Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Занаятът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Огненный факультет, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 148 гласа)

Информация

Корекция
Борислав Манолов (2010)

Преводът е направен специално за „Моята библиотека“ и се публикува в нея със съгласието на автора.

Оформление на корицата: gogo_mir, 2012 г.

За корицата е използвана картина от Олег Бабкин.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции

Действие 4

Най-странното беше, че леля не прояви и грам възторг, когато й казах голямата новина. „Радвам се“, само произнесе тя, изгледа ме с леден поглед и се прибра в стаята си. Близначките изобщо не ги интересуваше, толкова бяха гадни. И така, стоях си аз вкъщи и се радвах сам на себе си, защото нямаше кой друг да ми се зарадва.

Чувствах се леко обиден. Това наистина на нищо не приличаше! Мен са ме приели в най-престижното учебно заведение на света, а никой и пет пари не дава! Да не говорим за разните му момичета, които стрелят по мен с арбалети в собствената ми стая и след това изчезват, без дори да се сбогуват. Думи нямам!

Размишлявайки, на мен до такава степен ми размина, че пратих по дяволите всички и всичко и легнах да спя. Поне се опитах, защото тъкмо бях положил нещастната си и многострадална глава върху възглавницата и по прозореца изтропа камък. По-скоро паве… Когато удари по стъклото, то така издрънча, сякаш беше станало на парчета. Това, разбира се, нямаше как да се случи, тъй като всички стъкла в нашата къща бяха подсилени със заклинанията на Майсторите и да ги строшиш не беше никак лесна работа.

Плахо отворих прозореца и погледнах навън. Вече беше доста тъмно, но успях да зърна в сянката на едно дърво позната фигура.

— Чез, ти ли си? — шепнешком попитах аз.

Фигурата излезе от сянката и застана в светлината на най-близката улична лампа.

— Не, друг глупак, който си няма друга работа, освен да виси под прозорците ти — високо, с гласа на Чез отвърна фигурата. — Искаш ли да ти изпея една серенада или да ти изрецитирам някое любовно стихотворение?

— Хиляди дракони! — в същия тон му отвърнах и аз. — Можеше да намериш някой по-голям камък, не успя да счупиш прозореца.

— Моля за извинение — иронично произнесе Чез, — само че това не беше камък, а обувката ми. Около вас няма не само камъни, прах даже няма! Ето какво значи да живееш в центъра! — с лека завист добави той.

— Голяма работа — изохках аз, прекрачвайки през прозореца. — За сметка на това, след осем часа не можеш носа си да покажеш навън. Ако забележат, че съм излязъл, ще обърнат целия град наопаки, но ще ме намерят. Така че не викай!

Чез се шмугна в сянката и действително млъкна.

Просто да не повярваш!

Слязох долу, пристъпвайки на пръсти, минах под прозореца и отидох при Чез. Трябва да ви кажа, че на нашата улица беше абсолютно немислимо да се види мръсотия — над чистотата бдяха заклинанията, разработени от Факултета за Земята.

— Е, казвай — попитах аз, — влезе ли?

На Чез му се щеше още известно време да пази загадъчния си вид, но накрая не издържа и радостно се разсмя.

— От раз! Като стой, та гледай!

Така си и мислех.

— Поздравления — казах аз, стискайки ръката му. — Не съм се съмнявал. Сега ти предстои да изучиш неизученото, да изследваш неизследваното и прочие глупости.

— Ъхъ… — все така усмихнато отвърна Чез. — Още не мога да повярвам. Само да беше видял лицата на Майсторите, когато им казах, че се явявам за втори път! Да вървим в клуба, там вече празнуват всички, които влязоха, а по пътя ще ти разкажа какво се случи…

Кимнах и двамата с приятеля ми, внимателно пристъпвайки под прозорците на моя дом, се запътихме към „Златният полумесец“.

В клуба обикновено идваха… всъщност кой ли не идваше там. Огромното му здание би побрало всички желаещи, които бяха много, но, слава богу, не всички можеха да влязат, тъй като цените бяха стряскащи. Средностатистическият гражданин не можеше да си поръча дори една бира, камо ли вечеря за двама.

Клубът, както повечето сгради в центъра на града, беше направен почти изцяло от чисто злато. Формата му напомняше, ако не полумесец, то със сигурност, буквата „С“. Входът се намираше точно в центъра, от вътрешната страна на извивката. Друга характерност на клуба беше това, че беше едва ли не единственото едноетажно здание в града. Къщите на Високите домове бяха по на три или пет етажа, а в гетата имаше пет-десет етажни сгради и в тях живееха десетки многобройни семейства. Прието беше да се смята, че така се икономисва място.

Щом излязохме от къщи, попаднахме на охранителните патрули, които днес проявяваха особено усърдие. Те спираха всеки, който според тях беше съмнителен, обискираха го и ако нещо не беше наред, го пращаха в някой от местните арести, за да бъде допроверен. Такъв беше редът — първо те затварят, след това те проверяват. По-рано беше другояче, но след покушението над Императора стражите започнаха да се държат като отвързани. Вълна от хайки заля града, патрулите се увеличиха и станаха изключително мнителни. Нас това не ни засягаше. Още щом зърнеха моя златен (вярно, малко поизмачкан) костюм на Висок дом, стражите на мига заставаха на почетно разстояние от мен. Та кой би искал да си има проблеми с някой от Високите домове?!

Минахме няколко пресечки и излязохме точно срещу „Златния полумесец“. Пред входа вече се бяха събрали доста хора, при това много солидни хора. Тук имаше писатели и артисти, търговци и представители на Високите домове. Въздъхнах, като си представих колко ще чакаме, но за щастие, Чез ме поведе встрани от главния вход. До него имаше врата, която бях виждал и преди, но сега тя беше отворена. До нея стоеше представител на Академията и най-изненадващото беше, че никой не напираше да мине оттам. Дори надутите синчета на Високите домове чакаха чинно на опашката, а не се възползваха от отворената врата.

В отговор на моето изумление, Чез каза:

— Този вход е за новоприетите. Няма да повярваш, но за нас специално е запазена отделна зала.

Наистина беше трудно за вярване, защото дори аз не можех да си позволя да запазя маса за двама, ако два, даже три месеца преди това бях спестявал. Всъщност, аз бях идвал тук един-единствен път, когато защитих първата си степен в Изкуството; както обикновено нищо не бях платил и почти нищо не бях ял.

— Чак толкова… — измънках неопределено.

— Само спокойно — каза Чез, когато приближихме входа за новопостъпили. — Ако някой те пита, ще кажеш, че си приет. И изобщо, аз ще говоря.

Човекът, който стоеше на входа за новоприетите, беше облечен в тъмносини одежди, което показваше, че принадлежи към най-силните ученици от горните курсове на Академията.

Чез мина напред, каза името си и кимна с глава към мен.

— Ние сме заедно.

— Съжалявам, входът е за новоприети.

Пристъпих напред, за да видя, с кого разговаря Чез.

— О, Зак, здравей!

Загледах се и видях новия си познат — Ник.

— Здравей — радостно отвърнах аз. — За теб май няма почивка.

— Можеш да ми вярваш, това за мен е повече от почивка — увери ме Ник и добави шепнешком: — Тази е последната ти свободна вечер, предстоят ти адски тежки месеци в Академията, така че възползвай се!

Щеше ми се да го попитам какво има предвид, но нетърпеливият Чез ме дръпна за ръкава и нахълтахме в Главната зала на клуб „Златният полумесец“. Не само главна, а Главната. Има огромна разлика. Не ми се беше случвало да вляза в Императорската зала за приеми, но си мисля, че сигурно и тя не би могла да се мери по пищност и размери с тази. В средата имаше една невероятно дълга маса, а в ъглите на залата бяха наредени и по-скромни маси за по петдесетина човека. Стените, целите в злато и скъпоценни камъни, блестяха, окъпани в ярка светлина.

Двамата с Чез стояхме и гледахме като омагьосани цялото това великолепие. Върху блюдата имаше толкова храна, че аз почти се задавих от собствената си слюнка, като си спомних, че от сутринта не бях хапвал нищо друго, освен скромната си закуска и трите банички. Всички маси бяха почти изцяло заети, но прииждаха още хора и на новодошлите не им оставаше друго, освен да застанат покрай стените. Успях да разпозная някои от присъстващите — леля ми например, която незнайно как беше успяла да ни изпревари. Слава богу, засега не ни беше забелязала.

Доста лица ми се струваха познати, но вниманието ми беше приковано към една от масите, в по-далечния край на залата. Там седяха Майсторите. И то изключително Върховните майстори, облечени в сиви одежди и Учителите, в червени ливреи. (Отличителна особеност на Майсторите Учители пък бяха черните колани.) Сред Върховните майстори седеше и моят чичо.

— Ти си бил голяма работа — сръга ме Чез. — На „ти“ си с най-добрите ученици. По-нататък току-виж започнали да те канят на чай и Върховните майстори.

Едва се сдържах да не прихна. Аз наистина пих чай с Ромиус, в кабинета му и Ромиус наистина беше Върховен майстор! Колко жалко, че не мога да шашна Чез, нали бях обещал да не казвам нищо за онзи разговор.

— Преувеличаваш, това е един стар познат — отговорих. — Къде ще седнем?

— Където си изберем — махна с ръка моят приятел. — Засега това няма значение. Едва към края на вечерта, тук ще останат само новоприетите, за да чуят приветственото слово на Главата на Академията.

— Тук ли пребивава Главата на Академията? — учудих се аз и огледах залата.

Чез ме изгледа сякаш съм малоумен.

— Ти чуваш ли се?! Не, разбира се. Само ще мине по-късно, за да произнесе речта си. Защо да седи тук постоянно? Той си има друга, по-важна работа.

Каза това с такъв тон сякаш не говореше за жив човек, а за някакво божество.

В този миг моят блуждаещ поглед се натъкна на Лиз. Бързо се престорих, че не я виждам, но беше твърде късно — тя също ме видя и ми махна.

— Ехо, момчета!

— Драконите го взели! — неволно се изплъзна от устата ми.

— Забелязаха ни — с огромна досада изрече Чез. — Сега ще чуем каква чест е да си Майстор и колко е жалко, че не са те приели. Истинска досада.

Насочихме се към дългата маса, където се бяха разположили Лиз и приятелката й.

— Най-искрено ми е жал за твоята нежна психика — прошепна Чез. — Ако искаш да ступаш някого, моля те, изчакай поне час-два, първо да опитам от тези вкусотии, които се предлагат тук, защото след това може и да ни изритат.

— Ъхъ — отвърнах аз, усещайки нещо подобно на досада.

Приближихме веселата компания и в един глас поздравихме с едно: „Да пукнете, дано“! Това, разбира се, не беше произнесено на глас, но беше ясно изписано на физиономиите ни.

— Привет, скъпи мои — неестествено щастливо пропя Чез. — Защо прекрасни създания като вас седят сами?

„Защото са патки“, едва се удържах аз.

— Защото нашите кавалери отидоха да се видят с най-силните ученици, които са в другата зала — отвърна Лиз.

— Колко мило — Чез изръкопляска и физиономията му доби абсолютно нелеп възторжен вид.

Лиз обърна поглед към мен.

— Ти как успя да минеш толкова бързо? — попита тя с присвити очи.

— Аз също се радвам да те видя, любов моя — усмихнах се насила.

— Разбрах, че вие също сте приет в Академията — каза една от приятелките на Лиз и кокетно погледна към Чез. Най-интересното беше, че той се смути.

— Ъхъ… — смутолеви Чез и се изчерви.

По принцип го разбирах, девойчето не беше лошо — рижо, чипоносо и което беше най-изненадващо, с лукав и умен поглед. Да срещнеш в компанията на Лиз такова момиче си беше направо чудо и Чез, в старанието си да не изтърве чудото, продължаваше да настъпва.

— С вас все още не се познаваме — произнесе той, галантно целувайки ръката й.

Усетих, че съм излишен, но Лиз не се оказа толкова проницателна.

— Това е Натали — намеси се тя. — Дъщеря е на Александрий Митис, новия младши съветник на Негово Императорство.

Охо! Това момиче беше с по-висок произход и от мен! За Чез да не говорим — неговите родители бяха само собственици на пристанището в Меск Дейн, нищо, че то беше единственото в Империята на елирите. Притежаваха и няколко магазинчета за месо в Лита. Но всичко това не даваше никакви предимства на Чез пред наследниците на Високите домове. Работата не беше само в парите, най-важен беше произходът.

— Очарован съм — каза Чез, без да откъсва поглед от сините очи на момичето. А тя смутено наведе поглед и се изчерви.

Мисля, че щом момиче с нейното положение все още се изчервява, значи заслужава внимание.

— А ти, Зак — обърна се към мен Лиз. — Какви са твоите бъдещи планове?

— Да се подстрижа и да постъпя в манастир — изстрелях отговора, който предварително си бях намислил.

— Сериозно — настояваше Лиз. — С какво смяташ да се занимаваш по-нататък? Какво друго умееш, освен да правиш музика?

Започнах да се ядосвам. Никой не можеше да пипа моята музика! Музиката е свещено нещо!

— Мисля си, че това не е твоя работа — възможно най-спокойно отговорих аз.

Не можех да понасям, някой да се изказва неуважително за музиката, още повече, за моята и Лиз много добре знаеше това, но въпреки всичко си позволи този тон. Питам се обаче защо…

Взех се в ръце и се усмихнах.

— Ами ти, Лиз, с какво смяташ да се заемеш?

— Аз ще се посветя на любимия си съпруг — отговори тя.

— Сигурно, защото така и не се научи да вършиш нещо смислено — без да се замислям изтърсих аз и се зарадвах на удачния си отговор.

Лиз аха да кипне, но й размина — от тълпата излязоха трима души и запътиха към нас. По всичко личеше, че това бяха кавалерите, които бяха отишли да се кланят на големите ученици.

И тримата бяха облечени в златни фракове. Мода…

— Здравей, любов моя! — каза най-кльощавият от тримата, приближавайки.

Двамата с Чез се спогледахме: „Това плашило ли е бъдещият й жених?!“

Веднага обаче ни стана ясно.

— Запознайте се — гордо произнесе Лиз и прегърна през рамо хилавото момченце. — Това е братът на Натали — Ейнджъл Мийтис.

Ето защо Лиз се среща с него и какво търси очарователно момиче като Натали в тази компания!

— Това са Найджъл и Ланс, приятели на Ейнджъл и възпитаници на Академията.

Двамата с Чез кимнахме едновременно.

— А това са Зак и Чез — рече Лиз — говорила съм ви за тях.

— Надявам се, само истината? — каза Чез, поглеждайки към Натали, до която беше застанал широкоплещестият и русоляв Ланс. По-точно, той само изглеждаше широкоплещест в сравнение с мен, тъй както аз изглеждах широкоплещест в сравнение с Ейнджъл, но пред Чез направо бледнееше. Не помагаше даже златният фрак на Висок дом, нищо, че Чез беше със сребърен костюм — знакът на богатите семейства.

— Много ни е приятно — изрече от името на всички слабичкият Ейнджъл, макар че изражението му говореше за друго.

— Нещо ми изглеждате доста измачкани — произнесе Ланс, гнусливо поглеждайки към моя не особено представителен костюм. — През покрива ли попаднахте тук?

Изобщо не му обърнах внимание.

— Двамата с Чез имаме друга работа…

— С вас разговарям! — повиши тон Ланс.

Чез, с неохота престана да съзерцава Натали и погледна към светлокосия великан.

— Зак, ти чу ли нещо? — уж учудено попита той.

— Не, а ти? — прозинах се аз.

— Аз също — каза Чез и смигна на Натали. Тя пак се изчерви и сведе поглед.

— Няма защо да разговаряме с тях — пресилено високо произнесе Ейнджъл, — те не са от нашия кръг.

— Къде ти, бедняци като нас ще се мерят с вас! — иронично подхвърлих аз.

— Спокойно — проговори намръщеният Найджъл, който досега беше мълчал. — Ако ще си изяснявате отношенията, направете го навън.

— Веднага — съгласих се аз.

Ланс тръгна към изхода, но Ейнджъл го спря.

— Не се разправяй с тях. Единият беснее, защото Академията му се е разминала, а другият дори не е със синя кръв, тук е просто господин Никой.

Сега вече ми се наложи да озаптявам Чез.

— Успокой се — прошепнах му аз. — Няма защо да бързаш, няма да ти избягат, предстоят ти дълги години в Академията.

Чез се поуспокои и отново се усмихна.

— Аз на ваше място не бих се фукал толкова със знатния си произход. Такива като вас само го излагат, а и ако се съди по вас, излиза, че Императорският род се изражда.

Видях, че след минута никой вече нямаше да може да удържи Ланс, но в този момент към нас се приближиха двама души и вниманието на всички се прехвърли върху тях. Единият беше Майстор с червена ливрея, с необикновено дълъг нос, а другият незнайно как успелият да се измъкне незабелязан Найджъл.

— Какво става тук — попита Майсторът.

— Общуваме си — през зъби процеди Ланс, хвърляйки унищожителен поглед към Чез, който продължаваше нахално да зяпа Натали.

Майсторът се обърна към мен и Чез.

— Вас бих ви помолил да си потърсите други места.

— С удоволствие — отговорих и като сграбчих Чез за ръката, се оттеглихме.

Докато вървяхме през залата към срещуположния й ъгъл и към най-отдалечената маса, съпровождани от насмешливи погледи, никой от нас не обели и дума. Едва когато седнахме до някакви дремещи старчоци, Чез проговори:

— Видя ли?

— Ъхъ — кимнах аз. — Леко се отървахме… или може би на тях им се размина.

— Не, бе! Видя ли Натали? Тя е… тя е…

— Ехо! Ти съвсем се побърка! — погледнах го аз. — Ти си имаш момиче, забрави ли?

— Момиче ли? — учуди се той.

— Ами да, нали сутринта пристигна с нея.

— Ще ме убиеш! — разсмя се Чез. — Аз я доведох за теб, исках да те ободря.

— Какво?!

— Ами ти беше толкова подтиснат и аз доведох това момиче. Не видя ли как те гледаше?

— Какви ги дрънкаш?! — възкликнах. — Та аз дори не си спомням как изглеждаше. Сега, ако ми я покажеш, няма да я позная.

— Непоправим си — поклати глава Чез и най-накрая забеляза храната. — Ей, това е печена патица!

Този път аз поклатих глава. Когато Чез забележи храна, смятай, че го няма и че с него връзката е прекъснала. Сега обаче аз също нямах нищо против да хапна и също се отдадох на храната с удоволствие, не по-малко от неговото.

Бързо се нахраних, доволно се облегнах назад и без капка свян заразглеждах гостите. А те бяха много. Като цяло, все момчета и момичета на моята възраст, но имаше и по-солидни дами и господа от Високите домове. Майсторите бяха седнали отделно, а от големите ученици в тази зала нямаше, те бяха в по-малката съседна зала. Тук имаше какви ли не тоалети… изобилстваха златните тонове на Високите домове и червените цветове на Майсторите. Но също така се забелязваше кафявото на търговците и сребристото на богатите семейства, каквото беше и семейството на Чез. Цареше смях и весело настроение, някои дори танцуваха, изобщо — купон!

Погледът ми бавно обхождаше лицата на присъстващите и изведнъж попадна върху физиономията на леля ми. Тя стоеше в компанията на някакви важни персони и ме гледаше лошо. Като забеляза, че я гледам, ме повика с пръст. Познатият леден поглед не предвещаваше нищо добро.

Бутнах Чез и кимнах с глава към леля ми, прокарах длан ребром по шията си да му покажа какво ме чака, с голям труд станах от стола си и тръгнах към нея.

— Здравей, лельо — тихо произнесох, след като се приближих.

— Нека ви представя племенника си, Закари — обърна се с леден тон леля ми към хората, които я бяха заобиколили.

Кимнах мълчаливо.

— Ти какво правиш тук? — попита ме тя.

— Как така какво правя?! — опитах се да се усмихна аз. — Мен ме приеха в Академията, имам празник.

— Не те ли е срам! — неочаквано високо и пронизително произнесе тя. — Не ти ли омръзна да лъжеш?!

Свих се под погледа й, чудейки се защо така се е разбесняла. Толкова ядосана не бях я виждал досега.

— Не лъжа — тихо изрекох. — Няма причина да ми говорите по този начин.

Хората около леля ми се поотдръпнаха, защото на никого не му се забъркваше в семейната разправия на Висок дом.

Ето защо леля ми реагира толкова спокойно, когато й казах, че съм приет. Тя просто не ми беше повярвала. Защо обаче?

— Какво става тук? — чух зад гърба си спокоен глас.

Обърнах се и вече знаех кого ще видя. Ромиус, с кисела физиономия стоеше зад гърба ми и гледаше към леля ми.

— О, Ромиус, отдавна не съм те виждала — каза тя, временно забравяйки за мен. — Как така изведнъж реши да дойдеш при нас?

Зачудих се. Защо ли разговарят с такъв тон? Когато си говорихме с Ромиус, той нищо не спомена за влошени отношения с леля ми. Даже напротив.

— Просто чух, че безпричинно се караш на малкия и реших да се намеся.

Бях така изумен, че преглътнах „малкия“.

— Ти прекрасно знаеш, че той не може…

— Може — прекъсна я Ромиус. — И няма нужда да говориш пред него.

Пред смаяния поглед на леля ми, той ме прегърна през рамо и ме отведе встрани.

— Не се притеснявай, ей сега ще поговоря с леля ти, а ти върви да се веселиш — каза Ромиус, като избягваше погледа ми.

— Тя защо… — подхванах аз.

— После, после — прекъсна ме Ромиус и тръгна към леля ми.

Постоях още малко и когато дойдох на себе си, тръгнах да търся Чез. Но когато се върнах до масата, където го бях оставил, там заварих съвсем други хора, които седяха на нашите места. Чез пак беше изчезнал. Не ми оставаше нищо друго, освен да се подслоня до едно свободно място до стената. Когато застанах там, ми стана ясно защо е свободно. Огромен зелен фикус скриваше цялата зала. Въздъхнах, уморено се облегнах на стената и се опитах да събера мислите си. Пречеше ми само нестихващата глъчка, но нищо не можех да направя.

Неочаквано шумът утихна. В началото си помислих, че ми се е сторило, но като се заслушах, разбрах, че гласовете наистина са утихнали. Надникнах иззад фикуса и видях, че всички седяха безмълвни. В залата цареше гробно мълчание.

От мястото ми се виждаше идеално входът, през който бяхме минали ние с Чез. Ясно видях, че през него влезе една фигура, облечена в бяла рокля. Всички присъстващи гледаха безмълвно, дори и Майсторите думичка не проронваха. Аз, разбира се, хабер си нямах кой е влязъл и какво става. Неуместно беше да питам, защото гласът ми щеше да проехти като гръм в настъпилата тишина.

Бялата фигура величествено мина през залата и, което беше най-невероятно, се отправи към мен. Макар че едва ли би могла да забележи от такова разстояние един толкова незабележим човек, още повече зад фикуса. Изглежда просто беше решила да тръгне в тази посока. Така или иначе, тя шестваше по залата, а зад гърба й хората се раздвижиха и зашушукаха. Малко по малко започнаха да идват на себе си. Колкото повече се приближаваше към мен фигурата, толкова по-отчетливо и по-съблазнително се очертаваха формите й, а шепотът ставаше все по-силен. Когато вече беше прекосила половината зала, видях, че насреща ми върви едно невероятно стройно момиче. Лицето й беше покрито с много тънък, но непрозрачен воал. Гълчавата в залата нарастваше.

Най-сетне момичето стигна до масата срещу мен и грациозно седна върху един от столовете с толкова изящество сякаш сядаше не върху стол, а върху трон. Тълпата отново се раздвижи и всички продължиха разговорите си, поглеждайки от време на време с крайчеца на очите си девойката в бяло. Стоях, гледах и се мъчех да видя поне нещичко под воала. Не ми се наложи дълго да чакам, тъй като не мина много време и момичето само го махна и аз видях едно невероятно красиво лице. Най-красивото лице, което някога през живота си бях виждал. Това беше лицето на момичето вампир, което днес заварих в стаята си.