Томас Стърнс Елиът
La figlia che piange ^[0]

O quam te memorem virgo^[1]

 

Стой там на най-високото от стъпалата —

облягай се на парковата урна —

така втъкавай слънцето в косата си —

притискай до гърдите си цветята с болка, с изумление —

захвърляй ги и се извръщай бурно —

очи, изпълнени от мимолетно възмущение:

но все така втъкавай слънцето в косата си.

 

Така бих искал той да отпътува,

така бих искал тя да си стои и да тъгува,

така навярно би я той напуснал,

както душа напуска тялото разбито, уязвено,

както разсъдък изоставя тялото, от него похабено.

Аз бих потърсил

начин несравнимо по-тактичен, по-изкусен,

начин, който приемлив на двамата да ни се струва —

по-прост и вероломен от усмивка и ръкуване.

 

Извърна се, а ето — с есенните настроения

се нижат дни, и часове се нижат, през които

въображението ми насилва тя:

косите над ръцете й, ръцете й отрупани с цветя.

И как ли са живели заедно, се питам?

Би трябвало да съм забравил поза, жест, подробност.

Понякога безпокоят ме още тези размишления

през тежки нощи или в дрямката следобед.