Георги Караславов
Крилатият Данко

Само една година работи в града Данко, а когато се върна в селото, постъпи на работа при майстор Гатя дърводелеца, хем по някой лев да вади, хем и майка си да гледа; че й беше сам саменичък. И добър работник беше — каквото пипнеше, излизаше от хубаво по-хубаво, — и хрисим момък беше — гледаше си къщата и я редеше. Само едно не му харесваше майка му: изпохарчи сума пари за дъски и телове, че беше наумил да си направи самолет.

— Недей, синко, недей, чедо, остави се от тая празна работа, ще станеш за смях на хората! — съдеше го майка му и го гледаше жално-жално, както се беше навел над дългите дъски и ги мереше замислен.

— Ти, мале, не ми се бъркай в работата — извръщаше се кротко Данко. — Пък че хората щели да се смеят, нека се смеят, като си нямат друга работа.

А из селото наистина го взеха на подбив.

— Та, Данко Герданов самолет щял да прави, а? — питаше присмехулно Гочо Арматурата. — Стига сме давали луди пари на европейците за самолети… Нека и у нас да се извъди един майстор.

— Хайде, хайде! — обажда се старият учител Гого Попов. — Нека селото ни да се прочуе с нещо… И не само да се прочуе — Данко може и фабрика за самолети да отвори, та и хората ни малко полза да видят…

А Данко работеше и не даваше ухо на людските приказки.

— Истина ли е, Данко, правел си самолет у вас? — попита го веднъж майстор Гатьо.

— Истина е, майсторе.

— Ама то струва скъпо бе, момче, дори да речем, че можеш да го направиш. А не ще можеш, защото там трябва мотор, а ти по техниката си слаб…

— Моят самолет ще бъде безмоторен — отвърна Данко.

И от тоя ден селяните още по-тежко започнаха да се присмиват на младия дърводелец.

— Без мотор, значи? — хилеше се Петко Свраката. — С плюнка ще го кара, то се разбра.

— Не, с краката като дрезина! — обади се Живко Мравков, който години наред беше работил по железопътната линия.

— А като се умори, ще се обърне надолу като такладжия гълъб! — допълни Митко.

Щом останеше малко свободен, Данко бързаше у дома си. Под навеса зад къщата беше уредил работилницата си. Какви студове не хващаха през зимата, не се остави той, все клечеше там, все около самолета, се въртеше, все чукаше, все дялаше и мереше. Имаше десетина негови другари, които му вярваха.

— Ще го направи! — отсичаха уверено те.

И всяка вечер отскачаха до схлупения навес. Гледаха как самолетът всеки ден се оформяше, как растеше и заприличваше на истински самолет, като тези, гдето ги виждаха понякога да летят по небето.

— Ами как ще върви без мотор? — питаха и те учудени.

Данко им разправяше къде ще го изведат този самолет, как ще го пуснат, как ще се подеме и как ще отлети безшумно и гладко като същинска птица.

Така в работа и залягане мина зимата.

Разпъплиха се хората по къра, улисаха се в работа, връщаха се уморени, нямаха време да отскачат до кръчмите и кафенетата, нямаха време за приказки и присмехи. Забравиха те и за Данка, забравиха и за безмоторния му самолет.

Само Данко не беше го забравил, само той не беше го оставил. И все бързаше да се прибере по-рано у дома си, та да може да го довърши — тогава ще го пренесе на Диманова поляна, ще го възседне и ще го пусне оттам. Ще видят всички, ще видят и ще ахнат.

И ето, към края на пролетта, през един празничен ден в селото гръмна вест:

— Данко Герданов ще лети! Търчете да видим крилатия Данко!

Пак не забравиха да се присмеят пустите му хора, пак го жигосаха! Ала всички се юрнаха към Диманова поляна, че такова чудо в селото им не беше ставало.

— Ако се дигне две педи над земята, от мене има един гуляй! — викаше Свраката.

Мнозина тичаха да видят чудото, но все си мислеха, че е само шега. Рекли са някои да поразкарат народа навън, да се пошегуват с Данка…

Но не беше на шега. На Диманова поляна наистина беше изкачен самолет. И този самолет наистина нямаше мотор.

До самолета стоеше Данко и даваше някакви разпореждания. Другарите му размотаваха дълги въжа и се въртяха важно около тежката дървена птица. Някои пак се помъчиха да хвърлят шеги, но тук място за шеги нямаше. Виждаше се, че работата е сериозна. Данко гледаше така уверено, така съсредоточено, че и най-големите неверници се смутиха.

— Пък може и без мотор да стане тая работа! — отстъпи Живко Мравков. — В града е бил момъкът, сигурно е видял как става.

— Ако не е виждал, той няма да се заеме с такова нещо! — клатеше глава друг неверник.

— Времето е тъкмо за безмоторно летене, да видим какво ще излезе! — пошушна си Данко и погледна нагоре. Небето беше цъфнало в синина, въздухът чист и прозрачен, на хоризонта, далече някъде към заснежените върхове на Стара планина, се виждаха само две-три малки бели облачета. Духаше хубав ветрец и тъкмо на този ветрец Данко най-много се надяваше. Над ливадите долу се виеха чучулиги. „Чудно време! — радваше се Данко. — Дано само не се случи нещо непредвидено!“

Най-сетне всичко беше готово.

Той се качи на самолета, загърнат добре, като истински летец с дълбоко нахлузен каскет, развълнуван, смел и ловък, спотаил в сърцето си уплахата от нещо непредвидено.

Хората се дръпнаха настрана, ококорени, настръхнали от любопитство. Данковите другари се запретнаха в размотаните въжа, опънаха мишци, наежиха се като млади юнци, които усещат, че трябва да изтеглят тежък, но важен товар.

Най-сетне Данко даде знак. Самолетът се заклати след пръхналите младежи, сетне тръгна по-гладко, по-спокойно, към края на поляната се откъсна от земята и се понесе над равната зелена площ. Отначало се люлееше като замаян и всички чакаха, че ще се спусне надолу и ще се сгромоляса някъде сред ливадите. Но си личеше, че Данко и друг път се е пущал, защото след малко самолетът се оправи и започна да се издига полека нагоре. Той се издигаше плавно и безшумно като голяма бяла птица, която не бърза, но знае къде отива и защо отива.

И когато всички разбраха, че няма да се върне и няма да падне, поеха дълбоко дъх и гръмко „ура“ разтърси всичко наоколо.

А дядо Пейо Клепалото се кръстеше и думаше с разширени очи:

— Господи, видях и от нашето село да се роди такова чудо!