Сю Рич
Таен обет (8)

Глава осма

Колиър Паркс отметна завивката и погледна намръщено жената, която лежеше до него.

— Кой може да ме търси по това време, и то в твоя дом? Сигурно онази стара, сърдита прислужница се е объркала.

— Съмнявам се — Касандра се протегна мързеливо. Сънливият й поглед се плъзна по голото му тяло.

— О, да, забравих какъв образец на непогрешимост е тази стара кучка — измърмори Колиър под носа си, докато нахлуваше панталоните. След това отправи възмутен поглед към красивата блондинка, потънала в топлината на червените атлазени завивки, и закрачи тежко с босите си нозе по хладния дървен под. Излезе и тръшна вратата след себе си.

Сред екзотичната обстановка на гостната стоеше Дули О’Райън. При вида му Колиър се разгневи още повече.

— Какво, по дяволите, правиш тук? Мисля, че снощи си уредихме сметките.

— Ако имаш предвид онази малка злополука, да — морякът гледаше заплашително с едното си око. — Без малко обаче да ме хванат, като режех осите на колелетата на файтона. Така че ако следващия път решиш да изнудваш някое девойче, погрижи се за баща й сам.

Колиър едва сдържа силното си желание да изкрещи.

— Така! А сега кажи защо си тук?

— Не с този тон пред такива като мен, Паркс. Нямаше да съм тук, ако не се налагаше.

— Какво толкова важно те накара да ме намериш в дома на една проститутка в три през нощта?

— Херцогът на Силвъркоув.

Колиър пребледня.

— Какво?

— Този нехранимайко е избягал.

— Избягал? Какво говориш?

— Казах, че херцогът е избягал — повтори рязко О’Райън.

— Избягал, но откъде? — Колиър усети слабост в краката си. — По дяволите, О’Райън, чуваш ли се какво говориш? Аз ти платих, за да го убиеш.

Червенокосият почеса рошавата си брада и сви яките си рамене.

— Казах ти, че ще пратя този глупак в ада. Това и сторих. Продадох го на един търговец на роби, който търсеше хора за солните мини в Алжир. Смятах, че там не би издържал и две седмици. Но той изтрая твърде много. И дори е успял да избяга. Предполагам, че ще се върне отново тук.

— Кучи син! Ти, идиот такъв! Разбираш ли какво си направил? Той ще открие, че зад всичко това стоя аз. Аз го изнудих да се ожени за Рия. И щом научи истината за отвличането си, ще узнае за моята намеса и ще ме убие.

— Той не знае нищо за теб — устата на О’Райън се изкриви в грозна усмивка. — Казах му, че съпругата му го е измамила, като реших, че тази мисъл ще направи страданието му още по-болезнено.

— Какво? — Колиър вече не знаеше дали да бъде спокоен или може би още по-гневен. Но се почувства облекчен от това, че животът му не е в опасност. А какво ще стане с Рия? Херцогът може да я убие. „Ако я намери“ — му пошепна някакъв глас. До известна степен Колиър изпита облекчение, като си спомни бележката на Рия, в която тя го информираше за пътуването си до Америка. Слава богу, това поне знаеше. Ремингтън няма да успее да я намери, преди Колиър да се погрижи да го премахне отново. Но този път — завинаги.

Като се намръщи от противната миризма на моряка, Колиър му посочи с ръка вратата и каза:

— Изчезвай оттук, О’Райън. Ще се видим по обяд в „Уотърфрант“. Дотогава ще измисля нещо, с което да оправим глупавата ти грешка. Нещо, за което няма да плащам втори път — ухили се той многозначително.

О’Райън присви очи и без да каже дума, кимна с глава и излезе.

Като проследи отдалечаващата се фигура на този здравеняк, Колиър се чудеше кого ли би могъл да наеме, за да се отърве от това мръсно копеле. Той изсумтя и тръгна към стълбите. По дяволите, би прерязал и сам гърлото му. През последните няколко години беше натрупал доста опит.

Рия дори не можеше да предположи каква голяма услуга му беше направила със заплащането на офицерския му чин във флотата преди седем години. Той беше научил доста за това, как се убива и… как се правят пари. Като интендантски офицер, имаше достъп до ценни предмети, които продаваше скъпо на търг.

Да. Безспорно неговата любима му бе помогнала много. Точно тогава той наистина не знаеше какво да прави с всички тези кредитори, настръхнали срещу него. Като си спомни докъде беше стигнал в стремежа си да се сдобие с пари, Колиър пребледня.

В нощта на сватбата, след като Рия и Ремингтън си бяха вече тръгнали, чичо Ричард бе извикал Колиър в кабинета си и го бе уведомил за промяната на завещанието, както и за причината да му завещае богатството си.

Първоначалното изумление на Колиър от обяснението на графа бързо бе преминало във въодушевление. Според новото завещание той оставаше единственият наследник.

Само два дни бяха нужни на Колиър, за да уреди „неочакваната“ смърт на графа. Но, за жалост, той не можа да получи наследството веднага, за да се изплати на кредиторите си. Бе принуден да приеме парите на Рия с цената на службата си в кралската войска.

Слава богу, бе имал предвидливостта да си избере подходящ чин. Чрез малко хитрост и преодоляване на някои пречки, като например справедливия капитан и помощника му, той бе натрупал значително състояние през тези ужасни години. А с парите можеше да си купи удоволствията, които не бе изпитвал преди. Колиър отправи поглед към горния етаж. Сега той имаше достатъчно средства, за да плати на една от най-скъпите проститутки в Лондон.

Като се усмихваше, той тръгна нагоре по стълбите към спалнята на Касандра. Щом отвори вратата и погледна към жената, усмивката му стана още по-широка. Преди службата си в кралската войска той никога не би могъл да си позволи да притежава тази жена.

Събу панталоните си и се пъхна отново в леглото до горещото тяло на тази страстна проститутка. Беше платил твърде много за нея и трябваше да се възползува от това.

— Кой беше?

Колиър я погали и отвърна:

— Нищо важно. Някакъв моряк — той я притисна и обсипа тялото й с жадни целувки, причиняващи й болка.

— По-спокойно, скъпи — тя си пое огорчено дъх и се обърна с лице към него. После, като прокара пръсти по гърдите му, попита: — Какво искаше?

— Дойде да ми каже, че Адам Ремингтън може би се е върнал.

— Искаш да кажеш, че се е върнал и отново е заминал — тя се сви и направи опит да се отдръпне.

— Какво? — отблъсна я от себе си Колиър.

— Върнал се е и отново е заминал, според думите на прислужницата ми. А готвачката каза, че херцогът е пристигнал вчера и тази сутрин е отпътувал за Америка.

— По дяволите! — Колиър скочи от леглото.

— Но какво има?

— Нищо — изрече той ядно, докато търсеше дрехите си. — Забравих за една среща — това е всичко.

По лицето на Касандра се изписа облекчение.

— Съжалявам, че трябва да тръгваш. Но може би ще дойдеш по-късно.

Колиър не пропусна да отбележи престорената любезност на поканата й, зад която, според него, се криеше повече страх.

— Да, вероятно ще се върна — усмихна се той. Тази кучка би направила всичко за пари, но не би могла да скрие отвращението си от неговия начин на любов.

Отхвърляйки тези мисли, той продължи да се облича, като се опитваше да възпре обзелото го безпокойство. Ремингтън беше тръгнал след Рия. Мрачно предчувствие изпълни отново Колиър. Този негодник щеше да я убие. Като грабна палтото си, той шумно излезе от стаята. Трябваше да направи нещо.

На площадката на стълбите спря, за да успокои лудия ритъм на сърцето си. Не можеше да позволи на Ремингтън да открие Рия. Дори и нищо да не й стори, щеше да узнае за невинността й и да насочи отмъщението си към Дули О’Райън. А този подъл страхливец, за да спаси кожата си, не би се поколебал да спомене името на Колиър.

Колиър сви юмруци. Искаше му се да удуши този некадърник и би могъл да го направи, разбира се, само О’Райън да свърши това, за което вече му бе платил.

Като слизаше по стълбите, той за миг усети колебливост, щом си представи дългото пътуване до онези омразни Щати, в което трябваше да бъде придружаван от измет като О’Райън. Но друго не му оставаше. Трябваше да убият Адам Ремингтън.

 

Ястреб беше облян в пот, а въздухът бе така нажежен, че едва дишаше. Мускулите му се напрягаха под тежестта на кирката. Той я остави върху дебело парче сол, облиза напуканите си устни и направи опит да преглътне буцата, заседнала в пресъхналото му гърло.

Изплющя камшик.

Пареща болка разряза тялото му и предизвика силен гърч.

Още един удар.

Огненият камшик го повали на крака.

По гърба му се стичаше пот, която щипеше кървавите рани. С треперещи ръце той се хвана здраво в дръжката на кирката, като само се молеше да не загуби съзнание.

— На работа, мръсен мелез! — изкрещя на арабски надзирателят.

За първи път в живота си Ястреб би искал да е мъртъв. През всички тези години той често се бе срещал със смъртта. Много хора умряха край него. Беше толкова лесно. Но в този момент пред него се яви образът на Виктория, излъчващ присмех и насмешка. И той отново възвърна смелостта и твърдостта си. Не искаше да умира. Трябваше да оцелее и да отмъсти. Във вените му се вливаше омразата към Виктория и макар че ръцете му трепереха от слабост, той вдигна кирката и я стовари по твърдата буца сол.

— По-бързо, мързеливо куче!

Камшикът изплющя още веднъж.

Ястреб си пое дълбоко дъх и премига от влагата, която пареше в очите му. Болка и гняв замъгляваха съзнанието му. Виеше му се свят и той с последни сили движеше ръцете си. Нагоре… надолу… Виктория. Нагоре… надолу… съпругата ми. Нагоре… надолу… ти ще ми платиш. Отново и отново, все по-бързо…

Ястреб се събуди от смях, който идваше от долния етаж. Пот обливаше цялото му тяло, а ръцете му все още трепереха. Искаше да пропъди последните картини от кошмара. Не, това не беше кошмар. Това беше спомен.

Той се сви на една страна и се опита да заглуши стенанието в душата си. Прохладата на чаршафите, пропиваща в горящата му плът, го върна към действителността. Той беше отново в стаята, наета в една странноприемница в Йорктаун, Вирджиния.

Когато успокои дишането си, седна в леглото и зарови пръсти в косата си. Не знаеше кое е по-лошо — да преживее отново деня, в който го напусна майка му, или времето, прекарано в мините за сол, но в едно бе сигурен — причината за мъчителната болка бе съпругата му и тя щеше да плати за страданието му.

Стана от леглото, приближи се до прозореца и зарея поглед в тъмното нощно небе. Избледняващата луна му подсказа, че минава полунощ, но утрото беше далеко. Обърна се и погледна леглото. Споменът за кошмарния сън не му позволяваше да заспи отново. Поне не тази нощ.

Приближи се до стола с избеляла тапицерия, на който бе оставил дрехите си. Посегна към черните ленени панталони, но се спря. Не искаше повече да носи дрехите на белите хора.

Погледът му обходи бедно обзаведената стая, докато накрая се спря на това, което търсеше. Куфарът, с който тръгна от Лондон, беше оставен до един шкаф близо до вратата. Той извади познатите одежди и усмихвайки се, бързо нахлу кожените бричове. Беше почти забравил удоволствието от приятния допир на тази материя. След като привърши с обличането, той се погледна в мътното огледало над умивалника и реши, че прилича много повече на трапер, отколкото на някой от племето шони. Усмихна се. Това беше чудесно. И без друго не искаше да разкрива действителната си същност, докато е в града на белия човек. Но щом влезе в гората, ще хвърли шапката и ще разпусне косата си. А когато дойде времето да осъществи плановете си, ще облече дрехите на своите хора.

Долу полуосветеният салон на пивницата отново се огласи от буен смях. Тази противна миризма подразни обонянието му. Миришеше на бира и пот. Като дръпна шапка ниско над веждите си, той побърза да излезе, за да избяга от душната атмосфера на помещението.

Щом се озова отвън, тръгна към пристанището. Може би корабът на Виктория ще пристигне днес и той ще може да изпълни замисленото. Макар че до изгрев — слънце оставаха часове, той щеше да чака. Вчера бе прекарал целия ден, обикаляйки пристанището — от момента на пристигането си до късен мрак, когато най-накрая, напълно изтощен, бе намерил стая, където да пренощува. А сега трябваше да избере удобно за прикритие място. Майка му не биваше да вижда лицето му. Не и ако желаеше да доведе до край своя план.

Дотук всичко вървеше добре. В Лондон Ястреб бе научил от Берта, че Алейна е споделила с Виктория тайната за неговия произход и колко изненадана и потресена била съпругата му. Той бе желал да узнае още нещо, но някаква неразбория в кухнята бе привлякла вниманието на старата жена. Но и това, което бе чул, му бе достатъчно.

От дома на майка си Ястреб бе отишъл право на пристанището. Там бе разбрал, че майка му, съпругата му Виктория и любовникът й са се качили на кораба „Моли Клей“, който по разписание спираше в няколко пристанища, преди да пристигне в Америка. Тогава реши да вземе товарния кораб „Сий Мастър“, с който да изпревари тримата.

Ястреб огледа осветеното от луната пристанище и няколкото малки кораба, пуснали котва близо до пристана. Малко по-далеко имаше други, по-големи, които стояха неподвижни.

Скоро към тях щеше да се присъедини и корабът на Виктория. Ястреб разтри врата и слепоочията си, за да намали напрежението, което чувстваше в главата си. През всички тези години беше му омръзнало да чака. Да чака за храна, за вода… Да чака залеза на жаркото слънце.

А накрая и бягството си. Но заради отмъщението би чакал отново.

Той се обърна и тръгна към празния склад, откъдето тайно бе наблюдавал кея. От прозореца на втория етаж се виждаше цялото пристанище и пътниците, които слизаха на брега.

Тежката врата изскърца. Той я отвори достатъчно, за да се промъкне вътре. Въздухът бе изпълнен с гранивата миризма на прах и плесен от изгнил тютюн. Ястреб се намръщи и тръсна глава, като че ли да пропъди този мирис, докато отиваше към тясната дървена стълба.

Като се качи горе, приближи до прозореца и седна върху купчина празни щайги. Протегна дългите си крака, скръсти ръце и се облегна. Не му оставаше нищо друго, освен да чака.

 

Виктория хвърли поглед към „Моли Клей“, който се полюшваше, закотвен в оживеното пристанище на Йорктаун. Чудесно беше да усещаш отново земя под краката си. Тя все още не можеше да повярва, че вече са пристигнали.

След всички тези пристанища и най-вече след бурята, която беше забавила пътуването им почти със седмица, тя наистина се чудеше дали някога ще докосне земята. Ако бяха тръгнали само ден по-късно, щяха да избегнат бурята, или така поне каза момчето, което разтоварваше багажа им.

— Доста време мина, откакто не съм виждал Йорктаун — каза тихо Пади, който беше застанал от едната й страна.

Виктория впери поглед в своя снажен и привлекателен приятел, облечен в елегантно палто и кафяв вълнен панталон.

— Не знаех, че си бил в Америка преди.

Пади огледа шумното пристанище, оживявано от виковете на груби моряци и натрапчиви търговци. Ясно сините му очи се изпълниха с тъга.

— Да, момичето ми. Графът ме изпрати да охранявам майка ти, докато тя беше на посещение при сестра си — тази, която почина преди десетина години — погледна я той мило. На лицето му беше изписана бащинска нежност. — Бях тук дори когато ти се появи с рев на този свят.

Виктория се почувства смутена и изви глава. В този момент погледът й бе привлечен от някакво движение на горния прозорец на един склад. Вгледа се, но не видя нищо. Въпреки това продължаваше да усеща нечий поглед, прикован в нея. После се обърна отново към Пади, озадачена от думите му:

— Мислех, че баща ми е бил заедно с майка ми.

— Той действително възнамеряваше да тръгне с нея, но точно тогава бе извикан от краля. Така че майка ти продължи сама, придружавана от мен и онази възрастна прислужница Луиз. Баща ти пристигна по-късно.

Алейна се приближи до тях, оправи с ръка падналия кичур златиста коса и погледна смутено Пади.

— Колко ужасно! Дълго ли беше задържан графът?

За момент Пади се обърна предпазливо към жената, след това сведе поглед.

— Не мога да си спомня, госпожо. Беше твърде отдавна.

— Господи! Въобще не съм предполагала, че сте работили при Таунсенд толкова години — каза Алейна, като че ли с по-благ тон.

— Това е, защото не сте ги познавали отблизо, милейди, преди да срещнете нашето момиче.

Жената се усмихна нежно, без да каже нищо.

— Извинете. Вие ли сте лейди Ремингтън?

Виктория се обърна и видя млад моряк, със счупен преден зъб. Беше облечен в широка зелена риза и носеше шапка с пискюл на главата си. Крайно изненадана, тя отстъпи крачка назад.

— Да, аз съм.

— Чудесно — поклати той глава. — Докарал съм ви файтона, който поръчахте.

— Моля? — премигна Виктория. — Но аз не съм викала файтон.

Като че ли усети тръпки по врата си и отново изпита странното чувство отпреди малко. Съвсем неволно погледът й се отправи към тъмния прозорец на втория етаж.

— Аз поръчах файтона — обърна се Алейна към нея. — Тъй като знаех, че ще имаме нужда от такъв, предварително изпратих писмо, за да уредя нещата.

— Разполагахме с твърде малко време. Как успя?

— Изпратих поръчката и сметката един ден след нашия разговор — усмихна се свекърва й снизходително. — Ако си спомняш, това беше почти две седмици преди да започнем приготовленията.

— Но как се е озовал тук файтонът?

— Малко преди да слезем на брега, аз потърсих съдействието на нашия помощник-капитан за докарването му до пристанището. Очевидно господин Чарлз не е губил време.

Без да знае защо, Виктория изпита облекчение. След като даде една монета на младежа, Алейна направи знак на кочияша.

— Бихте ли били така добър да ни натоварите багажа?

— Разбира се, госпожо.

Пади вдигна куфара си и каза:

— Аз ще ти помогна, момче.

След като двамата мъже се отдалечиха, Алейна се обърна към Виктория:

— Хубаво ще бъде да отидем до Кристъл Теръс, въпреки че не е много близо. Мисля, че е на около три дни път.

В този момент господин Чарлз, висок и слаб мъж, се приближи до тях. В плътно прилепналия кафяв панталон и тъмносиньото си сако, той изглеждаше доста строг.

— Кристъл Теръс ли казахте?

— Да — потвърди Алейна.

— Сигурни ли сте, че точно това място желаете да посетите? Доколкото знам, още отпреди войната там вече не живее никой.

— А знаете ли нещо за Джейсън Кинкейд?

Русите вежди на помощник-капитана се сбърчиха над хлътналите му зелени очи.

— Съжалявам, госпожо, но не го познавам.

Алейна погледна намръщено.

— Благодаря, господин Чарлз. Спестихте ми едно ужасно пътуване. Би било твърде неприятно да измина целия този път и да намеря Кристъл Теръс безлюден. При това положение ще трябва да пропътуваме разстоянието до Халсион и да стигнем до плантацията на Джейсън Кинкейд в долината Шенандоа.

Виктория се молеше само да няма планини по пътя до Шенандоа.

— Но в такъв случай ще са ви нужни придружители, запознати с планинския терен.

Виктория се завайка.

— О, господин Чарлз, много съм ви благодарна, но не бих си позволила да ви откъсна от задълженията.

Помощник-капитанът погледна изненадано и се усмихна.

— Нямах предвид себе си, мадам, а някой патрул или водач.

Върху лицето на Виктория се появи усмивка, като видя как руменина заля бузите на свекърва й.

— О, да, разбира се. Колко глупаво от моя страна да предполагам… — Алейна се покашля леко. — Познавате ли някой, който би могъл да ни помогне?

— Може би — господин Чарлз приведе глава и прехапа замислено устни. — Има един човек на име Брейгън Александър. Бил е наеман няколко пъти като водач. Доколкото съм чувал, е доста надежден.

— Но вие не го познавате? — сви вежди Алейна.

— Не, не го познавам лично, но репутацията му е добра. Сигурен съм, че може да се разчита на него.

— Възможно е — Алейна погледна загрижено към Виктория, след това отново към капитана. — Кажете ми, господин Чарлз, как да намеря този господин Александър?

— Ще видя дали мога да направя нещо за вас. Къде ще отседнете?

— Още не сме решили къде ще се настаним — призна Алейна.

— Тогава аз бих могъл да ви упътя. В края на тази улица — каза капитанът, като посочи с ръка — ще завиете наляво. Точно на ъгъла има първокласен пансион. Не може да не го видите.

— Не знам как да ви благодаря за помощта — кимна Алейна в знак на благодарност.

— Удоволствието е мое, госпожо. Ще видя дали Брейгън е в града. И ако го открия, ще го изпратя при вас.

Той кимна с глава и погледна Виктория с чаровна усмивка — нещо, което често бе правил на кораба, и се отдалечи с бавна походка.

За миг Виктория го проследи с поглед, след което се обърна към свекърва си.

— Ако господин Александър се съгласи да тръгне с нас, колко време ще ни е необходимо, за да стигнем Халсион?

Алейна поглади с пръст устните си:

— Ако вървим по най-прекия път, през планините, са ни нужни около две седмици. Но пътуването си струва, тъй като Джейсън Кинкейд е единственият, който би могъл да знае къде се намира Адам.

— А не си ли писала на този Джейсън след войната?

— Лично аз — не — каза тихо лейди Ремингтън. — Едва ли това би помогнало. Той нямаше да ми отговори. Страхувам се, че Джейсън, както и синът ми, все още не ми е простил, задето ги напуснах.

— А ще ти каже ли къде е Адам?

Алейна вдигна глава.

— Ако той не ни каже, ще отидем при стария трапер Джедедия Блекбърн.

— Защо тогава не отидем направо там? — запита Виктория.

— Пътуването до там е опасно и ако е възможно, бих го избегнала — тя сви рамене. — Ще го предприемем само в случай, че не открием Адам.

При мисълта за среща със съпруга си след всички тези години Виктория потръпна, но бързо се съвзе.

— Добре, тогава да тръгваме за Халсион. Но, първо — каза колебливо тя, — мисля, че е по-добре да се нахраним и поспим.

— Чудесна идея! — като хвана ръката на Виктория, Алейна се усмихна и я поведе към Пади и очакващия ги файтон.

Виктория сякаш не беше толкова сигурна, че идеята е прекрасна. Докато беше в Англия, откриването на Адам й се струваше много по-лесно, но с приближаването на срещата с него… По гърба й като че ли полазиха мравки. Тя се обърна и инстинктивно погледна към прозореца на склада.

Но отново не видя нищо.

Ястреб стоеше в сянката до прозореца. Най-после те пристигнаха.

През мръсните стъкла на прозореца той видя как майка му и съпругата му се качиха във файтона, който Макданиълс щеше да кара.

Сакатият мъж, очевидно любовникът на Виктория, я потупа по ръката и затвори вратата. Щом забеляза това, Ястреб усети силно чувство на неприязън.

След като отново хвърли поглед към жената, виновна за всичките му мъчителни години, той премита, сякаш да прогони омразата, замъгляваща съзнанието му. Внимателно огледа обекта на своето отмъщение. Макар че съпругата му беше с душа на змия, той не можеше да отрече, че бе станала невероятно красива жена. Много по-красива, отколкото бе предполагал.

Слънцето се промъкваше и запалваше искри в кичурите на тъмната й коса. Синята рокля прилепваше по талията й, а дълбокото деколте предизвикателно откриваше гърдите й. Ястреб си спомни докосването до нежната й плът и по тялото му премина тръпка на желание. Той се обърна и се прокле за това, че не бе посетил Касандра, преди да напусне Лондон. След седем години затворнически живот би пожелал дори и блудната си съпруга.

Подсмихна се и отправи поглед към моряка, с когото бяха разговаряли двете жени. Морякът направи знак с ръка на висок, тъмнокос мъж и двамата влязоха в една пивница.

Ястреб се надигна. Искаше му се да разбере какво бяха обсъждали Виктория и морякът.

Като напусна изоставения склад, реши да се върне в стаята си и да облече отново омразния черен панталон, преди да поговори с моряка. Трябваше да узнае единствено мястото, където се намира Виктория. Тогава ще може да осъществи плана си.