Христо Пощаков
Неразрешим проблем

Лени 5560 АНХ внезапно се почувства извънредно самотен.

Лазерните припламвания, излизащи от манипулаторите на роботите хигиенисти, които той ръководеше, не подобряваха настроението му. Когато приключи с нормата за убити плъхове в едно от подземията на огромния мегаполис, даде нова команда. Контейнерът със стотиците космати телца изчезна в най-близката локална дезинтеграторна камера и тричасовият му работен ден свърши.

Лени подреди роботите в редица и ги дезактивира. Следващият му работен ден предвиждаше хигиенизиране на съседното помещение.

Чувството за самотност не го напусна нито на местната площадка за телепортиране, нито в собствената му жилищна клетка. Имаше две възможности, за да излезе от това състояние. Едната включваше използването на хипнофиксатор, който щеше да упои съзнанието му, другата предлагаше търсенето на подходяща компания в някоя от стаите на световното киберпространство. И той избра втората.

Постави каската за хиперпространствена връзка, свърза се с главния терминал и започна виртуалното си пътешествие из зоните на овладените от човека светове. Домашната холокамера заснемаше външния му вид и жестовете му и мигновено отпращаше в космоса триизмерното му електронно изображение.

При първия си случаен опит попадна на Алмагол. След кратък разговор в една от стотиците хиляди холовизионни стаи разбра, че планетата е населена от мормонски общества, които бяха възстановили многоженството. Обсъждаше се размерът на удръжката от работната заплата на всеки индивид в полза на съответното общество. Имаше предложения за участие в полигамни бракове, но като цяло темите на дискусиите му се сториха безинтересни.

Следващият му опит в го отведе на Посейдон ІХ. Бързо схвана, че тази сурова планета е населена с още по-сурови хора. На фона на огромните им технологични постижения, местните нрави изглеждаха твърде примитивни. Разискваха се допълнителни клаузи към закона за вендетата, както и допълнения към вече установените норми на родови отмъщения. Темите на такива дискусии му се сториха още по-безинтересни.

Лени се върна към „база данни“ и премести стрелката на курсора в холопространството. Попадна на Ларика ІV, известна като планетата на поетите. В стаята, където проникна, се обсъждаха нововъведения в областта на стихотворните стъпки и определения при основните поетични величини в творчеството на древните. Можеше да му се доплаче от скука, затова той продължи със „сърфирането“.

Този път се оказа на Пинт Х. Жителите й бяха мутирали, ненормално големите им глави едва се поддържаха от хилавите им тела, а темите за дискусии се свеждаха до методи за подобряване на константата при осъществяването на транспреходи, техния анализ и усъвършенстване. За около десетина минути Лени доби чувството, че слуша извънземни.

Усещането за вътрешна самотност нарастваше. Той отново премести курсора и попадна на Темида ІІ. Там се разчепкваха правните норми на галактиката и споровете бяха безкрайни. Не посмя да вземе участие в никой от тях.

Вродената му боязън вероятно се обясняваше с дефекта в родилния инкубатор, който го бе произвел на бял свят. Въпреки щателно подбрания генотип беше получил физическо увреждане, останало му за цял живот. Някаква неврална връзка в неговото тяло бе повредена и той накуцваше. Никой не бе в състояние да му даде ясен отговор дали това се дължеше на пропуск в програмата на инкубатора, или на срив в триминутното му енергийно захранване по време на родилния процес.

Първоначално родителите му се чудеха дали да не го възпроизведат отново. Сетне прецениха, че и в такова състояние става за син. Лени се чувстваше донякъде щастлив от тяхното решение и редовно показваше благодарността си след всеки ежемесечен разговор с тях в банката за разуми. При последния контакт те го бяха посъветвали да си потърси момиче, защото за човек с неговата престижна професия, преминал четирийсетте години, това изглеждаше напълно нормално.

Може би липсата на такъв избор определяше душевното състояние, в което сега се намираше.

Все пак вроденият дефект му пречеше. Често си мислеше дали да се клонира, но не бе уверен, че недъгът няма да се появи отново. През 2301 година изработката на нови човешки тела не представляваше никакъв проблем. Беше го предлагал и на починалите си родители, ала те винаги му отговаряха, че в банката за разуми се чувстват добре и имат много повече възможности за общуване със себеподобните си. Въпреки някои дефекти в предишните им отношения Лени изпитваше обич към тях. Бяха го създали в пределно допустима възраст, показвайки достатъчна мъдрост, за да не отправят жалба към местния родилен център, и бяха проявили достатъчно любов към куцото си дете. Все още му липсваха във физическата си цялост, макар че когато изпадаше в мрачни настроения, не знаеше дали да им благодари, или да ги проклина. Може би с коригирано тяло той щеше да си остане същият, но вероятно… В живота му от една страна стояха насмешките на връстниците от началния и средния курс на мнемоцентровете за обучение, а от друга — родителската намеса, придружена от ласки. Това раздвоено чувство не го напусна и след постъпването на родителите в банката за съхранение на паметова информация, щом жизнените им индекси показаха отстраняване на съзнанието от телата им. Те обаче не желаеха да се завърнат в нови такива и навярно някога същото можеше да се случи и с него.

Затова Лени 5560 АНХ се усещаше самотен и продължаваше да се разхожда из галактическото киберпространство.

Следващата планета, на която попадна, се казваше Монтана ІІІ. Заселниците й се бяха отдали на планинско скотовъдство, което включваше отглеждането на местни и пренесени от Земята животински видове в естествени условия. Преобладаваше пасторалният начин на живот, наследен от древни земни традиции. Произвежданата тук продукция задоволяваше нуждите на петдесетина други планети, независимо в коя звездна система се намираха. В дискусионните стаи се разискваха хранителните режими на животните по време на зимните периоди, протеиновата усвояемост и ефективността на различните набори от рецепти за кръмни смески. Обсъждаше се и квотата на експорта на отделните ценни породи. Лени изтърпя това около пет минути и бързо избяга.

Оказа се на Софокъл VІ, която сама се бе определила като планетата на философите. Издръжката на населението й изцяло беше поета от от Галактическата лига, понеже никой философ не е способен самостоятелно да изхранва себе си. Основните теми на тукашните разговори бяха смисълът на човешкото съществуване и мястото на човека в условията на космическа експанзия. Използваха се древни постулати и модерни термини от съвременните философски школи. Хигиенист като Лени направо можеше да се побърка и той отново побърза да се измъкне от това киберпространство.

После се озова на Ерос ІІ — планетата на любовта. Стана участник в разискване на нови любовни техники, прилагане на различни стимулатори и медикаменти, научи за хипноперверзиите и най-новите постановки за секс в безтегловност, както и за средствата, които удължаваха оргазма. Тъй като самият той, изглежда, бе поизостанал в областта на сексуалното общуване, намери дискусиите за доста скучни.

Без много да мисли, премести курсора и попадна на Ситра ІІІ. Беше скоро усвоена планета, която все още не бе профилирана в някакво определено поведение в рамките на Галактическата лига. Стаята за сбирки, където се оказа, не се отличаваше от някоя от предишните. Погледът му се спря на съседката му отдясно — тя не блестеше с особена външност. Жената също се извърна към него, очите им се срещнаха и Лени разбра, че тук го очаква нещо по-различно.

— Как се казвате? — попита я той с най-голямата учтива тоналност на гласа си, на която беше способен.

— Меги 1042 ОХМ — отвърна тя мило.

— За какво дискутирате?

— За всичко.

— Как така за всичко?

— За каквото ни е интересно в момента. Послушайте.

— … и според Библията Каин убил Авел — говореше водещият дискусията. — Причината за това брутално действие била завистта към брат му, тъй като Бог харесал принесената от Авел животинска жертва, а не обърнал внимание на собствените му земеделски дарове. В днешни дни чувството на завист е рядко срещано явление във вселената, но не можем да твърдим, че е напълно изчезнало.

— Аз например завиждам — призна седналата отляво на Лени жена. — Току-що при нас пристигна нов събеседник и не ми обърна внимание, ами веднага поде разговор с Меги. Да не би тя да е по-привлекателна от мен?

— Моля за извинение — промърмори Лени, а Меги сякаш се подсмихна победоносно.

— Няма сериозни причини за завист — отсече водещият. — Вероятността някой друг ден да се случи обратното е твърде възможна. Аз лично не виждам основания. Нали затова се събираме тук — да се запознаем и опознаем? Предлагам отново да преминем към индивидуални разговори.

— Глупава гъска — усмихна се Меги на Лени. — А вие с какво се занимавате? Какво най-много обичате и мразите?

Първият въпрос го постави в известно затруднение, но реши да бъде честен. Разказа за професията си и перипетиите, свързани с нея, между другото спомена и за вродения си дефект. Отговорите на втория й въпрос изискваха по-обширни обяснения. Призно, че ненавижда лъжата и изкуствените дъждове, мрази самотата и соевите пържоли. Обича да слуша музика, да се разхожда из киберпространството и да присъства на различни театрални представления.

Меги изслуша откровенията му и благосклонно заяви, че с малки изключения житейските му виждания почти съвпадат с нейните.

После те се увлякоха в дълъг разговор, беше им интересно и към края на холовизионната сбирка се уговориха пак да се срещнат.

Лени запомни кода на дискусионната стая, свали каската за хиперпространствена връзка и изключи холопроектора с чувствотоу че животът му започва да се променя.

На другия ден нямаше търпение да привърши с почистването на плъховете, прибра се в клетката си и горящ от нетърпение, пристъпи към вчерашните си действия. Сега Меги бе още по-благосклонна към него. Той не знаеше, че стаята, в която отново попадна, представляваше скрита форма на бюро за женитби, но това бе известно само на женската половина от посетителите й. Липсата на информация изобщо не му пречеше, защото бе адекватна на съвета на родителите му и на неговия вътрешен импулс.

Разговорите с Меги продължиха до края на седмицата, а през следващите няколко се превърнаха в част от живота му. След всеки проведен сеанс тя му изглеждаше все по-привлекателна, докато най-сетне разбра, че безнадеждно е хлътнал по тази жена. Не мина много време и Лени се престраши да се обясни в любов; за изненада на хигиениста тя също призна, че изпитва топли чувства към него. Покани го да и погостува на Синтра ІІ, за да се запознае с нея и родителите й. На индиректен език това означаваше да й направи предложение за женитба, но той отдавна го бе решил.

Взе служебен отпуск и едва успя да заплати сумата за прехода, после се отправи в пътешествие, което не мина без неприятности. Полетът до нейната планета предвиждаше поредица от смени на транспортните единици, представяни от хиперпространствените пасажерски кораби. На Посейдон му изчезна багажът и трябваше да бездейства няколко дни, докато му го върнат. На Тера ХІІ престоя седмици в локалния санитарен изолатор. Малко след пристигането му на Херкулес бе принуден да се завре в дълбоко укритие под земята, поради силна метеоритна атака. На Ксило ІV изчака двудневно закъснение на връзката, а пък на Проксима ІІ бе ухапан от някакво гадно местно насекомо и се наложи да остане дълго време в болница. През всичките перипетии мисълта за Меги не го напускаше и той шепнеше името й хиляди пъти. Накрая успя да се приземи на родната й планета.

Нае стая в третокласен хотел и незабавно се свърза с нея. На екрана на видеотелефона се появи пищна непозната красавица.

— Меги 1042 ОХМ, моля — изрече задъхано.

— Аз съм, Лени — усмихна се дамата.

— Как така, Меги изглеждаше съвсем друга!

— Прав си, но тя съм аз и аз съм тя.

— Възможно ли е?

— Напълно. Използвах виртуален дублаж. Домашният компютър сътвори Меги ІІ по мое лично виждане. Не толкова красива и без да се набива в очи — в очакване на истинския мъж, който ще я хареса не поради външния й вид, а заради вътрешното й съдържание. И това беше ти, Лени.

— Ти си ме излъгала! — възкликна той. — Тези работи най-много ги мразя!

— Не си ли доволен от истинския ми вид?

— Не зная какво да кажа — призна Лени смутен. — Може би все пак трябва да се срещнем.

— Защо „все пак“? Аз продължавам да съм Меги. Постарай се да го разбереш.

— Добре, къде да бъде?

— Скоро ще те взема от хотела.

След двайсетина минути, те вече се намираха в една от близките сладкарници. Пред тях имаше пасти, гарнирани с местни плодове, сочните устни на Меги смучеха сок „гарана“, а Лени отпиваше безкофеинова „трука“. Разговорът вървеше доста вяло.

— Защо го направи? — попита по някое време той. — Мисля, че беше съвсем глупаво.

— Въпрос на виждане — отвърна тя. — Предишните запознанства в истинския ми вид не донесоха нищо хубаво. Нима не се радваш на по-добрия действителен образ на Меги?

— Нямам думи, объркан съм. Ти не си ти.

— Успокой се — каза тя нежно и го погали по ръката. — Премисли.

Лени се върна в наетата малка стаичка, впери поглед в тавана и се отдаде на размишления. Меги бе проявила доброжелателно коварство, но той бе свикнал с холовизионният й образ, а реалната й външност му оставаше чужда. У него се бореха противоречиви чувства. Да оправдае ли измамата й, или да я приеме? Като че ли първото не беше за предпочитане.

Сънят бягаше от очите му. На зазоряване се свърза с местния терминал за хиперпространствени полети и запази място в кораб до Земята.

Обратните перипетии до достигане на родната територия не бяха от значение. Беше изпаднал в полусънно състояние, което някак си парираше болката в него. Светът изглеждаше като бледен фон на вътрешните му изживявания. Меги, Меги, Меги — шепнеха устните му на Проксима ІІ, Ксила ІV, Тера ХІІ и Посейдон. Чувстваше се изгубен безвъзвратно.

Пристигна на Земята и после се озова в собственото си жилище. Навън плъховете го очакваха. Но първата му работа бе да си сложи каската за хиперпространствена връзка, да се свърже с главния терминал, да включи в действие персоналната холокамера и да се пренесе в жадуваната от него стая за събеседване на Ситра ІІІ.

Отново се оказа седнал до ИСТИНСКАТА Меги.

— Обичам те — призна той.

— И аз те обичам — отвърна тя. — И то много.

Ръцете на холовизионните им образи се опитаха да се докоснат.