Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Samurai’s Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Корекция и форматиране
maskara (2010)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Лора Джо Роуланд. Китаноката

ИК „Труд“

История

  1. — Добавяне

Глава 22

Сано и десният министър Ичиджо бяха посрещнати в резиденцията на императора от неуместна гледка. Две армии от знаменосци, стрелци, копиеносци и конници с вдигнати мечове бяха застанали един срещу друг в двата края на двора. Войниците носеха доспехи, характерни за времето отпреди четиристотин години — с огромни защитни кори за ръцете, дълги туники и сложни плетеници от шнурове. Слънчевите лъчи проблясваха по лъскавата повърхност на шлемовете, а над полесражението ехтеше военен барабан.

После, когато Сано се приближи, илюзията се разпадна. Оръжията бяха дървени; конете бяха боядисани конски глави от пресована хартия, набучени на пръчки. Никой от войниците не бе на повече от шестнайсет години. Повечето носеха само части от прокъсани бойни одежди, сякаш императорската съкровищница не осигуряваше достатъчно снаряжение за всички. Това бяха младите членове на императорския двор, увлечени в игра, очакващи сигнал, за да се впуснат в битка.

Изведнъж се разнесе мощен вик. В задната част на една от армиите император Томохито, пременен в пълен набор великолепни доспехи, издигна бойното ветрило със златен императорски герб. Обкрачил своя кон играчка, той се втурна напред по фланга на бойното поле.

— Негово величество обича да играе на война — каза Ичиджо, после се поклони и се отдалечи. Битката беше в разгара си, когато някъде отстрани на Сано се чуха бухане и гъргорене. Близо до купчина резервно оръжие стоеше принц Момозоно. Носеше обикновено памучно кимоно и шлем, твърде голям за главата му. Сано се приближи и го поздрави. Бухането на Момозоно премина в тревожни крясъци. Докато се мъчеше да изрече ответен поздрав, той въртеше трескаво изцъклените си очи. Сано си спомни, че принцът все още е заподозрян, когото не бе имал възможност да разследва обстойно. Заговори му ласкаво, като на дете:

— Страхотна битка. Вие ли сте капитанът на арсенала?

— М-мен не м-ме бива в к-каквото и да било, но н-негово величество бе така добър да м-ми даде р-роля в своята игр-ра — неприятни звуци съпроводиха отговора на Момозоно, но Сано не можеше да сбърка наблягането на последната дума. Момозоно не беше вдетинен инвалид, а зрял мъж, който добре разбираше разликата между фантазиите и ужасната реалност на собственото си съществуване.

— Значи вие много обичате императора? — попита Сано.

— Да — Момозоно издаде звуци, наподобяващи кучешки лай. — Ако н-не беше той, досега да съм м-мъртъв — болезнен спомен помрачи напрегнатото му лице.

— Разкажете ми какво се случи.

Момозоно се поколеба — очевидно си даваше сметка за опасността, която застрашаваше един заподозрян в убийство, тръгнал да споделя със специалния следовател на шогуна. Но в същото време Сано усети в него порив, който се противопоставяше на предпазливостта. Колко често някой си правеше труда да разговаря с него? Колко ли копнееше да общува с някого! Накрая Момозоно заговори:

— К-когато бях м-малък, живеех в императорския дворец заедно с другите принцове. Една п-пролет, к-когато бях на осем години, започнаха м-моите страдания. Н-не мо-можех да се овладея. Лекарите н-не знаеха к-какво ми е. Изливаха илачи в гърлото м-ми, предписваха м-ми очистителни и к-клизми. Свещениците к-казаха, че съм обсебен от демон. П-палеха огньове около м-мен и п-пееха заклинания, н-но н-нищо не подейства. Ставах все по-зле. Накрая м-ме заключиха в един склад. Всеки ден н-някой слуга отваряше в-вратата и хвърляше вътре храна. П-позволяваха ми да изляза само когато почистваха. Живеех като с-скот. С един-единствен п-прозорец. П-прекарах там цяла година — Сано си представи страха и унижението, което Момозоно е изпитвал през тази безкрайна година. Но съчувствието нямаше място в едно разследване за убийство. След кратка почивка принцът продължи: — И тогава една н-нощ дойдоха н-някакви хора. Увиха ме п-плътно в завивки и м-ми завързаха устата. Отнесоха м-ме някъде с п-паланкин — гласът му се скърши и премина в ридание; очите му плувнаха в сълзи. Като гримасничеше и пухтеше, той продължи: — П-пътувахме дълго. Накрая спряхме в едно п-планинско селце. Беше тъмно, валеше сняг и всичко бе сковано от студ. М-мъжете ме оставиха п-пред селото и ми развързаха устата. После вдигнаха п-паланкина и си тръгнаха — Момозоно опита да си избърше носа, но ръката му се отметна нагоре и той използва другата, за да я дръпне обратно. — Бях ужасен. Не знаех какво да правя, затова седнах и зачаках. К-когато започна да се развиделява, дойдоха селяните, но ме нап-пъдиха. Седях съвсем сам два дни, п-премръзнал и гладен, вцепенен от страх — изпълнен с жалост, Сано си представи как селяните вероятно бяха замеряли с камъни горкото дете, преди да го оставят да умре. — Тогава м-ми се доспа, стана ми топло — продължи Момозоно. — Вече н-не ме беше грижа к-какво ще стане с мен. Бях на п-прага на смъртта. И тогава мъжете се върнаха. Отведоха ме обратно в двореца. Умиха ме, н-нахраниха ме и ми дадоха стая в п-помещенията на императора. Т-то-мохито дойде при мен и м-ми каза, че сънувал някакъв демон, който заплашил да п-причини страшно бедствие, ако не м-ме спаси. По-късно н-научих, че е измислил цялата история, за да м-ме върне, н-напук на всички. Но съм му толкова благодарен, че не м-ме е грижа, защо ме е спасил. Затова сега п-правя в-всичко, което е по силите ми, за да м-му се отплатя.

Като му предоставяш фалшиво алиби, запита се Сано. Все по-силно се убеждаваше, че заради признателността си към Томохито Момозоно би извършил и по-страшно престъпление от това да излъже в полза на императора.

— Впечатлен съм от добротата на негово величество — каза Сано. — А сега ще ми кажете ли доколко познавахте левия министър Коное?

Принцът подскочи, като бухаше и ръмжеше и яростно размахваше пестници във въздуха. Сано слисан се дръпна назад, за да избегне ударите. Момозоно с усилие на волята успя да се овладее донякъде.

— Какво ви е сторил Коное, та само споменаването му предизвиква такава реакция? — попита Сано.

— Ако аз не ви кажа, ще го н-научите от някой друг. Коное бе онзи, който м-ме заключи в склада, а п-после заповяда да ме пратят в изгнание. Да, м-мразя го — рече предизвикателно Момозоно. — Когато двамата с Томохито го н-намерихме мъртъв, аз ликувах. Но не съм го убил. Ако съм искал да го убия, защо ми е било да чакам десет години? П-пък и как може да си помислите, че съм способен да убия н-някого?

В този момент император Томохито му махна от другата страна на бойното поле и извика:

— Момочан, донеси ми нов меч! — после съзря Сано, пусна дървения си кон и се приближи наперено: — Какво желаете?

Сано коленичи и се поклони.

— Дойдох да ви задам няколко въпроса — каза Сано.

— Станете — нареди Томохито.

Сано се подчини.

— И имате нахалството да идвате тук след онова, о което сторихте! Та вие арестувахте законната ми съпруга! Унизихте ме! Дано светкавица удари и вас, и тиранина ви Токугава! — изкрещя императорът.

Сано побърза да го успокои:

— Съжалявам за онова, което сторих. Днес госпожа Асагао бе освободена.

Но с типичната разсеяност на младостта Томохито вече бе загубил интерес към темата.

— Вие сте истински воин, нали? — попита той, като оглеждаше Сано с нескрито възхищение. После посочи към дългия му меч и нареди: — Искам да видя това — Сано извади меча си от ножницата и му го подаде. — Страхотен е — Томохито прокара оцапан пръст по острието. Внезапно отскочи назад и замахна към Сано с вик: — Ха!

Сано приклекна точно навреме, за да избегне удара.

— Внимателно! Това не е играчка!

Очите на Томохито искряха от вълнение, че държи истинско острие. Той се завъртя, направи финт и замахна във въздуха. Сано отбеляза, че е доста добър за възрастта си. Краката му се движеха бързо, а всеки удар се изпълняваше с грация.

— Браво! От колко време учите кенджуцу[1]?

— Откакто се помня.

— Кой ви е обучавал? — Сано задаваше въпросите си от искрено любопитство.

Императорът насочи следващия си удар към краката му и когато Сано скочи, за да го избегне, Томохито се засмя.

— Най-големите майстори на меча в Мияко.

— Какви други бойни изкуства са ви преподавали?

— Стига с тези въпроси!

Впечатляващото умение на императора да си служи с меча означаваше, че е в състояние да владее и върховното съсредоточаване, необходимо за киай.

— Вие и останалите младежи току-що разиграхте войната Джокю, нали? — това бе битката, чрез която император Го Тоба се бе опитал да отхвърли военната диктатура на клана Минамото.

— И какво, ако е тя? — Томохито се въртеше и нанасяше удари около Сано.

— Нищо, просто изопачавате историята — каза Сано. — Тук войската на императора победи Минамото, а в реалния живот кланът побеждава вашия праотец. И вместо да завземе властта, той умира в изгнание.

— Ако аз бях на негово място, щях да победя!

— Да не би да репетирате за истинско въстание? — мечът изхвърча от ръката на Томохито. Сано си взе оръжието и го прибра обратно в ножницата. — Моля, отговорете на въпроса ми.

Принц Момозоно получи пристъп от спазми. Императорът се намръщи.

— Разбира се, че битката е игра, просто да убием времето. Тук няма какво особено да се прави, и аз се отегчавам.

Отбелязвайки нежеланието на Томохито да срещне погледа му, Сано каза:

— Някой насърчавал ли ви е да мислите, че можете да възвърнете властта на императорския двор и вие самият да управлявате Япония?

— Никой не ми казва какво да мисля. И освен това ми омръзна да разговарям. Мога да правя нещо по-интересно.

— А знаете ли, че в района на текстилните бояджийници има една къща, собственост на владетеля Ибе, даймио на провинция Ечизен? Ходили ли сте там?

— Стига! И сам знаете, че никого не познавам извън двореца. Дори нямам право носа си да подавам навън.

Но десният министър Ичиджо може да излиза навън и го прави най-редовно, помисли си Сано. На глас попита:

— Къде бяхте по време на второто убийство?

— В залата за богослужение — отвърна Томохито. — И братовчед ми беше с мен. Хайде, Момочан, да тръгваме.

— Ч-чакайте — измънка принцът. — Току-що си спомних нещо. В нощта, когато умря левият м-министър, докато тичахме към езерната градина, видях светлина в къщурката на острова. Но угасна още преди да стигнем до н-нея.

Ако това бе истина, на сцената на убийството е имало и някой друг. Сано впери поглед в императора.

— Да, имаше светлина — потвърди той нетърпеливо. — Сега си спомням. И аз я видях.

Сано подмина тази история като лъжа, предназначена да припише престъплението на някой друг. Сега разполагаше с мотив на Момозоно за първото убийство, с мотив на Томохито за второто и с ново общо алиби, също тъй неубедително като предишното.

Следващият, с когото трябваше да разговаря, бе императрицата майка. Но вместо да я посети, Сано реши да се възползва от една друга възможност, която бе доста обезпокоителна. Той напусна двореца с ясното съзнание, че рискува повече да си навлече неприятности, отколкото да попадне на ценна информация.

Бележки

[1] Древно изкуство за бой с меч, задължителна дисциплина за самураите. От кен (яп.) — меч, и джуцу — изкуство, е майсторство — Б.пр.