Ришел Мийд
Академия за вампири (10)

Глава 10

Извинете ме, господин Наги. Не мога да се съсредоточа, след като Лиса и Роуз само си разменят бележки.

Мия се опитваше да отклони вниманието от себе си, защото не можеше да отговори на въпроса на господин Наги, така че денят — слава Богу — се очертаваше обещаващо вълнуващ. Все още продължаваха да се носят слухове за лисицата, но повечето от съучениците ни предпочитаха да коментират как Кристиан бе нападнал Ралф. Аз още не бях убедена дали Кристиан е напълно невинен за инцидента с лисицата — не че някога се бях съмнявала, че е достатъчно откачен, та да му скимне да направи нещо смахнато само и само за да впечатли Лиса, — ала каквито и да бяха мотивите му, той успя да отвлече вниманието от нея, точно както бе казал.

Господин Наги, прочут със склонността си да унижава учениците, като чете на глас бележките им, връхлетя върху нас по-скоростно от ракета земя-въздух с лазерно насочване. Сграбчи поредната бележка и обхванатият от възбуда клас временно притихна, за да изслуша учителя. Потиснах въздишката си и се опитах да изглеждам безразлична и незаинтересована, доколкото бе възможно. До мен Лиса имаше изражение на лицето, издаващо копнеж моментално да потъне вдън земя.

— Виж ти, виж ти — промърмори той, като прегледа бележката. — Ако учениците пишеха толкова много и в есетата си… Единият автор е доста по-зле с краснописа в сравнение с другия, затова ще ми простите, ако не разбера нещичко от тези невъзможни драсканици. — Изкашля се. — „Снощи видях Дж…“, така започва писанието на лицето с ужасен почерк, чийто отговор е „Какво стана“, следвано не от една, не от две, а от цели пет въпросителни. Разбираемо е, понеже само една — та дори и четири въпросителни — не могат да акцентират достатъчно, нали? — Класът прихна от смях. Забелязах, че Мия ме удостои с особено злобна тънка усмивчица. — Първият кореспондент отговаря: „А ти какво си мислиш, че стана? Натискахме се в един от празните салони.“

Господин Наги вдигна глава, като дочу още по-яко кискане в класната стая. Префърцуненият му британски акцент само доля още масло в огъня. Всички вече се заливаха от смях, готови да изпопадат от чиновете си.

— Мога ли да допусна, съдейки единствено по тази ваша реакция, че значението на думата „натискам“ спада към по-модния сексуален жаргон, а не към стандартното значение, с което сме израснали аз и моето поколение?

Още по-необуздано кискане. Не издържах, станах от чина и дръзко заявих:

— Да, господин Наги. Това е напълно правилно, сър.

Разнесоха се още по-яки кикотения.

— Благодаря ви за потвърждението, госпожице Хатауей. А сега докъде бях стигнал? А, да, сега другият участник в обмяна на мнения пита: „И как беше?“ Отговорът е „Добре“, с нарисувано след думата усмихнато личице за потвърждение на използваното прилагателно. Е, бих могъл да предположа, че славата за това постижение се полага на загадъчния Дж., хм, нали така? „И докъде стигнахте?“ Хм, дами — продължи господин Наги. — Остава ни само да се надяваме, че това няма да излезе извън границите на приличното поведение, налагани от родителския контрол. „Не стигнахме много далеч. Хванаха ни.“ И отново ни се демонстрира суровостта на ситуацията, само че този път чрез емотикон под формата на личице, което хич не се усмихва. „Какво стана?“ „Ами Дмитрий се появи. Изхвърли Джеси навън като мръсен парцал, а после ми тегли едно яко конско.“

Класът замря, след като чу господин Наги да произнася „тегли ми едно яко конско“, но най-вече от това, че за пръв път бяха посочени имената на някои от участниците в пикантната сцена.

— Да не би вие, господин Зеклос, да сте гореспоменатият Дж.? Същият, който си е спечелил усмихнатото личице от този неумел писател?

Лицето на Джеси мигом почервеня, макар да не изглеждаше кой знае колко недоволен от това, че неговите подвизи бяха обявени на всеослушание пред приятелите му. Все пак досега бе опазил в тайна за какво си бяхме говорили — включително и за кръвта, — понеже (или поне аз така подозирах) ужасно го беше страх от Дмитрий.

— Хм, макар да приветствам добрия завършек на това недоразумение и искрено съжалявайки следващия преподавател, чийто учебен час несъмнено ще се окаже напразно похабен, съм длъжен да напомня на вашите приятели за в бъдеще да имат предвид, че класната стая не е чат рум. — Захвърли бележката обратно на чина на Лиса. — Госпожице Хатауей, изглежда не е лесно да се открие начин да бъдете подобаващо наказана, след като вече са ви били наложени всички възможни форми на наказание, практикувани в това учебно заведение. Оттук следва, че вие, госпожице Драгомир, ще останете два пъти след часовете вместо само веднъж за сметка на вашата приятелка. Така че ви моля да не си тръгвате след последния звънец.

 

След часовете Джеси се доближи до мен с неловко изражение на лицето.

— Слушай, аз, хм, такова… за онази бележка де… знаеш, че нямам нищо общо с това. Ако Беликов разбере за това… ще му кажеш ли? Искам да кажа… ще му кажеш ли, че аз не съм…

— Да, да — прекъснах го аз. — Не се тревожи. Ти си в безопасност.

Застанала до мен. Лиса го изпроводи с поглед при излизането му от класната стая. Като си спомних колко лесно Дмитрий го изхвърли от салона, както и крайно страхливото поведение на Джеси, не можах да се стърпя и промърморих:

— Знаеш ли, май Джеси внезапно започна да ми се струва не чак толкова готин, колкото преди.

Тя само се засмя.

— По-добре си върви. Аз ще трябва да остана да бърша дъската.

Оставих я и се насочих към нашите спадни. По пътя натам минах покрай няколко ученици, струпани на малки групички навън пред сградата. Изгледах ги със завист. Толкова ми се искаше и аз да имам свободно време, за да си приказвам с когото си пожелая.

— Не, не е вярно — чух нечий самоуверен глас. Камила Конта. Красива и популярна, произхождаща от една от най-престижните фамилии от клана Конта. Преди да избягаме тя беше нещо като приятелка с Лиса, ама по онзи засукан маниер, по който две суперсили се държат под око. — Те навярно са чистили тоалетните или нещо подобно.

— О, Боже мой! — възкликна приятелката й. — На мястото на Мия щях да потъна в земята от срам.

Усмихнах се. Очевидно Джеси бе успял да разпространи поне част от това, което снощи бях споделила с него. За нещастие следващият откъс от подслушания от мен разговор тутакси помрачи радостта ми.

— … говорят, че още била жива. Потръпвала върху леглото.

— Толкова е гадно. Защо са я оставили там?

— Не зная. А и защо изобщо ще я убиват?

— Мислиш ли, че Ралф е бил прав? Че тя и Роуз са го направили, за да…

Като ме видяха, веднага млъкнаха.

Намръщих се и прекосих забързано четириъгълния вътрешен двор. Още била жива, още била жива.

Отказах на Лиса да разговаряме за приликите между инцидента с лисицата и това, което се бе случило преди две години. Не исках да повярвам, че двете събития бяха свързани и със сигурност не желаех и тя да си мисли така.

Но не можех да престана да мисля за онзи инцидент. Не само защото беше смразяващ, но и понеже действително ми напомни за това, което сега бе станало в нейната стая.

Една вечер избягахме от последния час, за да се усамотим в гората край кампуса. Аз бях разменила с Аби Бадика чифт готини сандали с изкуствени диаманти срещу бутилка плодова ракия, която тя бе докопала незнайно откъде. Да, да, зная, отчайваща гадост бе, но човек е длъжен да се задоволява с това, което може да се намери в такава забравена от всички пустош като Монтана. Лиса поклати неодобрително глава, когато й предложих да избягаме от часовете и да изпием бутилката, но накрая се съгласи. Както винаги.

Намерихме един стар дънер край зеленеещо мочурище и седнахме на него. Лунният сърп изпращаше бледите си лъчи към земята, но това стигаше на вампирите и полувампирите, за да виждат. Докато си предавахме една на друга бутилката, аз я разпитвах неуморно за Ейрън. Тя ми се бе похвалила, че те двамата правили секс през последния уикенд и аз бях обзета от ревност, че ме бе изпреварила.

— Е, и как беше?

Тя сви рамене и отпи още една глътка.

— Не зная. Не беше нещо кой знае какво.

— Какво искаш да кажеш с това „не беше нещо кой знае какво“? Нима земята не се разтърси? Звездите не засветиха ли по-ярко? Или нещо от този сорт?

— Не — отвърна тя и потисна смеха си. — Разбира се, че не.

Всъщност не разбирах какво й е толкова смешно, но ми беше ясно, че не желаеше повече да го обсъждаме. Това беше по времето, когато нашата телепатична връзка бе започнала да се оформя и нейните емоции започваха да проникват в мен, макар и само епизодично. Надигнах бутилката и вперих поглед в нея.

— Не мисля, че това вътре ще ни подейства.

— Така е защото едва ли има някакъв алкохол в…

Някъде наблизо се дочу шум от нещо, движещо се в храсталака. Веднага скочих на крака и се изпречих между нея и източника на подозрителния шум.

— Това е някакво животно — каза тя, когато след минута отново се възцари тишина.

Това обаче не означаваше, че не е опасно. Стражите в академията ни пазеха от стригоите, но диви животни като мечки или пуми често се появяваха в околността и ни напомняха, че съществуват и други заплахи.

— Хайде — казах й аз. — Да се прибираме.

Но не изминахме много, когато отново чух нещо да се движи, след което една фигура се изпречи пред нас на пътеката.

— Здравейте, дами. Беше госпожа Карп.

Ние замръзнахме на място и аз не успях да демонстрирам бързите реакции, които бях научила при тренировките, защото се забавих с няколко секунди, преди да скрия бутилката зад гърба си.

По лицето й се мярна бегла усмивка и тя протегна ръка.

Като покорна овца аз й подадох бутилката. Тя я сложи под мишница. После, без да промълви нито дума, се обърна. Ние я последвахме. Знаехме, че тепърва щяхме да си понесем последиците.

— Нима си въобразявате, че никой няма да забележи, че половината клас се е изпарил? — попита ни тя след малко.

— Половината клас?

— Някои от вас очевидно са избрали днешния ден, за да пропуснат занятията. Може би се дължи на хубавото време и пролетната умора.

Двете с Лиса се повлякохме подир нея. Откакто госпожа Карп излекува ръцете ми по толкова чудодеен начин, не се чувствах спокойно в нейно присъствие. Особеното й параноично поведение оказваше странно въздействие върху мен, по-странно, отколкото преди, дори плашещо. А напоследък не можех да я погледна, без да забележа онези белези по челото й. Обикновено гъстата й червена коса ги прикриваше, но невинаги. Понякога се виждаха нови белези, но имаше и периоди, когато старите напълно избледняваха.

От дясната ми страна се разнесе пърхащ звук. И трите спряхме.

— Предполагам, че е някой от съучениците ви — промърмори госпожа Карп и се обърна по посока на звука.

Но когато стигнахме до мястото, намерихме една голяма черна птица да лежи на земята. Птиците — и въобще повечето животни — никога не са ме вълнували, но дори и аз се възхитих на лъскавите й пера и свирепо заострения клюн. Вероятно можеше като нищо за нула време да изкълве нечии очи, ако не беше в това състояние — явно умираше. С последното си сърцераздирателно потрепване тя замря напълно.

— Какво е това? Да не е врана? — попитах аз.

— Прекалено е голяма — обади се госпожа Карп. — По-скоро е гарван.

— Мъртъв ли е? — запита Лиса.

Аз посочих към него.

— Да. Определено е мъртъв. Не го докосвай.

— Може да е бил нападнат от друга птица — отбеляза госпожа Карп. — Понякога те воюват за територия и за източници на храна.

Лиса коленичи с изписано по лицето й състрадание. Не се изненадах, защото тя винаги така постъпваше с животните. В продължение на няколко дни ми беше изнасяла поучителни лекции, след като организирах, макар и неволно, прословутия бой между хамстера и рака отшелник. За мен това бе само схватка между достойни съперници, но тя го определи като проява на жестокост спрямо животните.

Унесена, като изпаднала в транс, тя се пресегна към гарвана.

— Лис! — извиках аз, напълно ужасена. — Може да ти лепне някаква зараза.

Но ръката й се протегна напред, сякаш въобще не ме бе чула. Госпожа Карп стоеше скована като статуя с пребледняло като призрак лице. Пръстите на Лиса докоснаха крилете на гарвана.

— Лис — повторих аз, като понечих да пристъпя към нея, за да я дръпна назад. Внезапно някакво странно усещане прониза главата ми, някаква красива сладост и прилив на жизненост. Усещането бе толкова силно, че моментално се приковах на място.

И тогава гарванът помръдна.

Лиса изпищя леко и рязко прибра ръката си назад. И двете се взирахме в него с разширени очи.

Гарванът разпери криле и бавно се опита да се надигне и изправи. И докато се мъчеше да направи това, се обърна към нас, за да фиксира Лиса с поглед, който ми се стори прекалено разумен за обикновена птица. Очите му се впиха в нейните, но аз не успях да разчета реакцията й посредством нашата връзка. Накрая гарванът отклони втренчения си в Лиса поглед и се издигна във въздуха, силно махайки с криле.

Единственият шум, останал след него, бе шумоленето на листата.

— О, Боже мой — въздъхна Лиса. — Какво стана?

— Дяволите да ме вземат, ако разбирам нещо — изсумтях аз, опитвайки се да прикрия обзелия ме ужас.

Госпожа Карп пристъпи напред, грабна ръката на Лиса и я извърна към себе си. Двете застанаха лице в лице. Настръхнах, готова в следващата секунда да се намеся, ако лудата Карп се опита да предприеме нещо, макар че дори и аз изпитвах угризения от мисълта да посегна на някой учител.

— Нищо не се е случило — заговори напрегнато госпожа Карп, а очите й диво святкаха. — Чуваш ли ме? Нищо. И ти на никого не бива да казваш за това — на абсолютно никого — за това, което видя. Отнася се и за двете. Обещайте ми. Обещайте ми, че никога няма да говорите за това.

Лиса и аз си разменихме тревожни погледи.

— Добре — обеща Лиса с внезапно променен, много по-дрезгав от обичайното глас.

Госпожа Карп леко се успокои.

— И повече не го прави. Защото ако го направиш отново, те ще разберат и ще се опитат да те намерят. — Извърна се към мен. — А ти не й позволявай да го прави. Никога вече.

 

 

Някой извика името ми, докато прекосявах вътрешния двор пред нашите спални.

— Хей, Роуз? Викам те може би вече за стотен път.

Забравих за госпожа Карп и за гарвана. Обърнах се към Мейсън, който очевидно бе тръгнал към спалните заедно с мен, докато аз бродех из страната на приказните чудеса.

— Извинявай — промърморих. — Нещо се бях отнесла. Просто съм… уморена.

— Прекалено много възбуждащи преживелици снощи, а?

Измерих го с присвити очи.

— Нямаше нищо, с което да не мога да се справя.

— Предполагам — засмя се той, макар че смехът му не прозвуча много развеселено. — Звучиш така, сякаш Джеси не е успял да се справи.

— Той се справи добре.

— Е, щом казваш. Но между нас казано, струва ми се, че имаш лош вкус.

Спрях се.

— А пък аз мисля, че това не е твоя работа.

Той се поразсърди.

— Само дето го направи работа на целия клас.

— Хей, не беше нарочно!

— И без това щеше да се случи.

Джеси има голяма уста.

— Той не би се раздрънкал за това.

— Да бе — каза Мейсън. — Само защото е толкова готин и е от много важна фамилия.

— Престани да се правиш на идиот — озъбих се аз. — Пък и теб защо те е грижа? Да не би да ревнуваш, че не ти обръщам внимание?

Целият почервеня, чак до корените на червената си коса.

— Просто не ми е приятно да слушам как хората говорят разни небивалици и всякакви други гадости по твой адрес, това е всичко. Разнасят какви ли не отвратителни слухове за теб. Наричат те мръсница.

— Хич не ме е грижа как ме наричат.

— О, да. Ти наистина си много корава. И от никого не се нуждаеш.

Спрях се.

— Не, не се нуждая. Аз съм една от най-добрите сред начинаещите в това шибано място. И хич не ми е притрябвало да ми се правиш на галантен рицар и да ме защитаваш. Не се дръж с мен сякаш съм безпомощно момиченце.

Обърнах се рязко и продължих напред, но той бързо ме настигна. Това е нещастието да си висока само метър и седемдесет.

— Виж… не исках да те разстройвам. Просто се тревожа за теб.

Изсмях се грубо.

— Говоря сериозно. Почакай… — започна той. — Аз, хм, направих нещо за теб. Нещо по-особено. Снощи отидох в библиотеката и се опитах да прочета нещо за свети Владимир.

Отново се заковах на място.

— Направил си го?

— Да, но не намерих много за Анна. Всички книги са с разни родословия. За него пише само как лекувал хората, как ги връщал от прага на смъртта.

Това последното ме прободе като докосване до оголен нерв.

— А… имаше ли още нещо? — заекнах аз.

Той поклати глава.

— Не. Вероятно се нуждаеш от някакви по-стари, първични източници, само че тук не разполагаме с такива.

— Първични какво?

Той изсумтя и лицето му се озари от усмивка.

— Занимаваш ли се с нещо друго, освен да изпращаш бележки? Тъкмо за тях говорихме вчера в часа на Андрюс. Това са книги писани по времето, за което ти се интересуваш. Вторичните източници са писани от хора, които живеят днес. Но за да се сдобиеш с по-надеждна информация, трябва да намериш нещо, писано от самия него. Или от някого, който действително го е познавал.

— Хм, добре. На какъв ми се правиш сега, на млад гений ли?

Мейсън ме плесна леко по ръката.

— Само ти обръщам внимание, това е всичко. Ти си толкова разсеяна, не забелязваш много неща. — Усмихна се нервно. — А освен това… Наистина съжалявам за това, което казах. Исках само да…

Ревнува, осъзнах аз. Виждах го в очите му. Как не бях забелязала досега? Той е луд по мен. Май наистина съм разсеяна.

— Всичко е наред, Мейс. Да го забравим — усмихнах му се. — И ти благодаря, че си погледнал онези книги.

Той отново се усмихна, а аз влязох вътре. Стана ми тъжно обаче, задето не изпитвах същите чувства към него.