Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cartel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2010)
Корекция и форматиране
Yo (2010)

Издание:

Пол-Лу Сюлицер. Картел

ИК „Колибри“, София, 1996

Редактор: Росица Ташева

ISBN 954-529-075-7

История

  1. — Добавяне

3

Дъждът бе придружавал Алекс Дьошарм през цялото мудно пътуване от най-затънтения край на графство Уиклоу до Дъблин. Мудно, защото шофьорът на петдесетгодишния ролс, изглежда, бе убеден, че да се вземе завой с повече от двайсет километра в час е от компетенцията единствено на формула 1. В Дъблин все така и както винаги валеше. Алекс Дьошарм познаваше града. Бе идвал тук пет-шест пъти заради репортажи. Дори живя три седмици в старичкия, но очарователен хотел „Шелбърн“ и изпи на бара астрономически количества „Смитуикс“[1]. Въпреки плътната дъждовна завеса и мъглата, разпозна и гъстите корони на дърветата в парка „Сейнт Стивънс Грийн“. Ролсът не спря. Подмина „Шелбърн“, после направи обиколка на парка.

— От предпазливост — обяви шофьорът, който беше най-малко на осемдесет и пет години.

— Чудесно — съгласи — се Алекс търпеливо.

Продължаваше да намира за смешни всички тези предпазни мерки, но знаеше, че би било напълно безполезно да влиза в спор. Особено с ирландец, почти съвременник на Джеймс Джойс.

Втора обиколка.

— Чакам сигнал, господине.

Беше тъмна нощ, а и Дъблин не е от най-добре осветените градове в света.

Накрая шофьорът явно получи въпросния сигнал, защото свърна в някаква пряка, после в една задънена улица и спря пред черна врата на сиво-синкави линии. Тозчас се появи млада жена и отвори чадър, за да ги предпази от дъжда за двата метра, които деляха колата от къщата.

— Сър, бихте ли ме последвали, ако обичате?

Изкачиха няколко стъпала и Алекс се озова в облицована с дърво стая, чиито прозорци гледаха към „Сейнт Стивънс Грийн“. Мъжът се представи като Шон Райън. Извини се, че е приел посетителя си през задната врата, и уведоми Алекс, че е представителят на Джонатан Гантри в Ирландия.

Погледът му стана сериозен, когато Дьошарм на свой ред го информира за мнението си относно пресилените предпазни мерки. Той извади от едно чекмедже на бюрото си няколко факсови копия на снимки и ги пръсна пред госта си. Алекс се наведе и видя огромна лимузина, цялата нарешетена от куршуми, и трупа на някакъв старец, проснат пред голяма красива къща в колониален стил.

Райън поясни, че убитият се казвал Чарлс Удуърд Макнълти, когото приятелите му наричали Запъртъка въпреки внушителния му ръст. Бил убит, защото помогнал на господин Гантри и госпожица Зенаид в Бризбейн. Куршумът, който го поразил, бил несъмнено предназначен за господин Гантри.

Райън му разказа цялата история. Господин Лавиолет бил добре, преместили го в една военна болница.

— Ако искате да говорите с него, господин Дьошарм, можете веднага да му се обадите. В Австралия е около четири сутринта, но очакват обаждането ви. Бихте ли вдигнали този телефон, за да получите връзка?

Гласът на Франсоа-Ксавие бе относително весел за обстоятелствата. О, не ставало дума за раните му! Куршумите, заседнали в бедрото му, били извадени и сега се чувствал чудесно. Безпокоял се преди всичко за Зенаид. И за Гантри. Гантри си го бивало, въпреки че бил проклет англичанин. Нямал представа какво е станало с тях.

Алекс го попита колко от палачинките на дядо Ганьон е изял на Коледа преди две години. „Сто и единайсет“, отвърна Лавиолет, без да се замисли нито за миг.

Събеседникът му наистина беше Лавиолет, а не човек, който се, представяше за него.

— Можете да му съобщите, че госпожица Ганьон и господин Гантри са добре и че в момента пътуват обратно към джонката с напълно сигурно средство — обади се Райън.

Алекс предаде добрата вест, уведоми Лавиолет, че семейството му и самият той също са много добре, сбогува се и затвори телефона. — Райън извади още снимки — тези на шестте скоростни яхти, които преследваха джонката.

— Снимките не са отскоро, естествено. Получихме ги от предишните собственици, които са продали яхтите си на шест различни анонимни либерийски дружества, а това напълно изключва възможността да установим самоличността на новите собственици. Да не забравяме също хеликоптерите и самолетите…

— Какво е това сигурно средство, за което споменахте?

— Американската марина. Не бих могъл да ви кажа как господин Гантри си е осигурил помощта й. (Усмивка.) Но господин Гантри е способен на куп изумителни неща. По неизвестни за нас причини двамата с госпожица Ганьон са се отбили на един остров от архипелага Тюрки-Кайкос. Скоро след това са го напуснали и са успели да се изплъзнат от преследвачите си.

Райън се поинтересува дали семейство Дьошарм е доволно от настаняването си. Да? Какво пък, толкова по-добре!

Сигурността в графството била напълно гарантирана и точно заради това замъкът, с неговите двеста стаи, огромен парк и множество парници, му се сторил — на него, Райън — идеалното място за един възможно най-дискретен престой.

— Между другото, господин Дьошарм, разпоредих се да изпратят писмата, които ни поверихте, — съответно до вашия вестник, до родителите ви и до приятелите ви в Канада.

Пуснати са по пощата в различни краища на света и успяхме да установим, че до едно са пристигнали на местоназначението си. Някакви въпроси?

— Защо ме накарахте да дойда тук тази вечер?

Райън отвори друго чекмедже и извади паспорт, шофьорска книжка, дузина кредитни карти и пари в брой — около двайсет и пет хиляди долара. Постави всичко върху бюрото пред Дьошарм.

— Преди няколко дни сте разговаряли с господин Гантри по радиото и той ви е попитал дали сте склонен да изпълните нещо като тайна мисия. Все още ли сте съгласен?

— Естествено.

— Ще трябва да заминете за Америка. Това може да се окаже изключително опасно.

— Какъв е този паспорт?

— Той ще ви позволи да минете за френски гражданин.

Паспортът е автентичен, сменена е само снимката. Увериха ме, че не притежавате онова, което французите наричат канадски акцент.

— Така е.

— Истинският приносител на паспорта се съгласи да замине на почивка — на разноските на господин Гантри. Ще направим необходимото, що се отнася до снимката. Успях да открия нужния специалист. Просто нямам никакъв опит в тези неща — обикновен адвокат съм. Ако сте съгласен, още тази вечер ще вземете самолета за Лондон. От Лондон ще заминете за Париж. Вече имате резервация на новото ви име за утрешния полет на „Конкорд“-а за Ню Йорк. Бъдете така добър да подпишете кредитните карти. С тях можете да теглите толкова пари, колкото намерите за добре.

Разполагате с почти неограничен кредит. Междувременно ви приготвихме куфари и дрехи за преобличане. Официално вие сте разведен, а това са снимките на сегашната ви приятелка. От прикрепената към тях бележка ще разберете коя е дамата, как сте се срещнали с нея и къде са били направени снимките.

— Но тя е гола.

Райън се усмихна.

— След като вече сте французин. Не знам абсолютно нищо за естеството на мисията ви, господин Дьошарм. А и не искам да знам.

— Гантри ме помоли да изчакам. Каза, че ще ми даде знак.

Нещо като парола.

— Мисиками 23.

Алекс кимна. Това беше паролата. Общо взето, изпитваше желание по-скоро да се разсмее. Връщаше се към отдавна забравени усещания от времето на странстванията си на известен репортер, хукнал по дирите на поредната сензация. Чувстваше как постепенно го обзема възбуда.

 

 

Лакомника действително бе тръгнал на война.

В Шарлот Амали, на американските Виржински острови, всичко се разви според предвижданията. Нито следа от Мравки. Младите морячета буквално се втрещиха от изумление — някои, макар и едва доловимо, неволно подсвирнаха от възхищение.

— Наистина ли нямаше какво друго да облечеш, освен тази прозрачна рокля, Ганьон? И минижуп, отгоре на всичко.

— Това не е никакъв минижуп, а бубу[2]. Беше единствената от дрехите на Лети, в която успях да се вмъкна. Не съм виновна, че съм висока. И закръглена. И че трябваше да изоставим куфарите си в Кингстън. Ревнуваш ли, Гантри?

— Ни най-малко.

Бяха ги качили на „Б 70“, един от онези чудовищни самолети, които могат да натоварят на борда си куп танкове и камиони. Първо поеха курс към Съединените щати, после неочаквано се приземиха за шестчасов престой на неизвестно военно летище, след което отново излетяха, този път по посока на Филипините. По настояване на Гантри марината преоблече Зенаид в моряшка униформа, която обаче далеч не я правеше по-малко съблазнителна. Въпреки това тя запази фамозното бубу. Като се имаше предвид ефектът, който оказваше върху Гантри, то бе направо безценно.

— Ревнуваш, просто бие на очи.

— Не.

— О! И още как!

— Да не говорим повече за това, какво ще кажеш?

Със самолета пътуваха двеста-триста моряци, които служеха на различните бойни кораби, кръстосващи моретата на Югоизточна Азия. Някои от тях се прибираха от отпуск, други отиваха да поемат новия си пост. Но видът на Зенаид ги хвърли почти до един в дълбоко униние. Питам се какво ли щеше да стане, ако Гантри се бе оказал някой отвратителен дебелак, помисли си тя. Бях готова на какво ли не, само и само за да го убедя да се притече на помощ на Мисиками, но всичко си има граници. Както и да е. Изненадата беше наистина възхитителна. Не ми се е налагало дори за миг да се насилвам. И слава Богу! При това стечение на обстоятелствата обаче за малко щях да забравя първоначалната си цел (няма никакво съмнение, че съм луда по проклетото брадато ципоного!). Но това няма да продължи цял живот, разбира се. Да прекарам остатъка от дните си с Гантри — ако приемем, че ме изтърпи дотогава — би означавало да се откажа от всякакъв личен живот. Имам достатъчно време, за да помисля. Засега ми е весело.

— Добре — съгласи се тя, — да говорим за друго. За онази уж гениална идея, която ти подсказа Макартър. Не виждам какво й е чак толкова гениалното.

— При все това всичко е пределно ясно.

Гантри току-що се бе върнал от пилотската кабина. Беше изпратил няколко радиосъобщения, всички засекретени с кодовете, които имаше манията постоянно да използува.

— За да се унищожи една шестметрова Мравка, срещу нея трябва да се изпрати една осемнайсетметрова Мравка. И ти намираш това за пределно ясно?

— Шестметровата Мравка би трябвало да е Лодегър.

— Да допуснем.

— Но едва ли тя е главната Мравка. Би трябвало да има някой над нея. Някой три пъти по-голям.

— И кой по-точно? Макартър?

— Не. Но задължително някой, когото Макартър познава. И за когото, без съмнение, най-вероятно работи.

— Разбирам — кимна Зенаид.

— Никога не съм те смятал за глупава.

— Въпросът е да се постави Лодегър в такова положение, че неговите началници да могат да му потърсят сметка за онова, което е извършил.

Гантри се усмихваше.

— Продължавай — подкани я кротко той.

— Идеалният изход би бил, ако го накажат точно заради това, че е предприел атаката срещу Мисиками… Не. Почакай… че е предприел атаката срещу „Обауита“, а оттам и срещу Мисиками, както и заради това, че е използвал Мравките-войници срещу един ненормалник на име Гантри, който никому с нищо не пречи, и то без друго основание, освен личната си неприязън към него.

— Никак не е лошо, Ганьон. Особено за една жена.

— Ще уточним този въпрос по-късно, Гантри. На четири очи. Зад нас има малко повече моряци от необходимото, които на всичко отгоре са на сухо Бог знае откога. Продължавам. Ще излезе, че нашата шестметрова Мравка е използвала за лични цели средства, предоставени й единствено за да въдворява ред сред малките Мравки. И по този начин е нарушила съответните заповеди.

— Имаш прекрасни очи, знаеш ли?

— А на осемнайсетметровата или на осемнайсетметровите Мравки това не би се понравило особено. Мислиш ли, че подобно развитие на нещата би ги разгневило достатъчно, за да смажат… Не, едва ли би било достатъчно. Би трябвало още нещо. Като например тя да се провали в операция, в която определено островно пиле е съумяло да я въвлече. И не само да се провали, загубвайки куп пари, но и това да се разчуе.

Тогава вече би се оказала в дяволски незавидно положение.

Гантри не каза нищо. Погледът му като че ли бе обърнат нейде навътре, в самия него. Почти не ме слуша, мина й през ум. Но аз не му казвам и нищо ново. Той вече е разнищил въпроса в главата си. Просто е стигнал дотук по-бързо от мен, това е всичко.

— Особено в малкия свят на Мравките — продължи тя, — където не прощават провалите, а да не говорим за предателството. Там, господине, направо убиват. Дори за грешки от по-дребен мащаб. И дори шестметрови Мравки, за които се предполага, при това в неизмеримо по-голяма степен в сравнение с простосмъртните им посестрими, че са защитени от грешки.

— Момент. — Провирайки се между специално монтираните в чест на двамата седалки, покрай тях мина един офицер. Размениха няколко думи. Офицерът, както и по-голямата част от екипажа, очевидно смяташе или че Зенаид е дъщеря на някой влиятелен адмирал, или че Гантри е таен агент.

Или пък че и двамата са тайни агенти.

Накрая офицерът се отдалечи.

— Така ли е, Гантри?

— Да.

— И според теб Макартър е убеден, че ще стигнем до това заключение?

— Да.

— Мислиш ли, че иска да елиминира Лодегър?

— Да.

— Знаеш ли по каква причина?

— Не.

— Смяташ ли, че става дума точно за машинацията, която цели да те принуди да преминеш в нападение?

— Да.

— И въпреки това ще атакуваш?

— Да.

— Мислиш, че елиминирането на Лодегър ще сложи край на офанзивата на Мравките-войници? Че те ще престанат да ни преследват? Че ще ни забравят?

— Надявам се.

— Това само предчувствие ли е? Разполагаме ли с резервен изход?

— Естествено — усмихна се той. — Да се самоубием в тандем, за да избегнем убийството.

Огромният самолет направи осемчасов престой на атола Уейк. По военни съображения, тоест без видима причина.

Гантри се възползува от това, за да проведе няколко разговора по радиото, и на връщане обяви:

— Алекс е поел по пътеката на войната и с джонката всичко е наред.

Трийсет и два часа след като Гантри и канадката напуснаха острова в архипелага Каикос, Макартър получи доста необичайно съобщение: „Германската оферта се, подновява. Молят за преразглеждане, 1 800 000. Х. Дж. Трабърт“.

Х. Дж. Трабърт беше едно от кодовите имена на Убиеца.

Х. Дж. Трабърт наистина съществуваше: Това беше един борсов посредник по сделки със суровини, чиято кантора се намираше на фултън Стрийт, в Южен Манхатън. В действителност обаче Трабърт играеше ролята единствено на пощенска кутия.

Съдържанието на съобщението нямаше значение. Важен бе броят на буквите. Трийсет и четири. Без трийсет и едно.

Което означаваше, че Убиеца му определя срещана 3 февруари. Нулите също бяха лишени от смисъл; от значение бе единствено числото 18. Среща на 3 февруари в шест часа вечерта на обичайното място, сиреч в един от кабинетите, разположени два етажа над кантората на Трабърт на фултън Стрийт.

Убиеца знае, че вдругиден ще бъда в Ню Йорк. Признай, че си очаквал това, Мак! Очевидно е разбрал, че Гантри е идвал при теб. Едно е сигурно: все още не те е осъдил на смърт; пълното унищожение на семейство Джеймс Доре Макартър все още не е на дневен ред. Лети, дъщерите ти и ти самият ще живеете най-малко до 3 февруари, до около шест и половина вечерта.

Хубаво е да знаеш, че разполагаш с време.

Страх ли те е, Мак?

Да.

 

 

— Лети, много бих искал с момичетата да ме придружите до Ню Йорк.

— В Ню Йорк вали сняг. Ако изобщо трябва да ходим някъде, бих предпочела Аспен или Швейцария, за да покараме ски.

— Сигурно имаш какво да пазаруваш оттам. Не си идвала с мен в Ню Йорк от месеци.

Лети му хвърли бърз поглед, след което продължи да замесва Бог знае какво тесто, предназначено за Бог знае какъв странен сладкиш. Въпреки че имаха две готвачки, тя най-често готвеше сама.

— Добре, Джими. Кога заминаваме?

— Утре. Бих искал пътьом да спрем за малко в Насау.

— Ще бъдем готови.

Двете готвачки, оказали се в техническа безработица, правеха всичко възможно, за да изглеждат заети. Едната беше от Хаити, а другата от Сан Доминго и обикновено разговаряха помежду си на някакво съвършено непонятно креолско наречие. Макартър пряко сили успя да им се усмихне. Кръвта му направо се бе смръзнала във вените. И имаше защо: да разбере едва сега, след толкова години, че Лети знае. Че се досеща за скритата част на айсберга и мълчи. Макартър бе шокиран. В буквалния смисъл на думата. Лети знаеше и приемаше. Едва не повърна в банята, където побърза да се скрие, обзет от разочарование, гняв и срам.

Докато умишлено се бавеше под душа, страхът от онова, което го очакваше в Ню Йорк, отново се събуди и изпълни цялото му същество.

А страхът бе чувство, с което в известна степен все пак бе свикнал.

 

 

Бяха в Манила, в американска военноморска база. Моряците, проявили се като изключително забавни спътници, до един слязоха от гигантския самолет. Зенаид и Гантри останаха на борда му до идването на някакъв облечен от глава до пети в бяло „очарователен офицер“ (по думите на Зенаид) с чин капитан III ранг, който им се представи под името Осбърн.

— Имам заповед да ви отведа навсякъде, където пожелаете да отидете. Лично подбрах дванайсет души, които ще осигуряват безопасността ви през цялото време, докато сте на Филипините. Освен ако вашата цел не са именно Филипините?

— Не точно — каза Гантри.

Навън, под яркото филипинско слънце, в подножието на стълба с размерите едва ли не на Бруклинския мост, ги чакаше въоръжен ескорт. В близост бе паркирана бронирана камионетка с отворена задна врата.

— Би трябвало да кажеш на човечеца кои сме и защо командването на марината полага такива грижи за нас — заяви Зенаид.

Утре може и да сме мъртви, но междувременно пада голям майтап! Хайде, Гантри! Намери някакво приемливо обяснение. Дай да те видим как ще се измъкнеш от положението. Кажи му нещичко за Мравките например. За онези от два, шест и осемнайсет метра.

Гантри прегърна Осбърн през рамо и прошепна няколко думи в ухото му. Известно време Осбърн стоя като вцепенен, след това погледна Зенаид, после Гантри, сетне отново Зенаид. Накрая преглътна и каза:

— Разбирам. Последвайте ме, ако обичате. Намирате се под закрилата на военноморския флот, с което всичко е казано.

Тримата излязоха от самолета и се качиха в бронираната камионетка. Тя незабавно потегли и след известно време спря пред една дървена вила.

— Можете да се чувствате като у дома си до заминаването ви — каза Осбърн. — А сега ви оставям. Ако имате нужда от нещо…

„Оставял“ ги! И това ако е оставяне! Под всеки прозорец стоеше въоръжен моряк.

— Какво му каза?

Под всеки прозорец, като се изключат все пак този на банята и на спалнята, чиито капаци бяха здраво залостени.

Климатичната инсталация работеше с пълна мощност.

— На кого?

— Не се прави на интересен, Гантри. Какво каза на Осбърн?

— Военна тайна.

Не пожела да отстъпи. Но това бе само игра. Гантри се тревожеше — човек и от по-малко би се разтревожил. Напрежението ясно се четеше върху лицето му. Зенаид се досещаше, че замисля някакви комбинации. Бяха се споразумели да не говорят за нищо важно дотогава, докато съществуваше и най-малката опасност някой да ги чуе, та бил той и едно най-обикновено моряче с бръснат череп и татуирани бицепси. Това е то, Зенаид! Поживей петдесет-шейсет години с този тип, и ей дотук ще я докараш. Ще мисли той, а ти ще си играеш на почивката на воина. Точно това те накара да напуснеш Лари Елиът; гледай сега да не повториш същата глупост! Дори и между Гантри и Елиът да няма нищо общо.

По някое време Осбърн отново се появи и отведе Гантри, който искаше да проведе още няколко радиосеанса. Тя остана да го чака, като междувременно от доскорошното й весело настроение не бе останал и помен. Безпокоеше се и за Алекс Дьошарм, поел по „пътеката на войната“. Струваше й се, че се досеща какво означава това. Имаше доста подробности в плана на Гантри (поне дотолкова, доколкото й беше известен), които й убягваха. И като си помисли човек, че съм дипломиран финансист! Какво ли щеше да стане, ако бях решила да продължа да следвам история!?

Двама моряци й донесоха вечерята, като току се озъртаха към гърдите й, изопнали до пръсване униформената фланелка. Придружаваше ги един подофицер, който изумително приличаше на Шварценегер, но не бе толкова крехък.

— Храната е опитана, госпожо. Няма опасност.

— Благодаря — отвърна простичко тя.

Ситуацията, която й се бе сторила толкова смешна на тръгване от Шарлот Амали, вече не я забавляваше.

Май го ударих на черногледство.

Гантри се върна.

— Да тръгваме. Вечеря ли? Аз също.

За да отидат къде? Въздържа се да зададе въпроса пред свидетели.

Навън беше нощ. Спряха пред малък самолет. Наложи се да облекат авиаторски комбинезони и да надянат на главите си слушалки. Гантри й се усмихна и поклати глава, сякаш искаше да каже: „Всичко е наред, не се безпокой.“ Тя не се безпокоеше. Просто нямаше настроение. В самолета бяха само двамата пилоти.

— Кавит, заливът на Манила, Манила и Куесън Сити вдясно от вас, а сега Корехидор, където на 7 май 1942-ра…

Познаваше историята на другия Макартър, на генерала[3], който се бе заклел, че един ден ще се върне тук. Отдръпна от ухото си слушалката, в която единият от пилотите се правеше на туристически гид. Самолетът като че ли летеше в кръг, но в един момент най-неочаквано угаси всичките си опознавателни светлини и пое на северозапад.

Гантри леко я стисна за китката.

— Сега можем да говорим. Не летим на северозапад, а на юг. Ще сменим курса след десет минути.

Тя затвори очи. Спеше й се и изобщо не я интересуваше накъде летят, дали за Огнена земя или за Аляска.

— Нито едното, нито другото — разсмя се Гантри. — Добре ще е да дремнеш малко. Ще те събудя точно преди да кацнем на самолетоносача.

 

 

В пълен състав, плюс една от двете гувернантки, семейство Макартър напусна острова с първите лъчи на зората. Момичетата бяха очаровани от мисълта за предстоящото пътешествие. Лети бе облечена в обичайната комбинация от черно и бяло, която хармонизираше чудесно както със загара й и с лекия червеникав оттенък на косата, така и със стройното й гъвкаво тяло, върху което годините — тя беше на четирийсет и четири — като че ли не бяха оставили никакъв отпечатък.

Беше спокойна и уверена както винаги. Усмихна се.

— Радвам се, че идвам с теб в Ню Йорк.

Това беше предложение за мир. През нощта, и то без каквито и да било обяснения, двамата се бяха затворили в себе си, обявявайки си нещо като странна мълчалива война. Разбра, че съм разбрал, и ми се разсърди заради ужасното разочарование, което изпитах и което самият аз трудно мога да си обясня. Всъщност я укорявам, задето се примирява с факта, че съм трафикант на наркотици. Чудесна логика, Макартър, няма що!

Прелетяха над Ню Провидънс. Макартърови бяха живели тук няколко месеца, преди да намерят своя остров. Както обикновено, Джейк заходи от изток — знаеше, че Макартър обича да пристига от тази страна — и приводни хидроплана перпендикулярно на моста, свързващ Парадайз Айлънд и Насау. Голяма моторна лодка дойде да вземе пътниците.

Макартър действително имаше работа в Насау. В една-две банки, но също и в една от служебните си вили, откъдето можеше да поддържа връзка с цял свят. Той установи контакт с „Морският вълк“ и с „Грациела“, успя да се свърже и с Боб Съсман (когото Убиеца може би бе разобличил като негов шпионин, но при сегашното положение на нещата това бе вече само незначителна подробност). Подчертано иносказателно Сасия го информира най-подробно за трескавото оживление, обзело армията на Милан. Пилето беше отлетяло; търсеха го навсякъде. Издирваха и джонката, Гантри бе намерил начин да привлече на своя страна американската марина. Но твърдели, че ще му видят сметката, ако ще да се криел на борда на броненосец или самолетоносач.

Лети, момичетата и гувернантката бяха отишли да посетят стари приятели. Макартър прие поканата за вечеря на един от най-големите местни банкери.

Машинално пресметна, че до срещата му с Ел Сикарио остават трийсет и един часа.

А Лакомника летеше и летеше високо, вероятно дори много високо и с широко разперени криле, както се полага на такава голяма морска птица.

Поетично. Да го вземат мътните този дивак, към когото изпитвам странна смесица от завист (той подреди живота си така, както аз не съумях да подредя моя), приятелство и дори обич! Ако не му бях помогнал, той може би сам щеше да намери начин да се изплъзне от преследвачите си. Но би ми било любопитно какъв.

Дали Убиеца не бе информирал Милан за участието, което Макартър взе в бягството на Гантри?

Дали не бе уведомил за това и „онези там“?

Изключително интересни въпроси. Особено вторият.

 

 

Макартър вечеря със своя банкер. Наричаше се Чандлър, но истинското му име бе Чандар. От индийски произход с лек примес на негърска кръв и все пак с някакъв далечен английски предтеча в родословието си. Истински гражданин на Бахамските острови и заклет националист. Макартър подробно се бе запознал с досието на Чандлър, съставено от Мравките. Този сърдечен и словоохотлив човечец, еднакво горд със своята яхта и с хандикапа си на голф, бе успял да създаде и да развие банката си благодарение едновременно на северноамериканската мафия и на организациите на колумбийските наркотрафиканти. Фактът, че все още ходеше по земята, бе истинско предизвикателство към статистиките. Именно той раздаваше подкупите, предназначени да успокоят съвестта на онези, които биха се опитали да попречат на транзитирането на пратките с дрога през Бахамските острови. Накратко — универсален ковчежник-главен касиер.

За Чандлър Макартър бе просто известен бизнес адвокат, който управляваше шейсетина милиона долара. И съществуваше твърде малка вероятност някой ден да узнае, че петстотинте милиона долара, поверени му от фирми в Люксембург, Швейцария, Лихтенщайн, Англо-Нормандските острови, Холандските Антили, Науру, или Новите Хебриди, се управляват от същия този адвокат. Макартър изчисляваше на около четири милиарда и двеста милиона долара капиталите на лихвен депозит в банки като тази на Чандлър. Половината от тях се намираха във втория стадий от изпирането си. Третият и най-важен етап щеше да бъде окончателното „изплакване“. Седем милиарда щяха да пристигнат през следващите няколко месеца и още пет — до края на годината. Макартър чувствително бе съкратил операциите по прането чрез Насау за сметка на тези в Москва. Москва решително се налагаше като Мека на банковата тайна. Трансакциите ставаха толкова по-секретни, колкото повече се увеличаваше прословутата „гласност“. Будапеща също започваше да придобива значителна тежест в това отношение. Страните от Източна Европа обичаха силните валути и в основните държавни банки в СССР и Унгария строго се съблюдаваше банковата тайна. В тях чужденците можеха да откриват шифровани сметки във валута, подлежаща на свободен трансфер към големите западни финансови пазари, където източноевропейските банки разполагаха със свои кореспонденти.

— А, да не забравя… — сепна се Чандлър в момента, в който двамата с Макартър се настаняваха на запазената за тях маса в „Палм II“ на Второ Авеню.

Извади от джоба на розовото си кашмирено сако малък пакет и го постави пред Макартър.

— Не знам какво е, но съм убеден, че не е бомба. Прекалено меко е, а и човекът, който ми го предаде, е напълно сигурен. Нали днес имате рожден ден?

— Почти — отвърна Макартър. — Днес сме втори февруари, а аз съм роден през октомври.

Разгъна целофанената опаковка.

Миниатюрен модел на „боб“ — малкото кепе на моряците на американската марина.

— Един приятел си прави шега — обясни той на Чандлър.

Изпращачът като нищо можеше да бъде Лодегър. Или Милан. Само че и двамата бяха много зле с чувството за хумор.

Не, това беше по-скоро в стила на Убиеца. Който спокойно можеше да изчака до утре, за да ми вземе страха. Но може би ми дава знак, може би по този начин иска да ми подскаже, че утрешната ни среща няма да бъде чак толкова драматична.

Или точно обратното. Най-характерната черта на Ел Сикарио, като се изключи професионализмът, в сравнение с който този на Милан е на равнището на детска градина е, че изпитва истинско удоволствие да се разхожда по нервите на хората.

— Кога го получихте?

— Онзи ден, чрез служителя на една агенция за бързи пощенски услуги, която ползваме най-редовно. Човекът идваше от Ню Йорк по друга работа.

Онзи ден. Или няколко часа след заминаването на Гантри и канадката. Двамата едва-що са се били качили на борда на „В 70“, когато „подаръкът“ е заминал от Ню Йорк.

— Бих пийнал чаша френско вино с лангустата — каза Макартър.

 

 

Самолетоносачът и трите ескортиращи го кораба пореха водите на Коралово море. Идваха от американските Самоа и държаха курс към Гуам. Бяха заобиколили архипелага Честърфийлд откъм север; австралийският Голям бариерен риф се намираше едва на хиляда километра. Адмиралът, който бе поканил Зенаид и Гантри на масата си, им довери под секрет, че не знае какво да прави с армадата си, а още по-малко е екипажа й. Ставаше все по-трудно да кръстосваш моретата, тъй като просто нямаше пристанище, където да поотдъхнеш. Проклетите австралийци и новозеландските им съседи не обичаха много подобни посетители, особено ако носеха на борда си ядрено оръжие.

— Гантри, защо морячетата са толкова мили с нас? Сигурна съм, че ако бе настоял малко повече, адмиралът щеше да ни откара със самолетоносача си до самата джонка.

Тогава бихме могли да я вдигнем на борда му — място дал Бог — и да покажем среден пръст на морските Мравки.

— Две противоречиви заповеди, издадени от офицери с еднакъв ранг, взаимно се анулират. За сметка на това всяка заповед, издадена от офицера с най-висок ранг, има тежест, която не само се равнява на масата, умножена по квадратурата на скоростта, но и вследствие на увеличаването на гравитацията нараства обратно пропорционално на низходящата тенденция в йерархията.

Обяснение, дадено с разсеян и някак далечен глас от Гантри, чиито мисли отново и повече от всякога бяха някъде другаде. На практика не бе напускал радиокабината, освен за да вечеря. Вестите бяха успокояващи: с джонката всичко е наред; Лавиолет е добре; Алекс е пристигнал в Ню Йорк и се е захванал за работа; в Уиклоу всичко е спокойно. Безбройните сведения, които бе поискал, започваха да излизат на компютрите на джонката. Макартър и семейството му бяха напуснали острова си и за момента се намираха в Насау на път за Ню Йорк. Следяха го извънредно предпазливо. Заповедите на Гантри бяха категорични: да не се поема никакъв риск и в случай на нужда следенето да се прекрати. Частните детективи, които обикновено използуваше, имаха навика да се занимават с финансисти, но този път противниците им бяха замесени от друго тесто. Сега бе въпрос не на пари, а на живот и смърт.

Колкото до смъртта, Гантри получи потвърждение на предчувствието си. Наистина ги бяха чакали в Кю, столицата на Каикос. И не само в Кю — Карибите гъмжали от Мравки-войници.

— Имаше ли резервен вариант в случай, че Макартър не ни беше помогнал да избягаме?

— Не.

Успокояващо.

Също толкова, колкото и голямата бяла яхта, появила се призори и плавала в продължение на повече от час успоредно с военните кораби, в сравнение с които изглеждаше микроскопична. Успяха да разчетат името й — „Сивата сянка“, както и това на пристанището, където бе регистрирана — Сидни. На двете палуби се виждаха само трима-четирима души, но яхтата спокойно можеше да побере стотина. Накрая се беше отдалечила, поемайки курс на североизток. Към Нова Гвинея.

— И въпреки това отиваме в Порт Морсби, така ли?

— Ще бъдем там преди нея. Ако изобщо отидем там.

— Може би е просто някой милиардер, който се разхожда.

Не. Според информацията от Сидни яхтата била продадена преди девет дни на малтийско дружество, като сделката била сключена за рекордно кратко време и за умопомрачаваща цена. „Сивата сянка“ отплавала незабавно с нов екипаж, чиято необичайно голяма численост предизвикала удивление в капитанството на австралийското пристанище.

Към десет сутринта се качиха на един хеликоптер „Сий Кинг Сикорски“. Самолетоносачът се намираше само на петстотин седемдесет и пет мили от Порт Морсби. Марината установи официален контакт с пристанищните власти и получи разрешение да свали на брега неколцина болни.

В действителност обаче хеликоптерът кацна в Кеърнс и те незабавно го напуснаха, оставяйки на пилотите грижата да се обяснят с австралийските власти. Наложи им се да изминат тичешком не повече от петнайсетина метра, за да се качат на един „Фолкън 50“, чиито турбини вече бучаха и който излетя, докато перките на хеликоптера все още се въртяха. Последваха, разбира се, няколко гневни въпроса от контролната кула на малкото кеърнско летище, които така и останаха без отговор.

На борда на „Фолкън“-а имаше само един пътник. Казваше се Жорж Пруво. Натурализиран австралиец от няколко години насам, по произход той беше французин или по-точно бургундец, както ги увери.

— Ако изобщо съм се питал за какъв дявол ми е да се забърквам в тази история, сега вече знам — усмихна се той на Зенаид, докато любопитно оглеждаше Гантри, след което добави по негов адрес: — Приятно ми е да се запознаем. Алисън много ми е говорила за вас.

Алисън Грант работеше за Гантри. Прибирайки се от отпуск, тя трябваше да се качи на джонката в Пенанг, но й бяха попречили развилите се през последните седмици събития.

— Когато ми заяви, че трябва да намеря самолет, за да отида до Морсби или Кеърнс, в първия момент помислих, че е откачила. А после дойдоха парите.

Освен това Алисън се беше съгласила да се омъжи за Жорж в замяна на проявата на малко добра воля от негова страна.

— Какво става? Да не е избухнала третата световна война? След като Пат Хенеси се свърза с нея, тя не пожела да ми каже нищо друго, освен че става въпрос за нещо свръхсекретно, което може да бъде и опасно. Предупреждавам ви: аз съм лозар и донякъде ловец, обожавам червеното бургундско, бургундското телешко, пастета от гъши дроб и заешките бутчета, но не съм наемен убиец.

Гантри му разказа цялата история. С някои дребни пропуски. Не направи дори и най-малък намек за Мравките.

Задоволи се да поясни, че покрай една най-обикновена финансова операция екипът му и той попаднали на организация за пране на пари, дошли от търговия с наркотици, и че се сблъскали с известни неприятности.

— Съществува ли някаква опасност за Алисън?

— Обърнахме се към нея, защото оставам с впечатлението, че на нашите противници са им известни всичките ми обичайни контакти. До днес дори не предполагах, че съществувате.

„Фолкън“-ът прелиташе над неповторимия по красотата си Голям бариерен риф. Щеше да избегне Австралия, тъй като не бе изключено нередовното кацане в Кеърнс да е дало повод за издирване.

— Над три хиляди километра — заяви Пруво в отговор на зададения му въпрос. — Три хиляди и петстотин, ако не и повече.

Но за вечеря щяха да бъдат в дома му, в Тасмания. Общо взето, нямаше проблеми.

Бележки

[1] Вид силна ирландска тъмна бира. — Б.пр

[2] Къса и лека туника, широко разпространена в Черна Африка. — Б.пр.

[3] Дъглас Макартър (1880–1964), американски генерал, командувал съюзническите сили в Тихия океан през Втората световна война. — Б.пр.