Ришел Мийд
Академия за вампири (19)

Глава 19

Трудно бе да се каже какво ме подтикна да го направя. Отдавна таях в себе си толкова много тайни, вярвайки, че така защитавам Лиса. Но осъзнах, че не й помагам, като крия, че се наранява. Не успях да я накарам да спре — и сега се питах дали не бях причината да започне. Нищо подобно не се бе случвало, преди тя да ме излекува след автомобилната катастрофа. Какво щеше да стане, ако ме бе оставила цялата в рани? Може би пак щях да успея да се възстановя. И навярно днес всичко с нея щеше да е наред.

Останах в клиниката, докато Дмитрий доведе Албърта. Той нито за секунда не се поколеба, когато му съобщих къде се намира Лиса в момента. Предупредих го, че тя е в опасност и той веднага тръгна.

След това всичко приличаше на бавно разиграващ се кошмар. Минутите едва се влачеха, докато чаках в болничното легло. Когато Дмитрий най-после се върна с изпадналата в безсъзнание Лиса, в клиниката настана суматоха и всички настояха в един глас аз да стоя настрана. Тя бе изгубила доста кръв и въпреки че имаха на разположение захранваща, беше доста трудно да я върнат в съзнание, за да може да приеме кръв от нея. Чак в полунощ — разбира се, според обратната подредба на денонощието в Академията — решиха, че Лиса е вече достатъчно стабилизирана, за да ми разрешат да я посетя.

— Вярно ли е? — попита ме тя, когато най-после ме допуснаха в стаята. Тя лежеше на леглото с превързани китки. Знаех, че бе поела доста кръв, но въпреки това ми изглеждаше твърде бледа. — Казаха ми, че си била ти. Ти си им съобщила.

— Длъжна бях — заоправдавах се аз, като не смеех да се приближа много до нея. — Лис… сега ти се нарани по-лошо от всеки друг път. А след като ме излекува… и след всичко, което преживя с Кристиан… вече не можеше да се справиш сама. Нуждаеше се от помощ.

Тя затвори очи.

— Кристиан. Ти знаеш за това. Разбира се, че знаеш. Ти винаги всичко знаеш.

— Съжалявам, само исках да помогна.

— Забрави ли какво ти е казала госпожа Карп? Че всичко трябва да се пази в тайна.

— Тя имаше предвид нещо съвсем друго. Не мисля, че тя би искала да продължаваш да се нараняваш.

— Каза ли им за другото?

— Все още не — поклатих глава аз.

Тя се извърна към мен и ме изгледа студено.

— Все още не. Но се каниш да го направиш.

— Длъжна съм да го направя. Ти можеш да лекуваш, но това те убива.

— Излекувах теб.

— Сигурна съм, че щях да се оправя. Глезенът ми щеше да оздравее. Не си струваше това, което ти костваше на теб. И мисля, че знам как е започнало… когато за пръв път си ме излекувала…

Обясних за откритието си за автомобилната катастрофа и как оттогава в нея са започнали да действат силите, а след тях се е появила и депресията й. Изтъкнах още, че телепатичната ни връзка се е оформила също след злополуката, макар все още да не разбирах напълно на какво се дължи това чудо.

— Не зная какво става, но то е извън нашия контрол. Нуждаем се от помощ.

— Те ще ме отведат — каза накрая тя. — Също като госпожа Карп.

— Мисля, че ще се опитат да ти помогнат. Всички са много разтревожени за теб. Слушай, Лис, правя го заради теб. Просто искам да си добре.

Тя се обърна на другата страна, с гръб към мен.

— Махни се, Роуз.

Така и направих.

Изписаха я на следващата сутрин, но при условие, че ще се съгласи ежедневно да посещава психолога за консултации. Дмитрий ми каза, че освен това планирали да я подложат на медикаментозно лечение, за да й помогнат да преодолее депресията. Не съм запален привърженик на хапчетата, но се радвах на всичко, което би могло да облекчи състоянието й.

За нещастие по същото време в клиниката приеха някакъв второкурсник заради астматичен пристъп. Той видял как Дмитрий я донесъл на ръце, съпровождан от Албърта. Не знаел защо я приели по спешност, но това не му попречило да разправя какво е видял пред всички насъбрали се в коридора. Те пък на другия ден на закуската преразказали чутото на всичките си познати. По обед вече всички от горните класове знаеха за нейното постъпване по спешност в клиниката.

И което беше още по-важно, всеки знаеше, че тя не желае да разговаря с мен.

И изведнъж всичките ми социални контакти секнаха. Тя не ме бе осъдила открито, но мълчанието й говореше достатъчно красноречиво и хората реагираха по същия начин.

През целия ден бродих из Академията като призрак. Околните ме гледаха и понякога дори ме заговаряха, но малцина си позволиха нещо повече. Те следваха линията на поведение на Лиса, като й подражаваха в мълчанието й към мен. Никой не прояви открита враждебност — вероятно не желаеха да рискуват в случай, че двете успеем да уредим отношенията си. Но все още дочувах тук-там да прошепват „кървава курва“, когато си въобразяваха, че не мога да ги чуя.

Знаех, че на обяд Мейсън щеше да ме посрещне приветливо на неговата маса, но приятелите му едва ли щяха да проявят подобна благосклонност. Не исках да ставам причина за дрязги помежду им. Затова избрах масата на Натали.

— Чух, че Лиса отново се опитала да избяга, но ти си я спряла — поде тя.

Никой не знаеше защо Лиса е била в клиниката. Надявах се това поне да остане в тайна. Но да избяга? От къде на къде се появи този слух?

— Защо да го прави?

— Не зная. — Тя понижи глас. — А защо напусна Академията първия път? Просто така чух.

Историята се раздухваше с всеки изминал ден, като се разнасяха какви ли не слухове относно причината за постъпването на Лиса в клиниката. Най-масови бяха, разбира се, версиите за бременност и аборт. Някои пък шепнеха, че може да е прихванала болестта на Виктор Дашков. Но нито една не се доближаваше до истината.

Напуснах класната стая след последния час възможно най-бързо, но замрях на място, като видях Мия да се насочва към мен.

— Какво искаш? — попитах аз сърдито. — Днес нямам време да се разхождам навън и да си играя, момиченце.

— Сигурно ти се ще да си с някого другиго, който обаче нещо не се появява?

— За разлика от теб ли? — попитах.

Спомних си какво бе казал Кристиан и донякъде ми стана жал за нея. Но чувството на вина скоро изчезна — достатъчен ми бе само един поглед към лицето й. Може и да е била жертва, но сега се бе превърнала в чудовище. Гледаше толкова студено и хищно, съвсем различно от деня, в който беше отчаяна и сломена. Беше се съвзела след онова, което Андре й бе причинил — ако въобще беше вярно, макар че допусках да е истина, — така че вече нямаше да се предаде. Особено сега, след спречкването с Лиса. Мия явно умееше да оцелява.

— Тя те изрита, но ти си прекалено надута, за да си го признаеш. — Сините й очи ме пронизваха с нескрита злоба. — Не искаш ли да й го върнеш?

— Да не би съвсем да си превъртяла? Тя е най-добрата ми приятелка. И защо въобще още се занимаваш с мен?

Мия изцъка с език.

— Тя вече не ти е приятелка. Хайде, кажи ми какво се случи в клиниката. Нещо голямо е, нали? Тя наистина ли е бременна, познах ли? Кажи ми какво е.

— Махай се.

— Ако ми кажеш, ще накарам Джеси и Ралф да си признаят, че са измислили цялата история.

Спрях и се извърнах, за да я погледна свирепо право в лицето. Изплашена, тя отстъпи няколко крачки. Трябва да си бе спомнила някоя от последните ми заплахи да прибягна до физическо насилие, да й смеля кокалите.

— Много добре зная, че те са я измислили, защото нищо не съм правила нито с единия, нито с другия. Ако обаче отново се опиташ да ме настройваш против Лиса, за теб ще се говори, че кървиш, защото ще ти изтръгна гръкляна!

Гласът ми ставаше все по-гръмък с всяка следваща дума, докато накрая се разкрещях с все сила. Мия отстъпи още назад, скована и ужасена.

— Ти наистина си луда. Не е чудно, че тя те разкара. — Сви рамене. — Както и да е, и без твоя помощ ще разбера какво става.

 

 

Когато дойде уикендът с бала, реших, че наистина не ми се ходи на танци. И без това щеше да бъде тъпо, а и аз се интересувах само от купоните след официалната част. Но без Лиса надали щях да се сдобия с покана да се присъединя към тях. Вместо това се затворих в стаята си, като се опитах — но разбира се, се провалих — да се позанимая с домашните упражнения. Чрез връзката ми с Лиса долових в нея различни емоции, предимно гняв и възбуда. Не е лесно цяла вечер да се мотаеш в компанията на момче, което всъщност не харесваш.

Около десетина минути след започването на бала реших да си взема един душ. Когато излязох от банята в коридора с увита около главата кърпа видях Мейсън изправен пред моята врата. Не беше кой знае колко издокаран, но не беше и с джинси. Готов за забавления.

— Ето те и теб, купонджийке. Тъкмо щях да се откажа.

— Да не искаш да подпалиш нов пожар? На момчетата не е позволено да идват тук.

— Как ли пък не. Кой го е грижа за забраните. — Наистина, в Академията бяха способни да държат стригоите на безопасна дистанция, но се проваляха напълно в опитите си да поддържат дистанция между нас, обитателите й.

— Пусни ме вътре. Трябва да се приготвиш.

Отне ми цяла минута, за да проумея какво искаше да каже.

— Не. Няма да дойда.

— Хайде — зае се да ме убеждава той, като се намъкна в стаята ми. — Да не би да е заради караницата ти с Лиса? Вие двете скоро ще се сдобрите. Няма причина да киснеш тук цялата нощ. Ако толкова не искаш да бъдеш около нея, Еди след малко ще събере тайфата в неговата стая.

На стария ми боен дух на заклета купонджийка малко му трябваше, за да се възпламени. Там нямаше да присъства Лиса. Нито глезените отрочета от кралските фамилии.

— Така ли?

Като видя, че се колебая, Мейсън се ухили. Взрях се в очите му и отново се убедих колко много ме харесва. И отново се запитах: защо не мога да си имам нормално гадже? Защо желая само моя готин, по-възрастен наставник, който накрая сигурно ще ме накара да страдам до побъркване?

— Ще бъдем само от по-долните класове — продължи Мейсън, без да подозира какви мисли се въртяха в главата ми. — А когато стигнем там, ще те чака една малка изненада.

— Да не би бутилка? — Щом Лиса не беше с мен, нямаше причина да оставам трезва.

— Не. Еди има грижата за това. Побързай и се облечи. Зная, че няма да тръгнеш с това.

Сведох поглед към оръфаните си джинси и тениската с надпис „Орегонски университет“. Да. Определено няма да тръгна така.

След петнадесет минути Мейсън и аз прекосявахме вътрешния двор на път към столовата. През целия път дотам се заливахме от смях, като си припомняхме колко от нашите съученици, по-непохватни от нас двамата, се бяха сдобили с насинени очи при груповите тренировки от тази седмица. Никак не беше лесно да се върви с високи токчета по замръзналата земя и Мейсън ме улови под ръка, за да не падна. Което бе повод за още повече смях. В мен се надигна щастливо усещане — все още не се бях отърсила напълно от болката от скарването ни с Лиса, но поне беше някакво начало. Може и да не бях с нея и нейните приятели, но какво пречеше да се забавлявам с моите? Освен това беше доста вероятно тази нощ да се отцепя яко, което, макар че в никакъв случай нямаше да реши проблемите ми, поне щеше да бъде доста забавно. Да. Животът ми можеше да е и по-лош.

И тогава налетяхме на Дмитрий и Албърта.

Бяха се запътили нанякъде и си бъбреха нещо за своята работа като пазители. Албърта ми се усмихна, като ни изгледа с онзи опрощаващ поглед, с който по-възрастните винаги даряват по-младите, които вършат глупости, когато се отдават на забавленията. Ние обаче се стреснахме. Толкова рязко се заковахме на място, че едва не се препънахме. Мейсън побърза да сложи ръка на рамото ми, за да ме задържи да не изгубя равновесие.

— Господин Ашфорд, госпожице Хатауей, изненадана съм, че вече не сте в столовата.

Мейсън я дари с една от ангелските си усмивки, от онези, които пазеше само за любимите учители.

— Наложи се да позакъснеем, пазител Петрова. Нали ги знаете момичетата. Винаги искат да изглеждат съвършени. Особено вие би трябвало най-добре да знаете това.

При нормални обстоятелства бих го сръгала с лакът в ребрата, задето дрънка подобни мазнотии и глупости, но така бях зяпнала Дмитрий, че изгубих дар слово. И, което може би беше още по-важно, той също се бе загледал в мен.

Бях с черната рокля, която ми стоеше точно така, както се бях надявала. Всъщност беше истинско чудо, че Албърта не ми направи забележка за облеклото ми. Роклята ми прилепваше чудесно. Нито едно от момичета морои, до една плоски и кльощави, не можеше да задържи на снагата си тази рокля без презрамки. Колието с розата от Виктор красеше шията ми. Бях изсушила набързо косата си и я бях оставила да се спуска свободно по раменете точно както Дмитрий я харесваше. Не носех чорапогащник, понеже никой не би сложил чорапогащник с рокля като тази, така че краката ми мръзнеха в обувките с високите токчета. Всичко в името на красотата.

Бях съвсем сигурна, че изглеждам дяволски добре, но лицето на Дмитрий не изразяваше нищо. Само ме гледаше… гледаше… гледаше. Може би това бе достатъчно красноречиво признание за външността ми. По едно време се усетих, че Мейсън още държи ръката ми и побързах да се отдръпна. Той и Албърта приключиха с размяната на шеги и всяка от двете двойки пое по пътя си.

Като пристигнахме, музиката кънтеше с все сила. Белите лампи от коледната украса и — пфу — бляскавата диско сфера хвърляха единствената светлина в иначе тъмната зала. Кълчещи се тела, повечето от долните класове, изпълваха дансинга. Тези, които бяха на нашата възраст, много по-самоуверени и печени, се бяха скупчили на групички по ъглите в изчакване на първата удобна възможност да се изнижат оттук. Цяла сюрия от придружителки, пазители и учители морои патрулираше навред, за да озаптява онези танцьори, които прекаляваха с кълченето.

Когато зърнах Кирова в карирана рокля без ръкави, се извърнах към Мейсън с думите:

— Сигурен ли си, че вече не можем да отпушим някоя бутилка с твърд алкохол?

Той се изхили и отново улови ръката ми.

— Хайде, време е за твоята изненада.

Оставих се да ме води. Прекосихме залата, с труд пробивайки си път сред тълпата първокурсници, които изглеждаха прекалено малки, за да се кълчат така. Къде са придружителите, когато най-много се нуждаеш от тях? Няма ли кой да бди над морала на подрастващите? После видях накъде ме води Мейсън и се заковах на място.

— Не — рекох, без да помръдна, колкото и да се опитваше да ме издърпа за ръката.

— Хайде, ще бъде супер.

— Водиш ме при Джеси и Ралф. Единственият начин да ме видят заедно с тях ще е, ако държа остър предмет и той е насочен между краката им.

Той отново ме затегли.

— Ще видиш, че всичко ще е наред. Хайде, ела.

Закрачих след него крайно неохотно. Най-лошите ми опасения се сбъднаха, когато няколко чифта очи се отвърнаха от мен. Супер. Явно всичко започваше отново. Отначало Джеси и Ралф не ни забелязаха, но когато ни зърнаха, лицата им няколко пъти смениха израженията си. Първо видяха тялото и роклята ми. Тестостеронът в тях взе връх и по физиономиите им се изписа явна мъжка похот. В следващия миг осъзнаха, че това съм аз и лицата им се сгърчиха ужасени. Велико. Мейсън сръга с пръст Джеси в ребрата.

— Добре, Зеклос. Кажи й.

Джеси остана мълчалив и Мейсън повтори жеста си, този път по-силно.

— Кажи й.

Без да посмее да ме погледне в очите, Джеси измънка:

— Роуз, ние знаем, че нищо от онова не се е случило.

Едва не се задавих от собствения си смях.

— Наистина ли? Леле мале. Така се радвам най-сетне да го чуя. Защото, разбираш ли, докато не ми го каза, си мислех, че се е случило. Слава Богу, че вие, момчета, ме осветлихте по въпроса какво, по дяволите, съм вършила и какво не съм!

Те трепнаха, а развеселената физиономия на Мейсън придоби сериозно изражение.

— Това тя си го знае и без теб — изръмжа той. — Кажи й останалото.

Джеси въздъхна.

— Направихме го, защото Мия ни каза.

— И? — нетърпеливо го подкани Мейсън.

— И сега съжаляваме.

Мейсън се обърна към Ралф.

— Искам да го чуя и от теб, дебелако.

Ралф също не дръзна да вдигне очи към моите, но смънка нещо подобно на извинение.

Като ги видя напълно сразени, Мейсън започна да го дава по-кротко:

— Още не си чула най-хубавото.

Измерих го с кос поглед.

— Така ли? Като да върнем времето назад, за да се окаже, че нищо от това въобще не се е случвало?

— Още по-добро. — Отново сръга Джеси. Яко, безмилостно, точно между ребрата. — Кажи й де! Кажи й защо го направи.

Джеси вдигна очи и размени изстрадал поглед с Ралф.

— Момчета — предупреди ги Мейсън, очевидно във възторг от нещо, което само той си знаеше, — двамата с госпожица Хатауей вече започваме да губим търпение. Кажете й защо го направихте.

Придобил печалната физиономия на обречен, осъзнал, че по-зле от това няма накъде, Джеси най-после ме погледна в очите.

— Направихме го, защото Мия преспа с нас. И с двамата.