Серия
Японски загадки (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Samurai’s Wife, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 18 гласа)
Корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Корекция и форматиране
maskara (2010)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Лора Джо Роуланд. Китаноката

ИК „Труд“


Пролог

Преди деветстотин години градът Хеянкио[1], „седалището на покоя“, бе основан като столица на императорите, управляващи Япония.

Но когато властта премина в ръцете на шогуните и когато кланът Токугава[2] премести бакуфу — военнофеодалното правителство, в разположения далеч на изток град Едо[3], Хеянкио стана просто Мияко — главен град, или Киото — столицата. Но сенките от миналото още витаеха из настоящето…

В императорските покои, в самото сърце на двореца, градината бе потънала в обятията на топла лятна нощ. Цветните лехи и чакълените пътеки се криеха под тъмни сводове от зеленината на върби, кленове и вишни. Падналият привечер дъжд беше спрял и сега иззад перестите облаци блестеше пълна луна. Спокойната повърхност на езерото отразяваше сияйното небе. На малкото островче насред езерото се гушеше невзрачна колиба. Вътре гореше фенер, а светлината му причудливо се пречупваше от решетката на прозореца.

На запад от градината бяха разположени жилищните помещения, ритуалните зали, канцелариите на служителите, складовете, кухнята и всички останали сгради от домакинството на императора. Мокрите им керемидени покриви блестяха на бледата лунна светлина. От прохода между две постройки изникна друг фенер. Носеше го левият главен императорски министър, който крачеше бавно към каменния мост, водещ до острова. От юлската жега се бе вдигнала лека омара, в която предметите тънеха в мрака, обвити в някаква призрачност. Наблизо ромонеше водопад; квакаха жаби. Цвърченето на щурци и цикади преливаше в плътна пелена от звуци, разперена в нощната тъма. Левият императорски министър бе облечен в старинен стил, типичен за императорския двор — широки панталони, подрязано сако с дълъг шлейф и широкопола черна шапка. Фенерът в ръката му осветяваше бледото му изпито лице на мъж на средна възраст с извити вежди и високомерен нос. Докато вървеше към мястото на тайната си среща, нетърпението ускоряваше крачките му и той вдишваше с пълни гърди нощния въздух. Упойващата сладост на лилии и детелини триумфираше над разстлалия се над езерото мирис на блато и влажна пръст. Левият министър се чувстваше енергичен и жизнен както в младостта си, изпълваше го забравено в годините на болка и тревоги блаженство. Преди петнайсет лета едно злощастно стечение на обстоятелствата го бе обрекло на незавидната съдба да служи на двама господари. Бе наследил поста на главен императорски министър, а с него — и правото да знае всичко, което си заслужаваше да се знае. Но едно престъпление, извършено от страст, го бе направило уязвим завинаги. Една грешка, плод на импулсивността, окончателно го бе изолирала от възможността да живее извън двореца и неговите пет хиляди обитатели. Притежаваше две изключително ценни качества — природна интелигентност и дарба да манипулира околните. Но нито едно от тях не му бе помогнало да направлява собствената си съдба. До днес… Тази нощ щеше да е началото на предстоящите му победи.

Зърна светлината в павилиона и сърцето му се разтуптя в трепетно очакване. Спомените му се разпалиха и го заля вълна от възбуда и нетърпение. Да, той беше всемогъщ, да, предстояха още препятствия и опасности, но скоро щеше да осъществи най-висшите си амбиции и съкровени желания! А тази вечер… тази вечер си бе подготвил едно предварително празненство!

Бамбуковата горичка край езерото прошумоля едва доловимо в неподвижния въздух. Левият министър се спря за миг, но после реши, че е някое безобидно животинче, и продължи по пътя си. Но шумоленето го последва. Вече ясно се чуваха нечии стъпки. Левият министър се навъси, озадачен и раздразнен. Та нали лично бе наредил тази вечер всички да стоят далеч от градината. Кой бе дръзнал да престъпи заповедта му?

— Кой е там? — попита той с властен тон. — Покажи се! — никакъв отговор. Трепкащите бамбукови листа застинаха неподвижни във въздуха. Разгневен, мъжът пое с решителна крачка към гъсталака: — Заповядвам ти да излезеш! Незабавно! — внезапна промяна в обстановката обаче го накара да спре на десетина крачки от горичката. Тук нощта сякаш бе наситена с енергия. Беззвучни вибрации пронизаха левия министър. Цвърченето на насекомите остана в периферията на слуха му; мракът изсветля в пространството около него. Кожата му се изопна, а сърцето му заби учестено и силно. Волята на натрапника в бамбуковата горичка сякаш обгърна съзнанието му. Сграбчи го необясним страх. Лицето му се обля в студена пот; мускулите му омекнаха. Знаеше, че там най-вероятно се крие някой слуга, придворен или помощник — някой простосмъртен. Но странната сила на този човек имаше свръхестествени размери. Чуваше се как поема огромни глътки въздух в израз на нескрита злонамереност. — Кой си? — въпросът прозвуча слабо и плахо. — Какво искаш? — в отговор зловещото дишане стана по-бързо и по-силно.

Левият министър се обърна и хукна. На север и на юг пътят през градината бе препречен от огради. На изток висока каменна стена разделяше императорските покои от именията на останалите придворни. Нямаше къде да избяга, освен към колибата на острова. Той се втурна към осветения прозорец, който обещаваше подслон и безопасност, но краката му бяха омекнали, а тялото — натежало от ужасния кошмар. Спъна се и изпусна фенера. Старомодните неудобни дрехи сковаваха движенията му. Плътно зад себе си чуваше дишането — застрашително, хищно, стържещо. Призрачна власт обсеби съзнанието му и пречупи смелостта му.

— Помощ! — понечи да изкрещи, но волята на преследвача задави гласа му в немощно хриптене. В този миг съжали, че бе отпратил всички от градината. Знаеше, че няма кой да му помогне, най-малко пък самотният обитател на колибата. Странната сила го обгърна като облак. Отчаяната му съпротива ставаше все по-вяла, усилията му да избяга — все по-мъчителни, а зловещото пулсиращо усещане — все по-мощно. С последни сили хвърли поглед през рамо и видя през бледия ореол на силата неясните очертания на човешка фигура, устремена към него. Сърцето му заблъска в гърдите; дробовете му не можеха да поемат достатъчно въздух. Успя да се добере до моста, но нямаше сили да продължи по-нататък. Свлече се на колене и запълзя. От грапавата каменна повърхност ръцете му се ожулиха. Чу смразяващото трополене от стъпките на своя преследвач. Там, на острова, в прозореца на къщурката фенерът светеше — присмехулен и далечен. Левият министър се обърна с лице към своя преследвач.

— Не! — изхриптя той и вдигна ръце в напразно усилие да се предпази от неясната заплаха. — Моля, не!

Преследвачът спря на няколко крачки от жертвата си. Шумното дишане секна. Вълни от паника заляха левия министър, изтръпнал от ужас във внезапно настъпилата кошмарна тишина. През мъглата само съзря как устата на преследвача зейна — черна паст в мрака. Струя въздух се устреми навътре. После неочакван писък разтърси нощта — нечовешки, оглушителен, събрал в себе си цялата гама от тонове: от най-дълбоко стенание до пронизителен хленч. Викът разтърси министъра. Ниските звуци отекнаха гръмовно в него, хиляди пъти по-силни от грохот на земетресение. Пукот, подобен на изстрел, прониза костите му. Високите тонове разкъсаха мускулите му с нетърпима болка и пронизаха нервите му с разтърсващи конвулсии. Средните тонове на убийствения рев стопиха вътрешностите му и ги превърнаха в течен огън. Воят ехтеше в сърцето му, пулсът му се учести и раздираща болка изду гърдите му. Дробовете му набъбваха, не можеше да си поеме дъх, загърчи се в агония и в последния миг, преди болката да погълне разума му, осъзна, че никога нямаше да осъществи плановете си, а надеждите му за триумф щяха да си останат само нереализирани мечти.

В следващия миг вътрешностите му изригнаха — пареща кръв нахлу в гърлото му, изпълни ушите му, задави го и го ослепи с огнено — бяла светлина. После смъртта угаси ужаса, болката и съзнанието.

 

Писъкът отекна над града и заглъхна. После нощният мрак потъна в странно затишие. За един безкраен миг времето застина в пълен покой. После вратите на двореца се отвориха с трясък и в прозорците заискриха фенери. Дворът оживя сред суматоха и забързани стъпки. Горящи факли се устремиха към покоите на императора.

Нечий дъх угаси пламъчето на фенера в колибата. Сянката на тъмна фигура безмълвно прекоси градината, сля се с другите сенки и изчезна.

Бележки

[1] От Хеян — императорска династия, управлявала Япония в периода 794–1192 г. и осигурила траен мир в страната, и кио (яп.) — столица — Б.пр.

[2] Династия шогуни (1603–1867), основана от Токугава Йеясу. По време на управлението им в страната царят продължителен мир, политическа стабилност и икономически растеж — Б.пр.

[3] Старото име на Токио — Б.пр.