Пол-Лу Сюлицер
Картел (13)

3

„Йелоухед и Стар Корпорейшън“ беше рожба на сливането на „Йелоухед Англо-Америкън Корпорейшън“ (ЙААК) и „Мърчисън Стар Индъстрис“ (МСИ). Първата произвеждаше хартиено обработващи машини и хидравлични турбини, а втората — витла, двигатели и стругове; дейността и на двете варираше от дърводобива и производството на хартия и хартиени продукти до електрониката и фината механика. С течение на времето и двете си бяха осигурили солидно участие тук-там, при това не само в Съединените щати и Канада, но и в Европа. Един от филиалите на ЙААК например притежаваше близо петнайсет процента от „С-М. Хаглер ООД“, западногерманска групировка, която се нареждаше сред най-големите производители на хартиено обработващи машини в света. Това датираше от първите дни след войната, когато силно развитата американска промишленост с удоволствие помагаше за възстановяването на икономиката на бивша хитлерова Германия.

Английските и американските бомбардировачи грижливо бяха избягвали заводите на Хаглер, така че да могат да заработят в мига, в който приключат военните действия.

През 70-те години „Йелоухед“ реши дори да увеличи участието си на трийсет процента (ЙААК бива създадена пред 20-те години от американци от немски произход), но действащият в Западна Германия антикартелов механизъм провали този опит. Колкото до „Мърчисън Стар“, чието родно място беше Ванкувър, тя бе насочила интересите си предимно към Пасифика и по-точно към Нова Зеландия и Австралия. Още повече, че един от племенниците на нейния основател (Сайлъс Мърчисън, починал през 1952-ра) се бе оженил за една от дъщерите на Макнълтови от Бризбейн.

До сливането й с ЙААК сред многобройните подразделения на „Стар“ фигурираха два-три филиала, които в качеството си на подизпълнители изработваха „чувствителни“ прибори или, с други думи, изключително прецизна апаратура, предназначена главно за американските военновъздушни сили, космическия комплекс и някои военни информатични програми. Ала този сектор от дейността на „Стар“ съставляваше само две цяло и четири десети процента от цялостния обем на търговската й активност.

Все така до сливането, седалището на „Стар“ беше в Сиатъл, щата Уошингтън, докато от своя страна ЙААК се бе установила в Питсбърг, Пенсилвания.

Наследниците на покойния Макнълти притежаваха седемнайсет процента от „Стар“. Срещу тях след сливането те получиха девет процента от „Йелоухед и Стар“, което представляваше все пак близо четиристотин милиона американски долара.

Активите в „зелено злато“ на новата „Йелоухед“, (ЙС) включваха три милиона и двеста хиляди хектара гори. Част от тях в Западна Канада (с най-източна точка Саскечуан), част в Съединените щати и, накрая, част в Тасмания.

Общото „тегло“ на новото дружество се оценяваше на четири милиарда и двеста милиона долара. Сливането бе изненадало Уолстрийт. До този момент нищо не даваше основание да се очаква сближаване на двете групировки, между които, въпреки наличието на някои общи страни, не съществуваше явна връзка. Единодушно бе мнението, че сливането далеч не е шедьовър. Задължителната за този тип операции тайна бе запазена до последния момент, но начинът на огласяването й беше наистина под всякаква критика. Нито една рекламна агенция не възпя в дитирамби достойнствата на сключения съюз. Нито помен от кампания в пресата. Само няколко постни декларации пред специализираните в областта журналисти. И няколко срещи с институционните инвеститори, каквито са управителите на пенсионните фондове (най-важният от тях отговаряше за трийсет милиарда долара), но направените и тук изявления бяха боязливи и нескопосани и в крайна сметка дадоха ефект, противоположен на търсения — да се успокоят разтревожените от вестта за сливането акционери.

 

 

Резултатът не закъсня. Акциите на новата „Йелоухед“ почти светкавично паднаха от шейсет и един на петдесет.

Ръсел Курц, признаван единодушно за най-изпитания финансов специалист на Уолстрийт (а следователно и в света, поне според неговите почитатели), не се поколеба да даде категоричните си заключения по случая. По негово мнение — и то широко се споделяше от колегите му — сливането на „Мърчисън Стар“ и ЙААК беше една от най-безславните операции от този тип, регистрирани през последните десет години. Нямаше никакво съмнение, че вследствие на сливането се бе получила идеална „мишена“ за рейдър с по-голям размах. Все пак четири милиарда и двеста милиона не бяха съвсем нищо и човек трябваше да е доста добре подкован, за да атакува подобна цел.

Според Курц съществуваха две основни причини, довели до толкова жалък резултат.

Преди всичко трагичната смърт на Макнълти в Бризбейн. Ако беше жив, старият австралиец, съумял да натрупа състояние от един милиард долара, започвайки кариерата си на четиринайсетгодишна възраст като пастир, със сигурност не би одобрил сливане, осъществено по такъв катастрофален начин. Още повече, че със своите седемнайсет процента бе станал главен акционер на „Мърчисън Стар“, на която в продължение на години вдъхваше невероятната си динамичност. Наследниците му — три дъщери и мъжете им — далеч не притежаваха забележителните му качества.

Втората причина, според Курц, бе в известен смисъл още по-решаваща от първата. Човекът, ръководил в продължение на две десетилетия съдбините на ЙААК — и то с неоспорим авторитет! — яростно се бе противопоставил на сливането (Курц, както винаги, отказваше да разкрие източниците си на информация, но гарантираше достоверността й). Този човек се казваше Адам Роарк. Изпаднал в положението на малцинство в собствения си управителен съвет, той бе заплашил, че ще си подаде оставката. Не за пръв път отправяше подобна заплаха — всъщност често си служеше с подобни средства (авторитарното ръководство на Роарк бе също толкова известно, колкото феноменалната му работоспособност и избухливият му нрав, на който се дължаха и острите му критични изявления по адрес на повечето от шефовете на големите компании).

Приеха оставката му. И то с явно облекчение. Този своего рода преврат срещу Роарк беше отмъщението на онези, които той наричаше „джуджетата“ (тоест всички, освен него). Класически номер.

Роарк не си тръгна с празни ръце, или по-точно с празни джобове. Притежаваше сто и двайсет хиляди акции на ЙААК, на обща стойност между шест и седем и половина милиона по курса, като освен това в договора му се предвиждаше в случай на оставка да му бъдат изплатени още три милиона.

Получи ги, изпика се върху дългата маса на управителния съвет (потвърдено от двайсетина свидетели, между които две стенографки и акционерът Фран Бърк, в случая преброител на гласовете), яхна частното си самолетче и замина на първата си почивка от трийсет и шест години насам — самият той беше на петдесет и шест.

— Обичах стария Запъртък — каза Роарк. — Той поне беше мъжко момче, поне имаше нещо в гащите! Извинявайте, Зенаид. И ме бе уверил, че вие също имате, Гантри.

Зенаид предпочете да се въздържи от коментари. Гантри пушеше лулата си. Джонката бе закотвена в близост до място, известно под името Митиаро, на южните острови Кук — двайсетина квадратни километра и шепа жители, до един готови да се закълнат в Библията, че не са виждали нито джонка, нито Лакомник с крака и брада.

— Като казвам, че обичах Запъртъка, имам предвид, че го обичах наистина много — продължи Роарк. — Преди двайсет и две години се опита да ме наеме да ръководя „Мърчисън Стар“. Скарахме се и в продължение на два часа и седемнайсет минути той крещя по-силно от мен — нещо, което до този момент не ми се беше случвало и оттогава така и не ми се случи повече. Запъртъка не се предаде и продължи да ме обработва, настоявайки все така да поема компанията му. С течение на времето това се превърна в нещо като игра. Кажи-речи, на всеки осемнайсет месеца си спретвахме един колосален скандал и това ни поддържаше във форма. Ще ми липсва, Бога ми. Докъде я бяхте докарали с вашите конни състезания?

— Водеше с деветнайсет на седемнайсет.

— Пускахте му аванта, нали?

Гантри се усмихна. Роарк поклати глава.

— Аз първи отворих дума за сливане между моята „Йелоухед“ й „Стар“. Той не каза нито „да“, нито „не“, макар че това бе единственият начин да ме курдиса начело на „Стар“, без при това да напускам „Йелоухед“.

— Кой беше в течение на идеята?

— Никой, освен нас двамата. Как ли пък не, ще давам сметка на онези джуджета! Казвам им къде да подпишат, те подписват и си затварят човката. Гантри, ще се възползвам от правата, които ми дадоха, когато аз реша. Първо исках да ви видя що за птица сте. Сладките приказки по радиото не са достатъчни.

— Веднъж вече сме се срещали.

— Да, за десетина минути преди шест години в Мексико, при зетя на Запъртъка, оня, дето се занимава с ветроходство… все му забравям името.

— Е, и добро ли беше впечатлението?

— Не беше от най-лошите — врътна глава Роарк.

— Така де, нещото в гащите — подхвърли язвително Зенаид.

Роарк втренчено я изгледа.

— Не обичам друслите, които се бъркат в мъжките работи. Особено когато са скроени като вас.

— Първо ще ви обера на покер, драги, а след това ще си направим една канадска борба.

— Винаги ли е такава? — полюбопитства Роарк.

— В момента е дори кротка. Пазете се от дясното й кроше. Слизаме ли?

Тримата се спуснаха в компютърното отделение, за да видят докъде са стигнали двете ПОП. Роарк беше пристигнал от Европа. Чрез честа смяна на самолетите старите лели на Гантри се постараха да му осигурят колкото може по дискретно пътуване и смятаха, че са успели.

ПОП срещу „Обауита“ водеше напълно официално съществуване вече трета седмица. 13-г беше представен и името на Гантри излезе на бял свят, придружено от имената на американски и канадски бизнесмени, както и — което беше и най-изненадващото! — от тези на членовете на един китайско-сингапурски консорциум. Пет различни банки бяха отпуснали кредити на обща стойност четиристотин и петдесет милиона, като освен това на равнище „мецанин“ в „сандвича“ бяха акумулирани „боклучави“ акции за още шестстотин милиона долара. В декларацията за намеренията си спрямо горските активи на „Обауита“ Гантри на първо място изтъкваше опазването на околната среда. В деня на публикуването на 13-г една акция на „Обауита“ се котираше за трийсет и осем долара. Гантри предложи четирийсет и пет, в резултат на което за десетте работни дни от обявяването на публичната оферта за покупка до обнародването на 13-г рейдът бе позволил спечелването на нови осем процента. В момента бяха на двайсет и шест. Но купуването почти престана поради липса на продавачи. Отговорът дойде под формата на контра ПОП, обявена от Рандолф Харкин III (същият се намираше на пътешествие в Кашмир) и съдружника му Албърт Кампанела. Ръководителите на „Обауита“ предлагаха петдесет долара за акция, за да подбият четирийсет и пет доларовата оферта на Гантри.

Роарк пробяга с очи по цифрите и попита:

— Каква е реалната цена на една акция на въпросната „Оба и прочие“?

— Около четирийсетте. Харкин, Фийлдинг и най-вече Кампанела здравата засмукаха сметките. Преструктурирането им би могло да послужи за модел. Те разпродадоха на парче всичко, носещо малко или никакви доходи, в резултат на което акцията, струвала до този момент двайсет и четири, много бързо скочи на трийсет и осем. Чудесно изпълнение на типичен рейдър-грабител.

— Не обаче и за компаниите, принудени да спуснат кепенците, за хилядите нещастници, загубили работата си, и за малките градчета, които завинаги са се разделили със завода или дъскорезницата, осигурявала прехраната на три четвърти от населението им.

— Не и за тях.

— И вие предлагате четирийсет и пет долара за нещо, което в най-добрия случай струва не повече от четирийсет?

— Именно.

— Те вдигат на петдесет и вие се озъбвате.

— Безспорно.

— Ще си докарате голяма беля, приятелю.

— Опасявам се, че е така.

— Мога ли да помоля за малко кафе? През последните два дни смених толкова самолети, че вече не знам дори в кое полукълбо се намирам.

— Острови Кук, асоциирала се с Нова Зеландия държава, ползваща се с вътрешна автономия. Намира се в Тихия океан, в южното полукълбо.

— Казвах си аз, че нещо не ми прилича на Норвегия. Слушайте, погледнато отвън, вашата операция намирисва на пълен провал.

— Погледнато отвътре, също — усмихна се Гантри.

— Ще затворите ли кранчето?

— Твърде много се забавлявам, за да го направя. Ще вдигна на петдесет и пет.

— И те ще скочат на шейсет. Или на пет хиляди и петстотин. Колко държат вашите Харкин, Кампанела и останалата пасмина?

— Харкин — осем и половина, Фийлдинг — единайсет, Кампанела — шестнайсет.

— Трийсет и пет и половина.

— Плюс акциите, закупени от обществените инвестиционни фондове миналата година, по време на първата ПОП.

Или общо към петдесет и четири.

— И останалото са дребни акционери?

— Да.

— Гантри, имате повече шансове да бъдете избран за Мис Южен Пасифик, отколкото да отървете кожата.

— Може би, ако се обръсна. Нюйоркската борса току-що затвори, а тук е осем сутринта. И осем вечерта за вас, ако съм пресметнал правилно. Ще вечеряме ли? На тази джонка малко се разминаваме във времето.

В аферата „Обауита“ Гантри беше в нападателна позиция, а в ПОП срещу „Йелоухед“ — в отбранителна. И в двата случая действаше чрез посредничеството на адвокати.

Престоят им в Нова Зеландия нямаше за цел само зареждането на камбуза с провизии; Гантри бе направил кратко дискретно посещение на консулството на САЩ, за да легализира пълномощията на юридическите си съветници; което би им позволило да го представляват в съответната ПОП и щеше да му спести физическото присъствие на гъмжащата от Мравки американска територия.

И така, Гантри се намираше в отбранителна позиция по отношение на „Йелоухед“, тъй като атаката се водеше от същите тези Мравки.

— Ако действително си имаме работа с Лодегър й неговата организация — поклати глава Роарк.

— Вижте.

Един от принтерите започна да разпечатва някакви имена. С десетки. После със стотици.

— Някои от тях сами познати — отбеляза Роарк. — Да не искате да кажете, че всички тези хора са Мравки?

Не съвсем. И не всички. Може би не всички. Но колкото и внушителен да беше, списъкът несъмнено не включваше всички имена и всички механизми.

— За начало направихме подбор измежду онези, които по един или друг начин са извършили операции по установяването на контрол над дадена компания, било чрез нормална покупка или сливане, било чрез публични оферти за размяна или за покупка, било чрез враждебни или дружески ПОП, стига въпросните операции да са били осъществени през последните пет години и да са засягали повече или по малко американски компании. По едно време ми беше хрумнало да направя това в световен мащаб, но съм малко зле с времето.

— И какво излезе от този подбор?

— Списък с няколко хиляди имена — на официалните инициатори на всяка ПОП срещу дружество с оборот от над десет милиона.

— По дяволите!

— Както и на техните помощници, тоест на всички, които в една или друга степен са имали отношение към сделката.

— Адвокатите?

— Съставихме отделен списък на адвокатите. Искате ли да го видите?

Включи се друг принтер.

— Четиристотин седемдесет и едно имена — обяви Гантри.

— Виж, от тия тук познавам около четирийсет души. И за още толкова знам къде работят. Между тях има не един лъв. Сигурен съм обаче, че в установяването на контрол над дружествата са участвали много повече адвокати.

— Хиляди и хиляди. Още повече, че за всяка кантора вкарахме в компютрите подробни справки за всички юристи. Това, което виждате, е резултат от най-внимателно пресяване.

— На какъв принцип?

— Моите стари лели отделиха сделките, за които съществува вероятност да са реализирани чрез изпрани пари. Елиминирахме някои компании, като например „Ексън“, „Дженерал Мотърс“, Ай Ти Ти, Ай Би Ем и „Кока-Кола“.

— Ако се съди по умопомрачителните дивотии, които ми наговори Абигейл Роузуол-Макнълти, нищо не гарантира, че някой от тези мастодонти не е вече под контрола на Мравките.

— Абсолютно нищо. Мравките разполагат с потресаващи възможности в това отношение. С двеста-триста милиарда долара може да се купи всичко. И всеки. Елиминирахме също чичо ми Леонидас.

— Наистина ли имате чичо, който се казва Леонидас?

— Това е кодово име. То включва всички онези, които според мен и старите ми лели едва ли стават за Мравки.

Като Джими Голдсмит и Бърнард Арнълт, да речем, или пък Карл Айкан и Пикънс.

Т. Бун ме обра четири пъти на покер. Само една Мравка може да извади толкова карета дами! Шегувам се, естествено. Кого още отхвърлихте?

Онези, които са се провалили при сделката.

— Логично. Мравките никога не се провалят. Може ли да засилите климатика? Умирам от жега. Ясно — зачеркнали сте доста имена. И после?

— Вкарахме в компютрите…

— Тези на джонката?

— Не. Те не са достатъчно мощни. Но за сметка на това са свързани с други, по-големи. Може да наемеш колкото си искаш от тези машинарии. Та, както казах, вкарахме в тях всички сведения за Мравките, с които вече разполагахме.

— Не е много.

— Имаме Харкин, Фийлдинг и Кампанела. Имаме и Лу Манти. Имаме адвокатите, работили по ПОП срещу „Обауита“. Плюс онези, които в една или друга степен са имали вземане-даване с банката „Кесъл“ в Уискънсин. Както и всички, които са получили финансова подкрепа за операциите си от два точно определени пенсионни фонда в Милуоки.

Плюс управителите на същите тези фондове. Което не беше малко народ и във всички случаи представляваше солидна изходна база. Междувременно се бяха заели и с банките. На същия принцип, по който бяха отхвърлили „Ексън“ или Ай Би Ем, елиминираха „Чейз Манхатън“ и още няколко финансови институции от подобен калибър. Дори нещо повече: изключиха и всички операции, в които въпросните елитни банки бяха участвали като кредитори, тъй като смятаха, с основание или не, че Мравките избягват рисковите контакти между собствените си банки и онези, чието прекалено добро оборудване би им позволило да разследват личните сметки на клиентите си.

Така накрая под въпрос останаха едва три хиляди операции, осъществени евентуално от Мравките. Класираха ги в пет категории, от А до Д, поставяйки в първата най-съмнителните (използуване на чуждестранно или неуточнено финансиране).

Вкараха в паметта на компютрите всичко, което се отнасяше до категориите А, Б и В. Като начало. Същевременно съставиха нов списък на всички лица, които — ако ще и съвсем несъзнателно — се бяха забъркали в тези операции.

След това го сравниха с изготвеното до момента досие на Мравките, като мобилизираха старите лели всеки път, когато един или друг момент им се стореше неясен. Имал ли е например даден адвокат от операция 341 А (работил също по 27 А, 118 А, 45 Б, 96 Б, 233 Б и половин дузина В) нещо общо с Макс Крюгер, завеждащ правния отдел на „Обауита“? Следвали са заедно и са започнали работа в една и съща адвокатска фирма в Чикаго? Интересно. Я да видим тази фирма в Чикаго; кой работи още в нея и кой е напуснал, за да отиде къде…

— Започвам да се обърквам, Гантри.

— То е, защото сте учили икономика и управление. Ако бяхте следвали морска биология, всичко щеше да ви се стори от ясно по-ясно. Да продължавам ли?

— Не казахте нито дума за Лодегър.

— Попаднахме на следите на Карлос Уилям Лодегър в двайсет и три от случаите, като в сто и четиринайсет други съществува деветдесет и пет процента вероятност той да се е срещал най-малко веднъж с някой от нашите четиристотин седемдесет и един адвокати. За още петдесет и три случая вероятността е над шейсет процента.

— Самият той е адвокат и ръководи огромна кантора. Няма нищо чудно в това, че познава свои колеги.

— Четиристотин седемдесет и един колеги? Обяснете ми тогава защо никой от тях не е имал и най-незначителен официален контакт с Лодегър и не е участвал в операция, в която той е бил заинтересована страна. За Лодегър работят повече от триста души, но нито един от бившите му състуденти от Харвард, нито един от членовете на клуба, който посещава. Защо? От друга страна, той работи близо шестнайсет часа дневно, но въпреки това официалният оборот на кантората му, колкото и да е значителен, не оправдава…

— Достатъчно, Гантри! Значи сте сигурен, че нашият човек е Лодегър?

— Напълно.

— Дайте ми за пример само един от вашите стопроцентови двайсет и три случая.

— Ще ви дам два. Първо, Макс Крюгер. Официално той и Лодегър нямат никакви причини да се познават. Никога и никъде не са работили заедно. Но деветнайсет от сделките, с които се е занимавал Крюгер, са класирани от старите ми лели в категория А. Преди три години Лодегър и Крюгер са пътували заедно до Мексико. Същият самолет, същият хотел и същата лимузина, която е дошла да ги вземе и ги е откарала в неизвестна посока. Двамата са вечеряли заедно два пъти в частния салон на един френски ресторант. Напомням ви, че Крюгер е шеф не само на правния отдел на „Обауита“, но и на правните отдели на още шест дружества, включени в категория А. Втори пример: от време на време Лодегър извежда на разходка кучетата на жена си; бобтейли, ако това ви интересува. Преди три нощи се е срещнал с друг собственик на куче, с когото е разговарял, докато псетата им вършели нуждите си. Имам четири стари лели, които дежурят на смени в един апартамент на Парк Авеню. Едната от тях умее много добре да чете по устните, особено е помощта на бинокъл. Събеседникът на Лодегър два пъти е произнесъл името ми и е споменал за някакъв кораб, който е нарекъл „Сивата сянка“. И една любопитна подробност: веднага щом се е разделил с Лодегър, непознатият вкарал кучето си в една кола и потеглил на север. Старите ми лели не посмели да го проследят. Това стига ли ви?

— Да. Ако успеете да изправите Лодегър пред съда, имате от мен една вечеря в Париж, в „Робюшон“. Какви са шансовете?

— Почти хиляда пъти по-малки от тези да бъда избран за Мис Южен Пасифик. Дори и да се обръсна.

— А сега за моята „Йелоухед“ — каза Роарк.

— В удара участват три адвокатски кантори, специализирани в афери от категория А и вече оперирали в немалък брой подобни сделки. Борсовите посредници, които са започнали да изкупуват акции преди обявяването на ПОП, отговарят на същите характеристики. Това се отнася и за рекламния отдел. Случаят с „прокси-файтера“ е още по-интересен.

„Прокси-файтерът“ е специалист по финансови комуникации. Съществуват два начина за установяването на контрол върху дадено дружество: закупуването на мажоритарен пакет акции или осигуряването на мнозинство в управителния съвет. „Прокси-файтерите“ действат само във второто направление, оказвайки натиск върху акционерите през седмиците, дните и часовете, предшестващи годишните избори за административно ръководство. (В Съединените щати мобилизирането на акционерите за този тип избори може да достигне деветдесет процента.) Съумее ли да направи така, че в мандатите, изпратени от акционерите, за член на управителния съвет да бъде посочено едно или друго конкретно лице, „прокси-файтерът“ може да осигури на клиентите си реалната власт в дружеството. Така на теория притежателят на една-единствена акция на „Кока-Кола“ би могъл да установи пълен контрол над компанията, ако успее да вкара цялото си семейство в управителния съвет.

„Прокси-файтерът“, който действаше в рамките на ПОП срещу „Обауита“, се казваше Фреди Шарп:

— Допреди три години Шарп се славеше като най-добрия специалист в своята област, което дължеше на невероятната си упоритост и изобретателност. Именно той си позволи да досажда осемнайсет пъти поред на един от най-едрите акционери по време на аферата. Пен-Акот. Седемнайсет пъти оня го изхвърля като мръсно коте, но на осемнайсетия Шарп все пак успя да го убеди. Преди три години излезе в пенсия. На трийсет й четири години. Затвори кантората си на Броуд Стрийт и се оттегли в къщата си на Бахамските острови, която бе купил за един милион от някакво дружество в Кюрасао, въпреки че тя струваше шест пъти повече.

— Значи и него са го купили!

— Точно така. От време на време пак се появява на сцената. За удоволствие, както твърди. Прави един-два удара, след което отново изчезва.

— Като се включва само в сделки от типа А.

— И то най-значителните. Срещу хонорар от двеста и петдесет хиляди долара. Мизерна работа.

— Да не би Мравките да са го наели на заплата?

— Най-вероятно, и то само и само за да го елиминират като евентуален противник.

— Ясно. Кажете ми сега нещо за хората, чиито имена фигурират в 13-г.

— Солър е рейдър от типа на Фийлдинг. По-голямата част от парите му идват от Аржентина. В момента го проверяваме. Шаде е ливанец, който преди четири години е получил американско поданство. По отношение на него вече приключихме с проверките. Мравките са намерили доста оригинален начин да го превърнат във финансист, способен да обявява ПОП, без това да бъде изненада за някого: представен е като наследник на ливански милиардер, който уж му завещал всичко. Шейсет и няколко милиона долара.

— И вашите стари лели са проверили това?

— В Бейрут? За нещастие един снаряд паднал точно върху кабинета на нотариуса. Или пък избухнала кола, заредена с взрив. Никакви архиви. Тогава Шаде си намерил приятели, също ливанци, които му заели пари. И куп банки се втурнали да му отпускат кредити.

— Вашите машини могат ли да кажат колко акции държат вече Шаде и Солър?

Деветнайсет. Шейсет и седем процента. Те разполагат с невероятни пари, Роарк. Биха могли да дават по кюлче злато за акция.

— И според вас трябва пак да се кача на ринга само за да бъда нокаутиран от тези типове?

За начало се качиха отново на палубата. Адам Роарк проучи огромни количества цифри и с мъка скриваше изумлението си.

Оказваше се, че тук, на борда на джонката, разполагат с много повече информация за „неговата“ „Йелоухед“, отколкото самият той, човекът, посветил на компанията целия си живот. Пожела да види собственото си досие. По знак на Гантри Питър Карстов, който завеждаше следствения отдел и личните досиета и в качеството си на такъв координираше изцяло дейността на старите лели, удовлетвори молбата му. Роарк се втрещи от изумление и едва не се взриви от гняв. — Заслужаваше ли си да се ровите чак до такава степен в личния ми живот?

Усмивка на Гантри.

— Бихте могли да бъдете ако не Мравка, то поне някой, който работи за тях, Адам.

След което поясни, че били установили една константа при мнозина от онези, които Мравките използуваха, и чието откриване значително се улеснило, след като започнали систематично да я издирват. А именно черна точка в биографията на подставените лица: било подозрителна смърт в обкръжението на заинтересования, било някоя гнила история от финансово или морално естество или пък отчаяна нужда от пари, като проблемът винаги се уреждал благодарение на нечие мистериозно вмешателство.

Адам Роарк присви очи.

— Да не искате да кажете, че тази фантасмагорична организация си има нещо като собствено КГБ?

Точно така. Нямало никакво съмнение, че Мравките разполагат не само със свое КГБ, но и със собствено ГРУ^[1]. На свой ред те включвали обикновена полиция, отговаряща за дисциплината и предаността на всеки, наказателен отдел („случаят Моралес“ в Милуоки), външна и вътрешна разузнавателна служба, занимаващи се явно с наемането на подставените лица и на хората, използувани при прането на пари, и накрая ударна група, която преследвала и елиминирала потенциалните врагове.

Всичко това логично предполагало наличието на професионалист в областта на разузнаването, шпионажа и убийствата.

Роарк смаяно клатеше глава, току надигайки чашата си с ром. На борда на джонката се пиеше много повече ром, отколкото уиски или коняк, и то най-вече в чест на пресветлата памет на Лонг Джон Силвър и Джим Хокинс, герои от „Островът на съкровищата“ на Робърт Луис Стивънсън.

— Е, и успяхте, ли да идентифицирате въпросния велик вожд на мравешкото КГБ? — полюбопитства Роарк.

— Не, разбира се — поклати глава Гантри.

— А гениалният юрист?

Гантри се усмихна на Зенаид.

— За него да не говорим.

Зенаид премълча. Щом Гантри не намираше за необходимо да споменава името на Макартър, тя също нямаше претенции по въпроса. Освен това се досещаше, или по-скоро смяташе, че се досеща за причините, продиктували мълчанието му по този въпрос. Поне доколкото изобщо бе възможно някой да прозре мотивите на господин Джонатан Гантри и да проследи непредвидимите криволици на мисълта му. Точно това е думата: моето любимо ципоного е непредвидимо. То не се спира нито за миг, няма постоянно местожителство и мозъкът му на морска птици действа светкавично. Нищо чудно, че ми е толкова трудно да препускам подире му.

И че ми се струва невъзможно да остана с него до края на дните си.

Стига да не умра преждевременно, разбира се, схрускана от някоя гигантска Мравка с остри като бръснач челюсти.

Над островите Кук се спускаше нощ. След двайсетина минути щяха да стоварят Адам Роарк на Малкия Кук, откъдето — все така под егидата на старите лели (този път от китайски произход) — той щеше да поеме обратния път към дома си, разположен на американо-канадската граница, точно срещу Ванкувър.

— И къде ще отидете вие с вашата джонка?

Гантри отговори, че възнамеряват просто да се поразходят, от остров на остров — поне острови в Тихия океан колкото щеш, — и че нямат точно определен маршрут.

Роарк погледна папката, която държеше в ръце.

— А аз, на моите години, ще трябва да се съобразявам с инструкциите, дадени ми от една друсла, така ли?

— Вие сам казахте, че не сте съвсем наясно е механизма на ПОП — напомни му миролюбиво Гантри.

— И все пак това е работа на една друсла! — сопна се Роарк.

Зенаид му изигра номера със смъртоносната цица. Дръпвайки оскъдния (прекалено) сутиен на банския си, тя разголи едната си гърда и я насочи срещу Роарк като снаряд, лишавайки го на мига от дар слово.

Изпиха още по глътка ром в чест на посещението на бъдещия управител на „Йелоухед и Стар Корпорейшън“, след което Роарк заяви:

— Да повторим накратко за какво става въпрос. И ме прекъснете, ако някъде бъркам, Гантри. Атакували сте „Обауита“ чрез враждебна ПОП, която с всеки изминал ден намирисва все повече на провал. Така ли е?

— Точно така.

— Не знам колко пари сте хвърлили в битката, но сигурно не ви остават много. Прав ли съм?

— Напълно.

— На всичкото отгоре услугите на вашите частни ченгета и следователи ви струват майка си и баща си.

— Елегантна и точна метафора — отбеляза Гантри.

— И всичко това заради един рейд, в края на който напълно ще ви смачкат фасона.

— Именно.

— Много добре. Да видим сега моята „Йелоухед“. Разкъсахте се буквално на четири, за да накарате Лодегър да я атакува чрез друга враждебна ПОП.

— Вие и вашите дружки Макнълти успяхте да ме уговорите да се престоря, че напускам кораба, противопоставяйки се привидно на едно сливане, което желая от години.

— Но не сме ви молили да пикаете върху масата на управителния съвет.

— Имам си мое обяснение за случая. А и освен това открай време умирах от желание да го направя. Както и да е.

Тръгнах си и затръшнах вратата зад себе си, както поискахте. Оказва се обаче, че сега трябва да се върна от остров Елба. Настоявате да поема ръководството на компания, за която сами признавате, че в най-добрия случай — ако по някакво чудо не бъде погълната от Мравките, разбира се — ще излезе от сражението напълно обезкървена и съсипана до такава степен, че ще й трябват най-малко десет-петнайсет години, за да се съвземе.

— Точно така.

— И ми се налага да вляза в бой със закъснение и да следвам указанията на едно момиче, при това само за да стигна до моето Ватерло.

— Наполеон Роарк — подсмихна се Зенаид. — Гантри, твоят приятел е обсебен от мания за величие.

— Затваряй си устата, Ганьон! — разсмя се Гантри.

— Дали пък съвсем случайно — попита Роарк — на вашите бесни — побеснели Мравки няма да им хрумне идеята да хвърлят срещу мен кръвожадните си „сикариос“?

— Забележи, Зенаид — подхвърли Гантри е обичайния си безгрижен тон, — че за един финансист, следвал в Харвард, той все пак има вид на човек, който умее да чете и да пише. Не всички знаят думата „сикарио“. Сикариото е нещо като наемен убиец.

— Аз също го знаех, приятелче.

— Да не би да можеш да четеш, Ганьон?

— Престанете с вашите глупости, сополанковци проклети!… — изсумтя Роарк. — Ще се опитат ли да ме убият, или не?

— Шансовете са едно към едно — заяви Гантри.

Лодката, която трябваше да вземе Роарк, се приближаваше към джонката, плъзгайки се безшумно по идеално гладката морска повърхност. Не беше много горещо, въздухът бе съвършено неподвижен, множество гларуси и хиляди други тропически птици плавно се носеха в аметистовото небе и онова, което се забелязваше от остров Митиаро, от пясъчните плажове, палмите и кораловите рифове, навяваше мисли за сътворението на света.

— А вие двамата? — попита отново Адам Роарк. — Вие двамата и всички тези млади ненормалници на джонката?

— Преследват ни по малко, колкото да не е без хич, и не е изключено някой от близките дни да ни догонят.

Проблясващите изпод рошавите вежди сини очи на Роарк обгърнаха с изпитателен поглед първо Зенаид, после Гантри, след това отново Зенаид.

— Май сте влюбени, а?

— Не сме — поклати глава Зенаид.

— Ни най-малко — увери го Гантри.

— Така си и мислех — ухили се Роарк. — Аз също съм прочел една-две книжки. Гантри, чел ли си Киплинг?

— Само „Ким“ и „Книга за джунглата“.

— Прочети „Обикновени приказки от хълмовете“. Ако си още жив до края на седмицата, разбира се. Има един разказ със заглавие „Неговият шанс в живота“. Прочети само края.

Последните четири реда. Сбогом, сополанко. Мисля, че ще отида пак да препикая оная шибана маса.

Тръгна си. С високо вдигната глава. Не се обърна нито веднъж. Беше човек, който наистина вдъхваше доверие. Не се съмняваха нито в неговата почтеност, нито в решимостта му да се бори.

— Не трябваше да му показваш дясната си гърда.

— Лявата е още по-голяма.

— Въпреки това.

— Да не смяташ, че трябваше да му покажа среден пръст? Ревнуваш, Гантри.

— Да не започваме отново.

Двамата се бяха облегнали на фалшборда, изработен от черно, гладко и изключително приятно на допир дърво. Тони Биърдсли даде заповед да вдигнат платната и почти голите ибани се хванаха на работа с обичайната си ефикасна мудност. Отново потегляха на път. Един Бог знае накъде.

Скитосване и непрестанно бягство. Преди три дни един приятел, наблюдаващ района на Трий Кингс Айлъндс на излаза от Тасманско море, им бе съобщил по радиото за минаването на „Сивата сянка“. Яхтата претърпяла авария в близост до Страхън и вероятно излизала на док за ремонт. Предшестваха я други три яхти. Ловът продължаваше. Врагът можеше да се появи всеки момент. И това щеше да бъде краят.

— Не — разнесе се тихият глас на Гантри в тишината, настъпила след последните реплики, които си бяха разменили.

Навикът му да чете мислите й едва не накара Зенаид да избухне.

— За какво мисля този път според теб?

Явно се питала дали планът, който бил съставил с цел да се отърват веднъж завинаги от Мравките, имал поне минимален шанс за успех, преди да бъдат избити.

— Това ли беше въпросът ти?

— Нервираш ме.

Но Гантри също не знаеше отговора. Самият той признаваше, че планът му е доста заплетен. Най-щурият, който някога бе съставял. При все че имаше солиден опит в това отношение. Но нищо друго не му бе дошло наум. Този план изложи пред Адам Роарк. Някъде в света трябваше да има един или няколко души, създали и усъвършенствали организацията на Мравките-войници. Нещо като Мравка Дзержински или Берия. Безчувствена. С неизчерпаемо търпение. Разполагаща с фантастични средства (само наемането на яхтите струваше цяло състояние).

Човекът, командуващ онези, които Роарк от любов към алитерацията бе кръстил „кръвожадните сикариос“.

Главният убиец, Ел Сикарио.

Който може би дори не водеше лично глутницата яхти, преследващи ги по петите. Гантри много бе мислил по въпроса. Главнокомандуващият морските Мравки очевидно не беше Ел Сикарио. Най-вероятно ставаше дума за подофицер. Във всеки случай за някой, който не блестеше с много ум. И това доказваше провалът на всичките му досегашни опити да се справи с тях. Стигайки до този извод, Гантри се опита да си представи какво би направил той, ако не беше Гантри, а някой, който разполага с милиони и милиони долари и си е поставил за цел да убие Гантри и хубавата Зенаид. Несъмнено би измислил нещо по-добро от тези упорити, но нелепи опити.

— Които въпреки това могат и да се увенчаят с успех. Но колко напразно пропиляно време!

Освен това тактиката, възприета от командира на морските Мравки, не беше достойна за човека, създал организацията на Мравките-войници.

Не, нямаше никакво съмнение, че става дума за двама души. Този, под чиито заповеди се намираха морските Мравки, и друг, който стоеше над него. Върховният главнокомандуващ.

— И той не се интересува от нас?

Гантри й се усмихна. И Зенаид разбра.

— Ясно — кимна тя. — Смяташ, че Макартър го възпира.

— Мммм…

— Ако Макартър е гениалният юрист, естествено. Ти строиш хипотезите си върху предположения, а те от своя страна се основават на догадки.

Джонката напредваше изтежко и бавно. Вятърът беше толкова слаб, че платната едва помръдваха, но Тони пестеше горивото.

— И какво би направил ти, Гантри, ако беше на мястото на фамозния Ел Сикарио и ако приемем, че Макартър те възпира и ти пречи лично да се заемеш с нас?

— Искаш да кажеш, ако Макартър престане да ме възпира или сметна, че ми е писнало да ме възпират, или пък, да речем, реша, че Макартър няма право да ме възпира и че би било много по-добре да свърша онова, за което шефовете ми в Колумбия ми плащат и са ме избрали?

— Въпросът ми наистина ли беше чак толкова сложен?

— Да. Бих предпочел да не говорим за това, Зенаид.

— Когато ме наречеш Зенаид, направо ми побелява косата. Как би постъпил, по дяволите? Какво би направил, за да ни спипаш, нас двамата?

Той й каза.

И тя бе ужасена.