Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (10)

Глава 8
Морски пътища

Поправката на „Морски дух“ продължи два дни, през които шхуната не можеше да използва всичките си платна. Ала дори и така, с помощта на попътния северен вятър, скоростта, с която корабът се носеше на юг, не бе никак малка. Само за три дни изминаха четиристотинте мили, които деляха Минтарн от най-югозападната част на Муншейските острови и поеха на запад, за да навлязат в открито море и заобиколят островите от юг.

— Ще плаваме покрай тях още два дни — обясни Дюдермонт на екипажа.

— Не отиваме ли към Коруел? — Дънкин, който непрекъснато задаваше въпроси, не пропусна да се намеси и този път. — Смятах да ме оставите в Коруел. Хубав град бил, поне така съм чувал.

Напереното държание на дребния мъж обаче стана почти смешно, когато той отново започна да подръпва ухото си — нервен тик, който издаваше скрита несигурност.

— Ако вятърът се задържи както досега, — продължи Дюдермонт, без да обръща ни най-малко внимание на досадника, — утре сутрин ще достигнем мястото, наричано Главата на дракона. После ще минем през един голям пристан и ще хвърлим котва край Уингейт за последно запасяване с провизии. След това сме в откритото море. Смятам, че ще ни отнеме двадесетина дни, или двойно повече, ако вятърът спре.

Опитните моряци разбраха, че им предстои тежко пътуване, ала никой не възрази и те всички кимнаха в знак на съгласие… всички, освен един.

— Уингейт? — възкликна Дънкин. — Че на мен ще ми трябва поне месец, само за да се измъкна оттам!

— А кой въобще ти каза, че ще си тръгваш? — учуди се Дюдермонт. — Ще те оставим, където ние решим… на връщане.

Това най-после затвори устата на дребния мъж или поне го наведе на нови мисли — капитанът не се бе отдалечил на повече от три метра, когато го чу да се провиква след него:

— Прекарал си целия си смрадлив живот по тези земи, Дюдермонт! Не ми казвай, че не знаеш слуховете!

Капитанът бавно се обърна и впери в него поглед, който не вещаеше нищо добро. До ушите и на двамата достигна оживеният шепот, разнесъл се внезапно сред екипажа.

Дънкин не посмя да срещне погледа на високия мъж, ала при вида на неочакваното притеснение, което забеляза у останалите, по устните му заигра крива усмивка.

— Я виж ти! — подхвърли той ехидно. — Май все пак не си им казал.

Дюдермонт не трепна.

— Нали не смяташ да ги заведеш на място, за което се носят толкова легенди, без дори да им кажеш какво се говори за него? — лукаво се подсмихна минтарнецът.

— Този човек обича интригите — прошепна Кати-Бри на Дризт.

— Обича неприятностите — също толкова тихо й отвърна той.

Мрачният поглед на Дюдермонт, който все още не слизаше от лицето на Дънкин, постепенно изтри глупавата му усмивка. Най-сетне капитанът се обърна към елфа — той винаги се обръщаше към него, когато имаше нужда от подкрепа — и към Кати-Бри. Никой от тях не изглеждаше особено впечатлен от злокобните подмятания на Дънкин и Дюдермонт, окуражен от доверието им, погледна към Харкъл, който се мотаеше наоколо с все същото объркано изражение и явно не бе чул нито дума. Останалите моряци обаче (поне онези, които се намираха достатъчно близо до щурвала) очевидно бяха подразбрали достатъчно и Дюдермонт забеляза притеснението, изписано по лицата им.

— Да ни каже какво? — попита Робилард направо. — Каква е прословутата тайна на Каеруич?

— Ех, капитан Дюдермонт — уж разочаровано въздъхна Дънкин.

— Каеруич — поде Дюдермонт, — е може би само една легенда. Малцина казват, че са били там, защото островът се намира прекалено далече от която и да било обитавана суша.

— Това вече го знаем — подхвърли Робилард. — Но ако Каеруич наистина не съществува, а ние продължим да бродим из тези води, докато не бъдем принудени да се върнем обратно, какво лошо може да донесе това на „Морски дух“? За какво намекваше жалкият минтарнски червей?

Дюдермонт хвърли изпепеляващ поглед на Дънкин и за миг му се прииска да го удуши с голи ръце.

— Някои от хората, които са били там, — започна капитанът, внимателно подбирайки думите си, — твърдят, че са имали необичайни видения…

— Духове! — прекъсна го Дънкин драматично. — Каеруич е обитаван от духове!

И той затанцува между моряците, размахвайки пръсти пред лицата им.

— Призрачни кораби и вещици! — не спираше да повтаря той.

— Достатъчно! — намеси се Дризт.

— Затваряй си устата! — сопна се и Кати-Бри.

Дънкин наистина млъкна, ала триумфално срещна погледа на младата жена, убеден, че е постигнал целта си.

— Това са само слухове — високо каза Дюдермонт. — Слухове, за които щях да ви кажа в Уингейт, ала не и преди това.

И той млъкна, а погледът му обходи лицата на събралите се моряци, дирейки приятелство и вярност от мъжете, с които бе плавал толкова дълго.

— Щях да ви кажа — настоя той и всички (освен може би Дънкин) му повярваха. — Този път не сме тръгнали по работа на Града на бездънните води, нито на лов за пирати. Сега става въпрос за мен нещо, което трябва да направя, заради случилото се на Пристанищната улица. Може би ни очакват опасности, може би — отговорите, които диря, но аз не мога да се върна, каквото и да се случи. Ала никой от вас не бива да се чувства длъжен да идва с мен.

Дошли сте на този кораб, за да се биете с пирати и никой капитан не би могъл да си мечтае за по-добър екипаж от вас.

Тук той отново замълча и срещна погледа на всеки от мъжете си, най-накрая — на Дризт и Кати-Бри.

— Всеки, който не иска да продължи до Каеруич, — продължи Дюдермонт след малко, — може да слезе в Уингейт.

При тези думи очите на другарите му се разшириха от изненада.

— Разбира се, времето, прекарано от вас на борда на „Морски дух“, ще ви бъде заплатено. Освен това ще получите и допълнително възнаграждение от личното ми злато. Когато се върнем…

— Ако се върнете — обади се Дънкин, ала Дюдермонт не му обърна никакво внимание.

— Когато се върнем — натърти той, — ще ви приберем от Уингейт. Никой няма да постави верността ви под съмнение, нито пък ще ви иска сметка, задето не сте дошли с нас.

Робилард изсумтя пренебрежително:

— Та нима има остров, за който да не се носят най-различни слухове! — изсмя се той. — Че то, ако вярваме на всичко, което се говори, въобще не трябваше да плаваме из тези води! Морски чудовища край Града на бездънните води! Гигантски змии край Руатим! Пирати около Нелантер!

— Е, това последното си е самата истина — подхвърли един от другарите му и всички избухнаха в смях.

— Така си е — съгласи се магьосникът. — Значи поне някои от слуховете са верни.

— А ако Каеруич наистина е обитаван от зли духове? — попита друг моряк.

— Тогава ще хвърлим котва сутринта — отвърна Уейлан от мястото си край балистата, — и ще си тръгнем следобед.

— И ще оставим нощта на призраците! — довърши трети моряк и всички отново прихнаха.

Дюдермонт им бе искрено благодарен, особено на Робилард, от когото изобщо не бе очаквал подобна подкрепа. И така, когато капитанът извика имената на всички моряци един по един, никой не изяви желание да слезе в Уингейт.

Дънкин слушаше и не можеше да повярва на ушите си. На няколко пъти се опита да сплаши останалите със зловещи разкази за ужасяващия Каеруич, за жестока смърт и нечовешки мъчения, ала в отговор получаваше или грубо сопване, или подигравателен смях.

Дризт и Кати-Бри обаче, никак не бяха изненадани от единодушната подкрепа, която Дюдермонт получи. Екипажът на „Морски дух“ плаваше заедно от дълго време и между членовете му се бе зародило искрено приятелство. А те двамата знаеха за приятелството достатъчно, за да разбират на какво е способна истинската вярност.

— Е, аз пък имам намерение да сляза в Уингейт! — заяви най-сетне Дънкин. — Не смятам да следвам, когото и да било в прокълнатия Каеруич!

— Кой ти каза, че имаш право на избор? — попита го Дризт.

— Ама нали капитан Дюдермонт току-що… — заекна минтарнецът и обвиняващо посочи Дюдермонт, ала думите заседнаха в гърлото му — изражението на капитана красноречиво говореше, че предложението не се е отнасяло за него.

— Не можете да ме държите тук насила! — викна той. — Аз съм пратеник на лорд Тарнхийл. Трябваше да ме оставите в Минтарн.

— В Минтарн замалко не те убиха — напомни му Дризт.

— Трябваше да ме оставите в Минтарн — не отстъпваше Дънкин.

— Така и ще сторим — обеща Дюдермонт, ала Дънкин, който прекрасно разбираше какво означава това, не изглеждаше особено доволен. — Тогава ще можем да проверим доколко си бил замесен в засадата.

— Нищо не съм направил! — възкликна дребният мъж и отново подръпна ухото си.

— Искаш да кажеш, че е чиста случайност дето минути след като ми обясни, че единствено присъствието на Дризт на борда възпира пиратите да не се нахвърлят върху нас, ти лично се погрижи той да слезе от кораба?

— Самият аз едва не умрях при онова нападение! — възмути се Дънкин. — Та нали ако знаех, че онези негодници замислят нещо срещу „Морски дух“, щях да си остана на сушата!

Дюдермонт погледна към Дризт.

— Прав е — отвърна елфът.

Капитанът замълча за миг, после кимна:

— Да, вярвам, че си невинен и обещавам на връщане от Каеруич да те оставя в Минтарн.

— Значи, когато свършите, ще ме вземете от Уингейт — настоя Дънкин, ала Дюдермонт поклати глава.

— Прекалено е далече. След като никой от моите моряци не смята да слиза в Уингейт, възнамерявам на връщане да минем на север от Муншейските острови.

— Тогава ще сляза в Уингейт и ще открия начин да ви пресрещна в някой от северните градове на Муншеите.

— Кой град по-точно? — попита Дюдермонт, ала Дънкин не можа да му отговори. — Ако държиш да си тръгнеш, можеш да го сториш в Уингейт. Но как ще се прибереш в Минтарн — за това сам ще трябва да се погрижиш.

И с тези думи капитанът се прибра в каютата си, а Дънкин остана на палубата с увиснали рамене и гневно изражение.

— Със знанията си за Каеруич ще ни бъдеш много полезен — потупа го по рамото Дризт, опитвайки се да го развесели. — Ще се радваме да останеш с нас.

— О, хайде де! — добави и Кати-Бри. — Тук ще откриеш приключения и приятели. Какво повече може да иска човек?

И тя се отдалечи, разменяйки си обнадеждена усмивка с Дризт.

— Аз също съм нов — обади се Харкъл. — Обаче съм сигурен, че ще падне голяма веселба.

И като се усмихваше и поклащаше глуповато глава, той се отправи нанякъде.

Дънкин се облегна на парапета. Не можеше да отрече, че на „Морски дух“ наистина му харесва. Останал сирак от съвсем малък, той бе започнал да изкарва прехраната си в морето и бе прекарал по-голямата част от следващите двадесет години на различни пиратски съдове, заедно с някои от най-големите негодници на Саблен бряг. Ала никога досега не бе виждал по-крепка дружба между моряците от един кораб, а начинът, по който се измъкнаха от засадата в Минтарнското пристанище, го бе изпълнил с приятна възбуда.

През последните няколко дни се бе държал като истински глупак, не спираше да мърмори и да се оплаква, ала Дюдермонт (който несъмнено знаеше, или поне подозираше истината за пиратското му минало) нито веднъж не се бе отнесъл с него като с пленник. Мрачният елф май беше прав — те действително искаха той да дойде с тях до Каеруич.

Дребният мъж се облегна на парапета, загледа се в стадо остроноси делфини, които си играеха край кораба и потъна в мисли.

* * *

— Пак мислиш за тях — разнесе се глас зад начумереното джудже.

Това бе глас на приятел, гласът на Риджис, ала Бруенор не отвърна нищо.

Беше се изкачил до върха на скалистия хребет, издигащ се на около четири мили южно от Грамадата на Келвин. Наричаха това място Възвишението на Бруенор и то бе любимото му място за размисъл. Въпреки че могилата надали имаше повече от петнадесетина метра, винаги, когато тръгнеше по тясната, камениста пътечка, Бруенор имаше чувството, че се изкачва към звездите.

Пъхтейки тежко, Риджис измина последните пет-шест метра, които го деляха от върха.

— Обичам да идвам тук нощем — отбеляза той, когато се настани до приятеля си. — Обаче само след месец нощи почти няма да има! — додаде той весело, мъчейки се да разведри свъсеното джудже.

Думите му бяха напълно верни. В разположената далече на север Долина на мразовития вятър летните дни бяха наистина дълги, ала през зимата слънцето се показваше само за няколко часа.

— Няма да имам време да се качвам тук много често — съгласи се Бруенор, — и да оставам сам със себе си.

При тези думи той се обърна към Риджис, който забеляза смръщеното му изражение дори на оскъдната нощна светлина.

Полуръстът не изглеждаше особено впечатлен — прекрасно знаеше, че приятелят му повече лае, отколкото хапе.

— Щеше да си нещастен тук горе сам — спокойно отвърна Риджис. — Щеше да си мислиш за Дризт и Кати-Бри и да тъгуваш за тях така, както тъгувам и аз. И после, когато отново слезеше в мините, щеше да си по-кисел и от най-раздразнителния снежен човек, бродил някога из тези земи. А аз, разбира се — важно заяви полуръстът и размаха пръст, — не мога да позволя подобно нещо. Всъщност, цяла дузина от твоите поданици ме заклеха да дойда тук и да те поразсея.

Бруенор изсумтя, ала не знаеше какво да каже. Вместо това се обърна на другата страна, най-вече защото не искаше Риджис да види усмивката, която се прокрадваше по устните му. През шестте години след заминаването на Дризт и Кати-Бри, полуръстът се бе превърнал в най-близкия му приятел (макар че напоследък Стъмпет Рейкингклоу непрекъснато беше край краля, та дори вече се носеха слухове за нещо по-сериозно между двамата).

Въпреки това, Риджис си оставаше онзи, който най-добре познава Бруенор Риджис, който (трябваше да признае джуджето) бе дошъл при него сега, когато той наистина имаше нужда от другар до себе си. Откакто се бе завърнал в Долината на мразовития вятър, Бруенор почти непрекъснато мислеше за Дризт и Кати-Бри и единственото, което му пречеше да изпадне в черно униние, бе огромното количество работа, която трябваше да се свърши, за да могат мините отново да заработят. И, разбира се, Риджис, Риджис с вечната си усмивка, винаги готов да повдигне настроението му.

— Как мислиш, къде ли са сега? — наруши мълчанието полуръстът.

Усмихнат, Бруенор сви рамене и зарея поглед на запад:

— Някъде там.

— Някъде там… — повтори Риджис. — Дризт и Кати-Бри. — Липсват ти, знам, както и на мен — и като се приближи до приятеля си, той го прегърна през рамото.

— А и котката — добави полуръстът след малко и отново извади Бруенор от мрачните мисли, — тя също ти липсва, сигурен съм.

Джуджето вдигна поглед и не можа да сдържи усмивката си. Споменаването на Гуенивар му припомни не само за безбройните му ядове с пантерата, но и за това, че елфът и момичето не са сами и прекрасно могат да се грижат за себе си.

Риджис и Бруенор останаха така още дълго време — смълчани, те слушаха шепота на безспирния вятър, дал името на Долината, и им се струваше, че звездите са слезли при тях.

* * *

След като се запаси с провизии в Уингейт, „Морски дух“, вече напълно поправен, отново пое на път и скоро остави Муншейските острови зад гърба си.

Ала не бе минал и един ден, когато вятърът внезапно стихна и те се оказаха насред открито море, далече от каквато и да било земя.

Разбира се, с Робилард на борда, шхуната никога не можеше да остане съвършено неподвижна, но дори и неговите възможности не бяха неограничени. Затова, вместо да се опитва да пълни платната с колкото се може повече вятър, той се задоволи да поддържа слаб, но постоянен бриз, който бавно да ги носи на юг.

Дните се точеха бавно, жарки и лениви „Морски дух“ все така пъплеше напред, а вълните неспирно го люлееха ту нагоре, ту надолу. Три дни след като напуснаха Уингейт, Дюдермонт внимателно разпредели храната, не само за да е сигурен, че ще им стигне за дългия път, но и за да понамали зачестилите случаи на морска болест. Поне не се тревожеха, че може да срещнат пирати. На пръсти се брояха корабите, които плаваха толкова надалече и сред тях със сигурност нямаше нито товарни, нито търговски съдове — нищо, което да предизвика интереса на разбойниците.

Единствените им врагове бяха физическото неразположение, палещото слънце и убийствената монотонност на гледката — безбрежни мили вода, без дори късче земя на хоризонта.

На петия ден се случи нещо, което внесе приятно разнообразие в скучното им ежедневие. От мястото си на бимса Дризт забеляза перката на огромна акула, която плуваше успоредно с кораба, и веднага я посочи на Уейлан, който бе заел мястото в наблюдателницата.

— Шест метра! — от високото си място младежът отлично виждаше очертанията на рибата под водата.

Всички се стекоха на палубата с развълнувани викове и харпуни в ръце. Ала желанието да си опитат късмета с голямата риба, бързо отстъпи място на добре разбираем страх, докато Уейлан продължаваше да съобщава нови и нови цифри — очевидно акулата не беше сама. Никой не можеше да е съвсем сигурен колко точно наброява пасажът — много от перките трудно се различаваха насред внезапно кипналите води, ала според Уейлан (който несъмнено можеше да прецени най-добре) акулите трябва да бяха поне няколкостотин.

Няколкостотин! Някои от тях големи, почти колкото гиганта, който Дризт беше забелязал! Възбудените викове изведнъж бяха заменени от молитви.

Акулите продължиха да плуват заедно с „Морски дух“ през целия ден, останаха и през нощта. Дюдермонт предполагаше, че рибите не знаят какво да мислят за кораба и, макар никой да не го изрече на глас, мнозина силно се надяваха хищниците да не объркат шхуната с някой кит.

На следващата сутрин обаче, пасажът го нямаше — изчезнал бе така внезапно, както се бе появил. Дризт прекара по-голямата част от сутринта, взирайки се в морето. Той обикаляше палубата, надвесваше се през перилата, на няколко пъти дори се покатери на мачтата, ала акулите наистина си бяха отишли, просто ги нямаше.

— Те не ни дължат обяснение — отбеляза Кати-Бри по-късно същата сутрин, когато видя Дризт за пореден път да слиза от мачтата. — За тях ние нямаме значение. Те си имат свои пътища, за които ние не знаем нищо.

Права бе, каза си елфът, светът около тях криеше безброй тайни, дори за човек като Дюдермонт, прекарал по-голямата част от живота си в морето. Океанът и неговите обитатели си имаха свои закони, които хората никога не можеха да прозрат докрай. Тази мисъл, както и безбройните мили вода, които се простираха докъдето поглед стига, за кой ли път напомниха на Дризт колко дребни и незначителни бяха те в действителност и колко величава и дори страшна бе природата.

Въпреки дългите години, прекарани в тренировки, въпреки великолепните оръжия, които имаше, и въпреки войнското сърце, което носеше в гърдите си, той не бе нищо повече от едно почти незабележимо петънце насред синьо-зеленото платно, чийто художник бе природата.

Тази мисъл бе едновременно смущаваща и някак успокояваща. Да, той може и да бе една незначителна прашинка, просто хапка за рибите, които така лесно бяха изпреварили „Морски дух“, ала заедно с това бе и част от нещо много по-голямо, парченце (макар и миниатюрно) от една мозайка, прекалено огромна, за да бъде обхваната дори от най-живото въображение.

Скиталецът обви ръка около рамото на Кати-Бри, единявайки се с „парченцето“ от мозайката, което го допълваше, и младата жена се облегна на него.

* * *

На следващия ден вятърът се завърна в платната и „Морски дух“ полетя напред, за радост на всички на борда. Усмивката на Робилард обаче бързо се стопи — магиите му вещаеха лошо време и той побърза да предупреди Дюдермонт, че промяната във вятъра означава само едно. Буря.

Какво можеха да сторят? Наблизо нямаше пристанища, всъщност нямаше каквато и да било суша и капитанът направи единственото възможно нещо в случая — нареди навсякъде, където бе възможно, да се наковат здрави дъски.

Нощта, която последва, бе сред най-ужасните в живота на Кати-Бри. Никой от екипажа не помнеше по-страшна буря. Дюдермонт и четиридесетимата моряци се бяха свили на долната палуба, докато стихията бушуваше около тях, подмятайки шхуната като треска.

Робилард и Харкъл трескаво работеха. Робилард остана горе и не се прибра почти през цялата буря и само на няколко пъти, когато корабът едва не се преобърна, му се наложи да се скрие и да наблюдава горната палуба с помощта на едно омагьосано, отделено от тялото му, око. Дори когато едва се държеше на краката си, той нито за миг не прекъсваше магията, с която се опитваше да отслаби свирепия вятър. В същото време Харкъл, Гуенивар и неколцина моряци пропълзяха до трюма, като внимателно избягваха изпречилите се на пътя им плъхове, разместиха струпаните на пода хранителни припаси и се заеха да огледат корпуса. С помощта на едно заклинание Харкъл бе осветил цялото помещение и сега използваше други магийки, от които дървото се издуваше, запълвайки всички нежелани дупки. Останалите моряци пък носеха насмолени кълчища, които втъкваха навсякъде, където дъските пропускаха.

Кати-Бри беше прекалено зле, за да помръдне, така се чувстваха и голяма част от другарите й. В един момент клатушкането на кораба стана толкова силно, че мнозина от екипажа се видяха принудени да се завържат за пода, за да престанат да се блъскат в стените и един в друг. Горкият Дънкин пострада най-лошо. При един особено силен порив на вятъра той се протегна, за да улови подаденото му въже, ала не успя. Вместо това се преметна през глава и се блъсна в близката греда толкова лошо, че си изкълчи рамото и си счупи китката.

Тази нощ никой на борда на „Морски дух“ не мигна.

На следващата сутрин корабът здравата се бе килнал на една страна, ала бурята не бе успяла да го потопи, нямаше и жертви. Всички моряци (поне онези, които се чувстваха достатъчно добре) се заловиха за работа, опитвайки се да вдигнат някое от платната.

Около пладне Кати-Бри, която отново бе заела мястото си на върха на мачтата, съобщи за многобройни ята от птици на север и на запад и Дюдермонт си отдъхна. Беше се опасявал, че бурята ги е отклонила прекалено много от курса им и няма да успеят да хвърлят котва край Скалите на чайката, последната отбелязана на картата суша преди Каеруич. Силните ветрове наистина ги бяха отнесли доста на юг и сега им се наложи здравата да се потрудят, особено на горките Робилард и Харкъл. И двамата бяха с огромни торбички под очите, изтощени както физически, така и психически.

Все пак, „Морски дух“ съумя да оправи курса си и да се добере до Скалите на чайката. Надали можеше да се измисли по-подходящо име за това място — пръснати из водата, тук имаше десетки зъбери, повечето от които бяха по-малки дори от шхуната, макар да имаше и такива, на които можеха да застанат двама-трима души. Ала всички те, дори и най-големите (една от тях се простираше на почти цяла миля), бяха по-скоро бели, отколкото сиви, целите покрити с дебел слой гуано. Когато „Морски дух“ се приближи, той изведнъж попадна в същински облак от птици, десетки хиляди чайки, които кръжаха наоколо и надаваха гневни крясъци, недоволни, че някой се е осмелил да навлезе във владенията им.

Дюдермонт успя да открие едно тясно заливче, където водата бе сравнително спокойна — тук щяха да довършат поправката на шхуната, а и моряците щяха да се поразтъпчат, ако не за друго, то поне за да успокоят бунтуващите им се вътрешности.

По-късно същия ден Дризт, Дюдермонт и Кати-Бри се изкачиха до най-високата точка на Скалите (която надали имаше повече от петнадесетина метра) и капитанът, с далекоглед в ръка, обърна поглед на юг, макар че не очакваше да види друго, освен вода и пак вода.

Беше им отнело почти две седмици, за да изминат петстотинте мили, които разделяха най-източната точка на Муншейските острови от Скалите на чайката — близо два пъти повече, отколкото Дюдермонт предвиждаше в началото. Въпреки това той не се боеше, че провизиите няма да им стигнат и бе уверен, че ще открият Каеруич. Откакто напуснаха Уингейт, почти не бяха говорили за загадъчния остров, към който се бяха отправили. Поне не открито — от вниманието на Дризт не беше убягнал притесненият шепот на мнозина от моряците и историите, които си разказваха — за духове и други подобни ужасии.

— Петстотин мили оставихме зад гърба си и още толкова ни остават — проговори Дюдермонт, без да сваля далекогледа. — Недалече оттук, на юг, има остров, където можем да се запасим с още провизии.

— Имаме ли нужда от тях? — попита Дризт.

— Не и ако се движим достатъчно бързо — до Каеруич и обратно — отвърна капитанът.

— А ти как смяташ? — обади се Кати-Бри.

— Започвам да се уморявам от постоянните забавяния — бавно рече Дюдермонт. — Дори самото пътуване вече ми тежи.

— Защото се боиш от онова, което те очаква в края му. Кой знае дали ще открием Каеруич… ако подобно място изобщо съществува.

— Съществува — уверено отсече капитанът.

— Винаги можем да спрем на острова, който спомена, на връщане — намеси се Дризт. — А провизиите, които имаме, със сигурност ще ни стигнат до Каеруич.

Дюдермонт кимна. Да, сега започваше последната част от пътешествието им — отиваха право към Каеруич, без повече отклонения. Звездите щяха да ги водят — единствено те можеха да им покажат пътя. Капитанът се надяваше картата на Тарнхийл да се окаже точна.

И Каеруич наистина да съществува.

Ала в същото време частица от него се надяваше островът да е само една легенда.