Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (14)

Глава 12
Съдбовната мъгла

Моряците се трудиха през целия следобед, ала резултат почти не се забелязваше — пораженията по кораба бяха прекалено сериозни. Все пак успяха да вдигнат платното на бизана, но не можеха нито да го въртят така, че да уловят вятъра, нито да насочват шхуната в желаната от тях посока.

Именно в такова незавидно положение се намираха, когато от върха на наблюдателницата долетя тревожен вик. Дризт и Дюдермонт се втурнаха към перилата, за да разберат какво е забелязала Кати-Бри. И двамата се опасяваха, да не би да става дума за пиратски кораб — в това състояние и без Робилард на борда, гордият „Морски дух“ можеше да бъде принуден да се предаде без бой.

Оказа се, че няма пирати, ала право насреща им се задаваше стена от гъста мъгла. Дюдермонт вдигна поглед към Кати-Бри, ала тя недоумяващо сви рамене. Ставаше нещо необичайно. Небето бе ясно, а и температурата не се бе променяла рязко.

— Какво би могло да предизвика подобно нещо? — обърна се Дризт към капитана.

— Нищо, което съм срещал досега — отвърна Дюдермонт. — На греблата! — извика той на екипажа.

И се опитайте да вдигнете някое платно. Може и да успеем да я заобиколим.

Когато отново се обърна към морето обаче, Дюдермонт видя елфа да клати мрачно глава — мъглата вече се намираше много по-близо. Тя се движеше!

— Приближава се! — изумено ахна той.

— И то доста бързо — добави скиталецът, не по-малко слисан… поне докато до острия му слух не долетя приглушеното кискане на Харкъл Харпъл.

Ето кой стоеше зад всичко това! Обърна се тъкмо навреме, за да види как магьосникът се шмугва през отвора, водещ в трюма, и тъкмо се канеше да го последва, когато чу Дюдермонт да си поема шумно дъх.

Разнесоха се уплашени викове, а Кати-Бри, с почти отчаяно изражение, се спусна от мястото си на върха на мачтата.

— Какво става? — възкликна тя, ала преди някой да успее да й отговори, сивата пелена ги обгърна.

Песента на морето изведнъж заглъхна, всичко наоколо като че замря. Моряците се скупчиха един до друг, мнозина извадиха оръжията си, сякаш всеки момент очакваха някой враг да изскочи от мъглата.

В този момент се появи Гуенивар и подозренията на Дризт за случващото се съвсем се затвърдиха — макар да бе присвила уши назад, пантерата изглеждаше по-скоро заинтригувана, отколкото разтревожена.

— Междупространствена е — отбеляза скиталецът и когато видя недоумението в очите на Дюдермонт, добави: — Това е дело на Харкъл. Използва магия, за да ни изведе от открито море.

Лицето на капитана светна, Кати-Бри също се зарадва… поне докато не осъзнаха на кого дължат привидното си спасение.

Младата жена се обърна към надвисналата гъста мъгла и изведнъж усети, че да се носи в открито море на борда на тежко повреден кораб, съвсем не й се струва толкова страшно.

* * *

— Какво искаш да кажеш? — изрева Робилард и като плесна яростно с ръце, преведе въпроса си на езика на водния дух.

Отговорът долетя веднага, без никакво колебание, а подобни създания (както магьосникът прекрасно знаеше), си имаха свои начини да научават истината. Този воден дух бе доста отзивчив и надали го лъжеше.

Шхуната я нямаше в морето, просто бе изчезнала.

Робилард не скри въздишката си на облекчение, когато чу следващите думи на създанието — „Морски дух“ не бе потънал, просто вече го нямаше в открити води.

— Харкъл Харпъл — досети се той. — Пренесъл ги е в някое пристанище. Браво на него!

После се замисли над положението, в което се намираше в момента, сам-самичък насред безбрежния океан. Нямаше особен избор и, като нареди на водния дух да поеме на изток, той му обясни, че ще се нуждае от него до следващата сутрин. След това извади своята книга с магии, великолепен непромокаем том, подвързан с кожа, и премести златната лентичка, с която отбелязваше докъде е стигнал, на страницата с телепортираща магия.

Сега вече можеше да се отпусне. Имаше нужда от сън, за да възстанови силите си. Можеше да разчита на водния дух за сигурността си, а на сутринта щеше да се пренесе в покоите си в Града на бездънните води. Да, каза си Робилард, последните няколко седмици бяха изтощителни и доста скучни и май наистина бе дошло време за заслужен отдих на сушата.

Дюдермонт просто щеше да го настигне малко по-късно.

* * *

„Морски дух“ продължи да се рее в призрачната тишина още дълго. Не се чуваше нито песента на вълните, нито шепотът на вятъра, а мъглата бе толкова гъста, че Дризт трябваше да се надвеси през парапета, за да зърне, макар и за миг водата. Не посмя обаче да докосне сивкавите валма, тъй като не бе сигурен какво точно прави магията на Харкъл (ако, разбира се, това изобщо бе негово дело).

Най-сетне до ушите им достигна плисъкът на вълни, разбиващи се в носа на кораба. Почти незабавно мъглата започна да се разпръсва и, въпреки че все още не виждаха къде са попаднали, всички безпогрешно усещаха, че нещо се е променило.

— Въздухът — обади се Кати-Бри и останалите закимаха в знак на съгласие.

Нямаше го вече соленият морски аромат, така наситен и тръпчив, че оставяше вкус в устата. Вместо него се носеше свежият полъх на лято, изпълнен с мириса на цветя и разлистени дървета, и сладникавият дъх на блато. Звуците също бяха различни — безспирният, скръбен напев на вятъра и приглушеният плясък на морските талази бе отстъпил място на тихия ромон на далече по-малки вълнички и мелодичните трели на…

— Пойни птички? — слисано рече Дризт.

Когато и последните сиви валма се разсеяха, всички на борда на „Морски дух“ въздъхнаха с облекчение — намираха се съвсем близо до някаква суша! Вляво от тях тъмнееше мъничък остров, покрит с гъсти гори, изпъстрен с просторни имения и с малък замък в средата. Дълъг мост свързваше островчето с брега и с пристанището на голям град, около който се издигаше крепостна стена. Отвъд града се издигаха високи планини, ориентир, който никой моряк не би могъл да пропусне, ала Дюдермонт не помнеше да ги е виждал някога. Във водата имаше множество съдове, макар повечето от тях да не бяха по-големи от спасителните лодки, които шхуната носеше на кърмата си. Сега обаче, всички на бордовете им с изумление се взираха в огромния кораб.

— Със сигурност не е Градът на бездънните води — отбеляза Дюдермонт. — Нито пък което и да било от пристанищата, които познавам.

Дризт изпитателно огледа брега, който се разстилаше зад тях:

— Изобщо не сме в открито море.

— Попаднали сме в някакво езеро — допълни Кати-Бри.

Погледите им се срещнаха за миг, после тримата ревнаха в един глас:

— Харкъл!

Магьосникът, който отдавна очакваше да го повикат, се показа от трюма и изтича при тях със светнало от задоволство лице.

— Къде сме? — попита капитанът.

— Където Съдбата пожела да отидем — загадъчно отвърна Харкъл и размаха ръце, при което широките ръкави на робата му изплющяха като гигантски крила.

— Мисля, че ни дължиш малко по-смислено обяснение — сухо подхвърли Кати-Бри, но Харкъл само сви рамене и отпусна ръце.

— Ами то и аз не знам със сигурност — призна той. — Магията решава къде да ни отнесе, не е просто някаква приумица… обаче къде точно се намираме, дори и аз не мога да ви кажа.

— Магията? — повтори Дюдермонт.

— Съдбовната мъгла — намеси се Дризт, преди Харкъл да успее да каже каквото и да било. — Същата магия, която те доведе при нас.

Вълшебникът доволно кимаше в знак на съгласие с думите на елфа, а на лицето му грееше щастлива усмивка.

— Пренесъл си ни в някакво езеро! — изрева Дюдермонт.

Харкъл тъкмо се чудеше какво да отговори, когато откъм водата долетя вик и прекъсна разговора им:

— Ехо! „Морски дух“!

Четиримата отидоха до бордовата ограда, а Дризт предпочете да спусне качулката си колкото се може по-ниско. Не знаеше какво е това място, нито как ще ги посрещнат жителите му, но беше сигурен в едно — „Морски дух“ щеше да получи далече по-хладен прием, ако станеше ясно, че на борда му има мрачен елф.

Междувременно една големичка рибарска лодка бе спряла край кораба и сега шестимата мъже на борда й изпитателно се взираха в него.

— Доста сте си по изпатили — проговори един от тях, сивобрад мъж, най-вероятно шкиперът. — Битка?

— Буря — обясни Дюдермонт. — Не бях попадал в по-свирепа стихия.

Шестимата рибари се спогледаха подозрително. Бяха излизали с лодката си всеки ден през последния месец, но не помнеха никаква буря.

— Не тук — побърза да уточни Дюдермонт, досещайки се какво се върти из главите им. — Много надалече.

— Че колко далече можете да стигнете? — учуди се възрастният шкипер и кимна към бреговата линия.

— Ще се изненадате! — подхвърли Кати-Бри и Харкъл се изчерви под погледа й.

— Откъде идвате? — попита сивобрадият рибар.

— От Града на бездънните води — отвърна Дюдермонт.

Шестимата мъже дори не се опитаха да скрият подигравателните си усмивки.

— Града на бездънните води? — повдигна вежди капитанът им.

— Да не сме попаднали в друго измерение? — прошепна Кати-Бри на Дризт, ала той не можеше да я успокои… не и когато знаеше, че в дъното на всичко това стои не друг, а Харкъл Харпъл.

— Града на бездънните води — твърдо повтори Дюдермонт с цялата увереност и сериозност, които успя да събере.

— Доста далече от дома сте се озовали, капитане — обади се друг от рибарите. — Има-няма хиляда мили.

— Хиляда и петстотин — уточни шкиперът.

— И то все суша — добави трети през смях. — Да не би „Морски дух“ да има колела?

Думите му предизвикаха всеобщо веселие, както сред другарите му, така и сред екипажите на няколкото лодки, които се бяха приближили, за да проверят какво става.

— А и впряг коне, мен ако питате — подхвърли един от рибарите от надошлите лодки и предизвика нова вълна от смях.

Дори Дюдермонт се усмихна, обзет от истинско облекчение — поне все още се намираха в Царствата.

— Магия — обясни той. — Плавахме в Саблено море, на около петстотин мили на югозапад от Муншейските острови, когато ни връхлетя люта буря. Пострадахме сериозно и нашият магьосник — той кимна към Харкъл, — прибягна до едно от заклинанията си, за да ни пренесе до някое пристанище.

— Е, очевидно не е успял — провикна се един рибар.

— Поне не сме в открито море — изтъкна Дюдермонт, когато поредният пристъп на смях отшумя. — Там със сигурност бяхме обречени. Но моля ви, добри люде, кажете ми къде сме попаднали?

— Това е Импреското езеро — отвърна сивобрадият рибар. — А пък ей там — и той посочи към укрепения град, — виждате Карадуун.

Все имена, които Дюдермонт никога не бе чувал.

— Зад него — продължи шкиперът, — се издига Планината на снежинките.

— Юг — неочаквано се обади Кати-Бри и всички погледи се насочиха към нея. — Намираме се далече на юг от Града на бездънните води. Ако продължим в същата посока, ще достигнем Дълбокия извор, а после и Вильонския пролив във Вътрешно море.

— Точно така — потвърди възрастният мъж. — Обаче водата тук не е достатъчно дълбока, та да стигнете до Шаланското езеро.

— А и трудно ще преплувате Разломните планини, освен ако нямате крила към колелата! — добави на висок глас мъжът до него, ала смехът, който последва думите му, бе сподавен и не трая дълго — не само екипажът на „Морски дух“, но и всички рибари започваха да осмислят сериозността на положението.

Дюдермонт въздъхна дълбоко и погледна към Харкъл, който съкрушено сведе очи.

— По-късно ще се тревожим как ще се измъкнем оттук — заяви капитанът. — Сега преди всичко трябва да поправим кораба.

После се обърна към сивобрадия шкипер и рече:

— Боя се, че езерото не е достатъчно дълбоко. Дали някъде има по-голям кей, който да използваме?

Възрастният мъж посочи Карадуунския остров и един дълъг пристан там.

— Водата е доста по-дълбока на север от острова — добави друг от рибарите.

— Само че кеят е частен — обади се трети.

— Ще получим разрешение да хвърлим котва в него — уверено заяви шкиперът.

— Обаче никак няма да ни е лесно да се доберем дотам — вметна Дюдермонт. — Нямаме платна, пък и щурвалът е повреден. А водите са ми непознати.

— Хвърли няколко въжета, капитан…

— Дюдермонт, капитан Дюдермонт от „Морски ДУХ“.

— Мен пък ме викат Терадъкет. Добра среща, капитане — докато говореше, възрастният мъж даде знак на останалите лодки и те веднага наобиколиха шхуната. — Ще те откараме до пристана — в Карадуун има достатъчно майстори, които да ви помогнат. Даже и за мачтата, макар че ще ни трябва доста голямо дърво, за да я поправим. А и доколкото си познавам другарите, няма да ви се размине току-така — в замяна ще поискат цял куп истории за приключенията ви!

— Все ще се намери какво да им разкажем — увери го Дюдермонт и така, привързан за рибарските лодки, които го насочваха, а нерядко и теглеха, „Морски дух“ пое към пристана.

— Братството между моряците очевидно се простира и върху онези, които кръстосват езерата — отбеляза Дризт.

— Така изглежда — съгласи се Дюдермонт. — Ако имах нужда от нов екипаж, нямаше да се чудя откъде да започна търсенето.

И като се обърна към Харкъл, който все още се взираше унило в краката си, добави:

— Справи се добре, магьоснико! — поздрави го той, при което Харкъл вдигна обнадежден поглед. — Из онези непознати води, толкова далече от Муншейските острови, със сигурност щяхме да загинем. А сега сме спасени.

— Обаче се намираме в езеро — отвърна магьосникът, но Дюдермонт махна с ръка.

— Робилард ще ни открие и тогава вие двамата все ще измислите как да ни върнете у дома, не се и съмнявам. Засега обаче единственото, което има значение, е, че и корабът, и екипажът са на сигурно място. Добра работа!

Лицето на Харкъл засия.

— Да, ама защо все пак попаднахме тук? — намеси се Кати-Бри.

— Съдбовната мъгла — отвърнаха Дризт и Харкъл в един глас.

— А това — добави магьосникът, — означава, че тук има нещо, което ни трябва.

— Което ни трябва за какво? — продължи да разпитва младата жена.

— За да разкрием загадката, разбира се! — възкликна Харкъл. — Нали точно за това става въпрос?

Той се огледа наоколо, сякаш думите му обясняваха всичко, ала от погледите, които срещна, съвсем не личеше, че другарите му имат и най-малка представа за какво им говори.

— Преди да ни връхлети бурята, бяхме тръгнали…

— … към Града на бездънните води — довърши вместо него Дюдермонт. — Не бих казал обаче, че магията ти ни приближи дотам.

— Не, не! — възбудено размаха ръце Харкъл. — Бяхме тръгнали да търсим жрец или заклинател.

— И смяташ, че е по-вероятно да открием някой достатъчно могъщ заклинател тук, отколкото в Града на бездънните води? — скептично попита Дризт. — В това градче, толкова далече от дома?

— Добри ми капитан Терадъкет! — провикна се Харкъл вместо отговор.

— Тук съм — долетя гласът на възрастния шкипер, който се бе поотдалечил, за да застане начело на процесията.

— Имаме нужда от жрец — обясни магьосникът. — Много могъщ жрец…

— Кадърли! — прекъсна го рибарят без колебание. — Кадърли Бонадюс. Няма да намерите по-могъщ жрец в целите Царства!

В гласа му се усещаше неприкрита гордост, сякаш този Кадърли принадлежеше на Карадуун.

Харкъл хвърли самодоволен поглед на приятелите си:

— Съдбовната мъгла! — щастливо заяви той.

— И къде можем да открием този Кадърли? — попита Дюдермонт. — В Карадуун?

— Не — отвърна Терадъкет. — В един храм в планините, на два дни път оттук. Нарича се „Възвисяване на вярата“.

Дюдермонт най-сетне изчерпа въпросите си и погледна към Харкъл, който щастливо плесна с ръце.

— Съдбовната мъгла! — повтори магьосникът, после изведнъж ахна, сякаш току-що се бе сетил още нещо. — Ами да, всичко се връзва просто чудесно!

— Както „Морски дух“ — с езеро — саркастично подхвърли Кати-Бри, ала магьосникът не й обърна внимание.

— Не виждате ли? — развълнувано възкликна той и отново размаха огромните си ръкави. — „Морски дух“ (ДУ) и „Възвисяване на вярата“ (ВВ). А и Съдбовната мъгла или Облака на ориста (ОО).

— Трябва да си полегна! — изстена Кати-Бри.

— И Х.Х! — възторжено извика магьосникът.

Дризт го изгледа учудено.

— Харкъл Харпъл — въодушевено обясни вълшебникът, после посочи скиталеца и размаха пръст във въздуха: — Както и Д.Д. — като Дризт До’Урден! А пък твоето име… — обърна се той към Кати-Бри.

— Не става — увери го младата жена.

— Не че има някакво значение — добави Дризт, при което Дюдермонт прехапа устни, за да не избухне в гръмък смях — не искаше да развали чистосърдечния възторг на Харкъл.

— О, да! — мърмореше си магьосникът. — Тук несъмнено има нещо. На всяка цена трябва да изследвам този феномен по-внимателно!

— По-добре изследвай мозъка си! — подхвърли Кати-Бри и като сниши гласа си така, че само Дризт и капитана да я чуят, добави: — Не е лошо да вземеш някоя по-ярка факла и миньорска кирка.

Тримата приятели се изкискаха тихичко.

— Ами да! — изведнъж викна Харкъл и подскочи към нея. — Баща ти!

Младата жена инстинктивно вдигна ръка и едва не го удари, стресната от неочакваните му действия.

— Баща ми?

— Б.Б! — рекоха в един глас Харкъл, Дризт и Дюдермонт, макар вълнението в гласа на елфа и капитана да бе доста попресилено.

Кати-Бри отново простена.

— Да, да! Точно така! Бруенор Бойния чук. Б.Б. О, още сега трябва да проуча всичко най-внимателно!

И като си мърмореше под носа, магьосникът се отдалечи.

— Щом така и така ще се занимаваш с това — извика младата жена след него, — защо не помислиш и над скрития смисъл на Б.Г?

Харкъл кимна механично и много скоро се скри в каютата на Дюдермонт, която в последно време почти бе превзел за собствените си нужди.

— Б.Г? — повдигна вежди капитанът.

— Бръщолевещ глупак! — отвърнаха младата жена и Дризт едновременно и весел смях отново огласи палубата.

Въпреки това нито елфът и Кати-Бри, нито Дюдермонт, нито който и да било от екипажа можеше да пренебрегне с лека ръка факта, че именно този „бръщолевещ глупак“ ги бе спасил от почти сигурна смърт и, по всичко личеше, им бе помогнал да се доближат още малко до отговорите, които търсеха.