Пол-Лу Сюлицер
Картел (16)

3

С Макартър ставаше нещо невероятно. Невероятно от негова гледна точка.

Не можеше да направи избор между двете възможности на една алтернатива, макар че същата бе повече от ясна.

Прозрял стратегията на Лакомника и осъзнавайки напълно последствията, които би имала, Макартър не можеше да се реши нито да мобилизира всички сили и средства, за да я осуети, нито да предостави на Гантри възможността да я развие докрай.

От онази нощ в Токио, когато го бе споходило просветлението, той нито за миг не престана да мисли по въпроса. И едва не изостави своя Общ план. Ала бързо се окопити. Установените контакти и последвалите ги преговори в Токио, както и останалите етапи от пътуването му, се оказаха плодотворни. Общият план се развиваше добре. Макартър оценяваше на седем от десет — и дори на повече — шансовете да го доведе до успешен край. Отсега нататък можеше винаги да се върне при „онези там“ и да „им“ говори и за друго, извън обикновените проекти. На каменните богове им трябваха конкретни факти. А той вече разполагаше с такива. Конкретни до седемдесет процента. Това би трябвало да стигне, за да „ги“ убеди да му позволят да продължи. И да „ги“ накара да повярват, че е на път да осъществи удара на века, поради което от този момент нататък е почти неприкосновен.

Но ето че сега Гантри и неговата сатанинска стратегия (прилагателното бе може би малко силно, но напълно подходящо) рискуваха да провалят фантастичния му замисъл.

В нощта на просветлението си Макартър бе изпитал първоначално неистово задоволство. Усещането, предизвикано от убедеността, че е прозрял играта на толкова интелигентен играч като Гантри, бе наистина неописуемо. Още повече, че тази игра бе извънредно изкусно прикрита. Дори Лодегър и Бърт Съсман нищичко не бяха разбрали. Макартър се запозна с бележките на Съсман по клопките, които Гантри би могъл да им устрои, и не можа да не се усмихне, докато ги четеше. Бърт донякъде се доближаваше до решението, но в крайна сметка се разминаваше с него. И това беше нормално. Колкото хитър и изобретателен да бе Бърт, той просто не разполагаше с всички данни. Не познаваше Гантри лично и, разбира се, не бе присъствал на острова на Макартър по време на посещението му. Между другото, Мак, дори и на теб, така както разполагаш с всички данни, ти трябваше твърде много време, за да проумееш за какво става въпрос. Вярно, беше прекалено зает с твоя Общ план и с какво ли не още, но все пак! Всичко отдавна трябваше да ти стане от ясно по-ясно при положение, че чудесно помниш какво ти каза Гантри и какво му отговори ти. Решението беше под носа ти; буквално щеше да ти избоде очите. Естествено, че Гантри ще прибегне именно до тази стратегия, а не до друга. Като на всичко отгоре с присъщото си невероятно безочие дори не си направи труда да прикрие намеренията си.

Тоест причините за странните си маневри (аферите „Йелоухед“ и „Обауита“ и паническото си и на пръв поглед безнадеждно бягство от преследващите го по петите ловци на Милан).

Или с други думи, естеството и механизмът на капана, заложен на Лодегър.

Трябваше да го разбереш веднага, още тогава.

Всъщност Гантри нямаше избор. Нямаше друг начин да остане жив и да спаси канадката и екипажа на джонката.

Това беше единственият изход. Да се обърне за помощ към полицията (или към която и да е държавна финансова, политическа или данъчна институция) би било съвършено безполезно. Мравките не се арестуват. Можеш да ги убиваш, да заповядаш да избият и петдесет милиарда от тях, да се опиташ да ги хвърлиш в затвора, но винаги ще останат Мравки, които ще изчакат толкова време, колкото е необходимо, за да си отмъстят, и които рано или късно ще нанесат удара си, независимо къде, дори Гантри и канадката да са емигрирали и да са сменили имената си, дори да са взели всички предпазни мерки. Дори и в случай — твърде неправдоподобна хипотеза, — че бъдат елиминирани самите каменни богове. Защото други ще са заели мястото им и ще са поели щафетата.

Интелигентността на Гантри се заключаваше в това, че го беше разбрал. Очевидно светкавично. И че незабавно бе организирал своята контраатака.

Контраатака, която включваше ювелирно изготвена клопка, предназначена за Лодегър.

Това от своя страна поставяше Макартър в парадоксално положение от момента, в който бе надушил въпросната клонка.

Макартър можеше да сложи край на играта. Било като уведоми за ситуацията „онези там“, било като предупреди Ел Сикарио, който вероятно само чакаше знак, за да връхлети върху Гантри и бандата му.

Ще ти се наложи да дадеш някои деликатни пояснения за връзките ти с Лакомника, но все някак ще се оправиш. С помощта (или, другояче казано, с мълчанието) на Убиеца, който също не е чиста вода ненапита, що се отнася до цялата тази история. Освен това можеш да използваш твоя Общ план като прикритие.

Но да провали операцията на Гантри, означаваше да спаси Лодегър. А едва ли друг път щеше да му се удаде толкова удобен случай да се отърве от Бил Карлос.

От друга страна, оставеше ли нещата да следват своя ход, преструвайки се, че не е в течение на каквото и да било, нищо не му гарантираше, че Гантри ще успее. Лично за Макартър това не съдържаше никакви рискове. В най-лошия случай, ако Гантри се провалеше, Лодегър щеше да се оправи и сам. Така или иначе, Гантри беше обречен; Ел Сикарио вече го бе обявил. Освен ако… Освен ако не намеря начин да спра и Убиеца, когато се хвърли в атака. За момента обаче не виждам такъв. Да окажа натиск върху Ел Сикарио, заплашвайки го да разкрия на каменните богове, че е знаел за връзките ми с Гантри още от самото начало? Това би означавало да се самообвиня. Каменните богове ще заповядат чисто и просто да очистят и двама ни, като се има предвид манията им да елиминират всички наред.

Да не казва нищо и да остави Гантри да доизплете кошницата си. В първия момент Макартър бе отдал предпочитание именно на този вариант от възникналата пред него алтернатива. Ала в самолета, на път от Токио за Америка, бързо откри слабото му място. Да позволиш на Гантри да осъществи замисъла си докрай, е все едно да приемеш да бъдеш манипулиран от него. Което означава от този момент нататък да се окажеш под контрол. И то Бог знае с какви последствия.

Да не говорим, че перспективата беше повече от отвратителна. Да се чувства доминиран в интелектуално отношение за Макартър бе съвършено непознато усещане. И крайно неприятно.

Точно толкова, колкото и сегашното му състояние на объркване и нерешителност, в което виждаше признак на отслабване на способността си да разсъждава трезво. Необходими му бяха трийсет години, за да установи, че е надарен с необичаен интелект. През последните десет тази констатация се бе превърнала почти в догма, позволяваща му да понася най-вече униженията, на които го подлагаха „онези“ при всяко от посещенията му „там“. Няма по-върховно удоволствие от това да минеш за глупак в очите на един потомствен кретен, както е казал французинът Жюл Ренар^[1].

Но покрай Гантри догмата понасяше доста сериозен удар.

Самолетът от Токио се приземи в Лос Анджелис. Макартър беше предвидил там четиричасов престой. Имаше две срещи. Много точно разграничени. Двамата мъже, с които се срещна, не се познаваха и всеки от тях остана с убеждението, че е единственият, съобщил му последните новини.

Първият работеше за сметка на нюйоркската му фирма, вторият беше агент на Ел Сикарио.

Новините засягаха развитието на аферите „Йелоухед“ и „Обауита“, съдбата на Лу Манти (Макартър го познаваше само по име, но знаеше, че е едно от най-способните подставени лица, използувани от Мравките), положението на Гантри през последните часове (вълнуващите перипетии на бягството на Лакомника през островите на Пасифика) и куп други неща. Между тях не на последно място бе и вестта за поредните неприятности, които си имаха каменните богове в собствената си страна.

Макартър се запозна с цялата тази информация, изпитвайки според случая ту неудържимо желание да се разсмее, ту известно безпокойство.

След което взе първия самолет за Мексико.

Все още не бе разрешил дилемата. Все още не бе направил избор.

 

 

Публичната оферта за покупка на Лодегър срещу „Йелоухед и Стар“ беше в застой. Защитата, организирана от Адам Роарк, се отличаваше не само с необичайна ожесточеност (което ни най-малко не изненадваше Макартър — той познаваше човека, ценеше го и винаги бе съжалявал, че един Роарк не може да бъде вербуван за каузата на Мравките), но и със съвършено познаване на методите за контриране на рейдовете. И това бе по-учудващото. Вярно, Роарк имаше на своя страна Марти Кан, Гил Ийпис и Андре Сазма (без Джак Фейн, когото Гантри очевидно бе съумял да неутрализира), но тук Макартър споделяше мнението на Бърт Съсман: още някой съветваше Адам Роарк. Още някой, освен тях. Някой, притежаващ своеобразен стил, обогатен с оригинални, съвършено нови идеи, между които се отличаваха най-вече две, буквално неповторими по своята византийщина. Някой, чийто „почерк“ Бърт Съсман не можеше да разпознае.

В първия момент Макартър се бе принудил да признае, че е по-скоро объркан. После му хрумна мисъл, която първоначално отхвърли като нелепа. Макартър не вярваше в умственото превъзходство на мъжа над жената — нито в обратното.

Макар и да бе съгласен, че съществуват някои „специфични“ характерни черти, присъщи на единия и на другия пол, които обаче най-често нямат нищо общо с физиологията.

Спомни си погледа на Зенаид Ганьон, който бе срещнал за няколко секунди на острова си в архипелага Каикос.

Зенаид Ганьон, която Гантри смяташе за необходимо да води със себе си. И това бе показателно. Връзката между Лакомника и канадката бе нещо повече от случаен съюз, разбира се, но Гантри едва ли излагаше красивата Зенаид на рисковете на една тъй опасна авантюра само за да я опипва по пътя.

Непознатият почерк, доловен от Бърт Съсман, принадлежеше явно на Зенаид. Тайната съветничка на Роарк. Белязала с клеймото си цялата отбранителна стратегия и преобразувала поредицата настървени контраофанзиви в педантична и хладнокръвна тактика на оттеглянето стъпка по стъпка, сантиметър по сантиметър. Бримка наопаки, бримка налице — в поведението на Роарк прозираше чисто женско лукавство.

И никаква надежда за успех, безспорно. Рано или късно Лодегър щеше да победи. В крайна сметка финансовата му мощ щеше да вземе връх. Освен, разбира се, ако Гантри не успееше в безумното си начинание. Мак, все още не си взел решение относно Гантри. — Знам.

Лодегър тъпчеше на място и губеше време, омотан в изкусно набримчената му от красивата Зенаид плетка.

Виж, това беше наистина забавно.

Жалко, че не мога да разглася историята в кабинетите на Уолстрийт. Голям смях би паднал. И Зенаид би се превърнала в жива легенда. Не. Не в жива, естествено.

Плетачката на „антирейдови“ дантели.

 

 

Обявената от Гантри ПОП срещу „Обауита“ приемаше откровено катастрофален обрат, въпреки подкрепата, оказвана му от трима солидни партньори — един от най-богатите хора в Северна Америка и двама австралийски финансисти, между които известният Робърт Мъргатройд, вестникарски магнат и притежател на истинска империя във филмовата индустрия.

Лодегър реагираше безпогрешно в отбрана. Бе очаквал атаката на Гантри и безукорно разигра пешките Хардинг, Фийлдинг и Кампанела.

Както в аферата „Йелоухед“, така и в случая „Обауита“ бяха в ход няколко съдебни дела. И всички те се развиваха в полза на Лодегър.

Който и тук щеше да победи.

В рамките на хипотезата, разбира се, че дотогава Гантри не успее да го заличи от лицето на земята. А ти още не си взел решение.

Самолетът на Макартър наближаваше Мексико, където скоро се приземи. Тук Макартър очакваше да бъде посрещнат от лимузина, която да го закара до хасиендата, а оттам да отлети за Колумбия.

Не. Очакваше го нова заповед. „Онези“ бяха отложили срещата. Положението „там“ било малко деликатно. Да си вършел работата, щели да го повикат отново, Макартър начаса промени плановете си и с малък самолет за делови пътувания отлетя за едно провинциално летище в Юкатан, в Северозападен Канкун. Там щеше да го чака кола, която да го откара до хидроплана. И още същата вечер щеше да преспи на борда на „Грациела“, без официално да е напускал мексиканската хасиенда. Анулирането на пътуването му до Колумбия по-скоро му харесваше.

Една от новините, които му бяха съобщили в Лос Анджелис, се отнасяше до смъртта на Лу Манти. Сюзън Манти с отчаяно упорство отричаше, че е убила съпруга си и любовницата му, след като ги бе изненадала в любовното им гнездо. Но протестите й ни най-малко не трогваха орегонската полиция, която й предяви куп изключително сериозни обвинения. Вярно, върху оръжието на престъплението нямало отпечатъци, но обвиняемата носела ръкавици и върху тези ръкавици открили следи от барут. Независимо от твърденията й, било повече от очевидно, че Сюзън Манти е използувала огнестрелно оръжие, и то съвсем неотдавна. Освен това се появила в хижата само няколко минути след пристигането на Лу Манти и младата жена, което означавало, че ги е следила. Кой би повярвал на версията й за телефонното обаждане (на всичкото отгоре анонимно!), което се кълняла, че е получила?

От друга страна, по снега около хижата били открити следи само от нейните стъпки и от тези на Манти и на приятелката му, никакви други. И това било вече неопровержимо доказателство. Да не говорим за чехословашкия пистолет, за който самата тя признала, че принадлежал на съпруга й.

Упоритостта, с която продължаваше да отрича, огорчаваше дори собствените й адвокати.

Смъртта — екзекуцията — на Лу Манти не изненада Макартър. Лодегър бе направил безспорно груба грешка — все тази импулсивност! — нареждайки на Манти да убеди канадката, че Гантри е единственият виновник за бедите на Мисиками. Оттук нататък премахването му бе напълно в реда на нещата. А в стила на елиминирането му Макартър разпознаваше дамгата на Убиеца.

Ел Сикарио го бе извършил собственоръчно. Очевидно не му бе неприятно да се нагърбва лично с изпълнението на определени задачи, вместо да го възложи на някой от подчинените си. За да не изгуби навика, най-вероятно.

Сигурен съм, че с удоволствие би избил всички ни — Лети, момичетата и мен, ако „онези там“ му дадат такава заповед.

Както с удоволствие би убил Гантри и би изтребил до крак веселия му екип от морски финансисти. За разлика от Милан обаче, той нямаше да се провали.

Трябва да вземеш решение, Мак.

Макартър беше на „Грациела“.

 

 

Новини и за Гантри.

Който беше намерил начин да кацне на Гуадалканал. На това пернато му хрумваха наистина щури идеи. И най-смешното беше, че хората на Милан, превърнали се по неволя в американски морски пехотинци, отново се бяха върнали с празни ръце. Гантри успял да натовари целия си екипаж на един самолет за организирани пътувания, докато самият той духнал в неизвестна посока в компанията на хубавата канадка.

Същински водевил.

Но Гантри лично бе взривил джонката си. Жертва, която несъмнено му костваше много и която щеше да се прибави към сметката на Лодегър точно под бележката „Убийство на Запъртъка Макнълти“.

— Здравей, Лети.

Макартър безшумно бе влязъл в спалнята.

След задължителното отбиване на борда на „Морският вълк“ хидропланът го докара на островчето им в архипелага Каикос. Дълго време неподвижно наблюдава жена си, която спеше. Или се преструваше, че спи. Чудно: при тази тишина не бе чула нито двигателите на самолета, нито мотора на малката лодка, която ги стовари на плажа с Джейк, след като последният привърза хидроплана за мостика.

Сигурно е чула и се преструва.

Лети се обърна, прикривайки голите си бедра с инстинктивен жест, който му се стори твърде многозначителен.

— Колко е часът?

— Четири сутринта — отвърна Макартър. — Можех да се върна и утре, но ужасно ми се искаше да се прибера.

Гледаха се втренчено.

— Искаш ли да хапнеш нещо, Джими?

Никакви въпроси. Нито един-едничък въпрос. За да разбере например добре ли си пътувал, къде си бил, с кого и защо си се срещал, не си ли й изневерил с някоя любвеобилна майка. Дори не се опитва да поиграе на ревност.

— Нито ми се яде, нито ми се пие — поклати глава той. — Ще взема един душ и си лягам.

Когато излезе от банята, благовъзпитано загърнат в памучно кимоно, видя, че е запалила нощната лампа и чете.

— Донесох на момичетата куп японски дивотии. Те добре ли са?

— Много добре.

— А ти?

— И аз съм много добре.

Ръката й, която държеше книгата, се плъзна към нощното шкафче. Лети отпусна глава на възглавницата, придърпвайки чаршафа върху малките си, все още стегнати гърди.

Беше вперила очи в тавана, привидно спокойна, ала дъхът й бе малко, съвсем малко по-учестен от обикновено.

— Нещо не ми се спи, Лети.

— Знам — прошепна тя.

— Липсваше ми.

Тя най-сетне се раздвижи и се притисна към него, намествайки се в свивката на лявата му ръка. Макартър не смееше да мръдне, нито да я докосне. Дори не те желае въпреки дългото ти отсъствие; явно пак се преструва.

— Не се чувствай задължена…

— Идиот — прекъсна го кротко Лети.

Той освободи ръката си и се реши да я целуне. Тя отговори на целувката му със страст, която Макартър отново сметна за престорена.

— Обичам те, Лети.

— Никога не съм се съмнявала в това.

Проникна в нея и разбра, че е бъркал: тя не се преструваше. Едва не се разплака.

— И аз те обичам, Джими. Невероятно много.

 

 

Беше заспала отново с присъщата си изумителна способност да потъва мигновено в непробуден сън. Той тихо се надигна от леглото, отиде да пийне малко ледена вода, подвоуми се дали да не мине през библиотеката, където държеше уискито, но накрая реши да поседне на едно от големите плетени кресла на верандата.

И все едно, че пак се завъртяха ролките на изключен за малко магнетофон. Нищичко не можеше да направи — механизмът в главата му действаше почти самостоятелно.

Разбира се, че знаеше къде са се скрили Гантри и канадката. В Саравак, на остров Борнео, при ибаните. А изнамирането им там намирисваше осезаемо на непосилна за Милан задача. Общо взето, Гантри бе спечелил надбягването с препускащите подире му Мравки-войници. Но нищо не бе в състояние да спре Ел Сикарио.

Освен това не биваше да забравя вестите „оттам“ и отлагането на срещата му с „тях“. „Те“ явно за пореден път се бяха поддали на диващината си и бяха заповядали екзекутирането на Бог знае кой сенатор, кандидат-президент или висшестоящ политик. Без да се смятат безбройните съдии и полицейски началници, избити също по тяхна заповед, и то често под нищожен претекст.

„Дребните неприятности“, които „онези там“ си бяха навлекли и които ги принуждаваха „да излязат в отпуск“, щяха да имат поне заслугата да превърнат неговия Общ план в елемент от първостепенно значение. „Те“ щяха да го изслушат най-внимателно. Можеше да се надява дори на чудо, а именно че „те“ ще осъзнаят цялата грандиозност на ползата от това, което беше сътворил за „тях“.

И Макартър на мига направи своя избор. Дилемата бе разрешена. Вестите, получени от „там“, изключително много укрепваха позициите му.

Освен всичко останало съществуваха и почти бащинските приятелски чувства, които изпитваше към Гантри, макар че упорито се опитваше да ги отрече.

Щеше да остави Лакомника да довърши полета си докрай.

И ако Ел Сикарио все пак го убие, той, Макартър, няма да има никаква вина за това. Е, почти никаква. Винаги може да намери основателни причини, за да се оправдае в собствените си очи.

Отиде да си легне и последната мисъл, която проряза съзнанието му, преди да заспи, бе, че вече всичко е готово за финалния спринт.