Ришел Мийд
Академия за вампири (18)

Глава 18

Събудих се, вперила очи в белия таван на болничната стая в клиниката на Академията. Филтрирана светлина — смекчена заради пациентите морои — се спускаше от високия прозорец върху мен. Чувствах се странно, някак си дезориентирана, но не ме болеше.

— Роуз.

Гласът погали като коприна кожата ми. Нежен. Плътен. Извърнах глава и срещнах тъмнокафявите очи на Дмитрий. Седеше на стола до леглото, в което лежах. Дългата му до раменете коса беше паднала напред и обрамчила лицето му.

— Здравей — поздравих го, но гласът ми прозвуча прегракнало.

— Как се чувстваш?

— Странно. Като при махмурлук.

— Доктор Оленски ти даде нещо против болката… изглеждаше доста зле, когато те доведохме тук.

— Не си спомням да… Колко дълго съм била в безсъзнание?

— Няколко часа.

— Явно припадъкът е бил доста силен. Може би още не съм съвсем на себе си. — Някои от подробностите започнаха да изплуват в спомените ми. Пейката. Заклещеният ми глезен. Но след това нищо не помнех. Само как ме обля гореща вълна, после студена и накрая пак гореща. Опитах се предпазливо да помръдна пръстите на крака си.

— Не ме боли.

Той поклати глава.

— Не. Не беше тежко контузена.

В този миг обаче в спомените ми възкръсна звукът от изхрущяването на глезена ми.

— Сигурен ли си? Помня… как се огъна. Не. Нещо трябва да е счупено. — Внимателно седнах в леглото, за да огледам глезена си. — Или поне да е навехнат.

Той се надигна и пристъпи напред, за да ме спре.

— Внимавай. Глезенът ти може да е добре, но вероятно още не си на себе си.

Наведох се предпазливо напред и погледнах надолу. Джинсите ми бяха нагънати нагоре до коленете. Глезенът ми беше леко зачервен, но нямах охлузвания или някакви други видими белези.

— Господи, какъв късмет извадих. Ако се бях наранила, щях да се лиша за известно време от тренировките.

Усмихнат, той отново се настани на стола си.

— Зная. Непрекъснато ми го повтаряше, докато те носех дотук. Беше много разстроена.

— Ти… ти си ме пренесъл дотук на ръце?

— След като счупихме пейката и освободихме крака ти.

Господи. Как съм могла да проспя това. Единственото по-хубаво на този свят от това Дмитрий да ме носи на ръце бе да си представям как прави същото, ама гол до кръста.

Суровата реалност отново ме блъсна в гърдите.

— Да бъда повалена от една нищо и никаква пейка — простенах аз.

— Какво?

— Оцелях през целия ден, докато охранявах Лиса. Дори и вие, пазителите, признахте, че съм свършила добра работа. А после, като се върнах тук, се провалих, и то от какво? От една пейка. Уф. Знаеш ли каква излагация е за мен? И то пред очите на всички вас, мъжете от охраната.

— Вината не е твоя — рече той. — Никой не подозираше, че пейката е била прогнила. Изглеждаше здрава.

— Стига. Би трябвало да ходя по алеята като всеки нормален човек. Сега, като се върна в часовете, другите новаци ще ме скъсат от подигравки.

Устните му се извиха в лека усмивка.

— Може пък подаръците да те зарадват.

От изненадата се надигнах в леглото.

— Подаръци ли?

Усмивката му се стопи и той ми подаде една изящна кутийка, обвита в луксозна хартия.

— Това е от принц Виктор.

Смаяна от това, че Виктор въобще се е сетил да ми подари нещо, аз прочетох бележката върху кутийката. Бяха само няколко набързо надраскани реда:

 

Роуз, много съм щастлив, че не си пострадала сериозно при падането. Наистина е чудо. Ти имаш необикновен живот, а Василиса има късмет, че винаги си до нея.

 

— Много мило от негова страна — въздъхнах, преди да отворя кутийката. И тогава видях какво се криеше вътре. — Уха! Много мило.

Беше колието с розата — същото, което Лиса искаше да ми купи, но не можа да си го позволи. Сложих го върху ръката си и я повдигнах нагоре така, че розата с инкрустирания диамант увисна свободно на златната верижка, проблясвайки.

— Прекалено скъп подарък за благопожелания за оздравяване — отбелязах, като си спомних цената.

— Той всъщност го купи, задето се справи толкова добре през първия си ден като официално одобрен пазител. Освен това видял как двете с Лиса сте разглеждали това бижу.

— Брей. — Това бе всичко, което можах да кажа. — Но не мисля, че се справих много добре с работата си.

— Аз пък мисля.

Усмихнах се и върнах колието в кутийката, след което я оставих на масичката до леглото.

— Не спомена ли преди малко за подаръци? Нима има още?

Връчи ми малка плоска чантичка. Отворих я, озадачена и развълнувана. Вътре имаше гланц за устни, тъкмо от онези, които най харесвах. Толкова пъти му се бях оплаквала, че ми свършват запасите, но никога не бях допускала, че е обръщал внимание на хленченето ми.

— Кога го купи? През цялото време в мола не те изпуснах от поглед.

— Професионални тайни на опитен пазител.

— Ама за какво е това? Пак ли заради първия ми ден в занаята?

— Не — простичко отвърна той. — Защото реших, че ще се зарадваш.

Без да мисля, се наведох напред и го прегърнах.

— Благодаря ти.

Съдейки по скованата му поза, явно го бях сащисала от изненада. И да… всъщност и аз бях изненадана. Но той се окопити бързо, а когато ме обгърна с ръце през кръста, си помислих, че в следващия миг ще умра.

— Радвам се, че си по-добре — рече гой. Устните му почти докосваха косата ми, точно над ухото. — Когато те видях да падаш…

— … си помисли: „Ей, каква е загубенячка“.

— Не си помислих точно това.

Отдръпна се леко назад, така че да може да вижда лицето ми, но и двамата нищо не казахме. Очите му бяха толкова тъмни и дълбоки, че ми се прииска да се гмурна в тях. Стигаше ми да се вгледам в тях, за да ме обгърне топлина отвсякъде, сякаш ме изгаряха пламъци. Бавно, внимателно дългите му пръсти се пресегнаха и се плъзнаха по очертанията на скулата ми, сетне се спуснаха отстрани по страната ми. Потръпнах още при първото му докосване до кожата ми. Той уви около пръста си кичур от косата ми, също както бе направил в гимнастическия салон.

Преглътнах мъчително и откъснах очи от устните му. Представях си какво е да те целунат тези устни. Мисълта едновременно ме възбуди и изплаши, което си беше глупаво. Вече се бях целувала с доста момчета и никога не се бях замисляла за това. Нямаше причина целувките на някой мъж — пък бил той и по-възрастен — да са кой знае какво. При все това само от мисълта, че ще приближи устните си до моите, светът започна да се върти около мен.

На вратата се почука леко и аз тутакси се облегнах назад. Доктор Оленски надникна през леко открехната врата.

— Стори ми се, че ви чух да си говорите. Как се чувстваш?

Тя пристъпи напред и ми нареди да легна отново по гръб. Докосна глезена ми, дори леко го огъна, за да провери дали всичко е наред, но накрая поклати глава.

— Имаш късмет. При целия този шум, който вдигна тук с пристигането си, си помислих, че кракът ти ще трябва да се ампутира. Сигурно е било от шока. — Отстъпи назад. — Ще се почувствам по-добре, ако се откажеш от утрешната си тренировка, но иначе вече можеш да си вървиш.

Отроних въздишка на облекчение. Не можех да си спомня да съм изпадала в истерия — и се чувствах засрамена, че съм припаднала — но имах право да се тревожа, ако нещо беше счупено или навехнато. Не можех да си позволя да губя повече време. Трябваше да си взема изпитите и напролет да се дипломирам.

Доктор Оленски още веднъж потвърди, че разрешава да бъда изписана, след което напусна стаята. Дмитрий отиде до другия стол, за да ми донесе обувките и палтото. Като го погледнах, отново ме заля топла вълна при спомена за това, което се бе случило, преди доктор Оленски да влезе в стаята.

Той не откъсна поглед от мен, докато си обувах обувките.

— Ти имаш ангел пазител.

— Не вярвам в ангели — отвърнах. — Вярвам само в това, което мога сама да направя.

— Добре, тогава имаш удивително тяло. — Изгледах го въпросително. — Самовъзстановяващо се, искам да кажа. Чувал съм за инцидента…

Той не спомена конкретно за кой инцидент говореше, но можеше да бъде само един. Обикновено не обичах да говоря за това, но имах чувството, че на него мога да кажа всичко.

— Всички казваха, че не би трябвало да оцелея — обясних му аз. — Заради мястото в автомобила, където съм седяла, и заради начина, по който той се е блъснал в дървото. Лиса всъщност е била единствената, която се е намирала на по-безопасно място. Обаче двете с нея се отървахме само с по няколко драскотини.

— И въпреки това не вярваш в ангели или в чудеса.

— Не, аз…

Наистина е чудо. Имаш необикновен живот… В този миг в главата ми нахлуха милион мисли. Може би… може би все пак съм имала ангел пазител…

Дмитрий моментално усети промяната в настроението ми.

— Какво не е наред?

Отърсих се от спомените и се опитах да установя връзка с Лиса, пренебрегвайки приспивателния ефект на болкоуспокояващите лекарства. Сега до мен достигнаха чувствата на Лиса. Гневни. Объркани.

— Къде е Лиса? Къде е тя?

— Не зная къде е тя сега. Но докато те носех насам, беше неотлъчно до теб. Остана да дежури край леглото чак до пристигането на докторката. Ти беше много по-спокойна, докато тя бдеше над теб.

Затворих очи. Имах чувството, че ще припадна. Успокоила съм се, докато Лиса е седяла до мен, защото тя е отнела болката ми. Тя ме е излекувала…

Точно както в нощта на катастрофата.

Сега вече всичко придоби смисъл. Не е трябвало да оцелея. Всички все това повтаряха. Кой знае в действителност от какви рани съм страдала? Вътрешни кръвоизливи. Натрошени кости. Но е нямало никакво значение, защото Лиса е излекувала всички рани точно както лекуваше всички останали. Ето защо, когато се събудих, я заварих, надвесена над мен.

Вероятно затова е припаднала, когато я отведоха в болницата. След това бе изтощена в продължение на много дни. И тъкмо оттогава започна депресията й. Изглеждаше като нормална реакция, след като си изгубил родителите си, но сега си задавах въпроса дали не е било нещо повече, дали чудодейната й способност да лекува не е изиграла някаква роля.

Отново разтворих съзнанието си, за да достигна до нея. Изгарях от желание да я намеря. Ако наистина Лиса ме беше излекувала, не се съмнявах, че сега е зле. Настроенията й и магическите й сеанси бяха взаимно свързани, а този път ще трябва да е упражнила много интензивно магическата си дарба.

Упойващите медикаменти вече почти не действаха на тялото и съзнанието ми, така че можех да проникна в нея. Сега се оказа доста лесно. Заля ме мощна вълна от емоции, по-всеобхватни от кошмарите й, които преди това ме бяха връхлитали. Не помнех някога да съм усещала нейни сигнали с толкова висока интензивност.

Тя седеше на тавана в параклиса и плачеше. Макар че не знаеше съвсем ясно защо всъщност плаче. Чувстваше се щастлива и облекчена от това, че не бях пострадала, че е успяла да ме излекува. Но в същото време усещаше душата и тялото си сериозно омаломощени. Изгаряше вътрешно, все едно че бе изгубила част от себе си. И се тревожеше, че аз ще се вбеся, задето е използвала магическите си сили. Страхуваше се как ще премине за нея утрешният ден в Академията, когато отново щеше да й се наложи да се преструва, че харесва тълпата, която нямаше други интереси, освен да харчи парите на родителите си и да си устройва недостойни забавления за сметка на онези, които не бяха толкова красиви или не се радваха на всеобщата почит. Не искаше да отива на бала е Ейрън, да го гледа как я зяпа с обожание — не искаше да усеща докосването му — когато единственото, което изпитваше към него, бе най-обикновено приятелско чувство.

Повечето от тези преживелици си бяха съвсем нормални поводи за загриженост, но я измъчваха силно, много по-силно, отколкото ако беше някоя най-обикновена личност, помислих си аз. Не можеше да се справи с всичко това, нито да измисли как да реши проблемите си.

— Добре ли си?

Тя вдигна глава и отметна кичурите коса, полепнали по мокрите й бузи. Кристиан беше застанал на прага. Не го бе чула да се качва по стълбите, толкова бе потънала в мъката си. В гърдите й се надигнаха едновременно копнеж и гняв.

— Добре съм — тросна се тя. Подсмръкна и се опита да прикрие сълзите си, не искаше той да я вижда сломена.

Кристиан се облегна на стената, скръсти ръце пред гърдите си и отново доби непроницаемо изражение.

— Искаш ли… да поговорим?

— О… — изсмя се дрезгаво тя. — Сега искаш да говорим? След като толкова пъти се опитвах да…

— Не исках да се получи така! Роуз бе тази, която…

Той внезапно замлъкна, а аз изтръпнах. Бях напълно изобличена.

Лиса се изправи и пристъпи към него.

— Какво за Роуз?

— Нищо. — Маската на пълно безразличие отново покри лицето му. — Забрави.

— Какво за Роуз? — Тя приближи още повече. Въпреки гнева си Лиса още изпитваше необяснимо привличане към него. — Тя те е накарала, така ли? Тя ти е казала да престанеш да разговаряш с мен?

Той се взираше пред себе си с каменно изражение.

— Вероятно е било за добро. Може би щях само още повече да те объркам. Сега не би трябвало да си тук — каза накрая той.

— Какво означава това?

— А ти какво мислиш, че означава? Господи. Всички вече са готови да живеят или умират според вашите заповеди, Ваше височество.

— Ставаш мелодраматичен.

— Аз ли? По цял ден слушам как всички говорят само за това какво правиш, какво мислиш за това или онова, какви дрехи носиш. Дали ще получат одобрението ти. Кого харесваш. Кого мразиш. Превърнали са се в твои марионетки.

— Не е точно така. Освен това съм длъжна да го правя. За да си го върна на Мия…

Той завъртя очи и се загледа някъде встрани от нея.

— Дори не знаеш за какво трябва да й връщаш.

Гневът на Лиса пламна.

— Тя подучи Джеси и Ралф да кажат онези неща за Роуз! Не мога да й позволя да се отърве безнаказано.

— Роуз е корава. Ще успее да го преодолее.

— Не си я виждал да плаче.

— Така ли? Ами случва се хората да си поплачат. Ти също плачеш.

— Но не и Роуз.

Той се извърна към нея и устните му се изкривиха в мрачна усмивка.

— Никога не съм виждал друга двойка като вас двете. Вечно се тревожите една за друга. Мога да я разбера, все пак е пазител и поведението й може да се обясни с прекалено увлечение по професията й, но и ти си същата като нея.

— Тя е моя приятелка.

— Предполагах, че обяснението ще е просто. Но не можех да съм сигурен. — Въздъхна, замисли се за кратко, след това отново превключи на типичния си саркастичен стил. — Както и да е. А сега за Мия. Значи искаш да й го върнеш заради това, което е причинила на Роуз. Но изпускаш най-важното: защо го е направила?

Лиса се намръщи.

— Защото ревнуваше Ейрън.

— Тук се крие нещо повече, принцесо. За какво й е да ревнува? Той вече беше неин. Не й беше нужно да те напада, за да го задържи. Можеше само да устрои едно голямо шоу, за да покаже колко е луда по него. Нещо като това, което правиш ти в момента — додаде той с вкиснат тон.

— Добре. Но какво още има в тази история? Защо ще иска да съсипе живота ми? Никога нищо не съм й сторила… искам да кажа, преди да започне това.

Той се наведе напред. Кристалносините му очи се впиха в нейните.

— Имаш право. Ти нищо не си й сторила. Но твоят брат — да.

Лиса се отдръпна рязко от него.

— Ти не знаеш нищо за брат ми.

— Зная, че той е прекарал Мия. В буквалния смисъл.

— Престани. Стига си лъгал.

— Не лъжа. Кълна се в Бога или в когото там вярваш. Случвало се е понякога да си поговоря с Мия още през първата й година тук. Не беше много популярна, но пък беше доста умна. И още е. Участваше в доста комитети с особите от кралско потекло, балове, танци и други подобни. Не зная подробности. Но така се запознала с брат ти на едно от тези събирания и двамата се сближили.

— Не са. Щях да зная. Андре би го споделил с мен.

— Не. На никого не е казал. И на нея й наредил да си мълчи. Омаял я и я убедил, че всичко трябва да бъде нещо като романтична тайна, за която никой, абсолютно никой друг да не подозира. Макар че истинската причина да бъде толкова потаен била съвсем друга, много по-прозаична: брат ти просто не желаел някой от приятелите му да узнае, че се е увлякъл по момиче, което нямало кралско потекло.

— Ако Мия ти е разказала всичко това, значи си го е измислила! — възкликна Лиса.

— Да бе. Но не мисля, че се преструваше, когато я видях обляна в сълзи. Само след няколко седмици той се отегчил от нея и я зарязал. Все пак благоволил да й обясни, че била твърде малка за него и че той в действителност нямал никакво намерение да поддържа сериозна връзка с някоя като нея, която не била от добро семейство. От това, което успях да разбера, той никак не се държал мило с нея… дори не й предложил да си останат просто приятели.

Лиса се втурна към Кристиан и се разкрещя право в лицето му:

— Ти въобще не познаваш Андре! Той никога не би сторил това.

— Ти не го познаваш. Сигурен съм, че е бил много мил с малката си сестричка. Сигурен съм, че те е обичал. Но в Академията, обкръжен от приятелите си, той беше точно същият негодник, както и останалите кралски потомци. Разбрах го, защото забелязвам всичко. Лесно е, когато никой не ти обръща внимание.

Лиса сподави хлипането си, все още неуверена дали да му вярва, или не.

— Значи заради това Мия ме мрази толкова много?

— Да. Мрази те заради него. Това, плюс другото — че си от висшата аристокрация, а пък тя се чувства крайно несигурна сред тези предвзети кръгове — всичко това обяснява защо Мия се стреми толкова упорито да се издигне в очите на обществото и да бъде близка приятелка със знатните си връстници. Мисля, че е чисто съвпадение, че се е сближила именно с твоето бивше гадже, но сега ти си го върна, което вероятно още повече е влошило ситуацията. Ти й открадна Ейрън, а пък Роуз разпространи онези слухове за родителите й. Вие двете наистина избрахте най-успешните начини да я накарате да страда. Добре свършена работа.

В нея се прокрадна лека вина.

— И все пак продължавам да мисля, че лъжеш.

— Може да съм всякакъв, ала не съм лъжец. Това е твоята специалност. Както и на Роуз.

— Ние не…

— Не разпространявате изобличаващи сведения за родителите на другите? Не каза ли тя, че ти ме мразиш? Ти не се ли преструваш, че си приятелка с хора, които намираш за глупави? Не се ли срещаш с момче, което не харесваш?

— Аз го харесвам.

— Харесваш или обичаш?

— О, и каква е разликата?

— Да харесваш някого, означава да излизаш с едър русокос малоумник и да се смееш на глупавите му шеги.

И тогава изведнъж той се хвърли към нея и впи устни в нейните. Целувката му беше страстна, груба и яростна — израз на целия му гняв, копнеж и желание, които Кристиан винаги бе таял дълбоко в себе си. Лиса никога досега не бе целувана така. През връзката ни и аз, разбира се, усетих как тя откликна, отвърна му — как само за миг Кристиан успя да я накара да се почувства много по-жива, отколкото когато бе с Ейрън или с когото и да е друг от обожателите й.

Кристиан прекъсна целувката, но лицето му остана съвсем близо до нейното.

— Ето това е, когато го правиш с някого, когото обичаш.

Сърцето на Лиса биеше до пръсване и от гняв, и от желание.

— Е, аз не те харесвам, нито те обичам. И си мисля, че вие двамата с Мия лъжете за Андре. Ейрън никога не би си измислил нещо подобно.

— Това е, защото Ейрън никога не казва нещо, което изисква думи с повече от една сричка.

Тя го отблъсна от себе си.

— Стига. Махай се от мен.

Той се огледа насмешливо.

— Не можеш да ме изхвърлиш просто така. Нали имахме споразумение?

— Махай се! Вън! — кресна тя. — Мразя те!

Той й се поклони.

— Както желаете, Ваше височество. — И с един последен мрачен поглед напусна тавана.

Лиса рухна на колене и най-сетне даде воля на тъй дълго сдържаните си сълзи, скривани най-вече от Кристиан. Едва успявах да различа всички неща, които й причиняваха болка. Само Господ знаеше всички неща, които ме бяха разстройвали — като инцидента с Джеси, — но никога нищо не ми бе въздействало по този начин. Емоциите се вихреха в нея, връхлитаха мозъка й. Историята с Андре. Омразата на Мия. Целувката на Кристиан. Излекуването на счупения ми глезен. Ето това, осъзнах аз, е истинската депресия. Това е лудостта.

Измъчена, погълната от болката си, Лиса взе единственото решение, което й оставаше. Отвори чантичката си и намери тънкия бръснач, който винаги носеше със себе си…

Потресена, но неспособна да прекъсна връзката, аз усетих как тя плъзна бръснача по лявата си ръка, като направи съвършено равни прорези, гледайки в унес как кръвта се стича по бялата й кожа. Както винаги избегна вените, но този път разрезите бяха по-дълбоки. Заболя я силно, но докато го правеше, успя да се съсредоточи само върху физическата болка, за да забрави за миг поне душевните си терзания. Така добиваше усещането, че се контролира.

Капки кръв покапаха по мръсния под. Светът се завъртя пред очите й. Да гледа собствената си кръв, й подейства хипнотизиращо. През целия си живот беше взимала кръв от другите. От мен. От захранващите. А ето че сега се лееше нейната. С нервно хихикане реши, че е забавно. Може би като оставяше кръвта да се лее, тя я връщаше обратно на онези, от които я бе откраднала. Или може би просто я пилееше, разливаше свещената кръв на фамилията Драгомир, за която всички останали копнееха до полуда.

Бях се насилила да проникна в главата й, но сега се оказа, че не мога да изляза. Емоциите й ме бяха впримчили — бяха твърде силни, прекалено мощни. Трябваше да избягам. Знаех го с цялото си същество. Трябваше да я спра. Тя беше прекалено слаба след моето лечение, така че сега за нищо на света не можеше да си позволи да губи толкова много кръв. Време беше да кажа на някого.

 

 

Най-после прекъснах връзката и отново се озовах в клиниката. Дмитрий ме държеше, разтърсваше ме нежно, докато повтаряше името ми отново и отново в опит да привлече вниманието ми. До него стоеше доктор Оленски с напрегнато, притъмняло от тревога лице.

Взрях се в Дмитрий. Чак сега осъзнах колко е разтревожен и загрижен за мен. Кристиан ми бе казал да намеря някого, който наистина може да помогне. Някого, на когото мога да се доверя. Досега бях пренебрегвала съвета му, защото не вярвах на никого, освен на Лиса. Но сега, докато гледах Дмитрий, изпълнена с онова усещане за разбиране, което двамата споделяхме, разбрах, че вярвам на още някого.

Заговорих с пресеклив глас:

— Зная къде е. Лиса. Трябва да й помогнем.