Ришел Мийд
Академия за вампири (6)

Глава 6

Тъй като срещата на Лиса с Кристиан продължаваше да ме тревожи, на следващия ден ми хрумна нещо.

— Здравейте, Кирова… хм, госпожо Кирова. — Стоях на прага на кабинета й, без да имам уговорена среща. Тя вдигна очи от документите, пръснати върху бюрото й, явно раздразнена да ме види.

— Да, госпожице Хатауей?

— Моят домашен арест означава ли, че не мога да ходя на църква?

— Моля?

— Казахте, че когато не съм в клас или на тренировки, трябва да стоя в спалното помещение. Но какво ще кажете за църковните служби в неделя? Не мисля, че е честно да ме възпирате от религиозните ми… хм, потребности. — Или по-точно да ме лишава от възможността да се срещам с Лиса.

Тя отмести очилата си по-нагоре на носа.

— Нямах представа, че имате религиозни потребности.

— Открих Исус, докато отсъствах от Академията.

— Майка ви не беше ли атеистка? — попита ме тя със скептичен тон.

— А пък баща ми вероятно е мюсюлманин. Но аз съм поела по свой собствен път. Не бива да ме възпирате.

Тя издаде някакъв звук, който ми прозвуча като хихикане.

— Не, госпожице Хатауей, няма да се стигне дотам. Можете да присъствате на неделните служби.

Въодушевлението ми от тази тъй лесно извоювана победа обаче се оказа мимолетно, защото всичко в църквата беше все така скучно и унило както при посещението ми преди няколко дни. Успях да седна до Лиса, което все пак беше някаква награда. През повечето време само оглеждах присъстващите. Посещенията в църквата не бяха задължителни за обучаващите се в Академията, но тъй като повечето от тях произхождаха от източноевропейски фамилии и изповядваха източноправославно християнство, присъстваха на службите. Немалко от тях бяха искрено вярващи, а други бяха така възпитани от родителите си.

Кристиан седеше от другата страна на централната пътека, като се преструваше на свят и набожен, както сам бе заявил. Колкото и да не го харесвах, фалшивата му набожност ме караше да се усмихвам. Дмитрий седеше най-отзад, потънал в сенките. И той също като мен се отказа да стане и да се присъедини към опашката от богомолци, очакващи да получат светото причастие. Изглеждаше доста замислен, та се усъмних дали въобще слуша службата. Аз самата начесто изключвах вниманието си и я чувах само от време на време.

— Никога не е лесно да се следва Божият път — говореше свещеникът. — Дори и свети Владимир, светецът, признат за патрон на нашето училище, е преживявал трудни времена. Той бил дотолкова обзет от възвишения дух, че хората се трупали около него, омаяни от възможността само да го слушат, само да се радват на неговото присъствие. Толкова величав бил духът му, се казва в старите писания, че можел да изцерява болните. Ала въпреки тези дарби много хора не го тачели. Дори му се подигравали, като повтаряли, че бил заблуден и объркан.

Това бе само един по-любезен начин да се каже, че свети Владимир си е бил напълно луд. Което за никого не бе тайна. Той е един от малцината светци на мороите, затова на свещеника му бе приятно да разказва неговото житие. Всичко това вече го бях слушала, при това нееднократно, преди да избягаме от тук. Страхотно, няма що. Все едно че разполагах с цяла вечност, съставена само от неделни сутрини, да слушам отново и отново все същата история.

— … и така станало и с целунатата от сянката Анна.

Вдигнах рязко глава. Нямах ни най-малка представа за какво говореше свещеникът в момента, защото от известно време не го слушах. Целуната от сянката. Измина доста време, откакто за пръв път чух тези думи, ала никога не ги забравих. Зачаках го с надеждата да продължи, но той вече бе преминал към следващата част от службата. Проповедта бе свършила.

Богомолците започнаха да напускат параклиса. Щом и Лиса се накани да си тръгва, аз й дадох знак с глава. Почакай ме. Ей сега идвам.

Втурнах се през гъстата тълпа, за да се измъкна по-бързо навън, където свещеникът разговаряше с неколцина от паството. Едва не изгубих търпение, докато го чаках да свърши разговора. И Натали беше там, за да го пита за някаква дейност за доброволци, която тя би могла да върши. Уф! Щом най-после свърши, тя си тръгна, като на излизане мина покрай мен, без да пропусне да ме поздрави, разбира се.

Като ме видя да се приближавам, свещеникът повдигна въпросително вежди.

— Здравей, Роуз. Радвам се, че отново те виждам.

— Да… аз също — промърморих. — Чух ви да говорите за Анна. За това как била целуната от сянката. Какво означава това?

Той се намръщи.

— Не съм съвсем сигурен. Тя е живяла много отдавна, във времена, когато хората често са били наричани с имена, отразяващи някои от характерните им черти. Възможно е да са я наричали така заради буйния й нрав.

Опитах се да прикрия разочарованието си.

— О, и коя е била тя?

Този път смръщването му бе по-скоро израз на неодобрение, отколкото на замисляне.

— Споменах го няколко пъти.

— О. Ами, хм, сигурно съм го пропуснала.

Разочарованието му се усили и той се извърна.

— Изчакай ме малко.

Изчезна през вратата до олтара, същата врата, по която Лиса се беше качила в таванското помещение. Поколебах се дали да не духна, но си казах, че Господ може да ме накаже за това. След по-малко от минута свещеникът се върна с някаква книга в ръка. Подаде ми я. Заглавието й беше „Светиите на мороите“.

— Тук можеш да научиш повече за нея. Следващия път, като те видя, бих искал да чуя какво си научила.

Отдалечих се, начумерена и недоволна. Велико. Ето че получих от свещеника домашно.

До изхода намерих Лиса, увлечена в разговор с Ейрън. Докато му говореше, тя се усмихваше. Чувствата й, които се предадоха и на мен, показваха, че е щастлива, макар и не заслепена от страст.

— Шегуваш се! — възкликна тя.

— Не — поклати той глава.

Като ме видя да минавам покрай нея, тя се извърна към мен.

— Роуз, никога няма да повярваш на това. Чула ли си за Аби Бадика и Зандър? Техният пазител поискал да се оттегли. За да се ожени за друга жена пазител.

Е, това се казваше клюка. Всъщност си беше истински скандал.

— Сериозно? Избягали ли са заедно?

— Да. Щели да си наемат къща — кимна тя. — Предполагам, че смятат да си намерят работа сред хората.

Погледнах към Ейрън, който се притесни, щом ме видя.

— И как реагират Аби и Зандър на този слух?

— Ами добре. Смутени са. Хм… Мислят, че е глупаво. — После се сети пред кого говори. — Ох, не исках да кажа, че…

— Няма значение — усмихнах се сковано. — Наистина е глупаво.

Брей. Останах смаяна. Бунтовническата същност на моя характер ме тласкаше да обичам всекиго, който се опитваше да се съпротивлява на системата. Само че в този случай те се бореха срещу моята система, същата, в която през целия си живот бях обучавана да вярвам.

Дампирите и мороите имаха странно уреден съвместен живот. Дампирите по начало се раждаха само от смесени двойки — морои и хора. За нещастие дампирите не можеха да се възпроизвеждат помежду си, нито пък чрез смесени двойки с хора. Това бе някаква странна генетична загадка. Веднъж ми казаха, че било така и при мулетата, от което никак не ми стана приятно. Дампирите и чистокръвните морои можеха заедно да имат деца, обаче благодарение пак на някаква друга генетична особеност техните деца се оказваха стандартни дампири — с наполовина човешки гени и наполовина вампирски гени.

И тъй като мороите бяха единствената раса, с която ние, дампирите, можехме да се размножаваме, за нас бе жизненоважно мороите да оцелеят. Защото без тях ще сме загубени. Обречени на изчезване. А след като стригоите толкова жадно изтребваха мороите, тяхното опазване и защитаване се бе превърнало в наша първостепенна грижа.

Ето така бе възникнала системата на пазителите. Ние, дампирите, не можехме да правим магии, но пък бяхме превъзходни воини — за разлика от мороите. И така чудесно се допълвахме взаимно. Ние наследявахме изострените си сетива и рефлекси от вампирските гени, докато силата и издръжливостта си придобивахме благодарение на човешките гени. Освен това ние, за разлика от мороите, не бяхме ограничавани в действията си от нуждата да смучем кръв. Нито излагането на ярката слънчева светлина беше проблем за нас. Разбира се, не бяхме толкова силни, колкото стригоите, но пък тренирахме упорито, системно и методично, за да се справим с тежката задача да браним мороите. Повечето дампири бяха съгласни, че си струва да пожертват живота си дори само за да е сигурно, че расата на мороите в крайна сметка ще оцелее и пребъде, така че другите дампири след тях да могат да имат потомство от мороите.

И понеже мороите обикновено искаха да имат деца морои, рядко се срещаха дълготрайни връзки между двойки от морои и дампири. Още по-малко бяха жените морои, които искаха да имат връзка с мъж дампир. Но за сметка на това пък, имаше много млади мъже сред мороите, които се забавляваха да съблазняват жени дампири, но впоследствие се женеха за жени морои. В резултат на което имаше множество самотни майки сред дампирите, обаче ние бяхме корава раса, ето защо съумявахме да се справим и с това.

Но много от майките дампири не проявяваха желание да станат пазители, а отдаваха всичките си сили само на отглеждането на своите деца. Понякога тези жени се наемаха на работа при мороите или хората. Някои от тях предпочитаха да живеят в обособени общности. Разбира се, тези общности се ползваха с доста незавидна репутация. Не бях сигурна доколко бе вярно всичко онова, което се приказваше за тях, но слуховете твърдяха, че мъжете от расата на мороите доста често ги посещавали, при това по всяко време, понеже някои жени дампири им позволявали да им смучат кръвта, докато правят секс. Или както презрително ги заклеймяваше обществото, те не бяха нищо повече от кървави курви.

И така, пазителите дампири бяха основно мъже, което пък означаваше, че мороите бяха повече от наличните пазители. Повечето от дампирите се примиряваха с безрадостната перспектива, че никога нямаше да имат свои деца. Те знаеха, че техният дълг се свежда най-вече до защитаването и опазването на скъпоценната раса на мороите, за да могат техните сестри и братовчедки да имат деца от тях.

Някои жени сред расата на дампирите — като майка ми например — все още си оставаха непоколебимо убедени, че са длъжни да бъдат пазители, дори и това да означаваше, че никога няма да родят и отгледат свои деца. След като съм се родила, тя ме е дала за отглеждане от морои. По традиция мороите и дампирите тръгват на училище много отрано, така че Академията на практика бе поела грижите за отглеждането ми — вместо родителите ми — още когато съм била само на четири години.

Като имах за пример живота на майка ми и това, на което ме бяха възпитавали в Академията, аз отраснах с непоколебимата вяра, че смисълът на живота на всеки дампир е да защитава мороите. Това бе част от нашето наследство, пък и беше единственият начин ние да оцеляваме като раса. Всичко бе толкова просто.

Та именно това правеше толкова шокиращо стореното от пазителя на Бадика. Той бе изоставил поверения му морой и бе избягал с някаква жена пазител, което пък означаваше, че тя съответно бе зарязала нейния морой. Тези двама бегълци не можеха да имат деца, като в същото време две фамилии от мороите оставаха без охранители. Какъв бе смисълът на цялата тази авантюра? Никой обаче не се вълнуваше, ако тийнейджъри сред дампирите си устройваха срещи или ако възрастни дампири се увличаха по по-млади момичета от мороите. Но съвсем друго бе да се стигне до една сериозна дълготрайна връзка. Особено ако бе свързано с изоставянето на задълженията и бягство от поверените за защита морои. Как можеше да се окачестви това? Само като пълна загуба за всички замесени страни. И пълно опозоряване.

След като си побъбрихме още малко за преживелиците на двамата Бадика, двете с Лиса се разделихме с Ейрън. Щом излязохме навън, аз дочух шум от нещо, което се свличаше отнякъде, след което го видях да пада върху нас двете. Ала твърде късно. Разбрах какво стана чак когато отгоре ни се стовари внушителна камара от мокър сняг, срутил се от покрива на параклиса. Беше началото на октомври и снощи бе навалял първият сняг, който обаче почти веднага започна да се топи. Крайният резултат бе твърде неприятен — и двете здравата се намокрихме и направо измръзнахме.

Лиса все пак успя леко да отскочи настрани, но аз се разкрещях, когато леденостудената вода обля косата ми и се стече право във врата ми, а после и надолу по гръбнака. Покрай нас притичаха още няколко души, но тази мини лавина ги засегна съвсем слабо.

— Добре ли си? — попитах я аз тревожно. Палтото й бе подгизнало. Мокрите кичури от платиненорусата й коса полепнаха по лицето й.

— Д-добре съм — отвърна тя, макар че зъбите й тракаха от студ. Съблякох палтото си и й го подадох. За щастие беше непромокаемо и водата се бе стекла по хлъзгавата му повърхност.

— Съблечи твоето.

— Но ти ще…

— Вземи го.

Тя ме послуша и нахлузи моето палто. А аз избухнах в смях както винаги при подобни ситуации. Но не я гледах в очите, а само следях да не ме покапе водата, стичаща се от подгизналото палто на Лиса.

— Ще ми се да не беше обличала палто, Роуз — рече Ралф Саркози, необикновено едър и тлъст морой. Мразех го. — Сега щеше да изглеждаш страхотно по мокра риза.

— Тази риза е толкова грозна, че трябва да бъде изгорена. Да не си я задигнала от някой клошар?

Вдигнах глава и видях Мия да приближава към нас, после хвана под ръка Ейрън. Русите й къдрици бяха безупречно подредени, а на всичкото отгоре се кипреше върху страхотни обувки с адски високи токчета, които щяха да стоят по-добре на мен. Поне я правеха да изглежда по-висока — трябваше да й го призная. Ейрън бе вървял само на няколко крачки зад нас, но като по чудо успя да избегне затрупването от свлеклия се мокър сняг. Но като видях самодоволното изражение на лицето й, разбрах, че тук няма намесено никакво чудо.

— Предполагам, че ще ми предложиш да я изгориш? — попитах равнодушно, без да издавам колко дълбоко ме е засегнала с тази обида. Отлично знаех, че през последните две години не бях имала възможност да следя модата и не бях в час с дрехите. — О, почакай — огънят май не беше твоят елемент, нали? Ти работиш само с водата. Какво съвпадение. Върху нас току-що се изля толкова много вода.

Мия придоби вид на незаслужено обидена, но блясъкът в очите й издаваше, че се радва прекалено много за един безучастен свидетел.

— Какво означава това?

— За мен — нищо. Но госпожа Кирова вероятно би намерила какво да каже, когато разбере, че използваш магия срещу друг ученик.

— Не беше нарочно — подсмихна се тя. — А и не бях аз. Беше божие дело.

Неколцина от насъбралите се наоколо се разсмяха, най-вече за нейна голяма радост. Във въображението си й отговорих: Както и това, след което я заблъсках в стената на църквата. Но в реалността Лиса просто ме сръга и ме подкани:

— Хайде да тръгваме.

Двете продължихме към спалните помещения, оставяйки зад гърба си смеха и подмятанията за това, че целите бяхме измокрени и че Лиса нищо не знаела за специализацията с елементите. Вътрешно кипях от гняв. Осъзнах, че е крайно време да направя нещо с тази Мия. Освен че ме дразнеше неимоверно държанието й на истинска кучка, не исках Лиса да се тормози и стресира излишно. Първата седмица изкарахме добре. Исках така да продължава и занапред.

— Знаеш ли — заговорих, — колкото повече се замислям, толкова по-силно се убеждавам, че е добре отново да си върнеш Ейрън. Ще послужи за урок на онази кучка, порцелановата кукла. Обзалагам се, че лесно ще го спечелиш. Той е луд по теб.

— Не искам да давам урок на когото и да е — отвърна ми Лиса. — А и не съм влюбена в него.

— Стига де, тя само всява раздори и говори зад гърба ни. Вчера ми се подигра, че нося джинси, приличащи на подарени от Армията на спасението.

— Но джинсите ти наистина са от Армията на спасението.

— Е, да — изсумтях аз, — ама тя нямаше право да ме прави за смях, след като самата тя носи парцали от Таргет^[1].

— Хей, нищо лошо му няма на Таргет. Аз харесвам дрехите им.

— Както и аз. Но работата не е в това. Тя се опитва да представи парцалите си, сякаш са модели на дизайнерката Стела Маккартни.

— А това да не би да е престъпление?

Придобих сериозно изражение.

— Абсолютно. Трябва да й отмъстиш.

— Казах ти, че не се интересувам от никакво отмъщение — отряза ме Лиса и ме изгледа косо. — Както и ти не би трябвало да се интересуваш.

Усмихнах се колкото можах по-невинно и когато пътищата ни се разделиха, почувствах облекчение, че тя не можеше да чете мислите ми.

— И така, кога ще започне големият бой на дивите котки? — попита Мейсън, който ме чакаше отвън пред нашето спално помещение. Приличаше на симпатичен безделник, както се бе облегнал на стената със скръстени ръце и вперен в мен поглед.

— Не разбирам какво имаш предвид.

Той се отдели от стената и влезе след мен в сградата, като ми подаде своето палто, понеже Лиса бе заминала с моето сухо палто.

— Видях ви как се карате пред църквата. Нима нямате уважение към Божия храм?

— За разлика от теб, аз имам достатъчно уважение към Божия храм, езичнико — изсумтях сърдито. — Ти дори не стъпваш вътре. Освен това, както сам каза, ние бяхме пред Божия храм.

— А пък ти не отговори на въпроса ми.

Само му се ухилих и навлякох палтото му.

Спряхме се в общото помещение, където момчетата и момичетата можеха да се срещат със своите гости морои. И понеже беше неделя, вътре бе претъпкано с хора. Всички бяха заети да си уреждат какво ще правят на следващия ден. Зърнах една малка незаета маса, сграбчих Мейсън за ръката й го задърпах натам.

— Не трябва ли да се прибереш в стаята си?

Тръшнах се на най-близкия стол и се озърнах тревожно наоколо.

— Днес тук има толкова много хора, че едва ли някой ще ме забележи. Господи, писна ми да съм все затворена в стаята. А е минала само една седмица.

— И на мен ми писна. Така ни липсваше снощи. Събрахме се няколко души, за да се повеселим в стаята за отдих. Еди имаше грижата за барбекюто.

Простенах от мъка.

— Не ми говори повече за това. Не искам да слушам за страхотните ви забавления.

— Добре. — Той подпря лакът на масата и отпусна брадичка върху дланта си. — Тогава ми разкажи за Мия. Смяташ някой ден да я приковеш с един удар, нали? Доколкото си спомням, си го правила поне десетина пъти с разни персони, които се опитваха да те прекарат.

— Сега вече съм една нова реформирана Роуз — промърморих, надянала маската на скромна девица. Но май не се справих много добре, защото той тъй бурно прихна от смях, че едва не се задави. — Освен това, ако го направя, ще наруша изпитателните условия, наложени ми от Кирова. И тогава вече ще изхвърча като тапа оттук.

— Или казано с други думи, искаш да измислиш начин така да си го върнеш на Мия, че да не си навлечеш неприятности.

Усетих как ъгълчетата на устните ми се разтягат в усмивка.

— Знаеш ли какво най харесвам в теб, Мейс? Че мислиш точно като мен.

— Доста стряскащо заключение — отбеляза той сухо. — Тогава ми кажи какво мислиш за следното: аз зная нещо по-така за нея, но може би няма да се реша да го споделя с теб, защото…

Наведох се напред.

— О, вече събуди интереса ми. Трябва да ми кажеш. И то веднага.

— А може би не бива — продължи да ме дразни той. — Откъде да знам дали няма да го използваш за зло, а не за добро?

Примигнах кокетно.

— Можеш ли да устоиш на това лице?

Той замълча за миг, зает да изучава красивото ми лице.

— Не. Всъщност въобще не мога. Добре, ето каква е работата: Мия няма аристократичен произход.

Отпуснах се назад в стола си.

— Не ме занасяй. Това вече го знам. От двегодишна съм запозната с това кой кой е сред всички кралски фамилии.

— Да, ама има още нещо. Нейните родители са работели за един от аристократите от рода Дроздов. — Аз махнах нетърпеливо с ръка както се пропъжда досадна муха. Много от мороите работеха в света на хората, но се намираше доста работа и в обществото на самите морои. Все някой трябваше да я върши. — По почистването. На практика са били прости прислужници и нищо повече. Баща й косил тревата, а майка й била камериерка.

Аз обаче се отнасях с искрено уважение към всекиго, който се хващаше на почтена работа независимо в какво се състоеше тя. Все някой трябва да върши и гадната черна работа. Но също както с дрешките от Таргет, съвсем друга е работата, когато някой се опитва да се представя за такъв, какъвто не е. Макар да бях тук само от седмица, вече бях разбрала, че Мия отчаяно се натиска да попадне сред елита на училището.

— И явно никой друг не знае — отроних аз замислено.

— А пък тя естествено за нищо на света не иска да се разчуе. Нали ги знаеш как се държат онези от фамилиите с кралска кръв? — Мейсън замълча за кратко. — Е, с изключение на Лиса, разбира се. Та те създават доста главоболия на Мия с изискванията си за безупречен произход.

— А ти откъде узна всичко това?

— Моят чичо работи като пазител за фамилията Дроздов.

— И ти просто реши да споделиш с мен тази строго пазена тайна, така ли?

— Ако не ме издъниш обаче. Така че сега изборът е твой. По коя пътека ще поемеш? На доброто или на злото?

— Мисля, че ще проявя милост към нея…

— Госпожице Хатауей, много добре знаете, че не е редно да сте тук.

Една от надзирателките в женското спално помещение се изправи пред нас с изписано по лицето й категорично неодобрение.

Не се шегувах, когато споменах, че Мейсън мисли точно като мен. Когато пожелаеше, можеше да бъде също толкова хитър, колкото и аз.

— В нашия клас имаме групов проект по хуманитарни науки. Как според вас да се подготвяме, ако Роуз не участва?

Надзирателката присви очи.

— Не ми изглеждате като заети с много работа.

Аз плъзнах по масата книгата на свещеника и я разтворих напосоки. Бях я оставила на масата, когато седнахме.

— Ние, хм, работим върху тази книга.

Тя продължаваше да ни гледа подозрително.

— Един час. Давам ви още един час тук. И наистина ще е по-добре да ви видя, че работите.

— Да, госпожо — рече Мейсън с безизразна физиономия. — Абсолютно.

Тя се оттегли, но без да престане да ни наблюдава.

— Ти си моят герой — обявих аз.

Моят герой посочи към книгата.

— Какво е това?

— Нещо, което ми даде свещеникът. Зададох му един въпрос по време на службата.

Той ме зяпна смаяно.

— О, я престани да се звериш и се опитай да изглеждаш заинтересован. — Прелистих набързо азбучния показалец. — Опитвам се да намеря една жена, чието име е било Анна.

Мейсън плъзна стола си до моя, така че да седне до мен.

— Добре. Да се заемем с проучването.

Намерих номера на страницата, който ме отведе в раздела, посветен на житието на свети Владимир. Което не ме изненада. Изчетохме главата, търсейки къде се споменава името Анна. Когато го намерихме, се оказа, че авторът не се разпростира много подробно върху биографията й. Само беше цитирал откъс от някакъв друг писател, който очевидно бе живял по времето на свети Владимир:

 

И с Владимир винаги е Анна, дъщеря на Фьодор. Тяхната любов бе тъй чиста и свята, както е между брат и сестра, а тя много пъти го бранеше от стригоите, които все търсеха как да унищожат и него, и светостта му. Пак тя бе тази, която го даряваше с утеха, щом духът му страдаше прекалено много, щом злото на Сатаната се опитваше да го срази и да порази здравето и тялото му. Тя го пазеше, защото те бяха свързани взаимно, откакто той й бе спасил живота като дете. Това бе знак на Божията любов. Той бе изпратил на благословения Владимир пазител като нея, която бе целуната от сянката и винаги знаеше какво бе в сърцето му и в ума му.

 

— Ето че го откри — рече Мейсън. — Тя е била негов пазител.

— Да, ама не се казва какво означава това „целуната от сянката“.

— Вероятно не означава нищо.

Нещо в мен обаче отказа да повярва в това. Отново прочетох тези редове, като се опитвах да схвана смисъла в техния старомоден език. Мейсън ме наблюдаваше с любопитство, с вид на изгарящ от желание да помогне.

— Може би са се чукали — предположи той.

Засмях се.

— Той е бил светец.

— И какво от това? Вероятно и светците са харесвали секса. Тая работа с това „като брат и сестра“ ми звучи като прикритие. — Посочи към един от редовете. — Ето, виждаш ли? Те са били „свързани взаимно“. — Намигна ми. — Това е зашифровано.

Свързани. Странен избор за дума, обаче не означаваше непременно, че Анна и Владимир са си разкъсвали дрехите един на друг.

— Не мисля така. Просто са били близки. Момчетата и момичетата могат да бъдат само приятели — заявих аз натъртено, а той ме удостои с насмешлив поглед.

— Така ли? Ние с теб сме приятели, но аз не зная какво се таи в „сърцето ти и в ума ти“. — Изражението на Мейсън стана престорено философско. — Разбира се, че никой не знае какво става в сърцето и мислите на една жена…

— О, я престани! — изпъшках аз и го пернах по ръката.

— Те са странни и чудновати създания — продължи той с все същия даскалски тон — и мъжът трябва да умее да чете мисли, за да разбере как да ги направи щастливи.

Започнах да се кискам неудържимо. Знаех си, че пак ще се забъркам в неприятности.

— Е, опитай се да прочетеш мислите ми и престани да бъдеш такъв…

Свързани взаимно… и винаги знаеше какво бе в сърцето му и в ума му.

Те са имали връзка, осъзнах аз. Можех да се обзаложа за това на всичко, което притежавах — което впрочем хич не бе много. Разкритието бе зашеметяващо. Имаше толкова много неясни истории за това как мороите и техните пазители са имали „връзка“. Но това бе първият път, когато конкретно научавах за някого, комуто това действително се е случило.

Мейсън забеляза смаяната ми реакция.

— Какво ти стана? Добре ли си? Имаш много странен вид.

— Да. Добре съм — свих рамене аз.