Лора Джо Роуланд
Китаноката (2)

Глава 1

От таванското помещение на един дюкян в Нихонбаши, търговския квартал на Едо, сосакан Сано Ичиро^[1] извършваше тайно наблюдение. Двамата с главния му помощник Хирата надзъртаха нетърпеливо през капаците на прозорците.

Под тях минаваше Тютюневата алея — улицата, на която бяха разположени повечето от магазинчетата и складовете за тютюн и чай. Със сгъстяването на летния здрач островърхите покриви се превръщаха в тъмни силуети на фона на розово небе. Тютюневата алея, доскоро гъмжаща от хора, сега представляваше проход от слепи фасади, тъй като витрините на магазините вече бяха скрити зад плъзгащи се врати. Над всяка порта горяха фенери. От далечината долитаха лай на кучета, цвилене на коне, трополене на коли и звън на храмови камбани. Единствено оживена бе гостилница „Сполука“ — малко заведение, притиснато между два дюкяна на отсрещната страна на улицата, в което се приготвяха най-различни ястия от фиде. Светлината от фенерите бе насечена от защитните решетки на прозорците. От кухнята се точеше пушек.

— Усещам, че готвят риба — каза Сано. — Не е ли малко късничко за вечеря?

Хирата кимна.

— Явно чака някого.

— Да се надяваме, че е нашият човек — въздъхна сосакан.

Недалеч от тях Рейко, съпругата на Сано, стоеше между балите с ароматен тютюн. Лятното й кимоно в пастелен цвят се открояваше на фона на тъмните стени, огряно от бледата светлина, която проникваше през прозореца в тавана. Бе двайсет и една годишна, с очи като ярки черни венчелистчета и с дълги лъщящи коси, събрани на кок. Рейко неизменно помагаше на мъжа си в разследванията, като успяваше да разпита свидетели и да разкрие доказателства на места, където един детектив не бе в състояние да проникне. Бяха се оженили миналата есен и макар че обществените порядки изискваха съпругата да чака покорно у дома, Сано бе разбрал, че дребната и крехка Рейко притежава дух на истински самурай и че и за двамата е по-добре да са заедно в опасностите. Сега момичето се приближи до двамата мъже при прозореца, заслуша се напрегнато и прекрасното й овално лице се изопна от тревога.

— Някой идва — каза тя.

След малко на улицата долу се появи старец. Пристъпваше несигурно, влачейки крака, и се подпираше на бастун. Фенерът при портата на гостилницата освети сплъстените му бели коси и дрипавото му кимоно.

— Това ли е Лъва на Канто? — гласът на Рейко се извиси в изненада. Прословутият главатар на престъпността ръководеше многочислена група бандити, които въртяха всички игрални домове и незаконни публични домове, а освен това грабеха по пътищата и плячкосваха от търговците из целия Канто — района в покрайнините на Едо. — Представях си го по-внушителен…

— Лъва се движи предрешен — припомни й Сано. — Малко хора познават истинския му външен вид. Затова толкова дълго никой не може да го залови.

Освен това се знаеше, че Лъва има свои хора в силите на реда и че подкупва висши служители и сановници, за да подминават дейностите му. Не един и двама от враговете или конкурентите му вече не бяха между живите, а опитите на Сано да внедри в бандата му някого от своите помощници неизменно се проваляха. Заловените престъпници избираха смъртта, вместо да предадат Лъва, а информаторите на полицията отказваха да говорят за него. Но Рейко бе провела собствено разследване — бе използвала специална мрежа от съпруги, роднини, слугини и други жени, свързани със самурайските кланове, и чрез техните клюки и слуховете бе научила, че Лъва си има любовница — някаква вдовица, която държи гостилница „Сполука“. След едномесечно наблюдение на кръчмата детективите на Сано бяха установили, че редовно след приключването на работното време в заведението пристига мъж — ту млад, ту стар, ту скитник, ту благородник, винаги с различна външност. Сано се бе досетил, че това все е Лъва, предрешен по различен начин, и бе планирал настоящата засада.

 

Но нагоре по пътя, зад един завой, от друг прозорец — на една представителна, наполовина дървена, наполовина кирпичена къща — надничаше друг наблюдател. От своя пост дворцовият управител Янагисава имаше чудесна гледка към Тютюневата алея и към гостилница „Сполука“, а също и към тютюневия склад, в който се бяха спотаили Сано и другарите му. Върху копринената си роба Янагисава бе сложил бронирана туника; на главата си имаше шлем със златни рога, който подчертаваше красивото му лице. До него стоеше главният му помощник Айсу.

— Сигурен ли си, че са там вътре? — попита Янагисава и посочи към тютюневия склад.

Айсу кимна утвърдително. Бе слаб, прехвърлил трийсетте мъж със застинала на лицето усмивка и провлачен говор:

— Преди малко видях Сано, жена му и оня Хирата, а в магазина долу дебнат други шестима детективи — Айсу се ухили. — Блестящ план, господарю!

— Някакви следи от Лъва?

Айсу поклати глава.

— Времето е решаващо — напомни му Янагисава. — Дал ли си нареждания на хората?

— Да, всички са по местата си — отвърна главният помощник и потупа издутата торба до себе си.

— Какъв късмет, че научих за плана на Сано… — самодоволна усмивка изкриви устните на Янагисава.

От своя шпионин в домакинството на сосакан дворцовият управител бе разбрал за подготвяната засада и бързо бе организирал собствен план, как да унизи и да срине в очите на шогуна своя отколешен съперник.

От младеж Янагисава бе любовник на шогуна и негов неизменен министър по всички въпроси. Слабоволевият Токугава Цунайоши го бе назначил и за заместник главнокомандващ. На практика Янагисава управляваше Япония — необезпокояван до появата на Сано Ичиро, някогашен учител по история и инструктор по бойни изкуства, син на ронин, самурай без господар. След успешното разследване на един заговор срещу режима на Токугава Сано йорики, началник в силите на реда — бе спечелил благоволението на шогуна и бе назначен на сегашния пост в замъка Едо. Последвалите му детективски успехи бяха затвърдили мястото му на фаворит на шогуна и дворцовият управител не можеше да понася повече явната заплаха за собствените му позиции в двореца. Тази вечер възнамеряваше да се отърве от Сано завинаги, за да не му се налага повече да се бори за благоволението на шогуна. Не смяташе да го убива — няколко предишни опита вече се бяха провалили, нито да го злепоставя или клевети — неотдавна именно в такъв момент бе загубил любовта на живота си, актьора Шичисабуро. Бе решил да го надвие в собствената му игра и сам да се окичи със славата му на велик детектив.

Някакво движение долу на улицата привлече погледа му. Под прозореца мина умалената фигура на старец с бастун. Дворцовият управител направи знак на Айсу, който бързо се плъзна на неговата страна.

— Тръгвай! — нареди Янагисава.

Айсу грабна платнения вързоп и изчезна безшумно.

 

Рейко възкликна:

— Вижте, той спира!

Старецът заудря с бастун по вратата на гостилницата. Тя се отвори и той изчезна във вътрешността.

— Да вървим — каза Сано на Хирата и после се обърна към Рейко. — Няма да се бавим.

Лицето й сияеше от възбуда.

— Идвам с вас! — тя дръпна ръкава на кимоното си и откри кинжал, завързан досами лакътя й.

Сано се вцепени от ужас. Проблемът в тяхното партньорство бе, че Рейко винаги искаше да рискува наравно с мъжете.

— Не ти позволявам — твърдо каза той. — Ти обеща, че само ще гледаш.

Рейко запротестира, но после отстъпи печално. Обещанията между тях бяха свещени и тя не можеше да прекрачи думата си. Сано и Хирата поеха надолу по стълбата. В сумрачния магазин шестимата детективи, които чакаха до сандъците с тютюн, скочиха с готовност.

— Лъва е вътре — каза Сано. — Ще обкръжим мястото и…

Над главите им се чу тежко тупване, сякаш нещо горе бе паднало на пода; разнесе се приглушен взрив и после писък.

— Какво беше това? — възкликна Хирата.

— Рейко! — сърцето на Сано се сви. Понечи да хукне нагоре по стъпалата, но в този миг през прозореца в помещението при тях влетя предмет, голям колкото юмрук. Падна пред Сано и избухна сред облак дим. Серни пари погълнаха магазина. Кашлица раздра гърдите на Сано и очите му засмъдяха. През гъстата пелена от задушлив пушек той чу останалите мъже, които се давеха и се блъскаха наоколо. Някой извика:

— Бомба!

— Изходът е насам! — изкрещя Хирата.

Сано чуваше как Рейко крещи от таванското помещение, но дори не виждаше стълбите.

— Рейко! — извика той. — Не слизай тук! Иди към прозореца!

Той се втурна навън и видя съпругата си да се спуска по една дървена колона на балкона. От прозореца и капандурата продължаваше да излиза пушек. Като се давеше и хриптеше, Сано протегна ръце и хвана жена си, която падна в обятията му. Понесе я залитайки нататък по улицата, където въздухът бе чист и свеж. Насъбра се тълпа. Пристигнаха пожарникари в кожени туники и метални шлемове, донесоха кофи с вода.

— Не влизайте там! — извика Сано. — Пушекът е отровен!

Тълпата ахна. Огнеборците се втурнаха към склада и хвърлиха вътре водата от кофите. Сано и Рейко се строполиха заедно на земята. Детективите ги последваха, а Хирата се отправи олюлявайки се към гостилница „Сполука“. Влезе вътре и после се върна при другарите си.

— Няма никой. Лъва е избягал!

Внезапни викове и тропот на копита разпръснаха тълпата. Нагоре по улицата тичаше мъжът, който бе влязъл в гостилница „Сполука“. Вече не беше прегърбен и беловлас, а изправен и с гола глава. Разкъсаното му кимоно се вееше, разкривайки мускулести ръце, гърди и крака, покрити със сини татуировки — отличителен знак на бандитите. След него препуснаха конници с герба на Токугава — тройна ружа. Лицето на бягащия бе изкривено от ужас.

— Това е Лъва! — възкликна Хирата.

Сано гледаше слисан появилите се от противоположната страна на улицата нови отряди с войници.

— Откъде се взеха?

Водачът ми в пълни бойни одежди замахна с копието си и събори Лъва по очи съвсем близо до Сано. Войниците незабавно заобиколиха беглеца и му вързаха ръцете.

— Арестуван си! — изкрещя водачът им.

Сано тутакси позна този глас и трепна изумен.

— Янагисава?

Дворцовият управител слезе от коня си. Смъкна шлема си и победоносно огледа сцената. После погледът му падна върху Сано и Рейко. Смут изтри усмивката му. Той се отдалечи, заповядвайки на войниците:

— Отведете пленника в затвора Едо!

 

В представителната къща на сосакан, разположена в административния район на замъка Едо, Сано, Рейко и Хирата седяха в гостната и пиеха лечебен чай, за да прочистят от телата си вдишаната отрова. Плъзгащите се врати бяха оставени отворени да пропускат свежия въздух от градината. Сано все още чувстваше задушливия пушек в ноздрите си. Главата го болеше ужасно. Прекрасно си даваше сметка, че са извадили късмет, дето изобщо бяха живи.

— Достатъчно! — изрече той с глас, напрегнат от гняв. — Янагисава ме тормози още от пристигането ми в замъка. Колко пъти вече се опитва да ме провали, колко пъти ми праща шпиони, главорези и магьосници? Подхвърля ми грешни следи, залага ми капани, заточва ме в изгнание… Търпя вече две години, защото така повелява Бушидо — Пътят на воина, и защото критиката спрямо заместника на шогуна е равносилна на порицание към самия шогун. Но с нападението срещу Рейко вече мина всички граници!

— Защо мислите, че Янагисава е виновен за хвърлените бомби? — попита Хирата.

— Пристигането му на мястото на инцидента бе прекалено точно, за да е случайно! — Сано кипеше от гняв. — Освен това дори не скри разочарованието си, че ни вижда живи!

В стаята влезе един слуга, коленичи и се поклони.

— Извинете, че ви прекъсвам, сосакан сама^[2], но шогунът иска да ви види незабавно…

Докато ставаше да се приготви, Сано забеляза, че съпругата и васалът му го гледат с тревога.

— Ще кажете ли на шогуна за подлостите на Янагисава? — плахо попита Хирата.

— Не мога вечно да избягвам интригите му; все някога ще ме пипне — каза Сано. — Време е за открита битка.

— Дворцовият управител ще отрече всичко — обади се Рейко. — И ще те намрази още повече, че си го злепоставил пред шогуна. Това може само да влоши нещата…

— Ще трябва да поема този риск — отвърна Сано, — защото нищо няма да се оправи от само себе си.

Той излезе и пое нагоре по улицата към покоите на шогуна. Стражите пред официалната приемна се отдръпнаха да го пропуснат в дългото помещение, което бе осветено от висящи от тавана метални фенери. Всички врати и прозорци бяха затворени; въздухът бе натежал от горещина и дим. На подиума седеше шогунът; беше с тъмна роба и черна цилиндрична шапка. Застинали прилежно край него слуги очакваха заповеди. На почетното място вдясно от шогуна бе коленичил дворцовият управител. Двамата мъже безмълвно наблюдаваха Сано. Благото аристократично лице на шогуна представляваше маска на скръбно разочарование. В тъмния воднист поглед на Янагисава проблясваше скрита враждебност. Безпокойство прониза Сано — присъствието на дворцовия управител обезсмисляше намерението да се оплаче на шогуна, но, от друга страна, ако изчакаше да остане насаме с Токугава Цунайоши, следващата атака на Янагисава можеше да се окаже успешна, преди въобще да успее да реагира.

— А-а, сосакан Сано! — шогунът направи знак с ветрилото си. Тонът му бе хладен и неприветлив.

— Ела, ела при нас… — Сано коленичи на обичайното си място от лявата му страна и се поклони. После се поклони и на Янагисава. Шогунът леко се приведе към него и рече: — Извиках те тук по две важни причини. Първо, за да изразя безкрайното си… ъ-ъ… разочарование от неуспешния ти опит да заловиш Лъва на Канто. Току-що бях уведомен, че ти и твоите хора сте пили и пушили в някакъв склад за тютюн и… ъ-ъ… сте се подпалили, докато в същото време, без дори да подозираш, Лъва е бил буквално от другата страна на улицата! Явната ти немарливост е принудила дворцовия управител да се намеси и лично да залови Лъва. Той е проявил… ъ-ъ… съобразителност и инициатива, които на теб очевидно… ъ-ъ… ти липсват.

Сано с ужас си даде сметка, че съмненията му се потвърждават. Янагисава бе изопачил истината в своя полза и си бе присвоил заслугите за разрешаване на случая. Шогунът по принцип не се отличаваше с кой знае каква интелигентност и вероятно дори не подозираше за отколешната вражда между Сано и дворцовия управител. Бушидо забраняваше на Сано да противоречи на своя господар, но той трябваше да поправи това абсурдно изкривяване на фактите, затова плахо изрече:

— Не беше точно така…

Янагисава светкавично го прекъсна с любезен глас:

— Нима заявяваш, че негово превъзходителство е сбъркал? Нима си позволяваш да го поправяш?

Недоволство помрачи лицето на шогуна и Сано побърза да уточни:

— Не, разбира се. Просто бих искал да изложа своята версия за събитията…

Токугава Цунайоши го накара да замълчи, вдигайки ръка:

— Няма нужда. Истината… ъ-ъ… е очевидна. Ти не успя да изпълниш дълга си… За съжаление вярата ми в теб се оказа… ъ-ъ… неоснователна! — незаслуженият упрек жегна Сано и го накара да сведе глава. — Въпреки това — продължи шогунът — реших да ти дам възможност да измиеш своя… ъ-ъ… позор… — с крайчеца на окото си Сано зърна внезапната тревога, която пробяга по привидно невъзмутимата физиономия на Янагисава. Значи не бе очаквал този развой! Значи още имаше надежда! Шогунът се прокашля и продължи: — И тук стигаме до втората причина, поради която те повиках — Токугава кимна към един слуга, който излезе от стаята и почти веднага се върна, придружен от самурай в бронирана туника с червените гербове на шогуна върху нагръдника. Самураят коленичи. — Това е капитан Мори — представи го шогунът. — Той е пратеник на моя… ъ-ъ… шошидай в Мияко — за разлика от другите градове старата столица се управляваше не от провинциален даймио — феодал, а от шошидай — специален местен представител на шогуна, почти задължително роднина на Токугава, който по ранг и благонадеждност съответстваше на важния пост. След като Сано и Янагисава се поклониха на пратеника, шогунът продължи: — Капитанът току-що пристигна с някои ъ-ъ… обезпокоителни новини… — Цунайоши махна към новодошлия: — Повтори какво ми каза!

Капитан Мори докладва:

— Преди шестнайсет дни внезапно почина Коное Бокуден, левият министър на императорския двор. Той бе едва четирийсет и осем годишен, в добро здраве. Дворцовите служители, които докладваха за смъртта му, бяха в пълно неведение относно причините. Шошидай започна следствие, но установи, че е по-добре да потърси съвет от Едо.

Надежда и тревога се надигнаха у Сано, когато осъзна, че шогунът възнамерява да го прати в Мияко да разследва тази смърт. Един нов случай бе желана възможност да възстанови честта и репутацията си, но Сано не искаше да замине и да остави Рейко на милостта на дворцовия управител. Затова възкликна:

— Дори и да е насилствена, смъртта на Коное Бокуден все пак е обикновено престъпление! Защо занимавате негово превъзходителство с този въпрос?

Макар и лишен от всякаква светска власт, императорът бе почитан като потомък на шинтоистките богове, създали вселената. Официално функциите му се изчерпваха със задължението да ръкополага всеки нов шогун и с привилегията да одобрява назначеното от шогуна правителство. Но така беше само на книга. В живота, освен че се полагаха грижи по поддръжката на двореца на императора и на свитата му благородници около него, на тях се отреждаше чисто представителна роля — да бъдат символ на властта, колкото да се спазят традициите.

— Има и още нещо, сосакан Сано — шогунът въздъхна тъжно. — Коное бе таен агент на мецуке…

Мецуке бе тайната шпионска мрежа на Токугава. Нейните членове събираха информация от цяла Япония, за да контролират и да държат под наблюдение непокорните или опасните за властта граждани. Това ново сведение хвърляше различна светлина върху възможните мотиви за убийството.

— Преди петнайсет години Коное уби човек — обади се капитан Мори. — Трябваше да бъде съден и екзекутиран, но ние имахме по-добра работа за него… — Сано прие казаното в смисъл, че бакуфу бяха потулили убийството и бяха вербували Коное да доносничи за колегите си. — Възможно е смъртта му да е свързана с това престъпление или с някакви дрязги в двора на императора…

— Или има връзка с живота му на таен агент — добави Сано, като се питаше как да защити семейството си и собствените си интереси по време на отсъствието си от Едо. — Не е изключено министърът да е открил нещо, което му е струвало живота, за да бъде запазено в тайна. Това е сериозен въпрос. Само че, ваше превъзходителство…

— Да, наистина е сериозен — намеси се шогунът. — Властта ми може да се окаже в опасност. Затова те изпращам да разкриеш… ъ-ъ… истината за смъртта на императорския министър. Трябва да разрешиш загадката и да… ъ-ъ… отстраниш всякакви скрити заплахи!

Сано се взря в Янагисава. Очите на дворцовия управител бяха добили онзи непроницаем поглед, от който душата на Сано се сгърчваше от ужас. Без съмнение Янагисава замисляше поредния капан.

— Хиляди благодарности за великодушието ви — обърна се Сано към шогуна. — Единствената ми тревога е какво би могло да се случи тук в мое отсъствие…

Шогунът го прекъсна:

— Безпокоиш се за сигурността ми тук ли? Ако възникне някакъв… ъ-ъ… проблем, главният ти помощник Хирата ще проведе нужните разследвания. Отивай да се приготвяш, аз вече изпратих човек, който да предупреди властите на Мияко, че пристигаш. Ама хайде де, още ли си… ъ-ъ… тук?

Сано побърза да излезе с поклон. По пътя към къщи с тревога изчисли, че пътуването до Мияко ще му отнеме петнайсет дни и още толкова обратно плюс цялата продължителност на разследването. Дума да не става, Рейко не можеше да остане в Едо! Дори и ако е под закрилата на войници или на влиятелния си баща. Трябваше да я вземе със себе си въпреки неимоверните трудности, които би му коствало това.

 

В банята Рейко търкаше тялото си със сапун от оризови трици, а в това време две прислужници миеха косите й. Седеше в дълбоката вана с надеждата, че топлата вода ще отмие напрежението от мускулите й и ще успокои тревогите й — първо димната бомба, а сега и шогунът бе извикал Сано…

А и още нещо я човъркаше от известно време насам. Предишния месец женският й цикъл не се появи. Надяваше, че е бременна, но не каза на Сано, защото не искаше да избързва и да го разочарова. Ако това се случеше и следващия месец, щеше да му съобщи добрата вест.

Когато Сано се прибра, тя седеше в спалнята облечена в бял копринен халат и сушеше косата си на нощния ветрец.

— Какво стана?

Сано коленичи до нея. Описа й как дворцовият управител си бе приписал заслугите за залавянето на Лъва и как шогунът го бе порицал. Разказа й за смъртта на благородника от императорския двор и после добави, че шогунът го изпраща в Мияко да проведа разследването.

Рейко бе зашеметена от ужас — Мияко бе тъй далеч, те никога не се бяха делили за повече от няколко дни, а и напоследък й се събра твърде много. Сълзи запариха в очите й, но тя съзнаваше, че разследването е изключително важно за мъжа й, затова само извърна лице и рече едва чуто:

— Ще ида да ти приготвя нещата.

Сано я хвана за ръката.

— Искам да дойдеш с мен.

— Какво? — Рейко подскочи от изненада.

Съпругите тъй рядко съпровождаха мъжете си по време на пътувания, че тя дори не бе допускала възможността да го придружи до Мияко. Сано й се усмихна:

— Нима не желаеш да ми помогнеш в разследването?

— И още как! — изпълнена с радост, Рейко прегърна Сано и тутакси забрави доскорошните си грижи. После се втурна из стаята и закрещя: — Пътуване! Пътуване! Винаги толкова съм искала да пътувам! Какво великолепно приключение!

— Все още не съм уредил разрешително за теб — каза Сано. — Това може да се окаже проблем.

Бакуфу ограничаваха пътуванията на жени, за да не допуснат самурайските кланове да преместят семействата си в провинцията като подготовка за бунт. Но тази пречка не смущаваше Рейко, нямаше да я спре дори евентуалната й бременност. Сега тя се радваше, че не бе казала на Сано, защото новината сигурно би променила решението му да я вземе със себе си, да не би пътуването да навреди на нея или на бебето в утробата й.

Рейко отвори шкафа за дрехи и започна да вади кимона и наметки и да ги реди в багажа.