Алекс Кош
Огненият факултет (12)

Действие 10

Тази нощ (макар че за каква нощ може да става дума, когато слънцето е увиснало пред прозореца ти и няма никакво намерение да залязва) сънувах едни странни плешиви хора, които седяха на пода на някакъв храм. Очите им бяха затворени, а те припяваха някаква мелодия. Какво ли ще рече това?

* * *

Това беше първият дуел в моя живот. По-точно, това беше първият дуел, на който присъствах. И тъй като в него участваха ученици от трети курс, той обещаваше да бъде интересен.

Точно в дванайсет, както беше уговорено, нашата групичка се събра в залата за тренировки. Всъщност, освен нас, тук беше и целият ни курс. Не съм ги броил, но съм сигурен, че никой от новите ученици не би пропуснал това знаменателно събитие. Има си хас, нали беше първият дуел в живота ни! До сега само бяхме чували (благодарение на ентусиасти като Чез) единични слухове за магически двубои, но дори само тези слухове бяха достатъчни да заинтригуват и най-отявлените скептици.

— Вече мина половин час, защо не започват — капризно проточи единият блондин.

Моето мнение е, че неговото недоволство беше съвсем основателно.

— Няма как — отвърна по-големият брат. — Не виждаш ли, че участниците ги няма?

— Наистина. Тук има нещо много съмнително — отбелязах аз и се обърнах към Чез. — Чез, как мислиш, — това редовно ли се случва или ние сме такива късметлии?

Чез беше видимо посърнал.

Така му се падаше, защото снощи цяла вечер издевателства над новата ми прическа!

— Какво сте ме зяпнали, сякаш аз съм виновен, че закъсняват! Може нещо да им се е случило. Защо каквото и да стане, все аз съм виновен?

— Не, не ни разбирай погрешно, ние не те обвиняваме — побърза да го успокои Невил. — Обръщаме се към теб като към най-знаещия.

Чез се замисли.

— Да си призная, за двубоите нищо не съм чувал. Нито Майсторите, нито големите ученици обичат да изпадат в подробности, когато стане дума за двубоите. Или ги смятат за нещо, което няма особено значение, или не желаят да коментират по темата.

— Може ли магически двубой да бъде нещо маловажно? — учуди се по-малкият блондин.

— Как не, нали зрелищата са твоето любимо занимание?! — сложи го на мястото му по-големият брат.

— Няма лошо! — упорито продължи да твърди по-малкият. — Тези битки не само че са интересни, но имат и познавателна стойност. Всички ние, рано или късно, ще участваме в такива практики, така че няма да ни е в повече да научим нещо от чуждия опит.

— Я какво дар слово! — възхити се големият. — Може да ти надрънка каквото му дойде на ум, само и само за да участва в тези… как ги нарече… „практики“… Това някакъв жаргон ли е? Жалко, че нашите не могат да те чуят…

— Стига, момчета — спря ги Чез. — Мисля, че главните действащи лица се появиха на хоризонта.

Братята на секундата забравиха за своите, вече станали рутинни препирни и обърнаха глави към входа на залата. Дори Алиса, която вечно изобразяваше някаква безразлична към всички и към всичко статуя, се загледа натам и даже се повдигна на пръсти. Без да искам, се загледах в стройната фигура на вампирката.

— Нещо интересно ли видя? — попита Чез, който беше проследил моя поглед.

— И още как! — захласнато отвърнах аз, но веднага се усетих и продължих. — Ще бъде изключително познавателно…

— Със сигурност — съгласи се Чез и подсвирна. — Ти, във всеки случай, ще можеш много да научиш…

Опитах се да го ръгна в ребрата, но той отскочи встрани.

— Внимавай!… — заканих му се и размахах юмрук пред лицето му, след което отидох при братята. — Какво става, някой появи ли се?

— Появи се — някак неуверено отговори по-големият.

Вперих любопитен поглед в тълпата, надявайки се да видя причината за тази странна реакция. И я видях.

Двамата младежи, които вчера уговориха дуела, сега влязоха в залата, като разговаряха оживено и се тупаха приятелски по гърбовете.

Без да обръщат внимание на тълпата притихнали новобранци, те стигнаха до средата на помещението и едва тогава обърнаха внимание на странното множество.

— Вие какво правите тук? — попита единият от тях, поставяйки ударението върху първата дума в изречението.

Отговорът беше тишина и едва след няколко секунди някой промълви:

— Чакаме началото на дуела…

— За какво говорите, какъв дуел?! — в един глас извикаха учудено и двамата. — Да не би да сте решили, че ще се сбием заради някаква нищо и никаква препирня?

Всички дружно кимнахме.

— Моля ви се, ние така си се дърпаме всеки божи ден, може ли за няма нищо да си устройваме двубои?!

С Чез се спогледахме, а Наив, буквално произнесе на глас нашите мисли.

— Защо не — съвсем тихо попита той, а гласът му звучеше като на дете, на което са взели играчката.

— Мисля… — започна Викерс-старши и загледа брат си с такъв поглед, че онзи се скри зад гърба на Чез — … че тяхната разправия вчера изобщо не изглеждаше толкова безобидна, както разправят сега.

— Разбира се, че не изглеждаше — подхвърли презрително Алиса. — Те това представление са го репетирали сума ти време.

— Защо? — не разбра Викерс-младши.

Бях започнал да се досещам, но Алиса, както винаги, изпревари моите мисли и обясни всичко много достъпно. Само дето езикът й не беше от най-приличните.

— За да може цялата тълпа идиоти, начело с теб — тя изобличаващо посочи с очарователното си островърхо пръстче към Викерс-младши — още преди изгрев слънце да дотърчи тук и да остане до края на закуската.

— И за какво им е всичко това? — Наив съвсем се слиса.

Алиса понечи да обясни още по-красноречиво, но като срещна недоумяващия поглед на Наив, разбра, че се е захванала със загубена кауза и само махна с ръка.

По-големият брат погледна неодобрително към вампирката, но си затрая, за да си спести неприятностите.

Двамата шегобийци най-откровено се забавляваха като гледаха постните физиономии на новите ученици, но до подигравки не се стигна, може би защото те или се страхуваха от възмездие (макар че ние нищо не можехме да им сторим), или проявяваха, все пак, някакъв такт.

Тълпата бавно тръгна да се разотива, а тези, които се досетиха за пропуснатата закуска, си плюха на петите. Докато чакахме дуела, никой не се досещаше за закуската, защото беше съвсем ясно, че заради такова събитие човек може да постои гладен. Но когато се разбра, че дуел няма да има, у много от нас се събуди здравият разум, а заедно с него и гладът. Но вече беше късно… Мисля си, че шегаджиите са дошли в Залата на Средната сила веднага след приключването на закуската и затова вече нямаше закъде да бързаме.

Всъщност, ние не бързахме. Затова излязохме последни, даже след глупаво ухилените майтапчии.

— Може да се каже, че бяхме посветени — тъжно се усмихна Чез. — Сигурно си правят такива шегички с всички новаци.

— Разбира се, че с всички — без да се обръща изрече единият от веселяците. — Само че за посвещението бъркате, това изключително събитие тепърва ви предстои.

Нашата петорка изпадна в шок, а тези гадове изчезнаха в неизвестна посока.

Всички, без да се наговаряме, се вторачихме в Чез, за да чуем от него някакво обяснение.

— Този какво искаше да каже? — опитах се да взема инициативата в свои ръце.

— Нямам представа — Чез разпери ръце. — Какво искаш от мен?! Да не съм бюро „Справки“?

— Много жалко — въздъхна Викерс-младши и много сериозно се загледа в краката си.

Докато наблюдавах тази сценка, не издържах и се разсмях. Заедно с мен се засмяха Чез и Алиса, дори Викерс-старши си позволи една лека усмивка. Само Наив мигаше на парцали и се дивеше на нашата несериозност.

По програма, след закуска ни чакаха лекции по медитация. И май никой не възнамеряваше да ни чака още дълго.

— Да вървим на лекции, закуската и без това пропадна.

Викерс-младши ужасено ме изгледа.

— Не е ли по-добре да отидем и да се оплачем, задето така подло ни излъгаха? — той подсмръкна. — Може да ни дадат нещо за ядене. Поне по един морков…

— Ще минеш и без морков — безапелационно изрече Чез. — Да се медитира на гладно е по-полезно. Повярвай ми.

Тук трябва да отбележа, че Чез знаеше какво говори. Той вече няколко години практикуваше медитативна техника в нашата Школа по Изкуствата и макар че аз под „медитация“ разбирам следобеден сън, Чез имаше пълното основание да се нарече специалистът сред нас. Честно ви казвам, нито веднъж по време на медитация за цяла година не съм го чул да хърка — нещо, което за себе си не мога да твърдя.

— Така значи… като начало ни поставят на вегетарианска храна, а след това какво?! Пълен глад?! Да ви приличам на човек, който има нужда от отслабване? — Наив започна да врещи с фалцет. (Честно казано, нямаше да му бъде излишно да поотслабне.) — Къде отидоха тези изверги?!

„Извергите“ отдавна бяха потънали в системата от телепорти и така бяха избегнали гнева на гладния Наив.

— Добре. Щом сте казали медитация, нека бъде медитация — проговори Викерс-старши, прекъсвайки по този начин стенанията на брат си. — Хайде, вървете…

Телепортите ни доставиха почти веднага на нужния етаж. Не уцелихме само два пъти и то защото Чез и Невил не бяха на едно мнение и трябваше да пробваме двата варианта, за да няма обидени. Разбира се, никой от двамата не беше познал.

— Нали ви казах, че трябва да ме слушате — в един глас изрекоха специалистите по телепорти, когато най-сетне слязохме на правилния етаж.

— Тъпаци! — тихо каза Алиса, която слезе последна.

Уж тихо, но всички я чуха. И се засрамиха. Всички.

— Ти по-добре да мълчиш! — с неочаквана злоба произнесе Невил.

— Невил! — аз внимателно го погледнах. — Няма ли да престанеш?

— Няма! — предизвикателно ме измери с поглед Викерс-старши.

Алиса се извърна демонстративно.

— Вярно, Невил — неочаквано ме подкрепи Чез. — Какви са тези работи? Не е ли време вече да започнеш да се държиш човешки и с хората, и с вампирите?

— Човешки ли? — кипна Невил — Ами да, разбира се! Вие тук, в столицата се държите с вампирите като с хора, докато ние, в пограничните райони, спим на смени, за да не ни изядат за вечеря. — Всеки ден някой изчезва и става част от менюто им — гласът му ставаше все по-висок. — А вие ми предлагате да се държа човешки с нея!

Двамата с Чез мълчахме, защото не знаехме какво да кажем. Наив застана до брат си в знак на солидарност.

— Нашият клан не пие човешка кръв. Никога не сме се появявали по вашите краища — тихо каза Алиса. — Но аз все пак те разбирам и не ти се сърдя.

Невил не отговори нищо и сякаш се засрами от яростта си.

Всички замълчахме и всеки си мислеше за нещо свое.

— Между другото, до началото на занятията остава съвсем малко време — пръв проговори Чез.

Огледах се озадачено.

— Нещо не виждам никого от нашите. Сигурни ли сте, че сме на точното място?

— Разбира се. Специално за теб, ето там пише „Малка медитативна зала №13“ — зарадва ме Чез.

— Шегуваш се — ужасих се аз.

Пак ли това число?!

— Тук няма ли друга зала? — заоглеждах се аз.

— Не — отговори ми Невил, който вече беше дошъл на себе си. — Такава е кармата ти, приятелю, цял живот да си под знака на тринайсетицата.

На всичкото отгоре се подиграва негодникът! Интересно, кога Чез е успял да му разкаже за моите топли отношения с това число?

— Хайде тогава да влизаме — предложи Наив. — Сутринта не успях да се наспя, може сега да подремна…

Не може да бъде! Като гледам, Викерс-младши разбира от качествена медитация.

Докато ние се разправяхме, Алиса се приближи до вратата на медитативната зала и леко почука.

— Хиляди дракони, кой пак се е довлякъл?! — изрева зад вратата страшен глас.

Застинахме на място и не знаехме, какво да правим.

Чез завъртя пръст около слепоочието си и направи още някакви движения с ръката си, задавайки на вампирката въпроса за чий дракон беше почукала. Алиса само помръдна рамене и направи с ръка един-единствен, но много красноречив жест.

Чез естествено се обиди и й отвърна с рязък жест, който направи с две ръце, за да й покаже какво може да й се случи. В този момент вратата на медитативната зала се отвори.

— Какво е това?! — отново ревна здравенякът, който се показа, като гледаше изумено към Чез. А горкият Чез се беше вкопал от изненада. — Ти на кого показваш мръсни жестове?!

— Ами, аз… ъ-ъ-ъ… — Чез представляваше жална гледка. — Аз… не на вас… а на… дамата…

— На дамата ли? На тази ли? А… така може…

На Алиса й секна дъхът от такава наглост, но си замълча. Невероятно!

— Хайде, влизайте, щом вече сте дошли — вече по-приветливо забуча нашият учител по медитативни техники.

Всички странешком се промъкнахме покрай здравеняка и се озовахме в една зала с много прилични размери.

Само ние петимата ли ще се упражняваме в тази огромна зала? Та тук могат да се поберат сто такива като нас. Тези не си падат по икономиите.

— Нека се запознаем — предложи бабанката и се стовари в едно кресло, което стоеше в средата на залата.

Огледах се наоколо и не забелязах да има нещо друго, което да прилича на мебели. Изглежда, ще се наложи да седим на пода. Хм… май нещо подобно вече бях виждал…

Същите мисли май бяха дошли в главите и на останалите, защото след няколко минути вече седяхме на пода и оглеждахме нашия учител. Той също ни оглеждаше.

Подобен на мечок, с няколкодневна брада, с дълга и черна като катран коса… изобщо, той приличаше на всичко друго друго, само не и на представител на елита на Академията.

Върху лицето му беше изписана една мисъл: „Кого ли са ми пробутали?“. Нещо подобно се четеше и по нашите лица.

— И тъй, казвам се Тирел и ще ви преподавам медитативни техники. Някой от вас, има ли някаква, макар и най-бегла представа и опит в нещо, което поне да напомня медитация?

Двамата с Чез плахо вдигнахме ръка.

Огледах се и с изненада видях, че вампирката и братята също бяха вдигнали ръце, при това далеч по-уверено от нас.

— Забележително! — учудено каза Тирел. — Тогава, нека се запознаем. Един по един ми казвайте имената си, годините, кой къде е учил и колко дълго.

Спогледахме се и Чез вдигна рамене, с което искаше да каже, че пак той ще трябва да е пръв.

— Чез, четиридесет и пет годишен съм. Трийсет години посещавах Школата по Изкуствата. С медитативни техники се занимавам през последните пет години.

Пет години? Мислех, че е една, заедно с мен.

— Алиса. Семейна Школа по Изкуствата. Трийсет години.

Тирел кимна и леко се намръщи. Явно и на него не му допадаше присъствието на вампирката. Чудя се, какво толкова не й харесват! Тя е даже много мило момиче, мен ако питате. Стоп! Колко каза? Трийсет години? Доколкото знам, вампирите се обучават от детските си години. Което ще рече, че тя е почти на моята възраст. Супер!

— Зак. На двайсет години съм. Учил съм в Школата по Изкуствата петнайсет години. С медитация се занимавам от една година.

Макар че ако трябва да съм честен, не може да се каже, че съм се занимавал. Просто си седях, заедно с останалите, понякога дори си подремвах… и май че не хърках.

— Невил, на шейсет и три години съм. Учих в Школата по Изкуствата на пограничните райони петдесет години. Медитативни техники — двайсет години.

Това вече е нещо! Петдесет години си е почти Майстор! Значи за такива като него ми е разказвал Чез. Сигурно не му е било много лесно да издържи изпитите…

— Наив, двайсет и две години. Учих в Школата по Изкуствата десет години, а с медитативна техника съм се занимавал — той изведнъж почервеня — един месец.

— Не е никак лошо — ободряващо рече Тирел. — Но тук ще ви се наложи да се научите да управлявате енергията по коренно различен начин. Образно казано, докато изучавате Изкуството, вие събирате в себе си капка по капка енергия, след което във всеки момент бихте могли да я използвате. Представете си някакъв съд. Във вашия случай неговите главни характеристики са обемът му и ширината на гърлото, през което той се пълни. В Занаята или в „пряката магия“, тоест управлявайки пряко чрез „вълшебствата“, вие се превръщате от съд, който се пълни, в своеобразна тръба. Поемате енергия, преобразувате я и я освобождавате. Не можете да я задържате. Има ли въпроси?

Алиса вдигна ръка.

— А главната характеристика на тази тръба ще бъде нейният диаметър, така ли?

— Точно така — съгласи се Тирел. — Но имайте предвид, че всъщност няма никакви тръби и съдове. Това са само метафори, за да ви е по-лесно да си го представите.

— Значи, образно казано, ние сега сме съдове, които, за да се превърнат в тръби, трябва да избият дъната си, нали? — лукаво се поинтересува Чез.

Тирел се разсмя.

— Да, образно казано, е така. Какво количество „вълшебства“ можете да пуснете еднократно през себе си, тоест да вложите в едно заклинание — това е същността на ограничението на силата. Да… и процесът на възстановяване, след като заклинанието бъде сътворено.

— Всичко е ясно — кимна Чез. — А как ще избием дъната си?

— О! — вдигна показалец Тирел. — За това всеки факултет си има свои упражнения. За нас това са упражненията със свещ.

— Нека позная, ние ще трябва да я запалим? — предположи Чез.

Тирел кимна и щракна с пръсти. На около пет метра пред нас се появиха пет свещи.

— Запалете ги — предложи Майсторът.

Погледнах учудено приятелите си, но и те бяха не по-малко учудени. Тирел май беше забравил да ни обясни нещо. Например, как да го сторим!

— Добре — започна Майсторът, след като се настани по-удобно в креслото насреща ни. — Първо седнете както ви е най-удобно. След това, затворете очи и си представете как всичката енергия, която ви заобикаля, минава през вас.

Направих всичко както трябва, но нищо не почувствах, което изобщо не ме учуди.

— Сега отворете очи, протегнете ръка към свещта и си представете как енергията минава през вас, концентрира се на върха на пръста ви и като тънък лъч стига до свещта.

Изпълних и това. Никакъв лъч не видях и свещта не се запали.

— Не се отчайвайте, ако в началото не се получи. Общо-взето, трябва да мине седмица-месец време, прекарано в упорити занимания в медитативната зала.

— Упорити занимания ли? — уплашено повтори Наив.

— Да — реши да уточни Чез. — Упорити занимания колко часа ще рече?

— Четири часа сутрин и четири часа вечер.

Ние горчиво въздъхнахме. Осем часа на ден да седиш и да се занимаваш незнайно с какво?! Макар че всъщност не сме прави. Докато не запалим тези драконовски свещи, Занаята ще го гледаме през крив макарон. Да, ще има да слушаме скучни лекции, да седим на пода и да медитираме…

— Стига сте въздишали — твърдо отсече Тирел. — Колкото повече време прекарате в тази зала, толкова по-малка е вероятността да изхвърчите от Академията.

— Да изхвърчим ли? — като ехо повтори Чез.

— Точно така, да изхвърчите! Или може би си мислите, че всички, които влизат в Академията, стават Майстори?

Кимнахме.

— Мечтайте си! От двеста души, които влизат годишно в Академията, истински Майстори стават по-малко от половината.

— Ами останалите? — попитах аз.

Винаги съм смятал, че от Академията никого не изхвърлят. Дори Чез разправяше, че важното е да влезеш там, после няма къде да ходиш. Не бях чувал да се говори из града, а и не бях срещал досега нито един изгонен. А може би те… такова… с краката напред… както се казва, нещастни случаи?…

— Останалите не завършват образованието си и ги пращат да служат в пограничните райони. Там всеки човек е изключително важен, особено пък тези, които до някаква степен могат да управляват силата.

Добре измислено! Излиза, че от такова назначение, дори няма начин да се измъкнеш…

— Зак… — пошепна ми Чез, но не успя да довърши.

— Не разговаряйте! — сопна се Тирел. — Разговорите по време на медитация са забранени, с изключение на въпросите, които ще обсъждате с мен.

Послушно замълчахме.

Та, как беше?… Отпускаш се. Затваряш очи. Представяш си енергията около теб. Отваряш очи. Протягаш ръка…

Една от свещите неочаквано се запали.

Тирел замига на парцали и дори си позволи леко да се усмихне.

— Не е зле. Никак не е зле. Може пък нещо да излезе от вас.