Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (11)

Глава 9
Каеруич

— Колко е голям Каеруич? — обърна се Кати-Бри към Дюдермонт.

Беше минала цяла седмица, този път, без да се случи нищо интересно. Още една седмица на пустота и самота, въпреки че шхуната бе пълна с хора и почти нямаше място, където да се скриеш от погледите на останалите. Така бе в открито море — да останеш истински, физически сам, бе невъзможно, ала светът изглеждаше някак странно далечен и нереален. Дризт и Кати-Бри прекарваха дни наред заедно, взрени в безбрежната водна шир, всеки потънал в собствените си мисли… заедно, и все пак толкова сами.

— Няколко квадратни мили — разсеяно отвърна капитанът, сякаш от много повтаряне думите се бяха превърнали в навик.

— И как смяташ да го откриеш? — повече от очевидна, остротата в гласа на младата жена накара двамата мъже да я погледнат изненадано.

— Нали открихме Скалите на чайката! — напомни й Дюдермонт, опитвайки се да повдигне духа й, макар и в неговия тон да се прокрадваше по-рязка нотка. — Те също не са кой знае колко големи.

— Ха! — изсумтя Кати-Бри. — Че тях всички ги знаят къде са! Право на запад.

— Знаем къде се намираме — не отстъпи капитанът, — знаем и накъде трябва да се насочим. Освен това не пътуваме слепешката — забрави ли, че имаме карта?

Вместо отговор, младата жена хвърли поглед към Дънкин, човекът, който бе набавил картата и който сега търкаше задната палуба. Киселата й гримаса красноречиво говореше колко надеждна според нея може да е карта, дошла от подобен източник.

— А и магьосниците имат нови очи, които виждат надалече — продължи Дюдермонт.

Така си беше, трябваше да признае Кати-Бри, макар да не бе особено сигурна доколко може да се разчита на „очите“, за които говореше капитанът.

На Скалите на чайката Харкъл и Робилард бяха уловили няколко птици, твърдейки, че с помощта на своите магии, могат да общуват с тях. Чайките щяха да им помогнат, твърдяха те и всеки ден ги пускаха да летят на воля, със заръката да им съобщават всичко, което забележат. До този момент Кати-Бри не се бе замисляла за това, не и откакто стана ясно, че от десетте чайки само две продължават да се връщат на кораба. Останалите, предполагаше тя, отдавна си бяха у дома, надсмивайки се над глупавите магьосници през целия път дотам.

— Именно на картата разчитаме, откакто напуснахме Минтарн — меко се обади Дризт, опитвайки се да изтрие гнева и опасенията, които бяха легнали като сянка върху красивото, загоряло от слънцето лице на Кати-Бри.

В действителност той също споделяше чувствата й, поне донякъде. Наистина, от самото начало знаеха какво ги очаква, пък и до този момент не бяха имали особени неприятности. Бяха прекарали вече няколко седмици на път, голяма част от тях — в открито море, но въпреки това не бяха изгубили нито един моряк, а запасите им, макар и не изобилни, бяха напълно достатъчни. За което, помисли си елфът с усмивка, трябваше да благодарят на Харкъл и Гуенивар — още с тръгването от Уингейт, двамата се бяха погрижили постепенно да прочистят кораба от плъхове.

Ала при все това, макар да осъзнаваше, че плаването върви добре, скиталецът не можеше да се пребори с недоволството, което се надигаше в гърдите му. Имаше нещо в океана, разбираше той, нещо в еднообразието и безпределната му самота. Да, той обичаше да плава, да пори вълните и да вдъхва соления въздух, но след толкова време, прекарано в открито море, насред пустота, по-бездънна от всичко, което можеше да се срещне на този свят, Дризт усещаше, че вече не издържа.

Кати-Бри се отдалечи, мърморейки. Скиталецът се обърна към Дюдермонт и усмивката на опитния моряк прогони голяма част от тревогите му.

— И преди съм я виждал такава — тихичко каза капитанът. — Ще се успокои в мига, в който видим Минтарн да се тъмнее на хоризонта или пък вземем решение отново да поемем на изток.

— Ще го направиш ли? — учуди се елфът. — Ще пренебрегнеш думите на допелгангера?

Дюдермонт се замисли над въпроса му.

— Тук съм, защото вярвам, че така трябва — проговори той най-сетне. — Каквато и опасност да ме дебне, искам да съм готов за нея и да я посрещна с отворени очи. Ала не смятам да излагам живота на екипажа си на ненужен риск. Ако храната ни намалее толкова, че да продължим би означавало безумие, начаса ще обърна кораба и ще се върнем.

— Ами допелгангера? — попита Дризт.

— Враговете ми ме откриха веднъж — отвърна Дюдермонт, а в гласа му звучеше онази спокойна увереност, която го превръщаше в опора, скала, на която и Дризт, и останалите моряци винаги можеха да се облегнат. — Ще ме открият и втори път.

— А ние ще ги очакваме — увери го елфът.

* * *

Както се оказа, поне за Каеруич не им се наложи да чакат дълго. След разговора на Дризт и Дюдермонт не бе минал и час, когато Харкъл изтича на капитанския мостик, пляскайки развълнувано с ръце.

Дюдермонт, следван плътно от десетина нетърпеливи моряци, побърза да отиде при него. Скиталецът, който отново стоеше на обичайното си място на бимса, също се присъедини към тях. Бързо се досети какво става и вдигна поглед към Кати-Бри, която се взираше надолу от върха на мачтата.

— О, каква прекрасна птица е моят Реджи! — целят сияеше Харкъл.

— Реджи? — недоумяващо повториха Дюдермонт и неколцина от моряците.

— Кръстих го на Регуелд, невероятен магьосник беше той, о, да! Успя да кръстоса жаба с кон, а то хич не е лесно! Скокльо, така го нарече. Или пък беше Скокливеца? Или пък…

— Харкъл! — сухата забележка на Дюдермонт го накара да спре несвързаното бръщолевене.

— О, да, да — избъбри магьосникът. — Х-м-м, докъде ли бях стигнал? А, да! Тъкмо ви разправях за Регуелд. Какъв човек беше той! Наистина прекрасен! И как само се би в Стражев дол, поне така казват всички. Веднъж…

— Харкъл! — този път капитанът дори не се опита да скрие раздразнението си.

— Какво? — искрено недоумяваше магьосникът.

— Проклетата чайка! — изръмжа Дюдермонт. — Какво откри?

— А, да! — сети се Харкъл и доволно плесна с ръце. — Птицата, да, птицата. Реджи. Да, да, прекрасна птица е той. Най-добрият летец от цялата група, така си беше.

— Харкъл! — изреваха струпалите се моряци в един глас.

— Открихме остров — обади се някой зад объркания Харкъл и Робилард, с обичайното си отегчено изражение, бавно пристъпи напред. — Днес птицата се върна, бръщолевейки за някакъв остров. Напред и надясно, недалече оттук.

— Колко е голям? — попита Дюдермонт.

Робилард сви рамене и се засмя:

— В очите на една чайка всички острови изглеждат големи. Може да е скала, а може да е и цял континент.

— Или дори кит — подхвърли Харкъл.

Всъщност, това нямаше значение. Ако птицата беше забелязала остров на мястото, където според картата се намираше Каеруич, значи наистина ставаше въпрос за Каеруич!

— Двамата с Дънкин ще ни отведете там — обърна се капитанът към Робилард и кимна към щурвала.

— И Реджи! — щастливо се намеси Харкъл и посочи към чайката, която бе кацнала на самия връх на гротмачтата, досами главата на Кати-Бри.

При вида на тази взривоопасна ситуация, Дризт усети как изтръпва, особено като се сети, че младата жена, бездруго изнервена от сутринта, е взела със себе си Таулмарил. За щастие, миг по-късно Харкъл повика питомеца си и птицата отлетя, без да остави никакви „подаръци“ след себе си.

Всъщност, без помощта на Реджи, „Морски дух“ най-вероятно щеше да мине на по-малко от миля от Каеруич, без изобщо да го забележи. Островът беше кръгъл, с конусовидна форма и надали имаше повече от триста метра в диаметър. Освен това беше обгърнат от синкава мъгла, под чийто покров той дори отблизо приличаше на неспокойна морска вода.

Когато шхуната, носейки се бавно с полуспуснати платна, достигна сините валма, вятърът изведнъж стана студен, а слънцето сякаш избледня. Корабът обиколи целия остров, ала не забелязаха нищо особено. Не откриха дори място, където да хвърлят котва.

Когато се върнаха там, откъдето бяха тръгнали, Дюдермонт пое щурвала от Дънкин и като насочи носа на шхуната към Каеруич, бавно навлезе в синята мъгла.

— Призрачен вятър! — неспокойно подхвърли минтарнецът и потрепери от внезапно повелия хлад. — Главата си залагам, че тук е пълно с духове.

И той яростно подръпна ухото си, обзет от отчаяно желание да се намира навсякъде другаде, но не и тук. Ех, защо не бе слязъл в Уингейт! Изведнъж някой подръпна другото му ухо и той рязко се обърна, озовавайки се очи в очи с Дризт До’Урден. Двамата бяха почти еднакви на ръст, само че елфът, макар и да не бе по-едър, имаше железни, прекрасно калени мускули. Въпреки това, в този миг той се стори на ужасения Дънкин висок и много по-внушителен.

— Призрачен вя… — започна той, ала Дризт му даде знак да пази тишина.

Дребният мъж тежко се облегна на перилата и млъкна.

В това време Дюдермонт нареди платната да бъдат свалени още по-ниско, така че сега шхуната пъплеше едва-едва. Около тях мъглата все повече се сгъстяваше и нещо в начина, по който се държеше корабът, нещо в начина, по който водата течеше под тях, караше капитана да бъде нащрек. Поиска съвет от Кати-Бри, ала тя, напълно обгърната от синкавите валма, виждаше по-малко и от него.

Дюдермонт кимна на Дризт, който изтича на бимса и приклекна. Миг по-късно скиталецът забеляза нещо, което го накара да ахне от изненада.

Само на петдесетина ярда пред тях стърчеше някакъв стълб.

Дризт внимателно се вгледа в него, после изведнъж разбра какво е това — връх на корабна мачта!

— Спрете! — викна той и Робилард поде заклинание, още преди другите да успеят да реагират.

Сноп магическа енергия политна пред шхуната и предизвика мощно течение, от което „Морски дух“ се закова на място. Екипажът побърза да спусне платната докрай, а котвата цопна във водата със злокобен плисък, който дълго остана да кънти във въздуха.

— Колко? — обърна се Дюдермонт към мъжете край котвата — веригата й бе разделена на равни интервали така, че да могат да преценят колко дълбоко е спусната.

— Трийсет метра — отвърна един от моряците, докато Дризт отиваше на мостика.

— Мисля, че беше риф — обясни скиталецът защо ги е накарал да спрат. — На по-малко от две дължини от нас има потънал кораб. Водата го е погълнала целия, само мачтата му стърчи отгоре. Но не мисля, че е преобърнат. Явно нещо го е потопило светкавично.

— Сигурно е бил пробит — предположи Робилард.

— Струва ми се, че сме на няколкостотин ярда от брега — рече Дюдермонт, взирайки се в гъстата мъгла, после обърна поглед към кърмата и двете спасителни лодки.

— Можем да обиколим острова още веднъж — предложи Робилард, досещайки се какво си е наумил капитанът. — Току-виж сме намерили място, където да хвърлим котва.

— Нямам намерение да излагам кораба на ненужен риск — отвърна Дюдермонт. — Ще гребем дотам.

И като кимна на неколцина от застаналите наблизо моряци, нареди:

— Спуснете една от лодките във водата.

Двадесет минути по-късно Дюдермонт, Дризт, Кати-Бри, двамата магьосници, Уейлан Миканти и силно уплашеният и съпротивляващ се Дънкин се отправиха към острова, а лодката бе така препълнена, че ръбът й почти докосваше тъмната вода. Капитанът бе оставил недвусмислени нареждания на екипажа — те трябваше да излязат на около хиляда ярда извън мъглата и да чакат завръщането им. Ако до падането на нощта лодката все още я нямаше, „Морски дух“ трябваше да се оттегли от острова и да се върне отново по пладне на следващия ден.

Ако от седмината и тогава нямаше следа, шхуната трябваше да отплава към дома.

После се отдалечиха от кораба. Дънкин и Уейлан гребяха, а Кати-Бри бе застанала на носа, готова да ги предупреди при първото съмнение за подводни скали. В другия край на лодката Дризт бе приклекнал до Дюдермонт, готов да му посочи мачтата, която бе забелязал по-рано.

Ала от нея нямаше и следа.

— Няма подводни скали — обърна се младата жена към Дризт и Дюдермонт. — Хубав, дълбок залив — спокойно можехме да акостираме край проклетия бряг!

Капитанът хвърли поглед на елфа, който напрегнато се взираше в мъглата, чудейки се къде ли се е дянала мачтата. Той тъкмо се канеше да повтори, че не се е заблудил, когато изведнъж се разнесе грозен, стържещ звук, лодката рязко се наклони и се закова на място.

За щастие, Робилард пое нещата в свои ръце и побърза да вдигне телата на Харкъл, Дюдермонт, Кати-Бри, както и своето собствено във въздуха, така че лодката да олекне достатъчно, за да могат Дризт, Уейлан и Дънкин да я прекарат над камъка.

— Защо не акостирахме до брега, така ли? — подхвърли елфът на Кати-Бри.

— Преди малко нямаше нищо! — настоя младата жена.

Вече пет години тя отговаряше за наблюдателницата на „Морски дух“ и мнозина твърдяха, че по цял Саблен бряг няма по-остри очи от нейните. Как тогава, недоумяваше тя, бе могла да пропусне толкова очевидна скала и то когато се бе оглеждала именно за нещо подобно?

Малко по-късно Харкъл, който стоеше на кърмата, нададе изненадан вик и когато другарите му се обърнаха, с изумление видяха от водата досами него да стърчи нещо.

Изведнъж всички, особено Дризт, усетиха, че започват да споделят подозренията на Кати-Бри. Та те практически бяха минали през мачтата, как така не я бяха усетили!

Дънкин яростно подръпна ухото си.

— Мъглата ни погажда номера — спокойно рече Дюдермонт. — Заобиколете мачтата!

Заповедта завари останалите неподготвени. Дънкин мрачно заклати глава, ала Уейлан го потупа по рамото:

— Нали чу капитана? Хващай греблата.

Кати-Бри се надвеси през борда на лодката, любопитна да научи повече за този загадъчен кораб, ала мъглата се отразяваше във водата, обвивайки всичко под себе си в плътен сив воал, чиито тайни младата жена не можеше да прозре. Най-сетне Дюдермонт разбра, че тук няма да успее да научи нищо и нареди на Уейлан и Дънкин да гребат към брега.

В началото минтарнецът кимна зарадвано, доволен, че най-накрая ще се махнат от тази ужасна вода, но миг по-късно се сети къде отиват и отново започна да подръпва ухото си.

Вълни почти нямаше, ала подводното течение бе доста силно и лодката напредваше бавно. Островът изплува пред очите им, ала после дълго остана така, сякаш на няколко загребвания разстояние, а всъщност недостижим.

— По-силно! — викаше капитанът на гребците, макар да разбираше, че и те като него изгарят от желание да приключат с това и дават всичко от себе си.

Най-сетне Дюдермонт обърна отчаян поглед към Робилард. Магьосникът го разбра и с примирена въздишка бръкна в джоба си, търсейки съставки за някое заклинание, което да им помогне.

Все още на носа, Кати-Бри се взираше в мъглата, опитвайки се да открие признаци на живот по осеяния с бял пясък бряг. Ала островът беше прекалено далече, а мъглата — твърде гъста. Вместо това, младата жена насочи вниманието си надолу, към тъмните води, които се плискаха край лодката.

И в които горяха свещи!

Лицето на Кати-Бри се изкриви от изненада. Тя вдигна глава, потърка очи и отново сведе поглед надолу.

Не, не можеше да има грешка. Там наистина имаше свещи. Свещи… под водата!

Заинтригувана, тя се приведе още по-ниско и най-после различи какво държи малките пламъчета.

Младата жена рязко се дръпна назад, мъчейки се да си поеме дъх:

— Мъртвите! — едва успя да прошепне тя, ала резките й движения бездруго бяха привлекли вниманието на останалите.

Миг по-късно една полуразложена ръка се протегна от водата и сграбчи ръба на лодката.

Дънкин, който гледаше само Кати-Бри, изпищя, когато я видя да скача на крака и да изважда меча си. Дризт също се изправи и се хвърли към нея.

Призрачната ръка бе последвана от главата на неживото същество — ужасяващо, мъртвешко лице, което бавно се надигна от вълните.

Казид’еа проряза въздуха, ала срещна само ръба на лодката и потъна дълбоко в дървото.

— Какви ги вършиш? — изкрещя Дънкин, същото се питаше и Дризт, който вече бе успял да се добере до Кати-Бри и не виждаше никакви призраци, само меча на младата жена, забит в лодката.

— Гребете! — извика Кати-Бри вместо отговор. — Гребете!

Скиталецът изпитателно се вгледа в нея, после се обърна към другите.

— Свещи? — попита той, забелязал малките светлинки, които блещукаха във водата.

Тази простичка дума като че ли ужасяваше повечето от другарите му. Дюдермонт, Дънкин, Уейлан и Робилард, всички до един моряци, неведнъж бяха слушали разкази за морски призраци — скрити под вълните, те дебнеха живите същества, а в полуразложените им ръце горяха вещерски пламъци.

— Колко красиво! — възкликна Харкъл, отнесен както винаги, и се надвеси през борда.

— Махнете ни оттук! — извика Дюдермонт, ала Уейлан и Дънкин нямаха нужда от подканяне — те вече гребяха към брега с всички сили.

Робилард също не бездействаше. По негова заповед една огромна вълна се надигна под лодката и я понесе към брега. Рязкото движение повали Кати-Бри на дъските и замалко не събори Дризт във водата.

Харкъл, напълно погълнат от гледката на свещичките, нямаше този късмет и когато вълната наближи брега, той изхвърча през борда.

Лодката продължи напред, докато камъните и пясъкът не я спряха.

В плитчините, на по-малко от десет метра от сушата, Харкъл се изправи, мокър от глава до пети.

Заедно с него се изправиха и дузина разкривени, подпухнали създания.

— О, здравейте… — дружелюбно започна магьосникът, ала изведнъж осъзна какво вижда насреща си и очите му се разшириха от ужас — Ай! — изпищя той и се хвърли към брега, гребейки колкото сили имаше.

Кати-Бри вече бе свалила Таулмарил от рамото си и бе заела позиция.

Харкъл изпищя, когато първата стрела изсвистя покрай главата му, после обаче чу отвратителното цопване на безжизнено тяло във водата и разбра, че младата жена не се цели в него.

Следващата стрела не се забави и още едно от зомбитата рухна покосено. Междувременно магьосникът почти бе успял да се добере до брега и като се отскубна от водораслите, оплели се в краката му, хукна към сушата. В мига, в който усети мокрия пясък под краката си, до ушите му достигна звук от мощен тътен и той се обърна тъкмо навреме, за да види как между него и зомбитата се издига огнена стена.

Въпреки това не спря да тича, докато не стигна при останалите шестима и така бурно благодари на Робилард, че той не можа да продължи магията си.

Огнената завеса се отдръпна. Там, където допреди малко стояха само десетина чудовища, сега имаше поне двадесет, а още нови и нови продължаваха да излизат от вълните и водораслите.

— Чудесно! — промърмори Робилард.

Кати-Бри стреля отново, поваляйки поредното зомби.

Робилард вдигна ръка и от пръстите му излетяха струи зелена енергия. Три от тях удариха едно от чудовищата и то рухна, другите две прогориха дупка в следващото и то също се строполи във водата.

— Доста банално — подхвърли Харкъл.

— Ами покажи ни нещо по-интересно тогава! — смръщи се Робилард и другият магьосник възмутено плесна с ръце.

Предизвикателството бе прието.

Макар все още да не сваляха оръжие, Дризт и останалите се поотдръпнаха — прекрасно разбираха, че е безсмислено да се намесват в битката, когато с тях има двама магьосници. Дори Кати-Бри се отказа и след още един-два изстрела реши да отстъпи сцената на вълшебниците.

— Един калимшански змиеукротител ме научи на това — заяви Харкъл и като хвърли парче връв във въздуха, подхвана заклинателен напев с висок, пронизителен глас.

Едно от водораслите край брега оживя, уви се около краката на най-близкото зомби, досущ като някоя гигантска змия, и го дръпна под водата.

Лицето на Харкъл грейна, ала Робилард изсумтя подигравателно:

— Само една? — изсмя се той и на свой ред поде магия.

В продължение на няколко секунди той се въртеше и танцуваше причудливо, а над главата му бе надвиснал облак от метални стружки. Изведнъж се закова на място, рязко се обърна и протегна ръка към брега. Порой от лъскави, нажежени метални късчета се изсипа върху чудовищата. Горящото желязо разкъсваше водораслите и жалките останки от дрехи, които обгръщаха гниещите им тела, потъваше в разложената плът и стигаше чак до костите.

Не след дълго още няколко зомбита се сгромолясаха във водата.

— Съвсем просто заклинание — махна с ръка Харкъл, после извади неголяма метална пръчка и я насочи към морето.

Миг по-късно от върха й изскочи ярка мълния и полетя към чудовищата, разстилайки се във всички посоки така, че когато достигна водата, десетки зомбита попаднаха в безмилостната й прегръдка.

Колко странно, дори смешно, изглеждаше всичко отстрани! Косата на неживите същества щръкна право нагоре, а телата им заподскачаха нагоре-надолу, досущ като в някакъв причудлив танц, който ги караше да се въртят във всички посоки и да се клатушкат неконтролируемо, преди вълните най-сетне да ги погълнат.

Когато всичко свърши, гнусните създания бяха намалели наполовина, макар че навсякъде по брега продължаваха да се надигат подкрепления.

Харкъл се ухили широко и щракна с пръсти.

— Съвсем просто заклинание — повтори той.

— Нима? — промърмори Робилард под носа си.

По това време Кати-Бри вече бе отпуснала Таулмарил и развеселено гледаше спътниците си. Дори Дънкин, толкова ужасен допреди малко, сега изглеждаше така, сякаш всеки миг ще избухне в смях. Дюдермонт също бе доволен — явно напразно се бе тревожил, че видът на толкова отблъскващи противници може да разколебае спътниците му.

Сега бе ред на Робилард да покаже на какво е способен и той реши да се съсредоточи върху едно от зомбитата, което бе изпълзяло от водата и сега се катереше към тях. Този път магьосникът не прибегна до каквито и да било материални съставки, просто запя тихо и размаха ръце. Огнена струя изригна от протегнатия му пръст, обви тялото на злощастното същество и го погълна за броени секунди. Все така съсредоточен, Робилард насочи пламъците към следващото зомби, което изгоря също толкова бързо.

— Изпепелителят — обясни той, когато заклинанието свърши. — Наследство от Аганназар.

Харкъл изсумтя пренебрежително.

— Ха, този жалък фокусник ли! — изсмя се той и Робилард се смръщи, но преди да успее да отвърне, Харкъл бръкна в джоба си и извади нещо оттам. — Прах от ревен и стомах на пепелянка — обясни той и вдигна ръка.

— Мелф! — щастливо извика Робилард.

— И още как! Ето на това казвам аз магьосник!

— Познавам Мелф — вметна Робилард, при което Харкъл се сепна и прекъсна заклинанието си.

— На колко години си? — изумено ахна той.

— Познавам магиите му — поясни другият вълшебник.

— А — успокои се Харкъл и отново се залови за работа.

За да докаже, че той също знае това-онова за Мелф, Робилард бръкна в джоба си и извади шепа зрънца, от които се носеше ухание на борова смола. Харкъл усети миризмата, ала бе прекалено погълнат от собственото си заклинание, за да й обърне особено внимание.

Малката стреличка изскочи от ръката му, заби се в корема на най-близкото чудовище и го напълни с киселина, която бързо прогори огромна дупка в тялото му. Зомбито се улови за корема и се приведе одве, сякаш искаше да надзърне в нея.

После се строполи на земята.

— Мелф! — тържествуващо се провикна Харкъл, ала замълча, когато видя рояка от миниатюрни пламтящи метеори, който се издигна над ръката на Робилард и се стрелна към редиците на чудовищата, разпръсквайки се във всички посоки.

— По-добър Мелф — призна Харкъл.

— Стига глупости — намеси се Дюдермонт. — Можем просто да се махнем. Съмнявам се, че ще ни преследват.

Никой от двамата обаче не му обърна особено внимание.

— Не сме на кораба! — възмутено отвърна Робилард и отново се обърна към Харкъл: — Признаваш ли се за победен?

— Че аз още не съм започнал! — възкликна упоритият Харпъл и двамата се впуснаха в магия след магия — някои от най-могъщите заклинания от безспорно забележителните им репертоари.

Робилард извади мъничка кофа и лопатка, а Харкъл — ръкавица от змийска кожа и дълъг, ярко боядисан нокът.

Пръв беше Робилард. Във въздуха пред най-близките зомбита се разхвърча пясък и досами краката им зейна огромна яма. Те не можаха да спрат и пропаднаха вътре. Без да им обръща повече внимание, магьосникът леко промени ъгъла и с една-единствена дума отвори нова дупка, недалече от първата.

— Ровеща магия — обясни той между заклинанията.

— Бигби — не му остана длъжен Харкъл. — Чувал ли си за Бигби?

Въпреки забележителната демонстрация, която бе направил току-що, Робилард пребледня. Разбира се, че бе чувал за Бигби! Та той бе един от най-могъщите магьосници, раждали се някога в Равнините!

В началото заклинанието на Харкъл сътвори една гигантска, призрачна ръка, която се зарея над плажа. Три от пръстите й бяха изпънати и сочеха към дупката, изкопана от Робилард, ала средният пръст беше подвит под палеца.

— Аз въведох някои подобрения в работата на Бигби! — похвали се Харкъл.

Едно от чудовищата предпазливо пристъпи напред.

— Дойнк! — извика магьосникът и гигантският среден пръст изскочи изпод палеца и с все сила плесна зомбито по главата, при което то рухна в ямата.

Харкъл се обърна към Робилард със самодоволна усмивка.

— Поразяващите пръсти на Бигби! — заяви той, после отново насочи вниманието си към ръката, която бавно се понесе над брега, поваляйки всяко чудовище, изпречило се на пътя й.

Робилард не знаеше дали да се възмути или да избухне в смях. Този Харпъл си го биваше, не можеше да му го отрече. Но той нямаше намерение да се откаже толкова лесно и без да се колебае, извади от джоба си един диамант — прекрасен камък, който му бе струвал повече от хиляда златни монети.

— Отилюк! — предизвикателно обяви той името на друг легендарен вълшебник, който отдавна се бе превърнал в крайъгълен камък за всички следовници на магическото изкуство.

Сега бе ред на Харкъл да пребледнее — познанията му върху Отилюк бяха съвсем ограничени.

В това време Робилард местеше поглед между диаманта в ръката си и бързо намаляващите редици на зомбитата — дали наистина си струваше високата цена? Изведнъж лицето му се озари от неочаквано прозрение и като щракна доволно с пръсти, той прибра диаманта обратно в джоба си и вместо него извади неголям кристал.

— Отилюк — повтори, избирайки друга вариация на същата магия.

После изрече заклинанието и водата по цялото крайбрежие замръзна начаса, оковавайки всички чудовища, които още не бяха излезли от морето, в здрава ледена прегръдка.

— Биваше си го! — призна Харкъл, докато Робилард потриваше ръце — най-сетне се бе отървал от нашествениците и бе доказал кой от двамата е по-добър.

Последната му магия бе очистила брега от зомбита, така че битката очевидно бе приключила.

Само че Харкъл нямаше никакво намерение да остави нещата така. Последната дума просто трябваше да бъде негова! Той обходи с поглед ледената стена, която се издигаше по протежение на брега, после предизвикателно изгледа Робилард и демонстративно извади малка керамична манерка от най-дълбокия си джоб.

— Изключително геройство — обясни. — Предполагам, че си чувал за Тенсер?

Робилард сбърчи чело.

— О, да — сети се той миг по-късно. — Разбира се, лудия Тенсер.

Изведнъж очите му се разшириха и той ахна, осъзнал какво си е наумил Харкъл. Говореше се, че най-прочутата магия на Тенсер за известно време превръща онзи, който я прилага, във войн… във войн — берсерк!

— Не! Не и Тенсер! — извика той и се хвърли върху Харкъл, избивайки манерката от ръцете му, после се примоли на останалите: — Помогнете ми!

С тяхна помощ боричкането — както и магьосническата надпревара — приключи набързо и Дюдермонт обяви, че е време да се махат от брега.

Дризт кимна на Кати-Бри и застана начело на малката групичка, нетърпелив най-сетне да тръгнат. Младата жена обаче не го последва веднага. Вниманието й беше привлечено от приятелския разговор между двамата магьосници и най-вече от Робилард, който изглеждаше много по-оживен и щастлив от друг път. Присъствието на Харкъл Харпъл май наистина му се отразяваше добре.

— Онази ровеща магия — тъкмо казваше Харкъл, — се съчета прекрасно с моя Бигби. Някой път трябва да ми я покажеш. Братовчед ми, Бидърду, той е върколак и има навика непрекъснато да заравя в двора всичко, което му попадне — кокали, пръчки, какво ли не. Ровещата магия ще ми помогне да ги…

Кати-Бри поклати глава и изтича при Дризт. Преди да стигне при него, тя се обърна към лодката и видя Дънкин да се свива в нея, клатейки неспокойно главата си напред-назад. Младата жена даде знак на другарите си и те всички тръгнаха обратно към брега.

— Искам да се върна на кораба! — докато говореше, минтарнедът се бе вкопчил толкова здраво в лодката, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели от напрежение. — Един от магьосниците може да ме отведе.

— Хайде — рече Дризт. — Ела.

Дребният мъж дори не помръдна.

— Имаш възможност да видиш неща, които малцина са имали щастието да зърнат — помъчи се да го изкуши елфът и извади ониксовата статуетка от кесията си.

— Ти знаеш за Каеруич повече от всеки друг на борда — намеси се и Дюдермонт. — Нуждаем се от теб.

— Не знам почти нищо! — не отстъпваше Дънкин.

— Но и то е повече, отколкото знаем ние — настоя капитанът.

— Ще бъдеш възнаграден за помощта — отново се обади Дризт и очите на минтарнеца светнаха… поне докато скиталецът не поясни какво има предвид: — Какви ли приключения ни очакват тук! Какви ли тайни ще разкрием!

— Приключения? — повтори Дънкин, сякаш не можеше да повярва на ушите си, а погледът му обходи брега и зомбитата, оковани в ледената стена. — Награда? — изсмя се той ехидно. — По-скоро наказание, макар че не съм сторил нищо, с което да го заслужа!

— Тук сме, за да разбулим една мистерия — опита се да събуди любопитството му Дризт. — Да научим нови неща, да израснем. Да живеем, разкривайки тайните на света, който ни заобикаля.

— Че кой се интересува от тях? — сряза го Дънкин, без изобщо да се впечатли от красноречието му.

Уейлан обаче, вдъхновен от думите на елфа, реши, че се е наслушал на мрънкането на минтарнеца и пое нещата в свои ръце. Без да си губи времето в празни приказки, той влезе във водата, освободи лодката от отчаяната му хватка и го извлече на брега.

— Можех да го направя много по-впечатляващо — подхвърли Робилард.

— Тенсер също не би се справил зле — обади се и Харкъл, ала Робилард беше непреклонен:

— Само не Тенсер!

— Само не Тенсер? — повтори Харкъл.

— Само не Тенсер! — категорично отсече другарят му.

Харкъл изхленчи недоволно, но не каза нищо.

— Пестете си силите — обърна се Уейлан към тях. — Много скоро може да имаме нужда от тях.

Сега бе ред на Дънкин да захленчи.

— Когато всичко върши — опита се да повдигне духа му Дризт, — ще можеш да разказваш история, която ще накара всички моряци да те слушат със зяпнала уста!

Това като че ли успокои минтарнеца… поне докато Кати-Бри не се обади:

— Разбира се, в случай че оживееш.

Дризт и Дюдермонт се смръщиха насреща й, ала тя се усмихна невинно и се отдалечи.

— Ще се оплача на Негово величество! — заплаши Дънкин, но никой не му обърна внимание.

Дризт призова Гуенивар и когато тя се присъедини към тях, седмината наобиколиха Дюдермонт. Той начерта върху пясъка груба скица на острова, като отбеляза с Х мястото, където се намираха в момента и с друго Х местоположението на „Морски дух“ в морето.

— А сега накъде? — попита капитанът, обръщайки се най-вече към Дънкин.

— Чувал съм да говорят за вещицата от Пещерата на стенанието — неохотно рече минтарнецът.

— Нищо чудно да има пещери някъде край брега — предположи Кати-Бри. — Или пък там горе.

И тя заби пръст в импровизираната карта, там, където Дюдермонт бе начертал ниската, конусовидна планина, която заемаше по-голямата част от Каеруич.

— Да претърсим острова, преди да се върнем обратно — каза Дюдермонт и останалите нямаше нужда да проследяват погледа му към брега и замръзналите зомбита, за да предположат какви опасности крие крайбрежието на Каеруич.

И така, те поеха към вътрешността на острова, проправяйки си път през изненадващо гъстата растителност, състояща се предимно от трънливи храсталаци и папрат.

Едва-що бяха оставили плажа зад гърба си, когато около тях се разнесоха странни звуци — песните на десетки екзотични птици и дрезгави крясъци, каквито никой от тях не бе чувал преди. Както обикновено в подобни ситуации, Дризт и Гуенивар щяха да се погрижат и пътят пред тях, и фланговете им да бъдат чисти — безшумни както винаги, двамата избързаха напред и потънаха в шубрака.

Дънкин простена уплашено — никак не му се нравеше това, че групичката им изведнъж бе намаляла толкова. Кати-Бри се изсмя развеселено, при което той я изгледа намръщено. Само ако знаеше минтарнецът колко по-спокойно може да крачи, когато елфът и пантерата са наоколо!

Бяха вървели повече от час и бяха изкачили почти половината от ниската планина, когато най-сетне спряха на една полянка, за да си отдъхнат. Дризт прати Гуенивар напред — за краткото време, което смятаха да прекарат в почивка, пантерата щеше да обходи по-голямо разстояние, отколкото те можеха да изминат за цял ден.

— Ще се спуснем от другата страна на планината и ще вървим на юг, докато не се озовем при лодката — обясни плана Дюдермонт. — После отново ще се изкачим до върха, ще слезем от другата й страна и ще тръгнем надясно.

— Кой знае покрай колко пещери сме минали вече, без дори да ги забележим! — недоволно измърмори Робилард и останалите нямаше как да не се съгласят — растителността беше прекалено гъста, а и синкавата мъгла продължаваше да се стеле навсякъде.

— Ами нали затова имаме магьосници — саркастично отвърна капитанът. — Те може би щяха да ни помогнат… стига да не държаха толкова да похабят всичките си заклинания, само и само да си докажат нещо.

— Ама там имаше врагове — изтъкна Харкъл.

— Спокойно можех да ги спра с Таулмарил — обади се Кати-Бри.

— И да похабиш кой знае колко стрели! — отвърна магьосникът, уверен, че този път я е хванал натясно.

Разбира се, както всички останали прекрасно знаеха, колчанът на младата жена бе вълшебен.

— Моите стрели никога не свършват — обясни тя и Харкъл се отказа да спори.

Изведнъж Дризт скочи на крака и напрегнато се взря в шубрака, посягайки към кесийката, в която държеше ониксовата статуетка.

Кати-Бри побърза да се изправи, сваляйки Таулмарил от рамото си останалите също последваха примера й.

— Гуенивар? — попита младата жена.

Дризт кимна. Нещо се бе случило с пантерата, но не беше сигурен какво. Воден от интуицията си, той извади фигурката и отново призова Гуенивар. Миг по-късно познатата сива мъгла се завихри над магическия предмет и Гуенивар се завърна сред тях, кръстосвайки нервно малката полянка.

— Ама те две ли са? — учуди се Дънкин.

— Това е същата котка — обясни Кати-Бри. — Нещо е отпратило Гуен обратно в нейната Равнина.

Дризт кимна и погледна Дюдермонт:

— Нещо, което тя може да намери отново — заяви той.

И така, водени от пантерата, те продължиха напред. Не след дълго стигнаха до северния склон на планината и там, скрита зад завеса от плътен зелен мъх, видяха да зее тъмна дупка. Дризт кимна на Гуенивар, ала тя, както никога досега, отказа да влезе.

Скиталецът я изгледа заинтригувано.

— Аз бях дотук! — обади се Дънкин. — Връщам се при лодката!

И той се накани да си тръгне, ала Робилард, комуто това непрестанно мърморене започваше да омръзва, извади магическата си пръчка и я насочи между очите му. Не каза нищо, но думи и без това не бяха нужни — минтарнецът начаса се върна при тях.

Дризт приклекна до Гуенивар. Защо тя не искаше да влезе в пещерата? Със сигурност не беше от страх, в това не се съмняваше. Дали пък там вътре нямаше някаква магия, която й пречеше да продължи?

Това трябва да бе, каза си скиталецът, и като даде знак на останалите да останат по месата си, извади Сиянието (което веднага бе окъпано от синкав светлик) и пристъпи напред. Мина през своеобразната зелена завеса, изчака няколко минути, докато очите му се настроят към мрака, който цареше вътре, и направи още няколко крачки.

Светлинката, която играеше по ръба на Сиянието, изведнъж угасна. Дризт отскочи встрани и се скри зад един голям камък. В този миг осъзна, че не се движи толкова бързо, колкото би трябвало — предпазителите около глезените му очевидно не действаха тук.

— Никаква магия — досети се той — ето защо Гуенивар бе отказала да влезе.

Обърна се, за да отиде при останалите, ала видя, че приятелите му, нетърпеливи да разберат какво става, го бяха последвали. Харкъл и Робилард изглеждаха доста странно, а Кати-Бри се мръщеше и недоумяващо наместваше Котешкото око, станалата безполезна диадема на челото й.

— Забравих всичките си магии! — възкликна Харкъл и гласът му отекна из просторната пещера, многократно усилен от ехото.

— Ш-ш-т! — изсъска Робилард и му запуши устата.

После обаче се замисли над думите му и изведнъж ахна:

— Аз също! — викна, след което уплашено затули и собствената си уста.

— Тук магиите са безсилни — обясни Дризт. — Затова и Гуенивар не можа да влезе.

— Сигурно точно това я е отпратило от Материалната равнина — добави Кати-Бри.

Изведнъж всички млъкнаха и обърнаха погледи към Уейлан, който бе завързал няколко клона заедно и сега ги запали.

— Нямам намерение да се лутам като слепец — заяви той и вдигна импровизираната факла.

Никой не се възпротиви. Намираха се едва на няколко метра от входа, а наоколо вече бе толкова тъмно, че не виждаха почти нищо, освен това сетивата им подсказваха, че пещерата е наистина голяма. От мястото лъхаше хлад и усещане за дълбочина, струваше им се, че цялата лепкава влага на острова бе останала навън.

Когато навлязоха във вътрешността, се увериха, че сетивата им не са ги излъгали. Пещерата бе просторна, с почти овална форма, като в най-дългата си част навярно достигаше повече от тридесет метра. Каменистият под ту хлътваше, ту образуваше своеобразни прагове, от тавана висяха гигантски сталактити.

Дризт тъкмо щеше да предложи да я проучат по-внимателно, когато неочакван звук ги накара да подскочат.

— Кой иска да надзърне в онуй, що е скрито за очите? — разнесе се пронизителен глас от дъното на пещерата, където подът бе значително по-висок и се издигаше на около четири метра над нивото на входа.

Всички присвиха очи, опитвайки се да видят кой стои там, а Кати-Бри още по-здраво стисна Таулмарил, макар да не бе съвсем сигурна как ще действа той в място, където магията бе безсилна.

Дънкин погледна към изхода и Робилард начаса извади магическата си пръчка, въпреки че вниманието му си остана насочено към дъното на пещерата. Минтарнецът се поколеба за миг, после изведнъж се сети, че тук пръчката не може да му навреди.

— Кой иска да надзърне в онуй, що е скрито за очите? — долетя отново резкият въпрос.

Дънкин изхвърча навън.

Като по команда всички се обърнаха натам.

— Оставете го — рече Дюдермонт и като взе факлата от Уейлан, бавно тръгна напред.

Четиримата му другари го последваха, докато Дризт, предпазлив както винаги, потъна в сенките край стената.

Въпросът се разнесе отново. Звучеше така, сякаш е бил изричан безброй пъти — очевидно вещицата бе свикнала с посетители. Миг по-късно иззад няколко големи камъка се показа и самата тя. Престаряла, облечена в овехтели одежди, тя се подпираше на къса, гладка тояжка и сякаш едва си поемаше дъх — устата й бе полуотворена и разкриваше един-единствен, пожълтял зъб. Дори от разстоянието, което ги делеше, те ясно виждаха очите й — мътни и очевидно незрящи.

— Кой ще понесе товара на познанието? — попита тя.

После обърна глава към мястото, където бяха застанали петимата, помълча няколко мига и избухна в пронизителен смях.

Дюдермонт даде знак на останалите да не правят нищо и смело пристъпи напред.

— Аз! — заяви той. — Аз съм капитан Дюдермонт и дойдох със своя кораб, „Морски дух“, за да…

— Махай се! — изкрещя вещицата толкова заповеднически, че Дюдермонт неволно направи крачка назад.

Кати-Бри още по-здраво стисна лъка си, но продължи да го държи сведен надолу.

— Тук не става въпрос за теб, нито за който и да било мъж! — обясни старицата, при което всички погледи се насочиха към Кати-Бри. — За двама, за двама само се отнася — продължи вещицата с напевен глас, сякаш рецитираше отдавна забравена балада. — Не е за людски син, или пък за някой, чиято кожа слънцето загаря.

Очевидният намек подейства на Дризт като плесница. Той излезе от сенките и погледна към Кати-Бри, която имаше същото съкрушено изражение — очевидно и този път ставаше въпрос за елфа. Дюдермонт едва не бе убит, а сега „Морски дух“ се намираше на стотици мили от дома, в тези води, където опасността дебнеше на всяка крачка… и всичко това — заради Дризт и мрачното му наследство.

Скиталецът прибра ятаганите си и отиде при младата жена, после двамата заедно минаха покрай слисания Дюдермонт и застанаха пред сляпата старица.

— Добра среща, изменнико на Даермон Н’а’шез-баернон — поздрави го тя, използвайки древното име на рода му… име, което малцина извън Мензоберанзан бяха чували. — Добра среща и на теб, джуджешка щерко, която запокити най-тежкото копие, хвърляно някога!

За момент двамата се почудиха какво ли иска да каже вещицата с последното изречение, ала бързо се досетиха, че „най-тежкото копие“ трябва да бе сталактитът, който младата жена бе съборила върху светилището на Баенре. Да, ето че за кой ли път миналото на Дризт се надигаше, заедно с враговете, които те вярваха, че са оставили зад себе си.

Старицата им даде знак да се приближат и те го сториха, опитвайки да се съвземат от шока. Спряха на около три-четири метра от нея и вдигнаха поглед нагоре, тъй като тя все още се намираше на метър-два над тях. Това, както и фактът, че тя знае неща, които не би трябвало да са й известни, ги караше да се смущават още повече. Вещицата се поизправи, опитвайки се да изпъне превитите си от годините рамене, и спря незрящия си поглед върху Дризт.

После тихо, ала уверено, издекламира стиховете, които Ерту й бе дал.

Не някаква случайност, а коварен план,

по стъпките на бащиния дух го тласна.

И онзи, който мрази го с изгарящ плам,

покой не ще намери, докато не го погуби.

 

Дом рухна, от гигантско копие сразен,

и скърши гордостта на Лолт за миг.

И ето че сърцето на предателя Дризт До’Урден

като с нож прободено, от смут се сви.

 

Предизвикателство, изменническо чедо,

с награда, на която няма как да устоиш,

но чак след като на Бездната от лепкавия плен,

прокудения звяр освободиш.

Даден на Лолт и от Лолт върнат,

за да поеме Дризт по пътя, тънещ в черен мрак

най-зъл измежду злите, нему Лолт го даде,

та Дризт да падне, покосен от своя смъртен враг.

 

В дома ти пръв, предателю, роди се таз’ омраза,

и неин пленник стана той,

когото за изгубен смяташе навеки

другар в боя и приятел твой.

Сляпата вещица млъкна така внезапно, както бе започнала и застина на мястото си, съвършено неподвижна и с блуждаещ поглед, сякаш усилието бе отнело голяма част от силата й. После отстъпи назад и отново потъна в мрака между камъните.

Дризт дори не я забеляза, просто си стоеше на мястото, превит под тежестта на невидим товар, и се мъчеше да повярва в невъобразимото.

— „Даден на Лолт“ — промълви той, после можа да изрече една-единствена дума: — Закнафейн.