Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Занаятът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Огненный факультет, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 148 гласа)

Информация

Корекция
Борислав Манолов (2010)

Преводът е направен специално за „Моята библиотека“ и се публикува в нея със съгласието на автора.

Оформление на корицата: gogo_mir, 2012 г.

За корицата е използвана картина от Олег Бабкин.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции

Действие 1

Тази нощ беше много странна. Сънувах един и същи сън много пъти, чак до сутринта.

Сънувах, че един странен човек, с очи на китаец, облечен в бяла дреха, която ми напомняше тогите на Майсторите, много дълго, сякаш цяла вечност ме гледа в очите. Вижда през мен и вътре в мен, вижда моето минало и моето бъдеще…

И изведнъж разбирам, че в момента гледа в бъдещето ми — чете го като в най-обикновена книга…

— Знаеш ли — казва ми накрая, — аз на твое място бих си направил харакири…

* * *

— Зак!

— Да, лельо, идвам!

За последен път се погледнах в огледалото. Вече наистина бях готов.

Бях прибрал на опашка дългата си тъмна коса, която момичетата толкова много харесваха, бях облякъл подходящ костюм — златен, прибрах музикалката в един от многобройните си джобове и реших да взема няколко композиции собствено производство. Истината е, че предпочитам да слушам моите си произведения. Понякога обаче си мисля, че е пълно лицемерие да твърдя, че са мои. Дали можеш да смяташ за своя музиката, която сънуваш?… Не знам… Ако на приема в Академията срещна някой Майстор и той се съгласи да ме изслуша, непременно ще го попитам. Така поне ще има смисъл от днешната разходка. Макар че за разходка и дума не може да става — цял ден бутане на опашка…

Чувал съм, че за изпитите в Академията се виси поне половин ден. Ще се наслушам на музика. И за какво е всичко това?! Голямото чудо — пак да учиш… Кристалната ми мечта!…

Изобщо не съм свикнал да нося такива строги костюми, с прилепнали панталони и такъв нелеп смокинг. Освен това този златен цвят се цапа много бързо, а всичко, което се цапа, аз успявам да го изцапам за секунди. Такава ми е кармата… Освен това си мисля, че като облека златен костюм и застана до някоя от златните къщи, веднага ще стана невидим… Всъщност, тази идея не е лоша.

— Слизай веднага! Колко може да те чакаме?!

Това е леля ми, с нейните странности. Че аз съм готов отпреди един час! Не й харесвали нормалните ми дрешки… Какво като не са толкова фешън като официалните, затова пък са удобни и не са такива крещящи. Сега всеки втори ще ме гледа с крайчеца на окото си с поглед, пълен със злоба и завист: „Я го гледай как се е изтупало копеленцето! Да не би само да си изкарва парите? Тате носи, мама меси…“ А аз какво да направя?! Човек не си избира родителите.

Хвърлих един прощален поглед на стаята си, мушнах огледалото си под мишница и излязох в коридора.

Там, както винаги, беше тъмно. Икономисват от „вълшебствата“. Пълна лудост! В склада, под къщата ни е фрашкано с тях, можем да открием собствен филиал на Академията. Чудя се понякога как леля ми ходи по улицата и как гледа хората в очите.

Долу ме чакаше споменатата вече леля, с две от племенниците. Леля Елиза — едра жена на средна възраст (около 100–150 години), с добродушно лице и измамно насмешливи очи. В тези очи можеха да се забележат искрици смях, но само когато й се угаждаше. В момента, в който някой я огорчеше или ядосаше, в тези весели очи се появяваше леден блясък, от който се бояха всички, включително и аз.

За племенниците нямам какво да кажа — обикновени момиченца по на петнадесет години. Две руси близначки, които по никакъв начин не внасяха разнообразие в моя живот.

— Колко може да се пудриш? — със сарказъм изрече едната. Фло, струва ми се.

Изобщо не мога да ги различавам! Всички могат — аз не мога! А те, сякаш нарочно, винаги са еднакво облечени.

Не им обърнах никакво внимание и гордо минах покрай тях, за да изляза на улицата, а пътьом оставих огледалото си на масичката до вратата.

Те тръгнаха след мен, нещо си шушукаха и тихо се кискаха. Последна излезе леля, затвори вратата и заключи с енергийния ключ, като по този начин задейства сложна охранителна система от заклинания.

— И така, деца — обърна се тя към нас, докато вървяхме заедно с тълпата към центъра на града, — сега ще ви разкажа какво горе-долу ви предстои. Най-напред ще минете обикновена проверка за сила и привличане към основните елементи, но за това вие знаете достатъчно и няма да ви губя времето. Ако издържите тази проверка, което е малко вероятно, — леля ми обидно-иронично погледна към мен, но аз си дадох вид, че нищо не забелязвам — ще дойде ред на истинските изпитания. Макар за всеки изпитанията да са индивидуални, мога да ви дам няколко съвета. Първо — говорете само истината. Така или иначе там ще разберат всичко за вас. Второ — не се стеснявайте да питате и не бързайте с решенията си. Задачите не са толкова прости, колкото изглеждат. И трето, през ум да не ви минава да спорите с Майсторите — те не понасят това! Последният, който си го позволи, до ден-днешен не може да запали дори една лампа.

Кейт и Фло мълчаха уплашено.

Нямаше нищо по-просто от това да светнеш лампа — използваш най-простото енергетично въздействие — собственото, на лампата и на няколко „вълшебства“ от мазето. Бях чувал, че Майсторите могат да ти отнемат способностите да използваш „вълшебствата“, но да те лишат от най-елементарни умения, които ти трябват в ежедневието — това за пръв път го чувах. Без тях не бих могъл да слушам дори музикалката си. Егати!

Вървяхме сред потока от хора, бързащи към центъра на града, където се провеждаха изпитите, а насреща ни се движеха огорчени тълпи, които не бяха издържали дори първия, предварителен етап. Те свирепо оглеждаха тези, на които тепърва изпитите предстояха и по традиция се отправяха към кръчмите. Това отдавна се беше превърнало в обичай. В деня на приема всички, на които не беше провървяло (т.е. почти целия град), разпускаха в кръчмите, за да не помнят утре собствения си неуспех и да се порадват заедно с тези, които бяха издържали. Днес обаче бяха сърдити на целия свят и не пропускаха да го заявят.

През този ден по улиците цареше особена атмосфера. Към вечерта празненството постепенно угасваше и настъпваше, едва ли не, време за траур. Всеки се напиваше до козирката от съжаление към себе си (с изключение на жените и децата, разбира се). Между другото, на изпити можеха да се явяват само навършилите петнайсет години и затова всички грижи и вълнения, които носеше този ден не засягаха децата, а жените, може да се каже, че не гледаха с особено добро око на Академията. Да се омъжиш за Майстор се считаше за престижно и почетно, но даже моята кандидатура — нищо, че съм представител на Висок дом — бледнееше на фона на всеки истински Маг[1]. Но на жените не им се удаваше кой знае колко да се занимават със Занаят, макар че около петдесетина успяваха да влязат в Академията. Да се не начудиш какво ги тегли натам! Аз тези неща ги знам от чуто и прочетено, още съм твърде млад и изпити все още не съм държал. Така че ми е трудно да си представя от какво толкова бих се лишил, ако ме скъсат. Те и без това ще ме скъсат по независещи от мен причини.

— Хей, Зак!

През тълпата към мен си пробиваше път моят стар приятел Чез. Беше ухилен, както винаги, и държеше под ръка поредната своя (а може би чужда) приятелка. Момичетата кръжаха на тумби около моя червенокос и атлетичен приятел, но аз, единствен от цялата ни компания, не му завиждах. Мен ако питате, момичетата, освен проблеми, друго не могат да ти докарат.

— Чез! Ти мина ли? — попитах го, когато доближи с разпуснатата си походка, която беше негова запазена марка.

— Не съм, нали се разбрахме, че ще отидем заедно — отвърна ми той, леко засегнат. — Хайде, тръгваме ли?

Погледнах въпросително към леля си.

— Върви, върви…

За малко да се зарадвам.

— … само вземи момичетата със себе си, че аз имам малко работа. На връщане ще се срещнем при портите.

Само това ми трябваше!

— Ама, лельо…

— Не се дръж като мъченик, нищо няма да ти стане! — в гласа на леля ми прозвучаха метални нотки.

Ами да, нищо работа, най-много да получа сърдечен пристъп или да оглушея от врявата, която вдигаха двете близначки. Да ви приличам на бавачка?

Повиках с жест двете близначки, давайки да се разбере, че съм най-нещастният човек на този свят и тръгнах след Чез.

Приятелката на Чез — тъмнокоса красавица (без всякакво съмнение), пое момичетата и само след минута те с дружен кикот поеха в друга посока.

— А Лиз къде е? — шепнешком попита Чез, веднага щом новата му любима, подръка с близначките, се отдели от нас.

— Няма никаква Лиз — мрачно отговорих аз.

Всички умираха да ме питат „Къде е Лиз?“. Лиз е прекрасно момиче, с нея си прекарвахме много добре, но се оказа, че нейните бъдещи планове са твърде големи. Тя изключително много държеше да се омъжи за Майстор (сега сигурно разбирате за какво говорех по-горе), при това с ранг, не по-нисък от трети. Заяви ми го съвсем наскоро. И понеже аз никога няма да стана такъв (с това съм изцяло съгласен), то трябва да съм наясно, че нашата връзка има изключително временен характер. Веднага я разбрах и в същия ден всичко приключи. Тогава открих и останалите нейни „добри“ качества като честолюбие, високомерие, лицемерие и прочие мили чудатости, на които преди не бях обръщал абсолютно никакво внимание.

— Много правилно, и преди съм ти казвал, че тя е прекалено хубава за теб — изрече бодро Чез.

На това му викат утеха от приятел…

— Благодаря ти, ти си истински приятел — рекох.

— Няма защо — не схвана иронията ми Чез.

Стигнахме до площада на Седемте фонтана и спряхме, за да се огледаме.

— Нашите казаха, че ще ни чакат при Шестия фонтан — изрече Чез със съмнение. — Ще отида да ги потърся, а ти ме изчакай тук.

Той хвана под ръка прекрасната си приятелка, която изскочи отнякъде, и двамата потънаха в тълпата.

Останах да го чакам, заедно с двете подозрително тихи близначки. Много съсредоточено четяха нещо и аз, надничайки между главите им, видях, че държат последното модно в момента вестниче. Освен бележката за поредното покушение над любимия ни (как иначе!) Император на първа страница, нищо друго интересно не се забелязваше. Как наистина не им писваше да се занимават с едни и същи неща?! От деня, в който в Императорския дворец се бяха вмъкнали двама наемни убийци вампири, мина повече от месец време, а вестниците още продължаваха да дъвчат случката. Скука. Наистина ли им беше толкова интересно на близначките?

Макар че за мен така беше по-добре. Докато те се заплесваха, аз можех да послушам музика. Изпратих лек енергиен импулс към стартовото устройство на музикалката и се пренесох в чудния свят на музиката. Дори не съм усетил кога съм се изключил от околния свят — нещо, което не ми се случваше много често. Напротив — почти винаги знаех какво се случва.

Идилията ми беше прекъсната от странното усещане, че някой ме наблюдава. Отворих очи и се огледах. Народът продължаваше да се движи покрай нас и в двете посоки, но никой не ми обръщаше внимание, все едно, че бях невидим на фона на златистата стена (нали ви казах!). Момичетата все още зяпаха вестника, а на мен не ми остана нищо друго, освен да продължа да слушам музиката си. Само че този път не можах да се отпусна. Освен това, някой се разходи по краката ми и окончателно ми срина настроението. Денят не се очертаваше като особено оптимистичен.

Минаха някъде около пет минути и над площада се чу развълнуван говор и се усети някакво раздвижване. По всичко изглеждаше, че минаваше Парадът на Майсторите, за да открие тези, които притежаваха свръхспособности. Всъщност, това беше най-обикновена формалност, тъй като за последно човек с такова високо равнище на сила, та да може Майсторите, без да го изпитват, да го определят като абсолютно подготвен, се беше появил преди около четиристотин години и беше станал Изключителен майстор на своето време. Мисля, че точно той беше измислил онези ужасни ученически пръстени, от които беше почти невъзможно да се отървеш.

Оттогава стана традиция при всеки прием процесия от Върховни майстори и най-добрите ученици на Академията да минава през града, за да открие, евентуално, някого с достатъчна степен на силата.

Изключих музиката и с любопитство се загледах натам, където тълпата се разтваряше и правеше път на едни хора, облечени в червени и сини ливреи.

Червените ливреи принадлежаха на учителите от Академията — на Майсторите, а сините — на учениците от горните курсове. Оттук обаче не успявах да видя нито един, който да ми прилича на Върховен майстор. Още повече, че те носеха черни и сиви дрехи и нямаше начин да не ги забележа. По всичко личеше, че им беше омръзнало на всеки трийсет и три години да обикалят града и сега се бяха захванали с други, по-смислени неща. Разбирам ги много добре, защото и на мен не са ми по вкуса абсолютно излишните понякога условности, които моето обществено положение предполагаше.

Те се приближиха до зданието, край което стояхме с близначките. Неволно се наклоних напред, за да виждам по-добре, а и да не се сливам напълно със стената. Всъщност, за пръв път в живота си виждах Парад на Майсторите.

Отпред вървяха червените ливреи, а зад тях пристъпваха сините. Това, което ме порази, беше изражението на лицата на хората с червени ливреи, по-точно — отсъствието на такова. Те не изразяваха никакви чувства, само внимателно и втренчено оглеждаха наоколо и по нищо не можеше да се разбере дали това им доставя удоволствие или им е писнало до смърт. На мен ми се беше случвало само няколко пъти да зърна някой Майстор — те рядко излизаха от Академията, затова сега Парадът ми се виждаше двойно по-интересен. Учениците ги срещах почти всеки ден, тъй като непрекъснато сновяха из града с разни поръчения от Академията. Това бяха усмихнати и весели момчета и момичета, които искрено се радваха, че за малко са се измъкнали от Академията, които обаче и дума не обелваха какво става зад стените на Кулата.

Винаги ми се е струвало странно това, че възпитаниците на Академията са толкова отзивчиви и добронамерени. Дори сега, когато ги виждах да вървят на няколко крачки от мен, без да искам си спомнях за нашата Школа по Изкуствата. Изкуство изучаваха най-различни хора и същества, които представляваха различни обществени прослойки, а понякога и различни биологични видове. Вън от Школата тях ги разделяше такава пропаст, че направо да не повярваш, а в Школата тези хора (и не само хора) се превръщаха в единен организъм — група.

Същото се отнасяше и за тези бъдещи Майстори — някои от тях се смееха, други гледаха замислено, трети крачеха, прегърнали през рамо по някое момиче. С една дума, те бяха като всички нас. Ако ги срещнех на улицата без тези сини ливреи, бих ги взел за най-обикновени хора. Обаче каква огромна разлика имаше между учениците и Майсторите, начело на процесията! Нима наистина човек се променя до такава степен, когато достигне до званието „Майстор“? Възможно ли е тогава вече да е изгубил нещо много важно от себе си? Кой знае?…

— Ехо, какво си се замислил? — прозвуча един весел глас.

Учудено се фокусирах върху говорещия.

Оказа се висок младеж, със синя ливрея, който държеше под ръка едно тъмнокосо момиче. Те ме зяпаха весело усмихнати, докато аз се чудех какво да отговоря.

— Ами, мисля си дали ще ми отива синьо… — бързо реагирах.

Двамата учудено ме погледнаха, после се разсмяха.

— Първо трябва да го заслужиш — каза младежът, след като му мина смеха. Понечи да отмине, но се спря и добави: — Гледай да издържиш изпитите, пък може и да се срещнем.

След което нежно побутна момичето и двамата тръгнаха да догонят съучениците си.

В момента, в който почти се бяха скрили зад ъгъла, момичето се обърна и ми смигна. Изчервих се и побързах да се слея със стената, до която стояха близначките. Те отдавна бяха забравили за вестничето и сега се хилеха, гледайки ту към мен, ту по посока на шествието.

— Влю-би-се! Влю-би-се! — заврещяха те в един глас.

— Я млък! — озъбих се аз, стараейки се да скрия руменината си.

Те продължиха да се дерат, а аз включих музикалката, за да не ги чувам.

Тъкмо да се отпусна и от тълпата изникна Чез, този път без приятелката си и бодро закрачи към нас.

— Хайде към портите! Там вече е леля ти. Ще й оставим тези ситните — посочи с пръст двете момиченца, които гледаха обидено. — По-бързо към Академията!

Де да имах неговата увереност. Само като си представех, че от няколко хиляди души щяха да изберат само двеста и ми ставаше тъжно. Кой съм аз, та да ме приемат?! Мъка са ми дори най-обикновените уреди, а за висш пилотаж и дума не може да става. Единственото нещо, с което се оправям, са музикалните инструменти. Кой обаче би се заинтересувал от един обикновен музикант, когато се търсят хора с необикновени способности — способности за истинско Майсторство…

Поехме към портите. Колкото и да е странно, моят костюм все още беше чист и хората по навик ми правеха път, макар че понякога ми се струваше, че тълпата с радост би ме стъпкала само при вида на златния цвят, отличаващ Високите домове. Много често виждах злобните погледи на хората, но никой не смееше да ме закачи в присъствието на Чез. Близначките ме следваха съвсем наблизо и така стигнахме до портите. Това е едно невероятно съоръжение!

Те представляват една огромна арка, висока сто и петдесет метра и още толкова широка. Целите са украсени с невероятно красива резба и буквално греят на слънцето. Цветът им, както практически всичко в нашия град, е златен, със сребърна украса и инкрустации от скъпоценни камъни. Всички украси, от които кулата беше лишена, бяха вложени в портите. А кулата е толкова висока…

Нашият град е известен със своето богатство и всички знаеха, че ако някой иска да се прослави като ювелир или изкусен майстор, трябва да дойде в Лита. Богатството си имаше и не толкова привлекателните страни. Така например съседите ни от време на време почти се преселваха при нас, а преди време измамниците, крадците и бандитите почти бяха надминали броя на коренното население на Златния град. На императора му се наложи да се обърне за помощ към Майсторите. Те на свой ред създадоха едни същества — безплътни и безлики, които станаха нощни стражи, а след време, когато се размножиха и прехвърлиха всякакви допустими граници, се превърнаха в бич за населението. Аз поне не мога да си представя как сенки биха могли да се размножават, но… Тайната на сътворението на тези кръвожадни създания, както и много други знания, беше изгубена и днес нито един човек с всичкия си не би се престрашил да излезе от дома си, без защитен медальон, който струваше луди пари, заради спецификата на своята изработка. Поредният източник за доходи на Майсторите станаха охранителните заклинания за къщите…

Но да се върнем към нашите… порти…

Най-поразителното беше, че над портите във въздуха висеше изумителна, прекрасна дъга. Така се бях прехласнал по нея, че едва не катастрофирах в поредния охранен гражданин с постна физиономия. Говори се, че тази дъга е точно копие на дъгите, които се появяват в Морето на дъгите след много силна буря. Нямам представа дали е така, защото никога не съм плавал, а море съм виждал само на картинка. Защо ли? Ами, никога през живота си не съм напускал пределите на Лита.

Ослепителната дъга се появяваше над портите на Академията единствено в деня на приема и аз я виждах за пръв път. Цветовете й бяха неописуемо сочни, искряха на слънцето и сякаш стотици малки фойерверки беззвучно се взривяваха във въздуха.

Гледах дъгата, докато очите ми не започнаха да щипят и пред тях не плувнаха червени кръгове.

— Да бе, забравих, че за пръв път кандидатстваш — рече Чез и сложи ръка на рамото ми. — Такова зрелище си струва да бъде видяно.

Бях забравил, че Чез се явява за втори път. Макар че на пръв поглед с него изглеждаме връстници, той е двадесет години по-възрастен от мен. Стана ми жал за него, тъй като реално неговите шансове да влезе бяха по-малки от едно на милион, тоест по-малки дори от моите. При това, чисто теоретически погледнато.

Някога, много отдавна един именит Майстор беше предположил, че магическите способности на хората (способността да се управлява енергията, измерена във „вълшебства“), нарастват с течение на времето. Това е така, но те не могат да нараснат няколко пъти, а именно толкова е необходимо да се увеличат, за да предизвикат интереса на академиците. По правило, способностите са или твърде малки — колкото да ти осигурят възможност да се оправяш вкъщи — както беше при мен, или бяха достатъчни, за да ти осигурят възможност да станеш истински Майстор. Чез притежаваше добри способности (което само по себе си представляваше изключение от правилото (но дали щяха да му стигнат, за да издържи изпитите, при това повторно?) За себе си съм сигурен сто процента, че няма да ги издържа! Лелините племеннички, които пристъпваха зад нас, имаха повече магически способности от мен. Но Чез сънуваше нощем Академията и аз от сърце му пожелавах да влезе.

— Да-а… Заради това си струваше да стана в шест сутринта — казах.

Чез изумено ме зяпна.

— Станал си в шест?! Шегуваш ли се?

— Да речем, че не съм станал, а са ме вдигнали — уточних. — Леля Елиза ме събуди и ме накара да си взема душ и да се оправя…

— Твоята леля е героиня! Не бих рискувал, дори под дулото на пистолет да те вдигна в толкова ранни зори — подхвърли през рамо Чез, проправяйки път към портите.

— Аз пък дори под дулото на пистолет, не бих рискувал да споря с леля ми — мърморех така, че Чез да не ме чуе.

Както ставаше ясно, времето за чакане беше силно преувеличено, тъй като вече бяхме минали половината път, без да срещнем особени препятствия.

Промушихме се до самите порти и там наистина видяхме леля ми. Тя стоеше, небрежно подпряна на портите, и разговаряше с един от стражите.

— Лельо Елиза — провикна се Чез, преодолявайки последните метри до портите. — Доведох вашите момичета. Сега може ли да вървим?

От това нахалство дъхът ми секна.

Той ги бил довел! Кой ги пази през последните часове?! И тъкмо бях отворил уста, за да кажа какво мисля за него, някой скочи на гърба ми.

— Как си, Зак? — прозвуча зад мен убийствено познат глас.

— Здравей, Лиз! — промълвих аз, като се стараех да скрия раздразнението си.

— Какво става, издържа ли?

Чез направи знак, с който красноречиво й показваше, че трябва да се разкара.

— Тъкмо се канех… — започнах аз.

— Е, късмет ти желая! Трябва да вървя. После ще те запозная с Ейнджъл, новия ми приятел. Той днес издържа изпитите, така че, ако искаш, ела довечера в клуб „Златният полумесец“, там ще празнуваме.

Тя потъна в тълпата и ме остави с отворена уста и с недовършена фраза.

— Винаги така се е отнасяла с теб — съчувствено произнесе Чез.

— Чак пък винаги… — опитах се да възразя.

— Винаги, винаги, ти просто досега не обръщаше внимание.

Е, благодаря, няма що. Днес направо си е ден за комплименти.

Двете близначки отново захихикаха противно.

— Той си намери друго момиче — каза едната. Фло ли беше… кой ги знае…

Чез пак ме зазяпа учуден. И на него днес денят му беше специален — да ходи учуден.

Леля ми, която досега тактично си мълчеше, само поклати глава.

— Лиз е достойно момиче, от достойно семейство. А ти, Зак, ти си твърде млад, за да разбираш от тези неща — леля кимна на момичетата. — Ние тръгваме, за да не ви пречим. Хайде, до довечера и успех!

Незнайно защо, но не усещах ентусиазъм в гласа й.

С тези думи тя и близначките минаха през портите. Тъкмо да тръгна след тях и Чез ме хвана за рамото, а портите се затвориха под носа ми.

— Къде хукна? Ей сега ще дойдат останалите и заедно ще влезем със следващата група. И какво е това ново момиче? — намигна ми Чез. — На мен можеш да се довериш.

Пак се изчервих като домат. Що за проклетия?!

— Слушай ги още! — сопнах му се и добавих радостно: — Гледай, другите пристигат!

Това прозвуча даже прекалено радостно. Не обичам разговори за момичета и това си е! Момичетата са най-странните същества на този свят, като изключим драконите, ако те (драконите, искам да кажа) наистина съществуват.

Към нас вървяха момчетата от нашата Школа. До един високи и мускулести. На техния фон аз направо бледнеех. И въпреки че не съм нисък, а не съм и слаб, в сравнение с тях изглеждах направо дребен. Какво да правя като съм се родил такъв?… В Школата обаче винаги съм бил наравно с тях и никога не съм им отстъпвал в Изкуството.

Изкуство — колко скрит смисъл има в тази дума! Не по-малко отколкото в думата Занаят. Изкуството е техника и умение да владееш тялото си, умение да се биеш и да оцеляваш при всякакви условия. А извън града ти трябват специални умения, за да оцелееш. Вярно е, че досега не ми се е случвало да излизам от града и дано не ми се случи, но всички твърдят, че там е действително опасно.

Аз съм най-младият от всички, които се обучават в централната Школа на Изкуствата, и не мога да се надявам на нещо особено изключително в близките десетина години, но като цяло се чувствам не зле подготвен, макар че съм много далече от Чез.

— Е, момчета, готови ли сте да преодолеете това детско изпитание? — запитах с неестествено бодър глас, веднага щом доближиха.

Кимнаха ми мълчаливо, здрависвайки се, след което се подредиха в редица и застанаха точно срещу портите. Изглеждаха ми някак странно напрегнати.

— Какво им става? — попитах Чез.

— Да бе, ти, всъщност не знаеш… Там е работата, че хората, които се занимават с Изкуство, не са предразположени към Занаят. Искам да кажа, че в началото всички са с еднакви възможности, но след време Изкуството притъпява способностите за усвояване на Занаят, или по-скоро отправя ги в друго русло. Ако приемем, че Майсторите насочват енергията си навън, то хората на Изкуството — обратно — насочват я навътре, към себе си. Стана ли ти ясно?

— Стана ми ясно, но не схващам защо са тези мрачни физиономии. Ако знаеш, че няма да те огрее Академията, за какво ти е да се занимаваш с Изкуство?

Най-нагло излъгах — не разбрах нищо, но не ми се влизаше в подробности. Навън, навътре… Много ми е притрябвало! В Школата по Изкуствата ни учат да се бием, а в Академията учат курсистите на всевъзможни магически фокуси. Това е. Трябва ли да се усложнява излишно?!

Чез въздъхна.

— Ти, както винаги, почти нищо не си разбрал, ако изобщо нещо си разбрал. Те могат да влязат в Академията и това вече се е случвало неведнъж, но им трябва пълна съсредоточеност и време, за да пренастроят използването на своите способности на друг режим.

Човек се учи, докато е жив… Чудно защо едва сега чувам за тези неща?

Произнесох на глас въпроса.

— Защото на теб това не ти трябва, на мен — също. С теб не се упражняваме достатъчно, за да привикнем да използваме способностите си по какъвто и да било по-особен начин. Все още не умеем да ги използваме както трябва.

От кого го чувам?… Сякаш не знам как ги размяташе тези здравеняци, които бяха поне два пъти по-натренирани от нас. А и в магическите фокуси не беше последен в групата, за разлика от мен.

— … Така че не си мъчи мозъка. Да вървим да превземем Академията и довечера да отпразнуваме това знаменателно събитие!

Бележки

[1] Думите „занаятчия“ и „майстор“, за жителите на Лита са идентични, както думите „магия“ и „занаят“, макар че скритата разлика в тези понятия е съществена. По-подробно за това се разказва в „Легендата за даровете на дракона“, която можете да вземете и да прочетете във всяка градска библиотека. — Бел.авт.