Константин Константинов, Светослав Минков
Сърцето в картонената кутия (2) (Роман-гротеска в седем невероятни приключения)

Приключение второ

в което участвуват едно заклано прасе, един кавалерийски офицер, една диплома, една румба и едни зелени очи. Луната, славеите, люлякът и други пролетни реквизити в заговор срещу героя.

Най-често, когато някое фатално събитие разкъса спокойната броеница на човешките дни, всичко изведнъж и непоправимо се обърква: зърната се изнизват, разпиляват и размесват и човек застава безпомощен сред тях, неспособен да въдвори ред в тоя хаос, връхлетял внезапно отгоре му. Така би било и сега в историята, която ни занимава, ако тя беше история като всички други. Но ако тя беше история като всички други — какъв интерес би представлявала и каква нужда би имало да се разказва?… Работата е там, че необикновеността на случая, който вече узнахме в началото на романа, се заключава не само в голия факт на събитието, но и във всички разнообразни последици от него, в които логиката, обикновените предвиждания и допустимите възможности изведнъж отстъпват пред странните прищевки на една потайна, насмешлива и всемогъща воля.

Така понякога съдбата отпуща невидимата нишка, с която ни държи, за да даде малка почивка на вечния пленник. Той се почувствува за миг свободен, забравя предупрежденията и заплахата, която виси над него, радва се като дете, танцува и пее, докато едно ново дръпване стегне още по-силно примката около шията му.

Прочее затова навярно, когато нашият герой отново излезе от къщи, странното произшествие от заранта бе съвсем изчезнало от паметта му, сякаш някой го бе заличил с гъба. Сънят и хапчетата бяха свършили своята целебна работа. Той усещаше някаква особено приятна, въздушна лекота, като че беше цветно балонче, което се носи без цел из златистия въздух. Минавайки из двора, той направи две-три движения по Мюлер, помириса пътьом напъпилите цветове и затананика песничката на мосю Трике от Онегин: „Вы ро-за… вы ро-за…“ После запали цигара и тръгна с широки крачки към улиците на центъра.

Майският ден догаряше в разточително великолепие. Наблизо поливаха градина и водният прах проектираше в небето малка нежна дъга. Лъхаше на люляк и на мокра пръст. От един разтворен прозорец се премятаха разглобени тактове на рамона. Далеч прозорците на Агрономическия факултет пламтяха като кристален дворец.

Младият човек дишаше дълбоко привечерната хладина и мислеше: Каква чудесна рамка за една дълбока и сгъстена поема! Какъв хармоничен мир, потопил цялата вселена, в който невидимите струи на вдъхновението се сплитат около всяко човешко сърце!… Защо само неговото сърце остава безответно — като че ли го няма?

И в същия миг резлива болка пронизва съзнанието му. Ръката му напипва в джоба хапчетата на лекаря… Нима — наистина?…

Силен трясък и рев на автомобилна сирена го стреснаха и той едва можа да отскочи пред грамаден камион, който отмина в облаци прах.

Момъкът се качи на тротоара и продължи пътя си. Неочаквано познат глас му се обади:

— Ха история де — поетът под колелата на камиона… Премазан от жестокия камион на живота. Върви после съчинявай некролози и надгробни слова…

Беше Бояров, белетристът, който прекосяваше улицата, запътен към редакцията на един литературен седмичник.

Пламенов се спря, усмихна се смутено и тръгна несъзнателно с него. През целия този ден той не бе разменил дума освен с доктора и сега му се искаше да поговори с някого.

Бояров метна тренчкота си на рамо, пусна кълбо дим, после изгледа една девойка, която минаваше, и отново разсеяно запита:

— Та продумай де, мирова скръб! Какво има?… Любовни трагедии?… Или стихове скандираш из улицата?…

Поетът преглътна и отвърна тихо:

— Знаеш, Марине, нещо става с мене… Не мога да разбера какво… Останал съм сякаш без сърце…

— Де, де, де — присви насмешливо очи белетристът. — Остаря вече тоя символизъм, любезни. Закъснял си с четвърт век… Не можеш слиса никого с това. Днес — а ти уж си от младите — нещо ново, реалистично, динамично, да…

— Ах, остави, моля ти се — отвърна Пламенов, — не става дума за литература… Никакъв символизъм — говоря ти съвсем човешки…

Бояров учудено го изгледа.

— Е, та?… Тогава пък — толкоз по-добре!… Защо ти е сърце в тия години?…

Пламенов изведнъж спря и махна с ръка:

— Хайде довиждане! — и тръгна отново сам. Защо ли му говори?… Нима тая суха реалистична душа можеше да го проумее?

Белетристът се обърна, кимна с недоумение подире му, понечи да каже нещо и сви рамене:

— Нека си върви!… Кога ли с тия занесени хора можеш да се разбереш? Все едни и същи пози, декламации и иносказания… Пфю!

И двамата колеги понесоха, всеки из своя път, гримасата на една горчива полупрезрителна усмивка.

В тоя привечерен час улиците добиваха един друг образ. Синкавата далечина поглъщаше светлите фигури на минувачите, жените изглеждаха непознати и по-хубави, небето — далечно и нежно като огромен опалов купол. Старите кестени по тротоарите приготвяха вече своите бледожълти свещици и един неуловим аромат падаше заедно с дрезгавината.

Валериан Пламенов вървеше бавно, с чувството на човек, току-що пробуден от тежък сън. Внезапният смут отпреди малко отново неусетно се успокояваше. Той оглеждаше всичко наоколо си, сякаш никога досега не бе го виждал. За пръв път той имаше ясното усещане на своето физическо съществование, за своите млади и здрави мускули, някаква несъзнавана до днес, но бликаща наслада бодрост във всяка частица на собственото си тяло. Целият този дълъг и мъчителен ден — вълненията, досадата, тревогите — всичко се топеше сега в едно повече съзнание, отколкото чувство, на първично и пълно доволство. Светът се бе преобразил магически и мигновено и в тоя нов свят поетът Валериан Пламенов шествуваше със спокойна и самоуверена стъпка.

Две момичета минаха край него. Погледите ми закачливо пробягнаха по неговата тънка и малко устремена напред фигура. Той се позапря и за пръв път очите му спряха дръзко по бюстовете и бедрата на минаващите жени. Лек и пъргав, той продължи пътя си.

На близкия ъгъл, пред вратата на месарницата си, един месар колеше мъничко прасенце. Слугинчето, което чакаше, бе извърнало ужасено лице… Животното отчаяно квичеше в ръцете на човека с кървавата престилка, а ножът стържеше обраслата с нежни космици шия. Поетът спря отсреща, прикован внезапно от зрелището. Никога до днес той не си бе позволявал да гледа нещо подобно. Кръвта извикваше винаги в цялото му същество непреодолима мъка, отвращение и ужас — и той потръпваше дори когато убиваше някоя дървеница. А напоследък той сериозно възнамеряваше да стане вегетарианец — от идейни съображения. Но сега (той сам много отчетливо анализираше в тоя миг усещанията си) искаше да види кръв с едно спокойно, почти иронично любопитство. И когато кръвта шурна из пробития най-после врат във водосточния канал и хъркащото животно потръпна в последни спазми, Пламенов тръгна, усмихна се вътрешно, като си представи препечената кожица на розовото прасенце във фурната, и преглътна. И сега изведнъж разбра, че е страшно гладен. Стръвен, неудържим глад, като че години не бе си дояждал.

По улиците пламваха първите лампи. Той погледна часовника си: 7½. Часът за кафенето, дето всяка вечер духовният елит на страната се събираше около масите на чаша кафе и литературни разговори. Там, дето се кръстосваха амбиции и идеи, дето се раждаха инициативи, дето се поверяваха от ухо на ухо сензационни новини, дето се правеха констатации и издаваха присъди…

Не, само тая вечер не. Той пак си спомни Боярова и сега тая среда му се стори съвсем чужда. По-добре да отиде да вечеря. Нали и лекарят му каза, че сега трябва особено да следи за здравето си, за да укрепне повече?

Той ускори крачките си и се запъти към гостилницата.

При вратата на заведението фаровете на скъпа кола блеснаха насреща му и го ослепиха за миг. Шумна компания, слязла от автомобила, запречваше входа. Изведнъж едно гръмливо възклицание го спря:

— О-о! Здравей бе, Фирка, здравей бе, братле!

Нашият герой изкриви кисело физиономия и се стъписа. Години вече никой не бе го наричал с това интимно, глупаво, забравено име. Вгледа се в лицето на един мургав и бръснат мъж пред него и без да ще, веднага се усмихна:

— О-о! Здравей бе, Дамяне!

Беше някогашен негов състудент, близък другар от университета, с когото години не бяха се срещали.

— Я гледай, я гледай! На вечеря ли и ти? — хвана го под ръка ухиленият юначага и го повлече към градината, в дъното.

— Сам си, нали? Хайде, ще ядеш при нас и ще се видим по-длъжко. Тю брей, Фирка с Фирка! Колко години бе, братле — пет ли, шест ли станаха… Слушам сегиз-тогиз за тебе, питам, кога идвам тука, и все не се случва да се видим…

Другите бяха заели вече маса и старият другар представи поета на компанията:

— Запознайте се, господа, мой приятел от старо време, юрист и писател, вие сте го чували — поетът Пламенов.

Ръкуваха се, насядаха, поръчаха. Освен Пламенов и другаря му, бяха още трима: един черноок заместник-прокурор с дебели сключени вежди и с хитлеровски мустачки, един пълен женоподобен младеж с рогови очила и един кавалерийски подполковник, съвсем плешив и без никаква растителност по лицето, от което изглеждаше, че изобщо няма лице.

— Е, казвай сега, Фирка, какво правиш — как си се наредил — съдия, адвокат, търговия ли нещо, а? Господа, видите ли го — цяла година в една стая сме живели с него. Заедно учихме юриспруденцията — само че той свърши, а пък аз зарязах още на четвъртия семестър. Та къде казваш работиш?

Пламенов се усмихна виновно и отвърна:

— Никъде… Така… Пиша стихове, книги издавам…

— Разбирам бе, братле, книги… Книгите са си книги, ами работа, работа някаква нямаш ли?…

— Господин Пламенов е артист, Дамяне — обади се заместник-прокурорът и веждите заключиха в скоби половината му лице.

— Бре, Фирка, значи все същият си останал? Ами дипломата? Диплома с отличие, моля ви се!… Язък!… Затуй си все такъв тъпичък — изгледа го той и поклати състрадателно глава, — с амброзия и нектар, а, така ли беше? Я, момче — обърна се той към прислужника, — кажи вън на шофьора да влезе да се навечеря. А пък аз, братле, видиш ли, станах фабрикант — фабрика за цигли имам в Хасково, ожених се, работим с тъста… Живеем в провинцията, хе-хе, и сегиз-тогиз прескачам в София с колата…

Пламенов мълчаливо ядеше, заливаше вкусните гозби със силно вино, отговаряше с по две-три думи и усещаше как все повече го изпълва същото ново чувство на приятно и пълно доволство. Странно нещо! Тия чужди хора, с които довчера още без досада и раздразнение той не би могъл да седи пет минути, сега не му бяха неприятни. Мярнаха се в паметта му студентските години. Първите поетични опити, трепетите на първото напечатано стихотворение, шумният успех… Призрачни спомени, като че от друго съществуване, пропъдени от шума на гласовете, чашите и оркестъра. Когато фабрикантът попита: „Ами дипломата?“, изведнъж нещо го жилна. Наистина! За първи път той се попита настойчиво, укорно — защо не бе помислил сериозно за това? Ето, всички тия хора тук — магистрати, офицери, фабриканти — солидни, спокойни, охолни, с какво бяха по-лоши от него, с какво той бе по-добър от тях? А не живееха ли те по-добре и не бяха ли по-умни от него? Защо той да бъде встрани от тоя живот, тъй удобен и приятен? Не е ли време вече да се вземе това, на което и той имаше същото право?…

Кавалеристът и заместник-прокурорът говореха за болшевизма и амнистиите. Офицерът махаше яростно ръка, като че сечеше със сабя, и върху лицето му жестоко лъщяха цял ред златни зъби. Прокурорът отново дигаше вежди с учудено оскърбен израз.

— Я слушай, Фирка. Таман сме се видели, да свършим барем една работа — викна фабрикантът. — Я да те взема аз при нас, да станеш прокурист на фирмата, а? На̀, шуреят — той кимна глава към младежа с очилата — заминава за странство, работата расте, пък мене ми трябва верен човек. Ха да те водя аз със себе си! Ще останеш при нас, ще свикнеш скоро, ще ти намерим и една булка… пък стихчетата, ако ти се пишат — пак си ги пиши. А, какво ще речеш? — И го тупна по рамото.

Поетът се усмихна и не отговори. Превъртя се като на филм хубава малка къща с модерни мебели, усмихната пълничка млада жена в копринен пеньоар, двуместна силна кола, за която има бял гараж в дъното на градината… Той притвори очи за миг, да задържи видението. А Дамян се наведе към него и добави:

— Аз съм още три-четири дни тук. Ти помисли и реши!

Компанията стана. Фабрикантът плати и изкомандува:

— Сега в „Риунионе“!

Качиха се в колата и след две минути слизаха по стъпалата на подземието. Заведението бе полупразно. Една двойка полуголи жени изпълняваха номер. Напудрените тела розовееха в кръга на синия прожектор като матов атлаз. На високи столчета при тезгяха седяха няколко бар-дами. Въздухът бе тежък и напоен с женска плът. Поръчаха вина и коктейли. Пиха без жажда. Но в зениците лъщяха остри пламъчета. Пламенов за пръв път оставаше по-дълго тук. Беше само надничал по-рано. Сега тоя блясък и тая топла, тръпчиво-люта атмосфера смути кръвта му. На масата им седнаха жени. Една малка маджарка със зелени очи и с луничка на устната се прилепи до него. Той се вгледа в очите й и някакво далечно-далечно отражение изплува до това лице: лицето на момичето от златната рамка… Но това не бе нито страшно, нито мъчително. Оная, другата, от портрета — тя бе смътен образ, сънуван отдавна, долетял и угаснал в друг свят. Тая тук бе жива, близка, с малка бяла и мека гръд, с дълбоки змийски очи. Може би тя беше истинската, защото се усмихваше до лицето му, а бедрото й топлеше неговото бедро.

Той мълчеше и я гледаше. Не знаеше какво да й каже, не бе свикнал още.

Джазът залюля танго. После кубинска румба. Няколко двойки преплитаха възбудени тела. Жените се отмятаха назад, мъжете — с изострени очи и с разширени ноздри — хищно се скланяха над отпуснатите в ръцете им тела.

Поетът се огледа: бе останал сам на масата. Всички танцуваха. Малката маджарка се превиваше в ръцете на кавалериста. Вълна от злоба и завист заля нашия герой. Нов, по-страшен от другия глад ревеше в него. Глад за тая достъпна, пъргава розова плът, глад за всички наслади, които даваше тя, глад, неизпитван никога досега, и той сам се уплаши от силата му. Той не смееше и не можеше да вземе своя дял тук, той беше чужд на тоя нов свят, който сега откриваше пред него всичките свои непознати блаженства. Той беше несръчен, бледен, не знаеше дори да танцува! До днес той бе презирал тези удоволствия и наслади като недостойни и пошли. Поетът Валериан Пламенов танцува румба! Можеше ли някой да допусне за миг тая нелепост! Той не си бе забранявал нищо — просто липсваше му вкус за всичко това! А ето че вкусът е бил у него — дълбоко внедрен, и сега се пробуждаше потаен, остър и стихиен. И всички тия недостойни и пошли някога неща бяха в същност отдавна желана, неизразима наслада, за която сега той се гърчеше от мъка.

Той скочи от масата, излезе, без да се обади някому, и се намери на улицата. Градът спеше. Далеч по булеварда автомобилна метачка бучеше и дигаше прах. Нощта беше хладна. Той тръгна към двореца. Небето беше чисто, синьо, с лунен сърп над Витоша, прилично на оперна декора. Един часовник прозвъня.

Спомни си за предложението на фабриканта и веднага реши, че трябва да го приеме. Няма време за губене!

После тръгна успокоен за в къщи. Стъпките му кънтяха по паважа, отмерени, звучни, като отсечени рими. Когато минаваше край градината, цъфналият люляк го потопи в тревожно-сладък мирис. От дворцовия парк се обади славей. Друг в градската градина му отговори. В бистрата нощ тия небесни рулади се лееха като струи от някаква далечна, нежно звучаща река, която бе опасала заспалата земя и напомняше на друг, пречистен и прекрасен живот. Пламенов се вслуша смутен и дигна очи към небето. После бързо зави нагоре. Булевардът лъщеше, безлюден и полутъмен. Само витрините на книжарниците светеха. Техният блясък хипнотизира очите на Валериан Пламенов, който се устреми като изгубена пеперуда към светналите им стъкла.

В една от витрините, обиколен с нови спретнати томчета, гледаше портретът на млад човек: нова литературна звезда. Наблизо, на окачен картон, се четеше:

Младият човек спря за миг пред осветените стъкла и изведнъж се олюля. Огнена мъка го обзе, всичко се завъртя пред очите му. Господи! Обезумял ли е той, или някой играе зла шега с него! Как може той, макар за миг, да повярва, че поетът Валериан Пламенов ще се превърне в нищожно и тъпо безличие?… Възможно ли е новата книга на Валериан Пламенов да остане само обявено и неизпълнено обещание? Какъв друг смисъл може да има неговият живот? И коя е тая злодейска ръка, която може да го лиши от едничката радост на неговото съществуване?

Не, милион пъти не! Той не ще се даде, той ще се бори до сетна капка кръв, но ще успее да си възвърне отново своето пламенно, вдъхновено и пеещо сърце!

И трескаво устремен, злочестият поет се втурна из заспалите улици, стигна запъхтян в къщи, седна на писалищната маса и натопи перото си в мастилницата.