.

Споменатият самбук бе направил същото. Той бе спрял до брега без екипаж, закрепен с помощта на котвата и едно въже. Моряците бяха слезли от лодката и се бяха разположили край една вливаща се в морето плитка река. Единият от тях, който бе седнал върху рогозка, малко встрани от тях и с важно изражение на лицето, сигурно беше капитанът или собственикът на лодката. Веднага забелязах, че не е арабин, а турчин. Самбукът носеше знамето на султана, а екипажът беше с турски униформи.

Когато се приближихме, никой от мъжете не се помръдна от мястото си. Отидох с камилата си съвсем близо до капитана, вдигнах дясната си ръка към гърдите и нарочно го поздравих на арабски, а не на турски.

— Господ да те пази! Ти ли си капитанът на този кораб?

Турчинът гордо вдигна очи към мен, внимателно ме огледа и накрая отговори:

— Да, аз съм.

Накъде отива самбукът ти?

— Навсякъде.

— Какво си натоварил?

— Най-различни неща.

— А вземаш ли пътници?

— Не знам.

Това беше повече от нелюбезно, то беше грубо. Затова отговорих състрадателно:

— Ти си нещастен човек, когото коранът предава на състраданието на вярващите. Жал ми е за теб.

Той ме погледна полуразгневен, полуизненадан.

— Ти ме съжаляваш? Ти ме наричаш нещастен човек? Защо?

— Аллах е дал на устата ти дарбата да говори, но душата ти е няма. Обърни се по посока на Кибла^[2] и помоли Господ да ти върне отново говора, иначе един ден тя няма да може да отиде в рая!

Капитанът се изсмя презрително и сложи ръка на пояса си, в който бяха затъкнати два огромни пищова.

— Мълчанието е по-добро от бръщолевенето — каза той укорително. — Ти си дърдорко. Гюмрюкчи баши Мурад Ибрахим обаче предпочита да мълчи.

— Гюмрюкчи баши ли? Главен митничар? Ти си голям, а и сигурно известен човек, но въпреки това, като те питам, трябва да ми отговаряш.

— Заплашваш ли ме? Виждам, че съм имал право, като съм си мислел, че си араб джехеине.

Арабите от племето джехеине са известни по Червено море като контрабандисти и разбойници. Митничарят ме беше взел за такъв разбойник. Това беше причина за отблъскващото му поведение спрямо мен.

— Страхуваш ли се от бени джехеине? — попитах го аз.

— Да се страхувам ли? Мурад Ибрахим никога не се страхува.

Колкото и гордо да заблестяха очите му при тези думи, в лицето му имаше нещо, което ме накара да се усъмня в смелостта му.

— И какво, ако съм джехеине?

— Не бих се страхувал от теб.

— Възможно е. Имаш при себе си дванайсет тайфа^[3] и осем митничари, докато с мен са само трима мъже. Но аз не съм джехеине и изобщо не съм бен араб, а идвам от Европа.

— От Европа ли? Но ти си облечен като бедуин и говориш езика на арабите!

— Това забранено ли е?

— Не. Френец ли си или ингилиз?

— Немзи съм.

— Немзи ли? — каза той с пренебрежителна физиономия. — Значи си бостанджи^[4] или базърджан.^[5]

— Нито едното, нито другото. Аз съм мюелиф.

— Писател ли? О, жалко, а аз те помислих за храбър бедуин! Какво е писател? Писателят не е мъж. Писателят е човек, който яде пера и пие мастило. Писателят няма кръв, няма сърце, нито смелост или…

— Стига! — прекъсна го моят Халеф. — Мурад Ибрахим, виждаш ли какво държа в ръката си?

Дребосъкът беше слязъл от камилата и застана пред турчина с камшика от хипопотамова кожа. Този мрачно сбърчи вежди, но все пак отговори:

— Камшик.

— Хубаво. Аз съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах. Този ефенди е Кара Бен Немзи, който от никого не се страхува. Пребродихме Сахара и цял Египет и извършихме големи подвизи. За нас се разказва из всички кафенета по света и ако се осмелиш да кажеш само една-единствена дума, която не се харесва на моя ефенди, ще опиташ този камшик независимо от това, че си гюмрюкчи баши и разполагаш с много мъже!

Тази заплаха имаше неочаквано бързо въздействие. Двамата бедуини, които досега бяха само мои придружители, отстъпиха няколко крачки назад от страх пред дързостта на Халеф. Моряците и останалите спътници на турчина скочиха, грабнаха оръжията си, а и митничарят се изправи със същата бързина. Той посегна към пистолета си, но Халеф вече беше насочил дулото на своето оръжие срещу гърдите му.

— Хванете го! — заповяда главният митничар, но самият той предпазливо отпусна пистолета си.

Наистина хората му запазиха страховитите си физиономии, но никой не посмя да пипне Халеф.

— Знаеш ли какво означава да заплашваш един гюмрюкчи баши с камшик? — попита турчинът.

— Знам — отвърна Халеф. — Това значи наистина да го накараш да го опита, ако се осмелява да продължи да обижда. Ти си турчин, роб на султана. А аз съм свободен арабин!

Накарах камилата си да коленичи, слязох и извадих паспорта си.

— Мурад Ибрахим — казах аз, — виждаш , че ние се страхуваме от вас по-малко, отколкото вие от нас. Ти направи голяма грешка, като искаше да обидиш един ефенди, който е под сянката на султана!

— Под сянката на султана ли, Аллах да го благослови? Кого имаш предвид?

— Себе си.

— Теб ли? Ти си немзи, значи си гяур…

— Ти ме ругаеш! — прекъснах го аз.

— Неверник си, а за гяурите в корана пише: „О, вие, правоверни, не се сприятелявайте с такива, които не принадлежат към вашата религия. Те не се отказват да ви изкушават и само искат да ви погубят!“ Е как може тогава един неверник да е под сянката на султана, закрилника на всички правоверни!

— Известно ми е това, което казваш — отвърнах аз. — Написано е в третата сура на корана, в сурата Амран. Само че моят случай е друг. Отвори очите си и смирено се поклони пред буюрулдуто на падишаха. Ето го!

Той взе документа, притисна го към челото, очите и гърдите си, поклони се доземи и го прочете:

Как се снабдих с буюрулду ли? Читателят ще си спомни, че нито в Тунис, нито в Египет имах подобен паспорт. Но в Кайро след всичко онова, което разказах в предишната глава, ми се удаде възможност да направя малка услуга на един влиятелен египетски чиновник. Той искаше да се покаже признателен към мен и ме помоли да кажа едно свое желание, чието изпълнение да е в неговата власт. И тъй като по време на своето пътуване имах достатъчно възможности да наблюдавам въздействието на буюрулду, помолих за такъв паспорт. Още на другия ден имах желания документ в ръцете си.

— Защо веднага не ми каза, че си под закрилата на султана? Тогава нямаше да те нарека гяур, въпреки че си неверник. Добре дошъл, ефенди!

— Казваш ми добре дошъл, а едновременно с това скверниш вярата ми? — попитах го аз с упрек. — Ние, християните, познаваме законите на учтивостта и гостоприемството по-добре от вас. Не ви наричаме гяури, въпреки че нашият Бог е същият, когото вие наричате Аллах.

— Това не е вярно. Ние имаме само един Аллах, а вие имате трима богове: Баща, Син и Дух.

— Нищо подобно, имаме само един Бог, защото Баща, Син и Дух са едно цяло. Вие казвате: „Ля илляхя ил’аллах.“ („Няма друг Бог освен Господ!“) А нашият Бог казва: „Аз съм силен, единствен Бог.“ Вашият коран казва във втората сура: „Той е живият, вечният; него сън не го лови, нито дрямка; негово е всичко, което е на небето и на земята.“ А нашата Библия казва:

„Господ е от вечността за вечността; всичко е като на длан пред очите му; създал е земята; а небесата са дело на ръцете му.“ Е, не е ли едно и също?

— Да, китабът ви е добър, но вярата ви е лоша.

— Грешиш. Вашият Коран казва: „Праведността не се състои в това, дали обръщате лицата си на изток или на запад (при молитва). Праведен е този, който вярва в Бога, в Страшния съд, в ангелите, в Светото писание и в пророците и с любов раздава от това, което има, на ближните, на сираците, на бедните и поклонниците, на всеки, който го помоли; който освобождава затворения, чете молитвата си, държи на думата си, търпеливо понася нищетата и бедите. Той е праведен, той е наистина богобоязлив.“ Нашата свещена книга ни повелява: „Най-много от всичко трябва да обичаш Бога, а ближния си — както теб самия.“ Не повелява ли нашата вяра същото, което повелява и вашата?

— Вие сте преписали това във вашия китаб от Корана.

— Как е възможно, щом нашият китаб е с около петстотин години по-стар от вашия Коран?

— Ти си ефенди, а един ефенди винаги намира основания и доказателства дори и когато не е прав — завърши Мурад Ибрахим тази част от нашия разговор. — Откъде идваш?

— От страната Мъсър^[6], там на запад.

— А къде искаш да отидеш?

— В Тур.

— А след това?

— Към манастира в Джебел Синай.

— Значи трябва да минеш през морето.

— Да, а ти накъде отиваш?

— Също в Тур.

— Ще ме вземеш ли?

— Ако платиш добре и се погрижиш да не се мърсим с теб.

— Не се притеснявай! Колко искаш?

— За четиримата ви и камилите ли?

— Не, само за мен и моя слуга Халеф. Тези двамата мъже се връщат с камилите си.

— С какво ще платиш? С пари или с нещо друго?

— С пари.

— Искаш ли да вземеш храна от нас?

— Не. Дайте ни само вода.

— Тогава за себе си ще платиш десет, а за хаджи Халеф осем масри.^[7]

Изсмях се на почтения човек в очите. Типично по турски беше да иска осемнайсет масри за това кратко пътуване и за няколко глътки вода, тоест почти двайсет и четири талера.

— До залива на Рас Наясет ще пътуваш около един ден, където ще хвърлиш котва за нощуване, нали? — осведомих се аз.

— Да.

— Тогава по обед ще бъдем в Тур?

— Да. Защо питаш?

— Защото за това кратко пътуване няма да ти дам осемнайсет масри.

— Тогава ще останеш тук и ще трябва да пътуваш с някой друг, който ще ти иска много повече.

— Нито ще остана тук, нито ще пътувам с друг. Тръгвам с теб.

— Тогава ще ми дадеш сумата, която ти искам.

— Не — противопоставих се аз. — Чуй какво ще ти кажа! Тези двама мъже ми заеха животните си и ме следваха пеша от Ал Кахира за четири австрийски сребърни талера. Всеки поклонник, който отива на хаджилък, го превозват за един такъв талер. Аз ще ти дам за мен и моя слуга три талера. Това ти е напълно достатъчно.

— Тогава ще останеш тук. Моят самбук не е товарен кораб, той е собственост на падишаха. Освен това сега събирам сакат^[8] и нямам право да вземам на борда пътници.

— Но ако пътникът плати осемнайсет масри, можеш, нали? Ще трябва да ме вземеш тъкмо защото самбукът е собственост на падишаха. Погледни още веднъж в моя буюрулду! Тук пише:

„хер нев и имдата беленмак — емниете дуккат етмек — бедел-сис олсъбиле.“ („Да се оказва всякаква помощ, да се полагат грижи за сигурността, дори и без заплащане.“) Разбра ли? На частник мога да платя, но на чиновник — не е необходимо.

Трите талера ти ги давам доброволно. Ако не си съгласен, ще трябва да ме вземеш без пари.

Гюмрюкчи башията се видя натясно и започна да намалява сумата. Накрая след дълъг пазарлък той ми подаде ръка.

— Така да бъде. Ти си под сянката на падишаха и ще те взема със себе си за три талера. Дай ги!

— Ще ти платя, като слизам от кораба в Тур.

— Ефенди, всички насар^[9] ли са стиснати като теб?

— Не са стиснати, а предпазливи. Разреши ми да се кача на борда. Няма да спя на сушата, а в самбука.

Платих на водачите си. Освен това те получиха и бакшиш, възседнаха камилите си и въпреки че денят преваляше, поеха по обратния път. След това с Халеф се качихме на борда, защото нямах палатка. По време на ездата през пустинята търпяхме както зноя на деня, така и студа на нощта. Който е беден и няма палатка, през нощта се сгушва до камилата си или коня, за да се топли, докато си почива. Сега вече нямах ездитно животно и понеже тук до морето нощният хлад сигурно беше по-силен, отколкото във вътрешността на сушата, предпочетох да потърся убежище в малката стаичка върху кърмата на самбука.

— Сихди — попита ме Халеф, — правилно ли постъпих, като показах на този гюмрюкчи баши камшика?

— Не мога да те упрекна.

— Но защо казваш на всеки срещнат, че си неверник?

— Трябва ли да се страхува човек да казва истината?

— Не. Но ти вече си на път да станеш правоверен. Ние сме във водите, които франките наричат Червено море. Там се намира Медина, а още малко по-нататък вдясно е Мека, градовете на Пророка. Ще посетя и двата, а ти какво ще правиш?

Халеф открито зададе въпроса, който през последните дни вече тайно си бях задавал. Всеки християнин, дръзнал да отиде в Мека или Медина, го грози смърт — така пише в книгите. Но дали наистина е толкова опасно? Трябва ли човек да отиде и да каже, че е християнин? Не е ли по-различно през останалото време в сравнение с деня, в който се събират големи тълпи поклонници и слепият религиозен фанатизъм достига връхната си точка? Много пъти бях чел, че никой неверник няма право да влиза в джамия, но аз самият много пъти съм влизал в такива храмове. Дали и с посещаването на свещените градове не беше същото? Впрочем в много отношения намирах, че Ориентът е доста по-различен, а именно по-разумен, отколкото човек обикновено си представя, и не можех да повярвам напълно, че едно кратко, може би само неколкочасово посещение на Мека наистина е толкова страшно и опасно. Турчинът ме бе взел за бедуин, значи спокойно можеше да се предположи, че е възможно и други да останат със същото впечатление. Така си казвах аз и не можех да взема решение.

— Още не знам — отговорих на дребния Халеф.

— Ще дойдеш с мен в Мека, сихди, и преди това в Джеда ще приемеш правата вяра.

— Не, няма да го направя.

Един вик откъм сушата прекъсна разговора ни. Турчинът бе свикал хората си за вечерната молитва.

— Сихди — каза Халеф, — слънцето се скрива зад хоризонта. Разреши ми да се помоля!

Той падна на колене и започна молитвата си. Гласът му се смеси с монотонната молитва на турците. Едва беше отзвучала, когато се дочу друг глас. Разнасяше се иззад скалния риф, който закриваше гледката към северната страна на морето.

— Аллах ни дава всичко, великолепен е нашият пазител. Няма друга власт и сила освен тази на Бога, всевишния и великия. О, ти наш Господи, я Аллах, о, ти, всепрощаващ, всеблаг, я Аллах, Аллах ху!

Тези думи бяха по-скоро изпети, отколкото изговорени от плътен басов глас. Само името Аллах молещият се винаги произнасяше с една квинта по-високо. Известни ми бяха тези думи и тонове; така се молят дервишите. Турците се бяха изправили и гледаха в посоката, откъдето идваше гласът. Насам се приближаваше малък сал, който нямаше и два метра на ширина, а върху него беше коленичил един мъж. Той гребеше с весло и в такт с него произнасяше молитвата си. Върху червения си тарбуш имаше бял тюрбан. Бели бяха и дрехите му. Това бе знак, че е от ордена на кадара, който обикновено се състоеше от рибари и лодкари. Този орден е основан от Абделкадир ал Джилани. Когато човекът съгледа самбука, за момент се стъписа, но след това извика:

— Ля иллаха ил’аллах!

— Ил аллах! — отговориха другите в хор. Дервишът спря до лодката, завърза сала и се качи на борда. Ние, а по-точно Халеф и аз, не бяхме сами на борда; беше ни последвал и дюменджията^[10] и новодошлият се обърна към него:

— Господ да те пази!

— Мен и теб! — гласеше отговорът.

— Как си?

— Добре, както и ти.

— На кого е този самбук?

— На негово превъзходителство султана, любимеца на Аллах.

— Кой го кара?

— Нашият ефенди, гюмрюкчи баши Мурад Ибрахим.

— Какво сте натоварили?

— Нямам товар; пътуваме от място на място да събираме сакат.

— Дават ли правоверните достатъчно?

— Никой не изостава, защото, който дава милостиня, Аллах двойно му я връща.

— Накъде ще потеглите след това?

— Към Тур.

— Утре няма да можете да стигнете дотам.

— Ще спрем някъде край Рас Наясет. А ти накъде си?

— Към Джеда.

— Със сала ли?

— Да. Дал съм обет да стигна до Мека на колене.

— Но я размисли — плитчините, рифовете, наносите, силните ветрове, които духат тук, а и акулите, които ще се тълпят около сала ти?

— Единствено Аллах е толкова силен, че да ме закриля. Кои са тези двама мъже?

— Един гя… един немец със своя слуга.

— Неверник? И къде отива?

— В Тур.

— Разреши ми да изям тук фурмите си! След това ще продължа.

— Не искаш ли да останеш при нас през нощта?

— Трябва да продължа.

— Но това е много опасно.

— Правоверният няма от какво да се страхува; животът и краят му са записани в Книгата.

Той седна и извади шепа фурми.

Тъй като входът на каютата беше заключен, се облегнах на перилата. Понеже двамата бяха на доста голямо разстояние от мен, а и изглеждаше така, сякаш замислено гледам към водата, те сигурно смятаха, че няма да разбера разговора им. Дервишът попита:

— Значи този мъж е немец? Богат ли е?

— Не.

— Откъде знаеш?

— Дава само една шеста от това, което поискахме от него за пътуването. Но той има буюрулду от султана.

— Тогава сигурно е знатен човек. Има ли много багаж със себе си?

— Почти никакъв, но притежава хубави оръжия.

— Досега не съм виждал немец, но съм чувал, че мъжете от този народ са много миролюбиви. Той носи оръжията само за да се перчи с тях. Но вече съм готов с вечерята си и ще продължа пътя си. Изрази на господаря си моята благодарност, че е разрешил на един бедняк да стъпи на кораба му!

След няколко мига той отново коленичи върху сала си. Взе греблото и го размаха в такт, като пееше: „Я Аллах, Аллах ху“.

Този човек ми направи много особено впечатление. Защо се качи на лодката, а не завърза сала си на брега? Защо питаше дали съм богат и по време на целия разговор оглеждаше палубата с поглед, чиято проницателност не можеше да прикрие напълно? Нямах никакви причини за каквото и да е опасение и въпреки това този мъж ми се стори много подозрителен. Бих могъл да се закълна, че изобщо не е никакъв дервиш.

Когато вече не можеше да бъде видян с просто око, аз вдигнах далекогледа си. Въпреки че по тези места смрачаването трае много кратко време, все пак беше достатъчно светло, за да мога да го наблюдавам. Той вече не беше коленичил, както изискваше мнимият му обет, а удобно бе седнал и полунаведен над сала, гребеше към отсрещния бряг. Във всеки случай тук имаше нещо гнило.

Халеф стоеше до мен и ме наблюдаваше. Изглежда, се опитваше да разгадае мислите ми.

— Виждаш ли още факира, ефенди? — попита ме той.

— Да.

— Той сигурно си мисли, че вече не можем да го видим, и сега гребе към брега, нали?

— Така е. Откъде разбра?

— Само Аллах е всезнаещ, но и Халеф има зорки очи.

— И какво откриха тези очи?

— Че този мъж не е факир.

— Така ли?

— Да, сихди. Къде се е чуло и видяло дервиш от ордена на кадира да произнася и пее молитви на руфаийе?^[11]

— Правилно. Защо тогава ще се представя за факир, щом не е такъв?

— Трябва да се опитваме да отгатнем, сихди. Нали каза, че и през нощта ще пътува. Защо не го прави?

Тогава кормчията прекъсна разговора ни. Той се приближи към нас и попита:

— Къде ще спиш, ефенди?

— Ще легна вътре в каютата.

— Не може.

— Защо?

— Защото там се пазят парите.

— Тогава ни намери килими, в които да се увием. Ще спим тук на горната палуба.

— Ще ги имаш. Но я кажи какво ще правиш, ако към кораба се приближат врагове?

— За какви врагове говориш?

— За разбойници.

— Има ли тук разбойници?

— Наблизо живеят джехеине. Известни са надлъж и нашир като най-големите крадци и нито кораб, нито човек може да се опази от тях.

— Мисля, че господарят ви гюмрюкчи баши Мурад Ибрахим е храбър мъж, който не се страхува от никого.

— Така е. Но какво може да направи той, пък и всички ние срещу Абу Саиф, „бащата на сабята“, който е много по-опасен и по-страшен от лъвовете в планините и от акулите в морето.

— Абу Саиф ли? Не го познавам и никога не съм чувал за него.

— Защото си чужденец. Когато дойде време за паша, джехеините докарват стадата си на двата острова Либуа и Хасани и оставят при тях само няколко души. А другите тръгват да крадат. Нападат ладии и вземат всичко, което намерят там, или изнудват за голям откуп. Абу Саиф е главатарят им.

— И какво предприема управата срещу тях? — Коя управа?

— Не управлява ли тук падишахът?

— Властта му не достига до джехеините. Те са свободни араби, които са под покровителството на великия сариф от Мека.

— Тогава си помогнете сами! Хванете разбойниците.

— Ефенди, ти говориш като франк, който нищо не разбира. Кой може да хване и убие Абу Саиф?

— Че нали и той е човек?

— Да, но на Абу Саиф му помага шейтанът. Той може да става невидим; може да лети във въздуха и над морето, не го лови нито нож, нито куршум, а сабята му е сихирли.^[12] Той прониква през врати и стени и с един удар на сабята си отделя душата от тялото на сто и дори повече врагове.

— Бих искал да видя този човек!

— О, горко ти, не си пожелавай такова нещо, ефенди! Дяволът ще му каже, че искаш да го видиш, и можеш да бъдеш сигурен, че ще дойде. Отивам да ти донеса килими. После лягай да спиш и моли Бога да те пази от опасностите, които те заплашват!

— Благодаря ти за съвета, и бездруго обикновено се моля, преди да си легна.

Кормчията ни донесе завивките. Увихме се в тях и скоро заспахме, защото бяхме уморени от ездата.

През нощта няколко моряци охраняваха както спящите на сушата, така и парите на борда. Сутринта всички се събрахме на кораба. Вдигнахме котвата, отвързахме въжетата; опънахме платната и самбукът се насочи на югоизток.

Бяхме на път вече час, когато забелязахме лодка, която се движеше пред нас в същата посока. Като се приближихме, различихме в нея двама мъже и две напълно забулени жени.

Скоро лодката спря и мъжете ни дадоха знак, че искат да говорят с нас. Кормчията спусна платната и така забави движението на самбука. Единият от двамата гребци стана и попита:

— Самбук, за къде си?

— Към Тур.

— Ние също. Ще ни вземете ли с вас?

— Ще платите ли?

— С удоволствие.

— Тогава елате на борда.

Корабчето забави ход и четиримата се качиха на борда, а лодката вързаха за него с въже. После самбукът продължи пътя си.

Гюмрюкчи башията се отправи към каютата, сигурно за да направи място за жените, след което те се скриха от погледите на мъжете, но трябваше да минат край мен. Като европеец не беше необходимо да се обръщам настрани и за мое най-голямо учудване забелязах, че от тях не лъхаше на сладникави ухания, а иначе жените на мохамеданите обичат благоуханията и те се усещат дори от доста голямо разстояние. Долових някаква миризма, носеща се след тях като невидим шлейф, но това беше познатият на всеки ориенталец смесен мирис на камила и на неферментирал тютюн раср, пушен от много бедуини и оказващ върху вкусовите и обонятелните органи същото въздействие, което е упражнявало преди време съдържанието на френските матраци от морска трева, с която някои немски герои са тъпчели лулите си по време на немско-френската война от 1870 — 1871 г. Имах впечатлението, че край мен са минали двама камилари. Внимателно се загледах зад тях, докато изчезнаха зад вратата на каютата, но не можах да забележа нищо друго по-особено. Може би пък дълго време бяха яздили камили и изпаренията на „кораба на пустинята“ не можеха да бъдат отстранени лесно.

Двамата им придружители дълго време разговаряха с кормчията и главния митничар. После единият от тях се опита да ме заговори.

— Чувам, че си франк, ефенди? — попита ме той

— Да.

— Значи си чужд тук?

— Горе-долу.

— Немзи ли си?

— Да.

— А немзите имат ли си падишах?

— Да.

— А паши?

— Да.

— Но ти сигурно не си паша?

— Не.

— Ама си някой известен човек?

— Много!.

— Можеш ли да пишеш?

— Да, и то доста добре.

— А да стреляш?

— Още по-добре.

— И с този самбук искаш да отидеш до Тур?

— Да.

— След това на юг ли ще продължиш?

— Да.

— А познаваш ли англичаните?

— Да.

— Имаш ли приятели сред тях?

— Да.

— Това е много добре. Силен ли си?

— Страшно — като лъв! Да ти покажа ли?

— Не, ефенди.

— И все пак ми се ще да опитам, защото любопитството ти е по-голямо от това, което може да понесе човешкото търпение. Омитай се и повече не ми се мяркай.

Сграбчих досадника, завъртях го в необходимата посока и го блъснах така, че той полетя по палубата и накрая падна по корем. Но след миг отново беше на крака.

— Горко ти, щом обиждаш правоверни, ще трябва да умреш!

Негодникът измъкна един ханджар^[13] и се нахвърли срещу мен. Спътникът му го последва с извадено оръжие. Халеф бързо извади от пояса си здравия камшик от хипопотамова кожа, за да посрещне с него двамата нападатели. Но не беше необходимо да се стига дотам, защото в този миг се отвори вратата на каютата и се появи една от жените. Тя мълчаливо вдигна ръка, а след това веднага се оттегли обратно. Двамата араби спряха и тихо се отдръпнаха. Но погледите им ми доказваха, че не мога да очаквам от тях нищо добро.

Турците наблюдаваха случилото се с подчертано безразличие. Ако някой бъдеше убит на кораба, значи такъв му е бил късметът.

Що се отнася до мен, безсмислените въпроси на този човек ме бяха вбесили. Но всъщност наистина ли бяха безсмислени? Дали пък нямаха някаква скрита цел? По принцип ориенталецът е сдържан с чужденците, а най-малкото пък ще си хаби думите за един непознат, за когото на всичкото отгоре знае, че е неверник.

В яда си се бях представил за известен човек и голям стрелец. Защо онзи искаше да знае дали съм паша, дали съм известен, писател ли съм и добре ли стрелям? Каква полза щеше да има, ако узнае дали продължавам на юг или дали имам приятели сред англичаните? Защо при утвърдителния отговор на последния въпрос каза: „Това е много добре“ — и защо се осведомяваше дали съм силен? На всичко отгоре поставяше въпросите си по начин, по който следовател разпитва обвиняемия. Най-голямо впечатление ми направи обаче внезапната покорност, която прояви той след подадения от жената знак. Тук, където жената е толкова силно подчинена на мъжа и няма решаващата дума на публично място, това наистина беше доста необикновено и дори подозрително.

— Сихди — каза Халеф, който до този момент не се беше отделял от мен, — видя ли?

— Какво?

— Брадата, която имаше жената.

— Жената ли? Жените имат ли бради?

— Яшмакът и не беше двоен като преди. Пред лицето й бе спуснат само единият кат и затова видях брадата.

— Да не са мустаци?

— Не, брада беше. Това не е жена, а мъж. Да кажа ли на главния митничар?

— Да, но така, че никой да не чуе.

Халеф тръгна. Във всеки случай той не грешеше, защото знаех, че може да се има доверие на проницателния му поглед, а това ново откритие неволно свързах с дервиша. Видях, че Халеф говори с Мурад Ибрахим. Този направи отрицателно движение с глава и се изсмя. Не вярваше на Халеф. Тогава дребосъкът се извърна с гневна физиономия и пак дойде при мен.

— Сихди, този гюмрюкчи баши е толкова глупав, че смята и мен за такъв глупак като себе си.

— Така ли?

— А теб мисли за още по-глупав.

— Аха!

— Каза, че нямало жени с бради и че един мъж никога не би облякъл женски дрехи. Сихди, какво мислиш за тези жени, които имат бради? Може би са джехеине?

— Предполагам.

— Тогава трябва да си отваряме очите.

— Това и бездруго се налага, но е необходимо и да прикрием нашето недоверие, а също и че сме нащрек. Стой настрана от мен, но така, че винаги да сме в състояние да се притечем един другиму на помощ.

Той се отдалечи, а аз се отпуснах върху килима си. После започнах да попълвам дневника си, но държах под око както каютата, така и двамата араби. Имах усещането, че всеки момент ще се случи нещо неприятно. Но денят премина без произшествия.

Вече се свечеряваше, когато хвърлихме котва в един малък залив, образуван от подковообразната извивка на Джебел Наясат, спадаща към голямата гранитна верига на Синай. Бреговата ивица беше много тясна, защото само на няколко крачки от брега започваха издигащите се стръмно нагоре, прорязани от цепнатини скали. Затова пък мястото бе защитено от ветрове, но дали днес щеше да бъде опазено и от други неприятности, не се знаеше. Много ми се искаше да огледаме околните оврази и скални цепнатини, но за съжаление вечерта падна, преди още турците да се приближат до сушата, за да запалят както обикновено огън.

Ал Махреб и час по-късно ал Ашия, двете вечерни молитви, тържествено се възнасяха към стръмните планински масиви. Ако някой беше скрит наблизо, можеше да ни забележи дори и да не видеше огъня ни. Както и предишния ден, предпочетох да прекарам нощта на борда, като се разбрахме с Халеф да се редуваме на пост. Малко по-късно на борда дойдоха няколко моряци, за да охраняват, и тогава се появиха двете жени от каютата, за да се насладят на прохладния вечерен въздух на палубата. Те и сега бяха с двойни воали. Успях да забележа това, защото звездите на Юга хвърляха такава светлина, че се виждаше дори цялата горна палуба. Но скоро те отново се върнаха в каютата, чиято врата можех да наблюдавам, въпреки че се намирах на носа на корабчето.

Халеф спеше на около пет крачки от мен. Когато наближи полунощ, тайно го събудих и му прошепнах:

— Почина ли си вече?

— Да, сихди! Сега лягай да спиш ти!

— Мога ли да разчитам на теб?

— Като на самия себе си!

— Събуди ме дори и при най-малкия повод за тревога!

— Ще го направя, сихди!

Увих се хубаво в завивката си, затворих очи и се опитах да заспя, но не можах. Казвах си наум таблицата за умножение — не помогна. Тогава прибягнах до средството, което винаги помагаше в такива случаи. Обърнах затворените си очи така, че зениците да са в най-горно положение, и се опитах да не мисля за нищо. Задрямал съм, но изведнъж — какво беше това?

Отвих главата си и се огледах за Халеф. Сигурно и той беше нащрек, защото се бе понадигнал и се ослушваше напрегнато. Вече не чувах нищо, но щом отново положих глава върху палубата, по която звукът се разпространяваше по-ясно, отколкото по въздуха, отново долових странния шум, който ме бе събудил, въпреки че беше изключително тих.

— Чуваш ли нещо, Халеф? — прошепнах аз.

— Да, сихди. Какво е това?

— Не знам. Слушай!

Откъм кърмата на самбука във водата се чу тих плясък. Огънят на сушата бе загаснал.

— Халеф, отивам за малко на задната палуба. Пази оръжието и дрехите ми.

Двамата от дошлите на борда турци спяха на пода. Третият се бе свил на мястото си и сигурно също спеше. Възможно бе от каютата да ме наблюдават, затова трябваше много да внимавам. Оставих на пода пушката и карабината и свалих тюрбана и хаика^[14] , които можеха да ме издадат с белия си цвят. След това легнах на палубата и запълзях. Промъкнах се покрай стената до най-изпъкналата част на борда, откъдето към покрива на каютата и руля водеше една тясна като на кокошарник стълба. Изкатерих се горе тихо, подобно на котка.

И ето че се добрах до кормилото. Ах — разбрах откъде идваше странният шум. Лодката, от която дойдоха двете жени, все още бе вързана за самбука с въже, стоеше съвсем близо до него, и то точно под един от прозорците на широката кърма. Когато предпазливо погледнах отгоре, някой спускаше от люка с въже един малък, но не лек предмет. Триенето му в ръба на прозореца предизвикваше онзи звук, който можеше да се чуе само ако човек долепи ухо върху дъските на горната палуба. Долу в лодката имаше трима мъже, които поемаха предмета и после чакаха, докато въжето отново се издигне и спусне с друг пакет.

Веднага разбрах какво става. Това, което струпваха в лодката, бяха парите на гюмрюкчи башията, а именно приходите от данъка, който беше събрал. Така че нямах повече време за губене.

— Внимавайте, разкрити сме! — извика един плътен глас откъм високия бряг, откъдето палубата можеше да се види много добре. В същия момент изтрещя изстрел и един куршум се заби в дъските съвсем близо до мен. Горе проблесна втори, а след него и трети изстрел. За щастие, куршумите прелитаха край мен, но повече не можех да стоя на прицел. Успях само да видя, че долу срязаха въжето и хората в лодката започнаха да гребат. Скочих отгоре направо върху палубата.

В този момент каютата се отвори и забелязах, че няколко души незабелязано се бяха качили на кораба. Жените не се виждаха, но върху мен веднага се хвърлиха деветима мъже.

— Халеф, насам! — извиках аз силно.

Изобщо нямах време да посегна към оръжието. Трима негодници ме хванаха и се погрижиха ръцете ми да не могат да достигнат до колана. Други трима скочиха срещу Халеф, а останалите се опитваха да уловят юмруците, с които се защитавах. Откъм сушата се разнесоха изстрели, чуха се проклятия и викове за помощ, а сред тях се извисяваха командите на онзи плътен басов глас, който преди това бях разпознал: гласа на дервиша.

— Това е немецът. Не го убивайте, а го хванете! — заповяда единият от тези, които ме държаха.

Опитах се да се освободя, но не успях. Шестима срещу един! Тогава недалеч от мен изтрещя изстрел.

— На помощ, сихди, ранен съм! — извика Халеф. Тогава аз силно се дръпнах и повлякох враговете си няколко крачки подир мен.

— Повалете го! — чу се пъшкащ глас.

Хванаха ме още по-здраво и въпреки отчаяната ми съпротива получих няколко удара по главата, които ме събориха. Ушите ми бучаха като бурен морски прибой. Посред този тътен чувах изстрели и викове. След това като че завързаха краката и ръцете ми и ме помъкнаха. Най-сетне вече не усещах нищо.

Като се събудих, почувствах ужасна, пулсираща болка в тила и мина още доста време, докато успея да си спомня какво се беше случило. Около мен бе тъмно, но силният плясък на вода ме накара да предположа, че се намирам в трюма на бързо движещ се кораб. Ръцете и краката ми бяха така здраво вързани, че изобщо не можех да помръдна. Понеже не бях вързан с въжета или ремъци, а с кърпи, те не се врязваха в месата ми, но ми пречеха да се пазя от корабните плъхове, които ме бяха подложили на подробен преглед.

Измина доста време, без нещо да се промени в положението ми. Най-сетне чух шум от стъпки, но не можех нищо да видя. Развързаха ме и един глас ми заповяда:

— Стани и върви с нас!

Изправих се. Изведоха ме от трюма през една полутъмна средна палуба. Пътьом пребърках дрехите си и за моя изненада и успокоение открих, че освен оръжието нищо друго не ми беше взето.

Щом стъпихме на горната палуба, установих, че се намирам на малък кораб с остър кил, който имаше две триъгълни и едно трапецовидно платно. По това бурно море с вихрени ветрове, изпълнено с рифове и плитчини, такъв вид такелаж изискваше капитан, който из основи да познава занаята си и да притежава както смелост, така и хладнокръвие. Корабът беше с три пъти по-голям екипаж от необходимото, а на предната му палуба стоеше оръдие, закрито със сандъци, бали и бурета, така че не можеше да бъде забелязано от друг кораб. Екипажът се състоеше само от мъже с обветрени лица, всеки от които носеше затъкнати в пояса огнестрелно и хладно оръжие. На задната палуба седеше един мъж с червени панталони, бял тюрбан и син кафтан. Дългият му жакет бе богато извезан със злато, а в пояса, който му служеше за колан, блестяха скъпи оръжия. Веднага разпознах в него дервиша. До него стоеше арабинът, когото бях съборил върху палубата на самбука. Заведоха ме при тях. Вчерашният ми противник ме гледаше с жаден за мъст поглед, а „дервишът“ — с презрение.

— Знаеш ли кой съм? — попита „дервишът“.

— Не, но предполагам.

— Е и кой съм?

— Абу Саиф.

— Да, аз съм. Коленичи пред мен, гяур!

— Какво ти става? Не пише ли в Корана, че само Аллах може да заповядва?

— Това не се отнася за теб, защото си неверник. Заповядвам ти да коленичиш и да ми засвидетелстваш страхопочитанието си.

— Все още не знам дали заслужаваш подобно нещо, и дори да знаех, щях да ти покажа уважението си по друг начин.

— Гяур, коленичи или ще ти отсека главата!

Пиратът се изправи и изтегли ятагана си. Аз пристъпих още една крачка към него.

— Главата ми ли? Ти наистина ли си Абу Саиф, или си палач?

— Абу Саиф съм и държа на думата си. Падни на колене или главата ти ще се изтърколи пред краката!

— Пази своята собствена глава!

— Гяур!

— Страхливец!

— Какво? — изсъска той. — Ти ме наричаш страхливец?

— Разбира се, такъв си! Защо нападна самбука през нощта? Защо преоблече твоите джасуслар^[15] в женски дрехи? Защо показваш сега смелост тук, когато си обграден и пазен от твоите хора? Ако беше сам срещу мен, щеше да говориш по друг начин.

— Аз съм Абу Саиф, бащата на сабята, и дори десет души като теб са безсилни срещу острието на ятагана ми.

— Аферим! (Браво!) Така говори само човек, който се страхува да действа.

— Да действа? Има ли тук десет такива мъже? Ако бяха насреща, веднага щях да ти докажа, че съм казал истината.

— Не са ти необходими десет души, достатъчен ти е и един.

— Да не би да искаш ти да бъдеш този един?

— Да, но няма да се съгласиш.

— Защо не?

— Защото те е страх. Ти убиваш само на думи, но не и със сабя.

Очаквах голям изблик на гняв в отговор на казаното от мен, ала се бях излъгал. Разбойникът прикри яда си зад студено, убийствено спокойствие, извади сабята от пояса на стоящия до него човек и ми я подаде.

— Вземи, защитавай се! Но ти казвам, че дори да притежаваш ловкостта на Афрам и силата на Келад, при третия удар ще бъдеш труп.

Взех сабята.

Положението, в което се намирах, беше много особено. За ориенталските представи „бащата на сабята“ сигурно беше отличен фехтовач. Но аз знаех, че ориенталецът обикновено е лош сабльор, както и стрелец. Ловкостта на Афрам и силата на Келад тук изобщо никой не притежаваше. Досега не бях кръстосвал шпага с човек от Изтока по правилата на фехтовъчното изкуство и макар сабята, която ми бяха дали, да беше слаба за париращи удари, а клинокът да беше дебел и тежък — нещо непривично за мен, — все пак имах голямо желание да докажа на „бащата на сабята“ превъзходството на европейското сабльорско изкуство.

Целият екипаж на кораба се приближи и по всички лица беше изписано убеждението, че наистина ще съм мъртвец още при третия удар.

Абу Саиф се нахвърли срещу мен диво и без всякакви правила, така че нямах и секунда време да заема позиция. Успях да парирам нечистата му контракварта и веднага се опитах да използвам момента, в който тялото на противника остана без прикритие. За мое учудване обаче той великолепно успя да пробие кръговия удар на моята сабя. Пресече го и опита да направи финт, но не му се удаде. Аз също го засякох и замахнах в еспадон. Ударът ми успя, въпреки че нямах намерение сериозно да наранявам противника си. Побеснял от яд, той изгуби контрол над себе си, отстъпи малко и скачайки напред, направи няколко контракварти. Аз се приближих с половин крачка и твърдо застанах в линия за атака. Тогава оръжието излетя от ръката му и падна във водата зад борда.

Наоколо се разнесе вик на изненада. Но аз отстъпих назад и свалих сабята.

Обезоръженият човек стоеше пред мен и ме гледаше втренчено.

— Абу Саиф, ти си сръчен фехтовач!

Тези думи го накараха да дойде на себе си. Противно на очакванията си, не видях по лицето му гняв, а само изненада.

— Франки, ти си неверник, но все пак победи Абу Саиф! — извика той.

— Ти ме улесни, защото не се дуелираш благородно и разумно. Моят втори удар ти струваше кръв, а третият ми ти отне сабята. Всъщност аз изобщо не стигнах до трети удар, докато твоят трети трябваше да ме убие. Ето ти сабята, аз съм в ръцете ти!

Този наистина рискован призив към благородството на джехеина даде добър резултат.

— Да, ти си в моята власт, мой пленник си — потвърди той, — но съдбата ти е в твоите собствени ръце.

— В какъв смисъл?

— Ако изпълняваш това, което ти казвам, скоро ще бъдеш свободен.

— Какво трябва да правя?

— Ще се дуелираш с мен.

— С удоволствие.

— И да ме научиш да боравя със сабята като немзите.

— Съгласен съм.

— Докато си на кораба ми, не бива да се показваш пред чужди очи.

— Добре.

— … и по моя заповед веднага ще напуснеш палубата, щом към нас се приближи друг плавателен съд.

— Да.

— Няма да разменяш със слугата си нито дума.

— Къде е той?

— Тук на кораба.

— Вързан ли е?

— Не, болен е.

— Халеф Омар е ранен?

— Да, в ръката. Освен това единият му крак е счупен, така че не може да става.

— Тогава не мога да ти дам исканото от теб обещание. Моят слуга е мой приятел, за когото трябва да се грижа. Ще ми го позволиш!

— Не ти разрешавам, но ти обещавам, че добре ще се грижат за него.

— Това не ме задоволява. Щом си е счупил крака, трябва да му го наместя. Тук сигурно няма човек, който да разбира от тези неща.

— Аз самият разбирам. Добър съм колкото кой да е джерах.^[16] Превързах раната на прислужника ти и шинирах крака му. Той вече няма болки и е доволен от мен.

— Искам да го чуя от самия него.

— Кълна ти се в Аллаха и Пророка, че е така. И ако не ми обещаеш, че няма да говориш с него, ще се погрижа изобщо да не го видиш повече. А освен това ще поискам още нещо от теб.

— Какво?

— Ти си християнин и трябва да внимаваш да не омърсиш някой от нас.

— Добре.

— Имаш ли приятели сред ингилизите?

— Да.

— Големи хора ли са?

— Сред тях има паши.

— А ще платят ли откуп за теб?

Това вече беше нещо съвсем ново. Значи той не искаше да ме убие, а да поиска пари за свободата ми.

— Колко искаш? — попитах аз.

— Имаш много малко злато и сребро у себе си и не можеш сам да се откупиш, но няма да се отървеш тъй евтино.

Значи все пак разбойникът беше претършувал джобовете ми. Но това, което носех зашито в ръкавите на турския си жакет, явно не бе намерил. Във всеки случай за откуп нямаше да стигне. Тогава отговорих:

— Нямам нищо, не съм богат.

— Вярвам ти, въпреки че имаш превъзходни оръжия и носиш със себе си неща, каквито не съм виждал. Но си знатен и известен.

— Ами!

— Казал си го пред този човек на самбука.

— Пошегувах се.

— Не. Говорил си сериозно. Който е толкова силен и умее да върти сабята като теб, не може да е нищо друго освен голям сабит^[17] , за когото неговият падишах ще даде добър откуп.

— Моят крал няма да заплати свободата ми с пари. Той ще я поиска от теб безвъзмездно.

— Не познавам краля на немзите. Как ще говори той с мен и ще ме принуди да те освободя?

— Ще го направи с помощта на сефир.^[18]

— И такъв не познавам. Няма сефири на немзите по тези места.

— Пратеникът е в Стамбул при падишаха. Аз имам буюрулду, значи съм под сянката на султана.

Абу Саиф се разсмя.

— Тук падишахът не може да заповядва, тук управлява само великият сариф^[19] на Мека, а аз съм по-могъщ и от двамата. Няма да преговарям за теб нито с твоя крал, нито с неговия пратеник.

— С кого тогава?

— С ингилизите.

— Защо с тях?

— Защото ще те разменят за брат ми, който е в ръцете им. Той нападна един от корабите им с лодката си и те го заловиха. Откараха го в Аден и искат да го убият. Сега обаче ще го разменят за теб.

— Може би се лъжеш. Аз не съм ингилиз. Нищо чудно да ме оставят в ръцете ти и да убият брат ти.

— Тогава и ти ще умреш. Но нали можеш да пишеш? Приготви им едно писмо, а аз ще им го изпратя. Ако направиш писмото добре, ще те разменят, съчиниш ли го обаче лошо, сам ще си бъдеш виновен. Така че хубаво си помисли какво ще пишеш. Имаш още много време.

— Колко?

— Пътуваме по опасно море, но доколкото е възможно ще плаваме и през нощта. Ако имаме благоприятен вятър, след четири дни ще бъдем в Джеда. Оттам до околностите на Сана, където ще скрия кораба си, остават почти още толкова. Значи имаш на разположение цяла седмица да мислиш за писмото си, защото пратеник ще проводя едва от Сана.

— Добре. Ще напиша посланието.

— А обещаваш ли ми да не правиш опити за бягство?

— Това не мога да ти обещая.

Известно време той сериозно ме гледа в лицето.

— Аллах акбар (Господ е велик), но не вярвах, че сред християните има честни хора. Значи искаш да избягаш от мен?

— Ще използвам всеки удобен случай.

— Тогава няма да се дуелираме. Би могъл да ме убиеш и да скочиш във водата, за да се спасиш с плуване. Можеш ли да плуваш?

— Да.

— Не забравяй, че във водата има много акули, които ще те изядат.

— Знам.

— Ще заповядам строго да те охраняват. Този човек тук ще стои неотлъчно до теб. Ти си го обидил и той няма да те изпусне от очи, докато не те освободят или докато не умреш.

— А какво ще стане с моя слуга?

— Нищо няма да му се случи. Вярно, че е извършил голям грях, като е станал слуга на неверник, но не е нито турчин, нито гяур. Той ще получи свободата си заедно с твоята или след смъртта ти. Сега можеш да останеш на палубата. Но щом пазачът ти заповяда, ще слезеш долу, където ще бъдеш заключен.

После джехеинът се обърна и ме остави на мира. Най-напред слязох от горната палуба и се разходих покрай перилата на борда. Като се уморих, се изтегнах върху едно одеяло. Надзирателят ми непрекъснато стоеше наоколо и винаги се намираше на пет крачки от мен.

Това беше страшно досадно и неприятно. Но иначе, изглежда, никой не го беше грижа за мен. Мълчаливо ми даваха вода, кускус и фурми. Щом към нас се зададеше някой плавателен съд, трябваше да слизам в трюма, до чиято врата моят пазач стоеше дотогава, докато отново можех да изляза горе. Вечер я залостваха с резе и барикадираха с всевъзможни вехтории.