Пол-Лу Сюлицер
Картел (2)

1

Кантората на Лодегър се намираше в началото на Бродуей. Преди три години беше готов да плати за помещенията в брой, но Макартър, с присъщата си досадна мания по отношение на мерките за сигурност и навика да си пъха носа навсякъде, го разубеди. В крайна сметка придобивката бе реализирана на кредит (значително по-скъпо, но очевидно проблемът не беше в това). Лодегър си отмъсти, закупувайки три етажа, макар че два бяха напълно достатъчни.

Пристигна там няколко минути преди пет сутринта. Тази завидна точност, както и феноменалната му трудоспособност, бяха измежду изключително редките общи черти, които имаха с Макартър. На хиляди километри отвъд Атлантика Лондонската борса вече бе започнала работа. Лодегър влезе в залата с телексите и компютрите и прекара там повече от час в проучване на котировките. Нищо съществено. Предприетите от него през последните седмици три операции — и трите напълно законни и неуязвими и за най-придирчивия контрол — даваха чудесни резултати. След това влезе в кабинета си, облицован с неизменното дърво и биволска кожа, и се задълбочи в преписките. Телефонът започна да звъни към седем и половина. Беше способен да поддържа разговор на най-високо техническо равнище (включително да слуша нескончаемите хленчове на Манди) и същевременно да следи цифрите, нижещи се на екраните, на шестте монитора пред себе си. Случвало му се бе, като поредно доказателство за съвършенството на личната му умствена организация, паралелно с гореспоменатите дейности да редактира на ръка бележки по трети въпрос или пък чернова на писмо, което след това даваше на машинописките.

А това не можеше да постигне дори и Макартър. Все пак има области, в които превъзхождам този кучи син.

Милан се обади към осем и двайсет. Той, разбира се, не каза, че е Милан. Всъщност не каза нищо повече от това, че е крайно наложително да се срещнат. Предложи това да стане същия ден между дванайсет и един, като предостави избора на мястото на Лодегър.

 

 

— Обядвам в „Ейдриън“ — каза Лодегър. — Ще бъда там в дванайсет и четвърт.

Затвори и прие последователно три нови обаждания, включени на изчакване. В девет проведе обичайното си понеделнишко съвещание с петима от сътрудниците си, всеки от които отговаряше от негово име за една или друга сделка. Четирийсет и пет минути по-късно прие Сол Абромович, който се занимаваше с инвестициите в недвижими имоти (или поне с онези от тях, които му бяха известни, тъй като изискваното от Макартър разпределение беше такова, че самият той нямаше понятие за над осемдесет процента от текущите операции).

Междувременно Уолстрийт бе отворил и започнал да бълва котировките си на четири допълнителни монитора.

Две поредни срещи в единайсет и в единайсет и четирийсет. Една минута след края на втората среща Лодегър се качи в кадилака си, чийто шофьор (друг необоснован риск според Макартър, но да върви по дяволите!) бе чистокръвен колумбиец от Меделин и се казваше Едуардо (Еди) Ферер. В дванайсет и четвърт колата спря пред „Ейдриън“ на Четирийсет и пета източна улица. Директорът на ресторанта, французин от Кастелнодари, който беше едновременно и главен готвач, дори и не подозираше, посрещайки го, че по силата на чудесно изпипана банкова комбина този тъй редовен клиент е негов шеф. Лодегър имаше работен обяд с друг свой сътрудник, официално собственик на малка самолетна компания в Уайоминг, който в действителност отговаряше за транспорта на Мравките-пътешественици. Казваше се Картър Бъкмастър и преди пет години, през героичната епоха на първите Мравки, бе нает по препоръка на самия Ел Сикарио (Бъкмастър обаче нямаше и представа за това и продължаваше да смята, че са го избрали заради достойнствата му, впрочем напълно реални). Беше ветеран от Виетнам, отличил се при бомбардировките над Ханой, и освен това притежаваше забележителен организаторски усет…

В дванайсет и осемнайсет — телефонът.

— Извинете ме — каза Лодегър и стана от масата.

Едно от предимствата на „Ейдриън“ бе, че предлагаше на клиентите си малки, идеално звукоизолирани стаи, за да водят телефонните си разговори. Лодегър влезе в една от тях и седна срещу Милан.

Милан беше, или поне изглеждаше на четирийсет и пет години. Доста нисък, набит, кажи-речи, шишкав, той имаше миниатюрни, почти женски ръце с остро запилени нокти, които предизвикваха натрапчиви асоциации с ноктите на див звяр. Очите му не се виждаха, скрити зад непроницаеми черни очила. Горната му устна, месеста и яркочервена, покриваше изцяло долната, в резултат на което се получаваше нещо като една-единствена, обърната наопаки странна и някак плашеща бърна. Лодегър често си казваше, че Милан прилича на хищна птица. Истинското му име явно не бе Милан. Всъщност сигурно беше само, че е шеф на Мравките-войници за цяла Северна Америка и се подчинява единствено на Ел Сикарио. Разбира се, и на „онези там“. Лодегър бе чувал, че Милан е способен да изчовърка с нокти очите на човек и че вече го е правил.

— Две неща — поде Милан с приглушения си глас, който винаги предизвикваше у Лодегър особено неприятно чувство. — Първото се отнася до колекторния център в Лос Анджелис. Преди седем седмици вашият човек там е наел за помощник-счетоводител някой си Алберто Муньос, без да изчака разрешението на моите служби. Оказа се, че зетят на Муньос работи в полицията като следовател във финансовата бригада. Службите ми направиха вече необходимото — Муньос и зет му, както и жените им, са загинали в автомобилна катастрофа. Но проблемът не е в това. Проблемът е във вашия недисциплиниран и лекомислен представител в Калифорния.

— Пийт Аредондо е първокласен служител — възрази Лодегър с раздразнение.

— Ако направи още една подобна грешка, ще се наложи да му намерите заместник.

Стаичката, в която се намираха двамата мъже, бе обзаведена само с две кресла и тясна маса с телефон и пепелник отгоре. Милан почукваше с пръсти по масата, произвеждайки с твърдите си остри нокти равномерен, влудяващ шум. Увереността, че Милан го прави нарочно и преди всичко критиките му срещу Пийт Аредондо, когото бе назначил лично и на когото имаше пълно доверие, предизвика у Лодегър прилив на гняв, но той побърза да го потисне. Преди две години бяха стигнали до почти същия сблъсък. Тогава, разчитайки на родствените си връзки, поиска арбитража на своите вуйчовци. Присъдата бе повече от недвусмислена: Милан разполага с абсолютна власт по отношение на всичко, свързано със сигурността, надзора, охраната и санкциите. Милан не се меси във финансите. Колкото до него, Лодегър, то нека се въздържа да си пъха носа там, където не му е работа.

— Ще напомня на Пийт, че не трябва никога да наема или да използува когото и да било без ваше одобрение.

— Или без това на моя пълномощник. В никакъв случай.

Дори да има нужда от шофьор за жена си или от градинар.

— Ясно.

— Това важи и за вас — подчерта Милан с известен садизъм.

— Вземам си бележка — промърмори Лодегър, задушавайки се от ярост.

Дебелата кървавочервена бърна на Милан се проточи към брадичката, придавайки на мутрата му още по-отвратителен вид.

— Второ нещо: канадката. Както вече ви казах по телефона; тя е под наблюдение двайсет и четири в денонощието.

— Лично аз бях за елиминирането й — прекъсна го Лодегър.

— Не съм получавал заповеди в този смисъл. До набирането на по-подробна информация ще се задоволим да я държим под око. След като напусна Милуоки и установи, че вече няма достъп до компютъра на банката „Кесъл“, тя си взе десетдневна почивка, която Харви Кесъл й отпусна по мое искане, и замина за Канада. В едно малко градче Мисиками. Вчера, в неделя, отпътува оттам. Но не сама, а заедно с двама мъже. Успяхме сравнително лесно да установим самоличността на единия от тях — оказа се известен хокеист. Колкото до другия, изглежда, е главният редактор на монреалски вестник. Продължаваме проучванията.

— Е, и?

Лодегър недоумяваше какъв интерес би могла да представлява за него тази пикла. Поне дотогава, докато не се върне в Милуоки, където, така или иначе, собственият му екип бе взел всички необходими мерки, за да не позволи на Зенаид Ганьон да се добере до каквато и да било допълнителна информация от банката „Кесъл“.

— В момента тя е в Монреал — продължи Милан. — И вече е провела срещи с двама банкери и един адвокат. Започнала е разследване.

— Върху какво? Съмнявам се, че в Монреал би могла да открие нещо, отнасящо се до Милуоки. Какво търси?

— Разчитах именно на вас да ми кажете това — отвърна Милан. — Някаква възможна връзка между Монреал и Милуоки?

— Никаква.

Въпреки черните очила Лодегър усети върху себе си изпитателния поглед на Милан, което предизвика у него нов прилив на адреналин.

— Знам за какво говоря, Милан. Не ми е известно какво е правила в Монреал, но то не може да има отношение към Милуоки. Избийте тази мисъл от главата си.

Впрочем в Милуоки вече течеше обичайната в подобни случаи операция по прекъсване на веригата. От около седмица Мравките бяха престанали да използуват банката „Кесъл“, която от този момент нататък фигурираше в черния списък. Така се прекъсваха всички възможни връзки.

— И освен това — уточни Милан с безразличие — вчера, точно на Коледа, в двете стаи, съдържащи архивите на банката, се е случило неприятно произшествие. Нощният пазач попрекалил с почерпката покрай Рождество Христово и решил да изпуши една пура. Избухнал пожар. Унищожено е всичко, а пазачът починал от получените обгаряния.

— Ето ви още една причина. По дяволите! Защо не елиминирате момичето, щом толкова ви безпокои?

— Защото не е изключено Ганьон да е открила дефект в системата, за който никому не е минало и през ум.

— Абсолютно нелогично! — избухна Лодегър. — Започвате наистина да ми лазите по нервите, Милан.

Никаква реакция от страна на Милан, който продължи да говори, сякаш нищо не е чул. Самият той не бил виждал Ганьон, но неговите Мравки му я описали като изключително решителна жена. Така че за момента предпочитал да изчака, за да разбере докъде ще стигне. Ако наистина е попаднала на следа, щяло да бъде интересно да узнаят за какво точно става дума. Така ще разполагат с доказателство, че във веригата на общата организация съществува слаба брънка, за която нито Лодегър, нито самият Милан подозирали. След което ще внесат необходимите корекции.

— И тогава можем да я убием — заключи Милан. — Не я изпускаме от очи нито за миг.

Лодегър размишляваше. Някъде някакъв недостатък? Невъзможно! Въпреки това изръмжа:

— Дръжте ме в течение на всяка нейна стъпка.

Милан кимна утвърдително. Досадното почукване най-сетне секна. Той си тръгна.

 

 

И тъй, Джеймс Доре Макартър е на четирийсет и четири години. Второто му име е фамилното име на майка му, французойка по произход, макар и твърде далечен. Един Доре взема участие в търговската експедиция на Лаклед^[1] който през 1764 г. основава Сен-Луи на Мисури. Дълго време Макартър нежно подкача майка си заради гордостта й от далечното си родство с някой си Жозеф-Луи Крокетан, или Кроктан, винотърговец, установил се в Америка през XVIII век, чийто най-известен потомък е прословутият Дейви Крокет^[2], загинал при Аламо^[3].

Макартър е роден в Оклахома, в градчето Мод, намиращо се на югоизток от Оклахома Сити. По онова време баща му работи там като геолог и не след дълго открива собствена фирма за геологически проучвания, която бързо фалира. Първите години от живота на младия Джеймс Доре, когото, естествено, всички наричат Джими, не представляват никакъв особен интерес. Дори и за самия него. Мод е просто дупка — три тухлени църкви, две бакалници, един магазин за електроматериали, две триетажни административни сгради и няколко течащи наблизо реки, замърсени от солите, изливани в тях от инсталациите на богатото Семинолско нефтено находище, соли, които убиват дори дърветата. Тук получава основното и средното си образование.

Джеймс е добър ученик, но нищо повече, двойната му работа като разносвач на вестници и момче за всичко в бакалницата му отнема прекалено много време. Но той наистина се нуждае от парите, които припечелва, тъй като понякога вкъщи няма нищо за ядене. Първата му година в колежа в Амарило, където се премества баща му, е още по-тежка. Не е никак лесно да следваш геология и същевременно да работиш петдесет часа седмично на нефтените находища! Все още не е осъзнал онова свое интелектуално превъзходство, което му позволява да изгълта за един час лекциите, асимилирани от останалите за цяла седмица. А и не изпитва никакъв интерес към геологията, която са го заставили да изучава.

Баща му слага край на хаотичния си и несигурен живот с помощта на едно въже, след като, въпреки вродения си оптимизъм, установява, че няма никакви шансове да върне трийсетте хиляди долара, взети назаем от някакъв банкер.

Смъртта му изиграва ролята на нещо като детонатор.

Джеймс и майка му заминават за Калифорния. Той е на деветнайсет години. В Сан Франциско си намира работа като разсилен и се записва в Юридическия факултет. Следващата година среща Лети Амалия и двамата се оженват. Тя вярва в него и е определено единствената; самият той смята, че изцяло се е метнал на баща си и че е наследил неговата слабохарактерност, както и че е неспособен да си пробие път към успеха. Именно Лети го хваща здраво в ръце и преди всичко го финансира, при това с цената на жестоки разпри с баща си, Тони Амалия. Джеймс приключва с ученето в момента, в който се дипломира, докато Лети го убеждава да защити докторат. През следващите шест години едва успява да свързва двата края. Постъпва в адвокатска кантора, където стеснителността му и онова, което смята за гордостта на слабите, не му позволяват да си извоюва подобаващо място. Освен това кантората е специализирана в наказателното право, което не е за него, но той не го знае и стига до заключението, че наистина не го бива за нищо. С половин уста признават умението му да подготвя делата, но наложи ли му се да пледира, резултатът е по-скоро плачевен и той пръв си дава сметка за това. Тук отново се намесва Лети със своята непоколебима вяра в него. И все така за сметка на магазина за мебели на Амалия. Успява да го убеди да запише финансово право. Убедена е, че това е призванието му. Той е почти двайсет и девет годишен. С Лети са загубили първото си дете. Ще загубят и второто и дълго време ще смятат, че не могат да създадат нов живот.

С постъпването в колежа по бизнес у Джеймс нещо се пробужда. Обзема го неясна, тревожна, необяснима треска.

Все едно зад завоя на пътя да се озовеш съвсем случайно в райското кътче, за което несъзнателно си мечтал. Заложената в него интелектуална мощ изведнъж влиза в действие. Защитава блестящо магистърска степен по стопанско управление в конкуренция със студенти, по-млади от него с пет-шест години. Отхвърля предложението на една нюйоркска фирма (те са вече в Ню Йорк; Лети е изоставила учението в името на следването на мъжа си и работи като продавачка в един голям магазин, за да могат да се прехранват). Колумбийският университет предлага на Джеймс преподавателско място. И двамата са на мнение, че това е невероятен шанс. През следващите седем години преподава и Лари Елиът е сред студентите му.

Както и Лакомника, за когото в момента дори и през ум не му минава.

Онова, което ще промени изцяло неговия живот, му се случва по времето, когато Лети помята повторно. Вече три-четири пъти — повече от любопитство, отколкото от стремеж към печалба — е съветвал приятели или познати къде да вложат капиталите си и установява с изненада (отново обичайната липса на доверие в себе си), че съветите му струват буквално чисто злато. Един ден го посещава някой си Франк Мора. Представя се за бивш собственик на фирма за товарни превози, която е продал за два милиона долара; документите, които му показва, потвърждават думите му.

„Според Ерни Салцман, който далеч не е глупак, вие сте нещо като гений в областта на капиталовложенията“, казва Мора. И пояснява, че би желал Макартър да се заеме с оползотворяването на единия от споменатите два милиона долара. При условие, естествено, че той, Мора, ще следи всяка операция от начало до край, и то в подробности. За него това щяло да бъде начин да понаучи нещичко от висшите финанси. Готов бил да плати петдесет хиляди долара, и то незабавно.

След три дни Макартър приема. Не толкова заради петдесетте хиляди долара, макар че са много повече от годишната му заплата като преподавател в Колумбийския университет, колкото от интерес към играта. Същият, който е изпитвал и към осъществените досега операции. При това този път сумата е значителна.

Не казва нищо на Лети. В общи линии, приема участието си просто за хоби и възможност да докаже на самия себе си, че онова, на което учи студентите си, може да бъде приложено на практика.

Мора се появява отново след пет месеца. Заявява, че за него демонстрацията едва ли би могла да бъде по-убедителна. Дали този път Макартър не би се съгласил да поеме управлението на десет милиона долара?

В замяна на двайсет процента от печалбите, които ще осигури на инвеститорите си.

И на уреждането на един малък проблем, в смисъл, че въпросните десет милиона били внесени по шифрована сметка в една банка на Бахамските острови. За никого нямало да бъде здравословно, ако Министерството на финансите започнело да си вре носа в сделката. „Сигурно има начини да се инвестират печелившо в американския финансов пазар пари, чийто произход не е твърде ясен. Във всеки случай убеден съм — аз и моите съдружници сме убедени, — че такива начини са ви известни.“ Да, известни са му. В интерес на истината, дори е сигурен, че може да измисли нови, непознати досега начини, Макартър не е наивен, или поне не чак толкова наивен. От този момент нататък вече почти не храни съмнения относно действителния произход на всички тези милиони, ала все още се двоуми: пари от хазарт, пари от някакъв незаконен трафик, на наркотици, например?

Отказва. Мора се усмихва, учтиво му благодари, изразява искрено съжаление и си отива, изчезва. Макартър също съжалява. Почти се сърди на себе си. Управлението на единия милион долара (за шест месеца е успял да увеличи четворно първоначалния капитал) му е доставило неописуема наслада и удовлетворение, в сравнение с които полученото възнаграждение от шейсет и пет хиляди долара го вълнува твърде малко. Но отказва, все така без да спомене думица на Лети, и наистина за първи път след четиринайсетгодишен брак скрива нещо от нея. След което архивира съжалението вдън съзнанието си, при спомените. Още повече, че след втората си, трагично завършила бременност, Лети ненадейно рухва за най-голямо изумление на Макартър, свикнал винаги да разчита на нея и убеден освен това, че й дължи всичко. Лекарите назначават на Лети сънна терапия.

Следва съвършено нов момент в живота на Макартър — той се оказва сам.

Тя се изпречва на пътя му една дъждовна вечер, когато се прибира с колата си в печално пустия апартамент на Уошингтън Хайтс. Закача я, или поне решава, че я закача, че я блъсва с бронята. Часът е един и половина след полунощ; същата вечер, за да отложи момента на завръщането си у дома и на самотата, Макартър е приел поканата да вечеря у един приятел. Ударът е лек, едва доловим. Ужасен (той кара лошо и знае това), Макартър изскача от колата и се навежда над нея. Тя е блондинка, толкова естествена, колкото неподправена брюнетка е Лети; в безсъзнание е.

Макартър се обажда в полицията, идват, една линейка откарва пострадалата в най-близката болница. Дежурният лекар в спешното отделение го успокоява: няма й нищо, като се изключи незначителна синина на едното бедро. При прегледа се установява, че загубата на съзнание е мимолетна; очевидно при падането си е ударила тила в асфалта, нищо повече. Прекарва част от нощта в стаята на непознатата и на следващия ден, пада се събота, отново я навестява. Тя му се усмихва, очарователна е. Макартър е смутен. Обяснява му, че вината е изцяло нейна — тръгнала да пресича, без да се огледа. Казва му и други неща за себе си: изучавала актьорско майсторство и мечтаела да пише за телевизията. Вярно, предишната вечер била малко притеснена, но не чак до такава степен, че да хукне да се самоубива. Доскорошната й връзка приключила зле; любовникът й я изоставил; да разправят каквото щат, но все пак боляло. Изписват я от болницата и Макартър я откарва у тях, в една мрачна, зловеща стая в покрайнините на Бронкс. Е, намира й нещо по-добро. Един от племенниците на Лети е наел малък апартамент в Уошингтън Хайтс и в момента е на пътешествие из Европа. Анджела — така се казва блондинката — може да се настани там за известно време. Помага й.

Кани я на вечеря.

Сутринта на следващия ден двамата се любят. Това е още един нов момент в живота на Макартър. До този ден никога не е изневерявал на Лети. „Просто го желая — казва Анджела — и няма да има никакви последствия. Най-малко за теб. Хайде, не се цупи.“ После прихва и заявява, че още в понеделник ще си намери друго жилище и че няма намерение да остава на негова издръжка. Сетне отива да се изкъпе, докато той излиза, за да купи това-онова. Като се връща, я намира мъртва, удушена с колана на собствения му халат. След по-малко от минута телефонът иззвънява. Обажда се Франк Мора, който предишната седмица го е търсил два пъти. „Не пипайте нищо, идвам“, казва Мора. И всичко се решава за няколкото минути от мига, в който затваря телефона и продължава да се взира в него, борейки се с изкушението да звънне в полицията, до момента на идването на Мора.

После става много късно. Повикани от Мора хора изнасят трупа в един стар бюфет и заличават всички следи. „Повече никога няма да чуете да се говори за нея. Нито вие, нито който и да било — уверява го Мора. — Дали сте я убили вие или друг, няма никакво значение. Все едно, че никога не е съществувала.“ Лети се прибира две седмици по-късно: Макартър й съобщава, че е решил да изостави преподаването и да открие собствено консултантско бюро като съветник по инвестициите. По това време е на трийсет и четири години.

Оттогава вече десет години работи за Мравките. Като се изключат може би първите часове или най-много първите два дни, нито за миг не се е съмнявал, че именно Мора е комбинирал всичко: срещата с Анджела, стечението на обстоятелствата, предшествало убийството на младата жена, извършено с изключително хладнокръвие (Анджела, ако наистина се е казвала така, най-вероятно сама е отворила вратата на убийците си, щом е работила за тях).

Както и да е. Преживява няколко трудни седмици. В нормално състояние Лети несъмнено би доловила нещо. Но тя току-що излиза от болницата и далеч не е в най-добрата си форма.

След това всичко се струпва наведнъж — пълна метаморфоза. Като начало парите. Още първата година той преминава границата от пет милиона долара годишен доход; от тях четири не са обложени с данъци, не подлежат на никакъв контрол и са депозирани в една банка на Бахамските острови. Появяват се други клиенти. Някои приема, други отпраща — върху последните Мора налага своето вето, давайки му ясно да разбере, че онези, които може да приема, са му лични „съдружници“.

С времето епизодът с Анджела избледнява като стар кошмар, който понякога обаче все пак му напомня за себе си.

Два-три пъти стига дори дотам, че се пита дали Лакомника не е участвал в скроения срещу него заговор. В крайна сметка отхвърля тази хипотеза. Че Лакомника е луд, луд е, или поне се прави на такъв, но в никакъв случай не е чак толкова луд. Не, категорично не! А и би било абсурдно да се говори за някакъв сблъсък между Лакомника и Мравките.

През следващите десет години сумите, които му поверяват за пране и преди всичко за инвестиране с максимална печалба, значително се увеличават. Доходите му нарастват в същата главозамайваща прогресия. Вече управлява сто и шейсет милиарда долара и печели сто милиона годишно.

На това равнище цифрите са без значение. Те стават абстрактни и се лишават от какъвто и да е смисъл. Превръщат се просто в пионки: фантастичното нарастване на собственото му богатство му е също толкова безразлично. Кому са нужни три, четири, петстотин милиона долара или повече?

Макартър нито веднъж не си прави труда да пресметне собствените си авоари, макар че е в състояние да изчисли наум, и то с максимална разлика от сто долара, стойността на капиталите, които манипулира от името на други. Интересува го, увлича го и го омайва единствено играта. Повече от всякога. Намерил е призванието си. Фактът, че тази чудовищна манна идва от наркотиците и по-точно от кокаина (а в последно време и от „крака“), е само незначителна подробност, погребана нейде вдън съзнанието му. Съществуват ли изобщо чисти пари?

 

 

— Кафе? — попита Лети.

— Да, ако обичаш.

— Има още малко шунка.

— Вече не съм гладен.

Размениха си усмивка. Преди двайсетина минути отново се бяха любили. И то с каква страст! За четвърти път през последните три дни. Направо младежки ритъм. Не беше никак зле, особено след двайсет и четири години брак. Просто не можеше да си представи, че с друга жена би могъл да изпита такова удоволствие, каквото му доставяше Лети.

 

 

Лети не знае нищо. Нито за Мравките, нито за всички тези милиарди долари. В очите й нейният съпруг е един изключително способен адвокат в областта на бизнеса, за чийто услуги буквално се бият, плащайки луди пари. Четири години преди това купуват — по-точно наемат с дългосрочен договор за деветдесет и девет години — островче от архипелага Тюрки-Каикос; няма нищо по-подходящо от някогашните британски колонии за създаването на истински банков и данъчен рай. Rule Britannia^[4] — цялото величие на британската империя произтича от това прозрение и от тази държавническа гъвкавост, за разлика от дребнавата посредственост на толкова други страни. В същото време Макартър се сдобива с хеликоптер, хидроплан и с две яхти. Толкова разходи пообезпокояват Лети, макар че с присъщата си предпазливост той обосновава покупките с официално документиран банков кредит. „Чак толкова ли сме богати, Джими?“ Макартър я успокоява, показвайки й данъчните си декларации. Защото той действително плаща данъци и дори изисква всички възможни облекчения със злобна настойчивост, която му доставя истинско удоволствие. Само дето декларира единствено официалните си доходи, произтичащи от законната му посредническа дейност на територията на Съединените щати и другаде, сиреч около пет милиона долара годишно (останалите деветдесет и пет му се превеждат по сметка в около дузина дискретни финансови институции). А с пет милиона годишно човек може да направи много нещо.

Особено след като Рейгън занижава данъчните ставки. Макартър е абсолютно чист и дори цяла армия данъчни агенти не би могла да открие нещо нередно, ако ще и сто години да го проучва. (Не би казал същото за Лодегър, който със сигурност не е пропуснал да направи някоя и друга грешка!).

Сто и шейсет милиарда за изпиране на година. И пак отначало всяка следваща година. При това сумите стават все по-колосални, тъй като приходите нарастват. Известно време смята, че съществува таван, някаква сума, която е невъзможно да се надхвърли. Защото не може все пак да се инжектира до безкрай и заедно с това безпроблемно световната икономика с изпрани пари. Таван съществува, това е повече от сигурно. Макартър е дори убеден, че опасно се приближава до него. Но му хрумва една идея (поредната), която може да разреши всички проблеми, включително и положението на „онези там“, превърнали се в затворници на собствената си страна.

Идеята е гениална и грандиозна. Тя е призвана да увенчае кариерата му и впоследствие да осигури не само неговата безопасност, но и тази на Лети и дъщерите му, при това веднъж завинаги. Известно му е златното правило на Мравките: никога не използувай човек, ако не разполагаш със средство за натиск върху него — семейство, жена, деца, родители, братя и сестри, които да можеш да подложиш на ужасяващи репресии при най-незначителната грешка или по едничката причина, че въпросното лице е привлякло нечие внимание. Като оня… Как му беше името? Моралес?

Мравка от Милуоки, чиято единствена вина е, че е бил засечен по време на работа. Една двумилиметрова мравчица, подобна на стотици други, над които бдят по-големи, едносантиметрови или двусантиметрови Мравки, дебнати на свой ред от петдесетсантиметрови Мравки, които пък са ръководени от други, още по-големи. И така нататък.

Докато се стигне до Лодегър.

Лодегър е, да речем, шестметрова Мравка.

 

 

Колкото до мен, то аз съм извънгабаритна мравка.

Двамата с Лети седяха на верандата.

Трите им дъщери играеха на пясъка под надзора на гувернантката французойка; бяха голи, загорели, прелестни.

Щастлив съм.

— Кога заминаваш, Джими?

— В четвъртък. Прекарахме чудесна Коледа, скъпа.

— Мммм… — измърка тя и в очите й припламнаха весели и същевременно дяволити искрици.

В синьото небе се носеха големи морски птици. Лети попита:

— Имаш ли вести от Лакомника?

— Не съм го виждал цяла вечност — сви рамене Макартър.

— Много го харесвам — каза Лети.

— И аз — кимна Макартър. — Невероятен образ!

 

 

Лавиолет раздаваше автографи, заобиколен от свои почитатели и почитателки, които го бяха познали при излизането му от ресторанта в компанията на Зенаид и Алекс Дьошарм.

Най-сетне се присъедини към тях.

— Това е да си звезда!

— Така е, звезда си — потвърди Зенаид през смях.

В края на последното първенство Франсоа-Ксавие се класира сред тримата най-обичани от публиката хокеисти и, общо взето, бе смятан за по-добър от асове като Жан Беливо, Жил Перо или Ги Лапоант, които несъмнено превъзхождаше благодарение на невероятната си сила, или по-скоро на бруталността си, когато ставаше дума да се опразни терена около шайбата. Беше буквално абониран за наказателната скамейка и многократно го бяха изваждали от игра. Въпреки своите сто и двайсет килограма и не по-малко тежката си екипировка, понесеше ли се с пълна скорост по леда, нерядко достигаше четирийсет и два километра в час.

Ето така при една от атаките си по време на галамача между екипа на Монреал и нюйоркските „Айландърс“ бе изпратил трима от противниковите играчи в болница. Оказвайки се за известно време в принудителна почивка, за да се научи, без съмнение, на повече сдържаност, той изпробва силите си в няколко отбора по американски футбол, между които нюйоркските „Редскинс“ и „Пейтриътс“ от Нова Англия. Направи огромно впечатление, още повече, че изумителната му мускулатура не дължеше нищичко на стероидните анаболи — такъв си беше открай време (на дванайсет години тежеше осемдесет и три килограма, макар в сравнение със сега да бе по-скоро хилав). Вършал бе сред проклетите англо-американци до момента, в който собствените му прешлени поддадоха за ужас на монреалската управа.

Надяваше се до няколко седмици да се върне в отбора.

— Бих могъл да играя още утре. Тези лекари са същински магарета. Достатъчно ми е да сваля седем-осем килограма.

Наистина ми липсва действие.

— Много добре — отбеляза Зенаид.

Която, докато тримата крачеха по монреалските улици, отново изпита усещането, че ги следят. За трети път през последните двайсет и четири часа. Първо предишната вечер, навръх Коледа, когато на тръгване от Мисиками забеляза онзи микробус с уискънсински регистрационен номер, спрял тъй необичайно в снега край пътя. Опушените му стъкла бяха прекалено тъмни, за да се различи каквото и да било вътре. Двамата с Алекс постоянно се взираха в огледалата за обратно виждане, но без особен резултат, въпреки че имаше малко движение. В Монреал пристигнаха през нощта.

Алекс Дьошарм живееше със семейството си в красива къща на Анския хълм, откъдето се откриваше гледка едновременно към езерото Двете планини и към езерото Сен-Луи.

— Въобразяваш си, Зенаид. Защо ще те следят? Та ти повече не се занимаваш с онази милуокска история. Много добре видя, че зад нас нямаше никой.

— Освен ако са знаели къде отиваме.

Защото в този случай наистина би било безполезно да ги следят. Но и самата тя не беше убедена в собствените си доводи. Алекс имаше право. Да заключи, че са я поставили под наблюдение, означаваше да приеме съществуването на огромна международна организация, разполагаща с цяла армия. А това беше абсурд. Сутринта в понеделник, 26 декември, потеглиха от Анския хълм с две коли: в първата Алекс, във втората Лавиолет и Зенаид. Алекс трябваше да мине през редакцията на вестника, за да предупреди, че излиза в отпуск до 2 януари. Зенаид отиде в първата банка — онази, която обслужваше простите работници в дъскорезницата в Мисиками. Влезе още с отварянето и зададе предварително подготвените въпроси. Резултатите се оказаха обезсърчителни. Не научи нищо повече от онова, което бе открил Алекс Дьошарм при първото си разследване, а именно че компанията, която жителите на Мисиками винаги бяха смятали за собственик на дъскорезницата, бе просто филиал на втора, значително по-голяма компания, обединяваща известен брой предприятия, имащи повече или по-малко отношение към дървесните продукти, включително хартиените. Освен това въпросната компания се котираше на борсата. Вярно, на вторичния пазар, но и това бе предостатъчно, за да затрудни още повече идентифицирането на действителните й собственици, тоест на мажоритарните акционери. След туй отиде в един от клоновете на банката, където преди седем години за пръв път бе постъпила на работа като секретарка — преди заминаването си за Торонто, преди да срещне там Лари Елиът и да се омъжи за него. Тук я посъветваха да се обърне към адвокат, който работел в областта на бизнеса, несъмнено знаел много неща и щял да задоволи любопитството й. Излезе и изведнъж отново забеляза микробуса. Всъщност нищо не доказваше, че е онзи предишният. Бе от същата марка, с приблизително същия цвят (наситено тъмнозелено) и същите тъмни стъкла. Различаваше се обаче по номера, свидетелстващ, че е регистриран в Квебек. И въпреки това — Алекс е прав, въобразявам си — в неподвижния микробус имаше нещо зловещо. Зенаид едва не помоли Лавиолет да почука на вратата, за да разберат дали вътре има някой и кой. Но точно в този момент се върна Алекс Дьошарм. Бе успял да се освободи и щеше да се върне на работа едва в понеделник, на 2 януари. Както и Зенаид всъщност. Но тя вече не беше толкова сигурна, че има желание, а и възможност след тази неочаквана ваканция да се върне в Милуоки и да започне отново работа при братята Кесъл така, сякаш нищо не се е случило.

Адвокатът се казваше Доналд Лафьой. Той също позна Лавиолет и го увери, че е един от най-горещите му почитатели. Поговориха няколко минути за хокей, докато юристът опипваше с поглед релефните особености на Зенаид, забравяйки края на фразите си. Даде им всички необходими сведения и дори малко повече, отколкото несъмнено му се искаше.

— Винаги съм знаел, че оказваш върху мъжете особено въздействие — подсмихна се Алекс Дьошарм, когато тримата отново се озоваха на улицата: — Ние в Мисиками сме в известна степен имунизирани. С изключение на Франсоа-Ксавие, естествено. Никога няма да забравя онази партия голф, която спечелих срещу двамата американци. Те ме превъзхождаха до такава степен, че дори не искаха да заложат петте си хиляди долара; цялата история им се струваше чиста проба обир. Само дето не ги бях предупредил, че ти ще носиш стиковете ми. И то по бански… Добре, какво правим? Отиваме ли до Ню Йорк?

Тя усилено размишляваше. Така, както им го беше изложил Лафьой, случаят се представяше в съвсем неочаквана светлина.

— Или отиваме до Ню Йорк, или изобщо се отказваме — отсече накрая Зенаид.

С тази разлика, разбира се, че нямаше намерение да се отказва.

— Какво е това ПОП? — полюбопитства Лавиолет.

 

 

ПОП: „публична оферта за покупка“. Много прост механизъм, чрез който определено лице или група лица, тоест дружество, закупува или се опитва да закупи друго дружество. Покупката може да бъде твърда или свободна, но във всички случаи води до установяването на контрол, като се има предвид, че този контрол може да се упражнява от главния акционер, без да е задължително той да държи мажоритарен пакет акции.

Една ПОП се окачествява като приятелска, когато по ред причини ръководителите на набелязаното за закупуване дружество са настроени благосклонно към подобна процедура.

Тя се смята за неприятелска и дори брутална, когато същите тези ръководители са готови по-скоро да пукнат, отколкото да загубят контрола над дружеството.

По принцип инициаторът или инициаторите на ПОП (обявявана винаги незадължително по отношение на дружество, което се котира на борсата) предлагат официално на акционерите на атакуваното дружество да откупят акциите им на цена, значително по-висока от пазарната, като плащането се извършва почти винаги в брой. Освен в случаите на размяна: толкова акции на еди-кое си дружество срещу акциите, които държите в портфейла си, господине — но тогава става въпрос за ПОР, или „публична оферта за размяна“. Двата типа оферти могат да се приложат едновременно, но такива случаи са по-скоро рядкост.

Обявяването на ПОП по адрес на дадено дружество предполага задължително изкупуването на всички акции, пуснати на пазара, и то в границите на предварително фиксирания от офертата срок.

Може да се обяви ПОП срещу всяко дружество, стига то да се котира на борсата и следователно да е емитирало акции. Мащабите му са без значение. Колкото по-големи са оборотът и пазарната му стойност, толкова по-значителни капитали трябва да се мобилизират за атаката.

 

 

— Разбра ли, Лавиолет?

— Мисля, че да.

За периода от 17 май 1792 година, когато на Уолстрийт е била основана Нюйоркската борса, до 1981 година историята помни само единайсет случая на ПОП срещу компании на стойност от над един милиард долара.

— От 1981 година насам те са повече от сто.

— И всяка за над един милиард долара?

— Да. Без да броим офертите с по-малка стойност. Само през 1986-а е имало сто деветдесет и седем ПОП на обща стойност над шейсет и пет милиарда долара.

— И на какво се дължи това щуро увеличение? — попита Алекс.

— На факта, че след 1982 година „Дау Джонс“, тоест индексът за флуктуациите на Уолстрийт, коригиран с оглед покачването на цените, пада под регистрирания около преди десетина години. Общо взето, американските компании струват по-евтино. Те са в процес на разпродажба. Всъщност, европейските и японските финансисти не грешат, като смятат, че не след дълго ще започнат да си пазаруват в Америка. Особено след поевтиняването на долара.

Точно тогава на сцената се появяват „рейдърите“^[5]. Хора, които предприемат рейдове срещу определени компании.

И то неизменно чрез неприятелски ПОП или чрез така наречените, според собствената им терминология, „незаявени оферти“. Целта им не е тайна за никого: да принудят ръководителите на атакуваната компания да извършат цялостно преструктуриране, чрез което по принцип да се стигне до преоценяване на акциите на „мишената“. С други думи, това са (почти) чиста проба филантропи, чиято единствена грижа е благоденствието и забогатяването на пренебрегваните обикновено дребни акционери.

Въпрос на гледна точка. Пиратите са винаги онези другите, докато ние сме корсари, така че не ни се бъркайте.

Има обаче злобари, които смятат, че в действията си рейдърът се мотивира единствено от два типа цели.

Било да се сдобие с достатъчно количество акции на атакуваната компания, за да се превърне за управата й в сериозен източник на неприятности, и после да спазари оттеглянето си в замяна на изкупуването на изключително висока цена на акциите, заграбени от него на пазара. Което някои не се колебаят да нарекат просто шантаж — шантаж чрез зелената банкнота, или тъй наречената greenmail^[6].

Било действително да установи контрол над компанията и тутакси да се заеме да я унищожи. С други думи, да препродаде колкото може по-скоро съставните й части, една по една. И ако е избрал внимателно „мишената“, тоест ако тя притежава достатъчно големи активи, които по една или друга причина пазарната им стойност отразява недостатъчно добре, рейдърът реализира наистина завидни печалби.

Без, разбира се, да го е грижа за последиците, до които могат да доведат подобни операции.

— Зенаид, да не би случайно да сме станали далечна жертва, на някой рейд?

Отново въпрос на Алекс Дьошарм.

— На ПОП, със сигурност. Добре чу какво каза Лафьой. ОДУ е станала жертва на една брутална ПОП и е била буквално пометена.

— ОДУ?

— „Обауита Дженерал Уд“. Това е четвъртата компания, която е контролирала третата, която пък е притежавала втората, която от своя страна е била главният мажоритарен акционер на първата, сиреч на собственика на дъскорезницата и на по-голямата част от земите и горите на Мисиками. Преди да бъде унищожена от атаката, ОДУ е реализирала годишен оборот от един милиард и триста и петдесет милиона долара благодарение на едновременното съсредоточаване по хоризонтала и вертикала на предприятия с многостранна дейност, като се започне от дърводобива и се стигне до производството на хартия и всевъзможни дериватни продукти. Като освен горски имоти от милион и половина хектара в Канада тя е притежавала право върху производството на една от най-известните северноамерикански марки училищни тетрадки, две фабрики за карти за игра, една линия за производство на промишлена дървения и прочее.

Дъскорезницата в Мисиками и нейните имоти бяха закупени от Макгилди за четиристотин седемдесет и пет хиляди долара.

— Можехме да я купим ние, Алекс. Само че не го направихме. Не го направихме, защото не знаехме, че дъскорезницата е за продан. А Макгилди са узнали това.

Преди петнайсетина години фамилиите Дьошарм и Лавиолет се опитаха да закупят дъскорезницата. По онова време обаче компанията в Квебек, която беше неин единствен собственик, отхвърли предложението с довода, че няма никакво намерение да я продава. Виновникът за този тъй категоричен отказ се казваше Лакос. Жозеф-Анри Лакос. Потомък на най-големия син на първия Ганьон. Нещо като братовчед, макар и доста далечен. Бе поел задължението, в случай че някога му потрябва купувач, незабавно да се свърже с кандидатите от Мисиками. През 1971 година почина, след като доста сериозно разработи предприятието, което се беше трансформирало в анонимно дружество и се котираше в Монреал.

— Вината е донякъде моя, Зенаид. По това време ти беше твърде млада. Трябвало е да взема случая присърце и да се опитам да направя нещо. Вярно, че точно тогава се мотаех из Виетнам.

— Остави това — прекъсна го тя.

Пристигаха в Ню Йорк. Самолетът им започваше да се снижава. Беше все така понеделник, 26 декември, около шест вечерта. Зенаид се съмняваше, че ще успее да намери Марти Кан в кабинета му в „Кац, Лърнър и Компания“, но можеше да се опита да открие домашния му телефон. В случай на неуспех винаги би могла да се обади на Лари.

— В „Спортс Илюстрейтед“ пишат за мен — съобщи Лавиолет. — Твърдят, че съм щял да сключа договор с „Пейтриътс“. Чудя се откъде им е хрумнала подобна идея. Публикували са дори моя снимка.

Намираха се в залата за пристигащи и чакаха багажа си.

По-точно куфара на Зенаид, която единствена си бе взела дрехи за преобличане. Възнамеряваха да прекарат в Ню Йорк една-единствена нощ и още на следващия ден да се върнат в Канада.

— Има двама типове, които ни наблюдават — продължи Лавиолет със същия спокоен тон. — Не се обръщайте; стоят до вратата с надпис „Не е изход“.

Алекс все пак се обърна, но не забеляза нищо.

— Въобразяваш си, Франсоа-Ксавие.

— Естествено. Само дето държаха в ръцете си снимки и ги погледнаха в момента, в който се появихме. Нас са чакали… Като си помисля само — да изоставя хокея заради техния американски футбол! Тия не са добре!

 

 

— Отседнаха в хотел „Девън“, на Четирийсета улица — съобщи гласът. — Двамата мъже, които я придружават, са същите; журналистът и хокеистът. Тя звъня девет пъти по телефона. Опитваше се да се свърже с някой си Марти Кан, който работи във фирма на име „Кац, Лърнър и Компания“.

— Известна ми е — каза Лодегър.

— Не успя. Марти Кан е на яхтата си някъде в района на Кий Уест. Искате ли да уточним местонахождението му?

— Не. Някой друг?

— Лорънс Елиът.

Бившият съпруг, помисли си Лодегър.

— Успя ли да се свърже с него?

— Елиът й каза да върви на майната си — уведоми го гласът, без сянка от хумор. — После се обади на… Ще запишете ли имената?

— Ще ги запомня.

— Обади се на някоя си Нанси Белман. После на Кърт Милър, Андерсън Колингуд, Бърт Съсман. Потърси също Робърт Сасия и Робърт Монтеро, но и двамата бяха излезли.

От шестимата, чиито имена човекът на Милан му бе изредил, Лодегър познаваше много добре най-малко двама.

Бърт Съсман и Робърт Сасия бяха негови сътрудници.

По дяволите! На каква игра си играе тази глупачка!

Усмихна се на Манди, която седеше до него на задната седалка на кадилака, и прошепна:

— След малко свършвам.

Тя дори не сви рамене; просто обърна глава към улицата и върху лицето й се изписа онова пълно безразличие към неговите думи и действия, което афишираше винаги когато останеха насаме, и следователно никой не можеше да констатира дисхармонията в брака им.

 

 

— За какво говориха? — попита той.

— Спомена три пъти някакво име: в разговорите си с Милър, със Съсман и с онази жена, Белман. Нещо като „Обауита“.

Лодегър се втрещи от изумление. Човекът на Милан продължаваше да говори, уточнявайки къде са вечеряли тримата, преди да се върнат в „Девън“ и да си легнат.

— Благодаря — прекъсна го Лодегър.

Мина доста време, докато затвори телефона. За какъв дявол й беше притрябвало на тази ненормалница да започне разследване по „Обауита Дженерал Уд“? И — по дяволите! — каква връзка имаше това с инцидента в Милуоки?

Милан може би има право: сигурно някъде е открила слаба брънка във веригата.

Да, но къде?

Отново се усмихна на жена си.

— Прекарахме чудесна вечер, нали?

— Лично аз ужасно скучах, както винаги — отвърна Манди.

— „Обауита Дженерал Уд“! Ама че гадост! Къде е връзката?

 

 

Някой лекичко подръпваше Макартър за ръката. Отвори очи и разпозна в тъмнината силуета на Мигел, един от осемте прислужници в къщата на острова и същевременно шеф на останалите в качеството си на салонен управител. Джеймс излезе от стаята, като внимаваше да не събуди Лети.

— Търсят ви.

Отиде в кабинета си в другия край на къщата и вдигна телефона.

— Съжалявам, че ви вдигам от леглото, но стават странни неща — каза Лодегър.

И дори прекалено странни, щом се е унизил дотолкова, че да се реши да ми звъни на пожар.

— Мястото, откъдето ви се обаждам, е сигурно и можем да говорим спокойно. Спомняте ли си момичето от брега на езерото?

Канадката, досети се Макартър.

— Естествено — отвърна той.

— Тя е в Ню Йорк и събира сведения за ПОП срещу „Обауита“…

— А? — задоволи се да реагира Макартър.

Но наистина беше удивен и в продължение на няколко секунди просто не знаеше какво да каже. Погледна към един от малките стенни часовници, показващи часа в различни краища на света, до които му се налагаше да пътува по работа. На острова беше двайсет и четири часа и трийсет и пет минути, което означаваше, че и в Ню Йорк е горе-долу толкова, тъй като между мегаполиса и архипелага нямаше часова разлика. Не бе изключено празнотата, която усещаше в главата си, да се дължи на неочакваното събуждане, но не му се вярваше. Обикновено реагираше много по-живо, отколкото сега, независимо дали бе ден или нощ. Не, той чисто и просто не проумяваше. Как, по дяволите, можеше да установи връзка между случая с „Обауита Дженерал Уд“ и една най-обикновена служителка в канадска банка, която по чиста случайност бе засякла една от Мравките — вносители?

Изхождайки от максимата, че една лястовица пролет не прави, той споделяше мнението на Лодегър: съвпадението е почти недопустимо. И това беше обезпокоително. Не трагично (канадката не бе чак толкова важна), но обезпокоително като всичко необяснимо.

Лодегър продължи:

— Мина ми през ум, че може да е намерила друг начин да се набърка в работите ни.

Или, с една дума, отново изтълкува за себе си думите му Макартър, прелюбезният Лодегър смята, че канадката, вбесена от провала си в Милуоки, се е разтърсила и е открила друг ъгъл за нападение.

Най-учудващото е, че и аз мисля същото.

Макартър взе първото от решенията за тази нощ, което впоследствие щеше да се окаже кардинално.

— Дайте ми един час и пак ми се обадете.

И затвори телефона, прекъсвайки насред дума протестите на Лодегър. През един от прозорците на кабинета му се виждаше посребреното от луната море. Хидропланът беше закотвен на стоянката си. Хрумна му първата идея. Защо пък да не я провери? Излезе от кабинета.

— Бих искал кафе, Мигел.

Тръгна по дългия коридор в задната част на къщата, мина през една врата, прекоси малката градинка и влезе в сградата, в която живееха четиримата му сътрудници. Двама от тях бяха на поста си пред екраните на компютрите, препредавайки котировките на борсите в Сингапур, Хонконг и Токио. Макартър седна в запазеното специално за него кресло и се загледа в нижещите се поредици цифри. Мигел донесе кафето и се оттегли.

— Дъг — каза Макартър, — зарежете засега Хонконг. Имам нужда от вас. Необходима ми е документацията, отнасяща се до „Обауита Дженерал Уд“. И по-точно пълният списък на всичките й активи към трийсет и първи юли тази година. За колко време можете да ми го осигурите?

— За двайсетина минути — отвърна Дъг Рийвс.

— Чакам.

Отпи няколко глътки кафе. Кой казва, че още не съм се събудил? Напротив, чувстваше се в отлична форма. Няколкото дни на безделие в компанията на Лети и момичетата му се бяха отразили изключително благотворно.

И доказателство за това беше, че току-що му хрумна втората идея. Несравнимо по-добра от първата, заради която бе изискал документацията върху ОДУ и която, рано или късно, щеше да хрумне и на Лодегър, ако това вече не бе станало. Пред втората идея се разкриваха доста интересни перспективи.

И доста забавни.

Върна се в кабинета си. Тъкмо се настани в креслото и вдигна босите си крака на масата, и Рийвс му донесе списъка. Макартър бързо намери каквото му трябваше — дружеството се наричаше чисто и просто „Дърводобивна компания в Мисиками“. На френски. Нещо съвсем миниатюрно.

Нищо чудно, че както Лодегър, така и самият той не се бяха сетили за това.

Канадката беше от Мисиками. И родом от Капускасинг.

— Намерете ми една карта на Канада, Дъг. На Онтарио по възможност.

Нетърпеливо се наведе над атласа, който му донесе Рийвс.

Капускасинг се намираше приблизително на двеста мили от Мисиками. Ето я и връзката между инцидента в Милуоки и ОДУ. При това невероятно елементарна. Дърводобивната компания в Кисимиси — или каквото е там! — трябва да е била продадена в момента на преструктурирането на ОДУ и моята малка канадка е несъмнено засегната от продажбата, която явно сериозно обърква живота на семейството й. Направо е бясна, още повече, че пристига от Милуоки, където съвсем наскоро са й свили сармите.

Сега вече Макартър бе твърдо убеден, че теорията му е правилна.

Убеден бе и в още нещо: дори и в най-катастрофалния случай, хубавата Зенаид (Макартър не знаеше дали е хубава; единствените сведения, с които разполагаше за нея, се отнасяха до решителността й, но му беше приятно да си я представя красавица) не можеше да обезпокои Мравките, докато се рови в аферата с ОДУ.

И именно това правеше втората му идея подчертано грандиозна.

Точната дума беше наистина „грандиозна“.

През следващите двайсет и пет минути той задълбочено обмисляше нейните положителни и отрицателни страни.

Положителните бяха очевидни.

Отрицателните включваха два риска.

На първо място опасността „онези там“ да разкрият машинациите му. Едничката мисъл за последствията от това бе предостатъчна, за да му се смръзне кръвта. За нещастие никак не му бе трудно да си представи как Ел Сикарио дебаркира на острова (или някъде другаде, тъй като колкото и сигурно убежище да намереше на Лети и дъщерите си, Убиеца щеше непременно да ги открие и наказанието щеше да бъде ужасяващо).

Но ти не вярваш в този риск. Освен това разполагаш със защита на място. Или почти на място. В смисъл, че всичко ще бъде готово до няколко дни. Когато вече ще бъдеш при „тях“ и ще си „им“ изложил твоя Общ план. От този момент нататък ще бъдеш неуязвим.

 

 

Наистина можеш да действаш.

Вторият риск беше незначителен: Лодегър да нареди да елиминират канадката. Плюс неколцина членове на семейството й, колкото да покаже на какво е способен. Е, и? Та аз дори не я познавам. Подобна касапница би довела единствено до провала на втората му идея. Нищо повече.

Добре тогава, действай.

Лодегър позвъни отново петдесет и осем минути след първото си обаждане, тоест две минути по-рано, което ясно издаваше безпокойството му.

— Размислих — каза Макартър. — Случаят е наистина по-сериозен, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Открих връзката — уведоми го Лодегър.

Виж ти, оказва се, че не е чак такъв идиот, помисли си Макартър. Май прекалено често съм склонен да го подценявам. Ето че на него също му е дошло наум да прегледа бившите активи на ОДУ.

— Аз също, Бил. И това не ми харесва. Никак не ми харесва.

Няколко секунди мълчание, тозчас изтълкувани от Макартър по следния начин: Лодегър е изненадан, че Джеймс Д. споделя чак до такава степен опасенията му. Затова веднага уточни, че вижда две решения на проблема. Първото (Макартър се изразяваше иносказателно, като по навик не произнасяше никакви имена) предвиждаше чисто и просто екзекутирането на канадката и на всички възможни свидетели. Милан несъмнено щеше да се справи чудесно с това, както винаги, при положение че получи съответните заповеди. Но случаят очевидно не беше такъв, особено като се има предвид, че преди повече от година на Мравките-войници бе строго наредено да действат колкото може по-внимателно и да не се занимават с лица, чиято смърт би могла да предизвика задълбочено полицейско разследване, а оттам и включването в играта на пресата. Едно е да се елиминира някакъв си Моралес, дребен бакалин имигрант без абсолютно никакво значение, съвършено друго — да се посегне на жена, чийто бивш съпруг се нарежда сред светилата на Уолстрийт. Лодегър, разбира се, може да настоява решението да се вземе на най-високо равнище, „там“. Но дори и в случай, че успееше да издейства смъртната присъда на канадката, именно към него — „към нас, Бил, към вас и към мен“ щяха да бъдат отправени упреците, ако нещата потръгнеха зле.

Колкото до Макартър, неговата позиция бе ясна: той беше противник на физическото елиминиране. По природа, а и от пресметливост той се противопоставяше на крайните решения. Убийството на бившата съпруга на Лари Елиът би предизвикало страхотни сътресения и тогава Мравките нямаше да си имат вече работа с една незначителна, малко по-любопитна банкова служителка, а е Елиът, който несъмнено би получил подкрепата на федералната полиция, на Министерството на финансите, на Комисията по ценните книжа и борсите и на Бог знае още кого.

— Това ли искате, Бил? Предупреждавам ви: ако се стигне дотам, че вземете такова решение, знайте, че го вземате сам и поемате отговорност за всички бъдещи последствия.

А иначе…

Иначе имаше друг изход.

— … който все още не мога съвсем ясно да формулирам, но съм убеден, че ще съумеете също толкова добре, ако не и по-добре от мен, да конкретизирате основната идея.

Която в общи линии се свеждаше до следното: да се насочи канадката по лъжлива следа. В крайна сметка излишно е да се драматизират нещата; имат си работа с най-обикновена женица, която рано или късно ще си седне на задника. Достатъчно е умело да я обезсърчат…

— Лъжлива следа?

Определена нотка в гласа на Лодегър веднага ориентира Макартър: Започва да разбира какво имам предвид.

— Бил, според мен цялостната постройка на публичната оферта за покупка е напълно подходяща за комбинирането на заблуда, която ще ни даде възможност да спечелим време. Вижте какво може да се направи. Въпросът е повече от ваша, отколкото от моя компетенция. Аз просто ви подсказвам как бих постъпил. Необходимо е да се вземат някои мерки.

Като например да се установи връзка с всички онези, които в една или друга степен са били замесени в ПОП срещу ОДУ. Да се намерят и да им се набие в главата урока, Но Макартър се въздържа да изкаже гласно тези последни забележки. Лодегър бе напълно способен сам да стигне до същите изводи. В случай, че продължи да настоява, рискуваше да засили още повече подозрителността му, която сигурно и без това не беше малка.

Разговорът приключи. Макартър се отказа от кафето, което междувременно бе изстинало, и си наля глътка уиски.

Беше му все така забавно. Вдигна наздравица за самия себе си. В общи линии бе склонен да смята, че капанът, който току-що бе заложил, ще свърши чудесна работа.

Преди всичко заради неистовата омраза, която Уилям Карлос Лодегър от години хранеше към Лакомника.