Сю Рич
Таен обет (1)

Глава първа

Лондон, Англия 1775

Ястреб свали дрехите си и ги хвърли на полирания дървен под. Мъждукащите пламъчета на двете свещи танцуваха сред трепкащия мрак и елегантността на изискано обзаведената спалня, която той бе обитавал през последните единадесет месеца, в НЕЙНАТА къща.

Устата му се изкриви. Не можеше да събере сили да изрази това, което чувствуваше. Беше твърде изморен. Продължителното издирване на сестрата на приятеля му, както и необходимостта да избягва НЕЙНОТО присъствие, го бяха довели до крайно изтощение.

Хвърли поглед към леглото със златисти драперии и богато гравирана лицева дъска и се запъти към него точно когато стенният часовник на долния етаж удари един. След четиридесет часа безсъние той усети как умората го обзема и се изтегна гол върху завивките. Отпусна се и усети топлината от догарящия огън в камината да успокоява болката в краката му.

Скоро щеше да си е вкъщи. Отново в Америка, отново сред спокойствието на своя дом, дълбоко в горите на Вирджиния.

При мисълта за завръщането в Щатите изпита моментно вълнение. Несъмнено, след почти едногодишно странство, той бе превъзмогнал чувствата към жената на приятеля си Джейсън. Към своя край бе и търсенето на отдавна изчезналата доведена сестра на Джейсън, ангажирало дните и нощите му.

Бебето, дъщеря на Бо Кинкейд — бащата на Джейсън — се бе родило без знанието на чичото. След като при раждането майката умряла, той, в пристъп на гняв, дал детето на акуширащата жена, като й наредил да го отърве от него. По-късно убил своя брат Бо Кинкейд.

Акушерката продала бебето на бездетно семейство от Англия, което по това време било на посещение в Щатите. За това Джейсън научи скоро след като Ястреб беше заминал за Лондон и потърси помощта му.

През 1760 година от Америка в Англия бяха пристигнали шестнадесет семейства с дъщери. Ястреб не бе разговарял само с две от тях. Това очакваше да стори на другия ден.

Но преди всичко той се нуждаеше от сън — сън без кошмари, свързани с НЕЯ. Въздъхна тежко, затвори очи и пропъди всички мисли от съзнанието си. Странно как, от далечината той долови нежния полъх на бриза сред боровете на Вирджиния и неговия тих, зовящ шепот.

Беше пак десетгодишен. Чувствуваше, че има нещо нередно. Отърсвайки се от безпокойството, сграбчи с цяла шепа гривата на коня и се метна на неоседлания му гръб.

Петнистото конче отстъпи настрани и вдигна глава. Ястреб протегна ръка и приглади лъскавата шия на жребеца.

— Спокойно, Атар! Не плаши слугинята на Джейсън! Тя не разбира живота на мъжа и неговия кон — Ястреб се усмихна и погледна назад, към къщата в плантацията на Бо Кинкейд, а после и към жената, която гледаше напрегнато от верандата.

Доволно, че занятията за деня са приключили, момчето пришпори Атар към граничната гора и направи физиономия, като се увери, че момичето не може да го види. „Защо татко ме кара да изучавам живота на белите, след като знае, че единственото, което искам, е да бъда воин като него?“ Той можеше да научи това от майка си. Все пак майка му е бяла. А баща му, Огнено крило, бе велик вожд на шони. Той познаваше живота на воините. И въпреки това изпрати Ястреб в малката къщичка, която Бо Кинкейд бе построил за училище, сигурен, че някой ден белият човек ще владее тези земи. Той искаше синът му да е подготвен.

Ястреб не бе съгласен с баща си, но никога не бе му противоречил. Ходеше при белия учител всеки ден, макар че ненавиждаше това, особено сега, когато синовете на Бо — Джейсън и Ник не бяха вече в Халсион.

Намествайки се по-удобно, Ястреб се опита да се освободи от чувството на самотност. Липсваха му кръвните братя, копнееше да ги види и да язди отново заедно с тях. Всичко би било по-различно, ако баща им не беше ги отпратил надалеко и ако майка им не беше умряла…

Ястреб усети как нещо стяга гърдите му. Знаеше как би се чувствал, ако това се бе случило с неговата майка. В стремежа си да отхвърли ужасната мисъл той притисна колене към хълбоците на коня и се съсредоточи в пътя пред себе си.

Като изви глава, съзря кучешки дрян, обсипан целия с розови цветове. Спря Атар и слезе. Втурна се усмихнат към едно приведено клонче и откъсна няколко цветчета. Те му напомниха за майка му, която често закичваше такива в пясъчнорусата си коса. Тя обичаше цветята, особено розовите.

В него отново се надигна вълна от безпокойство. Като не можеше да пропъди това чувство, Ястреб сви вежди и се качи на коня обзет внезапно от силното желание да се върне вкъщи. Пришпори Атар в галоп и… се помоли, макар да не осъзнаваше необходимостта от това.

Когато стигна селото, по слепоочията му се стичаше пот, а ръцете му се бяха схванали от здравото стискане на гривата на Атар. Обонянието му долови мирис на пушек от горящи дърва, на печено месо и на току-що щавена кожа. Но дори и тези, така познати и успокояващи, благоухания не го развеселиха. Докато криволичеше между покритите с дървесна кора вигвами, той усети напрежението, обхванало племето шони. Дори децата бяха притихнали с втренчен в него поглед.

Щом стигна жилището си, Ястреб скочи от коня, погледна объркано сериозните лица на хората и отметна бизонската кожа, която висеше на входа. Очакваше да види майка си, улисана в къщната работа, когато очите му привикнат със слабата светлина, просмукваща се през отвора на горната част на вигвама. Но вместо това намери само баща си, превит до загасващия огън.

— Татко, болен ли си? — попита Ястреб. По това време баща му би трябвало да бъде на лов с другите. — Къде е майка? При шамана ли е отишла?

Бащата бавно вдигна поглед — мрачен и безжизнен. Болката, изписана в очите на Огнено крило, смрази сърцето на момчето.

— Татко, какво се е случило?

Огнено крило го погледна тъжно и наведе глава.

— Останахме сами, Ястреб — гласът на баща му секна от вълнение. — За нас майка ти вече не е жива. Тя се върна при белите хора.

Ястреб здраво стисна розовите цветчета, които държеше в ръката си. Майка му си е отишла? Но защо?

— Скарахте ли се? Тя сърдита ли е? — гласът на Ястреб се промени и той се подразни от това. Опитваше се да се пребори с обземащия го ужас. Тя не би могла да го напусне! Тя го обичаше! Долната му устна потрепери.

— Не, Ястреб — Огнено крило сви юмруци. — След като ти тръгна за училище, аз излязох на лов заедно с другите. Траперът Джед дойде да ме извести за решението й. Не можела повече да приема нашия начин на живот. Но докато Джед ме открие и докато се върна в селото, тя беше… — гласът му заглъхна. Жилите на врата му изпъкнаха.

„Не! О, не!“ Безброй огнени стрели пронизаха гърдите на Ястреб. Майка му не можеше да го напусне. Той премигна и обходи с поглед дома, в който беше живял винаги, откакто се бе родил. Гърнето, пълно обикновено с врящо месо и зеленчуци, стоеше празно до една от еленовите кожи, на които спяха. Дъската за хляб висеше ненужна близо до бойния щит на баща му.

Тя си беше отишла.

Ястреб погледна розовите цветчета, които все още стискаше. След това разтвори ръка и ги пусна. С падането на всяко цветче в сърцето му все по-дълбоко проникваше болката — режеща, пронизваща, жигосваща със своя леден и мъчителен отпечатък. Вдигна глава. Не трябваше да плаче. Баща му не биваше да вижда сълзите.

 

Ястреб седна в леглото. Дръпна завивката и пое дълбоко дъх, за да успокои силното пулсиране на сърцето си. Дори крайното му изтощение не можеше да спре кошмарите. Той знаеше, че и тази нощ, както много други, ще бъде безсънна. Зарови пръсти в косата си и отново се прокле за това, че бе дошъл в Англия. След всички тези години бе почти свикнал с болката от бягството на майка си. Но от момента, в който пристигна тук, с всеки изминат ден се чувствуваше все по-зле.

Той огледа стаята и усети как очертанията й се затварят около него. Задушаваше се. Трябваше да излезе от тази къща.

Отвори гардероба и погледна навъсено подредените в редица брокатени и атлазени одежди. За стотен път се почуди какво ли бе направила ТЯ с кожените му бричове.

Ястреб извади тесен панталон и бяла риза с жабо, ушити специално за него — Адам Ремингтън, 15-и херцог на Силвъркоув. Пламна от гняв. Как само презираше титлите на белите хора!

Навлече един кафяв редингот, защото знаеше, че през нощта е студено. Така беше винаги в тази загубена страна.

Обу черни ботуши за езда, в десния мушна ножа, който неизменно носеше, и напусна стаята.

Беше вече на стълбите, когато чу, че се отваря врата, и тихо изруга. Това бе майка му. Тя имаше инстинкта на вълчица.

— Адам, къде отиваш?

Ястреб поспря и стисна здраво парапета на стълбите.

— Излизам.

— Недей!

Той не й обърна внимание и продължи надолу към изхода.

Алейна го последва.

— Знам, че правиш това, за да ме накажеш, сине. Но така измъчваш и себе си. Поне да бяхме си поговорили.

Алейна Ремингтън забеляза как мускулите му се изопват. Непримиримост и упорство излъчваше всеки нерв от едрата му фигура. Тя въздъхна леко и изви глава. Отново го бе отблъснала. Той не би изслушал причините, поради които е бил изоставен през всичките тези години.

Погледът й се спря върху изящните черти на лицето му, така наподобяващи тези на баща му. Почувствува празнота.

Бе изпратила безброй писма на сина си, в които обясняваше случилото се в онзи ден, но очевидно той не ги бе чел. Ако знаеше истината, не би изпитвал омраза. Огнено крило би могъл да я ненавижда, но не и Адам.

— Сине, моля те…

— Не ме наричай „сине“ — рязко се обърна той, — нито Адам. Ако трябва да ме назовеш по някакъв начин, то предпочитам да е с обръщението Сянка на ястреб или просто Ястреб. Но не и „сине“, тъй като ти отдавна си престанала да ми бъдеш майка — ясните му, сиви очи потъмняха. — Разбирам. Напусна ни. Животът в нашето селце не ти предлагаше никакво разнообразие. Огнено крило не можеше да ти даде богатството, което желаеше — гласът му беше груб и хладен. — И аз не можех да ти дам друга, освен наивната обич на едно дете.

Болка сви гърдите на Алейна. Това бе стара и разяждаща рана, с която тя живееше от четиринадесет години.

— Адам, недей… — думите й заглъхнаха, щом видя как той сви устни, когато чу името си.

— Какво „недей“, майко? Да не ти напомням за човека, който ти почти унищожи? Или за десетгодишното дете, което изостави? — гласът му стана по-дълбок. Стисна зъби. — Или може би да не ти припомням, че ме извика сега само защото аз съм единственият човек, който би предявил права за състоянието на херцога?

Ястреб наистина вярваше в това, което казва. Смяташе, че тя желае присъствието му тук единствено заради парите на баща си.

О, господи! Каква ли болка му бе причинила! Той дори не искаше да я познава повече. Преглъщайки буцата, заседнала в гърлото й, Алейна повдигна глава.

— Ако наистина смяташ така, защо дойде?

От дългото мълчание, което последва, тя се поколеба дали ще получи отговор.

— Исках да избягам от неудобна за мен ситуация — отвърна накрая той и се усмихна, — но всъщност замених едни неприятности с други.

Погледът му се плъзна по изискано обзаведената всекидневна, разположена в западното крило на къщата. Презрението му беше очевидно.

— Сега осъзнавам, че положението, в което се намирах преди, е за предпочитане.

Ястреб взе една пелерина от закачалката близо до масата, наметна я и тръгна към вратата.

— Щом уредя нещата, ще отпътувам за Америка.

— А Джейсън Кинкейд? Кой ще довърши издирването на сестра му? — тя знаеше, че усилията й са напразни, но не би му позволила да си тръгне точно сега, не и докато не е разбрал истината.

— Почти година мина в безуспешно търсене на момичето — сви рамене Ястреб. — Ако и от последните две семейства от списъка не науча нищо, ще оставя тази работа на Джейсън или брат му Ник.

Като каза това, той се обърна и посегна към бравата.

— Не си отивай, сине! Не още! Нека първо изясним нещата между нас.

Тялото му се изопна.

— Между нас няма нищо за изясняване, госпожо. Ако безпокойството ви е свързано с бедняшката участ, която ви очаква след заминаването ми, бих ви успокоил. Богатството на Ремингтън е ваше. Можете да правите с него каквото желаете.

Ястреб рязко натисна позлатената брава и напусна гневно къщата. Като затръшна вратата след себе си, той затвори очи. По дяволите! Не изпитваше никакво състрадание към тази жена. Не искаше да слуша лъжите й. Истинските си чувства тя бе изразила безмълвно тогава, когато го е напуснала, така че сега нейните извинения и причини не биха имали значение.

Когато погледна към забулената в мъгла Парк лейн, улицата, на която живееше майка му, той усети леко пулсиране в слепоочията си. Завладя го старо и познато чувство. В мускулите на ръцете си усещаше такова напрежение, че изпитваше желание да счупи нещо или да удари някого. Как искаше сега да е сред спокойствието на горите на Вирджиния.

Ястреб въздъхна леко и отправи поглед, изпълнен с досада, към бледите, далечни светлини на лондонското пристанище. Спомни си как многократно бе пренебрегвал правилата на аристократичното благоприличие и често бе посещавал не така почтената пивница „Уотърфрант“. С усмивка той отстъпи от вратата и тръгна по улицата. Може би разходката до „Уотърфрант“ би му помогнала да преодолее чувството на безсилие.

 

Виктория Таунсенд се вцепени от страх, когато стълбата изскърца под ботушите й от ярешка кожа. Тя притаи дъх и се ослуша. Като не чу звук, стисна по-здраво вързопа и направи още една крачка. Отметна червеникаво кестенявата си коса и погледна обезпокоено назад. Никакво движение по тъмното стълбище. Като се държеше с трепереща ръка за дъбовия парапет, тя продължи предпазливо надолу по стъпалата.

Когато накрая стъпи върху покрития с плочки под на антрето, Виктория долови миризмата на лимоново масло и восък, носеща се откъм всекидневната. Спря и се взря в обширното, тъмно пространство. За миг спомените й надвиха страха. Колко често бе виждала майка си в тази стая заедно с прислужниците, на които даваше указания и дори помагаше при почистването на тежките палисандрови мебели.

Пред погледа й беше красивата Александра. Виктория си представи стройната фигура на майка си, застанала на вратата. Тя отново виждаше нежните вълни на копринената й черна коса, отново чуваше тихия й приятен глас.

Скръб сви сърцето на Виктория. Тя никога повече няма да чуе този глас и да види прекрасното лице, покрито завинаги с атлазения покров на ковчега.

На горния етаж изскърца дъска. Щом Виктория се обърна по посока на шума, образът на майка й се изгуби. От страх тя тръгна бързо, по възможно най-тих начин, към задната част на къщата.

Когато минаваше през гостната, джобът на полата й се закачи в облегалката на един от столовете. Кракът на стола се плъзна по дървения под и повлече Виктория. Тя рязко се дръпна и с обезумял от страх поглед се обърна към вратата. След като освободи джоба си, тя се втурна към задния вход и побягна към конюшнята.

Щом влезе в обора, пусна пакета, който носеше, и запали една свещ, за да впрегне кобилата.

След като приготви файтона, Виктория взе обвития в муселин пакет, хвърли го на седалката и отвори вратата на конюшнята. После се покатери на седалката на кочияша и дръпна повода на коня, като мълчаливо благодари на Пади за това, че я бе научил да кара файтон.

Влагата от гъстата мъгла се просмукваше през вълнената й зелена рокля. Тя подръпна наметката си и се загърна, като се опитваше да успокои непрекъснатото треперене на тялото си.

Със сковано от ледения бриз лице, Виктория подкара коня по пустите улици на Лондон. По калдъръма се чуваше само глухото чаткане на копитата. В една от страничните улички нещо се раздвижи и Виктория обезпокоена обърна глава натам. Убийци и крадци често наобикаляха пристанището и нападаха невинни хора. „Престани! — окуражаваше се тя. Като чуваше гласа си, като че ли се успокояваше. — Държиш се като глупачка!“

Потискайки страха си, тя пришпори коня и зави наляво по една тясна уличка. О, господи, как мразеше това място в Лондон — това пристанище с тъмни и затънтени улици.

Наблизо се разнесе буен смях. Той идваше от близката кръчма „Уотърфрант“, разположена на северния бряг на Темза. Тръпките, които полазиха по гърба на Виктория, не бяха от студа. Тя удари кобилата с камшика и продължи тревожно да следва пътя, осветен от фенера на файтона. Измежду порутените бараки, разположени зад складовете, се мяркаха мрачни и тайнствени силуети. Обонянието й долови неприятната миризма на спарен въздух и смрад от развалена риба. Тя измъкна кърпичка от джоба и закри носа си. Погледът й пробягваше по многобройните врати, които изникваха пред нея като призрачни демони. Молеше се само да не се появи някой от собствениците им.

На подобен риск би могла да се изложи единствено заради Падингтън Макданиълс. За скъпия Пади, нейния добър приятел, човека, който й беше като баща, а напоследък дори и много повече. Тя въздъхна тежко при мисълта за болката от явната жестокост на баща си. Без Пади трудно би понесла всичко, случило се през последните шест месеца, след като майка й…

Пади беше с нея, когато майка й почина. Той беше там винаги, когато се нуждаеше от него. Това бе човекът, който се грижеше за ожулените й колене, прегръщаше я, когато се нарани, и избърсваше сълзите й, ако баща й я нагрубеше. За първи път сега той имаше нужда от нея. Не би си позволила да го разочарова, независимо какво ще й струва това. Отново съсредоточи вниманието си върху мрачната и пуста улица. Щом видя светлинката, блещукаща от прозореца на Пади, тя се успокои. Пади се движеше трудно след злополуката, но все пак бе успял да възобнови силите си. Виктория се грижеше за храната му.

Тя дръпна юздите, спря файтона, бързо грабна пакета от задната седалка и слезе.

Почука тихо на вратата му. Като че ли минаха часове, докато тя се отвори и се появи неговата висока, слаба фигура. Дрехите му бяха окъсани и износени.

— Рия?! О, скъпа, какво правиш навън в този студ? Влизай, момичето ми. Побързай, преди да си измръзнала — Пади я прегърна със слабата си, но мускулеста ръка и я въведе в схлупената стаичка.

Чувството на сигурност, което й даваше, беше учудващо. В него имаше особена скрита сила и някаква проницателност в ясните му сини очи, които противоречаха на грубоватите му маниери.

— Казах ти, че не искам да излизаш сама през нощта — погледна я той строго. — Опасно е за младо момиче като теб. Аз оценявам грижите ти за моята храна и средства, но ти за мен си много повече от най-вълшебните блага. Бих умрял от мъка, ако с теб се случи нещо.

Виктория се усмихна и остави пакета на трикрака масичка, прикрепена до стената. След това протегна ръце и го прегърна.

— Липсваше ми.

— Да, добре… — покашля се той. — Ти също ми липсваше, Рия. Когато в неделя не дойде, помислих, че този път си ме послушала и повече няма да идваш. Надявах се, че си обърнала внимание на предупреждението ми за опасностите тук.

— Тази седмица баща ми бе организирал лов в Денуик. Беше невъзможно да се измъкна от кръжащата наоколо тълпа.

При споменаването на думата „лов“ тя забеляза как в очите на Пади трепна тъжно пламъче, което го накара бързо да извие глава. Тя бе забравила колко много обичаше той ходенето на лов.

— Бих искал да ме забравиш, момичето ми — накуцвайки, той тръгна към стъкнатия огън и сложи още едно от така ценните дърва за горене. След това се върна до масата, измъкна един грубо одялан стол и й направи знак да седне.

Като го гледаше, сърцето на Виктория се късаше. За бога! Беше толкова нещастен. Живееше като скитник. Откакто го помнеше, той винаги беше с тях. Допреди шест месеца живееше в голяма, просторна стая над конюшните в Денуик — имението на баща й. Тогава той не беше сакат, нито пък изглеждаше по-възрастен за четиридесетте си години. Вървеше с изправена и стегната походка. Тялото му беше здраво, силно и много по-яко. Видът му излъчваше спокойствие и доволство. А сега, макар хубостта му да не бе повлияна от загубата на тегло, приличаше на човек с измъчена и изтерзана душа.

— Защо татко те изгони, Пади? — попита внезапно Виктория. — Никой не иска да ми каже, най-малко той — като сядаше на стола, тя внимателно наблюдаваше изражението на бившия им коняр. — Защо не разговаряш с него? Ако опиташ, може да ти позволи да се върнеш.

Пади вдигна блуждаещ поглед и поклати глава. Светлинките от пламъчетата на огъня заиграха по кестенявата му коса, изпъстрена със сребристо по слепоочията.

— Не, скъпа — той седеше с кръстосани крака върху сламеника. — Проблемът между мен и баща ти не може да се реши с думи.

— Може. Аз бих могла да го убедя да те върне.

За миг Пади изглеждаше сломен, но след това бързо изви поглед.

— Не, Рия! Не искам да се месиш в моите работи! Остави нещата такива, каквито са, детето ми! Аз съм добре тук.

По това, че не искаше да срещне погледа й, тя разбираше, че лъже — той обичаше Денуик. Бил е коняр там много преди да се роди Виктория. Тя знаеше, че недоразумението между него и баща й е свързано със злополуката в деня на смъртта на майка й. Графът блъснал Пади с файтон, но вината не била негова. Нуждаел се от помощ, когато майка й паднала в езерото и обезумяло препускал към Денуик.

Виктория стана и се приближи до стария си приятел. Предполагаше, че баща й е освободил Пади заради болезнените спомени, които изникваха при среща с него. Но сега, след шест месеца, той сигурно би разсъдил разумно.

Без да се притеснява от това, че ще изцапа дрехите си, тя седна на пода и стисна ръката на Пади.

— Нека поговоря с него!

Пади като че ли искаше да каже нещо, но замълча. После вдигна ръка и погали нежното й лице.

— Всичко е минало, скъпа. Остави! — кимна с глава и посочи вързопа. — Сега пък какво носиш?

Тя въздъхна отчаяно. Като разбра, че няма смисъл да го убеждава повече, Виктория стана, взе пакета и го сложи в скута му.

— Отвори и виж — усмихна се тя, — а след това ще проверим дали имам напредък в хазарта.

Пади поклати глава.

— Повече няма да вземам парите ти. Мислиш ли, че не разбирам защо губиш?

Виктория погледна невинно.

— Не ставай смешен. Защо трябва да правя подобно нещо? Грешиш! Просто още не съм усвоила играта на крибедж — подсмихна се тя леко. — Но скоро и това ще стане. Ще видим тогава кой играе нечестно.

 

Колиър Паркс отправи безнадежден поглед към парите, оставени в средата на масата. Това бяха последните средства, с които разполагаше. Свали картите си, стана и тръгна важно към бара в другия край на залата. Опитваше се да не мисли за тазвечерната загуба. Беше огорчен, но не би допуснал нехранимайковците от „Уотърфрант“ да узнаят за ужасното положение, в което се намираше.

Облегна се на тезгяха и удари с юмрук по неравната му повърхност.

— Една голяма халба, приятелю. Този дим тук изсуши гърлото ми.

Томас Маркуърт, собственик на „Уотърфрант“, погледна Колиър и свъси вежди.

— Първо да видя парите, приятел.

Колиър хвърли бърз поглед към присъстващите в залата и сниши глас.

— Ще си получиш проклетите пари. Само ги пиши в сметката ми.

Якият барман продължи да бърше халбата, която държеше.

— Струва ми се, че дългът ти е понараснал. Не мога да ти давам повече на вересия, Паркс, докато не си уредиш сметките.

— Ще ти дам парите — от гняв, гласът на Колиър премина в писък. Но щом помисли за положението си, той смекчи тон. — По дяволите, човече. Ще ги имам най-много след две седмици — той знаеше, че трябва да ги получи, ако иска да преживее месеца. — Слушай, Маркуърт! Скоро ще притежавам дял от имението на баща си — той убедително лъжеше, макар прекрасно да знаеше, че отдавна бе проиграл тези средства. — Тогава ще се разплатя.

— Като че ли съм чувал това и преди.

— Знам, знам. Но това е друго. Миналия месец адвокатите са допуснали грешка, която сега трябва да поправят. Ще имаш парите до края на месеца.

Томас Маркуърт въздъхна тежко и хвърли кърпата настрани. Напълни с бира халбата, която държеше, и я постави пред Колиър.

— Чуй ме добре, приятелче — каза той с дрезгав глас, — ако до края на месеца не получа парите, ще ти одера кожата.

Тъй като беше твърде зает с бирата пред себе си, Колиър не отговори, а само кимна. Имаше нужда от едно питие. Много голяма нужда. То би му помогнало да забрави току-що отправената заплаха. Такива той получаваше често напоследък. По дяволите! Томас Маркуърт не бе единственият, който искаше да го унищожи. Половината Лондон желаеше това.

Като държеше чашата с бира, той огледа слабо осветеното помещение. Десет дни. Имаше на разположение само десет дни, за да изплати дълговете си. Беше отчаян, тъй като знаеше какви биха били последствията, ако не успее да направи това.

Отпи още една глътка и се опита да съсредоточи мислите си. Трябваше да се срещне с Рия. Тя беше единствената му надежда. Дано има достатъчно спестявания, за да му помогне.

При мисълта за красивата и така благородна братовчедка той се усмихна. Несъмнено я харесваше и очакваше да се ожени за нея, щом навърши осемнадесет, макар тя изобщо да не подозираше това.

Мисълта, че ще я притежава някой ден, възбуди вълнението му. За жалост обаче средствата, с които тя разполагаше, бяха твърде оскъдни. Би имала много повече, ако ужасният му чичо не бе такъв скъперник. Как смяташе този баща, че може да съществува дъщеря му от дребните суми, отпускани й всеки месец. Тя ще бъде богата, много по-богата, ако с проклетия й баща се случи нещо внезапно.

Колиър стоеше с вдигната до устните чаша. Да, каква идея! Графът не притежаваше богатството на един крал, но и това, което имаше, би спасило кожата му. Именно чрез Рия можеше да го получи. Без съмнение момичето го харесваше.

Както винаги, мисълта за Виктория го развълнува. Само след две години тя ще му принадлежи. Тогава можеше да предяви права над зестрата й… и пленителното й тяло.

„Но за съжаление чичо Ричард е в твърде добро здраве — мислеше си Колиър. — Ако той умре, като единствен наследник, аз ще имам пълно господство както над Рия, така и над имението.“

Колиър въздъхна и отпи още една глътка. Да имаше смелостта да пререже гърлото на този стар петел… Но не искаше да се занимава с този въпрос. Просто нямаше кураж. Ето защо често посещаваше места като тази кръчма. Тук можеха да се намерят доста хора, които срещу заплащане биха извършили това, което Колиър не можеше — поне не със собствените си ръце. Лошото беше, че му липсваха не само пари, но сила. Ако ги имаше, тогава би решил както своите проблеми, така и тези на Виктория.

Като си мислеше за жената, за която възнамеряваше да се ожени, Колиър изпита смътно чувство на вина. Остави чашата на масата. Ако не беше казал на графа това, което знаеше, сега Рия не би страдала от омразата му.

Колиър вдигна глава и изправи снага. „Трябваше да го направя“ — мислеше си той. Точно по това време имаше отчаяна нужда от пари, а чичо Ричард, независимо от своите недостатъци, бе платил добре за информацията.

Колиър отпусна рамене. Ако само бе предвидил реакцията на чичо си! Но как би могъл да отгатне мислите на графа? Как би могъл да знае, че така ще се разгневи и че ще пострада Рия?

Колиър нямаше навика да се разкайва, но този път наистина съжаляваше, че не бе държал езика си. Не трябваше да признава това, което знаеше. Той поклати глава и се опита да прогони така чуждото нему чувство за вина. Рия можеше сама да се грижи за себе си. Сега беше по-добре да насочи мислите си към нещо по-практично, като например как да спаси собствената си кожа. Това, което се бе случило, е вече минало. Трябваше да мисли за бъдещето. Нуждаеше се от значителна сума пари, и то скоро. Много скоро…