Константин Константинов, Светослав Минков
Сърцето в картонената кутия (6) (Роман-гротеска в седем невероятни приключения)

Приключение шесто

в което се пият наздравици при един годеж и читателят навлиза по необходимост в някои банални подробности на всекидневието. Пак за псевдонимите, за двойните имена на вагабонтите. Диалог между грамофона и издателя, фаталното въздействие на старите стихове и сватбените покани.

— Не-е, не можеш се отърва!… Не те пускам! — викаше едрият фабрикант на цигли, прихванал здраво под ръка нашия герой. — Работа имаме да вършим ние с тебе, братле! Тю да му се не види, София наопаки обърнах, а пък той, приятелят, в туй време по Запад шетал. Как тъй бе, Фирка, как стана тая работа?

Те вървяха сред вечерната навалица на булеварда.

— Зер, Дамяне, късмет. Само вие ли ще се разхождате… — усмихна се самодоволно Валериан Пламенов.

— Абе късмет, късмет, ама и късметът не е сляп… Някой меценат или меценатка, а?

— Професионална тайна…

— Добре, добре — не ти искам тайните… Ами я слушай да ти разправя за какво съм те дирил като побъркан толкова време! Помниш ли нашия разговор вечерта, когато пръв път се видяхме? Работата е опечена! — заяви тържествено фабрикантът и лапна една дебела цигара със златен край.

— Какво сме приказвали? Каква работа?

— Всичко! И търговията, и булката — отсече едрият, като махна решително с ръка. — Свършено! След 6 месеца, ако не се разхождаш със собствен кадилак или ролс-ройс — не като моя стар фиат, — да не ми думат Дамян Коцев!

Пламенов, скептично усмихнат, го гледаше.

— Не ме гледай тъй, ами слушай. Идвам преди петнайсет дни тук и една вечер се отбивам на кафе у моя сват Панайот х. Ставрев. Може да си го чувал, фирма за експорт на агнешки кожи. Дъщеря му е моя кръщелничка. Приказваме туй-онуй, по едно време зървам на нейната масичка една книга. Гледам отгоре — „Валериан Пламенов“. Бре, думам си, виж го ти дявола, нашия Фирка, по моминските масички!… Докато кажа нещо, току кръщелничката се обади: „Чел ли си, кръстник, стихотворенията на Валериан Пламенов? Чудно хубави!… Пък и сам той какъв е интересен!…“ И очичките й блестят, блестят… „Как — думам — да не съм ги чел, всички съм ги изчел. Та ние сме най-близки приятели…“ И изведнъж като светкавица блясва в мозъка ми: ами че тя работата ясна като бял ден! Това място е предопределено за Фирката и всичко трябва да се претупа най-скоро. Няма време за бавене.

— Ама ти сериозно ли приказваш? — засмя се Пламенов.

— На другия ден — продължи фабрикантът, без да му отговаря — отивам при стария. Поприказвахме и се разбрахме. „Само, казва, да го видя, че тогава. Пък и Анка да си помисли — не е шега тая работа…“ Трепери старият над девойчето. Овдовял е отдавна, едно дете му е, слуша я като роб. Богатство, триетажна къща, пък и момичето — пъпка, 20-годишно, свършило е католически пансион и гори да се запознае с тебе…

— Ама как така изведнъж бе, джанъм? Тъй ли стават тия работи?

— Ами как стават тия работи? Да не е с мъдруване, с въздишки и стихотворения? — изведнъж се озъби едрият тракиец. — Чувай, драги, или ще ме слушаш, или дигам ръце от тебе. Аз десет дни се изтрепах да тичам, бъдещето ти уреждам, пък ти сега ще ми философствуваш. Изпърво, нали приказвахме, мислех да те взема при себе си в Хасково. После, като ми хрумна това, думам си: по-добре, той не е за провинцията… Тук му е мястото. Ще поеме работата на деда си, ще я разшири. А да ти кажа, и аз отдавна имам една идея, само че нямам верен човек. Пък и повече капитал ми трябва. Та станеш ли ти веднъж х. Ставрев зет, ще му дръпнем с тебе едно О. О. дружество за експорт на кожи, сухи черва и перушина, че свят да ти се замае. Аз вече проучих въпроса. Две чужди фирми се интересуват. Милиони ще потекат, братле! Може и акционерно дружество да направим… Пипни половината акции на ръце, живей си с булчето бейски и само стрижи купоните! Кеф ти в Париж, кеф ти в Мадагаскар се разхождай…

— Ех че го рече и ти, в Мадагаскар… — кисело отвърна Пламенов, като чу това име.

— Е, думата е тъй де… Сега — разбрахме ли се? Утре привечер ще те водя у тях да се запознаете. Разбира се, ще кажеш на Фанка, че отдавна си я харесвал, тъй му е редът. Пък ще направим една сватба — дим ще се вдига. Аз съм ти кум, ще телефонирам на жената да дойде. След сватбата — в Чамкория. Аз тегля разноските. И тъй, разбрано, нали? Утре ще те взема от къщи и — право там. Ха сега довиждане, че ме чака в „Охрид“ един предприемач…

Валериан Пламенов продължава пътя си сред тълпата. Една смътна полуусмивка играе по лицето му. В главата му се носят окъсани, неясни, приятни мисли.

* * *

— Та как, кайш, ви беше името, Каменов ли?

— Валериан Пламенов. То не е име, тате. То е псевдоним.

— Как тъй бе, джанъм? Хем име — хем не е? Кое ти е истинското име, кръщелното?

— Зафир Събев…

— Ха тъй кажи бе, чоджум! Що ти е туй Камен-Пламен и не знам още какво! Защо ти е друго име? Че те само вагабонтите носят по две имена!…

— Ама тъй е прието в литературния свят, тате!

— Бе холан и ти, Фанче, такова хубаво име Зафир да има, че да си търси друго! Я ги оставете тия приказки — детински работи са те! Не ми трябват никакви Валериани и Пламени — търговия с такова име не се върти. Тъй ли, Дамяне, а?

— Нищо, нищо, бай Панайоте, ще се нареди, всичко ще се нареди… Веднъж да тропнем на сватбата — другото е лесно.

* * *

Годежът стана след два дни, както се казва в тесен семеен кръг. Присъствуваха една стара леля с брадавица на горната устна, една презряла мома, втора братовчедка, която знаеше да гледа на кафе, кавалерийският подполковник със заместник-прокурора и кръстникът. Сватбата бе определена след две седмици.

* * *

— Едно-о, две, три, четири, едно-о, две, три, четири… Ах, дявол да го вземе, пак не върви… Ед-но-о-о…

Съблечен по риза и зачервен, Валериан Пламенов, прегърнал един стол, изпъва крак напред, пристъпя и брои гласно при всяка крачка.

Един грамофон върху етажерката съска и гъгне аржентинско танго.

Валериан Пламенов се учи да танцува. Той вече взе няколко урока с учителя, а сега продължава сам.

„Фокстрот, какво е фокстротът — разговаря той мислено със себе си. — Все едно че маршируваш: раз-два-раз-два… Тангото е друго нещо, вие се като дактилна рима…“

Той навива отново грамофона. „Хайде…“

„Едно-о-о, две, три — четири…“

На вратата се чука. Увлеченият танцьор не чува. Втори път се чука и един човек влиза, без да дочака отговор. Директорът на книгоиздателство „Мравуняк“. Една минута той остава неподвижен, избелелите му вежди се извиват като две тънки запетаи, устата остава отворена. После изведнъж ядовита гримаса сбръчква в ситна мрежа широкото му бръснато лице.

— Карайте, карайте, любезни, не се смущавайте…

Пламенов се обръща, сепва се, оставя стола и спира грамофона.

— Виж, това занимание е добро — продължава човекът, като гледа домакина право в очите. И тутакси кипва неудържимо: — Какво е това безобразие, моля ви се? Къде е ръкописът ви? Де е обещаната поема? Или ги пратихте и тях при аванса? Не ви е срам — поети, културтрегери, елит, а ме карате три месеца като луд да тичам, а да не мога и сянката да ви хвана! Реклами пуснати, съобщения в пресата, още пет хиляди лева потроших, а господинът си прави разходки в странство с чуждите пари и се върти тука като дервиш…

Пламенов оправя раздърпаната си връзка и го пресича:

— За какво собствено сте се развикали вие? Какви пари — какво странство? — и неочаквано се закисква. — Ха-ха-ха, с вашите пари? Ха-ха-ха… Та вашият нещастен аванс не може да плати дори един пътен билет до Париж, господин директоре!…

— А какъв бяс дириш в Париж, господине мой, като нямаш пари и за билет? И защо ви е на вас, поетите, странство, нали имате фантазия? Всеки да си знае мястото…

Навъсен, Валериан Пламенов свива устни, изважда от портфейла си няколко банкноти и ги хвърля на масата.

— Слушайте, ето ви аванса — и по-скоро ме оставете. Какво още ви трябва?

— Как какво? — вече по-меко вдигна отново вежди директорът на книгоиздателството. — Ами ръкописа? Кога ще ми го предадете? Да не пропуснем и тоя сезон?…

— Никакъв ръкопис и никакъв сезон… Аз съм решил известно време да не печатам. Разбрахте ли ме? Ръкопис няма да получите.

— Ама как е възможно това, моля ви се — повишава глас човекът, — реклами, съобщения, печатница ангажирана…

— Чуйте, господин издателю, вземете си парите и ме оставете. И не викайте тъй, аз не съм ви слуга… Помнете, че пак вие ще имате нужда от мене, не аз от вас…

— Чуйте пък вие сега, господине писателю! Аз днес съм търговец на книги — утре на басма… Кой знае кой от кого ще има повече нужда…

— Тъкмо, тъкмо… — усмихна се злобно Валериан Пламенов, — понеже сте търговец, не се знае дали вие не ще се нуждаете от мене…

Неочаквано някаква бърза мисъл мина през главата на книгоиздателя. Той мигом утихва, лицето му се изменя неузнаваемо и той подава ръка на младия човек.

— Чакай бе, младо, слиса ме с виковете си, че забравих да те поздравя. Тю, ама че си огън и ти! Хайде честито да е — щял си да ставаш х. Ставрев зет! Истина, нали? Хаирлия да е! Не се горещи толкова де! То между приятели тъй бива — и ще се поспречкват, и ще се посмеят — човещина. Хай много здраве на годеничката и на стария!…

Директорът на книгоиздателство „Мравуняк“ се покланя усмихнат, внимателно затваря вратата и изчезва.

* * *

Слънцето залязва през разлистените клони и разлива жълти петна по широката писмена маса с разхвърляни книги, стари ръкописи, отдавнашни коректури. Върху пожълтял лист избледнява заглавието на една ненаписана поема — още малко и то вече не ще се чете. Пада прах по етажерките, а в голямата мастилница и втората чашка е вече празна. Няма нарязани чисти хартии. Няма нежната позлатена рамка. Тя лежи, обърната наопаки в едно пълно чекмедже. Вечер малкият зелен абажур на писмената маса не огрява със своята бодра светлина едно съсредоточено лице, чийто поглед лови в тишината на нощта сините видения на фантазия и чийто слух дебне кристалния звън на вдъхновени рими.

Господарят на тоя малък свят, магьосникът, който в един миг превръщаше тихата стая в лъчезарни райски предели или в огрени преизподни на отчаянието, е вече гост тука, далечен и студен чужденец. Той не остава тук за дълго. Той окончателно се е преобразил. Той е напълнял, думите му звучат тежко, в очите му лъщи пренебрежителна насмешка.

Той забрави предишните си навици, не среща старите си познати. Той пие всеки ден аперитива си и обядва в нови компании у солидни хора. Вечер носи букети, обвити в тънка книга, към триетажния дом, дето се излюпва неговото розовичко, кръглоличко и мъркащо щастие на съпруг и на съдружник от къщата за експорт на агнешки кожи.

Нещата мълчаливо се гушат и чезнат под падащия здрач на праха и вечерта. И цялата стая линее и гасне в една няма печал на пълно запустение.

* * *

Сватбата е след три дни. От зори в големия триетажен дом се носи весела глъчка, шум от приготовления, суетня и припряно чистене. Старият търговец се разхожда от стая в стая с радостно-угрижено лице.

По обяд пристига от Хасково кумата. Тя е величествена дама с дълга рокля от фрезов крепдешин с опашка, с бюст, който се клати като разлято тесто, и сламена шапчица, закачена на лявото й ухо. На пълната й ръка гори с лимонаден блясък едър рубинов пръстен. Заедно с нея пристига и дъщеря й — шестгодишната шаферка, цяла във фунди, и веднага заскачва на един крак из коридора.

Малката годеница цъфти в една неизгасваща усмивка и черните й очи са добили особено дълбок, влажен блясък. Навреме тя спира за минута, с полуспуснати клепачи и се обляга до прозореца. Какво вижда тя в далечината? Тя вижда розово-златисти дни, месеци и години, които нямат край. Тя вярва, че държи в ръцете си своето невероятно, несънувано дори, но сега вече сигурно щастие, което никой не може да й отнеме.

* * *

Надвечер, когато Валериан Пламенов идва, намира годеницата си все така възторжено усмихната. Тя сяда до масичката в своята моминска стая и изрязва монограми на неговите копринени кърпи. Той гледа стройната пълничка снага, цяла ухаеща Floramye, стегната в светлобежова рокля, нежните косъмчета, които слизат от тила и се губят в гънката между плещите, и изведнъж приближава, сяда до нея и я целува в топлите полуразтворени устни. Тя оставя иглата и замира в мълчаливо блаженство. После сама се пригалва до лицето му и шепне:

— Валя… Валя…

Ала Валериан Пламенов не чува. Ръцете му чувствуват топлотата на облото коляно и пъргавата моминска гръд, ушите му бучат, чертите му се изострят. Девойката игриво продължава:

— Знаеш, Валя, тази сутрин, като нареждах масата си, загубих цял час заради тебе… Разтворих книгата ти и макар че всичко зная, четох… съвсем се забравих…

Той отваря очи като в просъница:

— Какво… какво чете?…

— Твоите стихотворения, Валя! Боже, какви красиви стихотворения!… Особено едно — най-ми хареса:

Ти ли насън се засмя?…

— Помниш ли го?

Валериан Пламенов, съвсем разбуден, се заглежда втренчено и се мъчи да си спомни. Гласът на девойката става по-тих и нежно-печален:

— Ти си писал това за друга… Ти не си ме знаял тогава…

Замълчава и отново с гальовно-весел тон, като че отхвърлила нещо неприятно, добавя:

— Но сега, нали, нали ще напишеш и за мене — по-хубаво от това, по-хубаво от всичко… Обещай ми, Валя!…

И тя обхваща кръста му и прислонява глава на гърдите му.

Тръпка разтърсва снагата на младия човек, но той се овладява и леко отдалечава момичето от себе си.

В тоя миг на вратата се чука. Шивачката вика годеницата за проба в другата стая.

Валериан Пламенов пристъпи като унесен и сяда до масата. Разбутва натрупаните кутийки с конци, панделки и игли, трескаво търси между книгите в ъгъла и най-после измъква една тънка книжка, облечена в тъмносин атлаз. Неговата първа и последна книга стихове!…

Той отваря книгата, погледът му се плъзва по златните букви на корицата:

Наградена от М-вото на Народното просвещение. Второ издание.

Една изострена тревога го обзема, като че чува далечен грохот от градушка и тътен на буря, която иде. Подобно подплашени птици преминават в съзнанието му бързи образи, покъсани мисли, въртят се безпомощно в луда вихрушка и замират, като го оставят изнемощял и прегазен. Той вдига очи от книгата и мисли: нима това наистина са негови стихове?… Колко отдавна трябва да е било — та с такава мъка сега си спомня? Колко отдавна не е държал книга в ръцете си!…

Той разгръща отново страниците и почва да чете. Още от първата строфа нещо познато и в същото време неуловимо чуждо го лъхва в звънливите редове. Един далечен, увяхнал парфюм го потопява мигом в странна, мъчителна наслада. Той чете още. Лекият пеещ каданс го отнася в лъчиста страна, дето звънят нежни фанфари, играят радостни багри, дето едно пламенно сърце, разточително и огромно, грее като чиста звезда. После въздушните люлки го люшват в тих, замиращ ритъм, който се стапя в кристалната бистрина на едно вечерно небе.

Златният дъжд отшумя,

Светлата песен угасна…

Облакътен на масата и стиснал глава с двете си ръце, Валериан Пламенов гледа в пространството с безумно разширени, невиждащи очи. Сетне една завеса се раздира пред погледа му. Той вижда самия себе си като безплътен двойник, няколко години назад, в блясъка на един лъчезарен възход. Хиляди възторжени лица го приветствуват, хиляди усмихнати и копнеещи устни шепнат името му, но неговите очи се плъзгат над множеството и търсят други, единствените в света очи. По витрините блестят неговите книги, в списанията и вестниците наднича неговото бледо лице, с вдъхновено име отдолу: Валериан Пламенов. Къде потънаха тия вчерашни ослепителни дни на подем, на радост от самото сътворяване, на упоителни победи? Какви нечисти мисли угасиха огъня, който го изгаряше отвътре и от пепелта го създаваше отново, по-жив и по-могъщ, като някакво непрекъснато чудо? Той потърка чело, напрегна паметта си и внезапно странната лента на неговите жестоки приключения се развива в изостреното му съзнание. Той си спомня дългите нощи на мъчителни усилия, безнадеждно-безплодни, вижда револвера в ръката си, безстрастното лице на Магнитния човек и лудия бяг из чуждите земи подир призрака на тайнствения крадец… Коя сатанинска воля бе устроила тази зловеща шега, в която той е само безпощадна жертва?

— Златният дъжд отшумя… — беззвучно повтарят засъхналите устни.

И ето в същия миг случаят, тоя невидим злодеец, който ни дебне зад всеки ъгъл, с нож в едната ръка и цялото световно щастие в другата, отново подава своето лукаво лице, за да ускори развръзката.

Валериан Пламенов отпуска глава в дланите си, лактите му блъсват куп книги от края на масичката и те шумно се събарят. Той остава така няколко минути, после уморено вдига книгите и погледът му спира върху някаква „Хумористична антология“. Отваря механически и чете, без да разбира. Ала думите постепенно добиват смисъл и тежките редове затракват в ушите му:

Та кой не е мечтал у нас, ей богу,

а после сам не се е сметнал луд.

 

Не е напускал пътища приволни

и свърнал из отъпкания друм?

Та кой не е повдигал празен шум?

Спомни си своите другари школни…

Гореща вълна го залива цял, но той не може да се откъсне от тия безжалостни строфи, които го удрят като плесници и в същото време го изпълват с някаква отчаяна наслада на самоунижение.

Съдии, капитани аташета —

търговци на пашкули… и на чест…

Стига! Стига! Скача обезумял младият човек и ново стенание се откъсва от гърдите му. В това време вратата се отваря, безшумно влиза слугинята и слага нещо на масата.

— От печатницата донесоха поканите за сватбата… — И пак така безшумно изчезва.

Валериан Пламенов стои като истукан сред стаята. Вечерната дрезгавина расте в ъглите. През прозореца кротко се усмихва синьо-зеленикаво небе. В притихналата къща се чува заглушено тракане на хаван и равен шум на шевна машина.

Той се приближава до масата, взема един от белите картони и чете:

ПАНАЙОТ х. СТАВРЕВ

има чест да Ви покани да благоволите и да присъствувате на венчалния обред на дъщери му

ФАНКА

с господин ЗАФИР СЪБЕВ

търговец

Поздравления се приемат в черквата.

Беззвучна мълния излъкатушва и тресва момъка. Лицето му се изкривява в страшна гримаса, всичко се завъртва, струва му се, че ей-сега ще се строполи мъртъв. Той беше забравил това! Той беше забравил, че дори името му вече не му принадлежи! Валериан Пламенов не съществува вече, Валериан Пламенов, който си създаде сам, като собствен творец името, което звучеше като тържествен тромпет — отново се преобразява в Зафир Събев! И преобразуваният Валериан Пламенов ще животува ден по ден в тоя триетажен дом, между тия предмети, напоени с плътния мирис на едно сънно благополучие, сред тоя „Шильонски затвор“, провесен над вишневото канапе, покрито с калъф, и тежкия орехов бюфет със сребърни сервизи и металически чаши за ликьор, до това хубавичко и добро същество, което ще чака от него стихове, каквито той бе писал някога — за другата!… О, другата! Момичето от златната рамка — де да е тя сега? Може би тя единствена би го изтръгнала от тоя чудовищен кошмар, който го души като огромен вампир! Тя единствена би го възвърнала към неговото предишно съществование, което сияе сега в мрачината като един изгубен рай. Но — нея я няма. Той не й трябва. И в огромния свят той е сам, съвършено сам, лишен от едничкото богатство, с което един милосърден бог някога го бе надарил: неговото живо, трепетно, човешко сърце!

Студена пот покри слепите му очи. Той не може, не, не може повече. В тоя миг като ехидно видение пред очите му се превъртва вечерното кафене с разговорите по масите, с интригите, с усмивките — и той разбира, че всичко е вече непоправимо.

Валериан Пламенов умря отдавна, нима Зафир Събев трябва да остане да живее?

Той грабва шапката си, излиза тичешком от къщата и потъва във вечерния мрак.