Сю Рич
Таен обет (13)

Глава тринадесета

Потънала в мъгла, Виктория долови дъх на плесен и мирис, който не можеше да определи. Ръката й докосна нещо космато и кокалесто. Отметна косата от очите си и се огледа в… пълния мрак.

Изви се и погледна нагоре. Над главата й блещукаха безброй звезди. Тя се отпусна облекчено. „Слава богу!“

Като изчака да се успокои лудият ритъм на сърцето й, тя се изправи бавно и мъчително на крака. Тъй като не виждаше нищо, протегна ръце. Отвсякъде беше заобиколена от гранитни скали. Вдигна поглед нагоре и щом очите й привикнаха с тъмнината, забеляза очертанията на отвора. Беше попаднала в дупка.

Тя се облегна на камъка, обмисляйки начин, по който да се измъкне. Пристъпи напред и кракът й се натъкна на нещо меко. Тя изкрещя и се дръпна.

Сложи ръка на гърдите си, сякаш за да не изхвръкне сърцето й, и си пое дълбоко дъх. Мина като че ли вечност, преди да се успокои и да се убеди, че опасност няма. Като събра смелост, тя се наведе и докосна с пръсти купчинката. Беше труп на някакво животно. Разтрепери се от безпокойство и се молеше само да няма живи животни.

Борейки се с нарастващия ужас, тя се изправи и се взря в тъмнината. Не успя да различи нищо. Около нея се затваряха очертанията на дупката, в която бе попаднала. Хвана се за стомаха, сякаш да сподави надигащия се страх.

— Помогнете ми! Има ли някой да ми помогне?

Дрезгавият тембър на гласа й върна разума й. Тя пое дълбоко дъх и вдигна глава. „Дръж се, Виктория! Успокой се и помисли!“

След няколко минути съзнанието й се проясни. Единственото, което осъзна, беше, че е попаднала в трап без изход, с мъртво животно в него, което тя не можеше да определи какво е. „Господи, дано е сърна!“

 

Ястреб се пробуди бавно с ужасна болка в главата. Промърмори нещо и се хвана за слепоочието. Отвори очи и се огледа. По него имаше кръв. „Дяволите да я вземат!“ Прокара гневно ръка по раната на главата си и потърси с поглед съпругата си наоколо. Но от нея нямаше и следа.

Скочи на крака, но болката бе така силна, че отново притисна главата си. „По дяволите!“ Кожените му бричове бяха смъкнати до коленете. Беше сразен. Очевидно бе направил опит да изнасили собствената си съпруга.

Вина терзаеше съзнанието му. Опита се да пренебрегне това чувство и хвърли бегъл поглед към още горещата жарава. Сред сечището между дърветата забеляза коня си. Виктория не го беше взела. Защо ли? Тази малка глупачка не познаваше горите тук, а и се страхуваше от тях.

Ястреб изпита безпокойство и необяснимо защо не пренебрегна това чувство. Съпругата му се нуждаеше от него. И то незабавно.

Той огледа бързо земята и откри малки стъпки, които му подсказаха посоката, в която беше избягала. Като ги проследи, те го изведоха до гъсталак, където на трънлив клон висеше парче от неговото одеяло. Тъкмо протегна ръце към храстите, чу зад гърба си заплашителен глас.

— Спри!

От изненада Ястреб се закова на мястото си, след което бавно се обърна. Пред него стоеше Александър, човекът, който бе водил Виктория и останалите. Зад него Ястреб разпозна едно лице от миналото — Колиър Паркс, братовчеда на Виктория, опитал се да го изнуди. Мускулите на Ястреб неволно потрепнаха.

Обзе го задушаваща омраза, като спря поглед на човека до Колиър. Това беше едноокият моряк, който го беше продал в робство. Ястреб сви юмруци. Той дълго бе очаквал момента да се срещне отново с него.

— Къде е тя?

Тонът в гласа на водача привлече вниманието на Ястреб. Той придаде спокоен израз на лицето си, погледна го в очите и попита:

— Коя?

— Убий го, Александър! — изкрещя Паркс. — Той е убил Рия! Всички знаем това. По дяволите, човече! Ти видя окървавените й дрехи, а погледни и изцапаните му с кръв ръце. Убий го! Сега! Веднага!

Александър сви устни и отправи ледения си поглед към Ястреб.

— Остави ме да му задам повторно въпроса. Ремингтън, къде скри тялото на Виктория?

Ястреб се вторачи в човека, който стоеше с лице към него.

— Момичето не е мъртво.

— Ние и не предполагаме, че ще си признаеш — усмихна се презрително морякът.

— Млъкни, О’Райън! Предупредих ви двамата с Паркс, че аз ще се занимавам с това. Така че, стойте настрана — каза той и се обърна отново към Ястреб. — Къде е тя?

— Избяга.

— Мръсен лъжец! — изрече през зъби братовчедът. — Рия се страхува от гората. Тя никога няма да тръгне сама.

— Остави го на мен, приятел! — О’Райън измъкна чер колан от пояса си и пристъпи напред. — Това ще накара този негодник скоро да проговори.

Стомахът на Ястреб се сви. Той сякаш отново усети парещата болка по гърба си. Вътре в него нещо се стегна. Думите заседнаха в гърлото му.

— Махни това оттук — заповяда водачът, след което опря пистолета си в брадичката на Ястреб. — Ще открием Виктория, Ремингтън. И ако си й сторил нещо, аз самият ще се възползувам от този камшик.

По заплашителния му поглед Ястреб разбираше, че говори истината.

— А сега, сложи ръцете си отзад — разпореди през рамото му той на Паркс. — Завържи го!

Колиър Паркс колебливо се отправи към края на сечището и доведе три коня. От дисагите на единия извади кожен каиш и въже. Когато мина зад гърба на Ястреб, по лицето му грейна самодоволна усмивка и така здраво стегна вързанката, че едва не преряза китките му.

След като братовчедът изпълни задачата си, Ястреб усети върху главата си някаква капка. После отново и отново. Това беше дъжд.

Погледът на Ястреб бе привлечен от Александър, който наблюдаваше дъждовните капки, падащи по един объл камък. В очите на тъмнокосия имаше непонятен блясък.

— Завържи го за това дърво — каза той, като посочи една брадичка.

Ястреб учудено огледа голото дърво. По него нямаше клони, които да го предпазят от дъжда, и кожената превръзка на ръцете му щеше да се намокри. Нима Александър не подозираше, че тя ще се разхлаби от влагата или може би искаше да му даде възможност да избяга? Ястреб присви очи. Да, разбира се. Александър несъмнено искаше той да избяга, за да може да отведе него и другите при Виктория.

Усмихна се. Водачът обаче не знаеше, че може да го следва дотогава, докато той му позволи. Ястреб разбираше, че сам си бе виновен за всичко.

Беше невнимателен и мислите му бяха изцяло погълнати от Виктория.

Водачът продължи да дава заповеди.

— О’Райън, разпери одеялата върху онези клони, за да направиш заслон. А аз ще събера малко дърва, докато са все още сухи.

Паркс хвана ръката на Ястреб, дръпна го грубо към стъблото на дървото и го завърза.

— Ти си мъртъв, лорд Ремингтън — заяви гой, преди да се присъедини към О’Райън.

Ястреб видя как мъжете се надпреварват да събират клони, след което бързо изчезнаха под вълненото прикритие. Минути по-късно струйка дим се изви нагоре.

Докато стоеше неподвижен и дъждът удряше по главата му, той внимателно обмисляше подходящо мъчение, с което да накаже О’Райън някой ден — може би скоро.

В мислите на Ястреб се прокрадна образът на Виктория, която сега беше някъде в гората изплашена и сама. Той изпита отвращение от самия себе си. Негова беше вината за бягството й. Страхът от него я беше принудил да го стори. И все пак той не можеше да повярва, че тя така смело ще излезе срещу опасностите на гората. Но тогава, през нощта, не бе предполагал, че ще загуби самообладание и ще упражни насилие върху нея.

Валеше като из ведро. Водата се стичаше по ръцете му и той се мъчеше да разхлаби здраво стегнатата каишка на китките си. Защо тя се бе изплашила толкова много от него? При опита, който имаше, би трябвало да знае, че той няма да й навреди.

Обзе го някакво лошо предчувствие. Виктория беше в опасност. Усещаше го. Трябваше по някакъв начин да избяга и да я намери. Нямаше време да чака каишката да се размекне.

Изправи се и се притисна плътно към дървото. След това вдигна крак назад и се опита да достигне ръцете си. Ако можеше само да измъкне ножа от ботуша си.

От неудобното положение, което бе заел, и от напрягането на мускулите си усещаше болка по тялото, но все по-високо вдигаше крака си. Накрая пръстите на ръцете му докоснаха меката кожа на канията и бавно се плъзнаха към дръжката на ножа.

 

Потреперваща от студ и страх, Виктория се беше сгушила до каменната стена. Леденият дъжд се стичаше по гърба й и изпълваше ямата. Водата покриваше краката й, но тя не смееше да мръдне, за да не докосне отново трупа на животното. Здравият й разум беше на косъм от лудостта. Молеше се само Сянка да я открие по-скоро. Наоколо едва ли имаше друг, освен него. Макар че той можеше да довърши това, което бе започнал, тя предпочиташе да бъде изнасилена, отколкото да се удави в някаква яма заедно с мъртво животно. Да се удави?! Милостиви боже! Ако дупката продължаваше да се пълни така, тя наистина би могла да се удави. За бога! Как й се искаше да може да плува.

Тя отново вкопчи ръце в гладките стени и премита от болката, която усети. Спомни си как отчаяно беше забивала нокти в стремежа да се измъкне. Но дупката бе поне седем фута дълбока и нямаше нито клони, нито издатина в скалата, която да подпомогне бягството й.

Изведнъж светкавица озари небето и хвърли светлина върху тъмния затвор, в който бе попаднала. Макар и за няколко секунди, тя успя да различи мъртвия труп на дъното на ямата и едва не обезумя. Това беше мечка!

 

След като се освободи, Ястреб не успя да си поеме и дъх. Той хвърли изпълнен с омраза поглед към убежището на тримата мъже, раздиран между желанието да отмъсти и необходимостта да открие Виктория. Като се закле да се върне в момента, кога го е сигурен, че тя е в безопасност, той се втурна към гората. В безопасност. Господи! По-скоро би я убил, задето му причини всичко говя.

Но отново изпита безпокойство. Тя наистина беше застрашена и той трябваше да й помогне. Като се мъчеше да надвие тревогата си, си проправи път през храсталака и бързо се огледа за някаква следа от Виктория, но при този проливен дъжд не можеше да открива следите от стъпките й.

Чу се тътен на гръмотевица, а после последва и светкавица, при която Ястреб успя да забележи още едно парче от одеялото, закачено на един храст.

 

При всяко плискане на водата около коленете на Виктория тя усещаше допира на козината на мечката. Тъй като беше твърде скована, за да се движи, а и твърде пресипнала, за да извика, тя само се сви до калната стена на ямата и започна да се моли.

Молеше се за здравия си разум, молеше се Пади да й помогне, да спре дъждът или да дойде краят на този мрак. Молеше се също и за Сянка. Той щеше да я спаси от мечката и от водата. Трябваше да го направи, тъй като тя беше снаха на неговия вожд.

— О, мамо — прошепна Виктория с дрезгав глас. — Колко ли ужасно си се чувствала онзи злощастен ден в езерото — водата обливаше бедрата й. — И колко много си страдала, а също и татко, когато те е открил.

Несъмнено промяната в баща й бе настъпила след смъртта на Александра.

А Сянка дали ще се промени, след като намери тялото на Виктория?

Тя потръпна и въздъхна тежко. Вероятно не. В представите си тя го виждаше как свива едрите си рамене, качва се на коня и се впуска в търсене на друга жертва. Това безчувствено псе!

В нея се надигна гняв и тя сякаш прие това чувство с радост, тъй като то беше нещо, което можеше да отвлече мислите й от ямата и мечката.

Спомни си отново жестокостта му, когато я залови и яростно разкъса дрехите й, начина, по който я влачеше след коня и опитите му да я накара да одере онази катеричка.

Но щом в съзнанието й се върна споменът за грижите, които бе положил за нея, гневът й изчезна. Тогава той галеше челото й, бършеше ръцете и лицето й, говореше й с тих и нежен глас и налагаше с билки раните й. Беше се отнесъл с разбиране, когато тя му разказа за страха си от гората и мечките. Беше й позволил да поспи.

Но сънят само възкреси страшните спомени от миналото — мечката, кръвта и изпълненото с ужас петгодишно момиченце. И тогава той я бе взел в ръцете си, можеше да се закълне в това, бе й говорил нежно, утешително, бе й вдъхнал вяра и сигурност.

Отдавна не бе сънувала такъв еротичен сън. Сянка я целуваше така, както някога Ястреб, докосваше я и разпалваше в кръвта й…

Изведнъж нещо се плъзна между краката й. Беше трупът на мечката.

 

Като отметна мократа коса от очите си, Ястреб изрече за хиляден път своето проклятие. Дяволите да я вземат! Къде може да е отишла? Откакто намери парчето одеяло, не бе забелязал друга следа от нея.

Ситна с крак един камък, който се търкулна по тревистия хълм надолу към реката. Реката? Той присви очи и се взря в тъмнината. По време на пътуването им Виктория често бе отправяла поглед към нея. Може би е тръгнала обратно по пътя, който бяха изминали.

Ястреб се спусна по склона. Светкавица освети небето и разля сребриста светлина по хлъзгавия, покрит с мъх, гранитен насип, който водеше към реката. Една от многото дупки тук, изваяни от природата, беше почти пълна с вода.

Дано Виктория не е постъпила така неразумно, че да се движи близо до реката. Навярно е предположила, че водата, идваща от по-високите части на планината, ще се превърне в буен поток.

Но тъй като не беше много сигурен в това, той заобиколи хлъзгавата скала и се приближи до бушуващата река в търсене на някакво доказателство. Не откри нищо.

Потрепера от хлад и чувство на безсилие и сграбчи мокрото одеяло. Беше премалял от студ и отчаяние. Какъв глупак беше само — да се изложи на тая стихия, след като добре знаеше, че жена му се е изплъзнала. Поне за сега.

Като се огледа наоколо, той видя голяма вдлъбнатина сред скупчените камъни. Над нея беше надвиснала канара, която представляваше нещо като покрив и запазваше мястото сравнително сухо. Зората бавно настъпваше и Ястреб реши да изчака първите лъчи на деня. Обърна се с гръб към бързо течащия поток, изцеди одеялото и пропълзя в така навреме намереното убежище.

След като се настани, той отметна коса и се облегна назад, като опита да се отпусне. Въпреки че тялото му се нуждаеше от почивка, съзнанието му не допускаше това. Той отново видя ужасеното лице на Виктория, когато му разказваше за преживяното в гората, и като че ли усети страха й.

Опитваше да си наложи мисълта, че тя получава това, което заслужава. Искаше му се да види страданието й заради всичко, което му бе сторила, да чуе вика й на болка и ужас.

Но някакво лошо чувство го изпълни. После беше последвано от срам и накрая — заменено със завладяващ страх за живота на съпругата му.

Затвори очи и се опита да прогони опасенията си. Съвсем неочаквано една бегла мисъл се прокрадна в главата му. Ами ако Виктория няма вина за задържането му в плен?

Той изправи рязко рамене. Разбира се, че има. „Но защо тогава беше изненадана от белезите по гърба ти? — прошепна му някакъв глас. — Защо те попита откъде са?“

— Това беше ход от нейна страна — убеждаваше се той гласно. — Тя е царица на измамата, а също и отлична актриса.

Той скръсти ръце, облегна се назад и затвори очи. Но пред погледа му непрекъснато изникваше красивото лице на съпругата му. Какъв ужас само бе изпитала, когато трябваше да одере катерицата, и колко зле се бе почувствала при вида на кръвта. Нима можеше да се очаква това от една жестока жена, платила за гибелта на собствения си съпруг.

Спомни си деня, в който й направи предложение. Поразена от обезобразеното му лице, тя напълно искрено бе изразила съчувствието си. Това не можеше да бъде реакция на безсърдечен човек.

Тогава тя беше само на петнадесет — много привлекателна, но въпреки това — дете. Едва ли някога бе виждала едноокия моряк, още по-малко да го наеме като убиец на мъжа си.

Ястреб отвори очи и хвърли гневен поглед в мрака. А любовникът й Макданиълс? Съзнанието му беше отново обезпокоено. Не, невъзможно! Макданиълс я беше спасил в гората. Той беше достатъчно възрастен, за да й бъде баща. Дълги години е бил слуга в семейството им и очевидно й е приятел.

Ястреб си спомни думите на Атууд, съдържателя на странноприемницата, който му бе разказал как бащата на момичето е изхвърлил сакатия мъж. Виктория често го посещавала и винаги носела някакъв вързоп. Но след като си отидела, Макданиълс имал пари. Тревожно чувство заседна в гърлото на Ястреб. Може би този нещастник не беше любовник, а приятел на момичето, което просто му помагаше.

Изпита неудобство. Ще поговори отново с Виктория, ако… някога я открие.

 

Дъждът се лееше и още по-бързо нахлуваше в затвора на Виктория. Страхът й нарастваше с прииждането на водата и тя безнадеждно се мъчеше да стигне отвора. Болка разряза пръстите й, когато се опита да вкопчи ръце в една малка вдлъбнатина в гранитната стена. Водата обля раменете й и тя потрепери.

— Помогни ми, господи! Моля те!

Светкавица разцепи небето и се чу грохот на гръмотевица. Нещо докосна лицето й и тя с ужас разбра, че това беше мечешка козина. В гърлото й се надигна писък, но от устата й не излезе и звук. Вътре в нея нещо се прекъсна. Тя смътно долови истеричен стон на жена. Той отекваше като плач на обезумяла и измъчена душа. Коя беше тази жена? И защо не спираше риданието й?

Някакъв хлад премина по устните на Виктория и изпълни устата й. По тялото й се разля топлина и нощта утихна. Беше толкова спокойно. Можеше да се отпусне и дори не усещаше болка. Протегнатите й нагоре ръце се спуснаха по стената и тялото й се плъзна бавно надолу.