Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чикаго старс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
It Had to Be You, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 256 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
varnam (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Сюзън Елизабет Филипс. Избрах теб

Американска. Първо издание

ИК „Компас“, Варна, 1997

Редактор: Любен Любенов

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-701-019-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

10.

Фийб погледна към видеокасетата на седалката до нея. Да се появява така, без да се обади в дома на Дан Кейлбоу, беше най-глупавото нещо, което някога е правила. Но вместо да обърне кадилака на Бърт и да се върне вкъщи, тя се взря встрани от пътя, за да открие дървената пощенска кутия, за която Кристъл Гриър й беше споменала. Гледаше и репетираше думите, които щеше да му каже, когато пристигне.

Ще бъде нехайна. Ще каже на Дан, че Пол се е появил с видеокасетата малко след като той си е заминал. Тъй като знаела, че Дан иска да види филма, преди да си легне, решила да му я донесе, а и нощта е толкова приятна. Няма проблеми, наистина.

Тя се намръщи. Беше един през нощта. Може би е по-добре да не споменава нито за приятната нощ. Може би е по-добре да каже, че не й се спи и е решила да се поразходи с колата, за да се отпусне.

Истината беше, че искаше да го види отново, преди да е загубила смелостта си. Чувстваше се дълбоко потресена от онзи момент, когато усети желанието да го целуне. Сега имаше нужда да го види сам, да не ги прекъсват, да се опита да открие какво означават тези чувства.

Имаше милион причини, заради които тя не биваше да усеща притегателната му сила, но никоя от тези причини не обясняваше чувството, което изпита тази вечер с него — сякаш тялото й бавно се съживяваше. Усещането беше едновременно ужасяващо и въодушевяващо. Той не криеше факта, че не я харесва, но в същото време тя чувстваше, че е привлечен от нея.

Без предупреждение в очите й се появиха сълзи. Години наред тя дори не беше мечтала, че ще й се случи нещо такова. Дали беше глупачка или имаше възможност да възвърне женствеността си?

Светлините на фаровете попаднаха върху дървената пощенска кутия и тя стисна за миг очи. На кутията нямаше име, но номерът беше същият. Намали скоростта и зави по тесен, настлан с чакъл път. Нощта беше облачна. Лунната светлина едва стигаше, за да се види стара овощна градина. Фийб пресече един дървен мост, направи широк завой и тогава видя светлините.

Безразборно построената каменна къща нямаше нищо общо с лъскавия ергенски дом, който тя си беше представяла. Къщата беше построена от дърво и камък, имаше три комина и навес от едната страна. Стъпалата водеха към старомодна веранда, обградена от извит парапет. Под приветливата светлина, идваща от предните прозорци, тя видя, че капаците и входната врата са боядисани в перленозелено.

Чакълът хрущеше под гумите. Тя спря и изгаси двигателя. Внезапно външните лампи угаснаха, последвани от вътрешните. Тя се поколеба. Сигурно е пристигнала точно преди той да си легне. Но все пак още не беше заспал.

Грабна видеокасетата от седалката, преди да е загубила смелостта си, отвори вратата на колата и излезе. В далечината се чу бухал и зловещият звук я притесни още повече. Докато вървеше предпазливо към верандата, й се искаше да не е толкова тъмно.

Фийб сложи ръка на парапета и внимателно изкачи четирите каменни стъпала. В тъмнината свиренето на щурците звучеше злокобно, а не дружелюбно. Сякаш скърцаха вратите в населяван от духове дом. Тя не откри звънец, само тежко метално чукче. Повдигна го и потръпна, когато то се блъсна с тъп звук.

Секундите течаха, но никой не й отваряше. Притеснението й се увеличаваше. Почука отново, но й се прииска да не беше правила това, защото осъзна, че греши ужасно. Беше неудобно. Въобще нямаше как да обясни присъствието си. Какво си беше въобразявала? Ще се измъкне и…

Тя ахна, когато една длан затисна устата й. Преди да успее да реагира, някаква силна ръка я сграбчи през кръста. Кръвта се оттегли от лицето й и краката й се подкосиха, когато откри, че не може да помръдне.

Един заплашителен глас прошепна в ухото й:

— Ще те завлека в гъсталака.

Тя замръзна от страх. Опита се да извика, но не можа да издаде звук. Всичко беше както през онази нощ, когато беше на осемнайсет. Краката й се отлепиха от земята и той я понесе по стъпалата, сякаш въобще не тежеше. Тъмнината и уплахата я задушаваха. Той я повлече към дърветата, а устните му бяха долепени до ухото й.

— Бори се — прошепна той. — Бори се здраво. Но все пак знаеш, че няма да има никаква полза.

Познатото произношение проникна през уплахата й и тя осъзна, че Дан е този, който я държи. Главата й се замая. Всичко се повтаряше отново! Той я привлече, тя флиртуваше с него и сега той щеше да я изнасили. Тялото й вече не беше като парализирано. Не можеше да позволи това да се повтори.

Тя започна отчаяна борба за свободата си, като го риташе и се опитваше да го удари с лакътя, но той беше силен, толкова по-силен от нея, с твърди като стомана мускули, оформени през годините тренировки. Той я отнесе в гъсталака, сякаш тя не тежеше повече от дете. Опита се да извика, но ръката, която затискаше устата й беше безмилостна.

— Хубаво. Добре се бориш, скъпа. Караш ме да се потрудя.

Тя се извиваше в ръцете му и се опита да извика изпод дланта му, но той я държеше здраво. Пред себе си видя някаква неясна кръгла фигура от дърво и когато се приближиха, видя, че това е беседка.

— Ще си го получиш — шепнеше той. — Точно както го харесваш. Ще те нараня, щом толкова го искаш.

Той я издърпа по стъпалата и мина през сводестия отвор в покритите с бръшлян стени. И дори не се задъхваше.

— Ще бъдеш безпомощна. Мога да правя каквото си поискам с теб, а ти няма да успееш да ме спреш.

Той я издърпа сред мрака и ужасът се вкопчи в нея, както и в онази гореща и тъмна барака край басейна, преди толкова време. Едната му ръка продължаваше да стои на устата й, а другата се мушна под полата й и затърси бикините й.

— Първо ще сваля това.

Ужасните звуци, които се зараждаха в гърлото й бяха възпирани от дланта му. Не беше искала това. Моля те, Господи, не позволявай това да се случи отново! Страшният шепот се чу отново в ухото й:

— Може би трябваше да започна оттук. Това ли искаш?

Той махна ръка от устните й, сграбчи корсажа на роклята й в юмрука си и с един замах я разкъса.

Две неща се случиха едновременно. От устата й излетя силен вик. А ръката, която покриваше гърдите й замръзна.

— Вал?

Той попритисна гърдите й. Цялото му тяло се стегна. После отскочи от нея, сякаш беше радиоактивна.

Тя се разплака. Внезапно една външна лампа освети беседката. Видяха се грубовати мебели, килимче и Дан, който я гледаше ужасен.

— Фийб! Исусе… Исусе, Фийб, съжалявам аз… аз не знаех, че си ти. Аз… Вал трябваше…

Зъбите й тракаха, цялото й тяло се разтрепери. Там, където беше скъсал роклята й, корсажът висеше и откриваше едната от гърдите й. Тя сграбчи плата, докато се отдръпваше назад. Сълзите се стичаха по лицето й.

— Фийб…

Той се втурна към нея.

Тя отскочи назад, като стискаше трескаво разкъсаната си рокля.

— Не ме докосвай! — изхълца.

Той замръзна и отстъпи назад, като вдигна ръце.

— Няма да те нараня. Ще ти обясня. Всичко това е грешка. Не знаех, че си ти. Аз… аз смятах, че е бившата ми съпруга. Трябваше да се срещнем тук с нея.

— И смяташ, че това ще оправи нещата?

Зъбите й не искаха да престанат да тракат, а когато се опитваше да преглътне риданията си, нещо започваше да я души.

Той отново пристъпи към нея и тя отново се отдръпна. Той веднага се спря.

— Не разбираш.

— Копеле! Извратено копеле!

— Дан!

Фийб замръзна, когато чу женски глас.

— Дан! Къде си?

Заля я облекчение, когато разбра, че вече не са сами. Видя умолителното изражение в очите му, видя как той допря пръст до устните си, за да я накара да мълчи.

— Тук! — извика тя. — Тук!

Той наведе глава.

— По дяволите.

— Дан?

Една слаба, привлекателна жена, облечена в обикновена памучна рокля на цветя, влезе в беседката.

— Чух…

Тя млъкна, когато видя Фийб. После отправи очи към Дан.

— Какво става?

— Това, което става тук — каза той недоволно, — е случай на объркана самоличност.

Жената се вгледа в скъсаната рокля на Фийб и разбърканата й коса. Очите й се разшириха от смайване.

— О, господи…

Ужасът на Фийб започна да се уталожва и тя осъзна, че тук става нещо, което не може да разбере.

— Беше тъмно — каза Дан на жената — и аз помислих, че си ти.

Жената притисна пръсти до слепоочието си.

— Сдържана ли е тя?

— Сдържана, дявол да го вземе! Тя е уплашена до смърт! Не виждаш ли какво й причиних?

Гласът на жената стана толкова студен и делови, че Фийб веднага я намрази.

— Коя е тя?

— Фийб Съмървил — отвърна той, защото очевидно разбираше, че Фийб не е в състояние да отговори сама.

— Собственичката на „Старс“!

— Съвсем същата.

Той се обърна отново към Фийб и й заговори тихо:

— Това е Валери Кейлбоу, Фийб. Бившата ми съпруга. Член е на Конгреса на Съединените щати, но въпреки това можеш да й имаш доверие. Валери ще ти обясни, че нямах намерение да те нараня и ще ти разкаже на какво точно си попаднала.

Валери смръщи чело разтревожено.

— Дан, аз едва ли мога…

— Направи го! — тросна й се той с убийствено изражение. — Сега тя не е в състояние да слуша мен.

Тя подбираше внимателно думите. Лицето й беше смръщено.

— Госпожице Съмървил, въпреки че двамата с Дан сме разведени, ние предпочетохме да продължим интимните си отношения. Ние двамата имаме склонност към приключения в секса и…

— Говори за себе си, Вал! Аз щях да съм доволен на двойно легло и хубава музика.

— Да не би да обвиняваш мен за случилото се?

— Не — въздъхна той. — Грешката е моя. И двете имате светла коса, а и на височина сте горе-долу еднакви. Беше тъмно.

— Дан и аз се уговорихме да се срещнем тук тази вечер. Аз имах служебни задължения, заради които позакъснях. За съжаление, госпожице Съмървил, той ви е объркал с мен.

Бавно Фийб започна да разбира какво се е случило, но не можеше да отмести смаяния си поглед от жената.

— Значи вие искате той да се отнася така с вас?

Вал не поглеждаше към Фийб.

— Страхувам се, че трябва да си тръгвам. Съжалявам, че сте била изплашена по този начин. Разбирате, предполагам, колко опасна е тази тема. Като избираемо длъжностно лице, аз ще бъда поставена в изключително неудобно положение, ако някой узнае.

— За бога, Вал…

Тя се завъртя към него.

— Млъкни, Дан! Това може да сложи край на кариерата ми. Искам уверението й, че няма да каже на никого.

— На кого мога да кажа? — продума Фийб безпомощно. — А и никой не би ми повярвал.

— Съжалявам.

Валери кимна притеснено и бързо напусна беседката.

Фийб не искаше да остава сама с Дан. Тя веднага усети потискащо големите му размери, мускулите, разпъващи ръкавите на тясната фланелка. Притисна предницата на роклята си и тръгна към входа на беседката.

— Моля те, седни — промълви той тихо. — Обещавам да не се приближавам до теб, но трябва да поговорим.

— Това е някаква ваша игра, нали — прошепна тя. — За удоволствие.

— Да.

— За мен не беше игра.

— Знам. Съжалявам.

— Как можеш да правиш такива неща?

— Тя иска това.

— Но защо?

— Тя е силна жена. Влиятелна. Понякога се уморява от това, че винаги тя трябва да контролира нещата.

— Тя е болна. И ти също.

— Не съди, Фийб! Тя не е болна. До тази вечер онова, което е ставало помежду ни, не е засягало никого.

Тя се разтрепери отново.

— Ти щеше… Ами ако не беше спрял?

— Щях да спра. Още като те докоснах. — Той се изкашля. — Валери е с малко по-малки гърди от твоите.

Коленете вече не я държаха и тя се стовари в най-близкия стол. Той се приближи внимателно до нея, сякаш се страхуваше, че тя отново ще запищи.

— Какво правеше тук?

Тя си пое треперливо дъх.

— Пол дойде на празненството малко след като ти си тръгна. Аз… аз ти донесох видеокасетата, която ти искаше.

Тя повдигна ръце беззащитно, като разбра, че я е изтървала.

— Но аз казах на Роналд да не ми я изпраща тази вечер.

— Аз мислех… Не ми се спеше и… Няма значение, идеята беше глупава.

— Можеш дори да го повториш.

— Тръгвам си.

Тя подпря ръце на облегалката на стола и успя да се изправи.

— Имаш нужда от няколко минути, за да се успокоиш, преди да се опиташ да шофираш. Ще ти предложа нещо. На празненството не ядох нищо и съм гладен. Какво ще кажеш да направя няколко сандвича?

В изражението му имаше момчешко нетърпение да й достави удоволствие и то заглуши остатъците от страха й, но той беше прекалено едър и прекалено силен, а тя не беше се съвзела след онези мигове, когато миналото сякаш се повтаряше.

— По-добре да си вървя.

— Страхуваш се да стоиш сама с мен, нали?

— Просто съм уморена, това е всичко.

— Уплашена си.

— Бях съвсем безпомощна. Ти си силен мъж. Не можеш да си представиш какво е.

— Не, не мога. Но вече всичко това свърши. Няма да те нараня. Знаеш го, нали?

Тя кимна бавно. Наистина го знаеше, но все още й беше трудно да се отпусне.

Той й се усмихна.

— Знам защо бързаш да се прибереш вкъщи. Искаш да събудиш малката си сестра и да започнеш да я пердашиш.

Тя го изгледа объркана.

— За какво говориш?

— Госпожица Моли и аз проведохме интересен разговор тази вечер. Но няма да ти разкажа нищо, ако не ми позволиш да ти приготвя нещо за ядене.

Тя видя предизвикателната искрица в очите му. Той се превърна в треньора, поставящ на изпитание духа й, както правеше и с момчетата си. Знаеше, че няма да я нарани. Ако този път избяга, дали някога ще може да се спре?

— Добре. Само за малко.

Беше й трудно да върви по непознатата пътека. Веднъж се спъна, но той не се пресегна към нея, за да й помогне. Замисли се дали той знае, че тя би изгубила присъствие на духа, ако той я докосне в тъмното.

Той искаше да я накара да се отпусне и затова започна да й разказва за къщата, докато вървяха напред.

— Купих този имот миналата година и го ремонтирах. Има овощна градина и конюшня, където мога да държа няколко коня, ако искам. Тук има столетни дървета.

Стигнаха до верандата. Той се наведе и взе видеокасетата, която тя беше изтървала, после отвори входната врата, светна лампата и я въведе вътре. Вляво тя видя стълбище, а вдясно имаше коридор със сводест таван, който водеше към страничното крило на къщата. Тя го последва натам и попадна в просторно помещение просто подредено и примамващо.

Дългата стена от незамазан камък грееше меко под светлината на лампите. Помещението представляваше двуетажна жилищна площ, уютна, старомодна кухня и удобен таван. Върху паркета имаше различни мебели, между които кушетка в светлозелено, примесено с червеникави и жълти нюанси, огромни меки кресла и стар чамов бюфет. Една дървена пейка, носеща белезите на десетилетия, служеше за масичка за кафе. На нея имаше шахматна дъска и купчина книги. На полицата над голямата каменна камина стояха груби, дървени свещници, глинени съдове и няколко старинни метални кутии. Предполагаше, че той живее заобиколен от мраморни статуи на голи жени, а не в този уютен, простичък рай, който толкова напомняше за прерията на Илинойс. Подаде й светлосиня риза.

— Може би ще искаш да облечеш това. До кухнята има баня.

Тя осъзна, че все още стиска предницата на роклята си. Взе ризата от него, извини се и отиде в банята. Погледна отражението си в огледалото и видя, че очите й са огромни и уязвими — отворени прозорци към всичките й тайни. Пооправи косата си с пръсти и изтри с една кърпичка размазаната спирала. Едва когато се почувства спокойна, Фийб излезе от банята.

Ризата, която й беше дал, стигаше до средата на бедрата й. Когато влезе в кухнята, нави нагоре ръкавите. Дан тъкмо изваждаше пълнозърнест хляб и месо от хладилника.

— Какво ще кажеш за печеното телешко?

— Не си падам много по телешкото.

— Имам също салам и пуйка.

— Предпочитам най-обикновено сирене.

— Печено сирене? Правя го страхотно.

Толкова искаше да й достави удоволствие, че тя не се сдържа и се усмихна.

— Добре.

— Искаш ли вино или бира? Имам и изстуден чай.

— Чай, ако обичаш.

Тя седна до стара, разтегателна маса от орех.

Той наля на двамата по чаша чай и започна да прави сандвичите. На масата лежеше отворена „Кратка история на времето“ от Стивън Хокинг. Фийб се възползва от възможността да възстанови поне донякъде нормалните отношения помежду им.

— Доста тежко четиво за спортист.

— Не е лоша, ако съм разбрал правилно всички думи.

Тя се усмихна.

Той метна сандвичите да се пекат.

— Интересна книга. Дава ти теми за размисъл. Кварки, притегляне между телата, черни дупки. Докато ходех на училище, обичах научните дисциплини.

— Предпочитам да изчакам да я филмират. — Тя остави книгата и отпи от чая си. — Кажи ми какво стана с Моли.

Той се подпря на ръба на готварската печка.

— Това хлапе е майстор на лъжите. Срещнах я, когато влязох в къщата да се обадя по телефона. Каза ми някои неща за теб, от които може да ти понастръхне косата.

— Какви например?

— Това, че я държиш затворена в къщата. Освен това късаш писмата за нея и я оставяш на хляб и вода, когато си й ядосана. И я пердашиш.

— Какво!

Фийб едва не изтърва чая си.

— Каза, че не боли.

Фийб беше зашеметена.

— Защо ще говори такива неща?

— Изглежда, че не те обича особено.

— Знам. Прилича ми на суетлива стара мома. Не одобрява начина ми на обличане, шегите ми не са й смешни. Дори Пух не харесва.

— Това може би показва, че преценките й са добри.

Тя го изгледа сърдито.

Той се усмихна.

— Всъщност, през по-голямата част от времето, когато говорехме, кучето се беше свило до краката й. Изглеждаха ми като стари приятели.

— Не мисля, че е така.

— Е, може и да греша.

— Тя наистина ли ти каза, че я пердаша?

— Да. Каза, че не си лоша, а само порочна. Мисля, че те сравни с някоя си Ребека, първата госпожа Де Уинтър.

— Ребека? — Изведнъж тя се досети и поклати глава. — Всичките тези приказки за Достоевски, а пък гадинката четяла Дафни дю Морие. — Тя се замисли за миг. — Откъде знаеш, че не ти е казала истината? Възрастните често бият децата.

— Фийб, когато стоеше до страничната линия, ти изглеждаше като пред припадък всеки път, когато някой поемеше по-силна топка. А и просто го нямаш този побойнически инстинкт. — Той обърна сандвичите. — Например, поправи ме, ако греша, но предполагам, че не само лошият апетит беше причина да откажеш печеното на Виктор през онзи ден, когато ядохме в кухнята ти. Да не говорим пък за това хубаво месо за сандвичи в моя хладилник.

Този мъж виждаше твърде много.

— Всичките тези нитрати не са здравословни.

— Ъхъ. Хайде, скъпа, можеш да кажеш на татко Дан своята малка грозна тайна. Вегетарианка си, нали?

— Много хора не ядат месо — каза тя предпазливо.

— Да, но повечето от тях не го крият. А ти не казваш нищо.

— На никого не му влиза в работата. Просто най-случайно предпочитам незапушени артерии, това е всичко.

— Хайде, Фийб, отново се въртиш около истината. Имам чувството, че хранителните ти навици нямат нищо общо с твоите артерии.

— Не разбирам за какво говориш.

— Кажи ми истината.

— Добре! Обичам животните. Това не е престъпление! Още като малка не можех да понасям мисълта, че ще изям някое от тях.

— Но защо си толкова потайна?

— Не съм искала да бъда потайна. Просто… не съм си изяснила нещата философски. Не бих носила кожи, но гардеробът ми е пълен с кожени обувки и колани. Освен това, мразя всички тези цепещи косъма на две спорове, в които хората се опитват да те въвлекат. Въздържаността ми донякъде е по навик, предполагам. Надзирателката в интерната ме тормозеше заради това.

— Как?

— Веднъж, когато бях на единадесет, стигнахме до открит спор заради една свинска пържола. Останах на масата почти цялата нощ.

— Хващам се на бас, че си си мислила за „Прасенцето“.

— Откъде знаеш?

— Съвсем очевидно е, че си голяма почитателка на А. А. Милн, скъпа. — Очите му грееха развеселено. — Продължавай. Какво се случи?

— Най-накрая надзирателката се обади на Бърт. Той ми се разкрещя, но аз просто не можех да ям. После другите момичета ми се притекоха на помощ. По ред прехвърляха месото от моята чиния в техните.

— Това съвсем не обяснява защо си толкова потайна.

— Повечето хора смятат, че вегетарианството е доста шантаво нещо, а моят коефициент на лудост и без това си е достатъчно висок.

— Май не съм срещал някой друг, освен футболистите, който да влага толкова енергия, за да се преструва на много корав.

— Аз съм си кораво момиче.

— Няма съмнение.

Усмивката му я подразни.

— Това, че тази вечер не бях достатъчно силна, за да се преборя с теб, не означава, че не съм кораво момиче.

Той доби толкова поразено изражение, че й се прииска да си беше сдържала думите.

— Наистина съжалявам за това. През живота си не съм удрял жена. Е, освен Валери, но това беше…

— Не искам да го чуя.

Той изключи сандвичите и отиде до масата.

— Обясних ти случилото се и ти се извиних по всеки начин, който знам. Ще приемеш ли искрените ми извинения или тази случка ще се спотайва помежду ни всеки път, когато сме заедно?

Очите му бяха изпълнени със загриженост и тя изпита почти неудържим подтик да се хвърли в прегръдките му и да го помоли да я подържи само за няколко минути.

— Приемам извиненията ти.

— Приемаш ги искрено или това просто е една от женските истории, когато тя казва, че прощава нещо на мъжа, а после прекарва цялото си свободно време в измисляне на начини да го накара да се чувства виновен?

— Валери прави ли го?

— Скъпа, всяка жена, до която съм се приближавал, го е правила.

Тя се опита да се върне към старата си роля.

— Животът е тежък, когато си неустоим за противоположния пол.

— И това го казва човек, който ги разбира тези работи.

Тя се опита да измисли някакъв отговор, но нищо не излезе. Тогава разбра, че не са й останали никакви резерви, за да продължи с ролята, която сама си беше избрала.

— Сандвичите вече трябва да са готови.

Той се върна до печката, погледна сандвичите и ги извади. Раздели ги старателно, върна се до масата с две кафяви глинени чинии и седна на един от столовете.

Няколко минути се храниха в мълчание. Накрая той проговори:

— Не искаш ли да говорим за днешния мач?

— Не съвсем.

— Не искаш ли да ме критикуваш след двойния заден ход? Спортните журналисти ще ме изгорят жив заради днешния.

— Какво е това двоен заден ход?

Той се ухили.

— Започвам да откривам, че има определени предимства в това да работя за теб.

— Имаш предвид, че нямам тайното желание сама да тренирам отбора?

Той кимна и отхапа от сандвича си.

— Никога не бих се бъркала. Но наистина смятам, че може да помислиш как да поотвориш нападението и дали да не започваш с Брижки, вместо с Рийнълдс.

Той я изгледа и тя се засмя.

— Приятелите на Бърт ме заговориха в ложата.

Той отвърна на усмивката й.

— Репортерите бяха разочаровани, че не се появи на пресконференцията след мача.

— Така ще си останат. Виждала съм някои от тези интервюта след мачовете. Човек наистина трябва да знае това-онова за футбола, за да отговори на въпросите.

— Рано или късно ще трябва да говориш с журналистите. Роналд ще ти помогне да се справиш.

Дан все още смяташе, че тя и управителят имат интимна връзка.

— Иска ми се да не се отнасяш толкова отрицателно към него. Той върши добра работа, а аз въобще не бих се справила без него.

— Така ли?

— Той е чудесен човек.

Дан я изгледа напрегнато. Взе си една книжна салфетка и избърса устата си.

— Би трябвало да е. Жена като теб има голям избор.

Тя повдигна рамене и неохотно зачопли сандвича си.

— По дяволите! Седиш там, с вид на муле, което са подритвали твърде често.

— Е, благодаря.

Той смачка салфетката и я хвърли настрани.

— Не мога да се търпя заради това, което ти причиних. Къде е смелостта ти, Фийб? Къде е жената, която ме подмами да приема Роналд за управител отново?

Тя замръзна.

— Не знам за какво говориш.

— Да, да, въобще не знаеш. Ти ме изигра. Трябваха ми няколко дни, за да разкрия изкусния ти малък заговор. Вие двамата с Роналд ме подредихте. Той наистина успя да ме убеди, че сте любовници.

Тя с облекчение видя, че той е по-скоро раздразнен, отколкото ядосан, но все пак заговори, като грижливо подбираше думите си.

— Не разбирам защо е толкова трудно да се повярва в това. Той е много привлекателен мъж.

— Ще трябва да се доверя на мнението ти. Но е факт, че вие двамата не сте любовници.

— Откъде знаеш?

— Просто знам, това е. Виждал съм как се държиш с него, когато смяташ, че ви гледам. Очите ти се плъзгат по него, навлажняваш устни, гукаш му.

— Жените не се ли държат така с любовниците си?

— Точно така. Ти се държиш по същия начин и с портиера.

— И какво?

— С всички, освен с мен.

Тя бутна настрани непипнатия си сандвич.

Той я наблюдаваше.

— Опитваш се да ме изкушаваш с това твое убийствено тяло, но не успяваш да издържиш твърде дълго и вече гледаш в краката си или се занимаваш с маникюра си. — Той се облегна назад. — Не убягна от вниманието ми, че пъчиш гърди за всичко живо в панталони, но в последно време ми се струва, че не успявам да разменя и две изречения с теб, преди да кръстосаш ръце. Е, защо е така?

— Имаш твърде бурно въображение.

— Не мисля.

Тя се изправи.

— Късно е. Трябва да си ходя.

Той също се изправи, заобиколи масата и я докосна за пръв път след неприятната случка в беседката. Тя не се отдръпна и това го успокои, но стомахът му все още се свиваше при мисълта за онова, което й беше причинил.

Тя стоеше пред него в старата му синя риза и изглеждаше толкова красива и крехка. Не помнеше някога да е срещал друга жена, така изпълнена с противоречия. Не искаше да я харесва, но ставаше все по-трудно да не го направи.

Той стисна рамото й.

— Все още ли се страхуваш от мен?

— Разбира се, че не.

Може да не се страхуваше, но проявяваше плашливост, която съвестта му не можеше да приеме. Дланта му се плъзна надолу и започна да гали ръката й през мекия памучен ръкав.

— Мисля, че се страхуваш. Мисля, че си замаяна от страх да не се окажа някой негодник и да не нападна отново.

— Не е вярно.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм.

— Докажи го.

— И как предлагаш да го направя?

Нямаше представа какъв дявол го подтикваше, само знаеше, че думите му я карат да се усмихва. Харесваше начина, по който очите й се набръчкваха в ъгълчетата, когато го правеше. Той посочи бузата си с палава усмивка.

— Целуни ме. Тук. Дружелюбна целувчица между приятели.

— Не ставай смешен.

Очите й се присвиха. Той не се сдържа и я подразни още малко. Не можеше да се каже точно, че я дразни, защото непрекъснато си мислеше какво ли ще бъде усещането, ако това невероятно тяло се притисне до неговото. Ако се имаше предвид началото на срещата им, това не представяше характера му в особено добра светлина.

— Хайде. Предизвиквам те. Не говорим за едно от онези нехигиенични прочувствени неща. Само дружелюбна целувчица по бузата.

— Не искам да те целувам.

Той забеляза, че отговорът й се позабави няколко секунди, а тези нейни златистокафяви очи бяха меки като устните й. Вече нямаше настроение да я дразни, а гласът му беше предрезгавял.

— Лъжкиня. Всичката тази топлина не може да идва само от мен.

Той наведе глава и в следващия миг вече целуваше шията й, открил едно меко местенце, точно над ухото й. Не я привлече в прегръдките си, но гърдите й се докоснаха до него.

Той чу въздишката й.

— Ние не се харесваме.

— Няма нужда да се харесваме, скъпа. Не става дума за постоянна връзка. Това е животинско привличане. — Той целуна изкусителната бенка до ъгълчето на окото й. — И е приятно. Приятно е да те докосвам.

Тя въздъхна и се облегна на него. Той стисна ръцете й, а целувките му се плъзнаха надолу, докато стигнаха устните й.

Устните му бяха меки. Просто меки, точно такива, каквито трябваше да бъдат. Допирът до нея беше приятен. Тя ухаеше хубаво — на бебешка пудра и цветя. Чувстваше се като буен шестнайсетгодишен хлапак. Докато докосваше извивката на устните й, трябваше да си напомня, че отдавна е надраснал този тип жени. За съжаление тялото му сякаш беше забравило този факт. Целувката му стана по-страстна. Казваше си, че започва да я харесва, но не я уважава и не й вярва и ако не докосне скоро тези нейни гърди, щеше да избухне. Само че след случилото се в беседката не трябваше да бърза, но, боже господи, тя го влудяваше.

Тя се притисна до него и въздъхна леко. Това подейства като доза уиски, вкарана направо във вените му. Той забрави всичко друго, освен страхотната малка мека женичка с тяло, което казваше ела и ме схрускай.

Устните й се разтвориха, но той искаше повече от това. Стисна я здраво в прегръдките си, гърдите й сякаш бяха от бита сметана, а в главата му захвърчаха ракети. После ръката му стигна до най-сладостно закръгления, хубав задник, който той беше докосвал някога. Беше влудяващо възбуден и ръцете му я галеха навсякъде — едно безумие, подхранвано от гърлените й стонове и от трескавите движения на тялото до него.

Искаше му се тя да го докосне. Искаше я на колене, по гръб, готова за него, точно тук, където пламъкът на телата им щеше да подпали паркета и те щяха да полетят надолу, направо към огнения център на земята.

Тя беше също толкова необуздана, трескавите й ръце изследваха тялото му, а хълбоците й се притискаха мъчително до него. Беше полудяла, така, както беше полудял и той и точно толкова го желаеше. И тези звуци, почти като уплаха, почти като…

Стегна се, когато разбра, че тя се опитва да се отдръпне от него и че я държи против желанието й.

— По дяволите!

Отдръпна се рязко и така припряно, че се блъсна в някакъв стол.

Устните й бяха подути от целувките му. Гърдите й се повдигаха, косата й беше разбъркана, сякаш ръцете му са били заровени в нея и сигурно е било така, защото, дявол да го вземе, вече сам не знаеше какво прави. Когато видя съкрушения й поглед, му призля. В живота му имаше много жени, но сега за пръв път беше объркан и не можеше да различи „да“ от „не“. Обвинението в тези дръпнати очи го караше да се чувства като престъпник, но това не беше редно, защото и двамата бяха участвали в това.

— Няма да се извинявам отново, дявол да го вземе — изсумтя той. — Щом не си искала да те целувам, трябваше просто да кажеш не!

Вместо да спори с него, тя повдигна ръка безпомощно и с това го накара да се почувства като най-големия тиранин на света.

— Извинявай — прошепна тя.

— Фийб…

Тя грабна чантичката си и изхвърча от кухнята, от дома му, от опасния пламък между две тела.