Сю Рич
Таен обет (19)

Глава деветнадесета

Ястреб! Виктория вървеше край носилката с вперен в ранения мъж поглед. Те се движеха към селото. В душата й се бореха справедлив гняв и дълбока загриженост. Сянка всъщност беше Ястреб. Нейният съпруг! Но той беше ранен и можеше да умре. Тя обгърна с ръце раменете си. Трепереше цялата от мисълта, че може да го загуби. А в същото време оправдаваше и гнева си. Той я беше лъгал. Очевидно това бе искал да й обясни там, в планината, или може би да й разреши развода, заради който бе тръгнала да го търси.

Чувствуваше се объркана. Беше я използвал да задоволи страстта си, като отлично знаеше, че е в правата си на неин съпруг. Всичко е било игра, в която по-бързо да мине времето, докато стигнат племето шони. А и, разбира се, придвижването така беше много по-лесно и бързо, отколкото влаченето след коня му.

При спомена за мъките, които й бе причинил, яростта й взе връх. Проклето псе! Нещастен подлец! Но щом отново погледна към безжизненото му тяло, притворените очи и превръзките на главата и рамото му, гневът й се стопи. Искаше първо да се оправи. Тогава би могла да го убие.

— Огнено крило идва! — извика някой на английски.

Виктория вдигна поглед и видя, че бяха влезли в селото. За миг тя забрави противоречивите си чувства към Сянка — Ястреб и спря вниманието си на гледката и миризмите, които се носеха наоколо.

Разлаяха се кучета и се чуха пискливи детски гласчета. Във въздуха се носеше тежкият мирис на пушек и печено месо. Около голямо сечище бяха наредени в кръг, покрити с дървесна кора, колиби, на чиито входове бяха спуснати тежки бизонски кожи. В средата беше разположена една малко по-голяма от другите колиба. Пред нея имаше огън, над който висеше месо. По стените бяха оставени тесни вертикални отвори, които служеха за прозорци.

Като погледна настървените лица, заобикалящи я от всички страни, тя изпита страх.

— Сянка на ястреб! — ахна една от жените.

Сред хората се разнесе шепот, който заглъхна в зловеща тишина.

Вождът се обърна към група червенокожи воини и им каза нещо на техния език, при което те отправиха свирепи погледи към Колиър. После той изрече още нещо с твърде застрашителен тон.

Виктория сви неодобрително вежди и се наведе към Брейгън, който беше застанал до нея.

— Какво означава „кут та хо та“?

— Осъден — отвърна той с тих глас.

— Какво искаш да кажеш? — изтръпна тя от страх. — Какво ще правят с него?

Един червенокож се приближи и Брейгън се изправи, без да отговори.

Виктория почувствува изтощение от всичкия страх, смут и тревога, които бе преживяла през последния час. Тя видя как внесоха Ястреб в отделен вигвам и последва вцепенено другите в голямата постройка.

— Това е мястото, където заседава съветът им — каза Брейгън, като минаваше през дървената рамка на входа. — Тук се събират племенните вождове.

Тя едва чуваше думите му. Мислите й бяха объркани. Изпитваше както загриженост за Ястреб, така и страх за Колиър и другите. Смяташе, че на нея не биха й сторили зло, или поне се молеше за това.

След няколко минути очите й свикнаха с тъмнината в помещението. То беше голямо и хладно. През тесните дълги прозорци проникваха светли струи. В двата му края имаше дървени стволове, които подпираха фронтонния покрив, издигнат от кръстосани върлини. Точно над подредените в кръг на земята камъни имаше отвор, от който очевидно излизаше пушекът.

Брейгън отиде до едната от подпорите, седна и се облегна на нея.

— Разполагай се, Рия. Сигурно ще останем известно време тук.

О’Райън се промъкна до прозорчето и надникна с единственото си око, което неспокойно бляскаше.

— Проклетите диваци сигурно ще ни изядат за вечеря.

— Те не са канибали — каза Брейгън.

За миг Виктория се почуди откъде той знае толкова много за шони, но скоро отхвърли тази мисъл като маловажна. Тя разтърка замръзналите си ръце и застана в светлината на един слънчев лъч.

— По дяволите! Погледнете! — възкликна О’Райън. — Те събличат Паркс.

Виктория се втурна към прозорчето. Тя ужасено гледаше как Колиър се гърчеше неистово и крещеше ругатни, докато двама червенокожи държаха ръцете му и разкъсваха дрехите му.

— Господи!

Брейгън се приближи до нея и тихо изруга.

— Точно от това се страхувах, когато разбрах, че вождът е видял изстрела на Колиър — хленчеше О’Райън.

— Какво ще правят с него? — попита задъхано Виктория.

— Ще го накарат да мине между две редици хора, които ще го удрят за наказание с пръчки — отвърна Брейгън.

Докато изрече това, тълпа от жени и деца образува две редици. В ръцете си държаха пръчки, тояги или колове с височина около 6 фута.

— Но те ще го убият! — страх и ужас обзе Виктория.

— Не и ако бяга достатъчно бързо — каза със сериозен вид Брейгън.

Напълно замаяна, Виктория видя как един от червенокожите вдигна ръка и посочи къщата на старейшините.

— Мси ках ми куи — изръмжа той, след което добави няколко още по-неразбираеми думи.

— Какво казва той?

— Нареди на Колиър да мине през редицата и да стигне до къщата на старейшините — отговори й Брейгън. — Ако падне, трябва отново да стане.

Голото тяло на Колиър трепереше.

Някой го блъсна отзад и той политна към заплашителната тълпа. Усети удар по главата си и лицето му се изкриви. Втурна се стремглаво с големи крачки напред, за да избегне свирепите атаки. Почти беше стигнал края на редицата, когато пред него се изправи жена с вдигнат кол.

Виктория изкрещя, когато тя стовари тежката тояга по челото му и го повали на земята. Бликна кръв и той хвана главата си, хленчейки като дете, докато другите затвориха кръга около него и го заудряха по голия гръб и раменете.

— Спрете ги! О, господи! Нека някой ги спре! — викаше истерично Виктория.

Брейгън я отстрани от прозореца и скри лицето й в раменете си.

— Не гледай!

Тя стисна в юмрука си ризата му и горчиво заплака. Мразеше тези диваци! А най-много от всички — Ястреб!

Сякаш цяла вечност мина, преди да спрат крясъците и смеховете им. Изтощена от страх и ужас, тя вдигна поглед към Брейгън и срещна изпълнените му със състрадание очи.

— Свърши се — усмихна й се той ободрително.

Тя изви глава към прозореца и едва не падна от облекчение, като видя братовчед си все още на крака, придържан от двама червенокожи. При вида на кръвта и обезобразеното му тяло нещо в нея се преобърна. Поне беше жив!

След малко към Колиър се приближи трети воин, който носеше съд с мастиленочерна течност. С нея той започна да шари голото му тяло.

— Какво правят? — тя се надяваше това да е някакво лекарство.

— Бележат го като осъден — поясни Брейгън.

О’Райън се размърда и се вкопчи в прозореца, до който беше застанал. Погледът му искреше от страх.

— Какво ли ще измислят за мен тези диваци?

— Нищо. Паркс е този, който стреля по Ремингтън, така че само той им е нужен.

Брадатият мъж въздъхна облекчено. После изведнъж се изправи.

— А сега какво го очаква?

Погледът на Виктория отново се устреми към прозореца. Колиър беше разпънат между два кола. Нещо черно и лепкаво, смесено със струйки кръв, се стичаше в краката му. Главата му беше увиснала на една страна може би от изнемогване, или защото беше в безсъзнание. В очите й бликнаха сълзи. Беше й жал за него.

— Мъченията му свършиха. Засега — каза Брейгън. — До утре няма да предприемат нищо.

— А после? — обърна се яростно Виктория към високия мъж.

— Не знам. Предполагам, че всичко зависи от това, дали ще оживее Ястреб — сви Брейгън рамене. — Ако умре, Паркс ще бъде подложен отново на същото изпитание, след това ще правят с него каквото си искат и накрая ще го убият.

Всичко се завъртя пред очите на Виктория и тя се хвана за ръката на Брейгън. Това не трябваше да се случва.

В този момент вън се надигна някакво вълнение и тя отново пристъпи до прозореца. Въздишка на изненада отекна в стаята.

— Алейна!

Свекърва й, заедно с Пади и още един изключително привлекателен мъж на чер кон, яздеше право към индианския лагер. Те явно бяха оставили някъде файтона, може би в Халсион.

Погледът й се спря върху тъмнокосия непознат. Дали това беше Джейсън Кинкейд? Тя одобрително разгледа силното му тяло, облечено в плътно прилепнали сиво-бежови бричове. Под бялата ленена риза изпъкваха едрите му рамене.

Тя беше така погълната от това, което вижда, че едва осъзна тишината, обгърнала селото за втори път през този ден. Всички стояха смразени, с очи, насочени към красивата лейди Ремингтън.

Виктория проследи с почуда приближаването на Алейна до мястото, където бяха занесли Ястреб.

Чу се шепот и няколкократно произнасяне на името Пясъчен цвят.

Една от жените от племето пристъпи напред, извика нещо и изчезна някъде.

Огнено крило отметна кожата и спря на входа, взрян с невярващ поглед в Алейна.

Виктория видя как изражението му премина от въодушевление в гняв. После лицето му замръзна в неразгадаема маска. Той скръсти ръце и прикова в далечината безизразни очи. За него Алейна сякаш не съществуваше.

Тя се наведе от коня и каза нещо на вожда. Погледът й помръкна от болка.

Огнено крило настръхна, после за миг на лицето му се появи колебание и то пак прие суровото си изражение.

Никой не смееше да мръдне. Дори птиците не чуруликаха.

Огнено крило кимна с глава и влезе отново вътре.

Като запази спокойствие, Алейна слезе от коня и го последва с вдигната глава.

Щом се скриха от погледите им, всички в селото се раздвижиха. Без да обръщат внимание на това, което ставаше в дома на вожда, те се заеха отново с обичайните си занимания.

Пади, заедно с другия мъж, останаха на конете си.

Минаха сякаш часове, преди Огнено крило и Алейна да излязат. Без да каже дума, вождът се качи на коня на лейди Ремингтън. После пое и нея, като й направи място пред себе си. Обви с ръка талията й. Всички шони бяха притаили дъх, докато двамата се отдалечиха в гората.

Мъжът, който беше до Пади, се приближи и му каза нещо. После се обърна към един от индианците, слезе от коня и се отправи към вигвама на Ястреб.

А Пади, накуцвайки, тръгна към къщата на старейшините.

— О, Рия! — простена той, като влезе и я взе в прегръдките си. — Да знаеш само колко се тревожех за теб! — отстъпи назад и я погледна. — Добре ли си, момичето ми? Нищо не са ти сторили, нали?

В очите на Виктория пареха сълзи. Тя се изви и се сгуши в утешителната прегръдка на Пади.

— Добре съм, Пади. Наистина. Нищо ми няма.

Някаква тръпка премина по тялото му, преди да я пусне.

— Благодаря на бога! — той се обърна и погледна другите в стаята. — Защо са завързали Паркс?

Като не обърна внимание на въпроса му, О’Райън се загледа през прозореца.

Брейгън му обясни набързо положението.

— Искаш да кажеш, че е стрелял по мечката, след като тя вече е била повалена? — свъси вежди Пади. — И е улучил момчето на вожда?

— Да, стрелял е след това, но не е мислил, че ще нарани някого — защити го Виктория. — Но след всичко, което ми беше причинено от собствения ми съпруг, който ме накара да повярвам, че съм отвлечена от някой дивак, и след начина, по който той… по-скоро бих желала да му се случи нещо дори по-лошо.

Пади само присви очи и не каза нищо.

Нещо в погледа му накара Виктория да смени темата.

— Как ме открихте?

— Алейна предположи, че те е довел в селото на шони. Когато пристигнахме в Халсион, Джейсън Кинкейд — мъжът, който ни доведе тук, каза, че Огнено крило е бил принуден да премести селището си. Тогава херцогинята наистина се натъжи. Не знаеше къде може да го открие, а и Кинкейд не желаеше да й каже. Спомена само нещо за страданието на Огнено крило — Пади поклати глава и се усмихна. — Едва не се нахвърлиха един срещу друг. Но накрая лейди Ремингтън му прошепна нещо, което явно го убеди в правотата й, защото той я погледна изненадано и каза, че ще ни заведе до селото.

— Какво ли му е казала?

Висящата на вратата кожа се вдигна и влезе млада жена. Всички се обърнаха към нея. По лицето на О’Райън беше изписан страх.

Момичето заговори бавно, като внимателно произнасяше всяка дума, но въпреки това Виктория не разбра нищо от това, което каза.

— Тя каза, че ще ни заведе да се настаним — помогна й Брейгън.

Красивата индианка застана на входа и им направи път да минат.

Щом излезе на ярката слънчева светлина, Виктория веднага отправи поглед към братовчед си, който все още висеше отпуснат между двата кола. Ужасният му вид предизвика съчувствието й. Преди да успее да се отдаде на мисълта за страданието му, една възрастна, но все още хубава жена се приближи до тях. Тя беше облечена в прилепнала до тялото й кожена рокля, с деколте, което откриваше едрия й бюст.

За миг жената остана в мълчание, оглеждайки, одобрително Брейгън и Пади. После, като въздъхна тежко, се обърна към О’Райън.

— Ти идваш със Зимен цвят — каза тя на развален английски.

Сърцето на О’Райън затуптя силно и той се ухили самодоволно на другите двама.

— Жената познава истинския мъж веднага щом го види.

Виктория забеляза отвращение в погледа на индианката, което тя умело прикри и хвана ръката на О’Райън. Усмихна им се топло, макар и изкуствено, и го поведе към вигвама.

— Къде отиват? — попита Виктория, преди да е помислила.

— Да споделят леглото й — отвърна Брейгън, подбирайки думите си.

Виктория усети как лицето й пламна, особено когато Пади се подсмихна. Негодник!

След като О’Райън и жената се скриха в жилището й, момичето, което беше ги извело от къщата на старейшините, направи знак на Пади и Брейгън да се приближат до вигвама, близо до дома на Огнено крило.

Пади тръгна, но Брейгън не го последва.

— Първо искам да говоря с Кинкейд — каза той на Виктория, преди да повтори молбата си на езика на шони.

Момичето сви рамене и поведе Виктория към друг вигвам.

Показа се хубава млада жена с коприненочерна коса. Тя отпрати придружителката на Виктория и кимна с глава.

— Ще бъдеш гостенка във вигвама на Летен вятър — каза тя и се потупа по гърдите — и майка й Гукащ гълъб — тя отметна покривалото на вратата и посочи слаба старица, която седеше превита над полуизплетената кошница. — Майка не чува.

Старицата като че ли усети присъствието им и вдигна стреснато глава. Започна да прави някакви знаци с ръце.

Летен вятър поклати глава и й отвърна на същия език.

— Гукащ гълъб се страхува, че ти враг. А аз казвам не.

Очевидно поуспокоена, жената направи още един знак, после наведе глава и продължи заниманието си.

Летен вятър влезе по-навътре и с грациозно движение се разположи върху една рогозка.

— Какво име?

— Виктория.

— В-и-к-т-о-р-и-я. Хубаво! — повтори тя бавно и протегна ръка към една грубо одялана дървена паница, пълна с нещо като кифли. — Искаш храна?

Само при мисълта, че трябва да изяде това, нещо в корема на Виктория забушува.

— Не, благодаря — след минута тишина тя започна да се чувствува неловко. Огледа помещението и попита: — Откъде вашите хора са научили английски?

— Пясъчен цвят дълго учи шони.

— Пясъчен цвят?

— Ал ей на — момичето се опита да произнесе името й. — Майка на Сянка на ястреб.

— А откъде идва името й?

— Цвят на косата като пясък. Малък Сянка на ястреб носил много цветя на майка и тя слагала тука — посочи тя косата си.

Щом си представи съпруга си като малко момче, което носи цвят за майка си, Виктория се развълнува. Тогава той я е обожавал. Каква ли е причината за жестокостта му към нея сега.

— Вожд казва, че ти нийва — жена на Ястреб.

Виктория пое дълбоко дъх. Нийва означава съпруга?! Ах този подъл, долен мошеник! През цялото време я бе наричал своя съпруга. Тя стисна зъби. Ще си плати за това!

— Да, аз съм негова жена.

Хубавата уста на Летен вятър се изкриви в усмивка.

— Момичета от село не доволни. Ястреб търсил удоволствие в много вигвами — усмивката й стана по-широка. — Зимен цвят била с него. Ястреб много смел.

Виктория не можеше да отрече, че изпитва ревност. Само мисълта, че е бил в ръцете на страстната индианка Зимен цвят, да не говорим за другите, разпали желанието у Виктория да го убие. Изведнъж тя изпита някаква потиснатост от това затворено място и погледна към входа.

— Може ли да изляза?

— Ти не затворник.

— Тогава, ако нямате нищо против, бих желала да се поразходя.

Летен вятър кимна глава в съгласие. Лицето й беше загрижено. Тя разбра, че е казала нещо, което не би трябвало.

Виктория тъкмо щеше да излезе, когато отвън се чуха стъпки. Летен вятър стана и дръпна висящата кожа.

— Извинете, госпожице. Тук ли е моето момиче Рия?

Виктория се втурна към вратата със силното желание да поговори с Пади и да разбере нещо за Ястреб. Но видът му я изуми. Тя не очакваше да види стария си приятел така напрегнат и съсипан. Гърлото му беше пресъхнало и той тихо изрече:

— Трябва да говоря с теб, момичето ми. Скулите й се изопнаха от страх.

— Ястреб? Нещо му се е случило?

— Моля? Не, не, детето ми. Момчето е добре.

Напрежението й изчезна и тя му направи знак да влезе.

— Не може ли малко да се разходим — предложи колебливо той. — Това, което искам да ти кажа, не е за ушите на другите.

— Разбира се — макар и малко объркана, тя излезе от вигвама и тръгна с Пади към горичката. — Какво има?

Той изпита неудобство и бръкна дълбоко в джобовете си със забит в земята поглед. Беше неспокоен и с усилие се усмихна.

— Рия, не знам как да започна. По-добре е да ти го кажа направо — той пое дъх дълбоко. — Ричард Таунсенд не ти е баща.

Ако в този момент й бе ударил плесница, едва ли би била по-смаяна.

— Какво?

— Чу какво ти казах, момичето ми.

— Но ако той не ми е баща, кой е тогава? — в мислите си тя прехвърли всички лица на мъже, с които бе виждала майка си. И за никой не се сети, освен, разбира се, за Пади. Сърцето й лудо заби. Пади? Тя го погледна и разбра. Виждаше го в очите му. — Ти?

— Не ме гледай така, дете мое. Отдавна исках да ти го кажа. Но майка ти не искаше да те тревожим — той притвори очи. — Когато те отвлякоха, молех се само да останеш жива. Ако нещо се беше случило с теб, никога не бих си простил, че не си узнала истината.

Тя продължаваше да го гледа все така изумена. За първи път откри неща, които не беше забелязвала никога преди. Тъмнокестенявата му коса, макар и прошарена по слепоочията, приличаше много на нейната, както и светлосините му очи. В душата й се бореха противоречиви чувства. Хората, които обичаше, я бяха измамили. Но въпреки всичко тя не искаше да съди Пади, преди да си изясни истината.

— Защо ти си ми баща, а не Ричард Таунсенд? — попита тя възможно най-спокойно.

— Това е дълга история, Рия — покашля се той.

— Имам време да те изслушам.

Пади се обърна с гръб към нея и впери поглед в необятната пустош. Когато започна да говори, гласът му затрепери.

— Влюбих се в майка ти, когато бяхме още деца — каза той с тих, дрезгав глас. — Бях лакей тогава и работех в конюшните на баща й. Пораснах и продължавах да я обичам, макар да знаех, че е безнадеждно. Тя не би могла да се ожени за човек с моето положение.

Той потри врата си и продължи.

— Бракът й с графа разби сърцето ми. Но тя ме взе със себе си в Денуик като личен кочияш. Това не се хареса на Ричард, но нямаше причина да й откаже. А аз бях щастлив дори само от това, че виждам своята любима. Пади се обърна и погледна Виктория. В очите му имаше суров блясък.

— Но тя не беше щастлива с Ричард. Виждах отношението му, тежките му юмруци, чувах жестоките му думи… — затвори очи и въздъхна. — Бях свидетел на страданието й, което се усилваше с всяка измината година. Ненавиждах мъжа й. Знаех, че и тя го мрази, но не можеше да избяга от него. А и толкова силно желаеше дете! Но след почти десет години разбра, че графът не може да й го даде, и реши да го напусне — той преглътна и премигна от влагата в очите си.

— Тогава тя предприе това пътуване до Америка, за да посети сестра си и повече да не се върне. Заедно със старата Луиз, нейната вярна прислужница, ние тръгнахме с един кораб. Графът беше извикан от краля и щеше да пристигне по-късно — Пади извади ръка от джоба и избърса очите си. — Прислужницата не понасяше пътуването по вода и през цялото време трябваше да лежи в леглото си. Аз и майка ти бяхме сами — лицето му беше изкривено от болка. — Преди да стигнем Америка, майка ти вече знаеше, че носи моето дете.

Пади погледна Виктория стопли и тъжни очи.

— Но когато графът се присъедини по-късно към нас, тя не му каза истината. Това би било равносилно на моята смърт. Тя излъга и го убеди, че детето е негово.

— А тя обичаше ли те? — попита Виктория, като думите едва излизаха от устата й.

Красивото лице на Пади помръкна.

— Да — отвърна той. — Каза ми го на кораба. Каза, че винаги ме е обичала.

Виктория така силно почувствува страданието на Пади, сякаш тя самата страдаше. Знаеше какво е да обичаш някого… безнадеждно. С несигурни стъпки се приближи до баща си. Баща?! Тази дума отекна дълбоко в сърцето й. Тя докосна нежно бузата му и си спомни грижите, които той беше полагал за нея.

— За мен ти винаги си бил повече баща, отколкото Ричард Таунсенд — тя го целуна. Нищо не се е променило.

Пади хвана ръката й и здраво я стисна. От очите му бликаха сълзи. Раменете му се тресяха.

— Господи! Колко те обичам, детето ми!

От гърлото на Виктория се изтръгна ридание и тя зарови лице в силните му рамене.

Когато се върнаха в селото, Пади я прегърна и се отправи към своя вигвам. Като гледаше гордата осанка на тялото му и лекото му накуцване, Виктория усети топлина. Говориха така, както никога досега. Тя му разказа за Ястреб и за любовта си към него, преди да узнае лъжата му. Призна му, че винаги бе чувствала Пади по-близък в сравнение с Ричард, без да подозира, че й е баща. Сега тя знаеше, че Пади я обича така истински, както и тя него, и никога не би я изоставил. Разбираше и това, че непреднамерено бе крил истината от нея и че винаги е бил с нея и с жената, която е обичал.

Виктория погледна към вигвама на Летен вятър и си спомни ревността, която бе изпитала при невинните думи на момичето за другите жени, с които Ястреб е бил. Как ли е страдал Пади през всички тези години? И въпреки това е останал в Денуик заради нея.

Като не искаше отново да мисли за мъката, която е преживял баща й, а също и за мъжествеността на съпруга си, тя се огледа наоколо, за да срещне някое познато лице. Не й се искаше да разговаря и с Летен вятър. Не и сега. Естествено не искаше да вижда и Ястреб, не и докато не е достатъчно силен да устои на гнева й.

Брейгън също не се виждаше никъде. Сигурно е при Ястреб с Джейсън Кинкейд. Виктория все пак изпитваше някакво желание да се увери, че съпругът й е добре. Но вместо това тя тръгна към Колиър. Не я беше грижа за Ястреб. Той е лъжец и подлец, а и безскрупулен женкар.

Като се доближи до братовчед си, забеляза, че той е отново в съзнание и разговаря — не, по-точно спори, с О’Райън. Едноокият измърмори нещо и се отдалечи. Запъти се към дома на Зимен цвят, където го очакваше прелестната домакиня със съблазнителната си усмивка.

Само като си представи Ястреб с тази жена, Виктория едва не се пукна от ревност.

О’Райън ускори крачка. След това двамата се скриха в покоите на вигвама.

— Рия! — извика с дрезгав глас Колиър. — Ела тук.

Виктория се втурна към братовчед си, успокоена и доволна от това, че той може да говори и ще я отвлече от мрачните й мисли.

— За бога, Рия! Трябва да ми помогнеш. Вождът мисли, че съм стрелял по сина му нарочно — в погледа на Колиър имаше страх. — Казах му, че съм се целил в мечката, но той не ми вярва — челото му се обля в пот, която се стичаше надолу и се смесваше с кръвта. — Те ще ме убият — той трепереше целият, — каза ми го единият от червенокожите, който говори английски. Каза ми дори кога и как… ще умра — гласът му премина в остър писък. — Утре, при изгрев — слънце, отново ще ме нападнат с тоягите и коловете си, а когато им омръзне това, ще одерат кожата ми — той гледаше с див поглед. — Ако и след това оцелея, ще ме изгорят жив.

Стомахът на Виктория се преобърна и тя притисна с ръка устата си.

— Моля те, Рия! — хленчеше Колиър. — О’Райън се обърна срещу мен. За бога! Ти трябва да ми помогнеш.

Виктория пое дълбоко дъх, за да се успокои, и преглътна.

— Как?

— Освободи ме.

— Сега? — Виктория хвърли поглед към червенокожите, които се въртяха наоколо.

— Довечера. Когато всички заспят. Трябва само да откраднеш един нож.

Виктория се хвана за гърлото. Пулсът й лудо биеше. А какво ще каже Ястреб, ако тя освободи Колиър? Ами Огнено крило? Тя самата би ли могла да го извърши? Не беше сигурна, но разбираше, че се налага.

— Ще се опитам.

На лицето на Колиър се изписа облекчение.

Тъй като се почувствува зле от чутото за мъченията, които очакват братовчед й, тя се обърна бързо и тръгна към вигвама на Летен вятър.

 

Зашеметен от билките, Ястреб гледаше Джейсън, който беше седнал с кръстосани крака на земята до постелята му. Искаше му се да стане и да прегърне приятеля си, но не можеше. За първи път изпита яд към лековитите билки на шамана, направили го така безсилен. Знаеше, че раните в главата и рамото му не са толкова опасни. Но старият лечител не му разрешаваше да става през целия ден. Затова бе направил така, че да е сигурен, че Ястреб ще се подчини. По дяволите!

— Боли ли те, Ястреб? Искаш ли да те оставим да си почиваш? — попита тихо Джейсън, като хвърли поглед към Брейгън Александър.

Ястреб се опита да поклати глава, но трепна от болка.

— Не, братко мой. Искам да стана и да видя съпругата си. Трябва да й обясня.

Джейсън се усмихна.

— Явно шаманът още помни упоритостта ти като дете. Дал ти е достатъчно макови листа да те държат мирен цяла седмица.

Ястреб изсумтя и се огледа.

— Къде е моята нийва?

— Жена ти е в друго жилище — отвърна му Брейгън.

— Много ли е сърдита?

Усмивката на Джейсън стана още по-широка.

— Не се и съмнявам, след това, което чух от Алейна за отвличането й. Ако ставаше въпрос за Саманта, бих се пазил.

Ястреб се подсмихна, като си спомни красивата пламенна Саманта Флеминг Кинкейд.

— Би било умно от твоя страна, братле. Но за щастие моята съпруга не е толкова враждебна, колкото Саманта — той се размърда под завивката. — Поне се надявам да е така.

— Защо го направи, Ястреб? — попита внезапно Брейгън.

Ястреб пое дъх и им разказа всичко за принудителния брак, за отвличането му, за годините в солните рудници и за това, как бе повярвал във вината на Виктория. Но преди да успее да свърши, в помещението влезе Падингтън Макданиълс.

— Къде е съпругата ми? — запита го Ястреб.

— В един от вигвамите.

— Прати я при мен — Ястреб прикова в него замъгления си поглед.

Очите на Макданиълс го гледаха меко.

— Знам, че искаш да изясниш нещата, момчето ми, но по-добре е да й дадеш още малко време — усмихна му се съчувствено той. — Тя все още е разгневена от лъжата ти.

— Лъжа? — учуди се Брейгън.

Пади сви рамене.

— Е, не точно лъжа — поправи се той. — Когато Негово височество отвлякъл Виктория, просто забравил да й каже, че е съпругът й. Тя помислила, че някой дивак я е пленил — Пади погледна Ястреб в очите. — Не й е било лесно да се влюби в човек, когато в същото време знае, че е женена за друг. Това е истински удар за моралните й разбирания.

Брейгън хвърли заплашителен поглед към Ястреб, но не каза нищо.

Джейсън настръхна.

— По дяволите, Макданиълс! Не знаеш ли какво е преживял Ястреб? Ако аз бях предаден от жена и изпратен в робство в солните мини на Алжир, бих я убил в момента, в който я видя.

При тези думи Ястреб прикри усмивката си. Той добре си спомняше как Джейсън поне два пъти бе на косъм от смъртта заради една жена, която накрая стана негова съпруга. За първи път, като си представи прекрасната Саманта, Ястреб не изпита болка. За нея той винаги щеше да има място в сърцето си, но тя бе жена на Джейсън, а и не беше като Виктория.

— Какво говориш? — изрече с писклив глас Макданиълс. — Рия не би могла да стори това.

— Разбрах това преди известно време — Ястреб го погледна и откри в изражението му нещо ново и различно. Някакво спокойствие и увереност.

— Тогава кой…

— Не знам — прекъсна го Ястреб. — Но ще открия!

— Мога ли да напусна селото? — надигна се Брейгън.

— Да.

— Бързаш ли? — свъси вежди Джейсън.

— Не, но трябва да довърша някои работи. Така че, ако нямате нищо против, бих желал да тръгна, преди да се е стъмнило.

— Аз също тръгвам — добави Макданиълс, — но да потърся нещо за ядене.

Ястреб кимна с глава и протегна ръка към Джейсън.

— Пази се. Благодаря ти, че спаси живота ми. Ти си приятел на шони и винаги си добре дошъл.

— Не ми вярвай толкова, Ястреб — погледна го сериозно Брейгън. — Направих го заради Виктория.

— Знам — отвърна Ястреб, като гледаше как двамата мъже се отдалечават. Александър беше странен човек. Познаваше толкова добре хората от племето и езика им. — Знаеш ли нещо за него? — обърна се Ястреб към Джейсън.

— Виждал съм го няколко пъти в Ричмонд и Йорктаун. Но всъщност не сме познати. Чувал съм, че бил женен за индианка от шони. Но скоро научих, че е починала — Джейсън стана и се протегна. — Като споменах за смърт, знаеш ли, че и теб мислех за умрял. Но след като открих писмата от майка ти, разбрах, че си жив. В противен случай тя не би ти писала. Запазих ги всичките, за да ти ги дам, когато те видя отново.

— Не ги искам.

— Има нещо, което не знаеш. Тя ми каза…

— Не говори за майка ми!

— Господи! Колко си твърдоглав — Джейсън замълча и въздъхна дълбоко. — Както кажеш, Ястреб — после се обърна към вратата. — Мога ли с нещо да ти бъда полезен?

Ястреб впери поглед в приятеля си. Знаеше, че Джейсън е ядосан, но това нямаше значение. Дори и с кръвния си брат не искаше да говори за майка си.

Като се успокои след малко, той се замисли върху отзивчивостта на Джейсън. Хрумна му идея, която го накара да се усмихне.

— Да, приятелю. Можеш да направиш нещо за мен. Първо, ти притежаваш нещо, което бих искал да купя…