Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (25)

Глава 23
Кришал Тирит

Едва доловим шепот раздвижи въздуха, а облак непрогледен черен мрак закри нощното небе, когато страховитият демон полетя на север — над трите езера, над Грамадата на Келвин, над откритата тундра и лагера на варварите. Ерту възнамеряваше да се установи в самия край на Долината, ала когато стигна там, до брега на Морето на неспирния лед, най-неочаквано откри по-подходящо и безрадостно място. Рожба на огнената Бездна, балорът не обичаше снега и леда, ала видът на гигантските айсберги — същинска планинска верига, заобиколена от полузамръзнали и лесно защитими водни площи, досущ крепостни ровове — криеха в себе си възможности, на които той не можеше да устои.

Няколко размаха на крилата и демонът кацна върху най-близкия айсберг. После се взря в мрака, използвайки първо обикновеното, а след това и инфрачервеното си зрение. Както и очакваше, единственото, което видя, бе непрогледна тъма, ледена и мъртвешка.

Накани се да полети навътре в морето, ала усети как Креншинибон му нашепва да потърси по-настойчиво.

Въпреки че не вярваше да открие нещо, Ерту го послуша и продължи да се оглежда. Убеди се, че магическият предмет не бърка миг по-късно, когато от една пещера на около стотина метра от него забеляза да струи топъл въздух. Разстоянието бе прекалено голямо, за да види какво се спотайва там и той предпазливо се приближи, докато не различи група живи, топлокръвни същества, скупчени в кръг.

Някой по-опитен пътешественик, прекарал повече време в Долината, би предположил, че става въпрос за тюлени или някакви други морски животни, ала балорът не знаеше нищо за обитателите на Севера, затова продължи да се промъква потайно.

Оказаха се човекоподобни същества с дълги ръце и масивни глави. В началото Ерту помисли, че са наметнати с кожи, но когато дойде по-близо установи, че не носят никакви дрехи, тъй като имат свои собствени рунтави, бели кожуси, лъщящи от защитния слой мазнина, който ги покриваше.

— Първите войници от бъдещата ти армия — безмълвно се обади Креншинибон, жаден за власт както винаги.

Ерту поспря и се замисли над думите му. Та той нямаше намерение да събира войска, не и тук, насред тази пустош. Смяташе да остане в Долината на мразовития вятър само за малко, докато не разбере дали Дризт До’Урден е наблизо. В случай че изменникът наистина бе в Долината, демонът щеше да се разправи с него и да се насочи към някоя по-гостоприемна (и със сигурност по-гъсто населена) земя.

Креншинибон обаче не се отказа и постепенно Ерту започна да вижда предложението му в по-благоприятна светлина. Май наистина не би било толкова зле да пороби някои от обитателите на това място — защо пък да не укрепи позициите си, като се запаси с войници, които лесно може да си позволи да загуби.

Доволен, демонът се изсмя злобно и прошепна няколко думи — заклинание, което щеше да му даде възможност да разговаря с непознатите същества на собствения им гърлен, наподобяващ грухтене, език… ако, разбира се, грубите звуци, които те издаваха, можеха да се нарекат така. Използвайки магическите си способности, балорът изчезна, само за да се появи отново миг по-късно, този път покачен на един склон над главите им, откъдето можеше да ги огледа по-добре. Под него трябва да се бяха събрали около четиридесетина от едрите създания. Те всички имаха рошава, бяла козина, големи глави и почти никакви чела. Изглеждаха доста яки и непрекъснато се бутаха един друг, мъчейки се да се докопат до центъра на кръга, където, досети се Ерту, трябва да бе най-топлото място.

— Твои са! — заяви Креншинибон и демонът, който сам усещаше невероятната сила на отломъка, нямаше как да не се съгласи с него.

Без да се колебае повече, той се изправи в целия си внушителен ръст и проговори на скупчените в подножието на склона твари, обявявайки се за техен бог.

В лагера настана хаос, създанията хукнаха да бягат, блъскаха се едно в друго, падаха и пак ставаха. Ерту се спусна сред тях и когато те се отдръпнаха уплашено, той се обгради с ниски пламъци, които не ги допускаха да се доближат.

После вдигна меча си и им заповяда да коленичат.

Вместо да се подчинят, косматите създания избутаха напред един от другарите си, най-едрия измежду тях.

Предизвикателството беше повече от очевидно. Грамадното същество измуча заплашително, ала това бе и единственият звук, който успя да издаде, преди другото оръжие на демона — жесток, многоглав бич да се увие около глезените му. Леко подръпване и то се озова по гръб, притегляно бавно, но неумолимо към пламъците около демона.

Ерту обаче не го уби. Когато огъня обгърна тялото на жертвата му, той изчака няколко секунди, докато съществото се разпищя от болка, после го запрати обратно към другарите му, където то остана да лежи, скимтейки приглушено.

— Ерту! — заяви балорът и гръмовният му глас накара уплашените създания да направят още една крачка назад.

Уплашени, ала не и пречупени, осъзна демонът и реши да опита нещо друго. Не му беше трудно да прозре елементарния им, дивашки начин на мислене, по-елементарен дори от този на гоблините, с които бе свикнал да си има вземане-даване.

— Ужаси ги, а след това ги възнагради — долетя мисловният съвет на Креншинибон, ала Ерту нямаше нужда от него, тъй като вече правеше именно това.

Първата част от задачата беше свършена, сега оставаше наградата. С мощен рев той се издигна над айсберга и потъна в нощта. Докато се отдалечаваше, чу сумтенето и шепота на косматите същества и се засмя, представяйки си израженията им, когато видеха наградата си.

Не му се наложи да лети дълго, за да я открие — много скоро в черната вода под себе си зърна гигантска перка.

Това бе косатка, макар за могъщия демон да не бе нищо повече от голяма риба, месо, което да подхвърли на бъдещите си слуги. С меч в едната ръка и кристалния отломък в другата, той се спусна надолу. Страховитото оръжие потъна дълбоко в тялото на кита, ала още по-жестока бе атаката на Креншинибон, който за първи път от толкова години насам, най-сетне имаше възможност да пусне на свобода заключеното си могъщество — струя искрящ бял огън, който раздра плътта на обреченото същество с лекотата, с която факлата озарява нощното небе.

Няколко минути по-късно Ерту се върна в лагера на косматите човекоподобни, влачейки убитата косатка след себе си. Хвърли гигантската плячка в краката на изумените създания и отново се обяви за техен бог.

Диваците се нахвърлиха върху месото, започнаха да свличат големи късове с грубите си брадви, да гълтат суровата плът и да пият още топлата кръв — наистина отвратителна гледка.

Точно такава, каквато Ерту харесваше.

Само за няколко часа балорът и новите му слуги откриха подходящ айсберг, който да използват за своя крепост. Тогава демонът отново прибегна до силата на Креншинибон и косматите същества, които бездруго вече го боготворяха, започнаха да подскачат около него, да крещят името му и да се търкалят в краката му.

Защото най-впечатляващото умение на отломъка бе способността му да издига свое съвършено точно копие, увеличено хилядократно — гигантска кристална кула, наречена Кришал Тирит. По нареждане на Ерту слугите му обиколиха кулата от всички страни, мъчейки се да открият входа й, но така и не видяха нищо — той бе напълно незабележим за обитателите на Материалната равнина.

Когато се позабавлява достатъчно, демонът влезе в Кришал Тирит и побърза да отвори междупространствен портал към Бездната. Миг по-късно Бизматек се озова в кулата, повел окаяния пленник със себе си.

— Добре дошъл в новото ми владение — изсмя се балорът в лицето на безпомощната си жертва. — Сигурен съм, че тук ще ти хареса.

После многоглавият му камшик заплющя свирепо, докато злощастникът не се строполи в безсъзнание.

Бизматек възторжено изрева — веселбата едва сега започваше!

През следващите няколко дни злите същества се заловиха със задачата да се укрепят възможно най-добре, водейки нови и нови слуги: по-нисши демони, стадо мани, а Ерту дори се зае да привлече на своя страна истински танари — шесторъка марилит.

Ала при цялата тази работа балорът нито за миг не забравяше каква е истинската му цел тук нито за миг не оставяше опиянението от абсолютната власт да го отклони от същинската му, по-незначителна задача. Върху една от стените на второто ниво на кулата имаше магическо огледало, което Ерту често използваше, за да разбере какво се случва в Долината. Каква бе радостта му, когато един ден зърна в него омразния изменник! Дризт До’Урден наистина бе тук!

Пленникът, който винаги бе при него, също видя образа на скиталеца, заедно с една млада жена, рижобрадо джудже и пълничък полуръст, и изражението му изведнъж се промени, а очите му — за първи път от толкова много години — се проясниха.

Мъничкото зрънце надежда, покълнало в гърдите му при тази гледка, бе попарено миг по-късно от злия смях на Ерту:

— О, да! Наистина ще ми бъдеш от огромна полза! С твоя помощ ще примамя елфа тук и ще го погубя пред очите ти, а след това ще сложа край и на твоя жалък живот. Това е съдбата ти — няма как да избягаш от нея!

И той отново вдигна камшика си.

— А и ти — добави Ерту малко по-късно, когато пленникът му лежеше на земята, пребит до безсъзнание. — Ти също ще ми бъдеш много полезна… или поне тялото ти!

Окована в сърцевината на пръстена, Стъмпет чу всяка дума, ала безпомощният й дух бе прекалено далече, заключен насред безбрежна, сива пустош, откъдето дори нейният бог не можеше да чуе виковете й за помощ.

* * *

Напълно слисани, Дризт, Бруенор и останалите безпомощно гледаха как Стъмпет се завръща в мините с ужасяващо празно изражение. Без да забележи никого, тя отиде до приемната зала на горното ниво и безучастно застана на място, вперила невиждащ поглед пред себе си.

— Душата й си е отишла — предположи Кати-Бри и приятелите й, след като опитаха всичко, за да извадят жрицата от необикновения й унес (включително и като я зашлевят през лицето), бяха принудени да се съгласят с нея.

Дризт прекара дълго време пред замаяната Стъмпет, мъчейки се да привлече вниманието й. Бруенор отпрати почти всички, оставяйки само най-близките си другари (а по ирония на съдбата никой от тях не бе от неговата раса).

Без да знае какво да прави, скиталецът помоли Риджис да му даде рубинения си медальон, което полуръстът стори на драго сърце. Както винаги, когато го видеше, елфът и този път прекара няколко секунди, любувайки се на вълшебната плетеница от светлинки, която можеше да повлече всеки, загледал се по-дълго в нея, в омагьосващите глъбини на камъка. После вдигна могъщия предмет, разлюля го пред лицето на жрицата и й заговори меко.

Дори и да бе видяла медальона и да бе чула думите на елфа, Стъмпет с нищо не го показа.

Дризт се обърна към приятелите си, сякаш за да признае поражението си, ала изведнъж лицето му се проясни, само за да потъмнее още повече миг по-късно:

— Излизала ли е сама напоследък? — попита той Бруенор.

— И още как! — отвърна джуджето. — Та тя не се спира — я виж таз’ раница на гърба й. Тъй както я гледам, пак е катерила някоя планина.

Един бърз поглед към претъпканата раница на Стъмпет потвърди предположението на Бруенор — отвътре се подаваха многобройни пакети с храна, дебели въжета, както и други приспособления за катерене.

— А дали е ходила и до Грамадата на Келвин? — попита Дризт — нещата най-после започваха да си идват по местата.

Досещайки се какво подозира приятелят й, Кати-Бри глухо простена.

— И питаш! — заяви Бруенор. — Та тя нямаше очи за нищо друго от мига, в който стигнахме в Десетте града. И да ти кажа, почти съм сигурен, че съвсем наскоро беше там.

Елфът и младата жена се спогледаха и кимнаха многозначително.

— За какво става дума? — поиска да узнае Риджис.

— Кристалния отломък — отвърна Кати-Бри.

След това не им оставаше нищо друго, освен внимателно да претърсят първо Стъмпет, а после и стаята й. Бруенор дори повика един от останалите жреци, за да провери помещението за магически вибрации, но и това не помогна.

Не след дълго приятелите оставиха жреца да се опитва да помогне на Стъмпет да дойде на себе си, или поне да се отпусне, а Бруенор нареди на всичките си поданици — двеста усърдни и неуморими джуджета — да търсят кристалния отломък.

Сега можеха само да чакат и да се надяват.

Същата нощ джуджето, което се грижеше за Стъмпет, връхлетя в покоите на Бруенор и разтревожено му съобщи, че жрицата си е тръгнала и се насочва към изхода на мините.

— Не я ли спря? — попита кралят, отърсвайки се от последните останки от съня.

— Пет джуджета я държат, ама тя не се отказва!

Без да губи повече време, Бруенор събуди приятелите си и четиримата се втурнаха към изхода, където Стъмпет все още се бореше да излезе — тръгваше напред, блъскаше се в джуджетата, които й препречваха пътя и упорито започваше отначало.

— Не можем да я изморим, а и да я нараним не искаме — оплака се едно от джуджетата, когато видя краля.

— Ами хванете я тогаз’ и не я пускайте! — изръмжа Бруенор.

Дризт обаче имаше по-добра идея. Всичко това не бе случайно, убеден бе той, без да може да се отърве от мисълта, че по някакъв начин случващото се с жрицата е свързано с неговото завръщане в Долината.

Обърна се към Кати-Бри и по погледа й разбра, че и тя споделя подозренията му.

— Да вървим — прошепна той на Бруенор. — Според мен Стъмпет иска да ни покаже нещо.

Още преди слънцето да се покаже иззад Гръбнака на света, Стъмпет Рейкингклоу излезе от джуджешката долина и се насочи на север през тундрата, следвана от Дризт, Бруенор, Риджис и Кати-Бри.

Точно както се надяваше Ерту, който ги наблюдаваше от Кришал Тирит.

Едно махване с ръка и образът в магическото огледало избледня и изчезна, а демонът се изкачи до най-високото ниво на кулата, в малката стаичка, където Креншинибон се рееше във въздуха.

Балорът ясно почувства любопитството на магическия предмет, с който вече бе развил силна телепатична връзка. Отломъкът усещаше задоволството му и държеше да узнае причината.

Ерту се изкиска злобно и му изпрати вълна от несвързани образи, възпирайки мисловните му набези.

Изведнъж обаче, почувства мощно нахлуване в съзнанието си, което замалко не изтръгна историята за Стъмпет от устните му. Трябваше да впрегне всичките си сили, за да устои на могъщата воля на отломъка, но дори и така бе прекалено слаб, за да си тръгне от стаичката, а и започваше да усеща, че няма да издържи достатъчно дълго.

— Как смееш… — изсъска той, ала атаката на Креншинибон си остана все така свирепа.

В отговор Ерту продължи да му изпраща поредица от безсмислици — знаеше, че ако отломъкът проникне в съзнанието му този път, той е обречен. Много внимателно демонът посегна към малката кесийка, която висеше от най-долния нокът на кожестите му крила.

Бърз като светкавица, той я разкъса, отвори ковчежето, което лежеше вътре, и извади черния сапфир.

Атаката на Креншинибон стана още по-жестока балорът се олюля.

Ала вече бе постигнал целта си:

— Аз съм господарят! — викна той и протегна анти магическия камък към отломъка.

Последвалата експлозия го запрати към стената и разтърси както кулата, така и целия айсберг из основи.

Когато вдигналият се прах се слегна, от черния сапфир нямаше и следа, с изключение на една миниатюрна, безполезна прашинка, единственото доказателство за съществуването му.

— Никога повече не върши подобни безумства! — долетя телепатичната заповед на Креншинибон, последвана от заплахи за невиждани мъчения, ако случилото се току-що се повтори отново.

Ерту се надигна от пода, изгарящ от гняв и изключително доволен в същото време. Силата на отломъка очевидно бе огромна, след като бе унищожила напълно един толкова могъщ анти магически предмет като сапфира. Ала заповедта, дошла след това, бе значително по-слаба. Явно бе, че Креншинибон е пострадал, макар и само временно, уверен бе демонът. Да нарани отломъка бе последното, което Ерту искаше, ала явно нямаше как — не трябваше да има никакво съмнение кой е истинският господар!

— Кажи ми! — отново настоя упоритият предмет, ала както гневът му заради сапфира, така и телепатичното му нареждане, беше твърде слабо.

Балорът се разсмя доволно и запрати празното ковчеже срещу него, без обаче да го улучи.

— Аз заповядвам тук, не ти! — заяви той и се изпъчи, при което върховете на рогата му докоснаха върха на кулата. — Ще ти кажа, когато аз реша и колкото аз реша!

Креншинибон, значително отслабнал след съвсем скорошната си среща със сапфира, не бе в състояние да му се противопостави.

Ерту излезе от стаята, смеейки се с глас — беше дал да се разбере кой е господарят! Въпреки това добре осъзнаваше, че трябва много да внимава с Креншинибон и да се постарае да спечели искреното му уважение — отломъкът скоро щеше да възстанови силата си, а той нямаше повече анти магически камъни, с които да го подчини.

Ерту щеше или да се разпорежда, или да работи в равноправно съюзничество. Гордият балор не би приел нищо друго.