Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- На кровати метался полупрозрачный юноша…, 1940 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ася Григорова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Анекдот
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2010)
По време на подготовката на книгата „Падащи баби“ за публикация в „Моята библиотека“ се натъкнах на непростим гаф на екипа на книгоиздателска къща „Труд“: три разказа — „Писмо“, „За равновесието“ и „Грехопадение, или познанието за доброто и злото“ — погрешно са издадени под авторството на Илф и Петров. Моята проверка установи, че тези творби всъщност са на Даниил Хармс. Оставям без коментар „професионализма“, проявен от въпросната книгоиздателска къща. Ние от „Моята библиотека“ представяме текстовете с тяхното автентично авторство.
Издание:
Даниил Хармс, Илф & Петров. Падащи баби
КК „Труд“, 2001
Кн. 18 от поредица „Колекция „Хумор““
Библиотечно оформление и корица: Виктор Паунов, 2001
ISBN: 954-528-231-2
История
- — Добавяне (сканиране, разпознаване и корекция: NomaD)
В кревата се мяташе почти прозрачно момче. На стол, закрила с ръце лицето си, седеше жена, вероятно майка му. Един господин с колосана яка, вероятно лекарят, стоеше до нощното шкафче. На прозорците бяха спуснати жълти щори. Вратата изскърца и в стаята се провря един котарак. Господинът с колосаната яка го ритна с ботуш по муцуната. Котаракът изчезна. Момчето изстена.
Момчето каза нещо. Господинът, който приличаше на лекар, се заслуша. Момчето каза: „Плават лодки.“ Господинът се наведе над него.
— Какво ви е, скъпи приятелю? — попита господинът, приведен над момчето. То лежеше безмълвно по гръб, но лицето му беше обърнато към стената.
Момчето мълчеше.
— Добре — рече господинът и се изправи. — Не искате да отговорите на своя приятел. Добре.
Господинът сви рамене и се отдалечи към прозореца.
— Дайте ми лодка — издума момчето.
Господинът до прозореца се подсмихна.
* * *
Минаха около осем минути. Момчето намери с очи господина с колосаната яка и рече:
— Докторе, кажете ми откровено: умирам ли?
— Виждате ли — каза докторът, като си играеше с ланеца на часовника. — Не бих желал да отговарям на въпроса ви. Дори нямам право да ви отговарям.
— Казаното от вас е напълно достатъчно — рече момчето. — Сега вече знам, че няма надежда.
— Е, това вече са си ваши фантазии — отвърна докторът. — Не съм казал и дума за надеждата.
— Докторе, смятате ме за глупак. Но ви уверявам, че не съм толкова глупав и прекрасно разбирам положението си.
Докторът се изсмя и сви рамене.
— Положението ви е такова — каза той, — че не е възможно да бъде разбрано.
(1940 година)