Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (8)

8.

Вените на слепоочията на Дан изпъкнаха, когато той се развика:

— Фенстър! При левия удар рънингбекът отива наляво! Иначе щеше да бъде десен удар, дявол да го вземе!

Той захвърли тетрадката си на земята.

Някой се приближи зад него, но той наблюдаваше играча толкова напрегнато, че изминаха няколко минути, преди да погледне назад. В началото, когато се обърна, мъжът му се стори непознат и тъкмо се канеше да му каже да се разкара от игрището, когато осъзна кой е това.

— Роналд?

— Треньоре.

Хлапето не приличаше на себе си. Изглеждаше като южноамериканско жиголо. Косата му беше зализана назад, носеше тъмни очила, черна фланелка, торбести панталони и едно от онези европейски спортни прави сака, с вдигната яка и ръкави, навити до лактите.

— За бога, Роналд, какво си направил със себе си?

— Аз съм безработен. Вече мога да се обличам както си искам.

Дан забеляза цигарата в ръцете на хлапето.

— Откога пушиш?

— Ту ги започвам, ту ги отказвам. Просто смятах, че не е добре да пуша пред момчетата. Гледам, опитвате новата комбинация.

— Стига само Фенстър да намери къде му е ляво и къде дясно.

— Бъкър изглежда добър.

Дан все още беше зашеметен от промените в Роналд, не само външността му беше различна, но и поведението му беше необичайно.

— Фийб избра ли новия управител? — попита Роналд.

— Не, по дяволите.

— И аз така разбрах.

Дан изръмжа с неприязън. Фийб получи листа с кандидатите още в деня, когато пристигна преди повече от седмица, но вместо да направи избора си, тя му каза, че иска Роналд обратно. Той й напомни, че имат споразумение и й каза, че е по-добре да се съобразява с него, ако не иска да си търси нов главен треньор. Когато разбра, че той говори сериозно, тя спря да спори. Но миналата седмица те загубиха последния си предсезонен мач. Тази неделя ги очакваше първият мач за сезона с „Бронкос“, а тя все още не беше говорила с нито един от кандидатите.

Вместо да работи, тя седеше зад бюрото в стария офис на Роналд и четеше модни списания. Не искаше да използва офиса на Бърт, защото не й харесвал декорът! Ако някой отидеше при нея с някакъв документ, тя цупеше нос и казваше, че ще го погледне по-късно, но никога не го правеше. В понеделник, когато влетя при нея, защото беше успяла някак да задържи заплатите на всички, тя лакираше проклетите си нокти! Тогава той се вбеси, но едва започна да крещи и устните й затрепериха, а тя му каза, че той не може да й говори по този начин, защото страдала от предменструален синдром.

По някое време през седмицата Фийб беше успяла да надмине Валери в способността й да го подлудява. Собствениците на отбори от Националната футболна лига би трябвало да внушават смесица от уважение, страхопочитание и страх в хората, които работят за тях. Дори и калените главни треньори минаваха внимателно покрай Ал Дейвис, внушителния собственик на „Рейдърс“. Дан си знаеше, че никога не би погледнал хората в очите, ако някой узнае, че собственичката на неговия отбор не може да търпи да й крещят, защото страдала от предменструален синдром!

Тя без съмнение беше най-безполезното, най-безволевото и най-глупавото човешко същество, което той беше срещал в живота си. В началото той се позамисли дали пък не е по-умна, отколкото показва, но сега вече знаеше, че е по-тъпа, отколкото показва — една празноглавка от световна класа, която ръководеше неговия футболен отбор.

Само да не беше това нейно смъртоносно тяло! Трудно можеше да го пренебрегне дори човек като него, видял почти всичко, което жените можеха да предложат още преди да навърши двадесет и една. Знаеше какво си мислят хората за професионалните футболисти — че животът им е една голяма оргия. И бяха доста прави. Дори и сега, когато сексът беше пълен с опасности, жените се тълпяха по хотелските фоайета и паркингите на стадионите, подвикваха на играчите, показваха телефонни номера, написани на голите им кореми, понякога показваха и много повече.

Припомни си как беше в началото на кариерата му, когато си избираше една, а понякога и две от тях и се отдаваше през дългите, разпуснати нощи на алкохол и секс. Беше правил неща, за които останалото мъжко население само си мечтаеше, но после всичко това се изтърка и той започна да намира нещо жалко в тези срещи. По времето, когато стана на тридесет, вече беше заменил преследвачките на футболисти с жени, които имаха нещо повече от възбуждащо тяло и тогава сексът отново се превърна в забавление. После срещна Валери и тогава започна да се плъзга надолу. Но сега, когато Шейрън Андърсън се появи в живота му, наклонът щеше да промени посоката си.

Вторник следобед той успя да мине пак през детската градина, за да я погледа заедно с децата и да я заведе да пият по едно кафе, след като те си заминат. Прииска му се да я прегърне, като видя петната по дрехите й — гроздов сок, лепило, някаква черта, изцапана на детската площадка. Тя беше тиха и мила — точно такава жена, каквато търсеше. И това утежняваше вината му, че се чувства физически привлечен от Фийб Съмървил. На такава жена трябваше да се сложат кожени ботуши и жартиери и да я отдалечат колкото е възможно повече от всякакви невинни дечица.

Роналд сложи крак на пейката и се загледа към игрището.

— Фийб непрекъснато ме кара да й кажа кой е най-добрият кандидат за управленското място.

Дан го изгледа остро.

— Виждал си се с нея?

— Ние… ъъ… прекарваме много време заедно.

— Защо?

Роналд повдигна рамене.

— Тя ми има доверие.

Дан никога не показваше чувствата си и сега прикри неудобството си. Дали пък Фийб не беше причината за промените в Роналд?

— Не знаех, че двамата сте приятели.

— Не точно приятели. — Роналд дръпна от цигарата си. — Жените имат смешно отношение към мен. Предполагам, че и Фийб не е изключение.

— Какво значи смешно?

— Ами тази работа с Том Круз. Повечето мъже не забелязват, но жените смятат, че приличам на него.

Дан изсумтя раздразнено. Първо Боби Том беше решил, че прилича на филмова звезда, а сега и Роналд. Но се вгледа по-внимателно в Рон и не можа да отрече, че има лека прилика.

— Да, май че е така. Не бях забелязал.

— Това кара жените да чувстват, че могат да ми се доверят. Освен всичко останало. — Той дръпна бавно от цигарата си. — Това се отразява отвратително на любовния живот, повярвай ми.

Интуицията на Дан за опасностите беше развита като при кален в битки воин. Косата му настръхна.

— Какво искаш да кажеш? — попита той предпазливо.

— Жените могат да бъдат много претенциозни.

— Май никога не съм те смятал за чак такъв сваляч.

— Оправям се някак. — Рон хвърли цигарата и я стъпка с обувка. — Трябва да вървя. Късмет с Фийб! Тя е направо като дива котка. Ще ти създаде работа, точно като за теб.

Дан вече беше чул достатъчно. Замахна с ръка и улови Роналд за ръката, като едва не го свали на земята.

— Стига си оригиналничил. Какво, по дяволите, става?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти и Фийб.

— Тя е необикновена жена.

— Какво й каза за кандидатите за управителското място?

Въпреки че Дан го държеше здраво, Роналд го гледаше, без да трепне, със смущаваща самоувереност.

— Ще ти кажа какво не съм й казал. Не съм й казал, че Анди Карутърс е най-подходящия човек за мястото.

— Знаеш, че е.

— Не и ако не може да се оправя с Фийб.

Дан го пусна бавно, а гласът му беше опасно тих:

— Какво точно се опитваш да кажеш?

— Казвам, че се набута, Дан, защото сега единственият човек, на когото тя има доверие и който разбира поне нещичко от футбол, съм аз. А аз съм уволнен.

— Ти заслужаваше да те уволнят! Не си вършеше работата.

— Първия ден я накарах да подпише онези договори, нали? Доколкото знам, никой друг не е успял да го направи.

— След смъртта на Бърт ти имаше възможност да докажеш себе си, но ти я пропиля. Нищо не вършеше.

— Аз нямах власт да действам, тъй като Фийб не отговаряше на обажданията ми. — Той запали нова цигара и има смелостта дори да се усмихне. — Но сега гарантирам, че ще им отговори.

Гневът на Дан избухна и той сграбчи изгладените европейски ревери на Роналд.

— Ах ти, копеле! Спиш с нея, нали?

Трябваше да признае, че хлапето има смелост. Попребледня, но не отстъпи.

— Това не е твоя работа.

— Стига игрички. Какво целиш?

— Не си глупав, Дан. Сети се сам.

— Няма да получиш пак мястото.

— Тогава си имате големи неприятности, защото Фийб няма да направи нищо, докато не й кажа.

Дан стисна зъби.

— Би трябвало да те пребия от бой.

Роналд преглътна.

— Не мисля, че това ще й хареса. Тя е луда по лицето ми.

Дан размишляваше гневно, но стигаше само до едно заключение. Роналд го беше притиснал, а нямаше свободен играч, на когото да подаде. Не беше в характера му да пада върху топката, но като че ли нямаше друг избор. След малко той пусна дрехата на хлапето.

— Добре, засега получаваш отново работата си. Но по-добре я контролирай, защото иначе ще те одера жив. Разбра ли?

Роналд захвърли цигарата и оправи яката си с палци.

Стъписан, Дан го гледаше как се отдалечава.

Когато Роналд стигна до колата си, потта беше избила през сакото му. Дан! Нарече треньора „Дан“ и все още беше жив. О, боже! О, господи!

Между цигарите и забързаните удари на сърцето беше започнал да се поти обилно. Но в същото време никога през живота си не се беше чувствал по-добре. Седна на мястото на шофьора и грабна телефона. С треперещи пръсти набра номера и от другата страна се обади Фийб.

Рон пое дълбоко въздух и измъкна изпод бедрото си видеокасетата с „Рискована работа“, която тя му беше дала.

— Успяхме, Фийб.

— Шегуваш се!

Той си представи широката й, щедра усмивка.

— Направих точно каквото ми каза — задъхваше се той. — И стана. Само че сега май ще получа сърдечен удар.

— Дишай дълбоко. Не искам да те загубя сега — разсмя се тя. — Не мога да повярвам.

— Нито пък аз. — Той започваше да се чувства по-добре. — Само ще се преоблека и ще изчистя тази мазнотия от косата си. После идвам при теб.

— Побързай. Имаме тонове работа тук, а аз нямам никаква представа какво да правя с всичко това. — Последва кратка пауза. — Охо. Трябва да затварям. Чувам заплашителни стъпки, които се приближават.

Тя затвори бързо, грабна огледалцето си с трепереща ръка и тъкмо приближаваше четчицата към клепача си, когато Дан нахлу с трясък в офиса й. Тя мярна зад него стреснатото лице на секретарката си, преди той да затвори вратата.

Прозорците в офиса й гледаха към игрищата и би трябвало досега да е свикнала с неговата агресивност. Беше го виждала да хвърля тетрадките си и да изскача на игрището, щом не харесваше нечие изпълнение. Беше го виждала как се нахвърля с незащитено тяло върху напълно екипиран играч, за да покаже някое тайнствено движение от футбола. Веднъж беше останала до късно в офиса и всички играчи си бяха отишли. Тогава го видя да прави обиколки на игрището, облечен във фланелка с петна от пот и сиви шорти, които показваха силните му мускулести крака.

Тя преглътна невинно.

— Охо. Големият лош вълк отнесе вратата ми. Какво направих пък сега?

— Спечелихте.

— Божичко! И каква е наградата?

— Роналд. — Той стисна зъби. — Реших да не преча, ако искате да го наемете пак.

— Това е чудесно.

— Не и от моя гледна точка.

— Рон не е чак толкова некадърен, колкото смятате.

— Той е слабак.

— Е, вие пък сте такъв спортист! Двамата би трябвало да се допълвате добре.

Той изръмжа нещо, после очите му я огледаха с наглост, каквато никога преди не беше проявявал.

— Роналд наистина е успял да разбере как да получи онова, което иска от вас. Но има нещо, което може би трябва да знаете. Умните жени, които се занимават с бизнес, не спят с мъжете, които работят за тях.

Въпреки че не беше направила нищо лошо, този удар я нарани и затова й беше трудно да му изпрати копринено мека усмивка.

— Ревнувате, че съм избрала него вместо вас?

— Не. Страхувам се, че ще се прехвърлите на играчите ми.

Тя стисна юмруци, но преди да успее да отговори, той излезе от офиса й.

 

 

Рей Хардести стоеше в сянката на боровете, извън защитната ограда и наблюдаваше Дан Кейлбоу, който се втурна на игрището. Рей трябваше да тръгва скоро за работа, но въобще не се помръдна. Изкашля се, запали още една цигара и размърда крака, като настъпи фасовете по земята. Някои бяха цели, други се бяха разпаднали след бурните дъждове през миналата седмица, оставяйки след себе си само надутите, пожълтели филтри.

Всеки ден той си казваше, че няма да се върне тук отново, но въпреки това идваше. И всеки ден, щом жена му го попиташе къде отива, той казваше: „На работа“. Никога не носеше каквото и да било вкъщи, но тя продължаваше да пита. Вече едва я понасяше.

Рей потърка с ръка небръснатата си брада. Не се изненада, че не почувства нищо. След онази сутрин, когато полицията дойде в дома му, за да го уведоми, че Малкия Рей е загинал в автомобилна катастрофа, той престана да усеща разликата между топло и студено. Жена му казваше, че е временно, но Рей си знаеше, че не е, както и фактът, че никога повече няма да гледа как синът му играе за „Старс“. От онази сутрин насам усещанията му се притъпиха. Часове наред гледаше телевизия, после внезапно разбираше, че въобще няма говор. Слагаше сол вместо захар в кафето си, но забелязваше променения вкус, когато чашата вече беше почти празна.

Вече нищо не беше както трябва. Когато Малкия Рей играеше за „Старс“, той беше голяма клечка. Всички се отнасяха към него с уважение — хората, с които работеше, съседите, момчетата в бара. Сега го гледаха със съжаление. Сега той беше нищо, и виновен за това беше Кейлбоу. Ако Малкия Рей не беше толкова разстроен, че го изхвърляха от „Старс“, нямаше да се блъсне в парапета. Кейлбоу беше виновен, че Големия Рей вече не можеше да излезе с вдигната глава.

Месеци наред Малкия Рей му разказваше как Кейлбоу му имал зъб и го обвинявал, че пие прекалено много и че е някакъв си проклет наркоман, само защото вземал малко стероиди, както и всички останали в Националната футболна лига. Малкия Рей може и да си беше малко луд, но точно това го правеше голям играч. Дявол да го вземе, та той не беше някакъв си проклет наркоман. Хейл Брюстър, предишният треньор на „Старс“, не се беше оплаквал. Неприятностите започнаха, едва когато уволниха Брюстър и Кейлбоу зае мястото му.

Всички повтаряха непрекъснато колко много си приличат баща и син. И Малкия Рей имаше грубо лице на боксьор, голям нос, малки очи и гъсти вежди. Но синът му не живя достатъчно дълго, за да понапълнее около кръста и в косите му нямаше нито един бял косъм, когато го погребаха.

Животът на Големия Рей беше пълен с разочарования. Искаше да стане полицай, но когато потърси работа, там сякаш приемаха само негри и никой друг. Искаше да се ожени за красива жена, а вместо това се върза с Елън. Дори Малкия Рей го беше разочаровал в началото. Но неговият старец го стегна и когато хлапето беше последна година в гимназията, Рей се чувстваше като цар, докато стоеше сред публиката и гледаше как играе момчето.

Сега отново беше никой.

Закашля се и му трябваше почти минута, за да овладее спазмите. Преди година лекарите му бяха казали да спре да пуши, защото има болно сърце и белите му дробове не са наред. Не му казаха, че умира, но той и без това си го знаеше, а и то вече не го интересуваше особено. Единственото, което имаше значение, беше да се разплати с Дан Кейлбоу.

Големия Рей се радваше на всяка загуба на „Старс“, защото тя доказваше, че отборът е пълен боклук без неговия хлапак. Беше решил да остане жив до деня, в който всички ще узнаят каква грешка е направило онова копеле, като изхвърли Малкия Рей. Щеше да остане жив до деня, в който Кейлбоу ще изсърба попарата, която сам си беше надробил.

 

 

На следващата неделя Фийб влезе в ложата на собственика и я обгърна мирис на уиски и скъпи пури. Точно сега правеше нещо, което се беше заклела, че няма да направи — дойде на футболен мач. Той беше успял да я убеди, че собственикът на „Старс“ не може да пропусне първия мач от редовния сезон.

Всъщност шестоъгълният Дворец на спорта беше построен в изоставена каменоломна, разположена в центъра на стотина акра земя, малко на север от магистралата. Когато „Старс“ не играеха, забележителната сграда от стъкло и метал приютяваше всякакви събития от религиозни събирания до състезания по дърпане на въже. Имаше удобства за банкети, елегантен ресторант и места за осемдесет и пет хиляди души.

— Това е наистина скъп имот — промърмори Фийб на Рон, докато влизаше в ложата с два телевизора и стъклена предна стена, гледаща към игрището.

Беше разбрала, че ложите в Двореца на спорта се дават под наем за осемдесет хиляди долара на година.

— Ложите са сред малкото неща, от които печелим според жалкия договор за стадиона, подписан от Бърт — поясни Рон и затвори вратата. — Всъщност това са две ложи, съединени в една.

Тя огледа през цигарения дим разкошната обстановка в златисто и синьо — дебел, мъхест килим, удобни шезлонги, добре заредено барче от махагон. Вътре имаше девет или десет мъже — приятели на баща й или собственици на петнайсетте процента от „Старс“, които Бърт беше продал преди няколко години, защото се нуждаеше от капитал.

— Рон, забелязваш ли тук нещо не на място?

— Какво имаш предвид?

— Себе си. Аз съм единствената жена. Никой от тези мъже ли няма съпруга?

— Бърт не разрешаваше по време на мач в ложата му да присъстват жени. — В очите му проблесна палав огън. — Много бърборят.

— Шегуваш се.

— Съпругите имат специални места навън. Това не е нещо необичайно за Националната футболна лига.

— Мъжкият клуб, а?

— Точно така.

Към нея се приближи един дебел мъж, когото тя съвсем бегло си спомняше от погребението на баща си. Когато я погледна, очите му едва не се ококориха. Саймоун казваше, че това е рокля за измиване на колата, защото прилепналата розова рокля беше разцепена на широки парчета отнякъде доста над коляното до средата на прасеца. При всяка стъпка краката й си играеха на криеница с яркорозовите парчета плат. Корсажът с изрязано деколте и без ръкави, подчертаваше гърдите й. Мъжът държеше чаша от гравиран кристал, пълна догоре с алкохол. След възторжения му поздрав Фийб заподозря, че тя не му е първата.

— Надявам се да ни донесете късмет, малка женичке!

Той огледа гърдите й.

— Миналата година имахме тежък сезон, а и доста от нас не са сигурни, че Кейлбоу е подходящият човек за тази работа. Той беше страхотен куотърбек, но това не значи, че може да бъде треньор. Защо не използвате това ваше сладко личице, за да го накарате да отвори нападението? С уайдрисийвър като Боби Том трябва да се навлиза по-дълбоко. И е по-добре да започва Брижки, вместо Рийнълдс. Кажете му го, чувате ли?

Този мъж беше непоносим, затова тя заговори с леко дрезгав глас:

— Още тази вечер ще го прошепна на възглавницата му.

Роналд я отмъкна бързо от шашнатия човек, за да не направи още някоя щуротия и я запозна с останалите. Повечето от тях имаха предложения Дан да направи промени в защитната линия, както и за някои допълнителни комбинации. Тя се замисли дали пък всички мъже не си мечтаят тайно да бъдат футболни треньори.

Тя пофлиртува с тях, после се измъкна и отиде до прозорците, за да огледа стадиона. Средната линия беше на по-малко от десет минути път. Празните места бяха твърде много, а „Старс“ откриваха сезона с популярните „Денвър Бронкос“. Нищо чудно, че отборът имаше толкова много парични затруднения. Ако скоро не настъпеше промяна, уволненията, за които Дан беше споменал, щяха да станат действителност.

Мъжете в ложата гледаха краката й, докато тя наблюдаваше телевизионния коментатор, който обясняваше защо „Бронкос“ ще бият „Старс“.

Рон се появи до нея и запристъпва нервен от крак на крак. Тя се сети, че още като го взе в колата, той изглеждаше притеснен.

— Нещо не е наред ли?

— Ще ти бъде ли много неприятно да дойдеш с мен?

— Разбира се, че не. — Тя взе чантичката си, излезе от ложата и го последва в коридора. — Случило ли се е нещо, което трябва да знам?

— Не съвсем. Просто… — Той я отведе до единия от асансьорите за частно ползване и натисна копчето. — Фийб, това наистина е смешно. — Вратите се отвориха и те влязоха вътре. — Сигурно си чувала за прословутото суеверие на спортистите. Някои от тях упорито носят един и същ чифт чорапи през целия сезон или пък обличат екипа си в един и същ ред. Много от тях с годините са си измислили ритуали. През коя врата ще минат, как ще стигнат до стадиона, пъхат си талисмани под екипите. Наистина глупава работа, но това им дава самоувереност и не вреди на никого.

Асансьорът тръгна надолу.

Фийб изгледа Рон с подозрение.

— Това какво общо има с мен?

— Не съвсем с теб. По-скоро с Бърт. И с някои от играчите. — Той погледна притеснено часовника си. — А също с „Беърс“ и Майк Маккаски.

Маккаски беше внук на Джордж Хейлъс, легендарния основател на „Чикаго Беърс“. Освен това той беше президент и собственик на „Беърс“, за когото всички говореха. Но за разлика от нея, Маккаски си знаеше работата, затова Фийб не можа да види връзката.

Вратите се отвориха. Двамата с Рон излязоха и тя видя слънчева светлина, а знаеше, че се намират под стадиона. Разбра, че се намират в коридор, който завършваше с просторен тунел, водещ към игрището. Рон я насочи към него.

— Рон, започваш да ме притесняваш.

Той извади бяла кърпичка от джобчето си и я притисна до челото си.

— Първата четвърт на всеки мач на „Беърс“ Майк Маккаски прекарва на игрището, до скамейката с резервите. Той не се меси в играта, но винаги е там и това се е превърнало в ритуал. — Той върна кърпичката в джоба си. — На Бърт не му се нравеше да седи горе в ложата на „Старс“, докато Маккаски е на игрището и така от преди няколко години започна да прави същото. То… ъъ… се превърна в обичай. По този въпрос играчите са суеверни.

В нея започна да се промъква тревога.

— Рон…

— Трябва да стоиш на игрището, заедно с отбора, през първата четвърт — каза той набързо.

— Не мога да го направя! Та аз дори не искам да съм в ложата, да не говорим за игрището!

— Трябва. Хората очакват това от теб. Джим Бийдерот е стартиращия ти куотърбек и е един от най-суеверните спортисти, които съм срещал. Куотърбековете са като треньорите. Разстройват се лесно. А и Боби Том си изказа мнението преди мача. Не искал кармата му да бъде разрушавана.

— Не ми пука за неговата карма!

— Ами за твоите осем милиона?

— Няма да изляза там.

— Ако не го направиш, значи пренебрегваш задълженията си и не си такъв човек, за какъвто съм те мислил.

Думите му бяха изречени забързано и я накараха да се замисли. Но идеята да се изправи на игрището я изпълваше със страх, а тя не искаше да й се налага да се преборва с него. Фийб затърси в ума си някакво правдоподобно извинение в замяна на уплахата.

— Дрехите ми не са подходящи.

Той я изгледа с блеснали от възхищение очи.

— Красива си.

Коляното й и доста голяма част от бедрото й се показаха между яркорозовите парчета, когато повдигна крак, за да покаже на Рон сандалите си с множество каишки и деветсантиметровия ток.

— Майк Маккаски не би отишъл на игрището в такова облекло! Освен това, ще потъна.

— Игрището е твърдо. Фийб, търсиш си сламки, за които да се уловиш. Честно, очаквах повече от теб.

— Част от теб всъщност се забавлява, нали?

— Трябва да си призная, че когато те видях в тази рокля, се замислих дали твоята външност няма да покачи продажбите на билети? Даже можеш да махнеш с ръка на тълпата.

Фийб промърмори една дума, която рядко й се случваше да използва.

Той я изгледа с мил укор.

— Нека ти припомня първоначалното ни споразумение. От мен се искаха познанията, а от теб смелостта. Сега ти нарушаваш твоята част от договора.

— Не искам да излизам на игрището! — възкликна тя отчаяно.

— Разбирам те. Но за съжаление, трябва да го направиш.

Той стисна леко лакътя й и я поведе към наклонения тунел, който извеждаше навън.

— Преди две седмици ти беше свестен човек без качества на водач — опита се тя да скрие уплахата си зад сарказъм.

— Аз все още съм свестен човек. — Той я поведе през изхода на тунела към ярката слънчева светлина. — Ти ми помагаш да развия способностите си на водач.

Той я придружи по бетонната пътека, после през вратичката в оградата и накрая я поведе покрай обикалящите играчи по игрището, към едно място, точно до края на пейката. Тя усети, че се поти и се разгневи на баща си. Този отбор беше играчка на баща й, не нейна. Погледна играчите с техните тела, издути до свръхчовешки размери и се почувства толкова уплашена, че главата й се замая.

Слънчевата светлина, минаваща през стъкления шестоъгълник в средата на купола, струеше върху яркорозовата й рокля. От тълпата извикаха името й. Изненада се, че я познават, но после се сети, че историята със завещанието на Бърт беше разпространена по информационните средства. Вече беше отказала дузина молби за интервюта, като се започне от местните вестници до Ен Би Си. Тя сложи сияйна усмивка на лицето си, с надеждата, че никой няма да забележи колко е неуверена.

Фийб усети, че Рон се кани да я остави и сграбчи ръката му.

— Не си тръгвай!

— Трябва. Играчите смятат, че нося лош късмет. — Той мушна нещо в ръката й. — Ще те чакам в ложата, когато първата четвърт завърши. Ще се справиш. И… ъъ… Бърт винаги плясваше Боби Том по задника.

Още преди тя да успее да осъзнае тази неочаквана новина, той изчезна от игрището и я остави сама с куп закалени в битките мъже, които сумтяха, потяха се и нямаха търпение да вдигнат гюрултия. Фийб отвори юмрука си и се загледа удивена в дланта си. Защо Рон й беше дал пакетче ментова дъвка?

Дан се появи до нея и тя трябваше да потисне налудничавото си желание да се хвърли в прегръдките му и да го помоли да я защити. Но това желание изчезна, когато той я прониза с недружелюбен поглед.

— Не мърдай оттук до края на първата четвърт. Ясно ли е?

Тя едва успя да кимне.

— И не оплесквай всичко. Говоря сериозно, Фийб. Имаш отговорности и по-добре се съобразявай с тях. Ти и аз може да смятаме, че суеверията на играчите са смешни, но те не смятат така.

Той се отдалечи без повече обяснения.

Срещата им продължи само няколко секунди, но тя се почувства като премазана от булдозер. Преди да успее да се съвземе, върху нея връхлетя един от мъжете, като поклащаше шлема си. Тя се държеше далече от играчите, но позна Боби Том Дентън по снимките му — руса коса, широки скули, голяма уста. Той изглеждаше напрегнат и притеснен.

— Госпожице Съмървил, не се познаваме, но… имам нужда да ме ударите по задника.

— Ти… ъъъ… трябва да си Боби Том.

Един много богат Боби Том.

— Да, така е.

Не, и дума не можеше да става да направи това. Може би имаше жени, родени да пошляпват мъжки задници, но тя не беше сред тях. Бързо повдигна ръка, целуна крайчетата на пръстите си и докосна с тях устните му.

— Какво ще кажеш за нова традиция, Боби Том?

Тя зачака, обзета от опасение, че може да е причинила нещо непоправимо на неговата карма, пропилявайки осем милиона при това. Той се понамръщи и в следващия миг тя усети, че яркорозовите парчета плат се увиват около краката й, когато той я грабна и залепи една звучна целувка на устните й.

Ухили се и я върна на земята.

— Тази традиция е дори по-добра.

Стотици хора от тълпата бяха забелязали разговора им и когато Боби Том се отдалечаваше, тя чу смях. И Дан беше забелязал целувката, но той определено не се смееше.

Още едно чудовище се насочи към нея. Когато се приближи, той изръмжа нещо на онзи, който беше зад него и тя видя името Бийдерот на гърба на небесносиния му екип. Това сигурно беше темпераментният й куотърбек.

Най-накрая той се спря до нея и тя видя синьо-черна коса, нос като кука за месо и малка, почти женствена уста.

— Госпожице Съмървил, вие трябва… Баща ви… — Той се загледа в една точка точно под лявото й ухо и сниши глас: — Преди всеки мач той ми казваше: Изяж лайното, мечок такъв.

Сърцето й замря.

— Не може ли… Не може ли просто да те шляпна по задника.

Той поклати глава и я изгледа разярено. Тя се предаде и изрече думите, колкото се може по-бързо.

Куотърбекът въздъхна шумно от облекчение.

— Благодаря, госпожице Съмървил.

И изтича напред.

„Старс“ спечелиха при хвърлянето на монетата и двата отбора се подредиха за началния удар. За неин ужас Дан се затича към нея, като не отместваше очи от игрището. На главата му имаше слушалки, свързани с дълъг кабел, но това изглежда не пречеше на движенията му. Той спря до нея, с очи все така приковани към игрището.

— В теб ли е дъвката?

— Дъвката?

— Дъвката!

Тя се сети внезапно за пакетчето, което Рон беше мушнал в ръката й. Разтвори пръстите си, които бяха здраво стиснати около него.

— Тук е.

— Подай ми я, когато играчът, който подаде топката, я нагласи за удар. С дясната ръка. Зад гърба си, ясно ли е? Да не объркаш нещо. Дясна ръка. Зад гърба ти. Когато играчът приготви топката за удар.

Тя го погледна.

— Кой подава топката?

Беше започнала да го влудява.

— Дребният, в средата на игрището! Нищичко ли не знаеш? Ще оплескаш всичко, нали?

— Няма да оплескам нищо!

Очите й се отправиха към игрището и тя трескаво се опита да разпознае играча, който подава топката. Избра най-дребния, с надеждата, че не е сгрешила. Когато той се наведе да нагласи топката, тя сложи бързо дясната ръка зад гърба си и пусна дъвката в разтворената длан на Дан. Той изсумтя, мушна я в джоба си и хукна, без дори да й благодари. Тя се сети, че само преди няколко минути той й каза, че суеверията на играчите били смешни.

След секунди топката полетя във въздуха и пред нея настъпи хаос. Нищо не би могло да я подготви за страховитите звуци, които издаваха двадесет и две мъжки тела, изпълнени с решимост да се бият и да се пребият един друг. Шлемовете се блъскаха, раменете им се притискаха и въздухът беше изпълнен с ругатни, викове и охкания.

Тя притисна длани до ушите си и изпищя, когато цял взвод униформени мъже се втурна към нея. Остана замръзнала на мястото си, а играчът на „Старс“, в когото беше топката, връхлиташе върху нея. Отвори уста, за да извика, но не излезе никакъв звук. Тълпата подивя, докато той приближаваше страничната линия, преследван от облечени в оранжево и бяло чудовища от ада. Фийб видя, че той не може да спре… щеше да се стовари точно върху нея… а тя не можеше да се спаси, защото краката й не помръдваха. В последния момент той изви и се сблъска със съотборниците си, стоящи до страничната линия.

Сърцето й бумтеше силно и й се стори, че ще припадне. Отвори несръчно чантата си и затърси вътре кристалните си очила. Едва не ги изтърва, докато ги наместваше непохватно на носа си, за да се скрие зад тях.

Първата четвърт се изнизваше мъчително бавно. Фийб усещаше миризмата на потта на играчите, виждаше израженията им — понякога отнесени, понякога гневни, чуваше обидите, които си крещяха непрестанно, докато повторението отне смисъла дори и на най-мръсните думи. В един момент тя осъзна, че вече не стои там само защото така са й казали, но и за да изпита силата си, собствената си смелост. Може би, ако успееше да се справи с това предизвикателство, щеше да започне да се справя и с целия си живот.

Секундите се влачеха като минути, а минутите — като часове. С ъгълчетата на очите си тя наблюдаваше момичетата от агитката на „Старс“, които бяха облечени в прозрачни златисти костюми, покрити със сини пайети и аплодираше заедно с тях. Послушно ръкопляскаше, когато Боби Том улавяше пас след пас, срещу силната защита на „Бронкос“, както щеше да чуе по-късно да я определят. И се улавяше, че насочва поглед към Дан Кейлбоу по-често, отколкото й се нравеше.

Той крачеше покрай страничните линии, а тъмнорусата му коса блестеше под ярката слънчева светлина, която проникваше през средата на купола. Бицепсите му опъваха късите ръкави на фланелката му, а вените на мускулестия му врат туптяха, когато извикваше наставленията си. Той въобще не се спираше. Крачеше, беснееше, крещеше, размахваше юмрук във въздуха. Към края на първата четвърт едно прекратяване на играта от страна на съдията го разгневи и той измъкна слушалката от главата си, като се канеше да нахлуе в игрището. Трима от неговите играчи скочиха от скамейката и го възпряха със сила. Те действаха съвсем организирано и тя предположи, че им се е случвало да правят това и преди. Въпреки че по закон отборът принадлежеше на нея през следващите няколко месеца, тя знаеше, че „Старс“ всъщност беше и негов. Той я ужасяваше и омайваше едновременно. Би дала всичко на света, за да бъде толкова безстрашна.

Най-после се чу съдийският сигнал, отбелязващ края на първата четвърт. За всеобща изненада „Чикаго Старс“ завършиха наравно с „Бронкос“ — седем на седем.

Боби Том се втурна към нея със сияещо изражение. Тя не се сдържа и отвърна на усмивката му.

— Надявам се, че следващата седмица, когато играем с „Чарджърс“, ще мога пак да се добера до вас, госпожице Съмървил. Вие ми носите късмет.

— Мисля, че късмет ти носи твоят талант.

Тогава се чу разгневеният глас на Дан:

— Дентън, ела тук! Имаме да играем още три четвъртини. Да не си забравил!

Боби Том й намигна и побягна.