Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Занаятът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Огненный факультет, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 148 гласа)

Информация

Корекция
Борислав Манолов (2010)

Преводът е направен специално за „Моята библиотека“ и се публикува в нея със съгласието на автора.

Оформление на корицата: gogo_mir, 2012 г.

За корицата е използвана картина от Олег Бабкин.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции

Акт първи — съдбоносен

Скоро предстои новата кампания. Възлагам големи надежди на новия випуск.

Фраза, изречена сякаш между другото от един високо уважаван Майстор.

Откъде ги събрахте тези малоумници?!

Възклицание на неизвестен учител

Учението е светлина, но това съвсем не означава, че вампирите не ги влече към знанието.

Обичайно, тази фраза се приписва на един от най-кръвожадните вампири на нашето съвремие, който унищожи няколко града просто от любопитство.

Действие 0

„Маргаритките“ бяха уловили първите порции от ценните „вълшебства“, а развълнуваното множество забързано се устреми към церемонията по случай приема в Академията. В Империята на елирите обаче имаше и такива места, където слънцето никога не огряваше. Жителите на тези места рядко бързаха занякъде, тъй като на тяхно разположение беше вечността, разбира се, ако се държаха прилично.

Уви, незнайно защо, именно чувството за самосъхранение при вампирите се притъпяваше още в ранното им детство. Изглежда, това беше природният механизъм за регулиране на тяхната численост. Необикновено жизнени, умни и силни, тези същества отдавна да бяха напълнили света, ако не беше тяхното любопитство, тяхната кръвожадност и, на практика, пълното отсъствие на здрав разум.

Такива бяха истинските вампири.

Келнмиир смяташе себе си за типичен вампир. Само кръвожадността му, с течение вековете, малко беше намаляла. Здравият разум, който на някой от етапите на еволюцията го беше напуснал, сега неочаквано се намери, а любопитството му буквално се превърна в мания. Не бяха толкова много нещата на този свят, които можеха да учудят стария вампир. Тъкмо заради това той беше посветил на тяхното издирване цялото си свободно време. А в ежедневната му програма се беше появила нова, много важна тема — да оцелее! По петите на стария вампир препускаше огромно множество от хора, немалък брой събратя вампири и дори няколко маниакални друиди-пацифисти.

Трудно може да се определи какво по-точно доведе Келнмиир в катакомбите — любопитството или потерята след него. По-скоро и двете. Както и да е… Вече цели четири часа старият вампир пълзеше по тесния проход, който по всичко приличаше на обикновена канализация. Доказателство за това бяха яката миризма и огромното количество нагли и грамадни плъхове. Впрочем, наглостта на сивите обитатели на канализацията се изпари на секундата, в която гладният Келнмиир закуси с два от тях.

„Няма що!“ — усмихна се мислено Келнмиир — „Виж докъде я докара, Велики царю на вампирите! Ядеш плъхове, въргаляш се в калта и нечистотиите… Срам и резил!“

После поразмисли и реши, че не го е срам. В края на пътя по всяка вероятност го очакваше нещо много интересно — според някои слухове, някъде тук наблизо, в този район, под земята беше разположено селището на вампирите от клана Ноос. Дневният клан.

Тайната на този клан не даваше мира на Келнмиир вече няколко месеца. Такава тръпка отдавна не беше изпитвал — може би от последния лов на дракони в Далечните планини. Кога беше това? Може би преди десет или единадесет века…

А сега лази из канализацията… Не че нямаше друг път, който да води към убежището на дневния клан, просто хората на Императора замалко да го заловят, когато за пореден път се появи в Школата по Изкуствата, на гости на своя стар приятел. Напоследък старият Неил съвсем беше грохнал и вампирът започна да го навестява колкото може по-често.

И точно от това се възползваха хората на Императора. Причакаха го пред входа на Школата и на Келнмиир му се наложи спешно да отстъпва или по-точно — да си плюе на петите, използвайки канализацията. Съвсем навреме в ума му изплува отдавна изучената карта на тунелите под града. Нали тъкмо за такива случаи беше запомнил всяка подземна тръба и всяка шахта.

Сега — завой наляво… правилно. А сега — няколко метра направо… и стоп!

Келнмиир спря нерешително.

Тук трябваше да има само завой надясно. В този тунел не трябваше да има никакви разклонения! На пръв поглед посоката му на придвижване изглеждаше правилна, стига междувременно през тези няколко години (или колкото там бяха според драконовските карти) някой богат Висок дом да не си е построил допълнителни шахти. Келнмиир запълзя по-нататък, оглеждайки се внимателно.

Шахти, само шахти, макар и малко по-чисти от тези, през които беше минал преди час. Стоп! Защо?! Трябва ли шахтите да са чисти?!

Някъде отпред се чуха неочаквано високи гласове.

Аха!

— Да не си посмяла! — говореше мъжки глас.

— Кой, аз ли?! — този глас беше женски, при това млад.

— Няма да ти позволя!

— Ти ли няма да ми позволиш?!

Келнмиир се усмихна:

„Няма що, много съдържателен диалог!“ Това обаче не беше важно. По-важното беше, че най-сетне беше открил дневните вампири. И сега усещаше тяхната, с нищо несравнима аура…

— Нали точно ти казваше, че ние по нищо не се различаваме от хората?! — в гласа на жената звучаха умолителни нотки. — Тогава защо да не мога да постъпя в Академията?!

„Започна да става интересно — вампирка иска да постъпи в Академията?!“ Келнмиир мислено си представи лицата на Майсторите Занаятчии в момента, в който това чудо се появеше на площада и едва сдържа смеха си.

— Дори само затова, че нашите врагове няма да ти позволят да се доближиш до Академията. Не трябваше пред всички да съобщаваш намеренията си. Ако тихомълком си беше опекла работата, щеше да имаш някакъв минимален шанс. А сега… Та те ще те убият в мига, в който се появиш на улицата!

— Ще видим кой кого! — просъска момичето.

Келнмиир мислено изръкопляска. Юнак девойче!

— Драконите да те вземат! Забранявам ти!

— Да не си ми баща?! — наперено отвърна момичето. — Вече не съм малка!

Чу се звучна плесница, бързи крачки… хлопна врата, превъртя се ключ.

— Я! Заключиха момичето! — потресен помисли Келнмиир и предпазливо продължи да пълзи напред. С всяка изминала крачка, все по-ясно чуваше хълцането на вампирката и все по-силно усещаше аурата й. Най-сетне носът му опря в желязна решетка.

„В тази работа може да има далавера“ — мина му през ума, но на мига отхвърли тази мисъл. От известно време насам мислите за предателство и подлост не му доставяха обичайното удоволствие, по-скоро обратно — потискаха го. Той си го обясняваше с това, че и вампирите, които по правило си оставаха завинаги деца, все някога съзряваха и остаряваха. Никой обаче не му вярваше, дори и бавно увяхващият стар Неил.

Келнмиир не се сдържа и впечатляващо се появи, както приляга на всеки истински вампир. След като се увери, че младата вампирка се е поуспокоила, той с лекота изтръгна вградената решетка, изпълзя в стаята (шахтата беше на равнището на пода; между другото, май забравих да кажа, че диаметърът й беше не повече от двадесет сантиметра. Не вярвате ли? Аз пък ще ви кажа, че вампирите са много гъвкави създания!) и все така лекичко я постави обратно.

— Хм… — деликатно се опита да привлече върху себе си вниманието на момичето. — Извинете, госпожице, ще бъдете ли така добра да ми помогнете да намеря библиотеката?

— По коридора направо, първият завой наляво — по инерция отговори вампирката и в следващия миг се метна във въздуха, преминавайки в състояние на бойна трансформация. — Кой си ти?! Как попадна тук?

— Колко нелюбезно! — въздъхна Келнмиир — С по-възрастните не се говори на „ти“. Ние дори не сме се представили един на друг.

— Кажи си името! — кресна вампирката.

— Нека е вашата воля — съгласи се Келнмиир — Позволете ми да се представя — един от най-древните представители на клана Миир, последният Цар на вампирите… Келнмиир.

Не удържа на суетата и церемониално се поклони.

В този миг вампирката се опита да го нападне. Обаче напразно. Опитът й беше и глупав, и забавен.

Келнмиир се разсмя, хвана вампирката за гривата, вдигна я във въздуха и я разтърси.

— Ало! Да не би да имате проблеми със слуха? Къде са маниерите ви? Аз ви се представих, сега е ваш ред. Бъдете така добра!

— Алиса — измърмори момичето, продължавайки да виси в яките ръце на Келнмиир и осъзнавайки безизходицата, в която се намираше.

— Хубаво име — одобри го Келнмиир, като искрено се надяваше, гласът му да не е трепнал издайнически. Името на младата вампирка събуди в душата му тежки спомени, които трябваше да останат дълбоко заровени.

— Ето че се запознахме — продължи той, прогонвайки тежките мисли. — Май не беше толкова трудно?

Вампирката си замълча.

Келнмиир я пусна внимателно на земята и я предупреди:

— Стой мирна! Никак не ми се иска да ти развалям сладката муцунка.

Всъщност, муцунката далеч не беше сладка. Бойната трансформация на вампира в никакъв случай не е най-естетичната гледка! Впрочем, вампирката веднага разкара трансформацията.

— Просто невероятно! — тихо прошепна Келнмиир. — Колко приличаш на нея…

Вампирката вирна нос и това беше знак, че за нея възхищението от страна на другия пол отдавна е нещо съвсем обикновено.

— И така, какво забравихте тук, последни Царю на вампирите?

Май, като стъпи на твърда земя, вампирката се почувства далеч по-уверена.

— Извинете, какво ще рече „тук“? — отвърна с въпрос на въпроса Келнмиир. — Аз, да ви кажа, се разхождах наблизо из канализацията и съвсем случайно станах свидетел на разговора ви с…

Келнмиир погледна въпросително Алиса.

— Това беше приемният ми баща.

— Точно така, с вашия приемен баща. Доколкото схващам, вие искате да кандидатствате в Академията, а неизвестно защо, не ви се разрешава.

— Той се тревожи за мен — тихо рече вампирката. — За Академията ми пречат съвсем други личности.

На Келнмиир му стана толкова интересно, че чак затаи дъх.

— Кои са те, ако не е тайна?

— Ами, щом ни намерихте, значи не е тайна. Моят клан — Алиса хвърли поглед към Келнмиир и той кимна, давайки да се разбере, че се досеща за кой клан става дума — се раздели на две партии. Първата — по-многочислената смята, че трябва да си осигурим поддръжката на някой от вампирските кланове, дори да се присъединим към него, втората партия обаче предпочита да си сътрудничим с хората. Ако трябва да съм искрена, в тази партия сме само аз и още няколко вампири. Даже не зная защо ви разказвам всичко това!…

Келнмиир знаеше много добре. Вампирите, разбира се, не можеха да бъдат подлагани на каквито и да било хипнотични въздействия, но за толкова векове неизбежно се усвояваха някои методи на въздействие, които бяха по-мощни от хипнозата, например умението да предразполагаш към себе си. Келнмиир в момента използваше точно това си умение. Няма подтискане на волята, както в хипнозата — единствено леко предразположение. Освен това му помагаше и вродената способност на мъжете вампири да въздействат върху младите момичета.

— Защото искам да ти помогна — каза Келнмиир и осъзна, че говори съвсем искрено.

— Как бихте могли да ми помогнете? — въздъхна Алиса.

— Като начало, мога да ти помогна да се измъкнеш оттук — отвърна Келнмиир, внимателно оглеждайки желязната врата.

— А след това? — продължаваше да пита Алиса.

Келнмиир отиде до вратата и лекичко я бутна. Желязната врата се отвори леко и без нито един звук.

— След това мога да ти дам няколко съвета и ако ги следваш, ще минеш успешно през всички изпити в Академията.

— Сигурно се шегувате! — извика Алиса.

— В никакъв случай — отвърна Келнмиир и отново бутна вратата.

И той наистина не се шегуваше. Беше научил всичко за изпитите в Академията още преди триста години. Нямаше как любознателен вампир като него да не се заинтересува от тази работа и беше намерил отговора.. По кой начин?… Всъщност, вече нямаше значение…

След третия опит вратата леко излезе от пантите си и Келнмиир внимателно я подпря на стената. Тази операция мина изключително тихо.

— Та къде е библиотеката? — попита Келнмиир.

— По коридора направо и после наляво — послушно повтори вампирката. — За какво ви е?

— Не бих могъл да си тръгна, без да надникна вътре — честно си призна Келнмиир. — Там със сигурност има много интересни неща.

— Нищо подобно! — отрече Алиса. — Изчела съм ги всичките. Само хроники и приказки. Няма никакви страшни — вампирката се ококори — тайни.

Келнмиир издаде неопределен звук. Нямаше как момиченцето да знае, че понякога най-страшните тайни се крият в най-скучните хроники.

Оказа се, че с гръмката дума „библиотека“ е наречена малка стаичка с маса по средата и няколко лавици, наполовина пълни с книги.

— Изглежда някой е взел няколко книги — виновно изрече Алиса.

— Нищо, ще минем с наличните — почти пропя Келнмиир.

Книгите бяха неговата слабост. Той обожаваше четенето и можеше да се впусне във всякакви опасни авантюри дори за една книга. А тук… Само с един-единствен поглед можа да определи, че със сигурност от всички книги две не беше чел.

— Какво има тук? — мърмореше Келнмиир, докато Алиса боязливо надничаше навън, да не би някой да идва. — Ето какво ме интересува — историята на клана.

Келнмиир започна да чете с бясна скорост. Изведнъж престана да разлиства страниците и учудено се взря в книгата.

— Не..

Алиса, която следеше коридора, се извърна към него.

— Някой идва насам — изрече тихо.

— Не… — повтори вампирът и не помръдна от мястото си.

Вампирката се доближи и го дръпна за ръкава.

— Трябва да се махаме.

Келнмиир не помръдваше.

— Ей! — Алиса замаха с ръка пред лицето му. Никаква реакция.

— Да тръгваме! — викна вампирката и се опита да изтегли книгата от ръцете му.

Не се получи, Келнмиир стискаше книгата с всички сили.

— Не… ни… — прошепна Келнмиир и след миг добави малко по-сигурно: — Да не повярваш…

По коридора се чуха тихи стъпки.

— Трябва да изчезваме — опомни се Келнмиир, откъсна от книгата страниците, които го интересуваха, и я остави на мястото й.

— Дойде ли на себе си? — попита Алиса. — Какво прочете там?

— Засега е по-добре да не знаеш — отвърна Келнмиир и дори не обърна внимание на факта, че вампирката беше минала на „ти“ без разрешение. — Ще разбереш по-късно.

Двамата излязоха тихо от библиотеката и Алиса го поведе по коридорите, нагоре към повърхността.

— Обеща ми нещо… — напомни му вампирката.

— Не съм забравил — спокойно отвърна Кенмиир. — И ти ще влезеш в Академията.

— Да се надяваме — въздъхна момичето.

„На всяка цена ще постъпиш в Академията — повтори си наум Келнмиир, — а аз ще ти помогна за това в замяна на една малка услуга…“