Константин Константинов, Светослав Минков
Сърцето в картонената кутия (5) (Роман-гротеска в седем невероятни приключения)

Приключение пето

в което читателят се отбива в кафене „Мадагаскар“ и присъствува хладнокръвно при мъчителната екзекуция на двамата автори и на техния герой. За китарите и мандолините на доброто старо време, за маймунските танци на новото поколение и за диалектическия материализъм на Бетховеновата музика. Литературният Распутин и неговата вълшебна чанта.

В тоя душен слънчев следобед, когато из улиците се срещат нарядко минувачи и градът изглежда почти запустял, в литературното кафене „Мадагаскар“ кипи необикновено оживление и големият вентилатор над един от прозорците бръмчи като аеропланен мотор.

Всички маси в залата са заети, свободна е само масата в ъгъла до вратата и ти, читателю, можеш да седнеш край нея и да изпиеш едно кафе, докато настъпи вечерният час за твоята всекидневна разходка по булеварда.

Не бързай, не любопитствувай. Имай малко търпение и ти ще узнаеш скоро какво става зад картонените стени на нашия непристъпен литературен остров.

* * *

— Научихте ли новината?

— Каква новина?

— Минков и Константинов написали колективен роман.

— Кой Минков?

— Светослав Минков, подражателят на Хофман и Майринк.

— Ах, тъй. Значи пак страхотии и фантастични измислици.

— Да, да. А Константинов сантименталничи навярно по стар навик и ни поднася отново някоя от своите вечни любовни историйки.

— Хубава литературна попара, няма що да се каже.

— Че аз, доколкото зная, Константинов не цени никак работите на Минков, нито пък Минков се отнася много ласкаво за творчеството на Константинов. Как ли са се събрали двамата да пишат роман?

— Защо се чудиш? У нас всичко е възможно.

— Вижте какво, господа — обади се един беловлас литературен критик, като вдигна успокоително ръка и цялата компания около масата онемя в миг. — Колективният роман съвсем не е нещо ново. Във Франция тоя вид литературно творчество, какъвто е например „Романът на четиримата“, съществува твърде отдавна, ала и до днес още не може да се наложи на вниманието на читателската публика. Та и допустимо ли е един сериозен читател да си губи времето в четене на колективни романи, когато всеки ден в световната литературна съкровищница никнат толкова ценни книги, които той бездруго трябва да прочете? Един роман, написан от двама, от трима или от четирима автори, не може да има най-напред определена физиономия, след това не може да не страда от липса на органична връзка между отделните части, и най-сетне такъв един роман нанася страшен удар върху самочувствието на всеки едного от авторите, тъй като нито един от тях не може да каже, че е единственият баща на своето все пак собствено дете.

Критикът сръбна няколко глътки кафе и продължи със същия съкрушителен тон:

— После тук има нещо друго. Представете си, че аз като литературен критик пожелая да нападна Минков за тая или оная страница от романа. Той ще се нахвърли веднага върху мен и ще се развика: „Слушай, приятелю, искам публично опровержение за нападките, които сипеш по мой адрес. Ако нещо не ти хареса в романа, върви се разправяй с Константинов. Аз изпълних достойно задачата си и не мога да отговарям за чужди грехове.“ Или, да кажем, наругая по същия повод Константинов. Тогава пък той ще ме дръпне за ухото: „Кой ти дава право, господине, да плещиш глупости, когато не знаеш как стои работата? Минков е виновен за посочените от теб недостатъци, а не аз.“ Разбирате ли, по такъв начин двамата автори ще се изплъзват като жива риба из везните на строгата литературна преценка, а критиците ще бъдат обвинени в недобросъвестност. Но вие ще ми възразите: я вземи, че нарежи и двамата. А, вижте, с това не съм съгласен. Може би аз имам известни съображения, за да не мога да сложа и двамата автори под един знаменател. Да-а-а — въздъхна тежко и многозначително критикът и като се отпусна върху облегалото на стола си, замръзна в позата на Далай-Лама.

— Какъв е сюжетът на тоя роман? — попита с иронична усмивка един млад писател, окуражен от жестокото и все пак твърде приятно обезглавяване на авторите на колективния роман.

— Сюжета не зная — отвърна едно дребно човече, което подскачаше непрекъснато на стола си, убождано сякаш от гвоздеи и чиято професия бе да разпространява литературни сензации, за да се радва на всеобщо благоволение и да бъде в интимни връзки с всеки един от така наречените хора на перото. — Сюжета не зная — повтори човечето, — но затова пък заглавието на романа ми е добре известно:

Сърцето в картонената кутия.

По лицата на колегите се изписаха най-разнообразни гримаси. После зачести бърз картечен огън:

— Сърцето в картонената кутия!

— Какво глупаво заглавие!

— Че не можаха ли да измислят нещо по-хубаво!

— Да беше поне „Сърцето в кутията от картон“.

— Защо? Можеше да се каже само „Сърце“. Много по-просто и по-изразително.

— Чакайте, чакайте, тук има плагиатство! Такова заглавие съм срещал някъде.

— В един руски роман, нали?

— От Пилняк?

— От Еренбург?

— От Бунин?

— Не, в един английски роман. Дявол да го вземе, забравих името на автора.

— Да, да, и аз си спомням. На времето четох рецензия за него.

— И на мене ми разправяше един приятел за тоя роман. Действието се развивало в Лондон.

— Не, в Манчестер. Нали и аз бях с теб, когато ставаше дума за тая книга!

— Тоя случай трябва да се изнесе веднага в печата.

— На всяка цена! Иначе би значело да поощряваме литературните кражби.

— За плагиатството трябва да има специален закон.

— Така е, просто да му отнемеш правото на такъв да пише.

Малкото човече следеше с тържествуващо задоволство въздействието на думите си. Когато разговорът започна да се прелива в цветовете на небесната дъга и да дава явни признаци, че ще премине на друга тема, човечето сложи нова лента в картечницата и възвести:

— И все пак вие не знаете най-интересното. Не знаете кой е героят на колективния роман.

— Кой? Кой?

— Кажи.

— Героят на тоя роман — рече тайнствено човечето, като се озърна наоколо — е Валериан Пламенов. Нашият Валериан Пламенов.

— Валериан Пламенов! — екнаха в хор всички присъствуващи и от очите им потече сякаш сироп.

В тоя миг една муха, зашеметена от литературната атмосфера на кафенето, се пъхна по погрешка в отворената уста на някакъв загадъчен и твърде мълчалив господин с алаброс, който я глътна, преди да се опомни, и след това почна да плюе ожесточено по пода.

* * *

— За Париж ли?

— Командировали го от Министерството на просветата.

— Та него ли намериха да изпратят? Мигар няма други, по-заслужили писатели?

— Нищо, нищо. Нека се поразходи из Европа, дано стане по-продуктивен.

— Не, той заминал на свои средства. Сключил контракт с някакъв американец.

— Контракт ли? Какъв контракт?

— Да пише сценарий за филм.

— Добре се е наредил тогава.

— А, не му завиждам никак. Най-лесно е да кажеш сбогом на поезията и да почнеш да пишеш за пари.

— Че той няма никакъв усет към филма.

— Ама ти мислиш, че ще напише нещо? Нищо няма да напише. Ще прогуляе парите на американеца и туйто.

— Не са хубави тия работи, господа. Ние, българите, се излагаме страшно много пред външния свят с ей такива мошеничества. И после искаме да се интересуват хората от нашето изкуство и да ни превеждат на чужди езици…

Над мраморните маси в кафенето се размаха черна широкопола шапка и под нея израсна късата набита фигура на известния професор Тарамбуков, който беше дошъл да вземе следобедния си аперитив от две-три пресни клюки, намазани върху филийка от най-добросъвестно възмущение. Професорът се яви както винаги неочаквано, обсебен от някаква въображаема тревога с плувнало в пот лице, с разчорлени коси, брада и мустаци, разсеян по задължение, авторитетен по професия, забавен с хитрата невинност като лисицата от баснята за киселото грозде. От него лъхаше нещо явно распутиновско, примесено с 40 процента божествена кротост и 7 процента минезенгерско вдъхновение.

— Какво има, какво има? — смотолеви сякаш на себе си професорът, като се залепи до компанията от пишещи братя и сложи върху масата натъпканата си до пръсване чанта. (А компанията се увеличаваше всяка минута, ферментираше и растеше застрашително като легендарната японска гъба, която преди няколко години беше на голяма почит у нас заради универсалните си целебни свойства.)

— Не знаеш ли? Валериан Пламенов заминал за Париж. Сключил контракт с един американец да напише сценарий за филм.

— Още преди двадесет години, пардон, още преди седем години писах, че от тоя човек няма да излезе нищо! — избъбри на един дъх професор Тарамбуков, видимо удовлетворен от сбъдването на своите оракулски предсказания.

— Да, такова е днешното младо поколение — забеляза с театрална скръб един попрестарял вече писател, автор на десетина човечни книги, между впрочем твърде нечовечно написани. — Помните ли нашето славно време, когато ходехме по цели дни гладни и все пак не продавахме вдъхновението си за пари?

— „Вдохновенье не продается, но рукопись можно продать“, е казал Пушкин! — чу се глас в далечината.

— Помните ли оня чист възторг, който разпалваше сърцата ни и ни караше да служим всеотдайно на изкуството, без да търсим някакво възмездие за нашия безпримерен героизъм? — продължаваше с неврастеничен патос авторът на човечните книги. — Помните ли лунните нощи и серенадите с китари и мандолини под прозорците на нашите вдъхновителки? А днес какво е? Днешните млади писатели ругаят наляво и надясно, отричат всички културни ценности на миналото, пищят постоянно за хонорари и за командировки, танцуват разни маймунски танци и се обясняват в любов на всяка срещната жена. Модерни хора, а? Не, това са чисто и просто хулигани, които носят гибел на литературата ни. И после се чудим защо никой не чете българската книга. Разбира се, че никой няма да я чете, щом като нейните творци са стигнали до положението да пишат едновременно и стихотворения, и сценарии за филми. Та туй сериозно отнасяне ли е към изкуството, кажете за бога?

— Ами я да обърнем другата страна на медала — извика един млад романист, който не можеше да слуша хладнокръвно ругатните по адрес на своето поколение. — Вие, старите вълци с китарите и мандолините, не ми разправяйте какво е било едно време, а ми кажете какво е сега. Ти например, който се правиш на светец, не снемаше ли до земята шапка на журито от комисията по раздаване на литературни премии, а после, когато романът ти остана ненаграден, не само че престана да поздравяваш същите тия хора, но започна дори да ги псуваш като хамалин?

— Това е вече съвсем друго! — озъби се човечният писател. — Мене не ми е за парите. Плюя им на премията! Аз, приятелю, работя от двадесет години и заслужавам поне едно морално удовлетворение, разбираш ли? Ето кое ме възмущава. Ако искаш да знаеш, за мене дори е унизително да бъда награждаван заедно с такива хлапаци като теб, които от вчера са прописали.

— Не се вълнувайте, господа! — намеси се някакъв тежък арбитражен глас, тъй като в наелектризираната атмосфера на кафенето започна да се чувствува озонният мирис на приближаващ скандал.

— Не, не е така! — обясняваше представителят на старото поколение. — У нас няма никаква литературна традиция, никаква почит към делото на един завършен писател. Достатъчно е да надраскаш едно стихотворение, за да сложиш под сянката си ония, които имат зад гърба си многотомна литературна дейност!

— Времето е най-добрият ценител! — съобщи тържествено, като на американско наддаване, професор Тарамбуков и човечният писател се успокои веднага, виждайки мислено в бъдещето, сред някакъв голям площад, собствения си паметник, украсен с гирлянди от току-що цъфнали хризантеми.

Един гладко обръснат тенор с твърде масивно телосложение, който беше попаднал съвсем случайно в нашата компания, се изкашля предупредително и без всякакъв разумен повод изплакна гърлото си с няколко такта от арията на Каварадоси от „Тоска“.

* * *

Загадъчният господин с алаброса се премести на друга маса, където седяха трима представители на пролетарското изкуство. И тримата бяха с превързани глави, съгласно Закона за защита на държавата, който пазеше девствеността на естетиката от фатализма на партийната тенденция.

— Какво има в отвъдния лагер? — попита един от тримата другари, като се усмихна презрително.

След пет минути човекът с алаброса отговори апокалиптично:

— Фашисткото изкуство залязва.

Шепотът около масите ставаше все по-плътен, сгъстяваше се и пълзеше като огромно стоного чудовище, из чиято уста течеше пяна и изригваха отровни пламъци. В задимения въздух на кафенето лъщяха зловещите маски на литературните палачи, всеки от които чакаше с нетърпение своя ред, за да обезглави публично избраната си жертва. Извратеността на кървавата наслада стигаше дотам, че някои от палачите започваха екзекуцията уж на шега, с едно почти ангелско състрадание към осъдения, когото веднага след това умъртвяваха съвсем неочаквано с най-острия нож на злоезичието.

— Бездарник!

— Маниак!

— На годината пише по едно стихотворение.

— Нашият приятел Синчецов яде кисело мляко с критика Листопадов.

— Социалната революция ще сложи всекиго на мястото му.

— В едно изречение пет граматични грешки.

— Напиши, напиши ти тая статия за диалектическия материализъм на Бетховеновата музика.

— На шест месеца ходи веднъж на баня. Страх го е да не настине.

— Отрудените маси не искат песни за луната, а песни за хляб.

— Вманиачил жена си. И тя започнала да пише стихове.

— Темпо! Темпо! Аеропланизъм в литературата!

— Та ти не знаеш ли, че той е член на теософското общество? Всяка вечер разиграва масичка и лъже хората, че бил медиум.

Изведнъж в средата на голямата компания избухна тревога. Чу се женски писък и звън от счупена чаша. Успокойте се, няма нищо особено. Професор Тарамбуков носеше още от сутринта в чантата си една жива кокошка, която най-сетне бе снесла яйце между ръкописите и бе изкудкудякала в знак на протест, че я сравняват с някаква поетеса. Разбира се, русокосата келнерка не знаеше тая подробност и затова когато таласъмската чанта подскочи към протегнатата й над масата ръка, нещастната девойка изписка обезумяла от ужас и изтърва тенекиения поднос на земята.

* * *

Виждаш ли, читателю, какви чудни неща стават в литературното кафене „Мадагаскар“? Я по-добре си вземи ти шапката и бягай навън, защото не се знае какво може да стане по-нататък.

Ха, каква щастлива случайност. Ето, тъкмо сега по отсрещния тротоар минава и злочестият поет Валериан Пламенов заедно със своя някогашен състудент, за когото, ако не се лъжем, бяхме загатнали още във второто приключение на нашия роман. Побързай да ги настигнеш и да чуеш какво приказват, защото от техния разговор именно зависи развитието на по-нататъшното ни повествование.